Jump to content

1926_07_11 Учителя е на екскурзия до Мусала с ученици. Втори ден - 11 юли


Ани
 Share

Recommended Posts

Учителя е на екскурзия до Мусала с ученици.

Втори ден - 11 юли

 

 

Мусалла, 10,11,12 юли 1926 г., [Рила]

 

Чаровно утро. Пъплим нагоре облечени, като че ли посрещаме зима. Кой знае, всред планината изненадите са винаги налице. С нас вървят и малки 5-6 годишни момченца. Как са пъргави! Помагат на багажа; носят малки бели кошнички.. . Облечени са като за снежни преспи. Кожени палта и калпачета с наушници, галошки за нозете, дебели ръкавички за малките ръчички. Те споделят, ако не и повече общия възторг на големите.

...

Горе сме вече върху белите плещи на Мусалла. Отвред мъгли. Сега той прилича на величествен кораб с шепа пътници, плувнал всред бял облачен океан. Струва ми се да протегна ръка и ще достигна небето... Изчезна „Окото на Бога” и всички други „Рилски очи” сякаш се затвориха за нас.

Учителят ни говори. Той ни говори за малката топлина и малката светлина, които човек винаги трябва да носи в себе си; те са основа за висше щастие и мъдрост. Всред тишина и облачна стихия, гласът му тих и дълбок се влива в душите ни като мощна божествена струя, дошла направо от небето. Заросява дъжд. Дребен, росен, но настойчив, непрекъснат. Милите дъждовни капки! Те идват от ония волни облаци над нас и ни къпят с всичките тия Божии ценности, които иначе са недосегаеми за нас. Той къпе и скалите, милва ги; пада в езерата в диамантени капки и им разказва сказания за надоблачната вие.

...

 

 

Link to comment
Share on other sites

  • 2 weeks later...

2.1.19. Мусалла, 10,11,12 юли 1926 г., [Рила]


Няколко камиона и леки автомобили понесоха по самоковското шосе възторжени екскурзиянти. До вчера дъжд, а днес като за насърчение види се, небето се прочисти и засия приветливо. Бели пернати облачета безобидно се реят по синьото небе. Слънцето нагрява земята, от която се издига пара.

Придошлите от дъжда реки и потоци буйно се спущат от своите мътни леговища. От силните дъждове посевите полегнали привидно победени, но слънцето заедно с водата ще ги изтегли нагоре.

Ранобудни жетвари и жетварки жънат вече из нивята и пеят провлечена жетварска песен. По сочните ливади пасат черда говеда, а хе там по зелените хълмове стада овци огласят въздуха с медните си звънци. Чува се свирнята и на пастиря игрива, хороводна. Край реките цигани катунари разположили дрипав стан. Рошави полуголи циганчета тичат с крясък към летящите автомобили, нещо бръщолевейки на неразбрания си език. Пътниците им подхвърлят по някое парче геврек, или бонбонче.

Витоша се обвила с тънка мрежица, а Черни връх нещо заканително • ни се надсмива под бялата си гугла. Рилският гигант се синее. Нашият блян се приближава. Автомобилите бързо се носят по гладкото шосе и постепенно откриват пред очите ни неизброимите природни прелести. Пътниците пеят гръмко в хор. Далече ехтят бодрите ни гласове и се носят из сутришната ведрина. Най-много възпяваме Мусалла, когото скоро пак ще видим.

Горубляне, Панчарево, Пасарел се мярват само пред нас и мигом изчезват. Ето я онази скала, която прилича на Мадона с детенце в ръце. Ето я и царската стена кацнала върху гористия недосегаем връх, за който се говори, че цар Шишман от нея хвърлил невярната си съпруга.

Самоков, Чам Кория. Най-после пристигаме. С неописуема радост жадно поемаме свежия планински въздух. Не можем да се нарадваме, че газим вече из царството на свещената планина. Вървим по горския път; отвред ни лъхва аромата на китните борове и ели, на здравеца и овчарския босилек. Незабравки, жълтурчета и див карамфил навред окичват полския венец с изобилно разкошество. Червени, бели, сини цветя, жълти, морави, в най-разнообразни оттенъци надничат отвред към нас, сякаш ни кимат приветливо: „Добре дошли”. Буйна пенлива река с голям устрем хвърля надоле бистрите си като сълза води и оглася гората с бодра песен. Бие се тя по белите скали, отдето в бяла-синкава пяна се разбива на прах и така лети по своя път. Разкошна елхова гора открива пред очите ни своята красота и величие. Клоните им са подмладени с нови иглести кичури - по-ярко зелени от своите по-стари братя. Пъстри птички прелитат от клонче на клонче и весело чуруликат. Може би те наблизо имат гнезда, където ги чакат техните още голички дечица, да им занесат по някоя мушица, или червейче. А може би, така птичките се разговарят и доверяват една на друга всичко видено и чуто...

Тук таме спираме за почивка, но не толкова от умора, отколкото да се полюбуваме на тоз земен рай. Небето е чисто и дълбоко синьо. Под него на хоризонта се откройват високи скали. Някои от тях са се търкулнали в малки отломъци и край пътя. Като че ли някога исполинска ръка в миг на ужасен гняв ги е запопратила по дирите на неканен гостенин. Много нещо е писано върху тях, но за този, който умее да чете. Може би по тях има следи от исполинската ръка, зад която се крие свръхестествената му сила. Високо в тая лазурна висота се издигат страхотни скалисти зъбери. По някой път те примат странни форми. Ту приличат на гигантски дворци, храмове и кули с разкошни полусрутени арки, ту на някой мощен „Caesar”, грабнал в ръката си своя жезъл, заповядващ вече само на буйните ветрове. Как е вперил поглед той, очакващ бъдното велико време за ново щастие и благоденствие.

Кристално бистри извори бликат навред. Те са многобройните чада на гориста Рила. В дъното на бистрите им басейни се броят пъстри камъчета. Като че ли всяко едно от тях, измити от животворната струя са целебни талисмани, които човек би трябвало да дойде и тук да ги потърси.

Срещаме голямо стадо овци. Тяхната вълна е тъй бяла и чиста, сякаш че са се къпали от водите на самите езера. О, ако биха ги срещнали горублянските стада - нечисти, оваляни и кални, не зная где биха се дянали те от срам при своя вид. Едри кучета, също тъй чисти и пухкави ги придружават и почтително се отстраняват от пътя ни с махане на дългите си пухкави опашки.

Колкото се изкачваме нагоре, толкова гората оредява и се обръща в нисък жилав клек. Също и цветята се сбогуват с нас. Но затова пък направо газим по висока жилава трева, що се огъва под нозете ни като жива. Върховете на Рила са още снежни. Те са пред нас - шеметни и могъщи - същински пазачи на родната земя. Тайнствени и чисти, те стоят като забити - могъщо звено между небето и земята. Вечерната дрезгавина ги обвива с още по-голяма непроницаемост.

Хижата под Мусалла се провижда. Тя е недовършена сграда без врати и прозорци. О, не тя ще ни приюти, а природата, ако благоволи към нас. Ей ги езерата - тъмни, дълбоки всред вечерния здрач. Звездите нанизват горе своя златен хоровод и с усмивка устремяват поглед към земята. Някои вече са ни предварили и са запалили буйни огньове. Като приветни очи ни кимат отдалеч и с радост ни очакват.

Колко е хубаво! Неволно погледът е прикован към небето, разкрило над нас своите многочислени тайни. „Стрелецът” като че е запънал лък над самия Мусалла. йКолата” е съпроводена от „Кучето”, неуклонно върви из своя път. Голямата и малка мечка, Орион, Вега и пурпурният -Марс, Полярната звезда, всички са на своя пост - верни служители от веки. Тишина й покой. Огньовете издигат алено-жълти пламъци срещу настъпващия вечерен хлад. Множество платнени навеси, палатки и колибки са вече построени. Стан ще стануваме тук. Чаят вече е готов! Като пред велика жертва обикаляме големия бакърен чайник, от който ни наливат гореща вода. О, неоценим дар всред планината!

Някои вече са се изтегнали за сън. Но на повечето умората не им е позната. Обикаляме огъня и почваме да пеем. Как мощно и красиво ечи тук нашия хор! Чувството непосредствено се излива като невинна детска песен. В нея се чувствува и възторг, и хвала, и дълбока благодарност към Оногова, който така мъдро е наредил света и е дал разум на своите създания да се радват на неговите непостижими творения. Звездите блестят с нежно потрепване. Сякаш и те се молят, и те благодарят за нещо заедно с нас. Обличаме се с дебели дрехи и се приготвяме за сън. Не, не е студено! Сякаш това са обятията на благодатна Витоша, която ни познава, която тука ни щади...  

Зора е веч! Прекрасната Венус предвещава близкото утро.

Върховете се обливат в розови лъчи. Снежният връх трепти от радост при утринната си одежда. Като че ли той пее и песента му подобно чист балсам пада върху треви и цветя, извори и човеци. Какво пее този вечен момък, загърнат в своята утринна мантия?! Сякаш това е вечният повик на творението към човека: Люби, люби, люби!

Чаровно утро. Пъплим нагоре облечени, като че ли посрещаме зима. Кой знае, всред планината изненадите са винаги налице. С нас вървят и малки 5-6 годишни момченца. Как са пъргави! Помагат на багажа; носят малки бели кошнички.. . Облечени са като за снежни преспи. Кожени палта и калпачета с наушници, галошки за нозете, дебели ръкавички за малките ръчички. Те споделят, ако не и повече общия възторг на големите.

Лъкатушим всред скали и езера. В последните се оглежда планината и небето. Какви сипеи! Може би преди хиляди години те са били твърди колоси, но сега са раздробени и се сипят под нозете ни, постепенно стопявайки се в прах.

Ето го и „Божето Око”. Цялото е заледено. Наистина то заслужава своето име, дадено от Учителя. От него лъха строга тайнственост. В ледовете му се преливат сини и розови цветове. Като че ли там е седалище на някакъв планински Бог, който бди над природата. По извитата пътека нагоре се точат хора. Те отиват да „вдъхнат” от Мусаленския въздух. Горе някои са стигнали вече, виждат се като черни точки по снега, а края на идещите още не се вижда; те сякаш извират от глъбината - безбройни и неотстъпни. Чуват се остри пушечни гърмежи. По този начин някой „голям” любител на природата изразява своите възторзи, или пък е прострелил малка птичка...

Небето се смръщи. Изневиделица се струпват облаци и го закриват. Мъгли, като бял поток потапят всичко наоколо. Изчезна „Великата Рилска Пустиня”, скри се от погледа ни като някое скъпо видение. Изчезнаха от очите ни и чаровните Маричини езера. Орли се вият над нас, сякаш забъркани, после изчезват из облаците. Пътят ни е препречен от дълбоки преспи, но кой ти гледа преградите! Каква наслада за духа са понякога те, когато ги преодоляваме.

Горе сме вече върху белите плещи на Мусалла. Отвред мъгли. Сега той прилича на величествен кораб с шепа пътници, плувнал всред бял облачен океан. Струва ми се да протегна ръка и ще достигна небето... Изчезна „Окото на Бога” и всички други „Рилски очи” сякаш се затвориха за нас.

Учителят ни говори. Той ни говори за малката топлина и малката светлина, които човек винаги трябва да носи в себе си; те са основа за висше щастие и мъдрост. Всред тишина и облачна стихия, гласът му тих и дълбок се влива в душите ни като мощна божествена струя, дошла направо от небето. Заросява дъжд. Дребен, росен, но настойчив, непрекъснат. Милите дъждовни капки! Те идват от ония волни облаци над нас и ни къпят с всичките тия Божии ценности, които иначе са недосегаеми за нас. Той къпе и скалите, милва ги; пада в езерата в диамантени капки и им разказва сказания за надоблачната вие.

Слънцето се показва пак. То завчас изсушава мокрите ни дрехи от които се вдига облаци пара. Срещу нас туристи чужденци. Кокетно са облечени те в леки непромокаеми дрехи и пелерини. Разглеждат ни с любопитство. Щракат ни с фотографски апарати. А ние мокри, кални, с увиснали дрехи от дъжда, с гмичкащи обуща, с неугледни раници и облекла. Но нали сме тъй щастливи! Учителят казва, че този дъжд е много полезен. Напоен е с електричество и магнетизъм, и не само, че не се простудява човек от него, напротив - печели... Както растенията с радост всмукват тази влага, също тъй и нашите клетки са докоснати от тази набрана сила в облаците. Така стоически, философски разсъждаваме насърчавайки се за всепроникващата ни влага.

За малко ни погря слънцето, за малко се изсушават дрехите ни и после пак почва великото кръщение.

Как сме се приютили един до друг из под платнищата, как сме преспали, един Господ знае, когато бодър глас извика: „Ставайте!” Весели и бодри нанизваме раници и поемаме. „Чадър тепе” приема и такива гости като нас. „Саръгьол” не ни пъди, „Манчо” ни се радва, а отсреща и „Белмекен” бодро ни здрависва, нахлузил още до очи бял снежен калпак.

Родопите, като огромен гигант, тежко е стоварил мощното си тяло всред мъгли и облаци. Пенливи реки и потоци с шум се спускат по разкошните гористи дефилета, лудо скачайки по белите измити камъни.

Ето ни в полите на „Чадър тепе”. Пак си накпаждаме огън от изобилните сухи дърва, пак ни ливна пороен дъжд, за да изкара кръщавката ни по-хубаво!

Но що ни е грижа! Ние си пеем и така устояваме на природните стихии. Никога друг път като че ли не сме се чувствували тъй бодри и весели. Въпреки проливния дъжд Учителят пак ни ръководи за красиви гимнастически упражнения. В общ кръг обикаляме двата грамадни огъня, чиито мощни пламъци живо се издигат нагоре, като в игра на тайнствен магически танц. Високата жар, що се разстила нашироко ни принуждава да разширим кръга около него.

- Вали си, дъждо! Вече не ни е страх от тебе! И без туй сме мокри до кости, по-вече от туй не мож ни стори. Пък знай, че даже ни е приятно тъй мокри да бъдем. Плискай, плискай, колкото си щеш. Но то чу ли, криво ли ни разбра, престана да вали и до вечерта Райско Слънце ни грее и топли, че добре изсушени, лежим по нагретите камъни в приятна дрямка. От палатките се вдига пара. Под тях някои закусват, други дремят, трети оживено се разговарят - отвред лъха свобода и непринуденост, тъй чужда на живота из шумните селища на долината.

Някои потягат палатките си за предстоящата нощ, а други надяват раници да си вървят.

Дъждът пак ни погна, сякаш да пропъди и нас. Добре, този път нека има удоволствието да ни „прогони”. Няма вече избор где да се стъпи. Направо слизаме из потоци и реки. Тъй е приятно! Неизразимо приятна е тази водна баня! Сякаш стига до сърцето и го плиска, плиска с благодат. Всички водни струи са топли. Защо ли така? Слънце няма, а топло и хубаво.

Настигаме и отминаваме, настигаме и отминаваме. Вървя като горска царица - тука е моето царство. Разгърнала ръце пея, пея. От време навреме целувам някоя скала, дърво, камиче. Лицето ми се мокри и пея, пея.

Настигва ме старият брат Дойнов и високо извиква към мене: - Бог да те благослови, с всички свои благословения. Как ме гледа добрият човек. Колко доброта от очите му изпод свъсените му рошави вежди! Погледът му е благ, сякаш озарен от неземно присъствие.

Отминава си. Вървя. В душата ми вдъхновение, благодарност, песен, сълзи - той ме благослови! Той ли? Не ли планината? Не ли Манчо, Чадър тепе, Мусалла, „Окото”, „Очите". Тържествено е в душата ми. Радостно ридание кърти сърцето ми. Сълзите ми текат по бузите, смесват се с дъжда и падат върху цветята. Цветя, цветя! Здравец, високи маргаритки, тинтява, гъби, папрат, буболечки, птички.

От голямата скала вече слънцето „надви” на облаците и благоволи да ни придаде по-добър изглед за пред „Чам Кория”. Там и без туй ни считаха загубени с този си „кайфет” [кайфет (каяфет) (тур.) - изглед], а сега отгоре на всичко и - мокри.

Чам Кория. Небето отново е ясно и лазурно. Няма облаци, няма мъгли - няма дъжд. Колкото и да искаше да ни услужи слънцето - не успя; не можа да изравни вида ни с богатите спокойни дачници, които с право или без право ни посрещат с нескриваемо съжаление. Провисналите ни от дъжда дрехи, смачкани шапки, коси на мокри фитили, гмичкащи кални обуща, наистина ни придават бедствен изглед. Но вътрешно всекиму в сърцето пее Рилска муза.

Да им завидим ли на тия дряхли домоседи, които не познават нашите радости. Ние сме здрави чеда на планината, калени от нея за нея и за всички трудности на живота - ний сме войници. Така сме бодри, че да кажеха: - Пеша за София!, готови сме и за това.

С глъчка и песни накачулваме тежките камиони и при залязващите розови лъчи потегляме. В сумрак минаваме Самоков и се спущаме по гористия път. Дрипавите Самоковски села стоят всред нощта като будни рицари и страшни царедворци.

Панчарево. Като звезди се оглеждат електрическите крушки в силните води на инсталацията. Като че ли се мярва пред очите ни една малка Венеция...

Планини, гори, свежест. Наблъскани един до друг, но умора и досада не знаем. Нашата песен ехти всред царствената природна тишина. Като че ли окъпаните звезди пеят с нас: Вехади, Вехади. Те пригласят и на „Аум”, на „Махар Бену”, на „Венир Бенир”. Всички тия песни, тия каменни рицари застанали на стража, тая звездна корона ни пренася далеч, далеч в миналото, когато богове и люде са живели заедно и е царувало щастие на земята...

Но изчезва чудната картина на величавото минало, а сега само се мъчим да гадаем по неясните за нас белези върху гърдите на майката природа.

Среднощ. София блестяща е пред нас. Спираме на Орловия мост. Пълни с мощ и сила се връщаме дома с великите дарове на Рила.

 

Изгревът - Том 26

Глава:  2.1.19. Мусалла, 10,11,12 юли 1926 г., [Рила]

Link to comment
Share on other sites

Create an account or sign in to comment

You need to be a member in order to leave a comment

Create an account

Sign up for a new account in our community. It's easy!

Register a new account

Sign in

Already have an account? Sign in here.

Sign In Now
 Share

×
×
  • Create New...