Jump to content

1930_02_03 Учителя е на екскурзия на Витоша с група ученици - Ел Шадай - 3 февруари


Ани
 Share

Recommended Posts

Учителя е на екскурзия на Витоша с група ученици -

Ел Шадай - 3 февруари

 

За тази екскурзия може да се прочете в спомените на Олга Славчева:

 

1. Витоша, 3 февруари 1930 г., понеделник, [бивака Ел Шедар]

Link to comment
Share on other sites

  • 2 weeks later...

2.1.36. Витоша, 3 февруари 1930 г.,

понеделник, [бивака Ел Шедар]



Едни от „Изгрев” през Симеоново, други от града през Драгалевци, облечени най-грижливо, си назначаваме среща Ели Шедар. Природата е приветлива. Небето е тихо и звездно. Потоците обгърнати със сняг, като черни ленти се провират край пътя. Постепенно просъмва. Утрото идва бърже, тича по петите ни. С идването на зората, то изпърво става бяло, после почва да посинява, а с идването на слънцето лазурът му става дълбок и необятен.

Почти винаги изгревът на слънцето се предвещава с поруменяване на хоризонта, или що-годе златна черта. Днес, нищо подобно. Върховете са розови, а изток като че ли е безразличен. Но това е привидно. Слънцето неочаквано се показа като скрита в пазва брилянтена топка. Като че златен - огнен пръст проби внезапно хоризонта и като със свредел разширява дупката. Когато я направи достатъчно голяма, огнененото кълбо се понесе по своя път.

Студено. По шосето припущат каручки на млекарите. Последните са закачулени добре в топли кожуси и ямурлуци.

Ето и пешаци млекари, на магаренце носят млечните си гюмове. Кпетичкото магаренце подтичва, кпамучка млечицето в пълните гюмове, затворени с каучуков капак. То доблестно помага на своя стопанин. Вперило пред себе си големи красиви очи, сякаш пълни с жалост и неизказана тъга...

Към селото, от един стобор литват пъстро ято гълъби - някои от тях качулести, с бяла лентичка на главата. Хвърлям им трошици пълна шъпа и ги гледам как лакомо кълват. Срещата ми с кучетата също е приятелска. Един залък хляб на всяко и ето цяла ескадра тръгват с мене. Ако някое непознато ме залае, те всичките го погват със злобно ръмжене.

Днес е Чист понеделник, затова селянките са изнесли по дворищата блажните съдове и търкат ли, търкат. Млада невеста, подбрадена с бяла кърпа зад ушите, свела се над купчини грънци и тигани, жули ли, жули с голям пепелив парцал. Върху пътя посипана недогоряла слама от снощните оратници. Отстрани захвърлени и самите пръчки, с прещипната към края изгоряла слама. Представям си, как мъжествена ръка, запален го е въртяла над главата с думите:

„Ората Копата,
Дай ми дядо момата,
Да не ти запаля брадата.” *


Запаленият оратник в своето въртение издава фучение - виу, виу, виу и около главата на „гърмодържеца” се вие грамаден огнен кръг, като Сатурновия пръстен**.

Изминавам дванадесетте воденици. Сядам към края да си почина. Колелетата тракат. От вратите наднича набрашновен селянин с овча капа и ме поздравява. Настигат ме другари и бързо отминават. Застоявам се да гледам. Подпирам се на бастуна си, като закована. Стара планина тъмна, със сребърни линии по гърба, прилича на огромно животно. София обвита в мъгла, още спи. Минавам моста към монастиря. Отдоле водата бучи и на бяла пяна се бие от камънака.

По голямото шосе рой скиори. Лесът сякаш се събужда. Леските са подули клончета... Земята още е покрита с дълбок сняг. Настигам стар брат, който охка от умора. Грабвам дебелия му балтон и той развеселен закрачва по-бодро. Пътят се разкалял, че глибаме из бърлоги. Слънцето продължава да разтапя нови снегове, които покриват пътя с блато. Топло. Излишни са палта и фланели, и калпаци. Ще ти се да литнеш. Из под коренищата на габера млад здравец, току що надникнал.

У „нас” вече дими. Едвам се измъквам от потъналата в дълбоки валога [преспи]. Затъвам до кръста - мек, рохкав сняг. Ето ме горе. Едвам се измъквам. По храстите съхнещи дрехи. Около Учителя като бисерен гердан братя и сестри. Бяло, всичко бяло! И земя, и небе, и люде, всичко, сякаш се разтапя в сребро. Току пристигнала, мила ръка ми подава вече голяма чаша руски чай с много захар и лимон. Това е божествена амброзия тук.

Едвам отпочинала - гимнастика. Някой ни брои - 145 души. Почваме.

1) Лявата ръка на гърдите, десният крак пред левия.

2) Дясната ръка на гърдите. Лявата се изправя и левият крак идва пред десния. Така около 10 минути. После друго упражнение, което не мога да опиша. Но тъй се сгорещяваме и развеселяваме, че непрекъснато смеха е по лицата ни. Почивка. Учителят повелява всеки сам да е. Постиламе дреха върху снега и се унасяме в блажена почивка. Слънцето напича. На сянка имаме 23°, а на слънце 29°. Омая, рай. Някои почти заспиват. Аз си избирам един нисък храсталак от смрика, постилам го с връхната си дреха и се отдавам на блянове - блажени размишления. Като че съм в рая, даже точно в средата на рая. Чува се само шума от чешмичката и прехвръкване на някоя птичка. Колко е траяла тази дрямка! Тръбят за обяд с оная прекрасна германска тръба с дългия бял копринен шнур, с дълга пискюлия, нанизан през рамо. Сядаме на припек и сърбам гореща ароматична бобена чорба, що една добра сестра предлага от своето ново чист-понеделнишко гърне. Колко вкусно! Други пък се надпреварят със своята картофена супа. Като че ли започва приятна музика на двуредните тридесет и две бисерни струни на зъбите. Същински концерт на божествени инструменти. Не липсваше върху трапезата дълъг крехък празец, излежал в земята под снега. Също и ряпа, бяла и черна, стъргана и на филийки; ето и маслини, халва, ябълки, бели питички хляб. След малко, от безбройните блага не остана нито следа. На всички лицата греят от радост.

Пак низа около Учителя. Той се шегува. Разглежда етимологически думите „богат” и „сиромах”. Сиромахът имал преимущество пред богатия, че първата сричка „сир” показвала на английски благородство, а на богатия „бога” показва животно, което боде с рога. Но той казва още, че най-богат човек на земята е този, който е обичан от Бога. Много се смяхме за „сир” и „бога”.

Далече, хе, горе, няколко скиора като черни птици се носят по безкрайната снежна белота. Сега Витоша прилича на Сребърна планина, която се топи и тече. Рила е синкаво бяла. Стара планина се не вижда под мъгла.

Към пладне свирката ни събира за път. Грабваме тояги и раници, и на полянката няколко минутна молитва. „Отче наш” дружно се подема от всички, сърдечно и топло. Шапки горе! Ходом-марш! Слизаме заедно през Симеоново. Понявга, без да очакваме, се хлъзгаме по разтапящия се сняг и правим нежелателни почивки... Смях, викове, празните чайници с трясък се клатят навързани по раниците, като излишни вече бойни снаряжения. Грамадна чугунена тенджера похлюпена върху една раница, блещи на слънцето като тайнствено бойно оръдие. Почиваме на широка поляна. Почваме една след друга песни: „Песента на езерата, песента на изворите”. Пак ставаме и поемаме надоле. От веселост не виждаш по земята ли тъпчеш, или по облаци летиш. Колко блата, кал, но кой ги вижда. В душата слънце.

Поглеждам Учителя. За миг, стори ми се, че в Него виждам древнаго Мойсея. Тъй бял и величествен, загърнат с наметката си, с поглед чудно взрян в безкрайността. Колко е съсредоточен. Сякаш не е на земята, но бди дали всички са тръгнали и дали няма някой изостанал от „слабосилните”. Около му братя - подобно генерали до своя главнокомандующ. Каква обич и преданост в погледите им, какво безгранично доверие!

Юзината е зад нас. Нахълтваме в боровата гора. Слънцето вече залязва. Обгърна ни вечерна дрезгавина. Такъв юнашки вид трябва да съм имала, че някои младежи от града ме изглеждат весело и казват: „Ашколсун!” Лицето ми е пламнало, загоряло и озарено от неизразимо щастие.

В пансиона, взимам си топла вода от готварницата, мия [се], пия чай и преоблечена се хвърлям за сън. Струва ми се, че днес нито за миг не напуснах „дверите на рая”. От сутринта до вечерта само низа от блестящи цветове на слънце, лазур, сняг, сияющи лица, смях, песни и нестихваща радост.

Пансионерките се чудят где съм изчезнала целия ден, но не могат да се нарадват на свежия ми бодър вид.

- Да е по близко - викат те - и ние бихме отишли на Витоша.

----------------------------------
* Ората копата, Дай ми чичо момата, да я водя у шумака, да й вдигна кошулака...

**Забележка: Ората копата е обред, характерен за Западна България, който се провежда в нощите след Месни и на Сирни Заговезни. Палят се клади, а деца въртят специални факли от слама, наречени оратници, с които гонят зимата и злото. В края на вечерта най-смелите прескачат огъня за здраве. Пеят се обредни песни, играят се хора и се мятат запалени стрели.

 

Изгревът - Том 26

Глава: 2.1.36. Витоша, 3 февруари 1930 г., понеделник, [бивака Ел Шедар]

Link to comment
Share on other sites

Create an account or sign in to comment

You need to be a member in order to leave a comment

Create an account

Sign up for a new account in our community. It's easy!

Register a new account

Sign in

Already have an account? Sign in here.

Sign In Now
 Share

×
×
  • Create New...