1930_05_06 Учителя е на екскурзия на Витоша с група ученици. Гергьовден.

[Ани]

Учителя е на екскурзия на Витоша с група ученици.

Гергьовден.

 

За тази екскурзия може да се прочете в спомените на Олга Славчева:

 

1. Витоша, 6 май 1930 г., Гергьовден, [бивака Ел Шедар]

[Ани]

2.1.39. Витоша, 6 май 1930 г., Гергьовден,

[бивака Ел Шедар]

(обработена в 5 клас, 3 януари 1943 г., когато дойде гост)

Два часа след полунощ. Небето е разкрило своята звездна книга за ония, които могат да четат.

Прозорецът на Учителя свети. Вижда се неговата фигура да прекосява стаята. Облечен е, бяла панамена шапка на главата му. Големият електрически глобус пред школата свети. Събираме се един по един, двама по двама.

Ето го и Той излиза. Тръгваме. Изпълва ни радостно чувство. Ведра нощ. Звездно небе и тих зефир са нашите божествени спътници. През тъмния непрогледен коридор на гората ни свети голям фенер. Но той не достига и повечето пипнешком се изнизваме от там под открито небе. Светва от самия простор.

Теснолинейката; по нея! Като сенки се движим напред. Тук таме се белне някоя шапка, или дреха. Небето е запяло звездна песен. Млечният път се крие в собствената си светлина. Фламарион казва, че той представлява неизмерим океан от слънца, всяко от които е много по-голямо от нашето. Още, че всяко такова слънце има и своите планети, както нашето слънце. А Джордано Бруно още преди 300 години пък - че всяка планета и там е населена с такива същества, както и земята...

Тук-таме из Млечния път се откройва по някое по-голямо светило, сякаш водач на другите, подобно жерави на път. На запад, съвсем на запад, там близо до хоризонта, половината луна, като красива златна паница, полекичка слиза от небето върху китно напослана зелена маса. Сириус е почти над Витоша. Нежни, сини вълни напират от него с неизразим шепот за ненадминато величие. Прилича на прекрасно око, гледащо към нас, дребните земни жители. Сякаш, то е символ във Вселената за онова Непроявеното към нас, пълно с неизмерима обич. Всяка звезда има свой отделен цвят. Те всичките са цветя в градината на Вселената.

Не стъпвам по земята, а летя из тия звездни мирове, наслаждавайки очите и душата си с божествено красиви гледки. А, как са чудно подредени! Трапеци, триъгълници, кръгове, прави, нагънати, тъпи и остри ъгли. Колко си хубаво, ти, небе златно! Само като ви погледна, стига ми за да зная, че вие сте израз на Него - Вечната Любов, която мисли за нас. Да би станала сърцето ми звездна арфа и да пее за вас - вечните певци на света.

От изток звездната плащаница почва да се навива, като хартия... На запад, чака тя още, да я докоснат пръстите на идващата зора. Хоризонтът побелява. Зорницата пристига. Тя идва с леки танцуващи стъпки на млада дева, която обръща към изток заруменели страни и разпиляна златиста коса. По свилените й поли блещят ярки звезди.

Девата се усмихва. Окото й златно, Венера се нарича. То нежно се отваря в приветлива усмивка за идващия цар. Тя е негов предвестник. Челото на изток се прояснява. Тълпят се по него розови весталки, жриците на дневната светлина. Разлива се нежен Пламък от неугасващите им огнища.

Небе, Зора - тържествена радост! Въздухът на живи струи се излива и потапя земята в сияние и живот. Планината първа пламва от далечните целувки на светилото. Тя се очертава в магнетични линии. Изрязват се по нея разни шарки: зелени, бели, морави, жълти, сини. Руменеят върховете. Блещят реките. Росата заиграва в милиони бисери.

„Окото” изгрява. Като мощно копие то пробива изтока; изпърво прави отвор колкото малко семенце, после ябълка, после голямо, голямо, като чуден кораб натоварен с безчислени блага. Току що се появило на небосвода, то напуща бреговете му и почва от високо мигновено да раздава своите дарове на живота.

О, слънце на живота ми! Земята сияе от мириади брилянти, посипани от щедра небрежна ръка. Птичките пеят. Люшнали са бисерна песен по вейки и скали. Летят из въздуха и радостно трепкат с крилцата си.

Небето се слива със земята. - Теменужчице, красавице нежна, него ли чакаш ти? Я гледай как всички са вдигнали главици нагоре, сякаш очакват да им сипе светлина и живот. Сега те усилено дишат в трепет очакващи любимия и как това дихание благоухае!

Виж как се е навила новата папрат до старото си коренище. Колко е хубава! Тя прилича на меко валмо къдрици върху красиво момково чело. Скоро тия нежни къдрици ще се разперят и тя ще забие стройно зелено перо върху земята.

Здравец, вредом здравец! По скали, храсти, на припек и по усои, при води, поточетата, сам и с други цветя, винаги бодър и весел.

Изворите бликат, пеят, говорят. Те са бистри и чисти, като поривите на младо сърце, което още мъка не знай. Те са прозрачни, както усмивката на малко детенце към майката закрилница. Те са сладки, както е сладък нектара за пчелите. Гледай как тече поточето! То пее весела, безгрижна песенчица, скача по измитите камъчета и носи със себе си суха шума, мушици, листица, перца.

Где отиваш, миличко? Кой те изпрати от висините и накъде те изпрати той? Кой те очаква, кажи ми? На този въпрос цветята ми се смеят - сякаш глупости изричам...

То шуми, пее и не отговаря. Навеждам се, оглеждам лицето си в него. Косата ми е разрошена, лицето оживено. Лягам при него и зажумявам. Слънцето ме топли, топли, а то ме успива. От храстите надничат множество сини и морави очици и не ме оставят да заспя. Незабравки ми се заканват с пръст, здравецът чак до носа ми идва и ме упойва с дъхави си листи. Кое е онова мъничко цвете, което е свалило на земята небесния шир? Кой велик художник успя всички тия краски на място да постави? От всяко цвете е направил по една лъчезарна принцеса. Шт - не ги бутайте! Те са живи, тях ги боли, ако ги откъснете.

Хоризонтите! Слънцето смъква снежните им наметала, като ги облича в плюшена зеленина. Градът спи в сини мъгли. Перести облачета като палави деца се гонят из лазура. Те изглеждат земята дали няма нужда от поливане...

Шуми, шуми, пей чешмичката на Ел Шедар. Поне тук да подремна. Тъй ще те слушам как пееш, мили мой, как приятно ромониш. Край мен почиват и други. Всеки полегнал по цветния губер и се унася в приятна дрямка.

Певци неуморно пеят от скалата. Те пеят за слънцето, за росата, за извори и цветя, за треви и поточета. Песента им се носи далеко, далеко.

Учителят седи върху голям камък. Задълбочен в някаква книга на чужд език. Цялото му внимание е съсредоточено там. Мисля, че това са Тагоровите поеми на английски. Слънцето го облива.

Шубраките се развили, пуснали свилени листенца, хвърлят гъста сянка. Нежно зелените листенца като зелени пеперуди излитат от пухкавите пашкулчета на роговата обвивка на пъпките.

Слънцето е в своя зенит. Възвестяват обяд. Днес Георгьовците ще ни гощават с прясна коприва. Домъкнали са чак тука голям бакърен казан - това им е почерпушката за именния ден.

Всички в кръга. Молитва. Още не раздигнали трапезата, дъждецът ни наплиска. Градът потъмнява в буреносни облаци. Но, тук не е така опасно. Тук дъждът се само пошегува, даже не можа огнището да изгаси. Даже не можа да ни разтрепери, зъбите ни да разтрака. Отиде си, както що си дойде. Никой не му обърна внимание. Вятър го донесе, вятър го отнесе. Слънцето за миг изсуши дрехите ни. Но деликатно ни покани да си идем: „Идете си - казва - идете си час по скоро, защото тук ще става нещо небивало, дъжд изобилен и тука ще се излее. Не искам днес милите си гости да къпя, както аз си знам.”

Послушахме го. На поляната - мало и голямо: старо, младо, деца, старци, майки, бащи, девици, юноши отправихме благодарствена молитва.

Слизаме, почиваме по полянките, попяваме, посмяваме се.

Неусетно сме у дома. В пансиона е тихо. Никой няма, отишли са по кина, именни дни и разходки из града. Но кой знай. А дъждът изобилно заплиска и изпъди хората от пътищата, а мен успива в сладък дълбок сън.

 

Изгревът - Том 26

Глава:  2.1.39. Витоша, 6 май 1930 г., Гергьовден, [бивака Ел Шедар]