1927_04_25 Учителя е на екскурзия на Витоша. Великден - втори ден

[Ани]

Учителя е на екскурзия на Витоша -

Великден - втори ден

 

Учителя с група от около 200 човека са на излет до Витоша на втория ден на Великден. Тръгват в 3 ч. сутринта и се завръщат в 6 ч. вечерта. Тази екскурзия е описана от Олга Славчева:

 

2.1.21. Великден - втори ден, 25 април 1927 г.,

понеделник, [Витоша, бивака Ел Шедар]

На път. Часът е 3 след полунощ. Звездите усмихнати блестят -същите преди 2000 години, когато Великият Учител е победил смъртта. По ведрото небе пресполовената Луна клони към запад. Сводът е чист. Само на изток няколко малки облачета като немирни деца чакат изгрева да му устроят някоя шега.

Студено е. Пътниците вървят с калпаци и замотани шалчета на вратовете си. Задуха студен вятър: отначало слабо, после почна да брули. Силата му порасна до толкова, че почти почна да ни тласка да се върнем. Но ние не го слушаме. Не ще му се уплашим, па и повече от 200 души сме, ще му дадем решителен отпор. Даже имаме и допълнителен набор -няколко 5-6 годишни деца - все ще ни помогнат нещо в отбраната.

Горската шумица се развила. А колкото наближаваме Драгалевци, по дворищата като снежни купи са нацъфтялите вишни. Нека си духа този немирен вятърко, той върши доста работа; ще помогне по-бърже да се развие горската шума. Нежно благоухание лъха от разкошно нацъфтелите грани; освен него из някои дворища под кръстосани тръне лее сладка миризма морав и пембяв зюмбюл. Нечия моминска ръка ще да е закрила нежните им цветове с тия бодливи тръне от домашните птици и животни.

Изведнъж върху ни се спущат десетина овчарски псета. Колко радост се чете в очите им, в цялото им същество! При всяко мръдване на ръцете ни те движат приветливо главите си, очаквайки някой залък. О, ние си знаем. Почва замеряне със залци в откритата им паст. Колко приветливост изразяват очите им! Ако искахме щяхме всичките да ги изведем с нас, но те нямат работа горе, по-добре да стоят и вардят дворищата си. Буйно се спуща надоле планинската река. Бие се, мята се из камъните, пръска бяла пяна, шуми, пее, тича.

Сега е царството на теменугите. Къде да се спреш, на коя да се любуваш. Всички са прелестни, омайно хубави и сладкодъхави. Всички са пълни с роса - плакали цяла нощ за топло слънце. С дружелюбна ръка те са обкичили камъните със своите нежни гирлянди. Заврели се под трънката и там сложили свое букетче, поръсили тревицата скромна. Подали цветче и на здравеца, че до него, тя мъничка, моравичка и нежна застанала и лъха своята омайна миризма; защото здравецът още не е развил своите знамена, затова и тя е дошла, малко със сестринска любяща ръка да накичи неговите двори. При всяка лехичка от тия мили цветя ти се ще да седнеш и там по-дълго да останеш, като им се любуваш до насита.

Едвам пъхтим по „Бери душа”. Боже, колко е стръмно! А вятърът все духа, брули и безжалостно блъска. Цялата софийска долина е пурпурна на изгряващото слънце. Цялата долина се къпе в море от розова светлина. Ония немирници облаци, наистина ни лишиха от красивия изгрев, но то богато възнагради погледа ни, като изскочи над тях и волно се понесе по начертания си път.

Далече, високо са още нестопените снегове. Но до там ние няма да отидем сега, а до нашата мила гостна, при чешмичката, която вече пее всред природата, а не както преди разплакана пълзи навред по земята и не знае своя път. Но Този, който и нас създанията Божии така направлява, помогна и ней, събра водите й и в чучур ги вкара, жадни да пои, песни да пее и прославена да бъде. Наоколо и млада горица, а по-надоле са сухите дърва, които събираме за нашето огнище.

На всички ни лицата озарени; като че ли сме получили някое голямо наследство и сега всинца се радваме, че сме станали богати изведнъж. Как стремително вървим към „нашето място”, като че то е някоя добре отоплена зала, снабдена с всички удобства; а то открита ливада, открита, както за слънцето, също и за изобилен дъжд.

Почиваме на „Зеленка”. Небето се заоблачи сякаш още не искаше да ни се усмихне. Учителят помоли поканените поети да четат своите слънчеви поеми. Значи дойде уречения час, Боже, какво ще стане сега? Сърцето ми трепери, просто ще се пръсне от вълнение.

Пръв почна дядо Благо. Прочете сполучливата си римована възхвала към слънцето. Бялата му коса и брада, розовото му почти младежко лице сияе от задоволство, защото се счу тих възглас: - Хубаво, хубаво!

След него Мара Белчева, подобно жрица, красива и пременена почна с тържествен глас. Всяка думичка в чудесната й дикция придобиваше магичен смисъл. Гласът й трепти, замира, тихо се издига и замлъква в многозначителни паузи. Сама прекрасна, та „изпя” на слово своите възторзи към дневното светило.

Завърши поетесата; Учителят стана и ние - по него. Съжалително ме изгледаха всички останали, а гордите лавроносци на този ден събираха обилни похвали, щедро дарени от нашата пъстра публика. Моята тетрадка, защото Боже, прости ми, аз написах цяла тетрадка, посрамена остана върху гърдите ми под блузата... О, моя „Асавита”!

Горе заварихме всичко готово. Слава Богу. Огънят пращи и пръска весели искри, чайниците - една дузина врят, кипят, вдигат пара и се оплакват, че сме закъснели... Чайниците са нанизани на върлина, подпрена от краищата с големи камъни, а под тях разложена жарава, само да се грееш.

- Пийте шестгодишно вино - хили се нашия Урс - Цеко, радостен, че поради услугата си с чайниците при изкачването може всекиму да каже тая шега и любезна дума да отправи. Всеки с благодарност гледа на това широко кръгло лице, прилично на пълна месечина - мургаво и червено, озарено с две малки сини приветливи очички.

Обаждат се певци. Няма умора; бурята е забравена, сега тука само се пее и волен смях се чува навред. Някои берат коприва за ароматична чорба. Други, натъкмили високи пръстени гърнета, в които се вареше познатия ни фасулчец, тук сега придобил важно предназначение -„Господин Бобчев”. В гърнето с него е нарязан само кромид, но той е тъй вкусен и ароматичен, че заслужава да изкачиш планината, за да си куснеш от него.

Нашият учен - Георги Радев с разрошени от вятъра къдри, седна до огнището и запя някаква бохемска песен. Симпатичното му умно лице менеше израза си според словата - излизаше много смешно, тъй че, всички се прегъваха от смях.

Извикват за гимнастика. Три грамадни маршируващи кръга. Правихме разни движения с ръце и нозе - то бяха някакви тайнствени кръговъртения, съпроводени с дивия вой на вятъра. Стопляме се. От средата Учителят направлява гимнастиката. Неговата почти ефирна изящна фигура, като че не се допира до земята. Движенията му са леки, живи, гъвкави и красиви. Някаква чудна сила се излъчва от Него. Вятър на воля пилее сребърните му копринени коси, които засипват лицето му във волна игра.

Облаците отдавна са покрили цялото небе, което смръщено следи нашата волна и безгрижна игра. Тук-таме, из под гъстите облаци, като че ли невидима ръка ни заплашваше с кофи вода...

Почваме обяда. Великденска гощавка. Пред Учителя грамада козунаци и пъстри яйца. Но той с приятност сърба - „господин Бобчев” с копривена салатка, а всички други блага щедро ни раздава.

Сърцето ми болезнено се свиваше... Значи мен не поканиха да чета и моята „Асавита” ще остане в пазвата ми. Но и слънцето не рачеше да се покаже, което облекчаваше изпитанието ми, защото Учителя беше казал: „Ще четат, когато слънцето грее”.

Но чудо, ето го изгря. Провря се между гъстите облачни талази и се застоя като калесано. Изпрати микроскопични капки над нас - грее и пръска, грее и пръска с ухилено лице. Раздигна се трапезата. Всички обикалят Учителя. Насядаха амфитеатрално. Аз заставам накрая и жално гледам наоколо. Сега Той ще почне да говори. Ето, отваря уста, усмихнато казва: - Но ето слънцето вече грее, а где е ....

Смъртно заби сърцето ми, като чух името си. Трябва да съм побледняла. Може би щях да припадна от изненада и срам, защото макар и готова, аз се срамувам да „отварям” устата си пред такива познати, известни творци като признатата поетеса.

Но, машинално измъквам прегънатата вече тетрадка и под отправения поглед на 200 души, почвам да чета. Слънцето не мръдна отгоре, като хвърляше радостни пръски, които не приличаха на никакъв дъжд, а някакви шеги.

Колко време четох, не зная. Колко дълго слънцето стоя като свидетел над нас, не зная. Зная само, че като свърших, чуваха се ридания. Някой се спусна и ме зацелува. Избягах към скалите и се скрих в храсталака. Но и тук ме намериха - нова целувка по челото, по бузите, по устните, оросена от сълзи, покапали от старческо брадато лице. Чух думи: ’’Работи в скромност и мълчание, и все ще събудиш някоя душа”. „Вълшебно” -викат. Така ридах аз, сграбчила торбата и гегата си, сама не зная защо.

О, Великден Божий! .Асавита” пак се скри в пазвата ми и като че ли там изчезна завинаги. Колко страшно, чудно ми стана. Асавита - Духът на Емануила. И ти, пътниче през вековете, ако нявга ти се случи да я прочетеш, спомни си за мен добро и кажи: „Боже, дай мир и радост на душата й”.

Слизаме.

Върху нас се изля проливен дъжд. Това беше страхотна баня, която мокри до мозъка на костите ни заведе у дома. Там преоблечени и стоплени с чай ние носим насладата в душите си от чудния пролетен ден.

 

Изгревът - Том 26

Глава:  2.1.21. Великден - втори ден, 25 април 1927 г., понеделник, [Витоша, бивака Ел Шедар]