Jump to content
Хронология на учителя Петър Дънов

1916_04_16 Учителя кани Паша Теодорова да стенографира неговите неделни беседи


Ани

Recommended Posts

Учителя кани Паша Теодорова да стенографира

неговите неделни беседи

 

На 16 април 1916 година (Великден), Паша се докосва до Словото и това определя жизненият й и духовен Път.  Учителя кани Паша Теодорова (1888-1972) да стенографира неговите неделни беседи. За това събитие може да се прочете в:

Спомен на Паша Теодорова - Великден
 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Спомен на Паша Теодорова

 

6. ВЕЛИКДЕН


Беше 16 април 1916 г. Ако първото си посещение на Учителя нарекох епохално, не зная как трябва да нарека онзи първи, не по-малко незабравим ден, когато за пръв път чух беседа от Учителя - Словото Божие - същината на Учителя. Първа беседа чух, и то на такъв ден - Великден - един от великите дни на моята душа от ранното ми детство и досега. От тогава и досега този ден е бил различен по форма, съдържание и смисъл, но всякога един и същ по това, че съм очаквала нещо ново, да имам нещо ново - дори една панделка, но да е новичка. Като дете и на една панделчица съм се радвала. Добрите същества от този и от другия свят всякога са задоволявали желанието ми, което е било повече от скромно, и за този ден всякога съм имала нещо новичко. Често това новичко е било по-голямо от очакването ми, за което съм била много, много благодарна.


Днес вече мога да говоря с езика на сегашното ми разбиране. Значи от детската ми възраст още в мене е живял стремежът към новото, но различно изявен - детето не може да говори за нови идеи, но може да говори за нова панделка. И така растях и пораснах, за да чуя Новото, Великото не само напечатано, но живо и то от устата на Онзи, който го донесе, за което именно беше дошъл на земята. И този Велик ден, за който пиша по-горе, Разумният свят пак не ме забрави, пак ми даде нещо Ново, но вече неизмеримо и по форма, и по съдържание, и по смисъл - нещо Велико ново.


Как да нарека този Велик ден? Ще го нарека и то със съгласието на всеки един, който би прочел тези мои спомени. Щом вие и аз сме съгласни, този ден наричам: Новият велик ден на моята душа, за който безкрайно благодаря.


Беше 16 април 1916 г, Велик ден. Ранно пролетно утро. Излизам рано сутринта на двора, да подишам чист въздух, да се порадвам на пролетната свежест, на красотата на деня. В двора имахме доста вишневи дръвчета - всички цъфнали, дворът потънал в белия цвят - красота ненагледна. Пролетта беше дошла рано. Отправям погледа си надясно - друга красота. Зелените листа на дървото почти не се виждат от цветове - люлякови цветове - един от друг по- красиви. Изведнъж реших да откъсна няколко от най-хубавите цветове и да отида на ул. „Опълченска" 66 - така наричахме накратко дома, в който живееше Учителят. Каквото намислих, направих. Облякох се набързо, взех букетчето и тръгнах на път за „Опълченска".


Стигнах до бялата къщичка, номер 66, а сега е 64 и влязох в двора. Поогледах се натук, натам, дано видя хазяйката на дома - кака Гина, на нея да предам букета. В същото време виждам на двора доста хора - братя и сестри, които се разхождат из дворчето. След малко видях кака Гина, поздравих я с празника и я запитах защо идат тия братя и сестри. Тя взе букета и бързо ми отговори: „Беседа ще има." Докато чух думата „беседа", тя бързо слезе в долния етаж, нещо като сутерен и се изгуби пред очите ми. Това стана така бързо, както и бързо ми отговори. Братята и сестрите едни след други изчезваха, качваха се по една малка стълбичка от няколко стъпала и аз останаха сама - никой не подозира, че аз идвам за пръв път този ден - Велик ден - на беседа, ако ми се нареди да влеза, не зная как се влиза, откъде, приемат ли или не нови хора. Останала сама на двора, аз мислено си повтарях думата „беседа". Беседа!


Мисля си: Да чуеш беседа, това значи Бог да ти проговори. Продължавам да си мисля: Ами ако и този Велик ден е решено да ми се даде нещо ново? Ами ако този ден получа онова, което душата ми отвътре очаква? Какво ли ще бъде, ако този ден се завърши процесът на очакването? Отвън се отговори на очакването ми. Сега остава да ми се даде очакваното отвътре. Ако това стане, аз мога само да благодаря, и то много благодаря. Така си мисля и с трепет очаквам нещо. По едно време от сутерена се показа пак кака Гина, все тъй с бърза походка. Този път аз се въоръжих с кураж. Казах си: Ще я запитам, да не я изпусна. Веднага я запитах: „Моля Ви се, Моля ви се, мога ли и аз да слушам беседа?" - „Качи се горе", пак набързо ми отговори тя и ме отмина. Ами сега, мисля си аз, четири стъпала не са много, но как ще се кача? Стълбичката е солидна, здрава, но как аз ще се кача? Както и да е, минах благополучно, не стана никаква авария. Намерих се в коридорчето, което ми е познато, много пъти съм минавала през него и влизала в малката стаичка, в която Учителят приемаше. Тази стаичка е насреща в коридорчето. Мисля си: В коя ли стая Учителят държи беседи? Гледам отдясно една врата отворена и оттам се чуват песни. Тук ще е стаята, си казах, и се спрях на прага на стаята, а се подпрях на дясната рамка на вратата. Лявата рамка на вратата беше заета от един брат с очила, който въодушевено пееше, както пееха въодушевено всички в стаята, които бяха насядали на столове. Слушам песни непознати за мене, но не са протестантски, защото аз съм слушала такива и познавам характера им. Може да се православни, не твърдя. Не е важно какви са; важно е, че се чувствуваше някаква хармония. Поглеждам сестрите, всички бяха забрадени с бели кърпи. Столовете бяха поставени на изток, дето бяха прозорците, които този ден бяха отворени. В стаята до един от прозорците - левия, имаше една кръгла маса, с чиста бяла покривка, и стол, на който сигурно сядаше Учителят. И вън, пред прозорците имаше хора, дошли да слушат беседата. Стаята беше малка, не можеше да събере всички слушатели.


Гледам цялата обстановка, слушам песните, а вътре в себе си се моля: Господи, помогни ми да не наруша с нещо тази хармония. Нова съм още за тази среда, не зная какъв трябва да бъдеш. Всички продължават да пеят и очакват с търпение или нетърпение десет часа, когато започва беседата. За тях нищо не мога да кажа, но за себе си и много, и нищо не мога да кажа. Зная само, че чакам с трепет, с цялото си същество очаквам и само очаквам.


Часът е вече десет. Вратата на Учителевата стая се отвори и Учителят с Библия в ръка тръгна към стаята, дето се бяха събрали вече братята и сестрите. Погледнах към Учителя и силно впечатление ми направи походката му - като че не стъпваше на земята, толкова леко стъпваше. Докато си мислех как ли ще си пробие път през столовете, толкова гъсто наредени един до друг, Учителят беше вече прав пред масата. Всички бяха прави и очакваха какво ще каже Учителят. Той каза нещо и всички заедно започнаха да четат някаква молитва, която аз не знаех. Докато всички изговаряха молитвата гласно, аз почувствувах нещо особено: това не беше молитва, но някаква музика. Всяка дума от молитвата се докосваше до струните на моята душа като звучен музикален тон на особена мелодия.


След молитвата се изпя общо една песен, непозната за мене. После всички седнаха на местата си и Учителят започна да чете нещо от Евангелието - може би само една глава. Преди да затвори Евангелието, прочете само един стих: „Истината ще ви направи свободни." Този стих беше главната тема на беседата. Какво става с мене? Учителят говори, тихо, спокойно, но убедително. Слушам, всичко чувам и всяка дума пада върху ожаднялата ми душа като пролетен благодатен дъжд върху цветята, които дни и месеци го очакват. Отдавна, много отдавна и моята душа като полските цветя е очаквала тези благодатни пролетни капки. В първите минути на беседата росни капки оросяваха моята жадна, широко отворена душа, която с трепет ги поглъщаше една след друга, със страх да не изпусне нито една. Колкото повече навлизах в беседата, капчиците все повече се увеличаваха, докато се превърнаха в хубав, свеж пролетен дъжд, който дотолкова ме освежи и опресни, че аз не усетих как съзнанието ми постепенно се повдигаше в някакъв висок неземен свят. Физически, с ушите си, всичко чувах, но вътре в мене нещо усилено работеше и поставяше всяка дума на своето място като в калъп, приготвен тъкмо за това Слово, и за мен самата незнайно кога и от кои времена очаквано. Най-после дойде и този час - 16 април 1916 г, неделя - Велик ден, 10 часа сутринта. Бях и на земята с главата и с ушите си, но бях и на небето, в друг свят, който ще нарека свят на душата, дето се отпечатваха слова истинни, правдиви, реални, и то с езика на Любовта, който всяка душа познава и разбира. Не усетих как се свърши беседата. Гледам, всички станали пак прави и пеят. След това се прочете пак общо Отче наш, която молитва знаех от най-ранно детство. Нашата любеща и нежна майка още от ранното ни детство обърна вниманието ни към Онази сила в света, на която да уповаваме единствено и напълно в живота си, макар че на детски език наричахме тази сила Божито.


Свърши се беседата и всички целуваха ръка на Учителя, да благодарят за изобилното Слово, което се дава така щедро и безкористно. И аз, разбира се, целунах ръка и благодарих. След това Учителят излезе от стаята пак така незабелязано, както и влезе преди беседата. Братята и сестрите взеха уж да се разотиват. Казвам уж, защото гледам пак същите излизат на двора, не им се връща по домовете. Какво още искат? Нищо не искат, но си споделят някои мисли от беседата и т.н. По едно време Учителят заедно с един брат изнесоха отнякъде един голям панер с червени яйца, с нещо написано върху всяко яйце. Учителят покани всички да си вземат по едно яйце. Взех си и аз едно яйце, на което се белееха буквите; Пс. 35 - Псалом 35, върху който много съм мислила. Взех яйцето и благодарих, след което си тръгнах за дома. Едва стигнах в къщи, започнах да разказвам за всичко, което видях и чух - носех едно яйце и на болната си майка. Всичко разказвах с разположение, с каквото ме изслушаха болната ни майка и двете ми сестри. Свърши ли се всичко с това? Не, още не.


Време за обяд още не беше дошло, затова имах възможност да се уединя за малко време да си помисля върху това, което преживях на беседата. Влязох в една от свободните стаи у дома и седнах на стол да размишлявам. Обаче в един момент почувствувах неудържим наплив на енергия, която ме застави да стана и заиграя. Как, по какъв начин, не знаех. Току изведнъж взех един от столовете и започнах да играя с него около масата. Така изредих и шестте стола, докато ме извикаха на обяд. Каква беше тази енергия? - Необикновена, неизпитвана дотогава радост пълнеше душата ми, която остана ненадмината и до днес. Едно особено чувство и желание да помагам, да услужвам на всички нуждаещи се, без да мисля какви и колко са възможностите ми за това. Никога не съм предполагала, че такъв стремеж към духовен живот ще се пробуди в мене. Къде се е крил той досега? Значи всичко това подхранвало в мене, скрито и за самата мене от времена далечни и близки, зреело е и чакало момента на своето изявление. Нищо не беше чуждо или натрапено отвън.


Ако тия мои бележки прочете някой от вас, моля ви се не се смейте на този духовен изблик на радост, на любов към ближния и на особено благоговение към Онзи Велик Баща, към Когото всички се обръщаме в тежки и радостни дни и моменти с думите „Отче наш" - Господнята молитва. Останала съм без баща още като пеленаче, 9-10 месечно, но намерих Великия Баща в Неговото Слово.


Играх със столовете и си мислех: Нима цар Давид не игра пред скрижалите и своя народ? И когато неговата жена, Михала - царска дъщеря го упрекна, че се излага пред народа си, той отговори: „Да не играя ли пред Господа?" И аз си казвам: Давид игра пред скрижалите и пред Господа и заради Господа, а аз играя със столовете пак заради Господа за онова Велико Слово, малка част от което се вля в моята душа. Играх и заради Учителя - Божия пратеник, Който дойде на земята да донесе това Слово на цялото човечество. Благодаря на Учителя, стократно Му благодаря!


Тази беседа - „Истината" - е печатана в тома, втора серия неделни беседи, първо издание, под заглавие „Сила и живот" и същият том, второ издание, под ново заглавие „Духът и плътта".


Забележка: Тук е мястото да опиша една малка своя опитност, която ще нарека малка опитност с велик замисъл.


Малката опитност мина през мене, а великият замисъл иде отгоре. Ето какво разбрах впоследствие от този велик замисъл. Божието Слово е Божествен нектар, който се налива в предварително специално приготвени форми, съсъди, но така внимателно, че капка да не се разлее на земята. Дават се кому повече, кому по-малко капки от този нектар, според големината на формата или съда, в който се наливат и според възможностите на човека да ги използува и обработи. И тук е важен законът „Нищо не се губи, нищо не се създава." Ако съдът е по- големичък и събрал повече нектар, който не може веднага да обработи, отгоре ни чакат. Те знаят, че ако не днес, утре, ако и утре не може, тогава други ден. Ден след ден, вечността е пред нас. При този велик замисъл, още с влизането ми в този път, небето или невидимият свят или разумният свят започна своята работа върху мене, която аз чувствувах върху себе си и всяка душа може да каже същото за себе си. Пътят е един, а методите са различни: според подготовката, темперамента, възможностите на човека и т.н. Значи небето работи, а аз чувствувам, че съм някакво тесто, поставено в голямо корито и някаква особена мека, фина, пластична ръка ме меси в коритото ту от една, ту от друга страна. Това месене и чувствувам, и виждам, и ми е приятно - нищо не ме боли, дори ми е весело и приятно. Казах един ден това на Учителя и Той ми отговори: „Когато възвишените същества работят, те не искат да ги виждат и разбират други." Казах на Учителя: „Уважавам и ценя тяхната работа, затова ще мълча, докато ми се разреши или докато те си свършат работата." Днес аз съзнателно се запитвам: какво омесиха тези същества от това тесто? И сама пак съзнателно си отговарям: те омесиха онази форма, онзи калъп или онзи съд, в който ще се налива Божественият нектар, т.е. Словото Божие. Колко е голяма формата, каква е формата, колко съдържа, не зная и не се питам. Аз само благодаря на съществата, които изработиха формата, а какво са изработили, те знаят. И малка да е формата или съда, пак благодаря, защото зная колко съм малка пред Великото начало, което ни е поело и ни води в красив път. С хората не се сравнявам, защото не съм дошла на земята като пехливан да се боря с големи и малки форми. Ако бих могла да бъда невидима, толкова по-добре. За мене е важно едно: След като ми изработиха формичката, да внимавам в онова, което се налива в нея, да не оставям нито капка да се разлее или да остане неизползувана. Тази е моята основна работа днес, както и в близкото или далечно бъдеще. И пак повтарям: Пиша своите спомени, преживявания и впечатления, за да си напомня за излишен път колко много работа ми предстои, защото българската поговорка казва: „Бог дава, но в кошара не вкарва." Работата в кошарата принадлежи на мене. За нея аз и само аз си отговарям.


С това завършвам първата тетрадка, а след нея започвам втората.

 

6. ВЕЛИКДЕН

Изгревът - Том 13

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...