Jump to content
Хронология на учителя Петър Дънов

1928_11_08 Учителя е на екскурзия на Витоша. Димитровден


Ани

Recommended Posts

Учителя е на екскурзия на Витоша.

Димитровден

 

За тази екскурзия може да се прочете в спомена на Олга Славчева:

 

1. 8 ноември 1928 г., Димитровден, [Витоша, бивака Ел Шедар]

Олга Славчева

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

  • 2 weeks later...

2.1.32. 8 ноември 1928 г., Димитровден,

[Витоша, бивака Ел Шедар]


Как изведнъж всинца се намерихме в 9 часа на Витоша! Ели-Шедар благосклонно ни прие в скутите си, още росни от нощната влага, блестящи на слънчевите лъчи. Как се намерихме едновременно? Тръгнахме едновременно, рано, това е то! На „Изгрев” някаква камбанка зазвъня още в 3 часа, преди зори; завари ни ококорени, всички почти готови за път.

Няма нито луна, нито звезди. Гъсти облаци закриват небесното чело. Вчера Учителевият барометър се качи, тъй че, днес очакваме хубаво време, въпреки всичко. Пътуваме като сенки - не можеш да различиш в мрачината кой е до тебе; тъмно като в рог. Но, тук-таме някое малко фенерче светне и освети за миг някое мостче, локва или валога.

Сякаш засрамени, облаците се разкъсаха и се оттеглят нанякъде. Над нас блесна звездният океан. Орион замрежен над мъгла ни гледа отдалече с тихи очи. А Сириус, подобно прекрасна синя птица, трепка с тюркоазените си криле към нас, сякаш да ни поведе по своя път. Като че ли той пее, нещо разказва, шепне, доверява. Може да се гледа с часове в него, без да омръзва, без ни миг да губи красотата си. Не виждам де стъпям. Очите ми са устремени към него; сякаш той ме зове. Защо? Може би, за да чуя неговата хвалебна песен към онова слънце, от което произтича всяка прелест и всяка красота.

Сириус, сякаш ти си нежна дева или млад юноша, тепърва стъпил в живота. Ти си прекрасна загадка, която пълниш душата с чистота и възторг. Не си ли ти скъпоценен пръстен върху ръката на Твореца? Или брилянт, най-скъп и величествен от Короната Му! Колко те обичам, ясна звездо, колко те обичам! Стори ме да дойда при тебе! Няма тежката ми земна нога да стъпи върху тебе, но само отстрана и отблизо ще те съзерцавам.

Побелява. Звездите една след друга напущат небесния хоровод. Хоризонтът се очертава. Идващата светлина открива пред очите ни светла есен.

Пълзим по планинския склон. Дишаме упоителната свежест на съхнещата есенна шума. Въздухът сладни от благоухание. Пътеките посипани с пъстроцветна шума, сякаш приказен богаташ небрежно из пътя си е поронил малки и големи жълтици. Затова пък и небето е тъй ведро, тъй синьо, малките облачета тъй бели, скалите тъй бодри измежду зелената подмладена трева, че ти се струва, не есен, а пролет се ражда с нов букет от сладкодъхни цветя.

Из полята стърчат сухи вейки от растения. Те вече са изсипали върху земята своите семенца, скоро сняг ще ги засипе и топло скрий в пазвата си за до пролет. Тук-таме, есенният минзухар е разтворил мораво чадърче - самотен и печален всред съхнещата шума. Здравецът се разперил навред със своите сочни тъмнозелени листа, щедро напоява въздуха със здравословен полъх. Няма иглика, жълт минзухар, няма я незабравката; като че никога не са били, никога не са красили тия полета. Где е дивия карамфил, жълтурчето, маргаритката? Где е червената и жълта, и синя тинтява? Всички те отдавна са прибрали своите свилени платна, съвсем преобразени сега, като че ли не са същите, като че ли никога не съществували.

Но само здравецът, вечно млад левент, верен на всички годишни времена, свеж хубавец отвсякъде, пак бодро се обажда: „Тук съм, тук съм аз! Малко ли ви е, не ми ли се радвате?” О, мой хубав зелен здравец, мое вечно родно цвете, що кичиш ухото на младите подевки, що момци на капите си кичат, що моми и невести садят под прозорците си и вечер, и сутрин поливат. О, мой нивга неувяхващ здравец, мой зелен здравец -ти благоуханна китко! Наистина, ти си най-верния страж из горите, които показват, че макар и скрит зад облаци, все пак има слънце, има живот.

Шумоление. Нежен ромол - поточе наблизо песен ронлива излива: „По мене, по мене нагоре върви пътнико, аз ще ти кажа где да отидеш. Там горе, на Ели-Шедар ще те заведа аз. Там, не далеч тече бистрата вода на една малка чешма, що крепки ръце чучур й направиха. Жадни люде и морни животни да пои, в гърдите им сила да влива. Тук спира станът ни, многолюден, многошумен, бодрогласен. Стреля слънцето върху ни благодетелните си лъчи, стопля измореното тяло, приютява за почивка. Високите върхове, като че се люшнаха на възбог, издигнаха ръце нагоре да приемат слънчевата прегръдка.

Преоблечени, седим по нагретите скали и пием мащерка с много захар и лимон. Развързват се раниците. Към тях посягат големи и малки ръце; големи, груби, жилести и нежни, деликатни, детски и набръчкани, сухи пръсти... Пълни чаши с ароматичен чай се поднасят ту към нежни детски устица, или нежни момински устни, скрили бисерни зъбки, или към старчески сини, трептящи устни, или под рунтави мустаци се разтворила някоя беззъба уста.

Колко очи, колко различни очи! От кротко усмихнати с дъговидни тънки вежди на бяло гладко чело, до старчески, мънички, скрити под надвиснали рошави вежди, сякаш надничат от някой храсталак. Как сърбат, как жадно пият всички прекрасното питие.

Лумнали буйни огньове разливат милваща грейка. Камара сухи дънери! Кой, отгде ги донесе? Негласна добродетел върши всичко това. Грамадата невидимо расте - за общо благо, за обща радост. Все тъй, сега и винаги. Купчина млади и стари, застанали нещо весело си приказват. Види се трябва да е нещо много интересно, защото лицата им греят в усмивки. Купчината се увеличава. Кой е центърът, който я привлича? Кой! Този, който ни научи да обичаме Бога, природата. Като блестящо сребро е копринената му коса, сляла се отзад и към ушите със също такава бяла брада. Като че неземен венец свети над раменете му.

Бронзово лице. Две кротки очи, дълбоко в душата гледат, като че не гледат, виждат, като че не виждат, казват, като че не казват...

Говори Той: Едни се смеят, други се очудват, а трети застават в дълбока размисъл... Кой му изтъка този абен костюм и ризата му накичи с голям брилянт? Кой? - Майката природа. Около врата му ослепително бяло шалче от лен. Как ярко свети скъпоценния камък! Може би, за пръв път от своето раждане из недрата на земните глъбини е накичило достойна гръд. В плетени бели терлици почиват нежните му изморени нозе. Те приличат на два бели гълъба; тъй бели и чисти, като че ли ще полетят...

Чуват се песни. От канарата я подемат мощни гласове, хълмове и долини я подемат и разнасят навред. Като че ли и самото небе ни приглася, грабва ги и ги разлива чак дори до Бога.

Прелестен ден. Слънцето си играе по разнобагрените листа на дърветата. Лежим на припек по треви и скали, като морно стадо край своя пастир. Като че ли няма Време и Пространство. Тук всичко изчезва, като че ли няма материя, ни това, което я мери и дели.

Колко хубаво! Стадо със своя пастир, далеч от хищници, вълци, мечки, лъвове, грабители. Не, не! Те всички може би са тук. Но вълкът е станал на куче, лъвът нарамил уморени овце кротко ги носи да не ги увреди, мечката голяма и рунтава лежала всред стадото като голяма овца, безобидно се оставя да я газят овците... Кой държи маслиновото клонче? О, Исай, вдъхновени древни певче, твоите предричания се сбъдват; моите очи за миг съзрели това се затварят над прималялото от щастие и блаженство сърце.

Очите ми са пророчески. Може би случайно съм седнала върху омагьосан камък, та очите ми почват да виждат чудни видения. Но тук, като че ли всеки камък е такъв, всяко кътче, озарено от присъствието на Учителя се превръща на приказен дворец, на вълшебна тайна.

Картина.

Той се обръща към една девица. Нещо усмихнато й казва?

- Сега ли, трепетна запитва тя.

- Сега, казва Той.

Всички са в очакване. Що ли ще стане? Развълнувана тя припва, покатерва се към една равна бяла скала, простира ръце и подпира върху гърдите си тежък товар. Крепко снема кошница, висока тежка камара, покрита с бяла кърпа. Носи го, допрела яко товара о себе си, бавно тежко стъпя да не падне. Очакват я с притаен дъх. Правят й път да мине. Тържество пълни гърдите й. Колко радостна е тя! Какво доволство грее върху лицето й! Вчера тя цял ден, запретнала ръкави е точила сладки млинове. Колко? Два, та 4, та 6. Шест тави. В широка панерка ги донесе на гърба си Урс - Цеко поетът. Донесе ги на планината. Учителят каза така. Защо е месила, защо прави тя това? Защо е донесла даровете тука. Да няма рожден ден, или пък е спечелила нещо на лотария, или някакъв имен ден, някакъв юбилей?

О, не, не! Тая малка певица могла само да пее и да работи. Само това могла. Искала да учи. Много искала да учи. Но как, кой, чрез кого?

- Чрез самата себе си, й каза Учителя. - Ти можеш, започни!

И спуснаха се да й помагат, само като разбраха, че тя желае. Колко късни вечери, колко ранни сутрини те бдяха край нея да я учат и просвещават. Години, години...

Тъй помогнаха те; Той, на малкото пеещо момиче - чрез самата нея.

Сега, тя се изкачи горе. Това, което постига гимназистът. Той получава зрелостно свидетелство и почва нов живот. Това стори тя чрез тях. Трудът и беше молитва, песен, мъка, смърт и възкресение.

Затова тя днес прави Гощавка. Тъй поиска Той, Учителят. Ето, приближава до Него, тихо коленичи с тежкия си товар, открива кърпата и първо Нему поднася.

- Учителю, благослови ме! - шъпне тя.

- Нека всички добри мисли на тези братя и сестри дойдат върху тебе, казва Той и поема от баницата.

„Амин!” проехтява единодушно от всички.

Колко изненада и радост у всички! Хвалят баничарката, поздравяват я. Огънят гори, гори. Запяваме песни. Облак засеня светлото слънце, вятър раздухва димящите главни, размята пепел.

Учителят говори. Събираме се всички около Него. Говори за Божията Любов - единственият вечен закон, от който няма по-велик, който съживява и въздига повехналата тревица, прави изворите по-обилно да бликат, прави слепите да проглеждат и дава мъдрост на простите.

Слънцето не се оставя съвсем на облаците и през процепите им се явява над нас, като че ли иска да им каже: „Радвайте се на Божиите блага, те са за вас. За вас грея аз, за вас пеят птичките, за вас зреят плодовете; денят ви давам за работа, а нощта за отмора и почивка. Пращам ви въздух и здраве, издувам гърдите ви в песен, изпълвам сърцата ви в благодарствена молитва. Всичко хубаво иде чрез мен от Друг Източник, който на всички слънца и планети дава живот.”

Тръгване. Учителят повелява да се загасят огньовете, да се приберат забравените вещи. Главните димят на изгасване. Ели-Шедар тъжи след нас. Остава да почисти; да изправи смачканата тревица, с роса да измий пепелта от земята.

Обща молитва на поляната. Като че ли цялата природа взима участие с нашата сърдечна благодарност. Като че ли цялата природа е проникната само от молитва, благодарност, поезия и красота.

На път. Преваляме към Симеоновските пасбища. Навред есенна картина. Горската шума слетяла върху земята като златни монети. Нивята почернели, обрани и тъжни. Може би те крият грижовно нови семена в пазвата си и очакват вече Белодрешко да ги покрие. Синее се Балканът горделив. Рила обвита в облаци едвам ни праща далечен привет.

С нас припкат и деца. Страните им прижурени, очичките греят от здраве и радост. Припкат край майките си като малки козлета, не знаят умора. Сигурно те довечера капнали ще заспят в майчини ръце, още когато тя ще ги облича за сън. Розовите устица ще престанат да чуруликат, ръката обвила майчината шия ще увисне, ще се отпусне върху чистото легло нежното детско тяло. Блажен сън ще склопи палавите очички.

Неусетно сме в долината. Ето юзината е зад гърба ни. Ето и боровата гора. Завчас сме при новата чешмичка. Колко е хубава! Там тълпа младежи си правят снимки. Мозаичното дворче пред чешмичката е чист, красив. Върбите ронят вече върху него златни листи. Той пее тиха песенчица. Всички други 5 басейна са пълни с вода - има и за поливане, и за добитък, и за хора.

Дома. Умора тегне на очите и нозете. Но трябва да се пие още малко чай, нозете да се затоплят в гореща вода, после преоблечен в чистото легълце. Чак тогава: Лека нощ! Тогава идва сладко сънуване, което се дава само на юнаците: гори, планини, скали, реки, езера, слънце и звезди, и много, много цветя и пение на птички.

Заспивам. Държа перото и едвам записвам последните редове; струва ми се, че нежна ръка взима тихо перото от ръката ми и го слага настрана. Струва ми се, че някой успивно ми пее:

„Тъги, скърби са богатство
за живота в душа скрити
за бъдни добрини,
за благи плодове,
за светли дни, (2)
за светли дни, дни, дни.”

 

 

Изгревът - Том 26

Глава:  2.1.32. 8 ноември 1928 г., Димитровден, [Витоша, бивака Ел Шедар]

Олга Славчева

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...