1872_05_17 Роден Тодор Стоименов, един от първите трима ученици на Учителя

[Ани]

Роден Тодор Стоименов,

един от първите трима ученици на Учителя

(17.05.1872 г. - 22.10.1952 г.)

Роден е в Пазарджик. През 1891 г. заминава за Бургас, където започва работа като чиновник в Бургаския окръжен съд.

От ранна възраст има интерес към духовното, търси смисъла на живота. Влиза в различни общества, чете материалистическа литература и книги по спиритизъм. Покрай духовните си търсения се запознава с Пеню Киров и с бащата на спиритизма в България – д-р Георги Миркович, който издава списание „Виделина”.

Техен приятел, Васил Козлов, им казва, че ще ги запознае с Петър Дънов – „много напреднал в духовно отношение човек”. И наистина Козлов говори с него за тези трима приятели. Учителя им пише, откъдето тръгва и кореспонденцията помежду им. Тримата – Тодор Стоименов, Пеньо Киров и д-р Миркович, се събират да четат Евангелието и да разискват по духовни въпроси. След близо две години писане на писма, на Великден 1900 г., първите ученици се срещат лично с Учителя във Варна. От тогава Тодор Стоименов следва пътя, показан му от Учителя.

След 1914 г. се премества в София. От създаването на „Изгрева” до края на живота си той живее там, изпълнявайки ролята на касиер на Братството.

(Текстът е взет от мултимедийния диск: Духовният Учител Петър Дънов, изд. Бяло Братство, 2009 г)

_____________________________

Спомени за Тодор Стоименов:

1. Статия за Тодор Стоименов в сп. "Сила и живот", бр. 1-2, 1995 г.

2. Биография на Тодор Стоименов, от Епистоларни диалози - част І (1898–1900)

3. Тодор Стоименов, от Светозар Няголов, "Светъл лъч към човешката души"

4. Снимки на Тодор Стоименов

За Тодор Стоименов може да се прочете още в темите:

1900_04_09 (датата не е точна) Първа среща на Учителя с д-р Миркович и Тодор Стоименов

1900_07_23 Учителя прави водно кръщение на П.Ки­ров, д-р Миркович и Т.Стоименов

1908_01_01 Учителя посреща Новата 1907 г. при Тодор Стоименов, Бургас

1952_10_22 Заминава си Тодор Стоименов, един от първите трима ученици на Учителя

[Ани]

ПРОЛОГ

__________________________________________________________________________________

Когато първите ученици са срещнали Учителя те все още не са знаели каква велика роля им е отредена в Мировата драма. Тогава той е бил все още неизвестен, докато някои от тях са били вече изявени фигури в обществото. Може би и затова в съзнанието им е останал повече като “Г-н Дънов”, отколкото като Учителя”. Но от срещите си с него. те действително са усетили в душите си прилив на духовна енергия. Тя. именно, ги е импулсирала да бъдат добри изразители на онова Ново, все още неразбираемо за тях, което е лайтмотив на Мировата драма.

Ролята на първите ученици е огромна. Тях Учителят е извикал първи на Сцената, където действието тепърва ще се развива.

__________________________________________________________________________________

ТОДОР СТОИМЕНОВ

1872 - 1952

Роден е в Пазарджик. Семейството му живеело в оскъдица. Неговата любознателност му помогнала да се сдобие с добро образование и той още като юноша, на 17 години постъпил като писар в Пазарджишката община. От 1892 г се преместил да живее в Бургас. Работил е като секретар в Бургаския окръжен съд.

За дейността на Учителя Т.Стоименов е научил през 1898 г., а с него лично се запознал през 1900 година. Това е станало на първия събор на веригата, за който той е получил лична покана от Учителя.

Често в писмата си до П. Киров Учителя предава поздрави и за Т. Стоименов. Мислейки за трудностите на учениците си, той им помага по неведоми пътища. В едно писмо до П. Киров той пише:

“Поздравявам нашия приятел Тодора. Простудата ще му мине. Такъв е този земен живот, пълен с трудности, скърби, разочарования. Той е живот на един пътник.”

Тодор Стоименов сам разказва за своя житейски път в интервюто, взето от пастор Марков за в-к "Български бранител”:

“Като дете, потърсих смисъла на живота. Влизах в различни общества, четях и материалистична литература, но все оставаше празно в душата ми, и бях решил по чисто философски път, че животът няма смисъл. Но макар и да не намирах аз лично смисъл, казвах си, че животът не може да няма такъв. Това беше през 1896/7 година, когато се борех със себе си. След това случаят ме заведе в Бургас, да се запозная с приятеля в.Козлов, който чел книги по спиритизъм и с последния /спиритизма - бел. ред./ Козлов ме запозна. И веднъж на сеанс духът между другите верни неща ни каза: “Животът ви да бъде евангелски” Дотогава считах Евангелието за попска книга, както ни учеха в училище. Купих си Библия и почнах сериозно да се занимавам. Козлов ме запозна с Пеню Киров, а после и с д-р Миркович, който може да се каже, че е бащата на спиритизма в България. По него време Миркович издаваше спиритическото списание “виделина”. Козлов ми каза, че ще ме запознае с някой си Петър Дънов - “Много напреднал в духовно отношение човек” И, наистина, заминавайки за Америка Козлов минал през Варна и говорил на г-н Дънова за нас, и тогава г-н Дънов ни писа. За две години бяхме в преписка с г-н Дънов. А ние тримата, Пеню Киров, д-р Миркович и аз, се събирахме да четем Евангелието и да разсъждаваме по духовни въпроси. На връх великден, 1900 година, щастието ни бе голямо: двамата с Пеню Киров се срещнахме във варна лично с г-н Дънов.

- А какво е, брат Стоименов, вашето лично мнение за г-н Дънов и неговото учение? - запитах аз. И г-н Стоименов така отговори:

- От всички мои лични опитности с г-н Дънов, когото сега наричаме вече Учител; от всички мои най-критични наблюдения за близо 40 години, аз мога да кажа най-чистосърдечно, че той е Божий пратеник не само за България, но за целия свят. Той е видимият представител на Невидимото велико всемирно Бяло Братство, на което глава е Христос, и което иде в тази епоха да въдвори Царството Божие на земята.

Това Братство работи между всички народи по различни форми, за да се пробудят и съзнаят людете, че са преди всичко безсмъртни души, произлезли от един център - Бога и, като схванат своя царствен произход, да заживеят в хармония със свещените принципи на Божията любов, на Божията мъдрост и Божията истина. Тия принципи ще преобразят света като внесат: топлина в сърцата, светлина в умовете и благородство в душите, за да бъдат достойни граждани на това велико, необикновено Царство, което иде да се въдвори на земята, на която ще обитават високо интелигентни души - светещите същества на шестата раса. Нали Христос казва: “Блажени кротките, защото те ще наследят земята”? - Христос казва, наистина: “Аз съм кротък и смирен по сърце”, но от Тоя кротък и смирен по сърце Христос излезе най-великият революционер в полето на Духа! - какъвто друг историята не познава: за Неговите принципи последователите Му са отивали без страх и с любов на жертвениците.

Ние тук прекъснахме брат Стоименов и пожелахме да поизясни мистиката на речта си. И той продължи:

- Духът е, който дава живот, плътта нищо не ползва. Хората на плътта ще се самоизядат, а хората на Духа ще преодолеят всички препятствия, защото идеалите им са безсмъртни и имат за обект Доброто на цялото човечество. Това са работниците Божии, които носят сърце чисто като кристал; ум светъл като слънцето; душа обширна като вселената и дух, мощен като Бога, защото такива са, които излизат от Бога. Христос казва: “Не всеки, който ми казва “Господи, Господи” ще влезе в Царството Божие, но онези, които вършат волята на Отца моего.” И “Господ не гледа на лице, но на сърце.” Резултатите са, които определят качеството на извършената работа...

- Нещо по-конкретно от Учението, г-н Стоименов?

- Учението на Учителя е учение за целия живот, а не за формите, и затова е приспособимо за целия свят и всички религии. Според мене църквите са разсадници: цветето докато е малко го държат там, после го преместват докато укрепне; така е и с душите, докато укрепнат; затова Учението не е против никоя църква, а е за всички религии... Животът, това е благото, дадено ни от Бога, а добрите ни резултати в живота зависят от нашите чувства, мисли и постъпки, хармониращи с волята на Бога.

- А щастието и величието на един народ зависят: 1) от високия морал на отделното семейство, 2) от разумността на неговите общественици и 3) от проницателността на неговите държавници, защото държавите, това са банките, в които се влагат капиталите на Невидимия свят и от разумната им функция зависи да се увеличава или намалява кредита им, или дори да се закрият, когато изпаднат в нечисти ръце. Всяка проява си има своите дълбоки причини: обикновеният се спира на проявата, а разумният търси да се справи с причините. Учителят учи, че истински човек е онзи, който е хармонизирал в себе си сърцето, ума и волята. Такива човеци трябва да бъдем! И един ден - заключи г-н Стоименов, най-старият от живите ученици, - всички ще бъдем такива истински човеци...

През последните години от своя живот Тодор Стоименов е живял в София, на Изгрева. Заминал си на 22 октомври 1952 г. без да се отдели и за момент от пътя, показан му от Учителя.

Ел-Шадай на Витоша

 

__________________________________________________

Източник: Тодор Стоименов (1872-1952)ПРОЛОГ

Списание "Сила и Живот" 1992- 1996г.

 Брой 1-2 -1995г.

[Ани]

Биография на Тодор Стоименов

 

Тодор Стоименов (1872-1952)

Ранни години

Тодор Стоименов (Стоянов) е роден в Пазарджик на 15/17 май 1872 г. Отрасва в бедно семейство с баща Стоимен Геор­гиев и майка Мина Стоименова Георгиева. Т. Стоименов има брат, който в началото на миналия век живее в Созопол, както се разбира от писмата на П. Киров. Вероятно това е Димитър Стоименов Македонски, който взема участие в първите сбирки на Бургаския кръжок, а освен това за известно време (ок. 1911 г.) братските събирания са ставали в неговия дом. В писмата се споменава евентуално и за друг брат, който има проблеми с правосъдието, като за съдействие се търси влиянието на М. Казакова. Т. Стоименов има също и сестра Мария, която е по­сещавала Изгрева и е играла Паневритмия. В спомените за нея на хора от Братството се говори, че е имала кралска осанка и държание.

След заболяване в детска възраст Т. Стоименов остава с не­дъг в дясната ръка, което не му позволява да я използва пълно­ценно до края на живота си. Пише с лявата си ръка, но бавно, което е причина да няма негови спомени. Семейството му е средно заможно и той като юноша помага на баща си в кожар­ския занаят. Завършва трети прогимназиален клас в родния си град. Неговата любознателност му помага да се ограмоти добре и така още на 17-18 години постъпва като писар в Пазарджиш­ката община. След известно време семейството му се изселва в Бургас. През 1891 г. Т. Стоименов започва работа като чиновник в Бургаския окръжен съд. Усърден в работата си, постепенно се издига до степен секретар на съда, на която служба се е пенси­онирал на 45 години по стария закон за пенсиите.


Обръщане към духовното

Интерес към духовното Т. Стоименов има от дете, както твърди самият той, и още тогава търси смисъла на живота. Влиза в различни общества, чете материалистическа литера­тура, която по това време е в апогея си. Но все остава празно в душата му и даже в един период от живота си (1896-1897), по време на вътрешни борби със себе си, той решава чрез чисто философски разсъждения, че животът няма смисъл. Това обаче не го задоволява, тъй като дори и да не намира такъв, разбира, че животът не може да бъде без смисъл.

През 1897 г. все още е дребен чиновник в Бургаския окръ­жен съд. По това време е на квартира в една малка стаичка, къ­дето прекарва свободното си време в четене. Ето спомените му оттогава.

„Една вечер преживях нещо страшно. Както си четях, стори ми се, че столовете се раздвижиха, в шкафа започна да се тропа. Настръхнал в ужас, аз легнах на леглото и се завих презглава. На другия ден ми казаха, че се явили таласъми и в други къщи. Тогава се запознах с един млад чиновник, който се наричаше Васил Козлов. Той се занимаваше със спиритизъм и беше чел такива книги. Още щом се срещнахме, ми каза: „Ти си много добър медиум". Така започнахме да правим опити с писане и масичка.

Чрез В. Козлов се запознах с друг един човек - П. Киров, който се оказа много по-напреднал. Беше хубав, малко пълен, спокоен, добър, мълчалив човек, много сърдечен и много духо­вен. Малко след това се запознах и с д-р Миркович, който може да се каже, че е бащата на спиритизма в България. По това време докторът издаваше спиритическото списание „Виделина".

На един от спиритичните сеанси духът между другите ве­рни неща ни каза: „Животът ви да бъде евангелски". Дотогава считах Евангелието за попска книга, на което ни учеха в учи­лище. Така си купих първата Библия и започнах сериозно да се занимавам с нея."
По време на друг сеанс Тодор Стоименов разбира, че ду­ховното му име е Азаил, а неговият духовен ръководител е Ферени, който е слязъл от възвишената планета Феташ.

Приятелят В. Козлов им обещава, че ще ги запознае с ня­кой си Петър Дънов, „много напреднал в духовно отношение човек". И наистина, Т. Стоименов и П. Киров изпращат Козлов на пристанището в Бургас за Варна, откъдето той трябва да от­пътува за Египет (Кайро). В. Козлов се среща и говори с Учи­теля Петър Дънов за тези приятели. Така те получават писмо, откъдето и тръгва кореспонденцията помежду им. През месец август 1898 г. П. Киров отива във Варна и се среща лично с Учи­теля Петър Дънов, след което споделя с Т. Стоименов: „Това нашето са само опити. Г-н Дънов е наистина много напреднал духовно човек, от който ще научиш неща, които ще те осветлят по много въпроси". До 1900 г. тримата - Т. Стоименов, П. Киров и д-р Миркович, продължават да се събират, да четат Евангели­ето и да разискват по духовни въпроси.


Първата среща с Учителя Петър Дънов

Т. Стоименов и П. Киров работят за известно време за­едно в Бургаския съд, където допълнително имат време да се опознаят и сприятелят. След близо две години писане на писма навръх Великден в началото на април 1900 г. щастието и на Т. Стоименов било голямо - той се среща лично с Учителя Петър Дънов във Варна. П. Киров отпътува на 30 март, а Т. Стоиме­нов няколко дни след него се качва на увеселителния параход за Варна. В началото на април през същата година във Варна се състои и първата олимпиада на юнашките дружества, на която се събират хиляди юнаци от градове и села от България и чуж­бина. Това е първият събор от такъв мащаб, който представлява много ярка форма на изява на обединените гимнастически дру­жества „Юнак". За това събитие Т. Стоименов продължава да си спомня до края на живота си, което говори, че заедно с П. Киров са присъствали на големия форум.

В спомените си от първата среща с Учителя Петър Дънов Т. Стоименов споделя:

„Трябва да кажа, че П. Киров беше отишъл напред с друг курс на парахода, така че аз пристигнах сам и трябваше да ги търся. Отседнах при свой познат - Христо Симов, който се оказа роднина на Учителя. Той ме заведе в дома му. Точно в това време те се завръщаха заедно с П. Киров от лозята на Варна. Там те са ходили на разходка и са имали дълги и твърде оживени разговори.

Учителя беше млад енергичен мъж, изискано облечен, който говореше охотно, както и охотно мълчеше и слушаше с усмивка събеседника. Обичаше да се шегува. Скоро ни изпо­вяда, че неговите роднини искали да ги води по сладкарници и танцувални вечеринки, че искали да го назначат чиновник при владиката, който бил близък на баща му. Той учтиво отклоня­вал всичките покани, като предпочитал да се занимава с четене, с изнасяне на беседи по френология в читалището. Тогава из­дал книжката си „Науката и възпитанието", която обаче не му донесла никакви особени приходи - той и без това повечето я подарявал. По-късно той беше предприел обиколки из стра­ната, като пак така изнасяше сказки и правеше измервания на черепите, от което е имал известни скромни доходи. Когато по- късно идваше в Бургас, за да не плаща на хотел, спяхме заедно на едно легло в моята скромна стаичка. Но никога не се назначи на държавна служба, нито беше станал зависим от някого. Това беше едно голямо разочарование за неговите близки, които оч­акваха, че той ще пласира по-добре своята отлична подготовка, своите документи от чужбина.

Помня тогава, че между другите въпроси беше и тоя: „Вие виждал ли сте ангел?". „Естествено, в различни степени!" - беше отговорът. С една дума, аз бях съвсем поразен, което чувах от него. Струваше ми се, че духовният свят е станал така близък и понятен, като че беше самият физически свят, който ме заоби­каляше, който виждах с очите си и пипах с ръцете си.

„А кога ще можем да направим конгрес на духовните хора в България?" - запитах го аз. „И това може да стане, ако се по­лучи заповед Отгоре." Мене ме порази това „ако се получи за­повед Отгоре".


Първият събор на Бялото Братство в България

„Можете да си представите нашето самочувствие" - про­дължава своя разказ Т. Стоименов, - когато наистина през ме­сец юли получихме покана за конгрес във Варна. Датата беше определена - това беше първият конгрес на Бялото Братство в България - юли 1900 г.

Трудно беше за нас двамата с П. Киров да се откъснем от службата си. Имахме тогава един строг началник, който опре­деляше отпуските. Не беше възможно да се мисли, че той ще пусне нас двамата едновременно, както беше необходимо да от­състваме. И все пак чудото стана. Когато излезе разписанието за отпуските на чиновниците, беше предвидено ние двамата да бъдем в отпуска точно през дните, които бяха предвидени за конгреса. Тъй като ни пуснаха три дни по-рано от датата на па­рахода, ние решихме да не се бавим нито час - кой знае какво може да му дойде на началника на ума и да вземе да ни спре. Затова решихме да тръгнем пеш. Така и потеглихме сутринта с по едно палтенце на гръб. Пътят беше 120 км, през мъчнопроходими места, покрити с гори и планини. Последният ден Пеню Киров, понеже му се подбиха краката и ходенето му стана за­труднено, можа да се качи на една селска кола със сено и така ме изпревари. Когато пристигнах сам във Варна, той вече се беше окъпал и преоблякъл. На другия ден пристигна и третият конгресист - д-р Миркович, идвайки от Сливен и с параход през Бургас. Той малко се разсърди, че не сме го чакали, но му мина. Конгресът трая три дни и беше едно от най-паметните ми пре­живявания. Това бяха дни на беседи, разходки из околностите на Варна, молитви, приятелски разговори. Когато аз запитах мислено Учителя: „Как може това да се нарече конгрес, след като в него участват само трима души?", той каза гласно, като отговаряше на мисълта ми: „Сега сте трима, но ще дойде време, когато ще сте хиляди".

На 23 юли 1900 г., неделя, в 5 часа сутринта, заедно с П. Ки­ров и д-р Миркович Т. Стоименов получава водно кръщение от Учителя Петър Дънов на р. Девня, при моста на жп линията за Варна. Така оттогава до края на живота си Т. Стоименов остава верен на идеите и не се отделя от пътя, показан му от Учителя. Слабичкият, като че въздушен чиновник, както са го наричали братята, надживява с доста години другите двама участници в събора. Единствен той е свидетел как от трима човека на пър­вия събор след заминаването си Учителя Петър Дънов оставя десетки хиляди последователи.


Несправедливо обвинение

През 1904 г. Тодор Стоименов сънува една вечер как го на­паднала глутница вълци, които без малко щели да го разкъсат. Озърнал се и видял, че наблизо има дърво. Бързо се хванал за клоните му и се качил горе. Така се отървал. Сънят бил дотук. На другия ден излиза от печат малка брошура от един правос­лавен свещеник, насочена срещу неговото име. Този свещеник го обвинявал, че бил проводник на евангелизма в Бургас и по този начин отклонявал народа от православието.

Книжката е от 11 страници и се нарича „Грях ли е да се молим на Бога за ближния?". Отпечатана е в Карнобат с под­заглавие „Отговор на бургаските протестанти", с автор К. Хри­стов. Това е протойерей Костадин (или Константин) Христов, бургаски архиерейски наместник. На първата си страница бро­шурата започва с думите: „В печатницата „Велчев" в Бургас е напечатано едно пасквилче под наслов „Ти победи!", носещо дата 25 март 1904 година. Прочетох пасквилчето с душевна тъга, защото съдържа куп ругания по адрес на Църквата и право­славния български народ. Помислихме, че това е работа или на безбожници, или на протестанти, защото засега не познаваме по-други врагове на всичко, що е българско".

Протойерей Христов продължава настъплението си срещу Тодор Стоянов. „Не сме се мамили. На 3 май Тодор Сто­янов, българин, протестантин, писар при Бургаский окръжен съд, ми се представи ухилен до уши, подаде ми пасквилчето и възкликна: „На, това е за вас предназначено!". Стана явно, че бургаските протестанти намислили да отмъщават на бурга­ските граждани, та турили налице нещастния Тодор Стоянов. А за какво има да отмъщават? Ще обясним.

Руско-японската война изненада света и причини тъга на славянските народи. Всички разтвориха сърцата си за молитва към Бога, всички развързаха кесиите си за ранените руси. С та­кава цел се събраха и бургаските граждани на 7 март в църк­вата. Във време на молебена, когато обяснявахме положението, когато всички слушаха с прискърбие душевно, протестантчето Тодор Стоянов се закикоти и заклати глава назад-напред пре­дизвикателно. Предугадихме какво мисли и без да посочим името му, изобличихме го, и той се посрами и млъкна. Тодор Стоянов излиза след това с пасквилчето „Ти победи!".

Нека каже сега Тодор Стоянов, като е чиновник, като е евангелист, а ругае властта, която го храни, не му ли шепне нещо съвестта? На, тук ний сме виновати, че дирим съвест в человек, който безразсъдно е станал отстъпник от Светата Хри­стова Църква. Протестантин и съвест...

Хайде, Тодор е едно глупаво още момче и като зашеметен в заблуждението не знае какво прави; ами какво да кажем за Велчев, който е станал негов съучастник, като напечатал такова едно безбожно пасквилче по адрес на Църквата и народа? От наша страна ний ще молим Бога да вразуми и просвети заблу­дените и ги настави в пътя на истината. А за по-нататък имат думата: за Тодор - началството му; а за останалите пет протес­танти - гражданите, на чийто гръб трупат богатства. Те могат да им внушат благоразумие." Така завършва протойерея своята брошурка.

К. Христов обвинява Тодор Стоименов за написаното, но дали е така? Отговора го дава самият протоиерей в брой 26 на в. „Нова Епоха" от 26 юни 1904 г., публикувайки едно „Предизви­кано обяснение". „Обаче работата излиза съвсем другояче. Ако се вярва на бургаския протестански проповедник Пачеджиев, автор на брошурката „Ти победи!" бил не Тодор Стоянов, а Ни­колай Велчев. Той я прочел в ръкопис на 5-имата бургаски про­тестанти като проповед и отсетне я напечатал. Явява се въпро­сът защо е взет като автор на брошурата Т. Стоянов, а не Велчев?

На това има да отговорим: защото, когато ни се поднасяше от Т. Стоянов, Н. Велчев беше при нас и блуждаеше разсеяно, като хич да няма хабер от тази работа. Но сега вече положително знаем, че авторът на безбожните глупости по адрес на гражда­ните, на Църквата, на чиновничеството, на учителството и на ду­ховенството е Николай Велчев, печатар в Бургас, следователно общественото презрение минава за негова сметка, а не за сметка на Т. Стоянов."

В потвърждение на това, че не Т. Стоименов е авторът, е и изложеното от самия Николай Велчев в отпечатания малък сборник „Разпни го, Разпни го!", където той поема авторството върху себе си.


Живот в Школата

През 1914 г. Т. Стоименов се премества в София. След пен­сионирането си през 1917 г. започва работа като чиновник в представителството на АД „Сингер" (предприятие за продажба на шевни машини). Той е много старателен в работата си, човек с бистър ум, който не допуска грешки, поради което е много ценен и уважаван. Често е похвалван и награждаван за усърдна работа. През 1926 г. се сдобива със 7 дка земя на Изгрева, която през 1958 г. е отчуждена. Работата му в „Сингер" е доходна, ко­ето му дава значителна материална независимост. Тази мате­риална база би могла да послужи евентуално за създаване на семейство, но за да остане верен на препоръките на Учителя Петър Дънов - „да работи" за Божието дело, той не се оженва, а живее с роднини. Така Т. Стоименов има наистина възможност да се занимава с братски работи и до края на живота си остава най-верният член на Братския съвет.

Т. Стоименов е много скромен, пестелив, но същевре­менно и амбициозен. Честен, спокоен, уравновесен, добре раз­положен, леко критичен, но безупречен в работата си, той става един от стълбовете на Бялото Братство. По маниери и движения наподобява английски лорд - винаги хубаво облечен и с добра обхода към околните. Здравето му е деликатно, той е със слаба фигура, но добре оформена глава. Най-голямата му слабост е да гледа борбите - по онова време една от най-зрелищните и посещавани масови спортни прояви. Тогава изгрява щастли­вата звезда на Дан Колов, за когото и Учителя Петър Дънов го­вори в беседите си.

Т. Стоименов е определен от Учителя Петър Дънов за ка­сиер на Братството - при него се съхранява десятъкът. В тази си длъжност е стриктен и отговорен, даже и твърде педантичен в очите на някои. Всичко е под негов контрол и той не разре­шава да се разпилее и стотинка. Не на всеки отпуска пари, а като истински касиер винаги дава с неохота, за което си е на­вличал гнева на братята. Той държи всички пари под дюшека си и когато трябва да отпусне някаква сума, много трудно взема такова решение сам и обикновено се консултира с Учителя Пе­тър Дънов.

Също така е председател на Младежкия окултен клас, а заедно с П. Епитропов се грижи изцяло за братския живот и всичко, свързано с организацията на съборите. След заминава­нето на Учителя Петър Дънов той става ръководител на новоиз­брания Братски съвет до своята смърт.

От чиновническата си работа Т. Стоименов придобива ред ценни качества, които му помагат в трудното организиране на Братския живот. Той е научен да спазва законите на държавата. Като съвременник и сподвижник на Учителя Петър Дънов през всичките тези години той знае становището му по много въ­проси и затова много държи да се спазват законите на държа­вата. Той е привърженик на законността при всяка една власт и с оглед на това държи да се направи устав на Бялото Братство. Този устав обаче не е одобрен от социалистическата власт.

Според спомените на Борис Николов Тодор Стоименов лично го предлага за следващ ръководител на Братството и в потвърждение на това му дава личния си пентаграм, с който работи около 40 години. Пред всички ръководители от провин­цията той съобщава намерението си, което бива прието едино­душно, най-вече заради огромния му авторитет и уважението, с което всички братя са се отнасяли към него.

Напуска този свят на 22. Х. 1952 г. в един часа с диагноза сърдечен удар.


За Учителя Петър Дънов и Учението

Според спомените на Т. Стоименов, когато Учителя Петър Дънов идва в Бургас през 1901 г., той е изключително скромно облечен, но винаги чист. Обувките са старовремски, с ластици около глезените. Това е логично, тъй като по това време той не е имал средства. Отсяда в квартирата на Т. Стоименов и спи с него на едно легло, тъй като липсва второ. При П. Киров тогава не е било възможно да се отсяда поради сложните отношения, които той имал с родителите на жена си.

Т. Стоименов е на квартира в дома на един грък, който обитавал съседната къща. При едно от следващите си посеще­ния в Бургас Учителя Петър Дънов е поканен от Т. Стоименов на вечеря заедно с други братя и сестри. Както са седнали край масата, при тях пристига разтреперан хазяинът и с плач се об­ръща към Учителя: „Детето ми е болно, на умиране. Всички ле­кари вдигнаха ръце. Ако не му се помогне, след няколко часа ще умре. Моля ти се, помогни ми!". Той изважда от джоба си една неупотребявана носна кърпа, подава я на разтревожения баща и му казва: „Като си отидеш, сложи кърпата на лицето на детето". Той я взема, благодари му, бързо си отива у дома и я слага на лицето на детето. То веднага заспива. Когато на другия ден се събужда, е вече съвършено здраво. Бащата отива наново при Учителя Петър Дънов и през сълзи му благодари.

В интервю пред списание „Български бранител" от 1939 г. на въпроса какво е личното мнение на Т. Стоименов за г-н Дънов и неговото Учение, той отговаря: „От всички мои лични опитности с г-н Дънов, когото сега всички наричаме вече Учи­тел, от всички мои критични наблюдения за близо 40 години аз мога да кажа най-чистосърдечно, че той е Божи пратеник не само за България, но за целия свят. Той е видимият представи­тел на невидимото Всемирно Бяло Братство, на което глава е Христос и което иде в тази епоха да въдвори Царството Божие на Земята.

Това Братство работи между всички народи с различни форми, за да се събудят и съзнаят людете, че са преди всичко безсмъртни души, произлезли от един център - Бога, и като схванат своя царствен произход, да заживеят в хармония със свещените принципи на Божията Любов, на Божията Мъдрост и Божията Истина. Тия принципи ще преобразят света, като внесат топлина в сърцата, светлина в умовете и благородство в душите на хората, за да бъдат те достойни граждани на това велико, необикновено Царство, което иде да се въдвори на Зе­мята, на която ще обитават високо интелигентни души - свете­щите същества на Шестата раса. Нали Христос казва: „Блажени кротките, защото те ще наследят земята!", а за себе си казва: „Аз съм кротък и смирен по сърце". Но от Този кротък и сми­рен по сърце Христос излезе най-великият революционер в по­лето на духа, какъвто друг историята не познава. За Неговите принципи последователите Му са отивали без страх и с любов на жертвениците.

Духът е, който дава живот, плътта нищо не ползва. Хо­рата на плътта ще се самоизядат, а хората на Духа ще преодо­леят всички препятствия, защото идеалите им са безсмъртни и имат за обект Доброто на цялото човечество. Това са работни­ците Божии, които носят сърце чисто като кристал, ум светъл като Слънцето, душа обширна като Вселената, дух мощен като Бога. Защото такива са, които излизат от Бога. Христос казва: „Не всеки, който ми казва „Господи, Господи!", ще влезе в Цар­ството Божие, но онези, които вършат Волята на Отца Моего". И: „Господ не гледа на лице, но на сърце". Резултатите са, които определят качеството на извършената работа.

Учението на Учителя е учение за целокупния живот, а не за формите и затова е приспособимо за целия свят и всички религии. Според мене Църквите са разсадници: цветето докато е малко, го държат там, после го преместват, докато укрепне. Така е и с душите, докато укрепнат. Затова Учението не е против никоя Църква, а е за всички религии. Животът - това е благото, дадено ни от Бога, а добрите ни резултати в живота зависят от нашите чувства, мисли и постъпки, хармониращи с Волята на Бога.

А щастието и величието на един народ зависят: 1. От ви­сокия морал на отделното семейство; 2. От разумността на не­говите общественици; 3. От проницателността на неговите дър­жавници, защото държавниците, това са банките, в които се влагат капиталите на Невидимия свят, и от разумната им функ­ция зависи да се увеличава или намалява кредита им или дори да се закрият, когато изпаднат в нечисти ръце.

Всяка проява си има своите дълбоки причини. Обикно­веният се спира на проявата, а разумният търси да се справи с причините. Учителя учи, че истински човек е онзи, който е хармонизирал в себе си сърцето, ума и волята. Такива човеци трябва да бъдем! И един ден всички ще бъдем такива истински човеци."

 

08_БИОГРАФИЯ - ТОДОР СТОИМЕНОВ

Епистоларни диалози - част І (1898–1900)

[Ани]

Тодор Стоименов

Третият, най-младият от първите ученици на Учителя, е Тодор Стоименов. Роден е в Татар Пазарджик на 17 май 1872 г. След Освобождението на България живее известно време в Бургас, а по-късно се преселва в София. Красив, висок, строен и крайно честен човек, той е много пестелив и точен в отношенията си. Присъства на почти всички събори, проведени от Учителя. Свидетел е на зараждането и развиването на братството, което от трима души нараства на няколко хиляди. Тодор става касиер на братството и винаги придружава Учителя в обиколките му из България. Той е живата история на братството от първите стъпки до заминаването на Учителя. Слаб, нежен и с деликатно здраве, често пъти се налага Учителя да му помага, за да излиза от болезнените състояния, които го спохождат.

Гаврил Величков и Николай Шиваров отиват при Учителя да разрешат свои въпроси. Там е и Тодор Стоименов с група приятели. Те задават въпросите си на Учителя, но той ги поглежда и нищо не отговаря. След малко се обръща към Шиваров и го пита: „Има ли риба във Варна?" Той отговоря, че има. При този разговор очите на Тодор Стоименов светват. Учителя започва да разказва как се приготовлява рибата, а Тодор Стоименов казва: „Това е най-хубавото нещо в живота." Приятелите питат Учителя: „Нали не трябва да ядем риба, а защо Тодор яде?" Учителя обяснява: „Ще види Тодор, като отиде в другия свят. Там всичките риби, които е изял, ще тръгнат след него и ще си искат телата." В един сън Стоименов вижда, че е английски лорд, а неговата сестра Мария — кралица Елизабет II, при която започва подемът на Англия. Съня си той не споделя с никого. Често го боли и изтръпва лявата му ръка. Много от неговите връстници са заминали от този свят и той започва да се моли на Бога да си замине. На 16 август 1910 г на сеанс, в който се явява доктор Миркович Тодор пита доктора: „Господин докторе, още колко години ще съм тук, на Земята?" Докторът отговаря: „Докато свършиш работата си, а можеш да я свършиш в 10 или в 25 години. Аз ще те посещавам сегиз-тогиз и ще те упътвам как да работиш." Той живя още 42 години, които Учителя му даде. При разговор с Учителя, Тодор не е съгласен с него по някои въпроси започва да спори: „Ти кой си, че не се съгласяваш с моето мнение?" Учителя му отговаря: „Тодорчо, ти няма още да си заминеш. Първо ще вземем кралицата, после и ти ще оставиш това хилаво тяло." Стоименов се стресва, учудва се откъде знае Учителя, че сестра му е била кралица. Съзнанието му просветва, той се извинява на Учителя и иска прошка. Сестра му Мария си заминава няколко години преди него. При отварянето на школата през 1922 година Тодор Стоименов е избран за председател на младежкия клас. Той отлично знае, че в Учителя се е вселил Господният Дух и работи чрез него, но отношенията им са доста официални. Мъчнотията е в това, че той много трудно отпуска от братските пари, които съхранява. Учителя му написва само цифрите на парите и той дава сумата на носещия бележката. Понякога пита Учителя за какво се използват парите. При един такъв случай Учителя се усмихва и казва: „Всичко отива за братски нужди." И споделя с братята и сестрите: „За пръв път срещам такъв скържав човек." В дейността си като касиер на братството Тодор започва от нула и благодарение на своята пестеливост и от значителното увеличаване броя на учениците, които редовно внасят своя десятък, се събира голяма сума. Този английски лорд трудно влиза в положението на братята и сестрите да им услужва. Любовта му не е на нужната висота, но мъдростта е основа на живота му. Тодор Стоименов цял живот е в непосредствена близост до Учителя. Под неговото благотворно влияние променя много неща в характера си. Минава много болезнени състояния, които с помощта на Учителя успешно преодолява и достига до 80-годишна възраст. До края на живота си не успява да промени своя обективен ум и да се освободи от голямата скържавост. Той смята погрешно, че братските пари са негови и той трябва да разполага с тях. Това довежда до много неприятности в общия братски живот. След заминаването на Учителя той е избран за председател на братския съвет, който ръководи до своето заминаване — 22 октомври 1952 година. Документите и архивите поема брат Борис Николов, който заема неговия пост и продължава работата в братството.

Това са първите трима най-интелигентни и духовни ученици на Учителя, които несъзнателно са му създавали доста трудности, а какво остава за останалите хиляди души, които са били дълго време в мрака на невежеството, безверието и злото. Това е трудна задача за пробуждане на висшето съзнание на душите, която Учителя разрешава индивидуално.

 

Източник: 7.4 Тодор СтоименовУЧЕНИЦИ, УЧАСТВАЛИ В ШКОЛАТА, И ТЕХНИТЕ ПРОЯВИ В ЖИВОТА

Светъл лъч към човешките души

[Ани]

Снимки на Тодор Стоименов

 

Пеню Киров и Тодор Стоименов. На гърба на снимката е написано с почерка на Пеню Киров: „Подаряваме за спомен на любезния духовен брат и приятел Петко Ив. Гумнеров." София, 9 май 1915 год. Следват подписите на Пеню Киров и Тодор Стоименов





Снимката е направена през 1919 г.
Първите ръководители на Братствата в България, 1919:
1. Захари Желев - Казанлък. 2. Манол Иванов - Варна. 3. Панайот Ковачев - Стара Загора. 4. Иван Дивитаков - Търново. 5. Димитър Добрев - Сливен. 6. Тодор Стоименов - София. 7. Петко Епитропов - Пловдив. 8. Христо Тончев - Казанлък. 9. Константин Иларионов - Търново. 10. Никола Ватев - Русе.



Учителят, Любомир Лулчев, Тодор Стоименов, дядо Благо.



Учителя с приятелите на Бивака. От ляво на дясно: 1. Бертоли. 2. Учителят. 3. Дедо Благо. (Стоян Русев). 4. Зад него е Любомир Лулчев. 5. Тодор Стоименов.
 

 

Всички пеят песни. 1. Учителят. 2. Тодор Стоименов. 3. Д-р Иван Жеков и индус с чалма



С Учителя на Изгрева - Тодор Стоименов и д-р Иван Жеков



Снимка 13. Пеню Ганев над Учителя, на Рила при бялата маса - 19.VIII.1939 год.
Прави: 1. Тодор Стоименов; 2. Пеню Ганев; 3. Кръстина Петрова (съпруга на Начо Петров); 4. Начо Петров. Седнали: 5. Учителят; 6, Марийка - внучка на Тодор Стоименов.



Софиянци в село Мърчаево (1944 г.), с акордеониста Данко
Симеонов. Данко (Юрдан) е брат на цигуларя Симеон Симеонов.
Седнали: 1. Тодор Маринчевски. 2. Тодор Стоименов. 3. Юрдан (Данко) Симеонов с акордеона.
Прави: 5. Борис Димитров, гърбавият. 6. Стефан Белев. 7. Пенка Белева.