Jump to content

1924_08_14_1 Учителя на екскурзия до Мусала с ученици. Четвърти ден - 14 август


Ани
 Share

Recommended Posts

Учителя на екскурзия до Мусала с ученици.

Четвърти ден - 14 август

 

Учителя е на Рила, Мусала с ученици, За този ден може да се прочете в спомените на Олга Славчева и Боян Боев:

 

1. Мусалла, 17-20 август 1924 г., [Рила], Спомен на Олга Славчева
 
 
2. Летуване и екскурзии на планината. Писма на Боян Боев

Link to comment
Share on other sites

  • 2 weeks later...

(предполага се, че датата е сбъркана? Би трябвало да бъде - 11(10?) - 13(14?) август?)

 

2.1.11. Мусалла, 17-20 август 1924 г., [Рила]


(Не отделни групи, а всички - с Него)

Цяло историческо събитие! С Учителя ще вървим на Мусалла! Високо ще се изкачим, там близо при Бога - при езерни, чисти, кристални води... И там от върха да срещнем първите слънчеви лъчи...

Няколко пътнически рейса един след други, натъпкани с екскурзианти се изнизват по Орловия мост. Чакаме реда си. Под изобилния дъжд слухтим да каже шофьора „качвайте се”, за да поемем и ний. Поправката биде извършена и ние, мокри до кости се качваме... Небето мрачно, не предвещава нищо хубаво, ала кой го пита? За връщане и дума да не става.

За да се утешим - пеем. Еква задружна песен от множество гърла, от което сякаш се разведрява и небето, и челото на шофьора. Ето, че и той тихо придружава песента. След нас остават още пътници, очакващи да се поправят и техните автомобили, за да ни последват.

Неусетно сме в Самоков. Наизлизат да ни гледат. Обикалят колите, цъкат с език и ни се чудят где сме тръгнали в това „кишаво” време.

Рила се синее. Още отдалече тя е красива и мощно ни привлича към себе си. Синя, далечна, нежна е тя сега, а високите й бели върхове се крият в облаци.

Автомобилът ни изтърси на Чамкорийския мегдан, гдето под любопитните погледи на летуващата аристокрация надяваме раници и потегляме.

Нощта настъпва. Тук-таме заблещукват горе усмихнати звезди, а луната се скрила зад тежки облаци. Обгръща ни мъгла. През нея ние се нижем един след друг, като натоварени камили. Захладява не на шега. Завиждам вече на тия, които си носят по една дебела чергица, или какво да е ямурлуче.

Пътуваме под сплели върховете си борове и ели. Нощта става непрогледна. Понявга се чува ободряващото: „Стой!”. За малко опираме гръб на някой дънер, отдъхваме си; дрямка пада върху клепачите ни, тъй стоешком и ще заспим, но пак команда: „Тръгвай!” и ние сънени потегляме отново. Така се редяха едно след друго: „Стой” и „Ставай”. Неотклонно се движим към една светеща точка в далечината, която отдалече ни привлича. Часове пътуваме към тази светлинка, а тя ту изчезне зад някой завой, ту пак се яви мамеща и далечна. Най-сетне голямо разжарено огнище е пред нас. Доброволец дежурен брат радушно ни посреща. Той е сграмадил всред полето много сухи дърва, които трупа върху огъня и чака пътници, да ги огрее и насърчи.

Криво-ляво налягваме край огъня, унесени в приятна дрямка. Ала може ли да се спи, когато след малко ето ти още екскурзианти със смях и викове пристигат. Запалиха още един огън, развикват се; опознаване в тъмнината: „А бе, ти ли си, кога дойде!” или „Хей, по гласа те познах, бей! Я кажи окъпа ли и тебе дъжда?” Някой се хвали, че пристигнал с „лимузина”, но тъй го друскала, че всичко го боли...

„Ставай”, „ставай”, подканят ни вече за път и наша милост малко поотпочинали и с изсушени дрехи пак потегляме.

Мъглите не се вдигат. Едвам се мерне горе по някоя звезда, като да казва:

- Много се радваме, че сте дошли; всички ние искаме да ви погледаме, но мъглите ни пречат...

Завои, камъни, гора, поточета - някой свети срещу нас с фенерче, а то блещи, блещи в очите. Опитваме се да прескачаме буйния поток. Ето ти го д-р Г. се засили и цоп, всред реката. Смях... Едвам го измъкваме. А то студено, хладно, зъби ни тракат, а камо ли тия на дебелия тромав младеж.

- Докторе, докторе - викат му, какво правят нимфите, окъпаха ли те? А той мълчи, нищо не казва, поправя очилата си, наместя изкривената раница, пак пипа дали са очилата му на подобающото място и тихичко се изплъзва изпод светлината на фенерчето. Ето ни на отсрещния бряг. Нагазваме по висока жилава трева. Въздухът упоителен и чист. Раниците натежават. В мрачината вече се изрязват високи голи скали. Лазим по стръмно. Изведнъж лумват огньове - като духове се движат сенки около него. Но „духовете” крещят от радост срещу ни. Докторът се намести до огъня. Дигна се пара от дрехите му. Мълчаливо взе да се обръща на вси страни, докато не се почувствува съвършено сух и затоплен. После гордо се заразхожда из навалицата, като разправяше нещо за „звездите”. Не зная кога ги видя горкият, дали сега, или когато протягаше към огъня босите нозе.

Развиделява се. Няма вече мъгли. Ето го Мусалла, но още далечен и недостъпен. Минаваме отсреща към скалите, гдето слънцето напича най-много. Но широката вада (може би тая, която прескачахме нощес) ни накара първом широк брод да си направим. Там сме вече, отсреща. Топлото слънце ни унася в сладка дрямка. Докторчето седи върху един камък дълбоко задрямал, но под лъскавите си очила прилича на замислен мъдрец...

Учителят е всред нас. Около му старо и младо - жадно ловят думите му. До мене пъстроцветна рокля. Навеждам се да гледам шарките.Тъй съм и заспала, сложила глава върху незнайния шарен скут. Колко време е траяло това изследване на шарките, не зная. Но, когато се събудих, изпитвам такова блаженство, че неволно се засмивам с глас.

- Какво мислиш сега? - внезапно усмихнато ме запита Учителят.

- Гладна съм - необмислено, но искрено заявих.

- Нали, каза Той - ти сега си представляваш една цяла пита хляб и червени домати, може би и краставичка. Тогава, наистина, нека закусим всички, каза Той и както се видя с радост се съгласяват всички, защото наистина са гладни.

Слънце. Отново потегляме за път. Почват вече голи рътлини и нисък клек, губещ се във високата буйна трева.

Ето тъмноводно езеро. Дълбоките му води сякаш мамят и невидими ръце се протягат.

Мусалла ту се приближава, ту се отдалечава. Пак почивка, огньове, обяд. Тука, някои не на шега се и понаспаха. Прииждат нови групи и разправят колко пъти се повреждал автомобила им, какво нетърпение изживели, и радостта на тръгването. Сега вече започва стръмния път. Но той е тъй удобен, че може едно дете без страх да припка по него. От ляво още едно езеро. То е бяло; в него се оглеждат огромните светли облаци и късчета от лазурното небе.

Колко радост и възторг! Няма стар и млад, всичко е въодушевено да се изкачи на Мусалла. С нас на патерици върви и брат Б. Боев. С каква мъка се изкачва той, но не отстъпва пред никаква мъчнотия.

Тук е същински рай. Само че вече ангел с огнен меч не го варди. Обръщам поглед. Народ, ниже се в гъсти синци с безспирен устрем. Не е ли това еврейския поход към Палестина? Но те вървяха през пустинята и тях водеше Мойсей, а тука е рай и ни води Учителят на Любовта. Така че, ние сме по-щастливо ново племе, следователно и по-велико.

Тук при това горното езеро ще се нощува. Плътно ни обгръщат мъгли. Студен вятър докара дъжд, дребен, тих, непрекъсващ. Наклаждаме огньове от мокрия клек, но той само пуши, пуща вода и - толкоз. Дрехите ни увисват от влага. Ръцете ни са вдървени от студ, но кой се грижи за това, щом като Мусалла ни гледа и Учителят е с нас.

Стъмня се. Дъждът пада, усилва се и бразди езерото, цяло бяло от мъгли. Мокри, мокри до кости. Зъзнем, зъбите ни тракат от студ. Но ето нови групи, носят последните новини от София; къпани от дъжда по всички правила, сериозни и навъсени. Но, братя доброволци, намират от някъде сухи клекови клони и спасяват положението. Огънят буйно запламтява; почва да се вдига от нас пара на облаци и да се сгряват ръцете и нозете ни. Вадим от раниците сухи дрехи и предлагаме на новодошлите, като им наливаме горещ чай. Това поразведря навъсените им чела, извиква усмивка на лицата им. Но дъждът не спира, мъглите все по-гъсти и по-студени припадат край нас. Студът прониква чак до мозъка на костите. Шегата на страна! Нищо вече не помага, нито огън, нито чай. Зъб със зъб не може да се намести. От дрехите ни се вдига мъгла от пара, а нов дъжд обилно ни залива. Нощта преваля. Време е за тръгване. Членовете ни са вковани от студ, а как ще пътуваме из непрогледната нощ? Как ще излезем на глава с пронизващия студ и дали ще видим изгрева от Мусалла?

Като че ли примираме - като че ли се сковаваме вече и всичко свършва до тук...

- На Молитва! На Молитва! - се обаждат тук-таме кротки и сериозни гласове. - На Молитва! Дано Милостивият Бог, в чиято ръка е всичко ни запази, да прекрати дъжда, да вдигне мъглите, че в ранина да срещнем слънчевите лъчи.

От огньовете наскачат тъмни фигури. От всякъде те се тълпят, прииждат, сякаш отчаяна победоносна войска. Ето ги откъм пътя, от горния край на езерото, от долния край, от към клековете, откъм огньовете. Идат, идат... Колко са много! Огньовете остават сами като символи на безсилна жертва.

Среднощен час. В бурната, мъглива и дъждовна нощ, всред една безнадеждна действителност се възнася молитва от няколкостотин гърди пламенна, искрена, трогателна. С мощна сила тя се понася нагоре жива, могъща и настойчива.

Чудо! Чудо! Още с отправен поглед нагоре месечината надникна през облаците, появиха се звезди. За миг се очертаха планински хоризонти. Пак се скриват, пак се показват. Още веднъж, още веднъж... И пак ни обгърна дълбока непроницаема нощ. За миг над нас се яви надеждата в радостно предзнаменование, като да ни извика: „Дерзайте, дерзайте!” С някакъв нов прилив от сили, сякаш стоплени от тая чудна надежда се разотиваме, като се вглеждаме един в друг весели и обнадеждени. Яви се буен вятър. Нещо се разправяше с мъглите, нещо им гълчеше...

Дъждът престана. Дрехите ни се изсушиха на огъня. Готови сме за път. Нагоре по стръмната пътека, наредени близо един зад друг потегля нашият малък народ. Напред ни води светлия ацетиленов фенер. И тая дълга върволица приличаше в нощта на змия с глава, осветлена от голяма огнена глава. Къде сме, нищо се не вижда. Само знаем, че стъпваме на твърдо и, че не бива нито крачка в ляво, или в дясно. Притискат ни млечни мъгли, сякаш да ни съпроводят чак горе...

Тихо и тайнствено е. Силен вятър духа, но попътен, откъм гърба. Постепенно вдървените ни членове се раздвижват, тракането на зъбите престава. Като по магнетична връзка предава ни се обща веселост и бодра сила.

Развиделява се, но от мъгли нищо се не вижда.

Тихо пъплят белите сенки от човеци, жадуващи чисто щастие там горе във висините. В този миг човек забравя кой е, где е и как се казва. Странна забрава. Като че сърцето в гърдите запира да бие, а друга сила, извън тялото те носи нагоре, незнайно где.

Где сме? Кое ли е време? Изведнъж, като по даден знак се загонват мъглите като луди. Сякаш невидим бич заплющя по белите им танцуващи гърбове. Фучат и бягат, сякаш пищят и бягат. Някаква въздушна война почва и ние удивени гледаме що става. Кой ги гони тия мъгли, защо? Сякаш те се противят. Изгонени от едно място те с писък се връщат наново, за да бъдат изгонени пак. Късат се на парчета белите облачни океани, привиждат ни се скални зъбери, ледни висулки, трева. Отдръпва се завесата на белия непроницаем облачен океан и се откриват далечни хоризонти.

Каква вихрушка горе, каква страховита гигантска борба между природните стихии. Чудо! Изток - Миг - Слънце! О, Царю, Да се свети Името Твое! Ето го! Иде, политва, сякаш носено от пеещи юноши; облаци и мъгли го заливат с потоците си, а то могъщо, огромно, сякаш крилато се провира между тях и свети, свети горе там! Сякаш политва към нас, казва нещо и тържествено с извърнат към нас поглед се скрива отново.

Горе сме вече. Вятърът безспирно фучи и като полудял от треска лети из въздуха. Ето го слънцето пак! Сняг. Като че по магичен знак всички мъгли, подобно победени стихии, легнаха в долината, послаха земята в огромно бяло море. А ние, заедно със свещения Мусалла, вдигнали се над облаците под лазурното небе, облени от изобилни слънчеви лъчи пеем: „Един си ти, мой Мусалла!”

Молитва! Как чудно се носи тя сега! Учителят е всред нас. Тихо възторжено сияние блести в благия му поглед. Около него пърхат невидимите криле на Неговата непобедима вяра.

Земята е вкована в скреж. Ръцете ни вкочанени, нозете вдървени от всепронизващ студ. Лицата неподвижни, устните сковани, а очите озарени от небивало тържество. Около нас вълнующ се облачен океан. Хрущи под нозете ни заледената роса.

Той е с нас! По-смело по стъпките му, сигурно към Бог и Слава!

Слизаме. Още след 100 - 200 метра температурата се променя. Лъхва ни топлина и размразява снега и леда. Езерата, „небесните очи” - сини лазурни като самото небе над нас сега се явяват пред нас в чудна красота. Дигат се, чезнат мъглите и от долината под облачния океан възкръсва великата природа със своите разноцветни картини: езера, ливади, рекички, гори и планини. Въздухът-да му се не надишаш. Аз съм една от първите възлизащи и слизащи. Сега от долината, гледам горе, как на дълга редица се връщат нашите сега насърчени „победители”.

Огньове. Кипящи чайници. Слънце, Олтар, бели пернати облачета и покой.

Сега почва симфонията на храненето. Чак сега развързваме горките си раници, чак сега вкусваме от сладостите на божествената храна.

Картина. Насядали на голям кръг. Доматите и краставиците са замръзнали. Те са твърди като бомби. Всички сериозно са заети с храненето. Като че това е най-важния въпрос на света. Най-сетне лицата просияват. Разрешена е трудната проблема - тялото е получило достатъчно подкрепа.

Обхваща ни дрямка. Затопли се. Няма следа от мъгли, студ и дъжд. Тракането на зъбите си отиде. Бузите заруменяха. Устните се накървиха. Кой направи всичко това? - Слънцето. Но кой разпъди стихиите, за да ни стопли то? - Великият - Бащата на Вселената, когото ние призовахме.

Тайнствени басейни, о вие „небесни очи”, поклон пред вас! Искъре, сега зная где се раждаш ти и защо благодатна е твоята долина.

Почваме да пеем. Нямат край нашите песни.

Напускаме полесражението като победители. (Да, сразихме толкова самуни, маслини, зеленчук, макар и замръзнал.) Връщаме се здрави и читави. Нашата победа е пълна.

Сбогом, довиждане, свети Олтарю. Довиждане великий Мусалла! -Истина е, че ти си близо до Бога, защото от твоя връх ние видяхме над нас Неговата милост.

Топла вяра и надежда съгрява гърдите ми, че тъй ще бъде и занапред.

Слизаме. Малки тихи птички прелитат тук, еднички обитатели на тази тишина и покой. Ручеите пеят. Те разказват за неизмеримата Божия Любов. В тях се оглежда лазура и малки тревички. Ето ги Родопските върхове: Мусли Чал, Манчо, но те са тъй далече.

Нощ. Чаровна звездна нощ. Луната, невъзпирана сега от никого ни поздравява от високо. Сякаш тя ще ни свети нощес на тия ливади. Запалваме огньове. Всред тихата нощ те издигат алени знамена, пръскащи светлина и грейка. Колко е хубаво! Като голяма войска сме налягали до раниците готови за първи зов. И този вик към полунощ се чува. Потегляме. Над нас гората преплита клони през които тук-таме надничат звездички. Но дълбок мрак ни обвива и ние ходим едва ли не само водени от стъпките си. Чува се: „Почивка!”. Опираме раници до някой тъмен ствол или скала. Пак вик: „Ставай!” и ние отново поемаме пътя.

Просъмва. Прояснява се пред очите ни. Очертават се върховете на горите. Мярва се в далечината мощното влечуго Стара планина. Ето ни към Чам Кория. Нареждаме се в живи триъгълници, с песни влизаме в красивия курорт. Повдигат се завеси, отварят се набързо прозорци, от които нависват сънени мъже и жени. Те ни гледат очудено и весело. Види се, че сме ги зарадвали.

На Шумнатица. Наредени под топлите лъчи на изгряващото слънце, правим гимнастика.

На мегданя ни чакат. Всички се качваме. Един след друг потеглят пълните коли. В Самоков нашият автомобил се повреди. След дълго тракане и чукане отново потегляме. Пасарел, Панчарево, пътят е прашен. Тука не е валяло. Ето я и „гиздавата София”. Никак не ми се вижда гиздава сега, цяла потънала в мрак и миризми.

С пламнали лица от буря и слънце слизаме на Изгрева. Веселие и бодрост лъха от нас.

Стихотворение, писано на 3 август 1924 г., когато бях болна, когато ме посети Б. Боев и Жечо, а след 2 дена дойде А. Г.

От Мусалла аз видях, видях Бога
Усмихнат нежно в слънчевия лик
Посред гнева на облачна тревога
Посрещнахме го с победен вик.


Той е живот, надежда наша жива
Той води ни в победния си път
Усещаме в сърца ни да се влива
Блаженство, силите растат.


Безспирно горе, Боже, ти води ни
И Евереста да достигнем ний
Отгдето пък по свода ведросини
На път по ведри звездни глъбини.



-----------------------
Забележка: Тогавашната географска наука е считала Източна Рила за дял от Родопите - „Западни високи Родопи”, долината на р. Бели Искър (Демир Капия) - за граница между Рила и Родопите, а Мусала - „най-високият връх на Родопите" (Делирадев, Павел. Рила. Т. 1. 1928, с. 25); Манчо (2771 м.), Мусли Чал (или Ясник) (2554 м.), Ченгенето - Ченгелчал (или Цигански връх) (2568 м.) - Рилски върхове, тогава считани за „Родопски”

 

Изгревът - Том 26

2.1.11. Мусалла, 17-20 август 1924 г., [Рила]

Олга Славчева

Link to comment
Share on other sites


ЛЕТУВАНЕ И ЕКСКУРЗИИ НА ПЛАНИНАТА


Изгрев, 15 ноември 1950 г.

Любезни брат,

Тук желая да изложа летуването на Учителя с Братството на „Яворови присои“ през 1933 и 1934 година.

Учителя започна летуването на планината с Братството в 1920 г. През тази година той летува на Сините камъни над Сливен (Стара планина), на палатки, с много братя и сестри предимно от Сливен. През 1921 г. Учителя летува с много братя и сестри, голяма част от които от София, при село Ракитово, в един живописен кът на Родопите всред иглолистни гори в т. нар. Циговия чарк. През това летуване Учителя построи заедно с братята и сестрите една хубава чешма в околността.

В 1922 г. Учителя летува в Чамкория (Боровец), в така нареченото Горско училище, с много братя и сестри от София и провинцията. През време на летуването той организираше много често излети из околността, особено до красивата полянка Шумнатица, а също и до Мусала. През 1924 г., през месец август, Учителя летува при долните Мусаленски езера, на едно възвишение, което се спуща надолу от Мусала като било и разделя долината на Бели и Черни Искър. Местността, на която летува Учителя върху това било, той нарича „Незнайният връх А-Б Б-А“. Тук той е бил с малка група ученици от специалния клас, пред които е държал няколко беседи.

От 1925 г. започват редовни летувания на Мусала. Бивакът се установяваше при долните две Мусаленски езера и всяка сутрин се излизаше за слънчев изгрев на връх Мусала. През тези първи години пребиваването там продължаваше от 3 - 5 - 7 до 10 дни. Тези ранни екскурзии се правеха при по-сурови условия. Повечето братя и сестри бяха без палатки, имаше само навеси, а мнозина нямаха и навеси и бяха изложени на дъжд и на сняг. Спасителни бяха само огньовете, край които се сушаха и грееха. Такива общи мусаленски екскурзии имаше през 1925, 1926, 1927, 1928 и 1929 година.

От 1929 г. започват редовни летувания на Седемте Рилски езера до 1942 г. Включително, с прекъсване две години - 1933 и 1934 г. През тези години именно летувахме на Яворови присои. До 1939 г. имаше общи летувания на езерата, а през 1940, 1941 и 1942 г. нямаше общи братски летувания, но Учителя отиваше на езерата с малки групи от 7 - 10 души, с престой 5-6 дена. След 1929 г., макар да нямаше общи летувания на Мусала, Учителя го посещаваше понякога с малки групи, например в 1934, 1937, 1938, 1939 и 1940 година.

Ще се спра на нашето летуване на Яворови присои. Това е една извънредно красива живописна местност, покрита с иглолистни гори в подножието на Резньовете. През Яворови присои дълбоко в дола тече Бистришката река. До Яворови присои отивахме по няколко пътища: през с. Бистрица, през с. Симеоново, направо или през хижа „Алеко“. Ангажирахме бистришки каракачански коне за багажа.

Първата работа на Учителя след построяването на палатките беше намирането на извори. Той намери един извор близо до бивака, но сред мочурища и кал. Предстоеше голяма работа, за да се разчисти тази местност. Местехме с лостове грамадни скали. След няколко дни местността се преобрази. На мястото изникна красива чешма, украсена наоколо с камъни, наредени с вкус. При чешмата се постлаха каменни плочи и всичко доби оригинален вид. Учителя потърси полянка за паневритмия и намери такова място над бивака. С общи усилия това място беше изравнено. Там всеки ден се изпълняваха паневритмичните игри. След няколко дни върху полянката се очерта ясният кръг на паневритмията.

В тази вълшебна местност се заредиха красиви дни, изпълнени с най-разнообразни занимания. Сутрин от едно възвишение посрещахме слънцето с молитви и песни. Често при изгрева Учителя държеше беседи. След паневритмията имаше беседи или почвахме обща работа за обзавеждане на лагера. Вечерният огън, на който Учителя присъствуваше винаги, беше един красив завършек на деня.

Яворови присои се намират на голяма височина - на 2000 м., и оттук има обширен простор - виждат се Софийското поле, Стара планина, Лозен, Плана планина и др. Над Яворови присои се издигат Резньовете, мощно надвиснали над нас като покровители и пазители на тези свещени места.

Тук цари една тишина, която те завладява и те кара да се вглъбиш в себе си, за да слушаш гласа на вечното и непреходното, който ти говори. Яворови присои са едно от най-мистичните места на витоша. Тук е място на чистота и мир, където човешкото съзнание се издига в един мистичен свят.

Под нашия лагер намерихме едно красиво място - Морените. Това са грамадни блокове, разхвърляни като каменно море. Под тях текат водите, които слизат от Резньовете. Морените са заградени отвсякъде с гори. Това е идеално място за размишление и молитва.

През време на нашето летуване правехме понякога излети до Резньовете. Тръгвахме в 2 часа след полунощ. Служехме си с електрически фенерчета. Целта беше да посрещнем слънчевия изгрев оттам. Минавахме Пиперката - едно възвишение, после през снежната преспа, която беше още запазена на едно усойно място под върха и стигахме навреме на Резньовете. На връщане минавахме през така наречената Самодивска поляна.

Беседите, които Учителя държеше на Яворови присои през 1934 г., са печатани в томчето „Великото в живота“.

След тези две летувания ние често идвахме тук, за да възкръснат живо в съзнанието ни красивите моменти, преживяни с обичания ни Учител. Тук всяко кътче е свързано с незабравими спомени за него.

Ще завърша с няколко мисли от Учителя:

Не може да диша онзи, който не знае правилно да мисли. Той трябва да съсредоточи мисълта си дълбоко в себе си и да каже:

„Господи, Благодаря Ти, че Си влязъл в мене“.

Щом каже така, човек може да поеме въздух, да приеме Божиите блага в себе си. А при издишването да каже мислено: „Благодаря Ти Господи, че остави Своето благословение в мене.“

Целия ден ще дишаш, ще викаш Господа. Той влиза и излиза в тебе, ще се разговаряш с Него и ще благодариш за това, на което те е научил. Ако те боли крак, дишай за крака си и благодари на Бога, че те е посетил. Докато болката не мине, не преставай да дишаш дълбоко и да любиш Господа. Каквато и болка да имаш, с дишане можеш да я излекуваш. Дишайте дълбоко, спокойно, бавно, ако искате работите ви да се нареждат добре.

Къде е Господ? - Навсякъде. Бог е във въздуха, в светлината, във водата и в храната. Следователно, ако не можете да приемате въздуха, светлината, водата и храната правилно, нищо не можете да постигнете. Като ядете, като дишате, като мислите, като възприемате светлината, ще облечете новите, празничните си дрехи. Това са велики процеси, за извършването на които се иска будност и велико съзнание. Празничните дрехи подразбират свято отношение към тези процеси. В това стои новото в света.

Обичайте баща си и майка си, обичайте братята и сестрите си, приятелите си, всички хора, но над всичко поставете любовта си към Бога. Каквито жертви и да са направили хората за вас, никой не е направил това, което Бог е направил. Който вярва в Него и Го люби, той свети. Усъмни ли се в Него и престане ли да Го люби, той веднага потъмнява.

Има един закон, според който вие не можете да направите и най-малкото добро, ако не любите Бога. Когато човек разбере, че любовта на Бога към всички хора е еднаква, поради което има предвид нуждите им, само тогава любовта на човека е проява на Божията Любов.

Като не познават себе си, нито познават силите, които се крият в тях, хората се оплакват от условията, от обществото, в което живеят, от народа и пр. Те не подозират, че като творци, като хора със способности могат да излязат над всички условия, над всички среди и да живеят както разбират.

Ако човешкият мозък и вибрациите на нервната система на човека са еднакво нагласени с тези на възвишените същества, той би могъл да види техния образ, да се слее с тяхното съзнание. Значи, ако умът и сърцето на човека са нагласени според ума и сърцето на някой ангел, на някое възвишено същество, той би могъл да влезе в общение с неговото лице, очи, уши, уста, нос. Само при това положение ангелът би могъл да спре при човека. Той ще му се усмихне, ще го поздрави, ще му даде такъв прием, какъвто никой не му е дал.


Пожелавам ви всичко хубаво и светло!

Със сърдечен братски поздрав:

Ваш верен Б. Боев

 

Писма на Боян Боев -Том 2

Летуване и екскурзии на планината

Link to comment
Share on other sites

Create an account or sign in to comment

You need to be a member in order to leave a comment

Create an account

Sign up for a new account in our community. It's easy!

Register a new account

Sign in

Already have an account? Sign in here.

Sign In Now
 Share

×
×
  • Create New...