Jump to content

1936_07_10_1 Учителя е на Рила - езерата. Възстановяване. Снимки пред палатката.


Ани
 Share

Recommended Posts

Учителя е на Рила - езерата. Възстановяване.

Снимки пред палатката

 

 

На Рила първите дни Учителя има частична парализа (описана е в спомените), трудно говори. Има доста снимки направени пред палатката му. За този период може да се прочете в спомените на Елена Андреева и Катя Грива:
 
1. Спомен на Елена Андреева: Побоят върху Учителя през 1936 година
 


От следващия ден Учителят пожела и излезе пред палатката, където имаше едно столче и една масичка. Палатката беше разположена по средата на левия склон над Второто езеро на една малка площадка, след като бе изместена по Негово указание от брега на Второто езеро - мястото, където се опъваше предишните години. По-късно на същото това място бяха поставени казаните на кухнята. Някои от братята бяха направили с цимент специални гнезда за казаните, които стоят и до днес, макар че не се ползуват. Този брат, който бе проявил усърдие и умение за това, бе Петър Филипов.

Учителят седеше пред палатката на стол и следеше оттук всичко, което ставаше в лагера. Когато дойдеше някоя група приятели, запитваше: "Кои дойдоха?" Когато се опъваше някоя палатка, питаше: "Чия е тази палатка?" Ние отговаряхме. Той следеше целия братски живот. Но сега не ходеше на Молитвения връх, не се качваше никъде. Обикновено седеше на леглото в палатката, след това излизаше от нея. Ние Му постилахме одеало на слънце и Той полягаше на припек. Говореше трудно и по-малко. Езикът Му беше засегнат от парализата. Задаваше въпроси устно, като фъфлеше. А не писмено, както чух след време да се говори. Каквото казваше, устно го казваше. От това време има запазени много снимки как Учителят седи на стол до масата пред палатката Си. А има и една такава снимка, че до Него е забит голям прът, на който е закачено едно бяло знаме. Има такава снимка от това време. На всички снимки се вижда, че лицето на Учителя е скръбно - на него е изписана цялата скръб на човечеството, цялата Мирова скръб на Вселената. Та това беше разпятието на Всемировия Учител. А ние всички бяхме свидетели и очевидци.

Учителят говореше много трудно, но каквото казваше, устно го казваше. Няколко сестри се грижеха за Учителя. Но тогава видях и един брат, казваше се Неделчо Попов, каква изключително нежна обхода има той с Учителя....

 
2. Спомен на Катя Грива: Незаетото място
 
3. Снимките за които разказва Елена Андреева, направени пред палатката на Учителя:
 

Link to comment
Share on other sites

Спомен на Елена Андреева

 

Побоят върху Учителя през 1936 година

 

Беше 4 май 1936 година. Радвахме се на един много хубав слънчев ден. Даже Учителят се беше облякъл в тънко памучно сако. Беше с бяла риза и сиво сако - така, както се обличаше през летните дни. Всички бяхме на обед. Хранехме се на масите пред салона през това хубаво слънчево време. След обяд всички си отидохме по бараките.

Ние, трите стенографки - Паша, Савка и аз - си бяхме полегнали след обяд в нашата барака, наричана "парахода". Приятелите бяха се излегнали и почиваха. "Изгревът" беше обзет от едно необикновено затишие. Беше между три и четири часа след обяд. Както сме си полегнали, изведнъж една сестра - Веса Козарева - нахлу в бараката ни и извика: "Знаете ли, че биха току-що Учителя?" Ние седим не креватите, мигаме и не разбираме нищо. За нас това е като гръм от ясно небе. Сестра Веса Козарева повтаря отново казаното преди малко. Ние се стреснахме, опомнихме се веднага, скочихме от леглата и трите побегнахме към салона. Отидохме там и видяхме, че Учителят е излязъл пред салона. Имаше пет-шест човека при Него. Той беше много сериозен. По ризата и по сакото Му имаше петна кръв. Никъде по главата или по лицето Си нямаше рана, от която да е текла тази кръв. По-късно разбрахме, че тя е на самия побойник. Този побойник беше помислил, че Учителят е в приемната, в долната стая. А тя се затваряше със секретна брава. Той се бе опитал да я отвори, но като видял, че е заключена, счупил стъклото на прозореца на стаята с юмрука си и през счупеното стъкло се опитал да отвори, като си протегне ръката вътре. По този начин побойникът си беше порязал ръката и от нея потекла кръв. Аз лично видях счупеното прозорче на долната стая, където беше приемната и отключената и отворена врата. Като отворил вратата, видял, че Учителят Го няма вътре и тръгнал да Го търси в салона.

През това време Учителят е бил в салона с брат Иван Кавалджиев. Иван Кавалджиев бе музикант. Те с Учителя са били на сцената и са разговаряли по музикални въпроси. Отначало побойникът не е могъл да види, че Учителят е в салона. Влиза през вратата в салона, вижда, че Учителят е на сцената, отива и се нахвърля върху Него и с юмруците на двете си ръце започва да го бие по главата. Иван Кавалджиев бил до Учителя. Но Кавалджиев не е очаквал такова нещо. Той в момента стоял изумен и стреснат и не знаел какво да прави. Не очаквал това. Аз не съм говорила с Кавалджиев по този въпрос. Познавах го лично. Той ми е разказвал как е боледувал от туберкулоза и че Учителят го оздравил и му спасил живота. Беше ми казал: "Знаеш ли какво значи да миришеш на пръст и земя и после да оживееш?" Той имаше много хубаво чувство към Учителя, защото му бе помогнал с някакви методи за лечение. Тъй че той имаше хубаво и предано чувство към Учителя, но защо е бил пасивен в този момент и не се е намесил да спасява Учителя, не зная. Това може би е до темперамента. Или така е трябвало да стане и да се случи това събитие. Кавалджиев беше миролюбив човек и през ум не му е минавало, че може да се случи такова нещо и то с Учителя. Ако е бил друг човек, щеше да се нахвърли върху побойника. След побоя много приятели го упрекваха, че не е защитил Учителя. Но това зависи от характера на човека. И накрая - зависи от Учителя. Ако трябваше някой да Го защитава, Той би сложил някой здрав и смелчага до Себе Си, да Го защитава. А по това време целият "Изгрев" се беше прибрал по бараките, почиваше и нямаше жива душа след обед около салона. А може би Учителят бе подредил нещата да бъдат точно така. Онзи побойник влиза и започва да бие с юмруци Учителя по главата. Учителят не се съпротивлява и не се брани.

През това време двама братя са били навън и са пребоядисвали масите пред салона. Единият от тях е Стоянчо, дърводелецът, а другият е Йордан, шофьорът. И в това време, вместо двамата да влязат вътре и да хванат този побойник, те също са били напълно пасивни. Стоянчо дърводелецът беше с деликатно здраве, но Йордан шофьорът беше як и здрав и можеше да се справи с побойника, ако някой беше му наредил. А те двамата оставят побойника необезпокояван да напусне салона на "Изгрева", а отиват да викат брат Любомир Лулчев, понеже са от неговата група, от групата на "Упанишадите" и без негово разрешение не биха предприели нищо. Така че те извикват Лулчев от бараката му, той идва и отива при Учителя и започва да говори с Него. След това идват и други приятели, които са видели как въпросното лице напуска "Изгрева".

След уточняване се разбира кое е лицето. Разбира се, че това лице е рожден брат на ротния командир на Гради Минчев. Това лице се казва Райков. Разбра се, че той е цанковист. Лулчев имаше един приятел в полицията, който беше шеф в Държавна сигурност в София и по негово настояване побойникът бе намерен и арестуван. След разпит той си признал всичко - че е извършил побоя върху Учителя. И вместо да предприемат официални разследвания за побоя, както законът повелява и вместо да го стегнат този човек и да го питат кой го е изпратил и защо го е изпратил и да разнищят цялата тази история, те направиха най-голямата глупост, която може да се измисли. Лулчев и- шефът на полицията изпратиха побойника да отиде сам на "Изгрева" и да иска извинение от Учителя, за да разрешат въпроса по християнски. Така че вместо да разберат и да разнищят целия заговор срещу Учителя, те взеха, че го изпратиха при Учителя да иска извинение и прошка.

Според мен, трябваше да се знае кой го е изпратил. Този човек не знаеше кой е Учителят. Той бе един дързък човек, нахален човек, който бе готов да извърши и насилие и да нападне с юмруци Учителя. Та той можеше да Го убие и Учителят да си замине. Та Учителят не беше млад с Неговите човешки години и в това човешко тяло. Той беше роден в 1864 година и през 1936 година е бил на седемдесет и две години. Той имаше нежна конструкция и аз се чудя как издържа на побоя. Той дълго време носеше синини около очите и по лицето си.

Така че побойникът бива изпратен от двама големи умници - Лулчев и шефа на софийската полиция - да иска извинение от Учителя и така целият въпрос да приключи по християнски с мир и разбирателство. Побойникът пристига отново на "Изгрева", намира Учителя и иска извинение от Него. Аз не съм присъствувала в този момент. Едни приятели казват, че Учителят му е подал ръка и казал: "Аз ти прощавам, но моли се Бог да ти прости". Други приятели казват, че Учителят не му е подал ръка, но изрекъл същите думи. За мен е по-близко и верно това, че Учителят му е подал ръка. Защо? Защото Учителят не водеше карез на никого и никога. Това е по-правдоподобно. Така, както познаваме Учителя и така, както съм виждала как Той проявява Своята милост към всички, за мен е по-правдоподобно, че му е подал ръка. Освен това, Той бе Всемировият Учител и не можеше да има в Себе Си злоба срещу някого с желание за мъст или да държи омраза в Себе Си срещу някого. Това е противоречие с Неговото Учение за Всемировата Любов и Космичната Обич, която се съдържа в Словото Му.

В същия ден и час на побоя, аз знаех, че тази работа е с политически мотив. В същия миг в съзнанието ми като на филмова лента излязоха няколко събития отпреди няколко дни. Това го бях чула лично от Любомир Лулчев, който ми разказа подробно следното. Учителят го извикал и му казал, че трябва да предаде на царя следните думи: "Царят може когото иска да сложи за министър-председател, но не и Александър Цанков. В никакъв случай и никога - Александър Цанков". Учителят бе подчертал това. Това бе онзи професор Александър Цанков, който бе извършил преврата на 9 юни 1923 година и бе свалил правителството на Александър Стамболийски. С него и чрез него бяха убити хиляди земеделци по време на септемврийските събития през 1923 година. Бяха убити и хиляди комунисти. Учителят вероятно имаше и други съображения за изхода на тази политическа криза и в никакъв случай не желаеше да се допусне това лице да стане отново министър- председател през тези години. Учителят бе казал на Лулчев тези думи, а Лулчев ги бе предал на царя. Царят се бе вслушал в думите на Лулчев и така Цанков не бе избран за министър-председател. Това ми го разказа Лулчев. Аз на никого не съм го казала, макар че го знаех. Но Лулчев имаше една група приятели от различни политически партии, пред които разказваше много неща, за да задоволи своето честолюбие, че не е случаен човек и че взема дейно участие в разрешаването на политическите събития на държавата.

Че това беше вярно - вярно беше. Вярно беше за всички нас, които бяхме на "Изгрева", а особено за мен, която най-добре познавах Лулчев и неговия личен и обществен живот, защото по това време също вземах участие в неговия личен живот, въпреки че Учителят бе ме предупредил да се отделя от него. Но това е тема на друга моя изповед. Лулчев имаше слабост да казва такива тайни неща на много хора и с това се хвалеше. Тази негова хвалба докара голяма беля върху Учителя. Тези негови думи бяха дошли до ушите на Цанков. И той изпрати този човек да нанесе побой срещу Учителя. По-късно ние разбрахме от думите на Учителя, изказани непосредствено след побоя пред Симеон Арнаудов - Дякона, че първоначалният замисъл на Цанков е бил да сложат адска машина в салона, да я възпламенят с часовников механизъм и така да избият всички ни по време на беседа. Но Учителят успял да отклони този техен замисъл по неведомите Негови пътища и приел да се извърши побоят върху Него.

Затова в този ден и час целият "Изгрев" бе замрял, целият "Изгрев" като че ли бе пометен и нямаше жива душа и човек, който да Го защити. А онези, които бяха около Него, трябваше да бъдат само неми и живи свидетели на побоя. Само свидетели и нищо повече. Александър Цанков много мразеше Учителя. По едно време той бе министър на просветата и не даде възможност на Паша Теодорова да работи като учителка. Тогава я бяха уволнили, понеже била дъновистка и тя лично беше ходила при него, за да бъде върната на работа. Той знаеше, че тя е дъновистка и затова потвърди нейното уволнение. Мене също ме уволниха като дъновистка от Народното събрание и то по времето, когато Цанков беше председател на Народното събрание. През 1927 година аз положих стенографски изпит в Народното събрание, взеха ме на работа там, но ме уволниха през 1928 година, понеже имало поверително донесение срещу мен, че съм дъновистка. Аз се отнесох към него като председател на Народното събрание, но понеже имаше отрицателно отношение към Учителя и Неговото дело, той лично подписа уволнението ми. През 1936 година Цанков не е в управлението, но при настъпилата правителствена криза, той е един от кандидатите за министър- председател.

Така че след като чува какво е казал Учителят, какво е предал Лулчев на царя и че царят не го назначава като министър-председател именно заради тези думи, той решава да даде урок на Учителя, като изпраща онзи побойник. Аз разбрах всичко това. Разбрах, че Лулчев носи цялата вина за побоя срещу Учителя. Отидох при Учителя и Му казах, че според мен, цялата вина носи брат Лулчев. Учителят нищо не каза, но ми предаде окървавените дрехи да ги изпера. Ризата и сакото бяха изцапани с кръвта от порязаната ръка на побойника. Накиснах дрехите в легена, огледах се и видях, че нямам сапун за пране. Да се чудиш и да се маеш защо нямам в този момент сапун. Тогава отидох нарочно при Лулчев да му искам сапун, с който да изпера кървавите дрехи на Учителя. Казах му, че той има изключителна вина за този побой върху Учителя. Казах му и къде е причината. Казах му всичко и се скарахме с него. Карах се с него и го питах, като са го хванали този побойник, защо не са го попитали кой го е изпратил. Лулчев мълчеше за това. Всички бяхме сигурни кой го е пратил. Но все пак, трябваше да го разпитат, да има протокол за разпит, да има подписи и доказателства. А дали са го разпитвали, а не са ни казали - може и така да е. Но беше люта караница с Лулчев. Само аз можех и смеех да се карам с него. Друг никой не смееше дори да го погледне накриво. Той имаше сили и умение да се справи с всекиго. Но с мен той се държеше по друг начин, аз правех изключение от останалите. За това си има причина. Тази причина спада като изповед в друга моя тема за разказване.

Така, побоят беше през месец май, но през юни всички забелязахме, че Учителят, като прави гимнастика, не си вдига дясната ръка. Това е един месец по-късно. Вдига лявата ръка, но не може да си вдигне дясната - прави опит, но не може. Прави усилия, но не може. Като сяда да се храни, изпуска си лъжицата с дясната ръка. Това го забелязваме ние всички, които сме на масата. Ето защо, Учителят започва да се храни с лявата ръка. Десния крак започва да го движи не така, както трябва. Отначало това не се забелязва. Това се вижда по-късно. Десния крак не го вдига като по-рано и не е пластичен и подвижен, както по-рано. Но това не биеше на очи от пръв поглед. Но ръката, дясната ръка, правеше впечатление. Например - за упражнението "Аум". При това упражнение Той не можеше да вдигне повече ръката Си от височината на рамото Си. Лявата ръка си вдигаше, а дясната не можеше. След побоя срещу Учителя, около очите Му се явиха сенки. По тях се явиха синини и кръвоизливи. Едното бе повече посиняло, зачервено и кръвясало. Имаше и синини и подпухване по цялото Му лице. Видяхме, че Той все по-трудно и по-малко може да се движи. Все по-малко може да се храни. Но идваше редовно на обяд и редовно - на Паневритмия. Говореше на беседи- класовете продължаваха.

Точно по това време приятелите решиха да направят разширение на салона и сцената. Последната беседа беше в сряда. На другия ден, четвъртък, всички тръгнахме за Рила. Цялата северна стена беше съборена. Ние се събрахме в салона без стена. Слънцето изгря направо в салона. Идваше от североизток. А това беше месец юли. Ние отидохме на Рила след Петровден. През това време Учителят говореше бавно, затруднено; много бавно и много затруднено идваха думите и Той с мъка ги изговаряше. А когато се качихме на Рила и езикът Му беше вече засегнат. Не можеше да говори, а фъфлеше.
Когато приятелите се суетяха около Него, Учителят проговори само две думи: "На Рила". Това беше нареждане, че цялото Братство трябва веднага да тръгне и да се качи на Рила. Започна бързо приготовление, което при други случаи се предхождаше от продължителна подготовка. За да се изнесе цялото Братство, с толкова много хора, заедно с техния багаж и продукти за едно летуване около месец, бяха необходими, освен организация, но и хора, които да я приложат. Ние имахме опит и знаехме какво да правим и кое след кое следва да се направи. Имахме и опитни братя за това. А всяка една от сестрите знаеше своето си място и задължение. Но в този случай - само за един ден и една нощ приготвихме всичко. На "Изгрева" никой не ядеше и не спеше. Всички се движехме в пълен порядък и съзнание, че трябва да се изнесем на Рила колкото се може по-скоро.

Всичко бе готово. Трябваше да тръгнем рано сутринта. Багажът е готов, приятелите са готови, а ние чакаме Учителя да излезне от стаята Си. Ние чакаме, чакаме, а Той не излиза. Ние не знаехме, не предполагахме, че Той трудно се облича с парализираната дясна ръка. Ние не знаехме и не предполагахме това. Боже, като си помисля за този момент, направо настръхвам. От деликатност не го питахме от какво има нужда и не знаехме какво е положението. Накрая Савка се качи горе да види защо Учителят не слиза, а се бави. Като влиза Савка горе при Него, какво да види: Учителят прави неуспешни опити с парализираната ръка да се облече. Савка пада на колене пред Него, с плач започва да Му помага и Го облича. Извиква и Паша и мен и ние Му помогнахме да слезе по стъпалата и Го качихме в определената за Него кола. Ние със Савка седнахме нарочно на седалката зад Него, та ако има нужда да Му подложим на главата възглавница или дреха или ако иска нещо, да можем да Му услужим.

Приятелите тръгнаха с рейса. Като пътувахме с колата, приех една мисъл, която не беше моя. Аз бях напрегната както останалите и виждах в какво състояние беше Учителят. Ето защо дойде тази мисъл в главата ми. А тя бе следната: "В света има страдание. Някой трябва да го поеме и да го носи". В този кръг се движеха тези мисли. Предполагам, че всички приятели видяха това страдание, което носи Учителят. Това не беше леко изпитание както за нас, така и за Него. Това бе голямо изпитание и голямо изкушение за мнозина. Защото - един Велик Учител да не може да си движи ръцете, да не може да си движи краката, да не може да говори - това не е шега работа. Това е много нещо, което трудно се побира в главите на учениците. Това е много нещо и за Учителя. Това е един изпит за нас и един изпит за Него. Освен това, за пръв път дойдоха в Братството и с нас на Рила много нови хора. Така дойдоха за пръв път доктор Кьорчева и Трифон Кунев. А бяха дошли и чужденци. За пръв път дойдоха и латвийци. За новите това бе голямо изкушение и изпитание. Те идваха при Учителя, а намираха парализиран човек. Тогава, какъв е този Велик Учител, когато е допуснал да се извърши побоят върху Него и още повече - допуснал е да Му се парализира тялото и да не може да движи дясната Си ръка, десния Си крак и да не говори? Това е нечувано, невиждано, никъде го няма по света - един Велик Учител да допусне да Му се случат такива неща. Това какво означава? Или че Той не е Велик Учител, или че техните познания за това какво е Великият Учител са неточни и неверни. Ето, това бе великото изкушение за учениците от Школата! Това бе изпит за всички нас.

Камионът и колата ни закараха към хижа "Вада" и ни стовариха там. След като стигнахме до края на гората и тръгнахме по пътя, Учителят вече много често залиташе и не можеше да ходи. Не падна, но залиташе. Замяташе десния крак, не можеше да го движи и с мъка го преместваше напред. Славчо Печеников, който беше до Него, непрекъснато Му предлагаше услугите си, но Учителят отказваше. Бяха Му предложили кон - да Го качат на него и така да Го придвижат, но Той отказа. Багажът ни беше натоварен на коне, както обикновено, и цяла върволица от завързани коне потегли нагоре. Но ние се движехме пеша. И когато стигнахме до една поляна, Учителят се отдели от пътеката и от нас, от нашия поглед, за да си смени дрехите, както правеше винаги, понеже беше изпотен. Това го прави цял час, вместо пет минути, както бе друг път. Тогава ние не знаехме, че Той така мъчно се преоблича. Знаеше го само Савка, която Му бе помогнала още в София да се облече. Но тя не бе го казала. Тя отиде при Него и Му помогна, след което сподели с мен всичко. Когато стигнахме до реката горе, тогава аз казах на Савка: "Савке, няма какво да се мотаем и да чакаме. Хайде да помогнем на Учителя да се преоблече". И Му помогнахме. Аз не знаех, че Той не може да си движи дясната ръка и да си служи с нея. Савка по-често ходеше при Учителя, но нищо не ми бе казала за това. Може да е видяла, а може би - не. После, след като Савка бе видяла всичко и бе разбрала какво е състоянието на Учителя, тя започна да Му помага, да Го съблича и облича.

Вървим по пътя. Още сме долу, в широкия път, който сега е шосе, а преди беше коларски път - много лош път, прокаран за селски каруци. Вървим и по едно време сядаме за почивка. И ето ти, в този момент идва Крум Няголов и казва: "Учителю, Стефка я ухапа змия". Стефка е жена му, която също се изкачва с двете си деца. Слушам, гледам и не вярвам на ушите си и на очите си. Не стига, че Учителят е на изпитание, а сега излиза и друго премеждие. Змия ухапала една наша сестра. Да ви кажа, тогава това го изпитах много силно. Като върховно изпитание на едно Велико страдание както за Учителя, така и за Братството. Защото Учителят бе на изпитание, бе разпънат на кръст, а сега имахме и ухапана сестра и то беше точно по обед, когато отровите на змиите бяха много по-силни и смъртоносни за човека. Какво да се прави в този миг? Учителят каза нещо на Крум Няголов като съвет. На мен ме довидя на Крум и ме доядя също, че той безпокои Учителя в този момент. Но той беше прав за себе си. Той търсеше от Учителя помощ за жена си. Беше ме яд на Крум и затова не чух какво му каза Учителят за съвет. Крум се върна надолу по пътя, за да изпълни съвета и да помогне на жена си. А ние с Учителя продължихме бавно да пъплим нагоре.

Пристигнахме на Мечата поляна, през която минаваше вадичка с вода. При всички излизания на Рила, там винаги ние почивахме, преди да тръгнем нагоре. Там кладяхме огън, пиехме топла вода и обядвахме, преди да тръгнем нагоре към езерата. Стигнахме там след обяд, но беше вече късно. Хапнахме, нахранихме се. Помогнахме на Учителя да се преоблече и поехме пеш нагоре по стръмнината през гората. Тук е мястото да поясня един много важен факт. Когато се качихме на езерата, аз чух Стефка Няголова да разказва, че тя е видяла Учителя, как е профучал като вятър и слязъл самичък отгоре, помогнал й и казал какви съвети да изпълни. Това може наистина да е видяла Стефка. Ние имаме такива опитности с излъчване на Учителя, когато тялото Му е при нас, а в същия момент Той е на стотици километри от нас и помага на някой брат или сестра, които са в нужда и търсят Неговата помощ. По-късно тези братя идваха на "Изгрева" и казваха, че именно в този ден и час са виждали Учителя да идва при тях, помагал им и след това се отдалечавал. А ние знаехме, че през това време Учителят не бе напускал "Изгрева", защото бяхме при Него, до Него. В такива случаи, Учителят, както седеше при нас, навеждаше глава надолу и се излъчваше, а ние Го виждахме навел глава, със затворени очи, като че ли е заспал. Та ние имахме такива опитности. Но в този момент Учителят седеше до мен физически и не тръгна никъде със Своето тяло. Аз стоях на два метра от Него, заедно със Савка. Така че Той не е напускал мястото Си. И да искаше, Той не можеше да се върне надолу и след това веднага да се качи. Та Той се движеше едва-едва и с мъка придвижваше парализирания Си крак. Ние със Савка видяхме и чухме само това, че Учителят каза нещо на Крум като съвет. Така че опитността на Стефка Няголова е вярна, но тя е от друго измерение. Няма никакво противоречие между това, което разказвам и в онова, което тя има като опитност.

Ние се движехме мъчително и бавно през гората. Кретахме с часове нагоре. Невена Неделчева избърза напред с няколко братя, за да съобщят на Лулчев какво е положението с Учителя и той слезе под Първото езеро. Посрещна ни сам при Първото езеро. Без да пита Учителя, той го хвана прд ръка и Му помогна, за да се движи. А под Първото езеро Го чакаше кон.Приятелите качиха Учителя на коня. Той беше много уморен. Придържаха Го отстрани и така Го качиха горе, на Второто езеро. Ние също се качихме горе. Палатката бе опъната. Подредихме я, опънахме походно легло за Учителя. Това беше вече мое задължение. Помогнахме Му със Савка да се преоблече. Донесоха Му топла вода и измихме краката Му. Учителят пожела да си полегне на кушетката, а ние помогнахме с каквото можахме. Приятелите пристигнаха и започна суетня по опъването на палатките. Накрая, през нощта, лагерът беше устроен. Спахме криво-ляво.

От следващия ден Учителят пожела и излезе пред палатката, където имаше едно столче и една масичка. Палатката беше разположена по средата на левия склон над Второто езеро на една малка площадка, след като бе изместена по Негово указание от брега на Второто езеро - мястото, където се опъваше предишните години. По-късно на същото това място бяха поставени казаните на кухнята. Някои от братята бяха направили с цимент специални гнезда за казаните, които стоят и до днес, макар че не се ползуват. Този брат, който бе проявил усърдие и умение за това, бе Петър Филипов.

Учителят седеше пред палатката на стол и следеше оттук всичко, което ставаше в лагера. Когато дойдеше някоя група приятели, запитваше: "Кои дойдоха?" Когато се опъваше някоя палатка, питаше: "Чия е тази палатка?" Ние отговаряхме. Той следеше целия братски живот. Но сега не ходеше на Молитвения връх, не се качваше никъде. Обикновено седеше на леглото в палатката, след това излизаше от нея. Ние Му постилахме одеало на слънце и Той полягаше на припек. Говореше трудно и по-малко. Езикът Му беше засегнат от парализата. Задаваше въпроси устно, като фъфлеше. А не писмено, както чух след време да се говори. Каквото казваше, устно го казваше. От това време има запазени много снимки как Учителят седи на стол до масата пред палатката Си. А има и една такава снимка, че до Него е забит голям прът, на който е закачено едно бяло знаме. Има такава снимка от това време. На всички снимки се вижда, че лицето на Учителя е скръбно - на него е изписана цялата скръб на човечеството, цялата Мирова скръб на Вселената. Та това беше разпятието на Всемировия Учител. А ние всички бяхме свидетели и очевидци.

Учителят говореше много трудно, но каквото казваше, устно го казваше. Няколко сестри се грижеха за Учителя. Но тогава видях и един брат, казваше се Неделчо Попов, каква изключително нежна обхода има той с Учителя. От всички братя, той имаше най-свободно и най-нежно отношение към Учителя. До този момент аз нямах хубаво мнение за Неделчо Попов, поради това, че той контактуваше със сестра Балтова, която с поведението си създаваше много проблеми на Учителя и неприятности на младите сестри, каквито бяхме ние по това време. Но от това, което видях, каква обхода имаше той към Учителя и по какъв начин той я изразяваше, аз промених отношението си към него и го обикнах като сестра. Това не е малко нещо - да обикнеш някого като сестра. Сестринската обич е от порядъка на духовната обич. Така е според Словото на Учителя.

Пристъпи Неделчо към нас, обърне се към Учителя и каже: "Хайде, Учителю, да се поразходиме малко!" Ще Го подхване нежничко. Ще Му каже нещо. Ако е легнал Учителят, ще седне до Него и ще Му подложи възглавничка под главата. Аз виждах едно синовно отношение, едно нежно отношение към Учителя. Никой не е бил така грижовен към Него, както
Неделчо Попов.

Учителят трябваше да се храни. Ние решихме да не се храни от общата храна, готвена в големите казани. Решихме ние да Му готвим. Аз Му готвех обикновено. И понеже виждах, че с дясната Си ръка не може да си откъсне хляб, аз ще го нарежа хляба на хапчици и ще намажа всяка една хапка с масло. Така Той ги поемаше. Хлябът беше много сух, защото го носехме от София и престояваше повече от десет дни. Освен това, зъбите на Учителя не бяха много в ред след побоя. Затова правехме пържен хляб на филийки, които предварително топяхме в кашичка от яйце и брашно. Ще нарежа на малки парчета филийката и ще Му я подам. Той приемаше охотно тези пържени филийки, панирани с яйце и брашнена кашичка. Готвехме Му и много други неща, които Той обичаше.

Всички бяхме нащрек. Всички приятели бяха потресени, като виждаха Учителя в такова безпомощно състояние. Как протичаше по това време животът на лагера? Брат Боев отиваше на Молитвения връх. Той ръководеше там: всяка сутрин посрещаха изгрева, правеха молитви, пееха песни и четяха беседи от тези, които бяха напечатани. Учителят не излизаше толкова рано от палатката Си. Аз излязох няколко пъти на Молитвения връх. Обикновено отивах до билото, посрещах изгрева и се връщах, а Учителят излизаше по- късно от палатката Си. Много пъти по това време се е качвал до билото за изгрев, но не и на Молитвения връх при приятелите. За Него беше далеко и невъзможно да се качи. Най-често излизаше с Неделчо Попов до билото, за да посрещнат двамата изгрева на слънцето. По-късно аз чувах да разправят, че Учителят не е излизал четиридесет дни от палатката. Това не е верно. Та аз бях там със Савка и с другите сестри. Всеки ден Той излизаше на масата пред палатката. През всички хубави дни Той се хранеше на масата, постлана с бяла покривка. Та има ги тези снимки от тоеа време. И те много добре показват състоянието на Учителя - Неговото скръбно лице и угрижените лица на приятелите около Него. И закуската, и обедът бяха на масата. И това го има на някои снимки. А разправят неверни неща. Изобщо, трябва да се съберат всички снимки, заснети около палатката на Учителя през тази година и да се наредят в хронологичен ред, за да се види как са всъщност нещата.

Тогава възрастните приятели, а ние бяхме още млади, се усъмниха и приеха, че Учителят си заминава. И даже в София решили да дойдат с една кола и да Го свалят от Рила, за да не станем за смях пред хората, та Учителят да умре на Рила. Младите братя повярваха, че ще мине и премине това премеждие. Те бяха с по-голяма вяра и се възпротивиха. Не позволиха Учителят да бъде свален от Рила. Аз имах една необикновена радост в себе си, че младите братя проявиха нещо ново и нещо повече, на което Учителят се беше надявал.

Спомням си, че никога на нашия бивак не е имало такива удобства - за нас, които обслужвахме Учителя и за дежурните по кухня. Тази година вода носеха всички без подканване - както за кухнята, така и за Учителя горе при нас, където Му готвехме. Идваха и ни носеха дърва в изобилие. Дойде брат Борис Николов и насече дърва: че по-дебели, че по-тънки, че всякакви клечици - като за изложба. Всички искаха да услужат и да видят по този начин Учителя. Той говореше малко, но приемаше всички отвън пред палатката или в нея. Всички, които идваха се изреждаха да Му целуват ръка. Приемаше ги. Не беше затворен към приятелите. Някои после говореха, че Учителят не бил приемал горе приятелите четиридесет дни. Та вие ще видите много снимки на приятелите с Учителя пред палатката Му през тази 1936 година. Ние бяхме горе един месец.
На 12 август след обед Той стана от леглото. Взе си бастуна и преди да тръгне ми каза: "Еленке, можеш ли да стегнеш багажа утре, че вдругиден, на 14 август, да слезем в София?" Първо това ми каза. Отговорих Му: "Ама, разбира се, Учителю. Утре имам цял ден и мога да го събера!" Аз тогава се грижех за палатката Му и за багажа Му. Той слезе надолу по пътеката и всички видяха, че Той стана, тръгна и започна да върви свободно. Вече всичко си беше нормално, както по-рано. Стана и тръгна. Като че ли с нож отсече. Как стана всичко това, не мога да ви кажа. За мен това е тайна. Да стане изведнъж и да тръгне с нормалната Си походка. Тази тайна си остана тайна за мен. Аз обяснения не мога да дам - не съм лекар. Всичко, което видях е онова, за което народът казва: "С нож отсече!" Изведнъж стана, проговори, като че ли нищо не е имало. Той слезе с приятелите долу, на Второто езеро и по пътеката се запъти към извора. От там има много направени снимки. В тези снимки мен ме няма, защото аз не отидох. Защо ли? Защото толкова се зарадвах от всичко, което се случи, че само стоях и се радвах. Та аз бях непрекъснато с Него. Останах горе при палатката Му да приготвям вечерята.

Радостта ми беше много голяма. Много се радвахме, защото бяхме с Него и виждахме всичко. Например, през това време Той имаше запек и мъчно се изхождаше по голяма нужда. Приятелите направиха до палатката място, където да се изхожда и Му сковаха нещо като столче. Отгоре разпънаха палатка, за да не се вижда. А за малка нужда бяха напълнили една кофа с вода и там Той изпразваше пикочния мехур. Беше Му стегнат стомахът и червата и имаше запек. Веднъж поиска да вземе рициново масло за очистване на червата. Пеню Ганев слезна в Сепарева Баня и донесе оттам рициново масло. Паша беше приготвила резенчета от лимон, за да ги вземе с рициновото масло, което е много неприятно на вкус. Паша разказваше как Му дала рициновото масло със супена лъжица и Му подала едно резенче от лимона. Учителят пита: "Ами това за какво е?" "Ами, за да вземете с лимончето рициновото масло" - отговаря Паша. "Няма нужда, няма нужда." И на Учителя Паша сипва една лъжица от рициновото масло и Той го изпива. Сипва Му втора лъжица - и нея изпива, ама не мръдва нито мускул от лицето Му. Като че ли не е нещо неприятно. А който е пил рициново масло, знае как се пие.
Учителят слезе долу на чешмата. Там приятелите изпяха по тоя случай много песни. Паневритмия тази година не се проведе нито една. На 13 август приготвихме всичко и опаковахме багажа. На 14 слязохме от езерата. Тогава беше дошла една група гости от Латвия. Те дори останаха да летуват горе при езерата. Бяха пет сестри. За тях това бе един изпит. За всеки нов човек, който идваше при нас беше изкушение тази гледка около Учителя. Тези сестри от Латвия не се смутиха, защото видяха, че краят е Велик. Учителят оздравя.

На 19 август стана съборът в София. Всички приятели от Рила слязоха на групи. Така се изтеглихме от планината. В това време салонътбеше направен, беше направена сцената. Дори брат Бертоли, който ръководеше строежа на сцената, беше казал: "Защо правим тази сцена, когато Учителят е горе?" Мнозина бяха помислили, че Учителят си заминава. Почистихме салона , както и горната и долната стая на Учителя, за празника. На 19 беше първият съборен ден в салона. Беше много тържествен ден. Беседата "Да им дам живот", която се чете този ден, е отпечатана в едноименното томче. Тя е за вярата, която човек трябва да има, за да премине и да издържи своя изпит на земята. Много хубава беседа.

На първия съборен ден, след беседа, Учителят отиде на Паневритмия. След нея Той се ръкуваше с всички ни с двете Си ръце. Когато си подавахме ръката, Той се ръкуваше с нас с двете Си ръце. И в очите Му имаше сълзи. Това беше празник за нас и празник за Него. С много радост посрещнахме всичко това. Много радост имаше в Учителя. Защото Той ни показа как приема и преминава през страданието. Това беше един голям урок за нас. Ако имаш голяма вяра, ще се справиш със страданието и ще оздравееш. Той не направи нищо - нещо външно или с някакви средства да се лекува. Нищо. Много скромно ядеше и се хранеше по-малко. Правехме ошав и компот от сливи и плодове. През няколко дни брат Ради изпращаше по приятели една кошница, пълна с плодове от "Изгрева" - за Учителя на Рила. Там тя пристигаше с багажа на приятелите. От храните Учителят много обичаше бамя, зелен грах, който ядеше с удоволствие. Обичаше печени чушки, каквито имаше по това време и ние Му ги печахме на жар на огъня. Понеже Учителят обичаше много чушките и за да ги задържи по-дълго време, брат Ради ги зариваше в праха на въглищата и така, на "Изгрева", те се задържаха пресни чак до Нова година. Тогава нямаше консервиране, нито хладилници. Методът на брат Ради, макар и чудноват и смешен за мнозина, бе много сполучлив. Неговите чушки, зарити в пепелта от въглищата, се запазваха до зимата.

Тази година -193 6 -  Братството бе подложено на голямо изпитание.

 

Изгревът - Том 1

Побоят върху Учителя през 1936 годинаЕЛЕНА АНДРЕЕВА(1899-1990)

Link to comment
Share on other sites

Спомен на Катя Грива

 

25. НЕЗАЕТОТО МЯСТО
 

Беше 1936 г., когато злосторници бяха нанесли  побой на Учителя. Ние бяхме на Рила. Учителят не беше добре, беше  получил парализа от дясната страна и не можеше да си служи с дясната си  ръка и крак. Приятелите казваха, че Духът Му работи другаде, а Той беше  свързан тук при нас заради нашите грехове. Нека по-нататък духът ми  открие какво беше тогава на Учителя. Той беше там някъде горе на палатка  и не идваше на беседи. Животът си течеше нормално, както други години  на Рила. Всичко бе организирано, лагерът бе устроен, имахме  продоволствие. Сутрин на Молитвения връх се ходеше, посрещахме изгрева  на слънцето, а четяха се беседи в сряда, петък и неделя на големи групи.  Тук трябва да опиша една голяма моя погрешка, която после имаше  отражение в моя живот.

Един ден изведнъж като по чудо Учителят оздравя.  Иска да слезе надолу по стъпалата. И действително беше голяма радост за  нас, всички да тръгнем подире Му. Както всякога Неговата притегателна  могъща сила е била винаги голяма и с Него отидохме до извора, по-право  до чешмичката на второто езеро, направена с помощта на Учителя, там  където имаше чучур от две мраморни ръце. Струпани всички около Него, ние  тръгнахме. От дясната Му страна имаше място свободно. Погледът на  Учителя беше към мен и почувствах, че трябва да се приближа, да седна  близо до Него. Но имаше около Него някои сестри и братя, които не ми  бяха приятни, а те бяха и около мен и това ме накара да не послушам този  вътрешен глас. Такива са били винаги моите грешки. Винаги се  съобразявам с другите. Учителю Велики, знам че това е груба грешка.  Мястото, което бе определено за мен го взе друг и аз се лиших от  благословението и това промени моят път в живота ми по-нататък. И може  би затова когато идвах при Теб, и когато исках да бъда до Теб, не бях до  Тебе. Когато Ти беше в Мърчаево, бе особено очебийно. Вярно е, че  веднъж седях малко до Теб, но после, колкото пъти отивах, като че ли не  ме искаше и трябваше да се връщам умъчнена на Изгрева. Наистина там беше  чудесно, но факт е, че при Тебе не можех да бъда. Значи сама си избрах  това положение. А аз плачех и се сърдех на Теб. Прости, Учителю, не ме  оставяй без светлина, научи ме сега да разгадая нещата правилно. Да  обърна не четвъртинката си, както някога ми каза, но направо да се  обърна към Тебе в мисли, чувства и постъпки и живота ми да бъде за теб.  Чрез моят живот в Словото Ти.

На Рила допуснах и друга грешка с Учителя. Сутрин  ние се качвахме на хълма, четяхме беседи. Нещо тайно ми шушнеше да си  записвам мислите, които ми харесват и да ги казвам на Учителя. След  Молитвения връх отивах винаги при Учителя, който седеше пред палатката  си в онази 1936 г. и четях в погледа Му молба да Му прочета нещо от  онези мисли, които бях чула. Тогава съжалявах и мислено си обещавах пред  Него, че на следващия ден на върха като слушам, аз ще запиша онази  мисъл, която ми хареса. Повтаряше се същото. Аз слушах, не записвах и  отново ходех при Учителя. Отново чувах молбата Му чрез отправения поглед  към мене. Да Му кажа онази мисъл, която бях запомнила, но всичко бях  забравила. Колко допуснати грешки, колко и колко? И сега когато ме  ръководиш не оставяй това да се случи, да отлагам нещата. Нека работя  вече като Твоя ученичка. Крайно време е. Не искам да остана назад от  Словото Ти.

 

Изгревът - Том 8

25. НЕЗАЕТОТО МЯСТО

Link to comment
Share on other sites

 

Снимките за които разказва Елена Андреева, направени

пред палатката на Учителя през юли на Рила

210804.jpg

Сн. 3. Учителят Дънов пред бялото знаме. След побоя, 1936 г, Рила

 

210805.jpg

Сн. 4. Учителят Дънов пред бялото знаме. След побоя, 1936 г, Рила

 

210806.jpg

Сн. 5. Учителят Дънов пред масата, 1936 г., Рила

 

210807.jpg

Сн. 6. Учителят Дънов и Савка Кередмичиева, м. юли 1936 г., Рила

 

210808.jpg

Сн. 7. Учителят Дънов с приятели, пред палатката си, 1936 г., Рила

 

210809.jpg

Сн. 8. Учителят Дънов пред палатката си, 1936 г., Рила

 

210810.jpg

Сн. 9. Учителят Дънов пред палатката си, 1936 г., Рила, с бялото знаме

 

 

Link to comment
Share on other sites

Create an account or sign in to comment

You need to be a member in order to leave a comment

Create an account

Sign up for a new account in our community. It's easy!

Register a new account

Sign in

Already have an account? Sign in here.

Sign In Now
 Share

×
×
  • Create New...