Jump to content
Хронология на учителя Петър Дънов

1929_08_16 Учителя на седемте рилски езера с учениците. Изворът под езерото Махабур. 16 август


Ани

Recommended Posts

Учителя на седемте рилски езера с учениците.

Изворът под езерото Махабур.

16 август 1929

 

На 16 август Учителя изнася лекция пред МОК - "На планината". Според споменът на Олга Славчева, този ден е 18 август. Предполага се, че има някакво объркване и се придържаме към стенографираната дата в лекцията. Така, че описаните събития са за 16 август 1929 г.

 

Спомен на Олга Славчева (Изгревът - 26 том)
 
18 август [1929 г.], неделя, 13° t. (Датата не е сигурна - предполага се, че е 16 август?)

На Бъбрека сме. От там посрещаме изгрев слънце, пеем и правим гимнастични упражнения. После заставаме срещу скалата над него и й говорим. Тя ни отговаря по същия начин. Тогава по идея на Учителя, шестима мощни гласа взимаме акорд с основните тонове. Тържествено ни отвръща планината. Със същите тонове изпяваме първо „Любов”. С богати обертонове заехтява гиганта. „Благост”, - „Благост” отвръща планината със сладък упойващ химн. Като че ли ми се стори, че така ще е и при човешката молитва: Каквото отправиш нагоре, това ти отвръща и Небето.

Дълго още стоим пред Махабур - Бъбрека и му отправяме разни въпроси, хвалебства, привети.

Връщаме се със светло тържество в гърдите си. Сякаш сме чули гласа на Бога. Сякаш сме присъствували на богослужение в най-величествената катедрала на света. При най-голямото кандило - Слънцето.

Сега пък се заемаме с другото изворче под Махабур [виж “Изгревът, т. XVI, сн. 19-20]. Колко много работа падна и тука! Бели кварцови плочи и цитронови отломъци украсяват отвърстието му, а дъното посипано с дребни камъчета, донесени от далечното водно дъно в шапки, престилки. Водата изглежда сега още по-чиста и кристална. Доукрасяваме го с папрат, мъх, цветя. Донасяме от далече летни теменуги и здравец, и червени като пламък цветица. Всичко посаждаме в естествен безпорядък, че да изглежда само поникнало. Като че ли на това пусто място, където един обилен извор разливаше около себе си разлято води, които подгизваха в кал околността му, сега горските феи се събраха и запяха, решейки разкошните си коси до сладкия ромон на новия планински хубавец.,. Тъй пее сега буйният извор от своя чучур. В басейна му се отразява слънцето, небесната синина, а когато е мрачно, и облак тъмнокос ще се наведе и рошавите си къдри у него ще огледа.

 

tom160895.jpg

 

 

tom160896.jpg

 

 

 

Никой не знае: Този извор аз го наричам: „Изворът на Химавата и Асинета”. Тъй ще запееш в гърдите ми, ти ново вдъхновение, тъй обилно ще си, както и този извор.

Кацнала върху висока скала, пиша тия редове. Малка златна мушичка бръмка около мене. Слънцето приятно гали. Отсреща е Учителят, обиколен от ученици. Сега Той ще държи беседа и аз ще сляза да слушам. Камъкът, върху който седя е обсипан с едри и дребни гранати. Колко е хубаво! Ако ги изчопля, ще мога да си направя цяла огърлица. Но кой ще се мъчи, пък и тук им е по-добре, отколкото на чиято и да е шия...

Учителят седи от другия [край] на същата скала, като на трон. Вглъбен е в размишление. Той прилича на велик цар. Като че ли мисълта му е литнала далеч от нас. Но след малко заговорва, че човек трябва да знае когато почне една работа дали ще я довърши, или не. Всеки ден човек да има по една малка придобивка, иначе животът протича напразно, и тия именно дни, остават записани в книгата на живота.

Единственият път до радостта е скръбта. Без този път никакво приближение към радостта е невъзможно...

Баща, майка, брат, сестра, приятел - всички са вътре в човешката душа и напразно ги дирим отвън себе си. Човек имал в себе си някои запушени извори - дарби, на които, като на този извор да им даде направление да текат.

Вечерта отново се събираме до големия огън, дето големите сухи дънери пращят в милиони искри и яркочервени пламъци. Жарта е разсипала огнен харман, около който ние се приличаме и слушаме четенето на Давидови псалми и разкази от Михалаки Георгиев.

Всички си отиват по палатките. Няколко братя разговарят с Учителя. Но всички те ме гледат, викат ме. Един брат казва: „Феите на изворите ме помолиха да ти направим колибка от клек.” Тръгвам накъдето братът ме води. С нас е Учителя. Заставаме до една прекрасна клекова колибка-звънче, която тази сутрин се градеше незнайно за кого. - Тук ще спиш, каза Учителят и на лицето му сияеше широка доволна усмивка. - Заеми я под наем - смее се Той. Целувам ръката му, защото зная, че тия „феи на изворите”, е самият Той. Задавена от благодарствени сълзи коленичвам до моето звънче-палат. То е тъй хубаво! Гъсто е преплетено от кичест клек, през който се провират плахи лъчи от луната. То прилича на къщичка от дядо Мраз. Влизам вътре. Обтягам се върху мекото от трева легло. Колко е хубаво! То си е мое, мое! Никой няма да тъпче върху земята на която ще си почивам. Обличам дебели дрехи. Омотавам се с единственото си одеялце и лягам да спя. Луната високо се издигнала над Харамията, сякаш ще се къпе в езерото в потаен нощен час. Звездите приветливо надничат в моя дворец, сякаш да ми честитят радостта. Огнището още пръска пламъци и искри. Бивакът се спотаява за сън, а пък аз тържествующа собственица на този приказен дворец.

- Боже мой, Боже мой! Единствен Ти си, който бдиш за моето клетнишко съществуване. О, това не е колибка, а самата Божия длан, която ме гали, милва, всред този земен рай. Каква хубава, широка и топла е тази длан. От нея чувствувам пулса на божественото сърце, което излива към мен своята любов.

Какъв завет е вътре и топличко! Не, няма вече да се препъват от мене и да ме прескачат край огнището, цяла изпоцапана от пепел и пушек. Кичури благоуханни борчета висят над мен. Отворът прилича на триумфална арка. Луната пак надникна и обля със светлина прострените ми за молитва и благодарност ръце.

 
 
18 август 1929 г.

Изгревът - том 26
 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Спомен на Олга Славчева (Изгревът - 26 том)


18 август [1929 г.], неделя, 13° t. (Датата не е сигурна - предполага се, че е 16 август?)

На Бъбрека сме. От там посрещаме изгрев слънце, пеем и правим гимнастични упражнения. После заставаме срещу скалата над него и й говорим. Тя ни отговаря по същия начин. Тогава по идея на Учителя, шестима мощни гласа взимаме акорд с основните тонове. Тържествено ни отвръща планината. Със същите тонове изпяваме първо „Любов”. С богати обертонове заехтява гиганта. „Благост”, - „Благост” отвръща планината със сладък упойващ химн. Като че ли ми се стори, че така ще е и при човешката молитва: Каквото отправиш нагоре, това ти отвръща и Небето.

Дълго още стоим пред Махабур - Бъбрека и му отправяме разни въпроси, хвалебства, привети.

Връщаме се със светло тържество в гърдите си. Сякаш сме чули гласа на Бога. Сякаш сме присъствували на богослужение в най-величествената катедрала на света. При най-голямото кандило - Слънцето.

Сега пък се заемаме с другото изворче под Махабур [виж “Изгревът, т. XVI, сн. 19-20]. Колко много работа падна и тука! Бели кварцови плочи и цитронови отломъци украсяват отвърстието му, а дъното посипано с дребни камъчета, донесени от далечното водно дъно в шапки, престилки. Водата изглежда сега още по-чиста и кристална. Доукрасяваме го с папрат, мъх, цветя. Донасяме от далече летни теменуги и здравец, и червени като пламък цветица. Всичко посаждаме в естествен безпорядък, че да изглежда само поникнало. Като че ли на това пусто място, където един обилен извор разливаше около себе си разлято води, които подгизваха в кал околността му, сега горските феи се събраха и запяха, решейки разкошните си коси до сладкия ромон на новия планински хубавец.,. Тъй пее сега буйният извор от своя чучур. В басейна му се отразява слънцето, небесната синина, а когато е мрачно, и облак тъмнокос ще се наведе и рошавите си къдри у него ще огледа.



Никой не знае: Този извор аз го наричам: „Изворът на Химавата и Асинета”. Тъй ще запееш в гърдите ми, ти ново вдъхновение, тъй обилно ще си, както и този извор.

Кацнала върху висока скала, пиша тия редове. Малка златна мушичка бръмка около мене. Слънцето приятно гали. Отсреща е Учителят, обиколен от ученици. Сега Той ще държи беседа и аз ще сляза да слушам. Камъкът, върху който седя е обсипан с едри и дребни гранати. Колко е хубаво! Ако ги изчопля, ще мога да си направя цяла огърлица. Но кой ще се мъчи, пък и тук им е по-добре, отколкото на чиято и да е шия...

Учителят седи от другия [край] на същата скала, като на трон. Вглъбен е в размишление. Той прилича на велик цар. Като че ли мисълта му е литнала далеч от нас. Но след малко заговорва, че човек трябва да знае когато почне една работа дали ще я довърши, или не. Всеки ден човек да има по една малка придобивка, иначе животът протича напразно, и тия именно дни, остават записани в книгата на живота.

Единственият път до радостта е скръбта. Без този път никакво приближение към радостта е невъзможно...

Баща, майка, брат, сестра, приятел - всички са вътре в човешката душа и напразно ги дирим отвън себе си. Човек имал в себе си някои запушени извори - дарби, на които, като на този извор да им даде направление да текат.

Вечерта отново се събираме до големия огън, дето големите сухи дънери пращят в милиони искри и яркочервени пламъци. Жарта е разсипала огнен харман, около който ние се приличаме и слушаме четенето на Давидови псалми и разкази от Михалаки Георгиев.

Всички си отиват по палатките. Няколко братя разговарят с Учителя. Но всички те ме гледат, викат ме. Един брат казва: „Феите на изворите ме помолиха да ти направим колибка от клек.” Тръгвам накъдето братът ме води. С нас е Учителя. Заставаме до една прекрасна клекова колибка-звънче, която тази сутрин се градеше незнайно за кого. - Тук ще спиш, каза Учителят и на лицето му сияеше широка доволна усмивка. - Заеми я под наем - смее се Той. Целувам ръката му, защото зная, че тия „феи на изворите”, е самият Той. Задавена от благодарствени сълзи коленичвам до моето звънче-палат. То е тъй хубаво! Гъсто е преплетено от кичест клек, през който се провират плахи лъчи от луната. То прилича на къщичка от дядо Мраз. Влизам вътре. Обтягам се върху мекото от трева легло. Колко е хубаво! То си е мое, мое! Никой няма да тъпче върху земята на която ще си почивам. Обличам дебели дрехи. Омотавам се с единственото си одеялце и лягам да спя. Луната високо се издигнала над Харамията, сякаш ще се къпе в езерото в потаен нощен час. Звездите приветливо надничат в моя дворец, сякаш да ми честитят радостта. Огнището още пръска пламъци и искри. Бивакът се спотаява за сън, а пък аз тържествующа собственица на този приказен дворец.

- Боже мой, Боже мой! Единствен Ти си, който бдиш за моето клетнишко съществуване. О, това не е колибка, а самата Божия длан, която ме гали, милва, всред този земен рай. Каква хубава, широка и топла е тази длан. От нея чувствувам пулса на божественото сърце, което излива към мен своята любов.

Какъв завет е вътре и топличко! Не, няма вече да се препъват от мене и да ме прескачат край огнището, цяла изпоцапана от пепел и пушек. Кичури благоуханни борчета висят над мен. Отворът прилича на триумфална арка. Луната пак надникна и обля със светлина прострените ми за молитва и благодарност ръце.



18 август 1929 г.
Изгревът - том 26

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...