Jump to content
Хронология на учителя Петър Дънов

1901_07_26 (датата не е точна) Учителя предприема първата обиколка на България


Ани

Recommended Posts

Учителя предприема първата обиколка на България

 

През юли 1901 година Учителя съвместно с Тодор Бъчваров предприема първата обиколка на България, която започва и завършва във Варна. Предполага се, че тръгването е след 25 юли тъй като на 25 юли Учителя все още е във Варна и пише писмо до Пеню Киров (Писмо на Учителя до Пеню Киров [отворена карта]). Първият град, който посещават е Бургас. Посещава различни селища в страната, като изнася публични сказки, а между 1901 и 1912 г. прави френологични изследвания на представители на българския народ. По този начин се създава синархичната Верига на Бялото Братство в България.

 

За Тодор Бъчваров може да се прочете в коментарите към  "Епистоларни диалози - том ІІ", бележка 66, където е записано:

 

Тодор Иванов Бъчваров (1871-1923) – издава сп. „Родина“ (от 24.10.1898 до 1915 г.). Списанието спира да излиза по време на войните. Следва неуспешен опит за възстановяването му през 1927 г. от негови съмишленици, но излизат само четири броя. Редакцията му се намира на ул. „Опълченска“ №67 (69), срещу дома на сем. Гумнерови. Според думите на самия Бъчваров той „за първи път се среща с П. Дънов през 1900 г. във Варна“. Двамата заедно правят обиколка на България през 1901 г., като започват от Варна, минават през Несебър, Бургас, Ямбол, Сливен, Нова Загора, Стара Загора, Казанлък, Калофер, Карлово, Хисарските бани, Пловдив, Пазарджик и София (вж. бел. №39 и №55). От този момент до 1905 г. винаги, когато ходи в София, П. Дънов отсяда в къщата на Т. Бъчваров. След като децата на последния се разболяват, П. Дънов се премества в къщата на Петко и Гина Гумнерови.

 

1. Бележка 39 от "Епистоларни диалози"

 

2. Бележка 55 от "Епистоларни диалози"

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

  • 9 months later...

Бележка 39 от "Епистоларни диалози"

 

39  Пътуването по сухо е през Стара планина и р. Камчия, която по това време е преляла. П. Дънов е заедно с Тодор И. Бъчваров, който го следва по време на цялата обиколка до София. В утринното слово,държано на 30 май 1943 г., и в още редица свои беседи П. Дънов разказва следната случка от това време: „Преди години, когато идвах от Варна за пръв път в София – дотогава не бях идвал в София, –тръгваме с един приятел, Бъчваров, издател на сп. „Родина“, много практичен, духовит, съобразителен, разговорчив човек, който разбираше много добре интересите си. Пътуваме пеша през Стара планина за Бургас. Приятелят ми си взел велосипед със себе си и го кара бавно, а аз нося едно малко куфарче, ръчна чанта. По едно време заваля проливен дъжд и всичко се покри с вода. Пътят стана кален и Бъчваров нарами своето колело на гръб. Стигаме до р. Камчия. Тя така придошла, целия път заляла, не се вижда мостът, до четири-пет километра цялото пространство залято. Той казва: „Как ще минем,трябва да се спрем“. 3а да преминем реката, трябва да се събуем боси ида нагазим до колене във водата. Казва: „Не можем да минем, трябва да намерим някой да ни прекара, половин метър е водата над пътя, неможе да минем, ще се издавим...“ „Ще минем – рекох – по водата“. По едно време виждаме наблизо едно ханче, спряхме там. Кръчмарят,който е и бакалин едновременно, ни казва: „Трябва да се върнете, по никой начин не може да минете реката“. А пък ние трябва да вървим,не може да останем. В това време се задава един българин с хубава каруца, пъстра – спретнат човек с дебели вежди, поглежда така, като харамия. Ханджията ни казва: „Ето, отгоре иде един колар, който може да ви помогне. Конят му е много силен, колата – здрава, но той е своенравен човек, не би услужил да ви пренесе с колата си. Този човек е най-лошият. Досега никому добро не е правил!“ „Ще се опитаме“.Казвам на Бъчваров да иде при него, понеже той издаваше списание и общуваше постоянно с хората. „А, не – казва, – аз не го чувствам. Неми хваща окото. Страх ме е“. Казва ми: „Ти не може ли да му кажеш нещо? Той гледа така...“.

Аз искам да опитам дали работи законът у този българин.Приближавам се и като му срещнах погледа, съзирам в него една хубава мисъл. Казвам му в ума си: „Прояви доброто, което е в тебе“.Намерих едно хубаво чувство и една хубава постъпка и тогава му казвам: „Приятелю, би ли ни направил една малка услуга? Както виждаш, пътят ни е през реката, а водата е много придошла“. Той ме гледа. Казвам: „Този наш приятел има един велосипед, моля да го вземеш на каруцата, тъй като ние можем да минем през реката, но колелото не можем да носим. Ти ще вървиш с каруцата напред, ние ще изуем обущата си и ще запретнем крачолите си. Ти само ще ни показваш пътя“. Забелязах една малка усмивка на лицето му. Погледна ме изпитателно. Казва: „Може, човещина е това. На драго сърце ще ви услужа. Турете велосипеда на колата ми. Но и вие можете да се качите,аз ще ви прекарам лесно“. Така оставаме на неговото разположение.Той като полковник заповядва, върви напред, а ние –подир него, като редови. „Аз съм от новите полковници, ще се качите на колата ми.“Турихме колелото на каруцата, оставих Бъчваров да седне до него да си приказват, а аз седнах отзад. И така той ни прекара. Кръчмарят като видя, че този селянин е готов да ни услужи, си прехапа устните. Този човек се е родил добър, но не може да го прояви, другите го считат за лош, без да е лош. По някой път хората може да ви мислят,че сте лош човек, но да се крие нещо много хубаво във вас, което никой друг не може да направи. След това, като минахме реката,коларят ни покани да отидем при него вечерта и там пренощувахме.Този, проклетият човек, ни гощава, направи ни баница, разговаряхме се до късно. Бъчваров го абонира за списанието „Родина“. Сутринта рано ни изпрати близо 4 километра от селото. Каза ни: „Моля, минете и друг път, хора сме. За нас е хубаво да минат хора, да ни просвещават“. Аз като го погледнах, виждам един венерин тип, човек на любовта. Но няма кой да го бутне. На захарта трябва малко водица,за да се стопи“.

В съборна беседа, държана на 3 септември 1933 г. П. Дънов разказва друг епизод от същото пътуване през лятото на 1901 г.:„Преди години пътувахме пеш с един мой познат [Бъчваров], краен песимист, от Варна до София. Той имаше много изопачени възгледи за българите, особено за офицерите, и казваше, че не е срещнал в живота си офицер, който може да направи някому добро. Аз го слушах, но нищо не му възразявах. Ние минахме през Камчия и в 12 ч. вечерта стигнахме в Месемврия [Несебър]. Казвам му: „Тази вечер ще отидем при постовия офицер.“ „Как така? Шегувате ли се с мене? Там веднага ще ни арестуват...“ „Нищо, ще се опитаме“. Отидохме до поста,похлопахме на вратата и веднага един млад офицер излезе и любезно ни покани да влезем. Запита ни откъде идваме и така влязохме в разговор с него цели два часа. След това ни предложи чай, ядене и ни задържа да нощуваме при него. Сутринта се приготвихме за път.Младият офицер излезе с нас да ни изпрати. Придружи ни на един километър разстояние вън от града. Тогава моят приятел се обърна към мене и каза: „Има добри хора и между офицерите“. Казвам: има добри хора навсякъде по света, но трябва да се намерите в 12 ч. през нощта при този млад офицер, за да се уверите в това“

 

Епистоларни диалози, Обяснителни бележки.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Бележка 55 от "Епистоларни диалози"

 

 

55 Около 10-15 септември 1901 г. П. Дънов и Т. Бъчваров са в Пазарджик. В утринното слово от 4 януари 1942 г. и в още няколко беседи Учителя П. Дънов разказва следната случка от пребиваването им там: „Преди много години пътувахме с един приятел от Варна за София пеш. Спирахме се в някои градове, постоявахме по няколко дни и тръгвахме за друго място, па каквото и да бъдеше времето, щом това го решавахме веднъж. С този приятел Бъчваров бяхме в Пазарджик.

Иде един евангелски проповедник и ние му казваме: „Днес ще тръгнем“. Казва: „Кажете: „Ако е казал Господ!“ „Казал, не казал, ще тръгнем“. Казва: „Ще видим дали ще тръгнете“. Бъчваров ходил из града и закъсня. Връща се – забравил да хване файтон. А гарата – на два километра далече, трябва някакво превозно средство.Проповедникът чака да види дали ще тръгнем, казва: „Не зная какво ще стане“. Казвам: „Ще идем!“. Гледам – навън един кон, вързан за една каруца. Повикахме каруцаря, качихме се на каруцата. Човекът дойде, съгласи се. Казваме му: „Каквото струва, ще ти платим“.Проповедникът – и той се качва на каруцата, тръгваме. Ето, по едно време гвоздеят под колелото на каруцата отскочил – спря. Казвам на каруцаря на десетина метра назад да се върне – не го зная как е, не мисля, ни най-малко не разсъждавам, но му казвам: „Иди назад на десетина метра и там ще намериш гвоздея“. Той тръгва, брои крачките си и намира клечката си. Стигаме на гарата. Имаме още три-четири минути, докато тръгне тренът. Качихме се. Казвам на проповедника:„Аз като ти казвах, че днес ще вървим, ти отрече, казваш: „Ако е рекъл Господ!“. Ти мислиш, че като казвам, че днес тръгваме, тръгваме, без да е рекъл Господ. Ти казваш: „Кажи: „Ако е рекъл Господ!“. Не е в казването, а в мисълта. Понеже Господ казва: „Тръгнете!“, тръгваме;като казва: „Не тръгвайте!“, не тръгваме. Като ми каже Господ:„Тръгни!“, тръгвам – и каруца ще намеря, и гвоздей ще се намери. Той разбира: „Ако е казал Господ!“. Ти мислиш за външен начин, мислиш,че си от правоверните. Вярно е, че отвън трябва да се каже, но по-напред трябва да се каже отвътре: „Ако е казал Господ!“. Щом аз работя по закона на Любовта – Господ е казал“.

 

Епистоларни диалози, Обяснителни бележки.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...