Jump to content

1929_08_14_2 Седемте рилски езера - Тръгване за Рила на група ученици без Учителя 14 август 1929 г.


Ани
 Share

Recommended Posts

Седемте рилски езера - Тръгване за Рила на група ученици без Учителя

14 август 1929 г.

 

 

Учителя е в София в този ден и изнася лекция пред ООК.  Качва се на езерата следващия ден - 15 август 1929 г. Датите са според споменът на Олга Славчева. За езерата тръгва група ученици (от 12 август ?). Тук е дадена описаната от Славчева дата 14 август. 

 

1. Спомен на Олга Славчева

 

2. Писмо от Боян Боев

 

3. Спомени на Николай Дойнов

 

4. Спомен на Надка Куртева

Link to comment
Share on other sites

Спомен на Олга Славчева

(Бележка: Явно група ученици, сред които е и Олга Славчева, са се качили няколко дена преди Учителя и основната група на езерата? От описанието на Славчева това малко трудно се разбира. Но на 11 и 14 август, Учителя е имал лекции/беседи в София.)

 

2.1.34. Еди гьол, 12-23 август 1929 г., [Рила]

Новите хоризонти раждат ново въодушевление и будят близките и скъпи спомени за Мусалла. Спомени силни, особено за ужасния студ, вятър и мраз, от който сякаш замръзваше диханието ни. Как се върнахме от там с попукани до кръв устни и лица, как ужасният студ олющи лицата ни, като да сме били пърлени от огън. Но кой ти гледа това. И сега бихме отишли там, но нашите водачи ни зовят към нови хоризонти, нови прелести на Рила - прекрасният Еди Гьол [еди гьол (тур.) - седем езера]. Сега вече ни зове сърцето на Рила - ония чудни 7 езера, за които само сме чували, без да сме ги даже сънували.

Сега автомобилите ни минават през Княжево, Владая; спущаме се по дефилето на Люлин и Витоша покрай хубавите и спретнати селца Църква, Студена, Крапец, Друган и др., чиято големина и уредена околност говори, че е под бдителното око на една сериозна и веща селска управа. Дордето Самоковките села навяват унилост със своята бедност и неугледност, тука е съвсем обратното - благоденствие прозира през тия спретнати варосани къщи, с добре оградени дворове, от които надничат плодни дървета, отрупани със зрели сливи, круши и ябълки.

Просторни, богати пасища, пищни ливади, гъсти слънчогледови полета, високи, буйни царевични ниви с едри какалашки по тях, обширни зеленчукови градини покрай китни върбови речни брегове и гойни стада с чисти руна под свирнята на млад овчар - допълват картината на едно явно материално благополучие. Отгоре на всичката пищност, далечни и близки хоризонти блестят под едно лазурно небе.

Слънцето ни огрява над Перник. Автомобилите летят безспирно сякаш ободрени от красивите картини. От селските дворища надничат селяни в „белетине” с тесни шаячни беневреци [беневреци - тесни и дълги шопски гащи от бяла аба], с дълго дорамче [дорамче - горна дреха без ръкави], сега поради жегата препасано само с кожен ремък. Снежно бели са конопените им ризи - блестящи сякаш под изгорелите от слънце лица. Здравеняци мъже и жени; последните накитени със своите лъскави литаци [литак - женска шопска носи]. Ту през самота и тишина се спускаме, ту пък пресрещнати от черда яки, красиви говеда, които се заглеждат по нас с тъжните си големи очи. Ето и стада от овци и кози. Спущат се нанякъде с пълни вимета - благодатна кърма от майката природа за човека. Срещаме и жени, облечени със своите тесни литаци, обшити със „златен” пул, над бяла тантелалия риза, наметнали на гърба си бяла вълнена люлка, отдето се очертава пълното телце на нов българин или българка.

Само на няколко места пътят е малко повреден, иначе, останалият може да се каже прави чест на съответната управа.

Колко са гористи предпланинията на Витоша! Ако не следи, човек не би повярвал, че това е разкошен крайчец, от иначе оскъдния горист изглед на нашата хубавица Витоша!

Скъп роден краю! Като гледам твоята разнообразна хубост, неизразимо мило ми е всичко това, което си ти. Ти, това са горите, реките и планините; ти - това са плодните поля и градини; ти - това са твоите трудолюбиви синове и дъщери, които още по първобитен начин обработват земята ти, но берат въпреки това обилен плод за нас и другите, и се радват на изобилие и доволство. Колко невежествено и предателски звучат думите на оногова, който гледайки осакатената ни карта рече: „взети са само някои покрайнини - паланки и села”, пред които се очертава грозната ивица, поставена от съседи грабители. Но я да видят тия „някои незначителни покрайнини” какво богатство от хора и имот крият в себе си, от природна красота и стопанско благополучие. Я да видят как това българче от люлката пораства и вместо родния си език, почва да бръщолеви чужд, натрапен му от опасни „обединители”. Тогава ще разбере как боли, как страшно боли от такова пладнешко посегателство.

Слънцето се издига все по-високо и облива със своята бяла светлина красивите селища и сините очертания на Рила. О, тя ни кима отсреща с белоснежна кърпа, като с Осогово се препират - кому от двете ще гостуваме.

Дупница със своите разкошни лозя и градини е вече зад нас. Из ливадите гордо се разхождат дългокраки щъркели, чиито червени крака личат във високата сочна трева. Небето е синьо. Тук-таме малки бели облачета като цветя украсяват лазурната глъбина, като незнайни символи се реят, скрили за себе си своите потайни писмена.

Сапарево. Тютюневи полета се хлъзнали навред с яснозелени знамена. По стените на къщята гъсти гердани от сушени листа. По нивите берачи и берачки на тия толкова скъпоценни тютюневи листа, които сякаш са едничкото богатство на тия селища. По дворовете хармани; негде първобитни, а негде модернизирани свършачки и веячки. Църква и Студена имат прекрасни училищни здания, а също тъй спретнати чисти обществени заведения, улици и мегдани, дордето в Сапарево блещи само сградата на минералната баня. Тя е същинско богатство - Сапаревска златна рудница. Безброй посетители всеки ден - здрави и болни се наслаждават на това неоценимо благо, дарено от природата. От грамаден циментов резервоар издишат кипящите води на този грандиозен подземен живот. Сякаш някое пленено в земята чудовище издиша на възбог. Множество жени и деца се перат и къпят до обилните горещи курни и цепят въздуха от радостни провиквания. Ябълкови и крушови дървеса, ниско сведени до земята от плод украсяват чисти и спретнати селски дворища и навързани по тях дълги въжета с ослепително бяло пране.

Чакат ни конярите - куцовласи. Но какъв наплив от евреи тук! Боже упази, същинска напаст. Една сюрия мургави, мръсни, върколести еврейчета ни предлагат круши, бонбони, гевреци, хляб, всичко, разбира се на двойна цена... Някой от шофьорите бе набил едно от тях за тази им безочливост и то като живо одрано почна тъй силно да реве и пищи, като се запремета в смъртни конвулсии из уличния прахоляк. Не подозирайки за свойствени на племето му хитрини, ний се спускаме с купените от тях бонбони да го успокояваме. Колко парички прие то От нас докато благоволи да млъкне и се успокои.

Конярите ни предлагат баснословни цени. Явяват се и други, които подбиват първите с цената. Тогава първите отстъпват и ние ги предпочитаме поради здравите им охранени яки коне. Колко енергия изхаби Симеонов докато оправи тая работа. Най-сетне багажът ни е натоварен на 12 магарета и 6 коня и в 10 часа сутринта потегляме на път.

Ето го преддверието на Рила, същинска каменна пустиня. Натрошените камъни нагрети от августовско слънце издават адска горещина. Нищо утешително не представлява това преддверие. Голи скалисти сипеи, по които и човеци и добичета едвам напредват. И животни и хора плуват в пот. Слънцето напича и няма где да се скриеш на сенчица. Като че ли изобилен дъжд ни вали и това слънце, вместо да го суши, увеличаваше го по нас до висша степен.

Рила бавно разгръща пред нас своите чаровни страници - бор след бор, полянка след полянка, докато дърветата се сгъстяват до толкова, че изчезва всяка полянка. Нашият пешеходен кораб заплува всред Райска зеленина и свежест.

Горките добичета, колко много бой изядоха от своите стопани! Кървавите им хълбоци красноречиво говорят за безчислените дупчения от острата клечка на безжалостните им стопани. И те мълчаливо търпят всичко и му слугуват с трогателна покорност...

Сочна ливада. Из нея зрели боровинки и ягоди. Отстрани извисени борове и ели. Китен здравец из камъняци и шубраки се подава. Летни теменуги, жълтурче и чубрика миризлива навред присъствуват на това природно тържество. Сърненки и масленки, едри и сочни те викат да ги откъснеш и върху жарава със солчица да ги опечеш. Незнайни горски певци се обаждат скрити из гъстите клони. Студени, бистри извори привличат погледа и пълнят душата с възхищение, с преклонение. Навеждам се, играя си със студената струя... Дълги и къси борови шишарки като злато посипали земята, на дълбоки залежи така си и остават. Никому не нужни... Небето още повече посинява. Като че ли ще пламне от синина.

Ето Паничище. Горките добичета, как треперят нозете им от умора. Дълбоко зелено езеро приличащо на блато. Жаби с крясък се спущат към него с нашето приближаване. В него се оглеждат гъстите борове и като така то изглежда дваж по-тъмно, дваж по-зелено и непривлекателно. Сякаш самодивско сборище. Казват, че било пълно със змии. Мрачно се оглежда небето в неговите води, в които се губи неговия чист лазур. Не вярвам то с удоволствие да наднича на това място...

Бързо го отминаваме. Сега пътят е по-равен. Вървим без почивка, защото е леко и приятно по хубавия път. Борове, борове, борове. Нещо се белее отсреща. Едното е сняг, а другото е река Скакавица, лудо затичала по скали и усои, светнала от слънцето, като да се усмихва на целия свят. Сега вече е по-трудно! Едвам пълзим по стръмнината. Горките добичета!...

Най-сетне и покривът на хижата. Но защо ни е тя? Ще ни събере ли вътре? Наклаждаме огън и нощуваме вън. Колко е хубаво! Друго е небето тук; т.е. същото, обаче други са неговите изгледи. Боровата гора прилича на зелено тъмно море отразило по-живо блясъка на звездите. Хоризонтът, накичен със снежен венец, привлича погледа, сърцето... Огънят издава приятна грейка. Хубаво е, топло, като в стая. Няма ги тук пронизителните студове на Мусалла; тука сякаш е юга на Рила.

Още в ранина потегляме. Пътят става стръмен и неравен. Гората се сменя с клек и смрика, а по нагоре само скали и трева. Изворите заредяват. Тук таме дълбок и силен поток като с нож разрязал земята се спуща от незнайни висини.

Най-после, цели замаяни от умора, пристигаме на прочутото Рибно езеро [Долното езеро], което привлича риболовци на пъстърва, но не е обогатило нито един рибар, защото хубавата умна риба почти никак не се дава да я уловят.

Заник слънце. Лъчите му едвам докосват вече дивното грамадно езеро. По крайбрежието му стадо коне оглеждат в него стройните си яки тела. Събираме дърва, готвим се за тая нощ. От високо се спущат силни води идящи от друго езеро и с шум се спущат в Рибното. Като че ли това е успивна песен за страшно морните пътници. Грамадните огньове, поддържани от изобилно тук сухи дърва, до зори поддържат в нашите спални приятна грейка.

 

14 август 1929 г.

Събужда ни златно утро, събуди ни сладката отмора на спокойната тиха нощ. Пак път, пак по стръмното нагоре - по-близо до другите езера, по близо до Дамка, Еленин Връх, Рупите, Калинините, за които бяхме тъй много слушали.

Второто езеро! То не е нито Паничище, нито Рибно - то е Лазурно езеро. Като във фокус събира слънчевите лъчи и ги отразява с двойна сила. То е Балдер Дару - прекръстено отпосле от Учителя - езеро, което съчетава всички Божии блага. Околността му прилича на разсипан приказен дворец. Нещо величествено и легендарно вее от него и цялата му околност, с шеметните върхове околовръст, накичени още със сняг, с хълмовете и скалите му, обрасли в клек, смърч, здравец и овчарски босилек. Отсреща е „Харамията”, като че застинал окаменял истукан на минало легендарно величие, запазил само на осанката си своята горда суровост и жестока надменност.

Малките палатки кацнали тук и там в оскъдно количество. Огромно огнище - подобно разкален костер [костер (рус.)-огън, клада]. Пламъците му чертаят върху земята голямо огнено петно, сякаш отразено от небето.

Звезди. Те тихо отразяват блестящите си образи в спокойните води на второто езеро Ел-Бур. Песни. Песни без край. Цигулки. Бах, Григ, Шуман бидоха изпълнени тук в сърцето на Рила. Каква чаровност! Луната изгрява. Бавно се отправя нагоре, за да може да се огледа и тя в тихото огромно езеро. Тишина. Само песента на мощния бистър поток, който се влива в езерото, изтичащ от горните - които още не сме видели. Слушат ни звездите и Рилските върхове. Слушат ни и изворите на Рила, и чудните, чаровни езера, същински Божии дарове, дарове от най-избраните, най-скъпите на земята. Спим върху нарязана мека трева, като в люлки.

Още в 5 часа сме будни и се катерим по скалите. Горе ще посрещнем Слънцето. Накацали по скалите ние го чакаме... Големият огнен глобус изплава из глъбините и се издигна нагоре. Неволно устните шепнат молитва. Боже, колко е хубаво!

След закуска пак нагоре! Как леко се върви по тая благоуханна трева и бели скали! Какви прекрасни гледки всякога пред нас се показват! Всяка нова крачка ни завежда при нова прелест. Скалите блещят от слюда, като че златни и сребърни. Джобовете ни увисват с разни сбирки от такова „злато” и скъпоценности. Въздухът е напоен с благоуханието на безброй билки и цветя. Гърдите жадно го поемат с неизразима сладост.

Второто езеро Елбур - сякаш заслано с бял воал от мъгли. Когато те се вдигнат навярно ще видим и по него небесния лазур. Минаваме край третото. Четвъртото - Близнаците. Дивно видение е то! Наистина като два брата близнака - чеда на една майка, те и тук са неразделни -тихи, многоводни, отразяват в себе си шеметно високите скали, заедно с белия сняг по тях, заедно със смриковите кичури, заедно с тайнствените пукнатини и нарези по тях. Като че ли пътуваме по небето. Стъпваме по нежни бели цветица, от скала на скала, все по-високо и по-високо. Грамадни нацепени скали подобно величествена библиотека се изпречва пред нас. По „лавиците” и „томовете” й ние крачим напред, сякаш стъпваме по магически талисмани, които окрилят душата.

Не, това не са езера, а грамадни късове лазур, донесен от небето. Като разноцветни пеперуди нашите пътници са накацали по разкошния цветист килим. Колко е хубаво тука по нагретите камъни! Можеш с часове да седиш по тях и да се унасяш в благодатно съзерцание. Като че ли за миг ти се сливаш с природата и небето и ставаш едно с тях - безсмъртен, красив, неземен.

Ето го Махабур - Бъбрека. Не, то наистина е прелестно! Над него страхотно са надвиснали скали, натежали от преспи. В него се оглеждат и върхове, и нежната зеленина, и мораво-розовия цвят на разрушените скали [и] брегове отсреща. Вървим край него по тясната пътека и се провикваме срещу скалите му. Ехото връща удвоени виковете ни. Фигурите ни се отразяват във водата, сякаш някакъв блян.

Как хубав би изглеждал тука някой кораб и множество лодки. Не, по-добре е че ги няма, би се отнел божественият покой на планината. Задаваме въпроси: „Колко си години?” Ехото отвръща същото. „Обичаш ли ме?”

- Обичаш ли ме? - пита тайнственият ответник.

Заставам и викам: „Боже мой, Боже мой!”

- Боже мой, Боже мой! - отеква планината. Сякаш с услада изговаря думите ми, сякаш с тържествена богомолност. Внезапно очите ми се наливат със сълзи; задавена от сладостно ридание се захлюпвам върху скалите.

Небосводът е настръхнал. Но да видим и „Сърцето”. Ето го! Тъмно синьо мастилено. Из него късове лед сякаш плаващи бели лебеди. Наистина то прилича на огромно сърце. Наистина, сякаш то е най-хубавото езеро на Рила. Тук се застояваме и не ни се отива. Тъмните бистри води ни зовят.

Всички езера са свързани с потоци, които после дават силата си на Черни Искър [Седемте езера дават начало на р. Джерман, приток на Струма. Двете езера Чанак гьол (или Паниците) дават началото на р. Черни Искър].

Седмото езеро е също тъй красиво. Изглежда плитко, защото се вижда дъното му с бели камъчета, но я да нагази този, що не знае да плува и ще види, че никак не е плитко. Едно над друго, гледани езерата от върхът, изглеждат на светли кандила, грейнали под ярките лъчи в син лазурен елей.

Дамка. Под нея са Урдините езера, а над тях Еленин връх. А далече, хе, в облачната вие е гурнал глава свещени Мусалла. Пирин изглежда по-близо сега и може да се каже накъде е нейния Ел-Тепе.

Дъжд. Познатият Рилски студ ни лъхна. Бързо се спускаме надоле към нашия лагер.

 

 

2.1.34. Еди гьол, 12-23 август 1929 г., [Рила]

Link to comment
Share on other sites

Изгрев,
20.IХ.1960 г.


ЛЮБЕЗНИ БРАТ,


О, първо езеро Махарзи! При идването от Изгрева ти първо ни посрещаш. Като минем една височина с особено вълнение поглеждам твоите тихи, сини води.  При виждането ти изпъкват в нас в живи образи всичкият този вълшебен кът, който ти пазиш от тук. Над теб величествено се издига Молитвеният връх, дето сме прекарали незабравими часове. Слизаме до твоите брегове. Стъпваме на полянката, дето толкова пъти сме играли паневритмия с Учителя. И той на връщане от паневритмията сам е носил на рамо сухо дърво за нуждите на общежитието.

Скоро сме вече при второто езеро Ел-Бур, край което ще бъде нашият стан. След кратка почивка и постройка на палатката, привечер мнозина се изкачват на Молитвения връх. Тясна пътека води към него. Върху голяма скала край пътеката се написани думите:




„Пази свободата на душата си!
Пази доброто на сърцето си!
Пази светлината на ума си!
Пази силата на духа си!"


Един брат се зае да издълбае върху камъка с длето и чук тези думи, за да се увековечат. Този брат и на други места е издълбал върху скалите свещени изречения, например: „Верен, истинен, чист и благ всякога бъди!” и




„Люби Бога,
Обичай ближния си,

Търси съвършенството!”


Тези изречения, издълбани върху гранита, с хилядолетия ще поучават бъдните поколения.

На Молитвения  връх прекарваме в мълчание. Още сега звънят в ушите ни словата на вечните истини, произнесени тук от Учителя. На този Молитвен връх почнахме да се изкачваме от 1932 г. А по-рано за молитвен връх ни служеше възвишението между второто и третото езеро.

Още след слизането си от Молитвения връх посещаваме чешмичката. Там прекарваме известно време в мълчание и в тих разговор с водите, които се изливат от мраморните ръце. Чешмичката има оригинална архитектура. Белите камъни, с които е изградена тя, са донесени тук в раници или на гръб от далечни места. С любов ги е нареждал Учителя.

От днес започват чудните дни при Седемструнната арфа на Рила. Във време на нашето пребиваване тук в свободното си време ние единично и на групи посещаваме всички езера и върхове. Отиваме при Езерото на съзерцанието. Тишината, която цари тук, ни поглъща. Тук ние сме вглъбени в себе си, чувстваме лъха на Вечното и Безкрайното в света. Тук човек неволно идва в молитвено състояние.

Посещаваме мястото на палатката на Учителя. У нас неволно възкръсва сцената с идването на французите. Когато те дойдоха тук при Учителя изпяха няколко песни на Братството с български думи. Това трогна всички. След това един от тях се обърна към Учителя с възторжена приветствена реч, на която Учителя отговори с няколко думи, които могат да бъдат завет за бъдещото човечество.

Мястото около палатката е украсено с бели камъни. Всяка година братя и сестри като намерят някъде красиви бели камъни ги донасят тук, за да украсят тази поляна, гдето сме имали високи идейни разговори с Учителя.

Посещаваме третото езеро Валдер-Деру, край чиито брегове толкова пъти сме играли паневритмия с Учителя. Посещаваме и близкото езеро Близнака - четвърто по ред. Тук човек като че ли се пробужда и съзнава себе си като душа, отворена да възприема говора на планината. Тук Учителя е прекарал с французите няколко часа.

Изкачваме се до петото езеро - Махабур - най-обширното от Седемте езера. Още има ледени късове тук-там по неговата повърхност и снежни преспи на единия му бряг. Още по-нагоре е шестото езеро - Сърцето. То е най-дълбокото от Седемте езера. Който дойде до Сърцето неволно престава да говори и има силно желание тук да прекара в съзерцание по-дълго време. Изкачваме се още по-нагоре до Седмото езеро - Шемхал, или Главата.

Връщаме се през Езерото на чистотата. Това езеро, понеже е настрана, по-рядко е посещавано от туристи. Тука, седнали върху скалите край бреговете му, сме имали интересни разговори с Учителя. Бистри кристални потоци се вливат в това езеро от дъното на един циркус. Който посети това езеро трябва да види и красивия извор, който излива водите си в него.

Който дойде на гости на Рилските езера трябва да посети и така наречения Салон на съзерцанието или размишлението. Този тъй наречен Салон се издига над Езерото на съзерцанието. Какво представлява Салонът? На този връх има грамадни скали, които заграждат  една полянка, наречена именно Салон. Можем да кажем, че Салонът е едно от най-мистичните и най-красивите места в тази част на Рила. Чудна е гледката от тука. Пред тебе се издигат Рупите с особените си очертания. От тука те изглеждат тъй близо до нас. Дошли тук, ние неволно се отдалечаваме един от друг за известно време, за да доловим шепота на Вечния, да доловим и говора на Рупите... Нещо мощно, тайнствено иде от Рупите. Всеки, който посети езерата, непременно трябва да посети и Салона.

За пръв път посетихме езерата с Учителя през август 1929 г. Тогава летуването още не беше организирано. Вместо палатки имахме навеси. Помня една подробност при връщането.  Сутринта рано Учителя каза с най-голяма бързина да приготвим денковете, за да тръгнем към Сапарево и Дупница, но мнозина се забавиха. Учителя силно настояваше да работим по-бързо, обаче тръгнахме със закъснение поради късното приготвяне на денковете. Друг път Учителя не е настоявал за такова бързо тръгване. После разбрахме причината. Между Дупница и Радомир заваля пороен дъжд и причини голямо наводнение при с. Долна Диканя (Градини).  Ние бяхме с автомобили. Когато нашите автомобили наближиха селото водата на местната река издигна нивото си и наводни селото. Водите покриха всички улици. Едва автомобилът на Учителя и още един автомобил минаха реката. Понеже нивото на реката се издигаше постоянно другите автомобили се върнаха в Дупница и там преспаха.
Едно лято, доколкото помня през 1930 г., палатката на Учителя и много други палатки бяха на склона на стария Молитвен връх. Един ден заваля дъжд, който се превърна в сняг. Учителя видя, че мнозина братя и сестри не бяха много радостно изненадани от снега. Той отиде зад своята палатка. Там имаше един брат. В негово присъствие Учителя направи едно движение с ръка и произнесе няколко думи. И като се върна пред палатката снегът веднага престана, облаците се разпръснаха и веднага се показа слънцето.

Мнозина са имали опитността да чуят неземна музика при езерата. Такива примери има много. Има случай, когато няколко души едновременно слушат такава музика. Аз ще ви разправя един пример.

Една сестра като се събужда сутрин и излиза вън от палатката си вижда, че се е успала и че слънцето току-що с първите си лъчи е позлатило скалите над Близнака. Тя вижда, че на Молитвения връх е събран вече народът и е почнала молитвата. Тя се стеснява да отиде така късно на Молитвения връх и решава да отиде при петото езеро Махабур. Отива там сама. Там прави своята молитва и завършва с „Отче наш”. Тогава чува грамаден хор отсреща. Хорът като че ли е от няколкостотин души и пее песни на няколко гласа. Песните са мистични, с духовен характер и до известна степен приличат на нашите песни, но не са нашите песни. Тя слуша захласната известно време. След това се връща в своята палатка и заплаква от благодарност, че е имала такава опитност.

Едно лято Учителя препоръчва да нареждаме от бели камъни разни фигури, думи и изречения върху земята. И досега има тук-там запазени такива надписи и фигури. Например и сега като отиде човек на поляната над Езерото на чистотата и слезе малко под Харамията, ще види от бели камъни наредени окръжност с точка, думите „Бог е Любов”, „Аум” и др.

Едно изречение ми направи силно впечатление, което Учителя каза на езерата. Той каза: „Всяка тревичка, ако съзнаваме живо, че в нея живее Бог, има магическо действие и може да лекува всички болести.” Това изречение показва с какви мощни сили може да разполага човек, стига да е будно неговото съзнание.

Учителя каза веднъж: „Да се запечатат живо във вас красивите образи, които виждате тук, на планината. И когато слезете долу на полето често да възкръсват във вашето съзнание тези образи. По този начин вие правите връзка с планината и нейните енергии протичат във вас и ви повдигат.”

Когато слезем на полето ние почти всеки ден посещаваме вътрешно езерата. Всеки ден идваме тук и черпим енергии. От полето всеки ден идваме тук на гости, за да се обновим и опресним.

Ще завърша с няколко думи от Учителя за дишането: „Ако не дишате добре едва ще изкарате 30 ÷ 40 години. Дългият живот зависи от дълбокото и правилно дишане. Дишането пък зависи от правилното мислене и чувстване. Дишайте дълбоко и мислете, че Божието благословение иде върху човека чрез въздуха. Дишайте съзнателно и с любов. Като станете от сън преди да започнете каквато и да е работа направете няколко дълбоки вдишки. Дишането помага за оформянето на човешкия характер. Правилното дишане усилва светлината на ума и топлината на сърцето. Правилното дишане прави лицето красиво. Щом започне да диша правилно човек, бръчките от лицето му постепенно изчезват.

Съвременните хора дишат бързо и повърхностно, в една минута правят 20 вдишки и издишки. Това е извънредно много. Като се учи да диша правилно, човек трябва постепенно да намалява вдишките и да дойде до 2 въздушни обеда в минута. Това се постига постепенно, в продължение на няколко минути, а не изведнъж. Всички болести се дължат изобщо на неправилното дишане. Бързото и повърхностно дишане е опасно за организма. Правете опити сами да се лекувате чрез дишане. Правете сутрин, преди обед и преди вечеря по 12 ÷ 19 упражнения за дишане. Във време на дишане можете да четете „Отче наш” или „"Добрата молитва”. Дишайте, задържайте, изпущайте въздуха спокойно, бавно, за да можете в едно дихателно упражнение да прочетете цялата молитва. Някой се помоли набързо и казва, че молитвата му е била приета. Не, молитва, която не е придружена с бавно, спокойно и ритмично дешане, не се приема.

Ако човек може да задържи въздуха поне 30 секунди, той ще се справи с много от своите неразположения и болести. Главоболие, стомах, парализа и пр. - всичко това изчезва. Напълни дробовете си с чист въздух и тогава говори. Като ученици вие трябва да се лекувате с дълбокото дишане. Който не диша дълбоко, не може да бъде ученик на Новото учение. От каквато и болест да страдате, търсете помощ в дълбокото дишане. Няма болест, която да не може да се лекува чрез дишането.”




Със сърдечен братски поздрав
Ваш верен: Боян Боев

 

 

Изгрев, 20.IХ.1960 г.

 

(От книгата "Писма от Боян Боев 1950г-1953г")

Link to comment
Share on other sites

Николай Дойнов - И очите ми видяха Изгрева

 

(Бележка: Тази глава започва с описанието (?) на отиването до Рилските езера от група ученици, през 1928 г., но без Учителя. Той се качва на езера за първи път през 1929 г.)
 

РИЛА

През лятото на 1928 година, съвсем изненадващо и неочаквано, вместо да отидем на Мусала, както това ставаше предните години, чух, че Учителя нареди малка група братя и сестри да направим екскурзия до Йеди гьол. За мен това беше много странно, а името Йеди гьол чувах за първи път. Бях по това време свободен, имах възможност да отида и се присъединих към малката сформирана група. Тръгването стана някак безшумно. За водач на групата беше определен брат Симеон Симеонов, който бил ходил там и познаваше местата и пътищата из този край много добре. Пристигнахме в село Сапарева Баня и от там се отправихме по стръмните склонове на Рила, отначало покрити с борови гори, а нагоре с клекове, хвойна и трева. Вървяхме къде по пътеки, къде без тях, брат Симеон умело ни водеше. Изкачвахме се все нагоре, докато почнаха да се показват върхове, величави и импозантни, които се врязаха дълбоко в съзнанието ми. Вървях напред, потънал в смирение и благоговение пред това, което ми се откриваше. Най-после блеснаха пред очите ни езера - чисти и кристални, като сълзи, потънали в циркуси от минали ледникови епохи. Те изглеждаха, като олтари на величав храм.

Спряхме при Второто от Седемте езера. Там цареше една девствена красота. Езерото бе обградено с хълмове, потънали в зеленината на вековни клекове. На около 150 метра под нас, разположено на обширно плато, и също обримчено в клекове се намираше Първото езеро. Буйната река, която се изтичаше от горното езеро, хвърляше своите води на многобройни водопади към първото. Това беше гледка, която ме прикова със своята величавост. Горе, на източния бряг на Второто езеро, хълмът беше особено привлекателен, обгърнат от прегръдките на издръжливи клекове. Полянка, намираща се непосредствено до самото езеро, създаваше най-подходящи условия да се установим там на лагер. По онова време туризмът не беше навлязъл у нас със своите специални екипировки и ходенето в планината се провеждаше обикновено с онова облекло и обувки, каквито си носехме и в града. За палатки и някакви други удобства и туристически принадлежности не можеше и да се говори. Затова само буйният огън беше нашият закрилник и защитник срещу хладината, която цареше по тези високи места и която бързо се засилваше с настъпването на вечерния мрак. Прекарахме ден-два в почивка и недалечни обиколки, изпълнени в приятни и полезни разговори. Вечер буйният огън под звездното небе ни събираше. Времето беше хубаво, просторът над нас - ясносин и това ни даде възможност да приемем по-пълно цялата прелест на този рилски кът. Когато се върнахме на Изгрева и изляхме в цялата му сила нашия възторг от видяното и преживяното, у всички се събуди желанието следващото лято и те да дойдат. Създаде се подтикът, така започна нашето редовно летуване край езерото ЕЛ-БУР, както по-късно Учителя нарече второто от седемте Рилски езера. За превод на тази дума, на това наименование, Той даде: „Езеро на изпитанията”. Езерото, което беше под нас - първото езеро, Той нарече МАХАРЗИ, което ще рече „Голямата почивка”. Езерото над нас - третото, нарече БАЛДЕР ДАРУ, което значи „Онзи, Който носи благодат”. Четвъртото езеро си остана с името, което имаше БЛИЗНАЦИ. На петото, или както поради своята прилика на бъбрек, се наричаше БЪБРЕКА, Учителя даде името МАХАБУР, което ще рече Големият, Силният. Шестото нарече СЪРЦЕТО, а седмото - ШЕМ ХА, което преведено означава „Глава на Мъдростта”. Малкото, прекрасно, пълно с прелест езеро - по югоизточния склон на върха Харамията, нарече ЕЗЕРОТО НА ЧИСТОТАТА. Там отивах с най-голямо разположение. Спирах се, загледан в чудния релеф и девствената красота, вслушвах се в тишината, която цареше там. Човек се усеща като че ли навлиза в общество, изпълнено с мъдрост и внимание към него. Долу, вляво от това езеро, имаше друго. Със своите зелени води то приличаше на грамаден омайващ смарагд. Обградено от мъчно достъпни пропасти, то беше малко посещавано. Там цареше някакво тайнствено мълчание, покой, предразполагащ човека към дълбок размисъл и желание да проникне в непрогледните глъбини на Битието. Него Учителя нарече ЕЗЕРО НА СЪЗЕРЦАНИЕТО. Наистина, колкото пъти съм ходил там, всякога съм имал чувството, че потъвам в един тайнствен и чуден по своята загадъчност свят - свят на чистото, на възвишеното и светлото. Свят, в който мисълта търси и намира допир с разумни и възвишени същества.

Редовното ни летуване с Учителя на Рила при второто езеро, всяка година от средата на месец юли до края на август, започна от 1929 година до 1939 година включително, с едно прекъсване от две години - през 1933 и 1934 не летувахме на Рила. За причините на това прекъсване ще кажа по-нататък.

Да се организира едно летуване на Рила за няколкостотин души на височина 2200 метра, където няма нито хижа, нито даже някакъв заслон; да се изнесат хиляди килограми багаж и да се осигури едно непрекъснато снабдяване с продукти по стръмните склонове на планината, където не можеше да се говори за някаква по удобна пътека, а имаше само следи от такава тук-там; да се предвидят всички сечива и инструменти, необходими за едно нормално съществуване на летуващите, беше една сериозна и отговорна задача. Столовата, която имахме на Изгрева, играеше ролята на една много важна и необходима изходна база. Що се отнася до отчетността в организирането на цялата кампания, беше много просто. На всеки един от летуващите се откриваше партида в един голям тефтер, а ако е семейство - на главата на семейството. Тази канцеларска работа се водеше от рядко прецизната и добросъвестна сестра Буча Бехар, учителка по професия и писателка. В партидата се отбелязваха всички сметки - килограмите на багажа, превозните разноски, броят на дните, прекарани горе, разноските по обедите, които се разпределят по равно на всеки столуващ, както и съответният дял от общите разноски, каквито при такива случаи всякога има. При тръгване още, щом всеки се запише в тефтера, правеше встъпителна вноска, а когато дойде време да се връща, идваше да си урежда сметките. На конярите също водехме партида, където се отбелязваха всички пренесени багажи. С тях бяхме уговорили да им се плаща на килограм изнесен товар или на кон, ако някой ползваше такъв. Отношенията ни с тях почиваха на пълно доверие и добросъвестност, което извънредно много ни улесняваше. След изкачването на багажите и хората, започваше настаняването им, което се съпровождаше с усилен строеж на палатки, кухня и продоволствен пункт, какъвто всякога имаше и всякакви други общи съоръжения, необходими за голяма група летуващи. Използвахме конярите и за докарването на продуктите, предимно от Дупница. Тогава там имаше голямо изобилие на всякакви продукти - хляб, плодове, зарзават, бакалски стоки и всичко, от което имахме нужда.

През първото летуване на Рила в 1929 година, групата беше около 60 души. Багажите и хората се превозиха по влака от София до Дупница. От там багажите с камион - до село Сапарева Баня, а хората - кой как можеше, предимно пешком, изминаваха 14 километра път. От селото наемахме магарета и коне за изнасяне на багажите. Това, разбира се, беше доста сложно и неудобно. Но трудностите са, които карат човека да мисли, да търси и намира. „Похлопайте и ще ви се отвори” - казва Христос. Затова през следващите години, благодарение на мислене и търсене, идваха и все по-добри условия.

Приближаването на времето, когато ще тръгваме за Рила, се съпровождаше всякога от приятно оживление всред приятелите. Обмисляше се и се разискваше върху придобития опит, за по-добрата ни организация и транспорт дотам, а също и за някои улеснения в живота ни там. На първо място най-важен беше въпросът за покрив над главите ни и за защита от неочакваните климатични изненади. Вятър, дъжд и хлад, такива изненади, особено в началните дни на нашето идване, често ни спохождаха. В първите години този въпрос се разрешаваше, като всеки си правеше примитивен навес от случайни платнища, но това беше крайно незадоволително. Наистина платнищата, с които военните си служеха, бяха едно добро разрешение, но нито такива, нито нещо подобно се намираше на пазара. Не знам на кого, но беше някоя умна глава, озарена от проблясък, на която дойде идеята да се правят палатки от дебел, бял памучен плат - американ, какъвто тогава в изобилие се намираше по магазините. След направата палатката се импрегнираше с парафин, разтворен в бензин. Резултатът беше неочаквано добър. Направените по този начин палатки издържаха на всички изпитания. И при най-силен и проливен дъжд, те не пропускаха. Бяха закътани, направени отдолу с под, създаваха сигурност. Това беше един голям успех за нашето летуване на Рила. Намериха се сръчни сестри шивачки, които по указание на опитни в палатковото кроячество хора, направиха няколко модела, за да може всеки по свой вкус и нужда да си избере. И когато отидехме на Рила и ги построявахме по склона на езерото, гледката беше красива с накацалите, като пеперуди бели подслони. Така този най-важен въпрос, беше сполучливо разрешен.

Не по-малко важен въпрос беше транспортът на багажа и продоволствието на бивака. Следващото ни отиване беше направено с камиони от София до село Сапарева Баня. Малкото площадче там беше изходната ни база за изкачването в планината. Стоварвахме багажите и почвахме да търсим селяни, които имаха магарета и коне, за да ни изкарат багажа горе. Едно такова събитие, като нашето пристигане в затънтеното и глухо по онова време село, бързо намираше отзвук и хората се вълнуваха. Селяните бързаха да използват момента, за да изкарат по някой и друг лев. Затова те сами идваха със своите добичета, за да си предложат услугите. Разбира се, тези селяни в многото случаи използваха нашето затруднение и нерядко искаха сравнително висока плата. Това беше съпроводено често пъти с не дотам приятни пазарлъци. Но накрая всичко се уреждаше благополучно и керванът с багажите тръгваше по стръмните и каменливи пътеки, а някъде и без пътеки, нагоре по очарователната Рила.

Между нашите сестри имаше една, така да се каже, малко сбутаничка. Бедничко, скромно облечена, незабелязано се движеше около нас. Никой не и обръщаше внимание, беше нещо като че ли второ качество човек. Наричаха я Мария Захарната, а някои - Шекер Мария. Това име й бяха прикачили, защото живееше някъде към захарната фабрика, в малка скромна стаичка, както разбрах. От какво живееше и от какво се препитаваше тази наша сестра, не можах да разбера и не съм имал смелостта да я запитам. Имаше някакъв дефект в гърлото и говореше хрипкаво. Въпреки всичко, аз обичах да се срещам с нея и да разговарям, най-много заради качествата, които неподозирано за никого, тя имаше. Едно постоянство, което ме възхищаваше. Сутрин, в зори, през студените зимни дни, загърната, пъхнала ръце в ръкавите, гледам я пристига на Изгрева за беседа. Лошо време, извинителни причини, за да не дойде в тъй ранните часове на беседа, за нея нямаше. „Е, Миче, как дойде чак от Захарната? Толкова рано трамваи няма!”, закачливо я подхващам аз, като я видя да идва. Тя се изправи, сериозно ме погледне и каже: „Аз, брат Николай, идвам пешком, като тръгна в три часа сутринта и в пет съм тука.” Беше словоохотлива, когато намереше отзивчива среда, какъвто бях аз за нея. Подхващаше такива мъдрости, с такава дълбочина, че наистина се смайвах от пътя, по който е минала, за да стигне до тях. Тя всякога редовно идваше на Рила. Щом слезем обаче в Сапарева Баня, Мария изчезваше. Аз, който поех грижата да не би някой багаж да остане ненатоварен, или пък някой да изостане, изчаквах всички и всичко. Първия път осезателно се разтревожих от нейното отсъствие, не я видях да замине нагоре, пък и багажът й стоеше на площадчето още. Но когато разбрах загадката на нейното изчезване, бях поразен от тъй практичното разрешение, което тя беше дала на един въпрос, който остро вълнуваше в този момент всички останали, хората от тъй да се каже първо качество. След като всички си заминаха и аз чакам с нетърпение при нейния багаж, Мария се задава усмихната от една странична уличка и държи в ръката си въже, на което е вързано магаре. „Къде ходиш, бе Мария!” -с престорена строгост я подхващам аз. Тя се спря, погледна ме сериозно и невъзмутимо и, с наставнически тон като старозаветен пророк, каза: „Аз, брат Николай, не се натискам и тревожа като вас с тези селяни да ги моля да ми прекарат багажа и да им плащам толкова много пари и за отиване, и за връщане. Купя си едно магаре, закарам си с него багажа. То цяло лято пасе горе край езерото хубава тревичка, пък и корички и залъчета хляб за ярмичка - колкото щеш. Храня го добре, почине си и то с мен, изкара един курорт и накрая магарето се ободри, оправи се, лъсне му се козината, та ела да приказваш с мен за цената му. Като свърши летуването, докарвам си с него багажа отново тук и продам магарето, и то с голяма печалба, защото в цялото село такова хубаво и охранено магаре не може да се намери. Така летуването ми на Рила излиза без пари, без разправии, тревоги и неприятности.” Мълчах, слушах и се възхищавах от практичността на тази наша сестра, уж някак пренебрегната от боговете. Като си спомних и народната мъдрост: „За слепите птички, Господ се грижи.” Тогава да се продаде и купи едно магаре беше по-лесно, отколкото това сега може да стане.

Само малко по-късно въпросът за пренасянето на багажите и снабдяването ни с продукти за изхранването на лагера намери своето идеално разрешение в лицето на един влах, който живееше край Дупница в махалата Бешик. Този човек бай Янко, имаше около десетина коня, здрави, послушни, свикнали на тежки товари из стръмните и каменливи балкански пътеки и се занимаваше с пренасяне на дърва и разни товари из Рила. Той имаше една необичайно правилна физиономия, неприсъща на хората от тези малцинства. Умен, честен, внимателен, в него нямаше и нотка от някаква алчност и жажда да използва чуждите затруднения. Услужлив и добър във всяко отношение, той имаше много голямо умение в своята професия като кираджия. Бай Янко се приобщи към нас, като наш брат, и при нашето летуване всякога ни беше на разположение със своите неуморни кончета. С това беше разрешено и второто голямо затруднение. Когато се натрупваше повече багаж, той го изнасяше на няколко пъти и нямаше нужда всеки да следи за багажа си. След изнасянето на багажите изкарваше непрекъснато и продукти.

За всеки бивак водата и дървата са не по-малко важни условия. Гората от клекове наоколо разрешаваше въпроса за горивото. А водата? Отначало за всички нужди черпехме вода от езерото. Учителя обаче не беше много доволен от това разрешение. Един ден Той взе със себе си пет-шест души млади братя, заобиколихме по самия бряг на езерото и достигнахме там, където рекичката се вливаше в него. Учителя се огледа наоколо, огледа високите върхове, големите скали, оставени от ледниците, и като посочи зелената трева до една от скалите, недалеч от поточето, рече: „Тук има вода.” Донесохме инструменти, разкопахме на десет-петнадесет сантиметра и действително излезе вода. Разкопахме и по-дълбоко - бликна обилна вода. Съвършено чиста. Каптирахме я и я отведохме напред, за да тече известно време на открито и да се огрява от слънцето. С нас имаше един брат опитен каменоделец, той издяла от парче берковски мрамор, което беше донесъл, чучур във формата на две насочени ръце. От тях изтичаше водата, затова чешмата нарекохме „Ръцете, които дават”. Около нея работехме с голяма любов всички. Донасяхме плочи, красиви камъни от върховете и горните езера. Наистина, чешмата стана красива със своята специфична архитектура. Дълго време още братята и сестрите, като намереха някой хубав камък, го донасяха за разкрасяването на чешмата. Разхубави се още повече, като накичена младоженка, не само чешмата, но и мястото около нея. Учителя участваше в работата и в най-малките й подробности. И когато няколко братя донесоха два големи камъка от млечен кварц, Той посочи мястото къде да се поставят. Големият камък нарече „царят”, а по-малкият – „царицата”. Царят не беше се още оженил и като турихме по-малкия камък, Учителя рече: „Ето и царицата дойде”. И наистина, това събитие стана скоро, не след много време.

По-късно излизането ни на Рила започна да става от село Говедарци по долината на Искъра, откъдето беше по-удобно и по-добре. За тази промяна на маршрута ни, голяма заслуга имаше брат Славчо Славянски, който беше добре проучил пътя и с право определи и предложи да минаваме от там. Този брат даваше своя голям принос в организирането на Рилското ни летуване.

Животът ни на Рила протичаше в много голямо, богато и пълно със смисъл разнообразие. Сутрин в зори от своята палатка Мария Златева-Мичето, една много добра наша цигуларка, изсвирваше с голяма топлота и мекота подходящата за случая братска песен „Събуди се, братко мили”, дадена от Учителя. В тишината на утринното зазоряване тази песен прозвучаваше като някакъв вълшебен зов към събуждане, като подтик към светлина и живот. Ставахме и се отправяхме мълчаливо към Молитвения връх, за да посрещнем Слънцето и да чуем утринното слово на Учителя. Молитви, песни и беседа. След това като привърши всичко, се връщаме обратно към лагера, обновени, освежени, с нови идеи и мисли, получени от утринната беседа. Тихите приятни разговори помежду ни в краткия обратен път запълваха прелестта на утринните ни часове. Едно приятно оживление в лагера сочеше грижата около закуската и след това внимание към стомаха, за което Учителя казваше: „Яденето е най-важната работа!”, тръгвахме към някои от прелестните места, които бяха оценени от Учителя, че дават всички условия да си направим утринната гимнастика и Паневритмията.

Едно от тези места беше на обширната поляна край първото езеро. Отиването там имаше и една чисто практическа задача, след упражненията всеки вземаше според силите си дърва за огъня. Там ги имаше в голямо изобилие. Това стана особено необходимо, когато взехме решение да запазим клековете около бивака. Край третото езеро беше също приятно. Изгледът към Харамията и отвесните скали край Близнаците създаваше обстановка на нещо величаво, тайнствено, неземно. Отивахме за упражнения и край петото езеро Бъбрека или Махабур. Широкото пространство на платото там внасяше у нас усещането за необятност и простор, едно разширение и освобождаване от ограниченията, които са присъщи на физическия свят. Но най-често за упражненията и Паневритмията ходехме край езерото на Чистотата. Това място не се посещаваше от хора - беше девствено и чисто. Неговата околност с издигащия се на югозапад, устремен към небесата връх Харамията, скалите към седмото езеро създаваха изключително богати на форми релефи. Една лекота, една приятност от чистотата, която цареше там се чувстваше от всички. Високото плато, където точно си правехме упражненията, създаваше голямо отдалечаване на хоризонта, а това обогатяваше и разнообразяваше гладката. В бивака оставаха дежурните, които имаха грижата да приготвят общия обед.

По тези, пълни с очарование и прелест места, наредени в кръг по двама, а в центъра - малкият оркестър, който всякога имаше възможността да се сформира тук, заедно с Учителя играехме чудната по своята мелодия и движения Паневритмия. След това приятните и полезни разговори, опиянението да ходиш, да гледаш девствения релеф пред теб, да споделяш с приятели и да се чувстваш потопен в едно приятно и хармонично общество - всичко това задълго ни задържаше по тези места. Някои почти до обед прекарваха в съзерцание на богатите форми, създадени от Божествения Архитект, които като ги гледа човек с по-възвишено чувство, оживяват, населени с мили, разумни Същества.

Останалото време на деня, като се изключи малката следобедна почивка, прекарвахме из околността, където се грижехме, доколкото може да облагородяваме обстановката, като правехме пътеки, мостове над потоците, но най-вече - чешмички на бликащите кладенчета и извори. Учителя имаше особено отношение към изворите, едно особено уважение и благоговение към водата, този единствен течен минерал, есенциален продукт на минералното царство, продукт, без който животът тук на Земята не може да се прояви. Водата е една загадка по своето съдържание, продукт на някаква висша разумност в Природата, разумност, изпълнена с Любов и пожертвувателност, защото носи живота и безропотно приема всички мръсотии, създадени от всички същества. Тя е способна да премахне всички пречки пред вливащия се в нас живот. За това нейно качество Учителя казва: „Аз не познавам по-голямо лекарство от водата.” Но, разбира се, ние още не я познаваме. Тя не е само съединение на водород и кислород, в това съединение има и нещо все още неразбрано, неосезаемо.

Немалък дял от времето се използваше за приятни и полезни разговори. Особено през почивките, когато ходехме или работехме. Учителя беше всякога с нас и щом спрем, веднага Го наобикаляхме и почвахме непринудени разговори. Брат Боян Боев беше неотлъчно с Учителя и мисля, че голям дял от тези разговори, а може би и всичките, той като добър стенограф, е записал.

Брат Боян Боев беше един от изтъкнатите братя на Изгрева и затова заслужава да се каже нещо повече за него. По външен вид приличаше на човек от далечния Изток. Имаше среден ръст с много интересна глава - голямо чело с развити философски центрове, а под тях, центърът на паметта развит в най-висша степен. Това му даваше възможност да има изключителна памет и го правеше един вид „живата архива на Братството”. Нямаше случка или събитие, станало в Братството или около Учителя, за което той в подробности да не ви разкаже кога, къде и как е станало. Беше винаги около Учителя и записваше всичко, казано от Него. Беше много начетен и по всички въпроси можеше да ви отговори академично и изчерпателно. Владееше европейските езици и най-вече - немски. Завършил беше естествените науки в Германия, където се запознал с антропософа Рудолф Щайнер. В един разговор с него Щайнер му е казал за Учителя в България. Тази му връзка със Щайнер оформя стремежа му към окултизма и устрема му към неговото по-задълбочено изучаване. След завършването на университета там, той се връща в България, където за известно време става учител в град Панагюрище. След завръщането си в България, той става най-усърден ученик - последовател на Учителя. Идва в София и след кратко пребиваване в града се заселва на Изгрева. Той беше един от най-популярните братя в Братството не само със своите познания по всички въпроси и особено добре по окултните, но и с готовността си винаги да бъде полезен на всички, които се нуждаят от нещо. Със своето умение като педагог, той подготви много братя и сестри задочно да завършат своето образование. Владееше не само естествените науки, но и всички - математика, физика и кои ли не.

На Рила в тези излизания извън бивака аз взимах по-малко участие, защото бях изцяло погълнат с уреждане на снабдяването, продоволствието и ред други задачи, свързани с ежедневието. Носеше се славата на някои братя и сестри, които със своята дейност и трудолюбие допринасяха най-много за направата на ценните придобивки, които облагородяваха бивака и околностите му. На първо място беше името на брат Пеню Ганев - един едър, снажен, пълен с енергия и живот брат. Той беше и много способен фотограф, правеше постоянно снимки и вярвам, че у него се съхраняват много ценни от тях, показващи живота ни на Рила. Много добър фотограф и с голям художествен усет, беше и брат Васил Искренов, който впоследствие потъна из широкия свят. Тези снимки допринасят много, за да се покаже по-нагледно животът ни Рила, през онези светли времена от великата епоха. Учителя понякога шеговито подхвърляше на тези фотографи - да снимат и мъглата, която не рядко ни беше гостенка.

След вечерята буйният огън създаваше една приятна и тържествена обстановка. Дърва имаше в изобилие навсякъде. Насядали около огъня, ще дойде Учителя, почваше се разговор с Него, пееха се песни; имахме добри музиканти инструменталисти, които даваха концерти, а над нас - чудното, красиво, звездно небе. Звездите - очите на ангелите, както са ги наричали древните мъдреци - поради височината, на която бяхме и от кристално чистият въздух, който имахме, те блестяха особено ярко и привлекателно. Като ги гледа човек, не може да не долови един шепот, пълен с нежност и мъдрост. Ето къде е причината, че във всички древни религии, без изключение, е имало едно уважение и благоговение към звездния мир, наблюдаван в атмосфера чиста от прахове, пушеци и изпарения, а това е създавало устрема да се изучава този мир и да се търси смисълът на всичко, създадено от Бога. Защото в Природата има едно велико Единство, една връзка между всичко съществуващо в нея. Така са се създали Астрономията и Астрологията, която търси връзката и отношенията на звездите към Земята и живите същества на нея, на първо място човека... Така, в един друг свят, прекарвахме до късно през нощта. На утрото почваше пак отново пълния със смисъл и разнообразие живот.

Вярно е, че водата е много важен елемент в живота на едно общество и въпросът с водата трябва да намери своето най-добро разрешение. Изворчето, което открихме в горния край на езерото и на което, както отбелязах, бяхме направили чешмичка, на някои се виждаше, че е далеч. Учителя всякога е подсказвал, че носенето на вода е едно полезно за здравето и приятно упражнение, сега имахме повод за прилагане на това упражнение. Ако всеки донасяше поне по веднъж през деня вода, големите нужди от нея за бивака напълно се задоволяваха, още повече че разходката край езерото, където минаваше тясната пътечка беше много приятна. Но някои от братята и сестрите, по моя преценка, искаха да минат за много практични и направиха от снабдяването с вода голям въпрос. Занизаха се ред проекти за разрешаването му. Разбира се, и аз бях готов с един проект. Той беше следният: да се направи една по-широка и удобна пътека, за да може по нея да минава буре, прикрепено на количка с две кола - такава, каквато ползвахме на Изгрева за тази цел, преди там да дойде водопровода. За реализирането на този проект пречеха някои скали, между другото и една по-голяма, която би създала големи трудности при прокарването на такъв път. Един ден група братя и сестри сме се събрали около Учителя и отново се повдигна въпрос за водата. Бях близо до Него и разпалено, полу на шега изложих моя проект, защото знаех, че тези скали освен с взрив не могат другояче да сторят място на една такава пътека, а с такава работа, разбира се, ние не бихме се занимавали. Когато стигнах до взрива, Учителят леко се усмихна - искаше да ми каже колко далеч съм отишъл. Усмихнах се и аз и сложих проекта за взрива в архивата. Знаех, че Учителя не обичаше да осакатяваме дадените от Природата форми без особено належаща нужда. В Природата съществува едно разумно и хармонично Единство между формите, създадени от минералния свят, въздуха, водата, растенията, животните и човека. Това единство изисква създадените от Природата архитектурни форми да се пазят, да има чистота на въздуха и водата, да се запазват естествените насаждения от растения, разпространението на животинския свят. И човекът само при крайна необходимост може да се намесва в това единство, като го прави най-внимателно и с най-малък ущърб. Събудилият се сега устрем у човека към обладаване на всички блага на Земята, тази негова безпределна лакомия, го тласкат към най-жестоко ликвидиране на това единство, което непременно ще се отрази зле на човешкия род.

Едно частично разрешение на въпроса за водата се получи, когато малко по-късно нашият много добър майстор дърводелец и човек с богати идеи, Боян Златарев, със съдействието и на други братя, направи лодка, с която пренасяхме през езерото вода от изворчето. Но това по-скоро беше романтика, отколкото разрешение. Основно остана пак носенето на вода на ръце.

Много важен въпрос беше също и банята. Водата в езерото беше студена, пък и, както разбрах, Учителя не искаше да се използва тя за къпане. Студената вода Той не препоръчваше да се употребява нито за пиене, нито за миене, а още по-малко за къпане. Нашият брат Димитрий се зае с тази задача. Той беше човек не само с изключителни и всестранни способности, но и с богати идеи и находчивост. Беше техник във всяко направление: строителство, водопровод, електричество, фина механика, часовникарство, груба тежка механика, правене на музикални инструменти. Беше си направил с похвално майсторство цитра, на която свиреше и изнасяше номера, когато имахме концерти в салона. Повредили се нещо из тъй разнообразните приспособления, задоволяващи нуждите на човека - тичайте при брат Димитрий. Той беше всякога готов с радост и разположение да направи услугата, и то с най-голяма вещина. На Изгрева се беше преместил от нашето първо общежитие и си имаше отделна самостоятелна дъсчена къщичка, където живееше. В отделно помещение си беше устроил работилница. В нея човек можеше да намери всички видове инструменти, за всички занаяти, като се почне с часовникарството и се свърши с тези за правене на клинци и подкови. Този именно наш брат направи под езерото баня за чудо и показ на всички. Там, където се изтичаше водата от нашето езеро, той отдели с тръби част от водата, като я откара далеч от изтичащата се рекичка. В едно помещение, изградено от плътни импрегнирани платна, той направи някакъв самовар, по съвършено нова система, негова идея, основана все пак на принципа на бойлерите, където само с много малко дръвца за кратко време се получаваше гореща вода; в специална камера, тя се разстудяваше по желание и чрез един душ се получаваше непрекъснато необходимата струя. Всички приспособления, необходими за банята бяха така умело направени, че ти беше приятно да се изкъпеш в нея. Така нашият скромен, тих и мил брат Димитрий беше дал своя голям принос за общия братски живот на Рила. За съжаление по-късно, съвсем неочаквано и много набързо, той си замина за онзи свят, като остави една празнота в братските среди. Спомням си последния ден от земния му живот. Трябваше ми някакъв инструмент, разбира се, не можех да отида другаде, освен при брат Димитрий. И друг път съм ходил за такава услуга при него, никога не ми е отказвал, но всякога с една престорена строгост ще ми каже като го подава: „На, вземи го, и щом свършиш, веднага да ми го донесеш”. Този път той ми подаде инструмента с такава топлота и любезност без каквито и да е било забележки, че това ме изненада и трогна. Навярно е предчувствал, че повече няма да му трябва. Набързо привърших работата си и веднага му го върнах. Лицето му сияеше от топлота и любезност, благодарих му от все сърце и се разделихме. Само няколко часа след това, с потресаваща изненада, разбрах, че е бил извикан пред вратата на свети Петра. Навярно и там е имало нужда от спешна, неотложна поправка в сложните механизми на отвъдния свят. Мир и светлина на душата му.

Стане ли в лагера нужда за някаква работа или строеж на помещения, каквито правехме за склад или за кухня, се търсеше брат Гради Минчев. Тъй наречената суха зидария, без вар, цимент и пясък, каквито строителни материали там нямаше, беше специален майсторлък, който той владееше до съвършенство. Този брат - един гигант, висок, два метра и нещо, с големи ръце и крака, каквито никой друг нямаше, беше станал между другото причина за създаването на много комични истории, които на друго място ще опиша. Милият и симпатичен брат Гради, с едно присъщо само на големите майстори темпо, пристъпяше към своите задължения като строител за нуждите на Рилския бивак. Особено много допринесе и добре се прояви той, при строежа на нашия заслон кухня, който беше крайно необходим. В дъжд, мъгла, вятър, пек, трябваше някъде на закрито да се приготви храната за тия няколкостотин души, които вече бяха в лагера. Пък и много пъти пристигаха братя и сестри при дъждовно, ветровито и мъгливо време. За тях беше нужно, първо отмора на закрито, пък и някоя чаша чай или гореща вода. Случваше се и конете с багажите и продуктите да пристигнат в такова време. Проектът за заслона беше готов и работата по него започна. С камъни, каквито имаше наоколо в изобилие, под ръководството на Гради и други опитни в строителството братя, зидовете само за няколко дни бяха готови. Всички останали братя и сестри помагаха във второстепенните работи. Учителя, както навсякъде, където се правеше нещо за подобряване живота ни на Рила, така и тук неотлъчно присъстваше и умело, някак негласно, даваше напътствия в изпълнение на поставената задача. Покривната конструкция направихме от борови дървета, които взехме от една изгоряла гора под Молитвения връх. От пожара те бяха изсъхнали и стояха безмълвни и прави. Отрязахме ги и на ръце ги занесохме горе. С тях и някои по-дебели клекове направихме конструкцията. Когато дойде въпросът за самото покриване на заслона, тук вече аз имах решаващата дума и изпълнение. В моя роден град по онова време всички къщи бяха покрити с плочи, извадени от околните баири, където ги имаше в изобилие. Вярно е, че не бях правил покрив с плочи. Но много често съм се заглеждал в тях и съм разбирал принципа, по който те се нареждат. Към петото и шестото езеро имаше такива плочи. Едни гладки, тънки и крайно удобни за такава нужда. Само няколко отивания от всички в лагера и плочи бяха донесени в достатъчно количество за целия покрив. Учителя и Той с нас носеше плочи. С помощта на някои братя и сестри наредих плочите и покрива на заслона беше напълно готов. Самият заслон беше широк около четири метра и дълъг около осем, можеше да побере 40-50 души. Направиха се вътре огнища, подът се постла също с плочи и кухнята на лагера беше вече на-пълно готова, за да поеме своите много сериозни задължения. Там всякога имаше хора и цареше едно приятно оживление. Беше не само кухня, но център откъдето човек можеше да получи всички информации и новини. Там спираха и конете, които докарваха продуктите, а също и групите, които идваха. Тяхното пристигане беше събитие. Още отдалеч се виждаха, тежко натоварените, бавно пристъпващи коне, които носеха храната - живота на този свят.

На планетата Земя обаче се раждат и хора проводници на тъмните, злите сили в природата. Те търсят да унищожат, да премахнат, да спънат, това им доставя някакво задоволство. Имал съм случаят много пъти да ги срещам и да наблюдавам техните прояви. Те докарват всички злини и нещастия, всичките страдания на човешкия род. Още на другата година голяма част от този заслон беше разрушен. Направен с такива усилия, полезен не само за нас, но и за всички проходящи в този край, полезен при лошо време и за самите тях, които го разрушиха. Защо го направиха? За да изпълнят една директива на злото, на което те бяха слуги. Злото, за да живее, трябва да руши. Доброто, за да живее, трябва да гради.

Между нашите приятели, имаше майстори от всички професии и то от най-висока класа. Всички нужди намираха лесно своето разрешение. Изящните изкуства също бяха добре застъпени - художници, поети, писатели, но най-много бяха музикантите. Музиката се ползваше с най-голямо уважение при нас. Сутрин, когато си правехме упражненията - Паневритмията, в центъра на колелото се събираше цял оркестър. Лагерът на Рила беше едно напълно оформено, пълноценно във всяко отношение общество.

Хубавите, приятни и топли слънчеви дни ни носеха едни грижи и преживявания. Имаше обаче и нещо интересно в мъгливите и дъждовни дни - те създаваха впечатления, които ни подтикваха към по-друга чувства, мисли и грижи. Беше много интересно да се наблюдават в облачните дни игривите и плавни движения на облаците. Дъждът на талази пристъпваше и носеше своята обилна и оживителна влага - капки, наситени с енергия и живот. При буря, когато понякога ни спохождаше, беше интересно да се следят странните движения на палатките. Като че ли някакви неземни същества играеха екзотични танци. При една такава буря, една сестра идва при мен и ми казва: „Вятърът люлее много силно палатката на Учителя и трябва непременно да се стегне с допълнителни въжета!” Аз веднага станах и отидох там. Гледам Учителя вън от палатката. Бурята бушуваше и люлееше по всички възможни направления палатката. Когато доближих до нея с желание да направя нещо за нейното укрепване, Той ми подаде едно дълго въже, което държеше в ръката си и ми каза: „Ще вържеш палатката така, че да не режеш въжето” С помощта на брат Петър Шишков, един много мил и симпатичен брат, бивш капитан на параход, вързахме палатката, без да режем въжето. Една топла и приветлива усмивка по лицето на Учителя ми показа, че задачата беше решена образцово.

Нашето установяване на бивак в този прелестен кът на Рила обърна вниманието на хората от света към него. Почнаха разни кроежи за направа на хижа и използването му за разни други цели. Един ден, както всякога, се бяхме събрали пак около Учителя в разговор. Изведнъж Той прекъсна течащата тема на разговора и каза: „Къде другаде можем да направим лагера?” Всички мълчаха, изненадани от тъй неочакваните Негови думи. Бързо се опомних и отговорих само аз: „На първото езеро.” Учителя ме погледна, но нищо не каза. Други предположения нямаше. Така този въпрос нито се разисква, нито получи някакво разрешение. Първото езеро със своята прелест, форма и размер, широката поляна край него, даваща простор, с обилието на дърва всякога ме е привличало и съм го ценял като най-добро място за един бивак на много хора. Пък е и един добър изходен пункт за отиване из красивите области наоколо. Затова предложих там мястото за един нов бивак. След малко мълчание, Учителя продължи разговора на текущата преди това тема. Явно, нашият бивак беше застрашен от пристъпите на хората от света.

Така ден след ден, течеше пълният с богато разнообразие и смисъл живот в чудната природа около седемте Рилски езера. Понякога си устройвахме и по-дълги и по-далечни екскурзии, по за цял ден, до връх Дамга, Калинините върхове и другаде. Към края на месец август бивакът се вдигаше. Всички ние, вече обновени, пълни с енергия, живот и богати с впечатления, се прибирахме. Тези богатства ни хранеха през цялата година, до следващото лято.

За да се опише живота ни на Рила, тъй неизмерим в своето величие, бе невъзможно да се обхване и изрази само от едного от нас. Всички, които са прекарали там, трябва да дадат израз на преживяното, на впечатленията, които са приели, на богатия емоционален и мисловен мир, в който са били потопени. Тогава едва ще можем да дадем една по-пълна картина на общия братски живот, прекаран на Рила с Учителя.

Редовните ни летувания на Рила продължиха през 1929, 1930, 1931 и 1932 години. В края на летуването ни през 1932 година някой си, потънал в еснафска дребнавост критикар, казал, че летуването ни на Рила било много скъпо. Това нещо, като се има предвид идеалната организация и безкористното обслужване от братя и сестри, беше съвсем невярно. Но тази неуместна и безпочвена забележка беше приета с голямо огорчение и Учителя нареди през следващата 1933 година да летуваме на Витоша, в местността „Яворово присое”. За там минавахме през село Бистрица. На това място прекарахме и през 1934 година. Там прекарвахме по същия начин, както на Рила, но съвсем вяло. Може ли да се сравни величавата и импозантна, пълна с мистика и чар обстановка при Седемте рилски езера, с полянката на „Яворовото присое”? Не, ни най-малко! Не може и да се говори за някакво сравнение. След летуването ни през 1934 година там, Учителя каза: „Че то летуването ни на Витоша не излезе по-евтино от това на Рила!” Затова през следващата 1935 година всички с възторг и голяма радост разбрахме, че отново ще летуваме на нашата обична Рила, при второто от Седемте езера. От тази година започнахме да минаваме през Самоков и село Говедарци. Път, който се оказа по-удобен. За заслугите на тази промяна вече споменах. Общото ни летуване с Учителя продължи до 1939 година включително. През тази година имаше най-много посетители. Имахме и много гости от чужбина, най-вече от франция, Латвия и други страни. През 1940 година - вече военна година, бушуваше Втората световна война - общ бивак на езерата не е имало, но Учителя с малка група е прекарал там шест дена от 14 до 19 август.

Към първенеца на нашите планини - Мусала, Учителя имаше особено разположение и макар че от 1929 година започнахме да летуваме на Седемте рилски езера, Той обикновено, след като се завръщахме, било през септември или началото на октомври, с малка група приятели, предприемаше екскурзия до Мусала. Ето тук описание на една такава екскурзия, станала между 5 и 9 октомври 1938 година, дадено от Боян Боев, който е присъствал на нея:

„На 5 октомври Учителя тръгна на екскурзия до Мусала, заедно с шест души наши братя, между които бях и аз. Тръгнахме от Изгрева в пет часа сутринта. В шест и двайсет минути бяхме в Чам-Кория. От там потеглихме в девет часа за Мусала. В три часа и двайсет минути след обед бяхме на хижа Мусала. На другия ден в три часа сутринта потеглихме за върха. Бяхме взели със себе си един от онези фенери, с които си служехме на Езерата. Той добре осветяваше пътя. Гледката беше вълшебна. Светлината хвърляше дълги сенки от канарите, които в своето движение създаваха някаква неземна тайнственост. Върховете се очертаваха пред нас на фона на тъмносиньото небе, по което звездите блестяха като едри брилянти. Как всичко беше мистично! Като че ли бях в друг свят, проникнат от мълчание, светлина и чистота. Ето го голямото средно езеро, ето го и Окото - свещеното езеро, при самото подножие на Мусала. То е най-високото езеро и гледа царствено на всички други по-долни езера. Това езеро Окото особено ме привлича с нещо, което не може да се предаде с думи! То като че ли свързва човека с един възвишен свят на вечна хармония и светлина. При Окото има построен заслон за туристи, заварени тук при промяна на времето. В шест часа бяхме на върха. Имаше чуден изгрев, слънцето изгря в шест часа и деветнадесет минути. След като посрещнахме изгрева, нас ни поканиха в наблюдателницата, която е на върха. Тя е двуетажно здание с няколко стаи. Там останахме до обяд в разговор с нейните обитатели. Като излязохме навън с наблюдателя, един рядко любезен човек, той ни показа и околностите. Пред нас се виждаха Маричините езера, разположени също като в един олтар. Ясно се виждаше пътеката, прокарана от трудоваците миналата есен - от Мусала до езерото Граничар, което не се виждаше и отстои на два и половина часа от Мусала. На запад се виждаха Скакавците! Какво нещо са те? Те са едно море от върхове и бездни между Мусала и Рупите. Учителя като погледна Скакавците, каза: „Това са свещени места на Рила, където обитават висши разумни същества”. След обяд слязохме на хижата, където с Учителя имахме ценни разговори. На третия ден падна мъгла и ние потеглихме за Чам-Кория. Два дена прекарахме там във вилата на сестра Стоянова. Направихме обиколка из околните места. Ходихме на красивата, тъй наречена Широка поляна, и на Шумнатица. Тези две места са най-живописните около Чам-Кория. В неделя, на 9 октомври, се завърнахме на Изгрева."

За екскурзиите Учителя казва: „Ученичество без екскурзии по планината е невъзможно.” За този красавец великан Мусала имаме дадена от Учителя и чудна песен. Освен на Витоша и Рила, Учителя е ходил с приятели и прекарвал известно време и на Родопите, и в Стара Планина, най-вече на Сините камъни, край град Сливен. Изобщо Учителя събуди и възпита у нас любовта към планините и подтика към високите върхове.

Имах случая да разведа из Витоша някои запознати с нашите идеи чужденци. С каква жажда и доволство дишаха чистия и напоен с боров аромат планински въздух! Гледаха със захлас чистите пенливи рекички, някакво чудо за тях, ново състояние изживяваха те, пълно с доволство и възвишено благоговение пред тази носеща живота чиста вода. Като я гледаха, не можеха да й се нарадват.

Да се спазва това важно единство в Природата - чиста околна среда, чист въздух, чиста пенлива вода - е нещо, което е не само приятно, но действа и възпитателно върху човека, като събужда благородната природа в него, а това е най-важното за човешкия род. Човечеството не може да бъде щастливо, докато отделните хора не са възпитани.

 

 

Рила

Link to comment
Share on other sites

Спомен на Надка Куртева

 

16. НА РИЛА ПРЕЗ 1929 ГОДИНА

 

В.К.: Аз съм виждал някои снимки на брат Георги Куртев на езерата. Кога, как ходиха те? Кога ходи?

Надка: В 1929 година, когато реши Учителят да води за първа година учениците на езерата, аз бях болна. Изпрати ме баща ми в София. Отидох при Учителя. Даде ми нареждане как да се лекувам, какво да правя.

В.К.: Какво ви каза?
 
Надка; Чист зехтин да пия и топли картофи да ям. Отивах на Дианабад, две стомнички ми даде, също дебело палто през юли месец, да мога да се изпотявам. Като се върна - една тенджера с вода, излея там стомничките, пак се върна. Туй юли месец и Учителят ми даде едно дебело вехто палто, негово, обличам го и отивам. Десет пъти ще отида и ще се върна. Първи път наливам водата, втори път както отида вече една чаша гореща вода изпивам, трети път, четвърти път, и така 10 чаши вода изпивам. Един ден четоха в салона, че на еди-коя дата Учителят ще изведе учениците на Рила, на лагер. Аз там бях в Салона, че е хубаво. Говорят, че такъв екип трябва, това трябва и за първи път тогава ни води, аз си мълчах. Въобще не помислих даже че аз може да отида. И брат Бертоли, правят чешмата тогава, Борис Николов е в Тополица и правят чешмата и Учителят праща Бертоли да види как върви постройката и казва: „Ще кажеш на брат Куртев да прати това, това, това на Надежда. Аз ще я взема на Рила. И малко орехи и мед." Такова нещо, Вълнени чорапи вече, мое палто. Една вечер излязохме навън, на поляната. Учителят получава тази пратка от баща ми и вика: „Надежда!" Аз скочих. „Ела с мен, да си вземеш багажа, ти утре заран в 4 часа заминаваш за Рила." Не, най-напред каза: „Надежда, ти заминаваш за Рила утре." Викам: „Но аз нямам екип, Учителю." - „Ами той е при мен."
 

В.К.: О, хо-хо. Боже Господи.
 
Надка: „Брат Бертоли донесе ти багажа." И по такъв начин Учителят ме лекува. И заранта в 4 часа ние със сестра ми Донка, нали сме от провинцията, малко по-точни и изпълнителни - в четири часа с малка раничка на гърба. Каза да си купя оттам нещо, каквото беше - захар и маслинки, на дупка ни с игличка, солта им да излезе, по две-три маслинки - Това се хранех. Ни кашкавал, ни сирене, ни мляко, ни нищо. Топла вода пиех като чайче и медецът вътре. И отидохме ние с Донито в 4 часа. Като ни видя Учителят, от горницата слиза по стълбите, дойде при нас, казва: „Дойдохте ли?" Ние казахме: „Да, Учителю." Той отиде, както е стаичката, нали имаше едно килерче, носи една голяма сопа и казва: „Донке, сложи на Надежда раницата на гърба й." Донито ми я постави, закопча ми я. „Я, Надежда, вземи тази сопа." Дебело колкото ръката ми едно такова дърво. „Изправи се." Изправих се. „Я виж какъв хубав турист имаме- болна била." Това беше. Заминахме. Първата година на лагера на Рила не ми даде да излизам на екскурзии. Даде ми нареждане как да работя, как да медитирам, така ми даде задача и наставления.
 

В.К.: Какви точки бяха, можели да ни ги кажете?
 
Надка: Това: да медитирам на уединение, в такъв дух, да се моля и там да сядам на един камък, близо до езерото имаше, там да медитирам, еди-къде си ще отиваш да се измиваш на рекичката. Каза ми: „Много от сестрите в София знаят много и много приказват, няма да ги слушаш. Може би ще те обиждат, че не идваш с нас. Мен ще слушаш само." И аз продължавах този режим. „Шапка на главата си няма да сложиш, нито забрадка." И брат Боев, и той не слагаше. На цигани се обърнахме, за 12 дни изгоряхме на планината, на циганка станах, напука ми се лицето просто. Отивам да изпера там, където ми каза Учителят. Дойдат сестрите: „Къде переш, тука не му е мястото, ти това, ти онова", но аз си препирам прането, защото всеки ден си сменях бельото. Просто отивам да ги преплакна, отивах там на един големи плочи, вдигам си рокличката и лягам на плочите, на слъчевите енергии и така 12 дни минаха. Втората година пак ме покани Учителят. Първата 1929 година, втората е 1930 година. Беше един неделен ден. Тати получава писмо от Учителя. Кани ни пак на Рила. Едно семейство имаше от Бургас и те щяха да отиват и тати както се хранехме, каза: „Наде, приготви се, в сряда заминаваш за Рила." Мама, сестрите ми: „Тя миналата година ходи." Нито баща ми беше отишъл. Той извади писмото. „Познаватели този подпис? Ако можете, спрете я!"

 
В.К.: Ха-ха-ха.
 
Надка: Приготвих багажа, с какини Радкини заминах. В това време Учителят казал на Минчо Сотиров: На брат Куртев дъщеря му, Надежда, ще дойде, една офицерска палатка ще сложиш тука. И на Учителя беше тук палатката му, само за леглото и тука беше една офицерска и ние, Радка, тези сестри трите и аз бяхме там. Тати, като тръгвам вика: „Наде, ще свариш кафенце на Учителя. Чисто кафе. Някой път." А Олга Славчева е между нашите двете палатки. Огънят вечер се разпалва. Слагахме камъни, правехме големи огньове. И заранта виждам Учителя. Рекох: „Учителю, аз искам да ви направя едно кафе." Той каза: „Ама аз обичам чисто кафе." - „Баща ми ме подсети и ме помоли да ви направя едно кафе. Аз нося чисто кафе." Той каза: „Знай, че аз пия чисто кафе." Застана прав тъй, че ми е мъчно, че нямаше някой едно апаратче, да ни направи една снимчица. Аз варя кафето, Учителят отгоре ме гледа и аз съм си вдигнала така погледа и пак наглеждам кафето да не изкипи. В това време, вече тъкмо ще се сварява, идва Лулчев с двете издялани ръце, дето на чешмата на извора ще слагат. Там нали мраморни ръце ще слагат. Там в раницата му са ръцете и застана като войник пред Учителя. Аз поднасям кафето на Учителя, викам: „Учителю, на брат Лулчев?" - „Той - каза - друг път ще пие." И отидоха те да слагат ръцете за чучур на чешмата. След няколко дни, аз ти разправях, че жито варих един ден, компот от сливи варих и занесох на Учителя там при него. Горе беседка направиха втората година. Вече ме поканват с тях да излизам до 7-то езеро чак и нагоре до връх Дамга са ходили.
 
В.К.: Отивате на Дамга на върха.
 
Надка: Да. И като отиваме на езерото, на петото езеро ще играем Паневритмия. Но на една могилка така, една височинка едно изворче. И Учителят каза да седнем, помоли братята да почистят изворчето и сложиха една чучурка, и стана една чешмичка, „Да се види - каза - че тук Бялото Братство е минавало." Правехме между тези езера - от едното до другото, дето се вливат, ако помните едни камъни имаше като мостове. Ние ги правихме първата година още, носехме камъните. Слагахме камъни там, където се изливаше водата от едното до другото. От първото до второто, от второто до третото - всички камънаци там като мост, за да може да се минава. И след това, като вече на Дамга чешмичката направиха, Учителят изважда една кесия с кайсии и колкото хора има, на всички дава, а мен ме подминава. Пък все ме викаше до него близко да сядам. И ме подминава, те започнаха: „Учителю, ами сестричката?" Защото свърши. Учителят се усмихва, мина една пауза такава, извади една хубава кутия локум, извади и вика: „Надежда, заповядай." Аз благодарих, вземах. „Вземи сега кутийката, пък ти почерпи мен." По този начин Учителят лекуваше. Никога не ми каза, че си болна, че си това - никога. Даде ми режим - задачата със стомничките, чистият зехтин, интересуваше се винаги чрез кака Василка, викаше ме всеки ден при себе си и за градината в Айтос ме пита, за лозето, че като падат слани какво правят за дръвчетата на градината там. Рекох: „Вземат изпражненията, от добитъци имаше, че ги слагат в лозето, че ги запалват." Да, от пушека бягат, не знам какво, ми обяснява Учителят и така.

 

 

16. НА РИЛА ПРЕЗ 1929 ГОДИНА

Link to comment
Share on other sites

Create an account or sign in to comment

You need to be a member in order to leave a comment

Create an account

Sign up for a new account in our community. It's easy!

Register a new account

Sign in

Already have an account? Sign in here.

Sign In Now
 Share

×
×
  • Create New...