1932_04_07 Учителя е на екскурзия на Витоша с група ученици - Благовещение, 7 април

[Ани]

Учителя е на екскурзия на Витоша с група ученици -

Благовещение, 7 април 1932 г.

 

 

За тази екскурзия може да се прочете в спомена на Олга Славчева:

 

Благовещение, 7 април 1932 г., [Витоша, бивака Ел Шедар]

[Ани]

Спомен на Олга Славчева

 

2.1.50. Благовещение, 7 април 1932 г.,

[Витоша, бивака Ел Шедар]

Заставам на моста към разсадника и броя: 1, 2-10-50-100-150-200-234.

Времето омеква. Вятърът не щипе, не хапе и не дере, както преди една седмица на Витоша. Пролет е вече. Слаби, нежни са още нейните милувки, но все пак, тя иде сега, и няма връщане. Духа топъл, остър вятър, уместно е гдето си взех вълнен жакет и пелерина, и топла шапка; уместни са и подкованите ми високи обуща.

Вървя след всички. Искам да вървя полека, да се нагледам на всичко. Снегът е стопен. Заглеждам се по храстите. Кокиченце мило откривам! Как се е скрило тук, скромно, тихо, мълчаливо! Край него откривам още, още. Около тях още купчинки снежец, останки от зимното им жилище. Дървесните клони, още голи се надули странно. По тях червени очички, които след няколко дена ще се разтворят в свилена шумица. Птички навред се разчуруликали; навярно пристигащи от юг, с крясък дирят старите си гнезда.

Сини лазурни откъслеци небе поглеждат през облаците към още изтръпналата земя. Над Стара планина стои на пост облачна стража. Сякаш това е някаква чудна войска, която невидимо пази България...

От селата се извива дим в синкава струя. Реките блестят върху тъмната земя, като сребърни шевове. Високо се вие голяма птица, чува се нейният вик... Крещи нещо, сякаш вика за помощ... Морав минзухар е изкарал вредом тънките си басми. Навеждам се над него. Той е тъй нежен и чист, че ти става някак жално за него. Как е могъл с това цветно връхче да пробие твърдата земна обвивка и да цъфне! Шест лилави листенца образуват високата му чашка. От вътре се подава жълто-шафранен прашник, с посипан по него жълт прашец, като някаква пудра... Сякаш го е правила горска фея. С тъничките си пръсти, тя е развила нежния цвят и го е нашарила с боички.

Изпод камъче пък надникнала бодра теменужка. Тя е тъй мъничка! Окото едвам я долавя и различава. Като че тя шепне: „Пътниче, наведи се над мен и вдъхни от аромата ми. Остави раницата върху земята, коленичи, наведи се ниско над мен.” Послушвам го, откачам раницата и коленичвам, не, почти лягам над него. Колко хубаво дъхне! Колко е грациозна малката теменужка. Красиво е тъмно моравото й облекло, обшарено със свежо зелено листенце. До него малка пъпчица, която утре ще разцъфне...

Тука сме още из преспи. Но те са омекнали и разкаляни, че не привличат окото. Потекла е от него бистра водна струя. Капе, капе снежния бряг, като че жали за прежнята своя сила и хубост, за своята белина и чистота. А поточето се радва, радва. Почивам си по камънаците и се радвам на крадливите слънчеви лъчи, надникващи от облаците. Край мене заминават наши хора, позакачат ме, оставят ми в скута някой бонбон и бързат да се изкачат по-скоро. Аз не бързам. Тъй е хубаво! Разговарям се с цветята, целувам набъбналите клонки и милвам обкичените с мъх и лишеи камъни. Сякаш навсякъде ми е дома, всякъде ми е добре.

Когато пристигам на Ели Шедар, чувам да ми се подбиват на шега: -Защо ти запряха воловете, а? Аз се смея, не им казвам, че като пчела съм натежала от прашец и сладък сок, който ей сегичка ще излея в килийката си - моят бележник. На огнището гори дебел пън, приличен на коледен набъдник на село. На разтланата жарава кипят гозби , чайници и се пекат картофи.

Учителят с неколцина братя нещо подреждат около чешмичката; постилат още плочи около чучура. Като сребро се сипят белите му коси над големия камък, що вдига от земята, носи го към чучура и го наместя с най-голяма грижа. Първом му прави гнездо, поставя в него грапавата част, а равната оставя отгоре и я набива с камък да не се движи.

Симеоновци са изсекли до клечка цялата горица на Ел Шедар. Сега тук е голо и пусто. Но, добър е Бог, пак ще подкара и за година, 2, 10, пак ще имаме млада буйна гора.

Напостиламе пелерини, палта и слагаме глави на раниците. Колко са изгорели всички лица! Някои от закъснелите, между които съм и аз, закусваме. Прясната питичка с маслинки и чай е много хубава на Витоша. Слънцето най-после се застоя всред небето, огнено и пламенно. Радваме се на скъпоценните му лъчи, сякаш срещаме отдавна забравил ни приятел.

Но, пролет нали е. По едно време пак се заоблачава. Небето дори поръсва лютивина, сугращица, ама хе, тъй, на шега; престане,престане, че пак започва отново. После бързо грабва калните си поли и - дим да я няма.

Небето пак се ухили над нас. Учителят дава знак и всички се събираме на поляната. Направихме 5 полукръга. Учителят в средата. Правим плавни и красиви упражнения. С нас има старци и старици, дори 4-5 годишни деца, които не по-зле от възрастните извиваха нежните си ръчички и крачка за исканото упражнение. Как хубаво свиват юмручета и опъват слабата си детска гръд... Настъпва голямо освежаване. Учителят заговори. Той говори за планинския извор, който размътен с някой камък, или пръчка, почва след късо време сам да се чисти, да се бистри от средата, а след малко съвсем се обистря. Също тъй и ние дълго време да не задържаме у нас психически мътилки, а колкото може по-скоро да се хармонизираме. Говори още, че 3 неща ни трябва да знаем:

Да знаем, че Бог ни обича

Да знаем, че ближните ни обичат

Да знаем, че ние обичаме ближните си.

Накачулени около него, представлявахме една рядко хубаво картина.

Обядът в кръг, също даде не по-лош изглед, достоен за една мощна киноснимачка. Всеки е извадил пред себе си бяла кърпа, върху която наредил какво ли не! Халва, кюфтета от зарзават, ориз с мляко, маслини, сирене, кашкавал, мед, орехи, ябълки, лешници, бадеми. Има ли нещо у едного, то сигурно ще премине и у съседа и т.н. До 234 души - цяла хайдушка дружина, не, Априлско въстание.

Полянката-трапезария е чиста, свежа ливада, по която сега тече бистър поток. Чешмата пее наблизо и огласява околността с вечно веселата си песен. Ето, от група на група, мили ръце разнасят кой какво си няма. С щастлива усмивка на лице, всеки сякаш се надпреваря да надмине ближния си в правене добро. Пред Учителя калифорнийско изобилие. Но той яде прясна коприва, а всичко друго, по чевръсти пратеници, раздаде по най-отдалечените краища. После трапезата се раздигна, почисти се ливадата, по която не оставяме ни най-малка следа от гощавката. Хе там доле към камънака ни придружават големите Симеоновски кучета, където получават обилна порция от хляб и кори от кашкавал.

Лягаме на припек. Дишаме с наслада чудния въздух, като се чувствуваме най-щастливите люде на земята. А че не сме ли наистина щастливи! Природата и Учителят ни направиха такива.

Учителят свири на цигулка. Около него венец от братя и сестри. Главите им блещят на слънцето, златни, вълнисти, тъмни, сиви и бели. В очите им сияе дълбока душевна услада. Как нежно опира Той лък по струните, а какви чудни песни се раждат. Той свири в ритъма на старонародни хора. Като Го слушаш, след малко ти се иска да грабнеш бял пош и да заиграеш пред всички. Бие сърцето-, едвам се сдържат нозете. Като че вдишвах уханието на здравец и карамфил, като че ли си пил много вино и не можеш да стоиш мирен. Наистина, велик цигулар е Учителят! Той тихо свири, а тъй магично действува, сякаш измъква сърцата от гърдите ни и ги разиграва. Цигулката си сложил под бялата си красива брада, сякаш я докосва с чуден магнетизъм и тя се преобразява в ръцете Му, не е вече от дърво, както преди малко в ръцете на академика, а е жива душа, душата на народа, която говореше под Неговите магически пръсти. Около врата си е замотал дълъг копринен шал, плетен от някоя благодарна ръка. Той пада върху гърдите и коленете Му в разкошни гънки. Дрехите Му са чисти и грижовно подредени. Събул сандалите си, нозете Му, обути в бели чорапи, сега си отпочиват на слънцето.

Ние сме възхитени, ние сме очаровани и мълчим, сякаш омаяни. Редят пръстите му слово след слово, сказание подир сказание. Ще ми се да викна и запея. Като че ли познавам тая песен; тя тече в жилите ми и е част от моята душа...

Към 4 ч. стягаме раници, гасим огньове, събираме се на сборно място за молитва. Учителят сваля шапка, а след него и другите. Първо Добрата молитва, после 91 псалом и после Отче наш. Природата е най-величествения храм, в който душата най-волно и дълбоко се вглъбява в милостта на Бога.

По извитата пътека, между още голите вейки, се шаренее нашият народ. Бели, червени, сини, жълти, морави, розови блузи, палта, шапки, шалчета се стрелкат между клоните като райски птици. Не, това не са птици, нито стадо, а ученици, заедно със своя Велик Учител.

Небето се прояснява. Сивите облаци виновно се разбягват. Слънцето засяда зад планината. Но Софийската долина е още обляна в светлина. Бойната стража върху Стара планина още е на пост. Групи по двама, трима и десетима летим към града, увлечени в красиви гледки или задушевен разговор.

Срещат ни софиянци. С учудване застават на пътя и оглеждат това бодро, развеселено множество, обиколило своя Учител, сякаш - своя цар.

Боровата гора. Учителят е между нас. Как бодро стъпва и красива е Неговата осанка. Като 20-годишен момък, изправил красива глава върху строен ръст, сякаш сега с възрастта, увенчана със слънчева диадема. Из боровата гора плъзнали хора празнично пременени. И те, на свой ред и по свой начин, празнуват красивия пролетен празник - Благовещение.

Изгревци си остават на Изгрев, а ние, софиянци - към града.

Кой слуша упреци и похвали. Има люде които, като тия които ни срещат, ще ги изричат, а ние, като река между брега на похвалите и укорите, ще течем по своя път. Носени върху крилете на вярата в доброто, ние пеем своята нова песен над земята - Любов към Бога и природата, любов към всяка жива твар.

 

Изгревът - Том 26

Глава: 2.1.50. Благовещение, 7 април 1932 г., [Витоша, бивака Ел Шедар]