Jump to content

1932_09_17 Учителя е на екскурзия на Витоша с група ученици, 17 септември.


Ани
 Share

Recommended Posts

Учителя е на екскурзия на Витоша с група ученици -

17 септември 1932 г.

 

За тази екскурзия може да се прочете в спомена на Олга Славчева:

 

17 септември 1932 г., [Витоша, бивака Ел Шедар]

Link to comment
Share on other sites

Спомен на Олга Славчева

 

2.1.51.17 септември 1932 г.,

[Витоша, бивака Ел Шедар]


Натежали от прашния и задушлив градски въздух, ние се отправяме към нашата велика благодетелка - планината. Тя ще ни обнови, освежи и ... сила ще ни подари за бъдна дейност. Ще закачим на драките човешките си тъги и неволи, а по скалите - нашите земни жалби.

Витоша е тиха, нито едно облаче над нея, нито полъх от мъгли. Види се, че вече е изтъкала своите губери и черги, изпъстрила е своите китни възглавници' защото е метнала кадифените си губери по ниви и ливади, възглавките си по канари и шубраци, и лъки. Колкото повече се приближаваме при нея, толкоз въздухът става по-свеж и ароматен. Това е първата й лекарска помощ, която тя с две ръце ни подава. Стъпките ни стават по-бодри и отмерени.

Ето го и слънцето изгря - червено, пламнало, като че до последния миг е седяло до жарава, дето е чакало да му се опече питка и си я понесе из дългия път над земята. Първата си целувка дарява на височините. Пламват бузите на снега от радост и смущение. После радостно простира прегръдка и към склоновете, и долините. Всеки зелен злак-сълза росица от радост е поронил за идването на Слънчо. Всички му се радват: и птички, и мушички, и полските цветя, и буболечки. Всички тихо у дома си го канят, на гости да им дойде, при тях да поседи. Ручейките, изворите и потоците му ръкопляскат, че пак е дошло водите им да подслади и да нагрее. Гората, развила своите листенца, тихо шумоли и шепне своята благодарност на зефира, дошел да я помилва. Нивята, като зелено море са люшкани, развеселени в някакво весело хоро, не могат да се нарадват на скъпата си премяна. Майка природа е накичила скъпите им свилени премени с алени макове и синя метличина.

Това е пролет. Това е юношата на Времето. Дори по камъните, мъх и лишей е напослано, дори по сухите клечки червено ухо се намерило и слуша що говори вятърът...

Бавно се качваме по пъстрия нов килим, що планината е проснала по пътя ни. Слънцето се издига, заедно с нас. Лъчите му напират върху нас и ние започваме да снемаме едно след друго от себе си калпака, шалчето от врата, палтото и най-сетне и вълненото жакетче. Сега виждаме, че е излишно да носим вече тия дрехи, че е достатъчно, както някои между нас, да бъдем само с малка бяла шапчица и светла рубашка.

И деца ни съпровождат, те се катерят с нас, като малки агънца. Те, още от малки, се привикват да гледат природните красоти от близо. Ето ги и старците, и бабите. Каква радост сияе в очите им! Наистина, те по-често си почиват, но нали и те ще се изкачат горе. Някои от тях се изхитрили и тръгнали по-рано, сега ни посрещат горе и казват: „Ето, изпреварихме ви!”

Дишането ни с две трети се е задълбочило. А „доле”, ние мислим, че дишаме, че живеем. О, колко майсторски живота из долината скрива от нас чистия въздух, отмерените свободни движения, насладата от пълното дишане и пълния живот. Учителят просто ни поведе след себе си и нищо не ни каза. Той ни остави сами да видим, да чуем и да усетим. Даже едно велико чудо! И най-черната мъка, изкачена на висините, се превръща на бял гълъб вестител, мироносец. Кашлиците сами, неусетно отпадат. Как става това? - Ела и виж!

А ние бавно умирахме доле, в нашите сърдечни и умствени затвори, безсилно чоплейки своите рани, образувани от криво разбраната от нас цивилизация, която ни отдалечава от природата и живота.

Каква смърт! Художникът, изгубил своето вдъхновение, почва да се вдъхновява от кривите сенки на живота. Певецът, притиснал гръд о своя кумир, няма сила да извика свойта песен, а се криви пред слушателите със своите измислени изрази - модернизъм. Поетът нямаше в що да топне своето перо, а го докосваше до раните на човечеството, които се явиха следствие на престъплението му. Всичко живо изгуби въодушевление и светът [...] както беше умъртвя в апатия, по-страшна от смъртта. И когато някой, който никога не е заспивал, се върне към слънцето и природата, наричат го еретик. Ако биха могли и в 20-ти век, издигнали му биха клада, и на инквизиция биха го подложили.

„Ако биха могли” - Обаче не могат! И тия, които водени от Стъпките на новия Свръхчовек, тръгнаха след Него, и Той ги поведе към живота. И ний видяхме новий Ерусалим. Природата показа своето вечно възкресение и ни приобщи към своята радост.

Днешната екскурзия е особена. Още над София се наредихме в триъгълници по трима. Образува се буквално шествие от триъгълници, които изменяха своите посоки по общ, даден знак на водачите отстрани. Така че, всеки, който беше основа на триъгълника, ставаше връх, след малко се сменяваше в основа и т.н. Така бивахме крайно съсредоточени в себе си и тихо се движехме из пътя.

Теменугите се смеят из тревицата и шепнат: „Пролет, пролет е сега, радвайте се!” Здравец, закичил ухото над мъхнат камък, и той се провиква: „Радвайте се!” Птички се разчуруликали, ластовички ниско се разлетели и с радостен цвьркот гонят мухичките из въздуха. Всичко вече се е раззеленило. Заедно с природата и човешката чувства своята вечна младост.

Живият триъгълник бавно пълзи, минава билото и слиза в долчинката на буйното планинско поточе. Ето ни ... горска гостна. Тия, които ни изпревариха, сега наредени в шпалир ни посрещнаха с песни. Запяваме и ние. Лицата на всички сияят, като че ли слезли от небесна къпалня.

Пищялките ни викат за чай. Огньовете ни зоват към приятна грейка. Чашките ни са пълни с вряла вода, в която спускаме чайната лъжичка, после захар и дебело резенче лимон. Колко е хубаво! Горе на скалите група младежи пеят с пълна пара „Един си ти, мой Мусала!”. Не се стърпяваме и ний запяваме с тях. Песента ни се слива в един общ, жизнерадостен такт.

Слънцето прижуря. Върху посланите си палта лежиме и нагряваме гърба си на лъчите му. Колко сме почивали тъй, не зная, но дава се знак за обяд. Образувахме грамаден кръг от раници. Чу се нова музика -концерта на храненето. Неподражаемо хубава е този род музика, особено на планината, след приятна почивка от дълъг път.

Оставяме „слабосилните” да пазят багажите ни, и пак по трима, полазихме нагоре. Образувахме две редици - братска и сестринска, разделени на голямо разстояние. Пътуваме направо, никакви прегради не бива да изкривяват движението ни. Дори през храст, мочури и скали - направо. Колко е хубаво! Колко радост и смелост породи това у нас! Трябваше триъгълникът да си остане ненарушен - строг, равностранен триъгълник. Някъде газиме вода, някъде нахълтваме в гъсти лещаци, някъде стъпваме по безредно разхвърляни скали. Всеки 5 минути правехме смяна. Водач-връх идваше към левия ъгъл, този минаваше към десния, а десният ставаше връх-водач. Така безспирно към върха. Тишина. Срещат ни овчари с големи стада и учудено ни гледат, заедно с рунтавите си псета, размахали опашки, скимтят нещо помежду си. Може би се чудят на безкрайната върволица люде, колкото и на мълчанието ни, из което се движим.

Ето ни на големия горски улей се срещаме с братската колона. Сега те минават от ляво, а ние отдясно. Сега ние се движим по десния склон на планината, а те - по левия.

Като че нещо тайнствено става. В душата ни се възцари някаква чудна магическа сила, която ни прави мъдреци. Нещо у нас пееше чудни песни, като че всички бяхме някакви приказни царе, събрани на тихо, духовно пиршество.

Ето пристигаме под Черни връх. Колоните от ... триъгълниците образуваме окръжност. Така насядаме на почивка. Слънцето метна върху главата ни тънко покривало, за да не ни прижуря. Отдъхваме си сладко. Божествен покой всред природата и нас. Боровата гора отдалече ни облъхва със своя здрав аромат. Далече и Рила Божествена се очертава. Едвам зърваме чудното око на Свещени Мусала. Той ни приветствува, пак ни кани да го посетим.

Ще бъде, ще бъде! - тихо обещание шепнат душите ни - ще дойдем при тебе, да! Правим гимнастически упражнения. Учителят е в центъра на кръга. Правим движения, които са повече душевни, отколкото физически.

Но чудна радост ни обзема, радост, достигаща до блаженство. Като че през тия движения душата си правеше молитвени излияния.

Пак в триъгълни колони поемаме към югозапад. Нагазваме из боровинкови поляни. По този път слизаме към нашия бивак. Слизането се оказа много по-леко от възкачването.

Нарамваме раниците и тръгваме към града. Леко ни е и радостно. Над града бели облачни групи. Над Стара планина е застанала облачната стража.

Тъмно е. По Драгалевското шосе се движат туристи на групи, идвали на гуляй до монастиря. Раниците им натоварени с букети полски цветя, които вървейки, захвърляха по пътя. Приличаха на дива орда, която на гостоприемството що бяха й дали, върнали й бяха с оплячкосване.

Още отдалече ни лъхна градския повей...

Каква разлика има!

 

Изгревът - Том 26

Глава: 2.1.51.17 септември 1932 г., [Витоша, бивака Ел Шедар]

Link to comment
Share on other sites

Create an account or sign in to comment

You need to be a member in order to leave a comment

Create an account

Sign up for a new account in our community. It's easy!

Register a new account

Sign in

Already have an account? Sign in here.

Sign In Now
 Share

×
×
  • Create New...