Jump to content
Хронология на учителя Петър Дънов

1928_05_24 Учителя е на екскурзия на Витоша - бивака. Кирил и Методий, 24 май 1928 г.


Ани

Recommended Posts

 Учителя е на екскурзия на Витоша - бивака.

Кирил и Методий, 24 май 1928 г.

 

За тази екскурзия може да се прочете в спомена на Олга Славчева:

 

1. Кирил и Методий, 24 май 1928 г., четвъртък, [Витоша, бивака Ел Шедар]

Олга Славчева

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

  • 2 weeks later...

2.1.30. Кирил и Методий, 24 май 1928 г.,

четвъртък, [Витоша, бивака Ел Шедар]


По ведрото утро, по спокойно греящите звезди, по тихия ветрец Витоша покана ни изпраща, на гости да й отидем.

- Елате, казва тя - няма да ви къпя с дъжд, няма с вятър да ви бруля, няма да визаглебвам по кални долини, няма да разтраквам зъбите ви от студ.

Кима тя с бяла малка ръчица от върховете си и нежно добавя: „Зажъднях за песните ви, за веселите ви провиквания, за хубавите ви нежни игри. Елате, починете си при мен. Ето, изтъкала съм си вече пъстрите черги и шарените възглавници. Измих котлите на всичките си извори; можете да се огледате в тях и да пиете малки глътчици. - Рано елате, казва тя - да видите как се разсъмва у мен, как ветрецът при зори тихо разклаща цветните стълбца и вие отдалеч ще видите как гали високата ръж. Как славеите се надпяват в ранина, как лястовичките все още разправят на висок глас за планини и моря, докато дойдат при нас.” И тя още говори, сякаш че се извинява за миналото си малко грубичко държание към нас, като го обяснява с „атмосферни налягания”, „електрическо напрежение”, сезони и пр. А тя обичала гости, особено тия, които пазят чисти полята и изворите, не късат цветята, не кършат младите вейки на гората й. Тя не обича тия гости, които гърмят с пушки по нея, нито ония, които не пазят творенията на нейните художници и майстори.

Повярвахме и тръгнахме за Витоша. Потегляме наистина, както тя иска в 3 часа - в ранна ранина.

Слънцето голямо - блестящо и румено ни огря към водениците, гдето циклонът тия дни бе прекатурил множество стари дървета.

Лазим по зелените хълмове, гдето здравецът кичести гирлянди е поръсил по скали и валоги. Теменугата, мъничка и нежна, вече се прощава с полските цветя с нежен клик: .Довиждане! До година ще се видим пак!” Незабравката е изложила в изобилие своите художествени творения. При някой шубрак е поставила само едно цветче, а до някоя скала - цял букет - свежи, стройни, красиви. Художникът на жълтурчетата навред е оставил по една картина. Той се хвали със сочния жълт цвят, с който дори разкошната иглика, що и тя е поставила вред своите картини, не може да се похвали. Сладниче на кичести кичури застанало до разкошно зелена переста папрат и тихо се разговарят. Лайкучката разтворила бяло чадърче, непрекъснато се усмихва срещу слънцето. А мащерката е разгърнала по скали и драки своята розова свила и пред из въздуха благоухание и свежест. Извисили се стройни буки, борове и габер. Измежду тях тънка калина се преплита и нежно шушне с клоните си. По листите й лази божата кравичка - алена калинка, като скъпоценен камък, по блесналия в елмази росен лист на леската. Дрянът вече свива своето жълто знаме и едвам се различава между другите си братя. И над всичко това сияйното чисто ведро небе, синьо, синьо като синчеца, с тук-таме рейнали се малки буклести облачета, като главите на къдрокоси дечица. А въздухът, Господи, неописуема сладост, неоценима благодат и свежест. Нежно милва той очите, изпълва гърдите с омая, здраве и песен... Той е лекоперестия кораб, що ни води нагоре, все нагоре...

Наистина днес Витоша е царствена. Гледай как е извисила глава, сякаш тайнствен сфинкс, що крие в недрата си щастието на всички живи създания. Много неща знае Витоша. Много тайни са записани върху каменните й скрижали, за онзи, който може да ги прочете. И шъпне се, от някои мъдри се шъпне, че преди турците, били гърците, преди тях -римляните, преди тях - славяните, а преди всички тях в тия долини, из тия поля, гори и моря българите - този ден и - во веки веков!

Колко бури знае тази могъща планина, но все тъй величествена и прекрасна си стои тя още от край света.

Нижем се вече по новия широк път всред планината. Каква чудна гледка се открива към Софийско равно поле! Сега то прилича на вълшебна приказка. Като че ли, сега там живеят само феи, чудни самодиви, омагьосани принцове, слънчеви пажове, вълшебни птици, красиви кротки и песнопевци...

Като през паяжно свилено було се прозира лицето на Столичната хубавица - София - прочутия Средец и Сердика от памтивека... Реките подобно сребърни жици прорязват долините й. Плъзнала е София кръстом. Тя расте; полека и здраво се издига нашата прастара Столнина, от още първите ни свещени воеводи, които по Божия повеля ни заселиха тук. Над близките села, наредени в подножието на планината се вие дим. Навярно сега „Драгалевските феи и омагьосани принцове” колят курбан - Светец празнуват. Видях ги с очите си тия приказни, вълшебни мъже и жени - обути в цървули, стегнати в сини сукмани и пъстри ризи, водят за ръка малки сополанчета - бъдещата слава и величие на Драгалевци. Трицветни знаменца украсяват схлупените им одимени дворци, пред които мучи пълновима крава.

Настигат ни туристи, возени в автомобил. Отиват нагоре да се освежат по този начин. Дали ще усетят нещо клетките им от този ефимерен допир до природата? Но, тяхна си работа. Изглежда това бяха богати евреи, които много не се грижеха за по-вече кислород в кръвта си, за повече преживявания всред майка природа.

Ел-Ше-дар. Огньове. Накацали по скалите, някои от изпреварилите вече се провикват към нас: Ехо! Ехо! Чешмата разлива обилни струи, пее, пее, радва се и се весели. И тук цветя, и тук животворна хубост. Около огъня, върху камъни тук и там, насядали или полегнали, някои от нашите вкусват едемско блаженство, топлени от приятната грейка на разгорената жар. Време на закуска. Всички дъвчат усърдно.

Ел-Ше-дар се радва на своите гости. Дръвчетата се раззеленили, тревата с множество пъстри цветя е всекиму послала с мека постеля. Мирише на здравец, мащерка и лайкучка. Планината е наизвадила миналогодишните си украси, що цяла зима е крила в своите белоснежни скривалища. Сега, те всички отново са изкарани, оправени, оперени, като за сватба.

Учителят седнал върху такава една пъстра възглавница. Лицето му сияе от вътрешна красота и сила. Белите му сребристи коси, подобно свещен ореол ограждат дивното му лъчезарно лице. Всекиму, приближил се до него, намира по ценна блага дума да каже, да се усмихне, или бащински погледне.

Всички сме на припек. Обхваща ни сладка дрямка - приятна отмора. Като че ли до тука бяха всички грижи и, че от сега нататък ни чака само райско блаженство.

Всички млади около диригента. Симеонов сияе. Колко се радва той когато грабне диригентската палка! Широките му гърди се издуват с благодарната сила на песента - гласът му ечи над всички.

Хубави са нашите песни. С тях десетки години посрещаме дни и нощи, и носим неволи и грижи. Дивни песни! Сладчайши мелодии. Чрез тях ние изливаме обичта си към птички, цветя, ручеи, небе, слънце и звезди. Как иначе? Освен с песни, много и сърдечни песни: „Тъги, скърби”, „Сладко медено”, „Роена капко”, „Зора се чудна зазорява”. Една ли са и две, че да ги запиша? Той ни даде тия песни. Той - Учителят. Господи, колко са хубави! Чрез тях животът у нас расте и хубавее.

Днес ний сме щастливи - тия думи изказвам с пълна увереност. Може би в света сега някого коронясват, може би някой осъден на смърт днес получава свобода и прошка, може би има и други непознати радости в света, но ние сме измежду най-щастливите. Защо? - Защото сме с Учителя. Неговото присъствие ни окриля с божествена радост. От Него се излъчват прелестите на рая, благото на небето. Как стана тъй, че нам се падна това щастие да сме с Него? Щастливи деца, избраници някакви, не зная какви и за що. Той ли ни потърси, или ние Него? Той ли ни намери, или ние Него? Виж как тихо на камъка си седи. Притваря клепачи, като че вглъбен в себе си. Не вика, не жестикулира, но всяко негово най-малко движение е красота и сила.

Нещо ще стане в света. Такива велики Учители винаги чертаят началото на Нова Епоха. Човечество, вземи под чест! Идва Новото в света! Предвестник е Той. Нещо чудно и велико ще стане, което ние още не предусещаме.

О, какво говоря аз, най-малка между малките, най-глупавата? Какво пророчество дръзвам да проповядвам?

- Нова История, Ново Човечество, Нова Европа!

Кой ми внуши тия мисли? Живо туптение в сърцето ми буди чудно вдъхновение и ръката бърза да запише това което е, и това, което ще стане.

О, най-малка аз от всички, що са държали перо в ръка, как смея да записвам такива думи?

Но що думам? Защо да не дръзна смели слова? Та мощният дъб не почва ли от едно малко желъдче. Трябва само слънце да го грее, роса да го роси и то ще си порасте и мощен дъб ще стане.

Може би, ще дойде време, когато вдъхновените ми сега Слова ще станат плът и кръв, и всичко ще се сбъдне.

Амин, Господи!

 

 

Изгревът - Том 26

Глава:  2.1.30. Кирил и Методий, 24 май 1928 г., четвъртък, [Витоша, бивака Ел Шедар]

Олга Славчева

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...