Jump to content

1931_06_01 Група от Братството, без Учителя - екскурзия на Витоша. Свети Дух, 1 юни


Ани
 Share

Recommended Posts

Група от Братството, без Учителя - екскурзия на Витоша

Свети Дух, 1 юни

 

Учителя е бил на Родопите. Това се вижда от спомена на Олга Славчева, където е написала:

 

"На тръгване се преброяваме - 66 души. След молитвата - тръгваме. Тъй сме радостни! Като че ли Учителят не е на Родопите, а при нас. Чудно!".

 

Описанието на екскурзията може да се прочете в:

 

Свети Дух, 1 юни 1931 г., понеделник, [Витоша, бивака Ел Шедар]

 

 

Link to comment
Share on other sites

Спомен на Олга Славчева

 

2.1.48. Свети Дух, 1 юни 1931 г.,

понеделник, [Витоша, бивака Ел Шедар]

Слънцето е изгряло. Небето е ведро; по него се реят къдрави облачета, бързо движущи се, гонени от вятъра. Градът още спи. Само метачите усърдно вършат своята работа и малките рошави слугинчета.

Часовникът на военното училище бие 7. Тъй страхотно съм закъсняла, но въпреки това, на Витоша! Зная, че ще ме напече слънце и много ще се изморя, но, след това пък, е дваж по приятна и здравословна почивката. Не вървя, но хвърча! Почти не усещам, че нося пълна раница на гърба си.

Колко хубаво се вижда всичко! Нивите са извисили човешки бой, люшнали се под сутришния зефир като бисер на зелени вълни. Ливадите гъсти, буйни и бели от роса. Крайпътните дървета се разшумили и листенцата, повявани от вятъра, нещо тихо си шушнат и доверяват. По телеграфните жици се нанизали безчислени лястовички - в надпревара цвъртят, сякаш обсъждат важно решение. Застоявам се да ги погледам. Ето още прииждат; кацат по телта и удължават живото, чуруликащо въже. Какво ли са се развикали? Дали е някой научен спор, или сватбено споразумение, или важно откритие на рояци мухи... Отминавам ги, нека си цвъркат. Сега пък се заглеждам в живото бистро поточе, пеещо по продължение на шосето. Колко е чисто! Колко е хубаво! Къщурките отстрани, потънали в зеленина. Цветовете от дървесата вече са паднали и на тяхно място зрели череши, бели и червени, закачливо се подават. Ето и сливи, зарзали, дори и пъстри зарзалки се перят между клоните и се радват на хубостта си. Акациите, отрупани с нежни цветове, опасват въздуха със сладостно благоухание. Отвредом цвъркот на птички, издуват здрави гърдички и се провикват в утринната свежест. Някакъв непознат изблик ги кара да чуруликат, да пеят, да цвъркат, да кукат. Ето ги: цър-цър-чиу-чиу, чи-чи-чи-чиррр-чиррр, чи-чи-чи-чи-чиррр. Като че ли дъжд от звуци се посипал из въздуха и едри капки падат по многоводно бистро езеро.

По Витоша - облаци... От Рила и Люлин се тълпят мъгли, сякаш се готвят за генерално сражение. Те бягат насам с танцуващи стъпки, безгрижни, волни и свободни. Но що ме е грижа? Даже град да вали, пак ще вървя при моята мощна приятелка - поетка - философка, лекарка... От нея напират към мене живи вълни на обич и гостолюбие. Дишането ми се усилва, сърцето ми забива по-радостно и живо. Колко свежест! Някъде е падало гръм - мирише на колендро. [колендро - кориандър; озонът по време на гръмотевична буря има подобна миризма]

Драгалевци остава зад мен. Не видях сутрешния му хал - минах край гърба му вдясно. Завчас се намирам над Монастиря и поемам широкия, царски път към Планината. Ето ме на високо, на ведра ширина и простор. Като че ли бия криле да политна високо, високо. Лицето ми пламти от умора. Толкоз съм изпотена, че роса по косите, по веждите ми тече, която безспирно бърша с кърпа. По пътя няма жива душа. Сама съм в планината. Не ми се иска да почивам, макар че нагрети камъни, дънери ми кимат да седна, продължавам пътя си неуморно напред. Шумата по дърветата лъщи, лъщи на слънцето като позлатена. Сега тя е тъмнозелена, корава и сочна. По листете и роса. Навярно снощи тук е валяло и дъждец, защото пътят е доста влажен. Стоят едри капките по атлазените листи, като едри брилянти отразяват блясъка на слънцето. Докосвам устните си до някои и пия... Сякаш поемам същински еликсир. Сякаш гълтам по един скъпоценен камък. Жадна съм. Така изреждам доста листи, от които лицето ми се мокри и гърлото уталожва.

Отсреща ми фучи мотоциклет. Как се е засилил! Едвам ме погледна и като стрела прифуча край мене. Я, това е принц Кирил! Как го опалило слънцето! Отгърмя, отщрака машината му надоле и за миг изчезна.

Отново настъпи тишина. Обгърна ме пак прелестта на храстите, поточетата и цветята.

Притискат ме мъгли. Сякаш искат да ме полюлеят в бяла люлка. Това са горски духове, които обичат да си играят... О, елате, разходете ме! Колко е хубаво! Навярно те виждат страшното ми сгорещяване и се спуснаха да ме разхладят. Пак слънце, пак мъгли. Пак слънце! Тъй ме нацелува то, че добре опари кожата ми, изгоря лицето ми като на суданка. Но, мой велики приятелю, аз не ти се сърдя! Та нали ти нагряваш така житното зърно, че то се опича в класа и става годно за храна! Така милвана от тебе, аз ще стана по-здрава и по-издържпива. Нали, безброй цветенца? Вие, бихте ли цъфтели без Него? Вие потоци, бихте ли текли без него? Кой ви извлече от земната сърцевина, нали пак той - моя, нашия приятел Слънцето! А вие птиченца, бихте ли пели без него? Чия сила скрита у вас излюпва пиленцата ви и прави да им растат крилцата? Не ти ли, пак, даде сила на нозете ми, и тоя чуден блясък на очите ми, тая песен в гърдите ми. Грей ме, грей ме, слънце мое, грей ме още, слънце мое!

Ето ме на Ели Шедар. Срещат ме с радостни викове. Някои от вчера са тука... Право из шубраците. Вадя из раницата си сухи дрехи и съвсем тънка роклица. Колко е хубаво! Така загърната с пелерината седя на припек и до мене някой остави пълен чайник вряла вода. Пия, пия. Около мене лимон, едра захар, чайна лъжичка, пълна с руски чай, кашкавал, хлебец. С остро ножче си режа голямо търкало лимон, стисвам го с пръсти и го спущам в чашата си. Там се топят захарните квадратчета: 1, 2, 3, 4, 5... Жадна съм, тъй съм жадна! Гърлото ми лепне от сухота. Но, сега почва неговото тържество. Сега, ти, миличко мое, песнопевно гърло, ще разнесеш вредом по тялото ми живителната влага. Какво е амброзията на Олимпийските богове в сравнение с чай на планината. Колко още лимонови търкалца се спуснаха, колко още захарни квадратчета се стопиха, не зная. Сега пък - глад. Ха сега питка и кашкавал, и пресен чеснов лук! Колко вкусно!

После подремвам върху посланата си на тревата пелерина. Отивам при купа. Една жена е донесла чак тука двегодишното си дете, а друга, още по-юнакиня - 11 месечно сукалче... Донесли са ги в раници, на гръб...

Чува се цигулка, песни. Почваме дружна песен. Гората ечи от нашите хвалебни химни към изворите, росата, цветята, птичките. Край нямат нашите хубави песни. А слънцето, скрито зад тънко свилено перде, нежно ни нагрява. Ел Шедар е нашето дома. Тука сме тъй добре, като у рая! Отсреща борчетата са се вече извисили. На хълма бяло стадо пасе буйна трева. От време на време се чува хлопка на звънец, но тихо, нежно, успивно. Умореният народ спи.

- Но где е Учителя?

- На Родопите - казаха.

Четохме беседа: „Моето царство не е от тука”. Какви ценни мисли е казал Учителят в тази беседа! Всеки остана с една светла мисъл в себе си за размишление. Тъй песни чак до 5 ч., придружени от цигулката.

На тръгване се преброяваме - 66 души. След молитвата - тръгваме. Тъй сме радостни! Като че ли Учителят не е на Родопите, а при нас. Чудно!

 

 

Изгревът - Том 26

Глава: 2.1.48. Свети Дух, 1 юни 1931 г., понеделник, [Витоша, бивака Ел Шедар]

Link to comment
Share on other sites

Create an account or sign in to comment

You need to be a member in order to leave a comment

Create an account

Sign up for a new account in our community. It's easy!

Register a new account

Sign in

Already have an account? Sign in here.

Sign In Now
 Share

×
×
  • Create New...