Jump to content

1929_11_08 Учителя е на Витоша с ученици - бивака. Димитровден


Ани
 Share

Recommended Posts

Спомен на Олга Славчева

 

 

2.1.35. 8 ноември 1929 г., Димитровден,

[Витоша, бивака Ел Шедар]

Изгревяни дали са тръгнали за Витоша? Това ни беше вчера думата: вали не вали, да тръгнем. Аз тръгвам от града. Пансионерките Kindergarten спят дълбоко. [Kindergarten (нем., а също и англ.) - детска градина; пансион Kindergarten - пансион за детски учителки] Слизам по стълбите по чорапи, за да не събудя Miss Clark [госпожица Кларк], а също и Mrs. Haskell [госпожа Хаскел]. Слава Богу, добрах се до преддверието незабелязано. Излизам вън, заключвам вратата и на сутришната месечина обувам обувките си.

Сега, свободно! Тръгвам с бодри крачки по „Ангел Кънчев”, отляво „Луна Парк”, излизам към Лозенец, отдясно тухларницата, превалям София и ето ме вече на равно шосе към Драгалевци. На късмет! Ако са отишли нашите, хубаво, ако ли не, пак хубаво; не само че не губя с една екскурзия повече, напротив, печеля.

Звездите предвещават добро време. Облаците по небето аленеят от чуден блясък, предвещават само хубаво. Срещам селяни, селянки отиват към града. Никой не ме настига по пътя. Напразно извръщам глава. Сама съм към обичната планина. Тя сега е обвита с тънка мъглива мрежица.

Небето аленее. Над водениците, ето че и слънчев изгрев посрещам. Колко е хубаво! Но защо е то някак мрачно сега, сякаш посланено и то? Изчаквам го да се издигне над хоризонта и се запътвам нагоре. Нощта чупи своите обръчи и бяга където и видят очи. Искам да погледна пак към изток. Заставам. Слънцето, все така помрачено се издига, но що виждам, що значи това!? Тъкмо на същото място, гдето то изгря, наднича ново слънце. Трия очите си, не, не сънувам. Друго слънце изгрява -истинско, блестящо, рубиново, живо, прекрасно, сякаш млад юноша току що излязъл с нови дрехи на празника. Пляскам с ръце и се чудя. То изгря цяло, величествено и плавно се понесе нагоре. Онова първото слънце все тъй мрачкаво стоеше над него, докато след малко и двете изчезнаха зад червени облаци. Разказвам после на нашите млади учени, а те вместо да ми се смеят потвърдиха „чудото”. Георги Томалевски го нарече „дифракция на светлината”. Такова явление в природата ставало рядко, на към 10 -11 години.

Към водениците ме обгърна мъгла. Люлин я изпраща. Нито на една крачка се вижда. Като че ли аз им станах прицелна точка. Но, как да е, намирам воденичарския поток. Небето хубаво се начумери. Мъглите сякаш ме ослепяват. Нито крачка напред! Изгубвам всяка посока. Дори да поискам да се върна, не бих знаяла накъде. Кого да извикам? Съвършено сама. Сетих се за слънцето. Като древна езичница взех да го викам на помощ. Внезапно слънцето блесна през облаци и мъгли и ми освети пътя. Отбила съм се в ляво - хе там над селото към кошарите. Понеже то ми се отзова, благодарих му пламенно. Наистина чудо! Слънце да те чуе и да ти отговори!!!

Мъглата се отпиля. Продължавам пътя си, осеян със златни есенни листя. Често се застоявам пред природните хубости, дълбоко вдишвам ароматичната свежест на планината и се прекланям пред някоя пъстра скала да я целуна и помилвам... Оголелите дървета, сякаш с тъга ме гледат, че са тъй беднички сега без своята зелена дреха. Провирам се между тях, заставам до някое, милвам го и му говоря за чаровната пролет. То сякаш ме слуша...

Небето се очисти. Лазурна синина го къпе. Слънцето, едното слънце, волно се понесло в неизмеримата глъбина. Приятна топлина излъчва то, като че ли се прощава с природата за дълго време. Тревата е подмладяла и сочна. Сега върху нея, вместо цветя, вятърът е довеял пъстра дървесна шума.

Как леко се диша! Колко хубава е природата. А тя ми е най-близкия приятел. Няма жива душа нито пред, нито след мене. Щастие пълни гърдите ми. Не съм ли на Сириус и бродя из неговите лазурни ущелия. [ущелие (рус.) - дълбока планинска долина] От дясно ме посреща пенлив поток; той буботи, нещо весело разказва на свой език. От ляво се синее Стара планина, обилно къпана от слънцето. А хе, далече напред се синее свещена Рила! Като че някакво бяло море от светлина я обгръща и тя сега прилича на величествен кораб, тръгнал от безкрая, към безкрая разнасящ своята красота и чистота. Градът се не види от мъгла. Пътят е доста разкалян. По него множество следи от коли, копита, нозе - подковани и в цървули...

Вървя, заставам възхитена, гледам и се радвам. Между храстите червеношийка. Сива малка птичка с червен нагръдник, малко по-голяма от врабчето. Колко е хубава! Една легенда казва, че тя извадила един трън от челото на Голготския мъченик, който я опръскал с Христовата кръв.

От Ели-Шедар не се вие пушек. Нима ще съм сама гостенка на Витоша? Превалям урвата, стихи самотни стъпки се отправям в Гостната. По клоните намятани дрехи... Хм, тука са. Лудо заби сърцето ми. Ускорих крачките си и с тържествующ вик се втурнах към множеството. На лехи, на лехи по тревата, насядали нашите, посрещат вика ми с радостни кимания и усмихнати лица. Огънят гори. Там с пълна пара чайниците врят и канят за чай. Топло слънце е обляло и природа и хора с лъчезарна милувка.

Учителят е тук. Венец от люде около му. В ръцете му бинокъл. Видял ме като съм се задала... Лицето му е тъй усмихнато, че неволно се смятам и аз добре дошла. Тичам из шумака да се преоблека, после заемам позиция срещу чайниците и се наливам с чай до насита.

Горе, хе, над пътя, селянки засаждат борчета. Не ще минат и 20 години и голите хълмове ще имат боров лес, който ще привлича и птички, и облаци, и човеци. Привет ви, работни люде, които украсявате горите! Ехтят песните и провикванията им - цяла верига. Новороденият след тия 20 години ще държи бас, че Витоша тук нивга не е била гола и камениста... Да, новият лес ще задържи влагата; тогава под Резньовете може би пак ще се покаже езерото, описано от турския пътешественик Авлия Челеби, който твърди, че Витоша е била по него време (преди 200 години) непроходима гора с тучни пасбища, по които ехтели звънците на безброй стада.

Събираме се около Учителя. Наметнат с дълга широка пелерина, той прилича на приказен цар. Словото му излъчва дълбока мъдрост и заразяващ хумор. Затова, пред него изчезва всяка наша грижа и неволя. Думата „невъзможно” бяга далеч.

Ето Го, става, сваля пелерината си, приближава се към своята раница. Там е барометъра му. Гледа го. Усмихва се. Как леко и грациозно стъпва, сякаш не допира земята.

В разговор и песни - до 2 часа. Изгладнели нареждаме се в широк кръг. Молитва и весел обяд. Слънцето взима участие в нашата радост, негли и то се смее от горе. Лазурното небе, сега обнизано с малки вълнисти облачета, се радва заедно с нас.

Някои тук са сготвили прекрасна гозба от есенни зеленчуци. Други, в малки котленца, си носеха чак от града дори подквасено овчо мляко, трети караха само плодов режим...

Боро-садачките се надпяват. Висок мъжки глас под ред извиква разни женски имена, като да ги проверяваше за нещо. Горе по шосето минават туристи и отправят бинокли към нас.

Нашата поляна, изглежда, за туристите не представлява някакъв интерес, затова, почти никога в него се не мяркат външни хора. По-добре. Някога тук построихме колиба, но не мина месец, горката изчезна без следа, като почнеш от керемидите, после врати и прозорци, после греди и плет... Оттогава сме винаги на „открито”.

Благодарствена молитва на поляната и - спускане към града. Изпращат ни звънците на рудо стадо. Слънцето засяда към Люлин. Витоша синя, модра се очертава зад нас, потъваща във вечерна дрезгавина.

Залезът облива цялата природа в бледо лилава светлина. Облаците намятат тъмните си стражеви наметала. По теснол инейката се ниже гердана от нашите пътници. Тук няма кал. Природата е освежена и подмладена. Като че ли е пролет; полетата са покрити от нова зеленина. Градът блесва в хиляди светлини, прилича на приказен. Боровата гори, подобно тъмно зелено езеро, очертава границата между столицата и „Изгрева”.

Ето я и нашата чешмичка - група младежи, насядали по циментовия перваз, нещо задушевно си приказват.

Изгрев. Оставяме там Учителя и според пътищата си, потегляме към града. Поток от електрическа светлина и автомобилни фарове. Небето трепка от звезди.

Облъхната от неземни сънища, почивам в моя пансионерски кафез.

 

2.1.35. 8 ноември 1929 г., Димитровден, [Витоша, бивака Ел Шедар]

Изгревът - том 26

Link to comment
Share on other sites

Create an account or sign in to comment

You need to be a member in order to leave a comment

Create an account

Sign up for a new account in our community. It's easy!

Register a new account

Sign in

Already have an account? Sign in here.

Sign In Now
 Share

×
×
  • Create New...