Jump to content
Ани

1930_04_07 Учителя е на екскурзия на Витоша. Благовещение. Екскурзия на четирите правила

Recommended Posts

Учителя е на екскурзия на Витоша. Благовещение.

Екскурзия на четирите правила

 

За тази екскурзия може да се прочете в спомена на Олга Славчева. Има грешка в датата на източника, тъй като Благовещение в стар стил е на 7 април. На 4 април 1930 г., Учителя е изнасял лелция пред МОК ("Огъната плоскост") и не е било възможно да бъде на Витоша.

 

1. Благовещение, 4 април 1930 г., понеделник, [Витоша] Екскурзия на четирите правила

Спомен на Олга Славчева

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

2.1.37. Благовещение, 4 април 1930 г., понеделник, [Витоша]

Екскурзия на четирите правила


Небето е същинско олово. Снощи проливен дъжд, порой, ще ни отнесе; изведнъж Учителят прогласи: „Утре на Витоша!”

Напущам София с раница и тояга, и хляб в джобовете за кучета. Слънцето ме изпревари по пътя; докато се спра и го почакам, то търкулнало но небето своята зачервена опечена пита.

От югоизток буен вятър, но това не пречи слънцето от лазурната вие да къпе природата с топли лъчи. Къде се денаха облаците? Къде отиде оловния чумбер от небето? Пролетна омая: напъпили дървета, отпуснати върбови пъпки. Тук-таме, по някоя ранобудна череша и вишня размятали от градините бели пошове. Духай ветре, духай! Ти комай ще издухаш и голямата кашлица от гърдите ми. Зная, че на Витошките драки ще я закача и без нея ще се върна.

Отминавам и селото. Нигде куче - нито човек. До един стобор привързано магаренце. Колко е красивичко, макар и зарунтавяло от старата свличаща се козина. Потупвам го по гърба, челото, ушите, па нему давам белия резен хляб, приготвен за зло куче.

Моите спътници поемат по шосето, пък аз сама по урвата. Веднага ме лъхва познатия мирис на млада трева, на гнила горска шума, из която скоро ще се покаже пролетен цветец. Из гората поръсени отскубнати коренчета здравец... Събирам ги грижливо и с помощта на моя бастун ги посаждам отново. Дано се прихванат. Намерих и цъфнали теменужки. О, там в града отдавна красиви девойчета ги продават на табла по булевардите, но тук, тя ми е по-мила, защото е жива и е у дома си. Малки бяло-сиви птички прекосяват шумака, издават къси напеви. Катеря се по скалите като по стълба. Вятърът продължава да духа, но кой го пита? -Но, ветре, викам му аз, не ме ли познаваш? Не знаеш ли, че аз от теб се не боя, пък и стари приятели сме с теб. Или искаш по-бърже към върха да ме изведеш! О, дано да е така. Душата ми отдавна е там, но нозете ми бавно се изкачват нагоре. На шосето съм вече и аз - цяло подгизнало в дълбоки калове. Горките минзухари, поникнали всред пътя. Дано никой ги не стъпче - приличат на лилави балончета, готови да литнат.

В долината градът едвам се провижда от синкава мъгла, разпрострян кръстом по Софийското поле, като квачка с пилците си. Навред снеговете са разтопени, само още Мусалла е издигнал бяла глава. Някои наши се опитаха да го посетят, ала напразно; дълбоки преспи навред, сега той е недостъпен.

Пристигам едновременно с групата, идяща през Симеоново. Радостно се поздравяваме. Гласовете ни ехтят като звъна на чист метал.

Сядам на припек и не разбирам кой и кога напълни полоканицата [полоканица - мярка за течност, половин ока, 640 гр.] ми с гореща вода, кой попари чай, кой спусна вътре търкалце лимон и шепа захар... Отсреща, от Учителевата група гледат към мен и се смеят. От там ще да е това навременно благо... Отгоре на това питичка, бяла и пухкава, намазана с масълце. Защо Христос не го е прибавил към своите 9 блаженства на планината.

След закуската примъквам се до групата около Учителя. Той свири на цигулка. Наклонил бяла глава леко, с копринени дълги коси, развявани от вятъра, нежно подкарал лък, леко докосвайки струните с лявата си ръка, Той изтегля от цигулката чаровни звуци. Някакъв народен мотив, но тъй живостен и бодър, че прави сърцето да бие в чудна сладост. Като че ли това не са звуци, а „казвания”, неземни слова, чрез които Той ни говори.

Свириха и академици; но тяхното свирене омайва слуха, а Учителевото - душата, сърцето. Неговото свирене е животоносно, пълно с пламъкът на живота.

След малко Той пак пое цигулката, засвири и запя. Запя тъй, както старите на подбив пеят:

„Нали ти казах, Стоянке,
да не ходиш сама по извора,
че ергени тамо ходят.”


Мелодията на песента напълно подхождаше на закачливите грижовни майчини думи. После Той отхвърля отрицателното „не ходи”, а я постави другояче:

„Нали ти казах, мари Стоянке,
на извор за вода да идеш,
кога ергени тамо ходят,
на ергени джувап да даваш.”


Весел смях от множество гърди съпровождаше песента му. Значи, когато има някоя „злина”, да не се бяга от нея, но да й се дава „джувап” [джувап (джевап) (тур.) - отговор. Давам джевап: 1) отговарям; 2) излизам насреща, не падам по-долу], като по този начин и тях, и себе си ще дисциплинира от закачливи ергени, що си нямат друга работа.

Като че ли сам Орфей сега свиреше на медната си свирка.

Слънцето напича. Вятърът брули, а ние слушаме, слушаме. После запяваме всички, като повтаряме много от забравените песни. Огньовете горят с весело пращене. Братята донасят дърва и ги трупат на камари. На огнището ври голяма тенджера бял боб, в друга - коприва, в трета -картофи. Всичко това е за нас. Всичко това е тихо подсказано от Учителя и бързо направено от добродетелни ръце.

Днес Учителят каза нещо чудно: - Бог не живее вътре в човека, но вън от него; чрез човека само Той се проявява.

Даде ни 5 минути размишление:

1) Да мислим за най-красивия скъпоценен камък.

2) За най-красивото растение (дърво).

3) За най-красивото животно.

4) За най-красивия човек.

Какво ли не ми идваше на ума, мислейки за тия неща. Брилянт е най-скъпоценния камък. Борът - най-красивото дърво, сърната - най-красивото животно. Но човек? Дали не Христос, или Йоан, ученикът му, или пък Учителя!

Не, но онова дивно същество, що 1923 година видях да излиза от Маришките езера и ме поздрави. Това се казва красота; то обаче бе нематериално. Яви се за няколко мига и изчезна. Но те си приличат с Учителя. Лицето му струеше живот и нежна обич. Отхвърлена тогава от тъй наречените „братя и сестри”, аз бдях до огнището с разплакани очи. Всички спяха, обиколени от нежни грижи, пък аз наблюдавах догарящите главни и зъзнех от двоен студ... Когато от езерните води се отдели онова Божествено лице, което с кураж и проникновен поглед и леко кимане на главата душата ми към живот възвърна. Златно Слънчево лице. Какво е името му?

- Незнайният - тъй го наричам аз. Непостижим. Той е най-красивият, защото е освободен от прашната земна дреха.

После Учителят ни запита кой какво е мислил през тия 5 минути. Някой каза дъб, някой роза, гълъб, крави, елени, сърни. С една реч, изговориха се имената на цяло райско стадо, ако би и в рая да има животни. И още какви ли не скъпоценни камъни се изредиха и плодни дървета, и цял полк от светии и ангели. Тази беседа ни внесе голяма радост. Като че ли всички тия неща вече ги виждахме и притежавахме.

Облаците не мируват. Събират се, блъскат се, докато зарониха ситен град върху нас. Това е наистина небивало кокетство от тях. Засипа ни той не на шега, взе да ни боцка. Да набива дрехите ни, докато се убеди, че не му се сърдим. Вдигаме яки, мятаме пелерини и палта. Земята бързо се напостла със сугращица. Но като се яви слънцето, развали играта на облаците. Усмихна се, пресекна да вали, заразтапя се града и взе да се вдига пара от дрехите ни...

Обади се свирката да се събираме. От запад занадничаха подозрителни облаци. За миг всички дрехи от простора се скриха в раниците, също и тояги, палта, торби, чайници, тенджери и гърнета. Като войници се строяваме за миг.

Молитва. И деца в групата, и техните нежни устица изричат някаква благодарност. Изреждат се Добрата молитва, после91 псалом и Господнята молитва.

Пътят е хлъзгав от разтапящия се град. Преваляме хълмовете. Децата припкат, стари се надпреварят, младежи хвърчат и пеят.

Почиваме на припек и пеем ли, пеем.

Над София подобно огромна поливачка се спуснал облак във вид на водна струя. Цялото Софийско поле е побеляло от поливане. Благовещенско поливане. От към нас е чисто. Дори топло е. Бодро слизаме в песни и невинни закачки.

В София действително е кално. Небесните тулумби хубаво са си свършили работата. Срещаме млади девойки с измокрени нови премени, цапат из калта, бързат да се върнат в къщи.

На Изгрев ни раздават чай. Броим се - осемдесет души. С колко бодрост се връщаме! Лицата ни алени, гърдите ни леко дишат прочистени днес от планинския елексир. От моята кашлица - нито следа.

В пансиона ме посрещат с любопитство и възхищение. Момичетата, доста добре гримирани и облечени, се готвят да отиват на кино.

Чиста, измита и преоблечена, допивам последната глътка чай и се предавам в обятията на Морфея. С гърди пълни с блаженство, с ръка едва движеща се по редовете, записвам щастието и радостта на този ден. Морна, като пребито куче, лягам и заспивам дълбок сън.

 

 

Изгревът - Том 26

Глава:  2.1.37. Благовещение, 4 април 1930 г., понеделник, [Витоша] Екскурзия на четирите правила

Спомен на Олга Славчева

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×