1930_04_21 Учителя е на екскурзия на Витоша с група ученици - Великден [втори ден]

[Ани]

Учителя е на екскурзия на Витоша с група ученици -

Великден [втори ден]

 

За тази екскурзия може да се прочете в спомен на Олга Славчева:

 

1. Великден [втори ден], 21 април 1930 г., понеделник, [Витоша, бивака Ел Шедар]

Олга Славчева

[Ани]

2.1.38. Великден [втори ден], 21 април 1930 г.,

понеделник, [Витоша, бивака Ел Шедар]

(преработка, писана на 3 януари 1943 г.,когато работех в 5 клас, спохождана от гости, когато бях учителка в Тутраканската гимназия)

Пълна пролет. Облаците разкъсани, небето лазурно. Въздухът свеж - омекнал. Клончетата набъбнали, развили нежна свилена шумица. Овощните дървета нацъфтели. Върби и тополи разперили облечени вейки, блещят на слънцето. То не крие вече любовта си към земята. С невидими кофи изтегля влагата от нея, а заедно с нея безброй билки и цветя.

Дните се удължават - юг се радва на светлия си Гостенин, а запад го изпраща все по-надалече с алени цветя. Планините, помилвани от пролетния полъх, сякаш ще политнат от радост. Дрипавият кожух от мощните им плещи вече е повлечен по хълмовете, скоро съвсем ще падне. Ручеите пеят. Цветята цъфтят, птичките чуруликат, летят, бягат, боричкат се, издигат човчици.

Аромат. Стъпките неуморно вървят след него. Той е вред. По него хвърчат птиците; по него се гонят мушиците; за него слизат облаците и мъглите, и го вдишват върху благоуханната гръд на земята.

Игличина, зюмбюл, теменуги, здравец, кукувчета, петлювй гащи, млада папрат, ледничета, незабравка, минзухар, кукуряк, всичко е наизнело своята красива стока и се провиква от своята малка сергийка, хвали се, пери се, бръщолеви.

Ручеят се разбива в златен прах; водните капчици се мятат по камъните, ту като големи щраусови пера; ту като чудати цветя и звезди, ту като къдрава златиста коса, що заедно с изворната нимфа изчезва из благоуханните усои. Пясъкът като жив се движи под водната струя, сякаш говори. Камъните и скалите, измити от снеговете до последната прашинка, лъснали бузи, оперени, накичени с по някой зелен здравец, или плюшен мъх.

Жажда. Ето чистия поток; наведи се и пий! Но, ние следваме други закони, и друга вода пием из планините, когато сме уморени. Изчезнаха някъде големите чайници свирачи; сега почти всеки има термос, или манерка, обвита с дебел плат.

Днес сме малцина, както никога. Но веселието ни няма граници. Малцина сме от към града, но кой знае колцина ще поемат през Симеоново. И наистина, от към „Железните врата” - нашият бивак според туристическа терминология, вече се издига дим. Върху скалите на Ел Шедар тъмни точици - изпреварилите от „Изгрева”. Охо! Даже Изгревци много са ни изпреварили; казват, че пристигнали още [в] 7 часа, а ние едвам в 9.

На една височинка, до китен храст, Учителят си почива. Главата му сложена върху нагънат шал, а тялото му покрито само с пелерината му. Тихо се приближавам, и върху нозете му и аз слагам моето бяло кожухче. Колко хубаво е заспал! Сложил е и двете си ръце под главата - сякаш малко дете. Слънцето го милва, играе си със сребърните му коси и брада. Отминавам Го с богоговение и тичам към храстите да сменя потните си дрехи. После сядам на припек до разшумилите се габери и пия чай.

Огньовете горят. Не се види кой натрупва дърва, а купчината невидимо расте, като „грамадата на Цека”. Всички си почиват. Налягали върху постланите си палта, сложили глава върху раницата, унасят се в сладък сън. Чешмата блика с буйните си води и ги успива. При нея вече боднати за освежаване салати и рапончета.

Но, Учителят е вече станал, сгънал грижливо отстрана моето щастливо кожухче и зове за гимнастика. После пеем, разговаряме се, четем нещо и - неусетно време за обяд дошло, и пак правим търкало на поляната. Под звуците на флейта и цигулка унищожаваме припасите си.

Но и този ден не мина без дъжд. Много не му се боим - априлски - майски дъжд, но хубаво ни накваси. Решихме с песни да го спрем (Г. Радев). Събрахме се на голяма купчина и под диригентството на нашия незаменим Симеонов толкоз пяхме, тъй пламенно и вдъхновено, тъй настойчиво, че най-после го спряхме. Слънцето ни се яви и ни се усмихна.

Като че ли ни кимна с голямата си слънчева ръка и ни каза: „Ха, така ви искам, да не се боите от нищо!”

Страшно сме развеселени от този дъжд. Сякаш направихме магична баня. Оставяме дрехите да съхнат върху нас. Облаци пара се отделя от тях и ние сме тъй неизказано щастливи, сякаш по мокрите ни глави диадеми лъщят и върху натежалите ни от вода дрехи е наметната царствена мантия.

Няма умора. Дъждът я отнесе. Природата действително е чародейка. Със смях се разбягаха облаците, взеха си тулумбите с вода, отмъкнаха си маркучите. Като палави деца, които са успели да изиграят някому шега, стоят сега отстрана и се смеят. Лазурът пляска с ръце от радост. Слънцето неудържимо се смее, гледайки весели хора, облаци и небе.

Цялата природа от дъжда е придобила нещо още по-красиво. Теменужката пие вода, също и игличината. В чашките им - бисерни капки, лъщят като ел мази от слънцето. Ето, скоро те ще ги глътнат... Снегът по хълмовете нагоре блести, блести. Заплакал е вече и сълзите му на силни, бързи струи тичат по гърдите на планината.

Кога превали денят. Кога изсвири тръбата. Кога изказахме сърдечна молитва. Планината е вече далеч от нас, а градът близко, близко. Слизаме рано, рано. Градът е окъпан от светлина. Полята раззеленели. Бързаме, бързаме, сякаш някой ни гони. Точи се напред и след нас дълга върволица от ощастливени хора, накипели от здраве и сила.

Ей го града. Ей ни домовете. Ей ни почивката. Блажен сън. Блажено сънуване. Честити люде сме ние на земята.

 

 

Изгревът - Том 26

Глава:  2.1.38. Великден [втори ден], 21 април 1930 г., понеделник, [Витоша, бивака Ел Шедар]