Jump to content
Хронология на учителя Петър Дънов

1929_07_13 Учителя на екскурзия до Мусала с група ученици. 13 юли


Ани

Recommended Posts

Учителя на екскурзия до Мусала с група ученици.

13 юли

 

Тази екскурзия е описала в спомените си Олга Славчева. Според датите дадени от нея - екскурзията е от 9-ти до 14-ти юли. Същата екскурзия е описана в писмо от Боян Боев. При него - екскурзията е от 9-ти до 17-ти юли.
 
1. Спомен на Олга Славчева: Мусалла, 9-14 юли 1929 г., [Рила]

 

Извадка от спомена на Олга Славчева за този ден:

Гимнастичните упражнения ни върнаха към действителността. Ободрени, заехме се със закуската.

Гъсти мъгли почват отново да ни опасват... Някои пак отидоха на Мусалла, кой по други върхове, кой на гости от група на група... „Чадър-тепе” привлече мнозина да го посетят. И онзи каменен сфинкс, който от върха е устремил поглед към свещени Мусалла. Езерата днес също са предмет на дълго съзерцание. Те постоянно менят цвета си, според небето...

Преместихме бивака в една още по-вълшебна полянка. Отвред скали, само един отвор - към езерото. Внезапно се чу страшен гръм и пукот от срутена скала. Камъните се търкаляха с главоломен трясък. Изненадите в планината не са едни от най-безопасните.

Пак събираме голямо количество дърва. Сега вече не на шега се опълчихме срещу студа с огън и песни, и така по-спокойни дочакваме сутринта. Заваля дребен дъждец. Огънят сушеше и едновременно пърлеше дрехите ни. Доста дупки имаше вече по дрехите и капелите ни.

Този ден около 70 души си тръгнахме. Безкрайна скръб ме обзема. Струва ми се, че доле ме чака смъртно наказание... Безброй пъти се обръщах към езерния „Олтар”, към Мусалла, към високо извиващия се пушек от нашето изоставено огнище. О, дивно видение на планината! О, свещений Мусалла!

Там горе стои Учителя и ни приветствува с новия поздрав - вдигане десница с малко прегънати пръсти.

 

2. Писмо на Боян Боев:  Свещените истини

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

  • 4 weeks later...

Спомен на Олга Славчева

 

2.1.33. Мусалла, 9-14 юли 1929 г., [Рила]

Сядам да запиша видяното и чутото от Рилската екскурзия. Но, Боже мой, дали ще мога? Може ли да се опише земния рай? Не, не, това не е по силите ми.

Цели шест дена из недрата на Рила. Цели шест дивни, щастливи дни! О, да биха се продължили вечно те! Да бих могла да задържа в гърдите оная божествена омая от свежите прелести на планината. Да бих могла, но уви!

Рано на 9 юлий натоварени на няколко омнибуси потегляме за Мусалла. През целия път пеем и неизказано се радваме от бягащите природни красоти, които се сменяват всеки миг. Тръгваме в тъмно. Пълни сме с такъв възторг, като че ли не за Мусала, а направо за небето сме поели. Постепенно се развиделява. Оглеждаме се един друг със смях; всички сме се облекли като за Северния полюс. Парен каша духа. Нахлюпили сме калпаци чак до ушите. Не липсват и дълги бели кожухчета, и дори зимни палта... Обувките ни тоз път почти без изключение са изрядни. Нови, импрегнирани и подковани. Отгоре на всичко, никому не липсва и чепат бастун. Раниците са тъй натъпкани с храна и бельо, че всички приличаме на едногърби камили. Натъпкани по-често с малко сиренце, чушчици, домати.

Слизаме направо в Чам Кория. Тук стана пазарлъка с конярите, да занесат по-тежкия багаж към хижата. На Чамкорийския мегдан се натрупват грамада раници, сякаш сме военнопленници, които сдаваме мунициите си. Обикалят ни с любопитство префинени дами и господа.

- Младите, да, - чурулика една елегантна дама, но що търсят с тях баби и деца!

И наистина, като бели знамена между нас се разхождат 70-80 годишни старци и весело припкат край тях и 6-7 годишни деца.

Имаме случай да разгледаме и ний на свой ред летните жилци на Чам Кория. Дамите облечени в изрязани околошийници и къси ръкави, не даваха с нищо да се забележи, че ги е парнало Рилското слънце. Обаче, във фините си ръчички държеха тънки бастунчета, които кокетно премятат с красиви движения. Насмешлива усмивка не слиза обаче от устните им.

Конярите ни предлагат баснословни цени. Това ни кара да наметнем отново раниците и да не им обръщаме внимание. Тогава те се съгласиха и на едната пета, която изпърво им предложихме.

Времето се мръщи. Небето гъмжи от буреносни облаци. Чуват се даже далечни гръмотевици. Значи, потегляме при топовни салюти. - На добър час!

Не заваля, обаче мъглата ни запрегръща още от Царска Бистрица. Въпреки мъглата ние виждаме из каква прелест пътуваме. Пъхва ни божественото благоухание на боровата гора. Запяха, заечаха в ушите ни потоци, реки и водопади. Пътуваме под арка от сплели клони кичести борове и елхи. По ливадите ливнали безброй чудни цветя, не се опитвам да назовавам, защото не познавам почти нито едно. Из Витошките поля и усои няма такива цветя. О, да, те са само райски цветя и виреят само тука в рая - в Рилския рай. Жълти като звезди покапали по моравата, сини и розови като скъпоценни кристали, червени като пламък, здравец, цъфнал здравец навсякъде. А колко незабравки, с каква нежност люляни от ветреца ни гледат с бистрите си очички. Папрат, висока, зелена, кичеста и къдрава разкошно на кичури, на кичури се явява тук и там.

И боровете не са еднакви. Едни тъмно зелени, други ясно зелени, трети сребристи; едни с увиснали кичури и зрели шишарки, други на реси, трети, едвам напъпили, а под тях гъби с най-различни големини и цвят, сякаш правят годишна изложба. Стройни борови великани. Поискаш ли да проследиш височината им, погледът ти ще опре небето... Измежду тях, като вечни побратими величествени канари със забучен върху тях някой самотен бор.

Почиваме тук и там, кажи го в съзерцание, кажи го в дрямка унесени, докато не ни жилне по носа някой лют комар.

Минаваме цели пространства, съпроводени от сладкия мирис на мащерката. Сега, навред е тя, нашата стара позната приятелка. Навред е окичила с красив букет канари, шубраци и поляни.

Ето я огромната черна скала - прилична на приказно хайдушко скривалище. Как ли е дошла до това място? Дали се е откъртила от някой шеметен връх или от приказен гигант е замерена тъдява по злокобен враг? Или хиляди години е проспала в недрата на майката земя и сега почвата измита от дъждовете е оставила да се види огромния й гигантски скелет. Под наклона й в дъждовни дни, туристите кладат огън и се крият на завет. Той е самотен и уединен всред тая гориста местност. Върху лоба му времето е написало много слова, навярно цялата му история, но ще ги прочете само истински ученият, а ние само ще се дивим на чудното му тайнствено присъствие.

Чудни са тия борове и ели! Приличат на свещени дървета. Как са извисени и свършват с клони, прилични на изправени за молитва ръце. Малка птичка кацнала из тях, пее нещо тихо и нежно. Тука е малката лястовичка. Силен планински поток. Той е бистър, буен, чист, като небесната роса. На морав прах се разбива той, падайки върху камъните.

Стъпили на мостчето, надвиснали над бистрите пенливи струи, ние му се любуваме. Дълъг път ни чака по пътеки, стръмни възвишения и клекове, дордето нозете ни не стъпват по меката висока трева, която от все сърце сякаш те зове за почивка.

Слънчев ден. Небето се прояснява. Пристигаме на Мусаленската хижа. Тук ни чака гъста мъгла, която веднага ни накара да облечем топли дрехи. Но нашият стан не прекрачи прага на хижата, а се разположи над нея, между двете езера. Лумнаха огньове. Макар и добре облечени, почнахме вече да зъзнем. Всепроникваща влага ни принуждава да смъкнем наушници на калпаците си, да закопчеем добре палтата си и намъкнем дебели ръкавици.

Но, невидими добродетелни ръце са насекли голям куп дърва (Борис, Цеко) - сухи коренища и клонак, така че сигурно сме запазени от помръзване. Някой запява. Друг му приглася. След малко целия гъст кордон край огнището вече ечи от песни. Върху лицата ни, всред вечерния мрак огнените езици хвърлят красиво отражение. Рой искри пращят и весело се пилеят без да ги е грижа, че ще жилнат някого.

Учителят. Лицето му грее в блага дълбока размисъл. Той пее с нас и леко тактува с ногата си. Мъглите се пръсват от песните ни, сякаш се плашат от тях. Тук там, през облаците се мярва по някое златно късче от небето. Тука сме в царството на Мусалла. Грандиозният му лоб се издига към облаците. Отвред ни обграждат тайнствени планински великани. Над езерата лежи непроницаема мъгла - сякаш това е омагьосан свят, където залутаният пътник би изчезнал мигновено.

Полека, лека глъчката утихва. Уморените пътници кой как намери лягат край огнището. Гръб до гръб дремем или спим, унесени от благодатния планински въздух. Не липсваше зъзнене. Но ето утрото, мъгливо и студено. Цели сме сковани. Но Учителят ни извежда за молитва, после върху разкошната поляна над първото езеро правим гимнастически упражнения. Кожухчетата се заизхвърляха. Студът си отиде, веселостта и подвижността отново се върнаха при нас. Ръце, нозе, всичко е в движение. Дишането става в дълбоко темпо. Затоплихме се. Околните пейзажи почваха да разкриват пред нас своята прелест.

Врялата вода за чай ни чака. Топлата закуска съвършено възвърна у нас доброто разположение. Мъглата ту припадане, ту побегне от нас.

Към Мусалла. Занизваме се по тясната пътека. Изминахме първите стръмнини, ей ни по равния път нагоре, строен при Фердинанда. Стъпваме по гладки камъни, като по стълба. Понякога се отбиваме отстрани, за да погазим по дълбокия сняг. Колко е студен!

Оставям да ме отминат. Бавя се сама и се любувам. Отдясно грамадно езеро бразди бистрите си води. Мъглите като феи танцуват върху него. Като че ли, чрез мъглите то диша. Като страхотни змейове из скалите изкачат гигантски мъгли - чудовища, сякаш се гонят. Сякаш ни посочват красотата на своите скривалища, подобни първобитни дворци на прастаро исполинско племе, живяло тука преди човека. Какво ли се крие из тия пещерни недра? Какви ли омагьосани царкини и принцове чакат своето освобождение, за да слязат и помогнат на спящото човечество?

Като на столче сядам върху един камък и се любувам. Цялата околност е приказно снежно бяла. Пътниците приличат на тайнствени поклонници тръгнали да видят рядко чудо, или да намерят щастливото разковниче.

Леденото око. Действително то цялото е обковано в лед. Тук-таме той се е пропукал вече, а негде вече е откъснат от ледената маса, открива край себе си сапфирната вода.

Юлий е. И тук слънчевото око със своя лъчист резец е набраздило ледената му покривка. Учителят го нарича: Божието Око. В средата то е досущ разтопено. Мрачното небе се оглежда в него и го прави тъмно и навъсено. Снегът го очертава от околната среда и поднася на окото възхитителна гледка. Тия са Маришките езера. Тия и още други се събират и дават началото си на нашата поетична река. Това е една от артериите на България. Ето где се заражда тя.

Какви шеметни височини! Едно малко колебание на ногата и право в пропастта!

На връх Мусалла! Еква гърмовна песен: „Един си ти, мой Мусалла!” Свещен трепет изпълва гърдите. Ние сме сега най-високо в България, не, най-високо в целия Балкански полуостров. Долу Олимп със своите богове и богини. Тук, до облаците, гдето се бият ураганите, где първата слънчева целувка докосва тия праисторически великани. Сядам върху камъните. Слънцето най-после се застоява над нас. Учителят ни говори. Той говори за Служенето, за слугуването - най-важната задача на съвършената личност.

Мъгли. Закриват очертанията на приказния Пирин и Рилската пустиня. Лягаме върху камъните и цели 2 часа дремем върху тях. Сетне правим гимнастически упражнения. Обхваща ни чудна веселост. Сякаш сме стъпили на вълшебни билки. Учителят вдига тоягата си - отделя се първият пътник. При всяко вдигане и слагане на тоягата му за 2-3 секунди се отделя по един от редицата, прави кръг и се спуща към долината. Така наредени като жерави слизаме надоле. Като наниз от скъпа огърлица се нижат още по-скъпите човешки души, дошли на поклонение в най-величествения храм.

Лицата на всички сияят. Като че ли всеки е намерил по нещо скъпо и мило за себе си и бърза да го отнесе завинаги.

Опасен наклон. Обвива ни гъста мъгла. Засипва ни дребен скреж. Топи се върху нас, набива дрехите ни с влага. Божето Око остава зад нас. Скрежът щипе бузите, капе след туй в едри капки... Ей го и другото езеро. Колко е хубаво! Иде ми да нагазя в него и да плувам, плувам. То мами със своето ледено спокойствие, пленява със своята чистота, гали погледа и душата. Неволно устните ми шепнат молитва...

От бивака се носи висок дим. Обикаляме огньовете. Дим се вдига и от съхнещите ни дрехи - водните капки излитат от нас.

Чай, закуска, обяд. Ново оживление. За дърва! Брадви ехтят, къртят се сухи клекови коренища, сякаш са изсъхнали клони. Носим и трупаме на камара. Вдига се огромен пламък. Пращят искри. Някому кожуха се пърли. Смях, закачки!

Учителят идва при нас. Обикаля огнището, сякаш да изпъди някой зъл дух. Става още по-топло, по-оживено. Захвърляха в огъня сухи клечки. Нашият кръг се стеснява в жива стена и така пламъкът като в комин върви право нагоре. Уж речем да спим край огъня, но студът ни сгърчи на две, на две до болка. Закрием или открием главите си, пак студ и студ. Над нас се оцъклило онова ми ти звездно небе, сякаш ще ни глътне. Нито следа от мъгли и облаци. Доброволни огняри подържат цялата нощ огъня, ала това не пропъди студа.

Ех, как да е, осъмнахме. Цели покрити в пепел и борови иглици с изпомачкани дрехи и жалък вид. Когато отново видяхме Учителя пак се ободрихме, като че ли нищо и не било. И той бил на същия хал при другото огнище. Пита ни как сме прекарали. Шегуваше се с „безопасния” студ, когото наричаше „целително електричество”.

Възкачихме се по канарите за молитва. После слязохме за гимнастически упражнения. Камъните цели в скреж. След гимнастиката, вдървените ни от студ ръце и нозе се затоплят. Пак поискахме да се качим на Мусалла. Речено-свършено. След закуската потегляме отново. Мъглите изневиделица ни връхлетяха като луди. Дъжд, който се обърна в ледени кристали, като вкова цялата трева. Всички цветенца, що плахо надничаха вчера от скалите, сега са с ледени качулки. Тревата е притисната от леден щит, или ледени брадвички. Това що вчера се зовеше трева и цветя, сега е ледена топка и брадвичка. Боровият клек също хрущи от лед. Шарилките по скалите сега са кристални изображения. Не зная как един художник би нарисувал тия чудни красоти сега, или кой поет би могъл да ги възпее.

Взимам върху устните си една такава ледена брадвичка, или копие и тя за миг се стопява. Бавя стъпките си. Простирам ръце към надникващото слънце и през сълзи се моля: „О, дай ми да бъда смирена служителка на доброто! Направи ме свободна твоя певица, свободна от всички земни връзки. До тук ти ми помогна, води ме още Напред и Нагоре!" Слънце, слънце на душата, като че ти ми обещаваш. Като че ли ти събираш сълзите ми и ги поднасяш до сърцето си. Не, не! Те падат като порой върху това свято място. И те ще станат кристали - копия, брадвички. Ето, ронят се по дрехата ми и за миг се превръщат на едри бисери.

Изостанала съм назад. Сепвам се. Затичвам се бегом, и ето ме пред всички. Някаква чудна сила ме грабна и първа ме изкачи на свещени Мусалла. След мен прииждат други. На голия планински лоб лягаме по камънаците. Слънцето прилича. Всички ледени кристали се стопяват. Розовите петолистни цветчета отново показват чаровни личица. Небето е синьо и дълбоко. То се оглежда в езерата, които напълно го отразяват. Мъглите се оттеглят от изток към запад и пак закриват от очите ни Пиринския хубавец. Пак спиме на Мусалла, пак ни говори Учителя и нашите гимнастически упражнения. Въздухът напълно може да се окачестви на божествена амброзия. Дишайте гърди! Пълнете се с изобилен живот.

Връщаме се. Скръб изпълва гърдите ми. Като че ли предчувствие, че за дълго още няма да преживея това велико щастие. Като че ли и скалите сега плачеха за хубавите кристали. Изправям се до величествените скали. Милвам грапавата им буза и слагам своята до тях. Мисля си, че се разбираме. Сякаш мога да прелея мъката си в тях и те да ме излекуват завинаги. Защо скърбя?...

Божието око. Ледовете сега още повече са разкъсани. Водата из тях е синя, като самото небе. Първото езеро, освободено от лед, леко се бразди от вятъра. Бързо пак мъглата го застила. Но окото смогва да зърне предвечната им хубост и да я запази завинаги.

Разфучава се вятър. Свалените кожухчета отново се обличат.

Чака ни мулетар с поръчка пресни зеленчуци и хляб. На огнището къкри вече голям съд с вкусна гозба, състояща се от картофи, зелен фасул, ориз, домати, чушки. Някои заравят картофи в жаравата. Готвачите като че плачеха от пушека. Ръцете на всички ни надути и попукани от студа. Но, погледът радостен и оживен.

Пак за дърва. Образувахме доброволчески отряд. Какви грамадни дървета влачим към огнището! Сякаш те приличат на змейове и змеици, които носим към костера...

Но пак студ, зъзнене и тракане зъби. „За догодина - реших аз - освен кожуха, ще си донеса и пелерината, а още и едно одеалце.”

Гори огъня, а няма грейка. Студът наваля върху него. Огънят ни пърли и изгаря, но уви, не ни сгрява.

Петровден е. Слънцето най-после взе да припича. Най-после сгорещихме се. Хвърляме дебелото си облекло и леки като сърни припваме по скалите.

Учителят държа беседа и даде задача: Всеки от нас да вземе от езерото (Божието око) вода и 10 пъти да полее някой харесан от него камък. Това внесе такова оживление! Разтичахме се, кой с чашки, кой с тенджерки и чайници да поливаме камънака... Особен вид гимнастика. Поливаме тия великани, сякаш небето не ги полива винаги. Той лъсва на слънцето, сякаш освежен и благодарен. Моят камък е хубав, с конусовиден купол. Но в скоро време усетих, че някой друг преди мене го бе харесал нощно време за заслон и друга цел... Натъжих се. И тук имам да изиграя нежелателна роля. Чий бе този двойник? На кой човек близък и мил мене отговаряше горкия този планински хубавец, чиято нечистотия трябваше да махна?!

До вечерта се шегувахме за поливачите. Двама братя се престарали. Десет пъти слизали към „Божието око” и 10 пъти поливали Мусалла. Всички изтръпваме. Среднощ се прибраха горките капнали от умора и глад...

Даже тръгваме да ги търсим. Носим им храна. Доброволци сме двама за тая работа. Но те се върнали през друг път, така че, когато се завърнахме, заварихме ги да хъркат дълбоко.

Колко красиво бе изкачването сама сред нощ на Мусалла! Само едно фенерче ни светеше и радостта, че носим нещо добро за нашите приятели. Движейки се в гъста мъгла, ние напредвахме към върха, сякаш носени на ръце. Носим храна и термос с вряла вода...

Викаме, ала никой не се обажда. Где ли са. Напразно ги търсим. Нигде ги няма. Но Учителят сам ни покани за това. Собствено, той само попита иска ли някой ... Мълчание последва въпроса му. Тогава аз скочих и тръгнах сама. Припна след мене някой със запален фенер. Стигаме „Окото”. То е безлюдно и тихо. Сякаш само пътеката свети пред нас. Мъглата се разпилява, вятърът се усилва, ни глас, ни слушание. Брат Ангел айтоски върви тихо зад мене и осветлява пътя. Ето ни на Мусалла. Вятърът отнесе на някъде викът ни без отговор. Помолихме се горе. Слизаме. Един опасен завой. Внимание. Още малко и ще се сгромолясам в пропастта. Но, скок! И ето ме на безопасно място. Небето оцъклено. Малкото фенерче показва само колко голям е мракът край нас.

Цялата природа придобива особена тайнственост нощем. Върховете и скалите приличат на живи, нещо казват... Но кой да ги чуе! Бързо се спускаме към бивака. Няма ги нашите приятели. Спътникът ми върви напред, и аз за миг забравям коя съм и кой е той. Ние мълчим. Сякаш сме се зарекли да не си проговорим. Аз почивам седнала или права, той стои отстрани и чака. Тръгна ли, тръгва и той. Като че ли той е двойникът на душата ми. Затварям очи. Не съм на земята сякаш. Огрява ме неземен лъч. Люлее ме златна люлка. Отварям очи. Над мен хладни звезди и част от лунния диск, залязващ зад върха.

Жълтата светлина обикаля стъпките на моя водач. Ние сме жедни. Отварям термоса и му подавам чашка. После пия и аз. Сядаме върху една скала, непознати и сродни.

Тук е целебната вода, що Учителят каза да пием и да омием лицето и ръцете си. Голямото езеро. Тъмни скални сенки се оглеждат в него и го правят мрачно и настръхнало.

Лъкатуши пътеката и миг - лумнаха огньовете на бивака. Огньовете приличат на големи звезди, капнали на земята. Ето я Учителевата палатка. Той бди. Будната стража, що поддържаше огньовете ни поздрави и посочи спящите дълбок сън двама левенти момка, що днес 10 пъти окъпаха Мусалла. - Дойдоха си здрави и читави - вика дежурният пазач - ей ги къде са легнали. Но те не спяха. Посрещнаха ни с мълчалива признателност. Собствено, на Учителя се пада тя, защото негова бе идеята да отидем и ги търсим.

Колко хубаво, че те се забавиха да поливат цял ден и по месечина Мусалла, че да мога да отида нощем и аз на върха. Беше тъй красиво! Сякаш душата получи посвещение.

Легнах и аз. Огньовете буйно горяха и всички наоколо заспали дълбок сън. Но толкоз студено, че едвам имам време и настроение да гледам чаровното брилянтно небе. Макар и много студено, изглежда че съм спала, защото сънувах красив сън: Някой оставил за мене блестящи долни и горни дрехи... Как ги облякох, как щастлива се разхождах в някакво вълшебно красиво поле. Каква белина! Каква радост! Събуждам се с някакво богоговейно чувство.

Гимнастичните упражнения ни върнаха към действителността. Ободрени, заехме се със закуската.

Гъсти мъгли почват отново да ни опасват... Някои пак отидоха на Мусалла, кой по други върхове, кой на гости от група на група... „Чадър-тепе” привлече мнозина да го посетят. И онзи каменен сфинкс, който от върха е устремил поглед към свещени Мусалла. Езерата днес също са предмет на дълго съзерцание. Те постоянно менят цвета си, според небето...

Преместихме бивака в една още по-вълшебна полянка. Отвред скали, само един отвор - към езерото. Внезапно се чу страшен гръм и пукот от срутена скала. Камъните се търкаляха с главоломен трясък. Изненадите в планината не са едни от най-безопасните.

Пак събираме голямо количество дърва. Сега вече не на шега се опълчихме срещу студа с огън и песни, и така по-спокойни дочакваме сутринта. Заваля дребен дъждец. Огънят сушеше и едновременно пърлеше дрехите ни. Доста дупки имаше вече по дрехите и капелите ни.

Този ден около 70 души си тръгнахме. Безкрайна скръб ме обзема. Струва ми се, че доле ме чака смъртно наказание... Безброй пъти се обръщах към езерния „Олтар”, към Мусалла, към високо извиващия се пушек от нашето изоставено огнище. О, дивно видение на планината! О, свещений Мусалла!

Милвам камъните и плача над цветята. Навеждам се да вдъхна сладкия им аромат, да занеса негли в гърдите си от техния божествен лъх. Целувам камъните и дървесата.

Там горе стои Учителя и ни приветствува с новия поздрав - вдигане десница с малко прегънати пръсти.

Спущането стана много по-бързо от качването. Но ние нарочно се бавехме да се полюбуваме още на божествено красивите гледки. Мащерка, ручеи, папрат, гъби, незабравка, всичко това се сбогуваше с нас, може би за дълго. Високите канари, що се белеят над гордо устремените борове са последните приветствия на Рила. Лека полека те се снишават, за да се извиси ръста на гората. Ето ни Царска Бистрица - шосето, а след туй Чамкорийския мегдан. Можахме да се нагледаме на красивите вили, що като скъпоценни кафези се виждаха из зеленината. Сега вече нагиздените дами и господа ни гледат, като че ли с една малка завист... Доловихме следните думи: „слободясали хора” или „безделници, нямат си друга работа”.

Качихме се на омнибусите и с песни потегляме. Нигде не спираме, нито даже в Самоков. Рано в 4 часа след обяд сме на Изгрев. Посрещат ни с неописуема радост. Носим им поздрав от Рила и по едно мъничко бяло камъче от свещената планина.

 

2.1.33. Мусалла, 9-14 август 1929 г., [Рила]

Спомен на Олга Славчева - Изгревът - том 26

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Писма на Боян Боев

 

СВЕЩЕНИТЕ ИСТИНИ


Изгрев, 12 октомври 1953 г.


Любезни брат,

Тук желая да ви изложа летуването на Учителя и на Братството при Мусала от 9 до 17 юли 1929 година. На 9 юли тръгнахме за Мусала с автобус. От Боровец тръгнахме нагоре и същия ден надвечер пристигнахме при хижа “Мусала“. Част от Братството се настани в малката хижа. Голямата не беше още построена. Учителя и част от братята и сестрите се настаниха на палатки, а други под навеси. Времето беше тихо, топло. Бяхме около 140 души.

Вечерта запалихме няколко огньове. До вечерта се обзавеждахме в стана; също така на другия ден сутринта.

Към 8 часа сутринта при Долните мусаленски езера почна разговор. Една сестра попита Учителя:

-  Това състояние на подем как да се задържа завинаги?

-  Бог, като вижда, че ще изгубиш красивото, Той го взема. Ти ще си поплачеш. Той бди и после пак ти го дава. Ценните неща никой не може да ти ги задигне. Ако нашите блага можеха да се губят, то какво щеше да стане? Но Бог съхранява твоите ценни качества, туря ги в гардероба и после ти ги дава.
    
Сега се изисква повдигане на съзнанието и вяра. Бог е, който воюва. Бог разполага с много оръжия. Той воюва заради нас. Божиите пътища са непостижими. Той понякога отстъпва. И няма да се минат 5-6 години и ще видиш, че много добре е станало така, както е станало.


Потеглихме за Мусала. Седнахме на една поляна на пътя към Мусала. Учителя каза:

Вие благодарете на Бога, че ви е дал живот да се качите още веднъж на Мусала. Сега Мусала е очистен от мъгли. Мусала иска да ви каже, че ако имате търпение, ще се изчистите така, както той се е изчистил.

Във всяка екскурзия и ангелите, и светиите вземат участие.

Камъните, които има на Мусала, дават особен характер на местността. Понеже те имат постоянна форма, то човек, когато бъде при канарите, да седне на някой камък и да размишлява. Това има голямо значение. Мислите, които ще имаме тогава, ще имат ясно очертание, контури. Изобщо казано, в камъните живеят известни сили и когато човек отиде при тях, приема от тези сили. Приема известни качества в себе си.


Една сестра каза:“Цялата нощ над езерата имаше оркестър, който трая до сутринта, до изгрев слънце.“

- Тази музика, разбира се, ползува всички, които са тук. Макар и хората да спят, те приемат тази музика в душата си и тя остава и работи в тях.

Скоро стигнахме до връх Мусала. Днес е 10 юли, сряда, температурата е 16 градуса над нулата. Учителя държа лекция на тема“Определени движения“. След това каза:

Нека всеки си помисли тайно, както намери за добре.

В един часа следобед температурата на Мусала беше 23 градуса.

На 11 юли направихме чудесни екскурзии. Едни посетиха вътрешното езеро, някои отидоха към Чадър тепе, трети отидоха на Незнайния връх А в, други до Сфинкса и оттам по билото, наречено Триона. От двете му страни се спущат големи стръмнини.

На 12 юли станахме рано и посрещнахме слънчевия изгрев от Мусала. След молитвата при изгрев слънце Учителя даде следната формула: “В пълнотата на Божията Любов и в пълнотата на Божия Дух има живот“. След това Учителя държа една беседа в седем и половина часа на тема “Специфична светлина и топлина“, печатана в тома“Отворени форми“. На края на беседата Учителя даде една задача: през този ден всеки от нас да полее по свободен избор десет пъти един камък с вода от някое езеро. Към 5 часа следобед в разговор Учителя каза:

Когато вие имате хубава идея, благородна и я изоставите, казвате: "Хайде да я изоставим и да си поживеем.“ Тогава вие сте на мястото на Юда, който предаде Христа.

Камъните, които поливате днес долу, във физическия свят, не знаят това, но горе знаят.

Не трябва да горим тук сурови клекове, а само сухи. Ако горим зелените клекове, винаги ще плащаме. Някоя година ще отидем на място, дето има сухи дърва.

В еднообразието човек погрознява, а в хармоничното разнообразие разхубавява. Човек, като остарява, би трябвало да се разхубавява. И духовният човек, колкото повече време минава, толкова да се разхубавява.

Никога не се стремете да направите човека съвършено доволен, ще дадеш на всички, но умерено. Издръжливост трябва. Който издържа, побеждава.


На 13 и 14 пак прекарахме свободни. На 15 юли отново се качихме на Мусала за изгрев слънце. Към 10 часа почна разговор. Учителя каза:

На екскурзия, е хубаво човек да има термос. Във време на екскурзия човек да не се обленява; да си измива вечер краката с топла вода и да си променя чорапите. Когато някой прави фрикции със студена вода, това не е хубаво. Това след време ще даде обратна реакция, вреда.

Някой каза:“Защо сме дошли на Мусала?“

Човек, като е дошъл на Мусала, продължава му се животът с една година. А една година колко много струва. Вие все сте приели тук, колкото и да са примитивни вашите апарати. На Петровден Мусала приема специфична енергия от слънцето.

На 16 юли посрещнахме слънчевия изгрев от Мусала. След молитвата се прочете 10 глава от Евангелието на Матея. Изпълнихме гимнастическите упражнения. В разговор Учителя каза:

Англичаните, след като стоят десетина години в индуската школа, там им казват свещени истини, които трябва да пазят в тайна. Индусите се чудят по кой начин това, което те са добили по инволюционен път, европейците го долавят по еволюционен път, например радиото и пр. Много адепти, махатми от Индия, са се преселили, родили са се в Европа и работят тук. Едно време адептите ходели с чалми, а сега един прероден адепт като професор в Европа ходи с цилиндър. Той се знае кой е, но не казва.

Учителя погледна морето от върхове, които са оттатък долината на река Бели Искър, в местността, наречена Скакавците, и каза:

Там няма хора, но живеят разумни същества, които са с ореол. Този, срещният масив е бил 7 хиляди метра и после се е снишил. Софийското поле, Пернишкото поле са били все езера и после са започнали да се надигат. Този, средният масив Скакавците е островът на блажените.

Той и сега е островът на блажените. Който иска да изпита блаженство, трябва да отиде там.

Жълтата и бялата раса се отклониха от правия път. Черните развиха чрезмерно черния дроб. Те увеличиха нисшите чувства. И затова, когато те са господствували, устните им станали дебели. Четвъртата раса дойде да уравновеси чувствата на черните, но дойде до черната магия. А бялата раса употребява силата за разрушение, употребява взривните вещества. Шестата раса ще дойде да урегулира, да смекчи човешкия характер чрез любовта.

От окултно гледище въпросът стои така: Има 12 извора, от които човек трябва да вземе своите енергии. Засега само пет функционират, а другите са прекъснати. Затова трябва да се възстанови разумното съобщение с тях. Ние трябва да възстановим връзката с тези извори. Всеки извор е свързан с известна интелигентност.

Славяните идват сега да възстановят връзката с тези извори, да направят връзка засега с един от тези извори, и то е духовното, мистичното течение. Или на прост език казано: Човек трябва да стане набожен. Славяните трябва да възстановят истинската набожност.

Индусите, дето прилагат своите методи, те са методи за спасение на тези извори. Един адепт се стреми да се скачи с тези извори, та додето достигне в това скачване.

Единият извор поддържа физическото тяло, вторият ума, третият чувствата. Четвъртият и петият поддържат други човешки способности. Сега новите извори, с които трябва да се направи скачване, са любовта, мъдростта, истината и пр. Любовта трябва да протече като някое море, като океан.

Към 12 и половина потеглихме към нашия стан. Надвечер се събрахме около Учителя, който в разговор каза:

Бог е огън всепояждащ за оня, който не разбира, но за онзи, който разбира, Бог е този, който твори и създава. Тези гимнастически упражнения, които се правят на Мусала, имат друг резултат, отколкото на друго място. Заслужава да отидеш на Мусала, да направиш тези упражнения и да се върнеш.


На 17 юли в 7 часа сутринта в разговор с двама братя и една сестра при долните езера Учителя каза:

Като влезем във връзка с ангелите, то няма да е, за да ни кажат какво да правим, но да вземем пример от техния живот, да видим как те работят, за да работим и ние като тях. Трябва да се стремим да влезем предимно във връзка с Бога и тогава ще влезем във връзка с всички други същества и с ангелската йерархия, защото Бог е един и съдържа всичко в себе си.

Когато почнем да служим на Бога, тогава ще влезем във връзка с всички същества, които служат на Бога, защото ще бъдем в хармония с тяхната дейност. Тогава ще можем да влезем във връзка и с ангелите.

Как се служи на Бога? Като се работи между хората. Когато човек работи върху себе си, това е приготовление за служене на Бога и затова работата върху себе си пък може да се вземе като работа Божествена. След като се научи човек да работи върху хората, ще му се даде друга работа от по-висш характер. Човек да не казва: “Ще служа на Бога“, но да го направи в момента, всеки ден.

Има учение, приемане отвън, а когато човек се свърже с Духа, тогава Духът отвътре заработва. Това е вътрешният опит. Външното учене на природата, после хиромантия, френология и пр., това е четене на свещ. А свързването с Духа е четене денем на слънце, при изобилие светлина.

Вътрешният извор трябва да се отвори. Сега иде отваряне на извора на причинното тяло, т. е. разумността.

Всеки един от дванадесетте извора отговаря на едно от телата.

Работете свободно, без принуждение, в духа на свободата. Връзката с Бога не е нещо, което, веднъж направено, остава осигурено. Не, връзката с Бога постоянно трябва да се подновява, постоянно да се прави, всеки ден, непрекъснато. Ако заговоря с някой човек днес, то има връзка с него, но ако той си отиде утре, няма връзка. Същото е и с Бога.


Методи за изливане на Духа, за свързване с Божественото, са били практикувани от други мистици и пророци. Учителят дава методите и законите, а ученикът трябва да ги приложи. Първото е работа на Учителя, а второто на ученика. Ще изучавате беседите и лекциите. Там са методите и законите. Ще изучавате Библията.

Когато му дойде времето, когато ученикът е приготвен, тогава Учителят ще го научи на по-дълбокото познание. За това си има определен час. Това не става случайно. Това става само когато ученикът дойде до определена степен на развитие
.

Същия ден 17 юли потеглихме за Боровец и оттам за София.

Моля, прочетете настоящето на всички братя и сестри и го пратете за прочитане в околните села, където\ има кръжоци.

Със сърдечен поздрав:

Ваш верен Б. Боев

 

 

Писма на Боян Боев -Том 1

Глава: Свещените истини

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...