Jump to content

1925_09_27 Учителя е на екскурзия на Витоша с учениците - „Празник на победите”


Ани
 Share

Recommended Posts

Учителя е на екскурзия на Витоша с учениците -

„Празник на победите”

 

 

Екскурзията е описана в спомените на Олга Славчева.

 

Празник на победите. 27 септември 1925 г.,

петък, [Витоша]


От вчера, па и завчера, вече се говореше, че на този ден ще посетим Витоша. В навечерието валя проливен дъжд, толкова, че улиците се разкаляха, нагизна земята, лъснаха се мътни локви по пътища и дворове. После задуха студен вятър. Витоша се не види от гъсти черни облаци и мъгли. Но тия прегради са нищо за нас, ние знаем, че зад тях се крие обичната планина. Обличаме се здравата, разбира се, с нея шега не бива, па и ноемврий е.

Сборен пункт чак в Драгалевци. Дочакваме се тук. Мъжете носят по мустаците си ледени висулки, жените - със заскрежени коси и шалчета. Всичко вече е бяло - всяка шумка, клонче, всяка педя земя.

С нас вървят освен стари мъже и жени, но и дечурлига - последните не за пръв път срещат с нас природните стихии, но и на тях безгрижие лежи по лицата.

Чуди се кръчмаря с нас - нито вино, нито ракия, нито луканки вадим от раниците, а маслинки, халва, праз, сирене, орехи, мед. Но колко много вряла вода за чай похарчихме не питай; платихме си я на кръчмарите с лихвите.

Рано. Току що просъмнало. Вътре е топло, приятно, а вън - страхотия! Снежни виелици засипват прозорците, мятат се, вият, като че ли ни се заканват да се връщаме отдето сме дошли.

Понявга някой пътник влезе - и заедно с него нахълта    вътре    студ и мраз. Но нас не ни е грижа; не ни е за първи път!

Чака ни трудно изкачване. Ще идем горе, там, дето нищо се не види от хали и тъмни мъгли. Та кой е с нас! Нима може да ни възпре нещо, когато сме с Него!

Но пък и облечени сме хубавичко. Дълги кожухчета по гърба, шалове на главите, топли обуща на нозете и дебели ръкавици на ръцете.

Да, Той е с нас; каква сила се развива в сърцата ни - може би равнодействующа на оная, която бушува извън.

Ето ни вече край водениците по лед  и сняг.    Завиваме    по новопрокарания автомобилен път. Лудо ни връхпетяват пронизващи хали... Тласкат ни, блъскат ни, сипят сняг в очите ни, повалят ни наземи. Пъдят ни, не щат ни и туй то.

- Где сте тръгнали, казва -и ние горе празнуваме „Празник на победите”. Върнете се, ще ви изметем.

- Ех, ветре, що думаш, отвръщам му - ще ни пометеш, а! Не виждаш ли как хубаво сме облечени, обути, не виждаш ли и тая воля у гърди ни. Не ти се боим, ветре. Знай, че с тебе не щем да се бием. Искаме да отидем само до нашата чешмичка и нищо друго. Остави ни, Вятърко наш!

Бялата стихия не се шегува и никак не дава ухо на нежния ни призив. Тя просто ни грабва един по един, че и на групи, и ни поваля из преспите. Някой, като че иска да ги грабне и с тях да литне из небето. Нищо се не види. Веявицата сипе дребен твърд сняг в очите ни и като с бръснач реже лицата ни. Но всички тия юначества на вятъра ни само здравата разкикотват и събуждат у нас двойни сили.

Ето ни вече изпъплили по „Зеленка”, после полазили по „Вади Душа”. Градът е потънал в оловна мрежа, а слънцето жълто, жълто, блестящо, доста път ни придружи с хладно впити очи в нас, без да ни се усмихне нито веднъж с някой топъл лъч. Застанах да се полюбувам на заскрежените гранки. Но где, стои ли се на съзерцание; като ме забеляза вятър гороломен, като ме завъртя и блъсна в храстите, че от там в хендек някакъв, че може би и по-доле щеше да ме хласне и разтърколи, ако с две ръце не се залових о жилавите клони на лещака. Но той, тъй си и отдуха нанякъде и аз пак добре забивайки желязно подкованите си обувки поех пак нагоре. Тук доста ми помогна криволиченето: ту на ляво, ту на дясно, а някъде и полазвам на четири...

Някои безславно се връщат... Ужас било, казват, същински ад. Нещо небивало и нечувано. Имало такъв вой и фучене, че всинца, що се опитали да минат по билото се разтъркаляли... Ей ги, идат си, цели разчорлени, с развени кожуси и размотани шалове.

Хооп, хоп! - вика някой. Ето ги по опасното било-лъкатушат и вървят, нищо им няма. Хайде по тях. Чудо! Изведнъж ни лъхна топло течение. -

Чудо! Но Учителят сам избра това място и ни поведе. Кой им е крив на ония та бързат да ни изпреварят. Сега ние изкачваме нагоре и никаква стихия - тя остана отстрани. Излезе:,Двама се бият, трети печели.” Там два вятъра се блъскаха, а тук тихо и спокойно.

Ето го, милият ни Учител! Как тихо си стои до едно поточе, що тъмно в снега протича, как хубаво го гледа и му се радва. После пита за тоз, за онзи, за закъснелите, някой да се не е загубил по пътя - защото дирите ни, тоя сърдит вятър непрекъснато засипваше с пълни шъпи сняг.

Път, път, край няма! А по пътя шеги, смях, закачки. Брат Тодорчо Стоименов, една шепа душичка, да го духнеш ще падне, от време на време пущаше по някоя шега; как веднъж го срещнали 6 мечки (но те били водени със синджир от мечкаря). Това в скобите той казва тихичко, едвам чуто, а който е по-далеч, чува само, че го срещнали 6 мечки, прави очуден поглед и ние които сме чули това в скобите, примираме от смях.

Минаваме през брод на разляна горска речица. Течейки през снега тя изглежда черна. На дъното му се виждат бели камъчета и листчета. Негде изписука птичка, а там горе, над главите ни из скалите, ураганът не спираше. Той още фучи и здравата се ядосва някому, па види се и на себе си, че го изхитри Мъдрецът и ни преведе по „неутралната зона”.

За къде бързахме тъй устремени? - За нашата уютна гостна при чешмичката. Това място, свидетел на толкоз наши красиви преживелици, изнесени бури, песни, стана за нас някакво тайнствено убежище.

Наистина, горе заварихме нещо хубаво - нова построена хижа -работа на братя доброволци, но покрива и вратите, бурята ли, или някоя друга неспокойна ръка бе отнела и от тях нямаше ни следа. Все пак, настанихме се вътре, запазени поне за малко от нестихващата фурия. Запаленият огън само димеше, постоянно гасен от вятъра и снега. Някои се осмелиха да развържат раници и похапнат, но студът тъй ги ужили, че за миг протегната ръка пак навлече ръкавицата и се скри в джоба.

Всички помръзнали здраво зъзнеха. Пищялката на самоварите ни стресна. Широкоплещестият Цеко носеше на гърба си големия бакърен самовар. Пихме по някоя глътка, но по-разумно бе да слезем към града, докато не са паднали дълбоки преспи. За щастие пак намерихме оная „неутрална зона” и се промъкнахме надоле. Между заснежените габъри се руменее стройна алена къпина, глог и презрял плод на шипка. Само туй бяха оскъдните усмивки на зимата и - нищо друго. Заканителен мраз ни сочи пътя към града и се муси към нас.

Из лъкатушенията се стоплихме. Стана дори приятно. Като че ли сме в друго царство, докато пък малко по-нагоре се развиваше такава хала. Но слезнахме ли из полето, вятърът пак ни сграбчи, сборичка и заблъска къде ни очи видят. Селото се провижда. Дим, размотан от вятъра, се носи над него. Селските кучета с весело скимтене ни посрещат току над водениците. Те си знаеха, че ще има нещичко за тях. Големи комати хляб изчезваха в зиналите им уста.

Влязохме в кръчмата. Посрещна ни стройна здрава селянка и бързо ни приготви чай. Развързахме раниците и тук, и на този празник, в който и ние излезнахме полупобедители спрямо ветровете, здраво се възнаградихме за днешното бедствие. Горките ни ябълки! Че те замръзнали горе! Отоплени до печката те се набръчкват, като че те не са същите. Нахранваме се хубаво. Изпиваме и по два чая и започваме да пеем. На кръчмарските гвоздеи виси ароматична луканка. Напразно ни кимаха със зачервените си лица, но никой не им обърна внимание.

Часът е само 3 след пладне. Фъртуната продължава да блъска, но сега вече в гърба. Пълни с веселие и бодрост, без капка умора слизаме към „голямото село” при мрачните градски жилища, край запаления огън, с книга в ръка да вдишваме сладката почивка или размишление за незабравимия ден на Победите, прекаран в прегръдките на планината - лице в лице с вечните войници-стихии, които така хубаво освежават винаги природата.

Дома. От горния етаж се чува мазурка, ечат стъпки на танцуващи нозе.

И горе щастливи люде, и доле. Но колко разлика в това щастие! Едното носи свежест, здраве, бодрост, свобода, а другото замъглява мозъка в безсмислено въртение всред развален въздух. Па кой знае, дали там горе и „те” не мислят че тяхното е по-хубаво.

Господи, колкото глави и толкоз умове. Нека всеки си живее както иска и в бъдни дни бере плодове от своите садива.

 

 

Изгревът - Том 26

Глава:  2.1.13. Празник на победите. 27 септември 1925 г., петък, [Витоша]

Олга Славчева

 

 

Link to comment
Share on other sites

Create an account or sign in to comment

You need to be a member in order to leave a comment

Create an account

Sign up for a new account in our community. It's easy!

Register a new account

Sign in

Already have an account? Sign in here.

Sign In Now
 Share

×
×
  • Create New...