Jump to content
Хронология на учителя Петър Дънов

1929_08_15_1 Учителя се качва на седемте рилски езера и се присъединява към учениците. 15 август


Ани

Recommended Posts

Учителя се качва на седемте рилски езера и се

присъединява към учениците.

15 август 1929 г.

 

Група ученици тръгват преди Учителя (описано тук), а той пристига на 15 август 1929 г. Това е първата година на Братството с Учителя на Рилските езера.

 

Спомен на Олга Славчева - "Изгревът - Том 26"
 
15 август [1929 г.], четвъртък


От високите зъбчати скали посрещаме изгрев слънце. Прекрасната гледка що се разкри, възнагради мъките ни по изкачването. Разнобагрена речна долина се открива пред нас с всичката си разкош и разнообразие. Изкачваме се по боровинкови урви и клек. Водопади шумят под нозете ни. Искаме да видим Чанак Гьол. Ето го. То като че ли извира и поглъща отново водите си. Никакво поточе не се отделя от него. То е винаги зелено и мрачно, отразило в себе си тъмните планини. От него право нагоре се заизкачвахме по сипеи... Едно малко невнимание и ето ни в пропаст. Цялото ни внимание е в нозете и ръцете, очите ни опират върху ронливите сипеи, о които се държим със свръхчовешки усилия. Как блести кварца, прошарен с рубинови гранати и слюда. Тук скалите са само от гнайс, ортокпаз и слюда. Няма ги глинените лиски от Елбур и Сърцето. Скали, прилични на огромни сфинксови глави гледат в езерото от шеметна висота, с поглед неизвестно какъв - на обич, закана или присмех. Ако не бяха жилавите треви, отдавна бихме се сгромолясали надоле. Големите ни джобове тежат от разноцветни камъчета... Тях ще занесем върху нашите работни маси.

Най-после сме горе, като че ли излезли от ада. Разкошен простор. Доле още един Чанак - но той е тъй светъл и чист, както ведро е небето днес. „Езерото на Чистотата” - го нарича Учителя. Възлизаме към Харамията. От него се гледа почти цялата Рилска долина. Колко чудесни гледки оттук. Погледът ни пада върху заспали скалисти великани, приличащи често на мумии, начумерени или учудени лица на природна игра върху скалите.

Като микроскопически петна се виждат Доспей Махала и Говедарци. Отвредом те огражда благоуханието на прекрасната девствена природа, напоена от благодатни билки и цветя.

Защо са го нарекли „Харамия”? Но тъй чудно му прилича това име! Загърнат със своята сива скалиста дреха, вирнал глава към облаците, взрял поглед към северозапад. Що мисли той, или що сънува? Орли се вият над него, които пропъждаме с нашето изкачване.

Слизаме, лъкатушим по опасния стръмен път към нашия слънчев бивак. Палатки се шаренеят там и по клековете се белее пране, също и одеяла от снощния дъжд.

Бинокълът открива върху отсрещния хоризонт движущи се черни точки. Викнахме - обадиха ни се. Ехо! Ехо! - гърмеше над скали и долове.

Тичаме. Замахваме кърпи и шапки. Обадиха ни се със същите знаци. Учителят! - възкликва някой. Наистина Него очаквахме сега. Всички сме вече на скалата за посрещане. Една малка сестра предлага да изпеем: „Небето се отваря”.

Най-напред пристигат конярите. След тях и пътници, между които личната блага фигура на Учителя. Гръмко запяваме с треперливи нотки в гърлата... Той пристъпя кротко и съсредоточено. Като слънце блести бялата му глава. Сълзи се търкалят по бузите ни. Издигаме десница за поздрав, а той - левицата, точно когато пеем стиховете:

„Той иде на Земята
безкрайно да царува;
живот във Истината
на всички да дарува”.


Спира се Той на ливадката до огнището и ние ред по ред се приближаваме да целунем скъпата му ръка.

Оставяме Го да си отпочине, а ние се втурваме за дърва.

Мъгли ни запритискват отвред. Харамията съвсем се начумери. Облаци закриват небето, заедно с луна и звезди. Духна вятър, разгони ни завчас и ние под оцъклено небе зъзнейки се гушим за сън... Изгаряме всички събрани дърва, и пак имаше до зори тракане на зъби.

На другия ден, след изгрев слънце, взимам дрехата си и бастуня и пак се запътвам към езерата. Настигвам жени чужденки, тръгнали за Рилския монастир. Едната е немска кореспондентка. Тя е възхитена от идеята ни да прекараме по-дълго из планините. Тя е възхитена от здравия ми волен изглед, от учителя, който знае къде да води учениците си и какъв род удоволствия да им създаде. Изведох ги до Дамка и им посочих пътеката надоле към Монастиря.

Струва ми се, че Рила е величествен български храм и аз тиха богомолка в него. Всяка скала, цветец, поточе, извор, езеро, за мен са живи икони, които ми се ще молитвено да целуна.

На третото езеро цъфтят бели лилии... Те издават чудно благоухание. Каква тишина! Птички, подобни малки рибки, подскачат по камъните с тих цвъркот. Мъх като маслиново кадифе обвива скалите в които искрят капките на снощния дъжд. Скалите - това са тук заточени великани, или самоволни изгнаници, що вечно гледат отсрещния хоризонт и очакват да стане „чудото” на света. Слънце блещи в езерото, като да изгрява от самото него. Тихо, тихо е. Тази тишина ти внушава да понижиш гласа си, дори да шепнеш...

Какъв дъжд ни окъпа тази нощ. Онези от шатрите останаха незасегнати, но да пази Бог нас малцинството! Наредихме се в кръг около шатрата на русенци. Там е пълно. Учителят говори. Огнището пращи във високи пламъци, които дъждът не може да угаси.

Някои си направиха колибки от клек, върху които хвърляха по едно платнище. Те приличаха на красиви кичести звънчета, от които запалена свещ осветяваше отвътре.

Музика, песни, въпреки дъжда. Дъждът престана по едно време.

Симеонов чете „Рибарят и душата му” от Оскар Уайлд. Свириха „Славянски .танци" от Дворжак и ноктюрно от Шопена. После всичко се приютява за сън. Ние се присланяме върху мокрия клек и уж спящи чакаме да съмне. Събуждаш се, цялото тяло те боли; може би си спал върху някой чепат клон или камък.

Но Учителят не ни оставя. Събуждаме се рано и потегляме да посрещнем изгрев слънце от скалите. След това носим камъни и строим огнището. Върху него печем розови печурки, събрани от високи чисти поляни.

Влага, студ, дъжд и следващата нощ. Звездите се надсмиват на нашите огньове и одеалца. Това, което губим през нощта, печелим го сутрин по канарите, очакващи изгрев слънце.

Уединявам се до Бъбрека. Там си изтървах молива с предпазителя. Той заплува навътре в езерото. Да плавам не умея. Ето го, отдалечава се. Завчас хвърлям върху водата голямата си брезентова пелерина и взех да я дърпам към брега. Тя ми донася моливчето.

Горе са нашите с Учителя. Радвам се, че съм сама, че тука няма кораби и лодки. Глупави размишления.

Присъединявам се към групата. Пак се изкачваме нагоре. Любуваме се над чудните Рилски кандила. Дишаме благодатен въздух, милвани от остър планински вятър, що всеки миг може да докара мъгли и облаци.

Небосвода се чумери. Но, ще видим и Сърцето. Ето го! Тъмно синьо мастилено. Из него късове лед-сякаш плаващи лебеди. Отвред е обковано от снежни преспи. Наистина то прилича на едно огромно сърце. Учителят се обърна към мене и за общо смайване и мое ми каза: „Подарявам ти това сърце!” Всички сърдечно ми честитяват великия „подарък”, а пък аз недоумявам и гледам като замаяна.

Всички езера са свързани помежду си посредством буйни потоци, които после поемат надоле и дават началото си на Черни Искър.

Седмото езеро е също тъй хубаво. Изглежда плитко, защото се види дъното му с бели камъчета, но я да нагази този, които не умее да плава и ще види че никак не е плитко...

Лицата ни са вече напукани и подути. Това са Рилските целувки, трябва да свикнем. Устните ни са само кръв. Не смеем да се усмихнем, защото болят. Ръцете ни също се напукват от слънцето и вятъра, но кой ти гледа, щом като сме в самото сърце на Рила, при Еди-Гьол - сапфирените езера на Рила.

Учителят с групата отива към Дамка, аз оставам да съзерцавам езерата. Гледам в далечината групата с Него. Слънцето ги облива със светлина, както и тия езера. Не приличат ли и те на духовни езера, които утре ще станат реки, ще се спуснат в живота и ще бъдат отрада за жадното човечество.

Спомням си за Сидхарта, който научил от света и книгите толкова, колкото простият лодкар на Ганг, който цял живот не се е отдалечавал от нея и не знае нищо друго, освен великата река. Тя, природата е велика учителка. И когато си скръбен или весел, отчаян или въодушевен, влюбен или пълен с омраза и отвращение, слушай реката - природата и тя ще даде ответ на въпросите ти, колкото и заплетени да са те. Чувай как шумят водопадите. А те са такива тук от незапомнени времена и тъй ще си пребъдат во веки. Не е ли тъй и с човека. Губи се, явява се; вечно живее, както тия потоци, ту заледени, ту подвижни са все едни и същи. И всичко това за благото на човека. А човек за чие благо живее. Въпроси, гатанки ми задава природата, шепне ми ги на ухото, на сърцето. И слънцето грабва същата тази капка от мътилките, издига я, пречиства я и отново я праща при изворите. Не става ли тъй и с човека. Тинята, не е ли това смъртта, която ни освобождава тлението, извлича от естеството ни предвечната същина, пречиства я и после й дава нова форма в някой нов човек.

Небето се чумери, сякаш гневно настръхва. Тъмни облаци, а тук-таме само някое светло прозорче към небето. Езерата потъмняват. Слизам. Пред мен далече пространни гори, оголени върхове, нагърчени и равни планини, като някакъв велик океан. Орел се вие из облаците, прави зловещи кръгове над земята. Вижда някъде стръв, след малко ще се спусне над нея.

Пронизващ вятър ме пъди. Треперят цветицата. Голички те зъзнат и не знаят где да се скрият. Глинени лиски, като равно издялани плочи са разхвърляни около Сърцето и Бъбрека.

Вали. Слизам по водопада между Сърцето и Бъбрека. Колко е страшно! Страшно и хубаво! Тича буйния поток, като че ли ще ме грабне и понесе със себе си...

Харамията е страхотен сега. Просто огън и жупел от него. Сякаш някой недоволен Бог сега ще започне да лее гърмове и молнии.

Мия лицето си на водопада, плискам се, сякаш на пук на дъжда. Край него снежно бели цветя и други червени като капки кръв. Как хубаво меришат. Едновременно с мене слиза и групата с Учителя. Той ни завежда до студения извор, между третото и второто езеро. Водите му са тъй ледено студени, тъй чисти, сякаш ей сега капнали от дланта на Бога. Сядаме до него. Изобилните му води клокочат изпод огромна скала, приличаща на старинен кораб, плувнал в неизвестността.

Учителят става, отива към него. Навежда се и почва да чисти дъното му. Полека лека всички взимаме участие в Неговата работа. В скоро време басейнът, в който клокочеше водата биде изчистен от тинята и на дъното му наредени бели кварцови камъни. За миг той заприлича на добре измита и вчесана красива девойка. Тъй също направихме с цялото му корито, като по края поставихме същи такива бели камъни, донесени в скутове и джобове от околността. Пренесохме разни цветя и мъхове и в скоро време тъй красиво го окичихме с тия природни украшения, че той заприлича на приказно самодивско кладенче. Разлятите води на това чудесно Божие благо прибрахме така, че вече покрай него може да се ходи по сухо, докато преди мъчно можеше да се приближиш до него. Околовръст послахме с глинени лиски - равно изрязани плочи, че от предишната обстановка не остана ни помен. Вместо курна, братята приспособиха дълбок дървен улей, притиснат с огромен кварцов къс, едвам домъкнат от околността, когото Учителят нарече Цар. Плочите, които го обнизваха, той нарече - народът. След малко каза: „Трябва и Царица”. Тогава братята се спуснаха из Рила да търсят Царица. Ние останахме да доукрасяваме чудесното изворче, като неуморно работехме под вдъхновението на една чудна идея, да го направим приказно хубаво. Десетки чифтове ръце за едно късо време от тая широко разлята вода и кал направихме вълшебно кътче за отдих, за беседи, па дори и за някой весел обяд.

След доста време, ето, поставена върху носило от клек, пристигна и Царицата. Братята я намерили близо до „езерото на Чистотата” (Горния „Чанак”). Първо я омиха хубаво от пръстта, после по Учителево указание я поставиха до Царя.

Времето се разведри. Мъглите се скриха и облаците изчезнаха до един. С тържество в душите си, озарени от радостта на Новото „Царство”, се връщаме на бивака. Заварваме грамаден куп сухи дърва, братята ги сграмадяваха върху огнището. „Хайдушки” огън. След приятната вечеря обикаляме огнището. Учителят е между нас. Музикантите се отличиха тази вечер. До прекрасното езеро, под мириадите звезди ние чухме арията на Бах и 12 соната от Паганини. Светлият глобус на луната изгря от Харамия, като някакво вълшебно око на нощта, дошло да чуе човешката музика, всред чаровната и тиха вечер. Езерото блесна от разпилените златни коси и засия като запалено от вълшебна светлина.

Огънят се разпалва съвършено и дава освен приятна грейка, още омайна гледка за очите. От него в надпревара тичаха чудновати пламъци, подобно омагьосани човечета, които ръкомахаха, движеха си нозете, тичаха, връщаха се по запалените главни. Сякаш надуваха уста и раздухваха пламъците. От някои клекови колибки-звънчета лумваше малка светлинка на свещ, що я осветляваше отвътре, че тя изглеждаше като слънчево гнездо на горска фея. Тъмни и царствени се издигат планините; далече се носи сладостния поток на нашите песни, сякаш сливащи се с песента [на] планинските върхове и мириади звезди.

Молитва. До огнището ние благодарим на Оногова, който ни даде живот и ни доведе тук. Огънят хвърля чудна светлина върху съсредоточените въодушевени лица, сякаш приел жертвата на молящите се. После лека полека всички се разотиват по своите палатки и звънчета за сън. Оставаме отвън „най-големите герои”, както казва Учителят. Студът е всепроникващ, но кураж, ние сме млади и весели; там където не достига топлината, има весели шеги, които разсмиват, отвличат вниманието.

 

 

15 август 1929 г.

Изгревът - том 26

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...