Jump to content
Ани

1926_05_06 Учителя е на екскурзия на Витоша с ученици - 6 май, Гергьовден, петък

Recommended Posts

Учителя е на екскурзия на Витоша с ученици -

6 май, Гергьовден

 

 

За тази екскурзия може да се прочете в спомените на Олга Славчева и Боян Боев

 

 

1. Гергьовден, 6 май 1926 г., петък, [Витоша, бивака Ел Ше-дар]

Олга Славчева

 

2. Екскурзия на 6 май 1926 година

Боян Боев

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

2.1.17. Гергьовден, 6 май 1926 г., петък, [Витоша, бивака Ел Ше-дар]


Ранен час. Луната, и тя развеселена от пролетта, усмихната си отхожда. Утринната звезда ярко блести и показва, че скоро слънцето ще изгрее. Небето се разведрява. Една по една гаснат светлите звезди, иде слънцето - надникна, но още не измъкнало главата си иззад планината, облак го закри.

Въздухът напоен от свежест и пролетен аромат. Белият калпак на Витоша е вече раздран на парчета. Из храсталаците се издига Славейкова песен. Ластовички ниско летят, като че нещо шепнат на земята. Високо се вият големи птици и волно оглеждат ширинето. Далеч по планинския хребет се белее стадо овце. Тиха свирна на кавал, като че ли го в люлка люлее.

Нашата гостна е чудно хубава сега. Гранките отпуснали свилена шума веселят окото и въздуха. Камъните измити от снега - блещят. Те сега са тъй нагрети от пролетните лъчи, че всеки камък представлява място за приятна почивка. Бубулечки лазнали навред, облечени в разни костюми. Ето го черния бръмбар, облечен целия в официално облекло, (даже и ризата му е черна) забързал се някъде. Други малки бубулечки с тънки прозрачни крилца в които лъчите си играят различно оцветени стоят неподвижно върху меките горски листи, или по върха на нежна тревица правят върху нея някакви научни изследвания. Кукурякът е вече посърнал - скромно се гуши тук и там, сочейки към своите млади посестрими, разперили на слънцето своите многоцветни роклички. Жълтият минзухар тук-таме се показва - ту изтеглил остра сабя под сенките, ту се изпулил срещу слънцето. Игличината вред е разпростряла своите жълти платна и не престава да ги хвали. Теменужката е излязла от своето скромно мълчание и е спуснала свилени ленти от шубраките, които се веят и доле по зелената ливада. Незабравката мери мегдан с нея, кукувичето също. Напъпил е и здравецът. Скоро и той розов цвят ще развий и ще украси белите скали, нашарени с мъх и лишеи.

Чешмичката весело си тече. Може би тя не знае ни отде иде и накъде отива. Но това не прави песента й по-малко весела. Събраните й в дуло води с ромона си, като че благодарят на тогова, който стори това и висока чест й даде - така стройно докарана позната и обична в цялата околност да бъде.

Пием чай, излягваме се на припек, па оставяме дрехи и раници на неколцина и почваме да се изкачваме. Газим по боров клек и боровинкови храсти. Ей ни на самодивската поляна. Коя е тя, кой е, що й сложил това наистина заслужено поетично име, не зная, но вървейки по нея, дишайки аромата на хилядите й цветя, ние се пренасяме неволно от този - в друг свят прекрасен и неземен. Сини цветчета, подобно бисерни капки наръсили зелената ливада. Още по-дребни, розови, подобно карамфилчета гледат с нежни очици небето и в очите им трепка бисер сълзи роса. Резньовете бляскаво се очертават всред лазурния фон на небето. Хей там, вирнал глава в облаците пее Мусалла. Разказва той, че там живеят Богове, богове много по-красиви и съвършени, отколкото гръцките побойници на

Олимп... И прав е той да се хвали, защото новите измервания доказват, че той е с няколко метра по-висок от Олимп...

Родопите е синкаво бяла, прилича на забулена в тайна царкиня, скрила по светли върхове затаен копнеж. Стара планина, с продран кожух привлича по целия си гръб бели кълбести облаци, прилични на пазачи -войници.

Всички планини пеят. Пеят, защото е пролет, защото тъй нам се чини може би, дошли тука и вкусили райския й чар. Пеем и ние, защото Учителят е с нас, защото Той и всред зиме е нашето пролетно небе и всред знойно лято прохладна сянка, наша вечна пролет. Блещят реките в долината. Слънчеви лъчи ги целуват и те издигат сребърни знамена в знак на радост. Въздухът свеж и приятен, като лека синкава мъгла се разстила на длъж и на шир. Облаци бели, рохкати, ту се събират, ту се разпиляват. Понякога скриват слънцето и хвърлят лека сянка върху цялата пролетна картина.

Правим три кръга. Двата вътрешни от братя, а големият външен от сестри. В средата - Учителя. Сядаме на тревата. С особени движения на шъпите към земята, почваме да събираме животворна прана. Тайнствени, плавни и красиви движения, в допир със земята, които не се подават на описание. Дишаме най-благодатен въздух, огрени от благите майски лъчи.

Ставаше нещо чудно. Всички чувствувахме, че не сме същите и, че мястото на което седим не е Витоша, ами кой знае къде в най-красивия земен край. Какво излиза от земята, какво се излъчва от планината, какво се излива от слънцето и въздуха, но ние за миг се чувствуваме като че без физически тела. Една малка, едвам видима фибра само в гърдите, диша, мисли, трепти.

Тишина и простор. Наистина, това е магическата „Сезам”. Ето, Учителят чукна с магическа пръчица и направи да се отвори за нас тази отвеки заключена съкровищница на неоценими блага. Лицата в сияние. Очите горят в чист, светъл пламък, излъчващи божествена усмивка.

Кой е Тоз, що умее планини да разтваря и неоценими богатства които нам, залутани земни пътници, така щедро раздава. Бихме ли могли ние сами да налучкаме тия Врата към планинското сърце и подобно днес да се насладим от това неземно щастие! Каква е тази магическа пръчица, що Той има, кой му я даде и на каква цена?

- Отвори се Сезам! Много пъти запъхтени сме почивали тук, но Сезам мълчи и не открехва своите отвеки заключени двери.

- Отвори се, Сезам! Тя днес се отвори, но кой й повели?

Рошавите облаци се събират по-нагъсто и заръсват дъжд. Задуха вятър. Капките се обръщат в град. След миг- слънцето пак изгря и подобно дим изчезнаха плачливите облаци.

Връщаме се. На огнището заварваме достатъчно вряла вода за чай. Пием, пеем и се веселим. От всички кътища на планината ечи песен.

Слизаме. Придружава ни ситен дъжд. Измокри ни до кости. Но кого е еня - песните стават по-ритмични и по-бодри. В долината слънцето пак надникна от облаците, изсуши дрехите ни и лъчезарно залезе на запад. Ливна след него червена светлина и обагри планини и долини с радостен блясък.

Да, сега е друг повей и в природата, и в мене... Сега, а преди 2-3 дена, не беше така, не, не беше. Но всичко пак се обърна на добро -всичко, без най-малко изключение. Но нека да разкажа какво се случи тогава, защото още не ми се спи, а „това нещо”, беше знаменито.

Да, тия дни тръгнах за Витоша. Изморих се много по дългия Драгалевски път. Едвам се допирам до „Зеленка” и „Вади душа”, и морна легнах на моравата. Да ми е никак да не ставам... Но Витоша магически ме освежава и връща силите ми. Отново поемам планинския път и оставям далече града, монастиря и високите там Орлови, „Копито” и „Кумините”.

Пак умора, пак почивка, но сама се окуражавам, не само от умората, но и за това, че тези дни изпити ще държа пред най-способните столични учители - тези дни. Отдалече съзирам горния край на „Железните врата”, а там в скута на камарата скали - дими огън. Още малко, още малко. Минавам потока и възлизам към Ел-ше-дар. Пристигам. Плъпнало младо и старо по зелената морава. Учителят още не е дошел. Отгде ли ще дойде? Дали през Симеоново както множеството, или отсам. Сядам до раззеленилите се лещаци. Умора; пот шурти по челото ми; облива лицето ми. Някой се затича срещу ми с чайник вряла вода. Вадя моята пъстра синя чашка с алени и жълти цветица по нея. Тя е бяла отвътре - новичка. Той сипва в нея, пълни я догоре, после вади цяло лимонче, реже ми дебело кравайче, туря цяла шепа бучки захар. Ох, да си ми жив брат Георги! А това е брат Георги Тахчиев - сега печатар, а и той се готви като мене да завърши образованието си.

Гледам пълната си чашка. Разбърквам захарта. Пъхва ме миризмата на лимон - ей сега ще почна да пия, да пия... Но изведнъж по същата пътека Учителят с неколцина. И чудо, седна не далеч от мене, по лицето му изписана умора, то е даже сиво, бледо; по устните му бела корица от засъхнала влага. С него не е нито Цеко, нито Борис с чудесните самовари. Навярно - с голямата група.

Изведнъж ставам и с пълната си чашка право при Учителя. Той поема моята новичка синя емайлирана чашка с гравираните алени и жълти цветица. Той пие от нея; неговите побелели устни се освежават; какжадно пие! А той е тъй приятен този горещ чай с много лимон и много захар -само, който е морен на планината знае какво значи това. Моята жажда мина; мина и умората ми. Щастлива поемам празната чаша. Учителят става, отива към огнището; там ни посрещат с 5-6 дула димящи чайници, но Учителя каза: „Аз пих!” Радвам се, радвам се, Той каза: „Аз пих!”

Сега, почивайки си у дома, записвам тази прясна случка от близките дни, а ще запиша още една и тогава чак ще сложа глава на възглавницата.

Ето и другото: Из долините на живота, много скърб; ще ти изтекат очите от сълзи, ако речеш да се вайкаш за всичко. Лесно ли се взима гимназиално образование и то с голи работни ръце... Лесно ли?

Има сълзи и сълзи. Някои престават да течат при хубава гледка, при зрял плод, при сладка дума, но някои не, никак не престават от нищо. Нито нощта ги успокоява, нито утрото ги разведрява.

Така тръгвам към Витоша. В торбичката ми само уломъче хлебец и една големичка зряла круша, сочна, сочна...

Зная, че нашите тръгват от „Изгрева”, през Симеоново, но понеже живея в града по ми е отръки да мина през Драгалевци, та макар че пътят както на всички ни се струва, едва ли не е двойно по-дълъг. Небето се нахмурило и то като мене. Неговите сълзи - росен дъждец и моите сълзи, стават много сълзи. Дъждът не смогна да омие лицето ми... А нозете ми като добро конче ме носят, носят. Осъмвам към селото. Тоз път извих над монастиря, оставих стръмните „Зеленка” и „Вади душа”. По пътя съвсем се разсъмна. Полупразната басмена торбица нанизана на ръката ми скромничко се клатушка - сиромашка.

Свежо, свежо; бели облаци по синьото небе - горски полъх на билки, цветя, живот. Сякаш природата разгърнала майчински ръце и ме прегръща и гали, гали...

Ето ме на Ел-ше-дар. Дъждът все ромони. Доле в колибата пуши. Влизам вътре, пълно с хора - обиколили огъня. Учителят е там - погледна ме особено. До него седи художницата Цветана Гатева. Тя веднага скочи и ми отстъпи местото си... Сядам. Всички ме гледат с очудване, съчувствие и казват: „Очите ти подути, сякаш сливи.” Огънят пръска искри, гори полекичка, няма комин да тегли а пушека през вратата излиза. Приличам на зле окълвано пиленце, но чини ме се, че съм на сигурно място.

По едно време Той се обръща към мене (бях от дясно му) и ме пита: „Кой е най-големия български поет?” - Вазов, отговарям, и Славейков. „Ами коя е най-голямата българска поетеса?”, продължава той. Вместо да кажа Мара Белчева поради плача едвам изговарям: Вара Велчева; (а тази същата Мара... но да спи зло под камък). Хълцам задавена от плач и гледам пръскащите искри. Тогава Учителя ме погледна, като ме запита; „Имаш ли нещо за ядене?” И кротко, чудно благо с очи на грижовна майка, на любящ брат и верен приятел ме погледна Той. Може би също тъй, както Христос запита учениците си: „Имате ли нещо за ядене?”. „Ивав”, отвръщам с надебелени устни. Изваждам уломъка хляб, зрялата сочна крушка и му ги подавам. Той простря ръка и ги взе; залъче по залъче той ги изяде - моята мъка, моят хлебец и крушка. Той друго не яде през деня; не. Моята мъка се вдигна високо, изчезна, разпръсна се, както невидимо се разпилява облак от небето. Къде отиде скръбта? Кой прибра сълзите ми в скъпоценна кутийка и не ми ги върна вече? Може би там те станаха целебни и тайно се превърнаха в брилянти и скрито ги остави в духовната ми съкровищница.

Дъждът престана. На голямата роена поляна правим окръжност. Той ни ръководи - правим гимнастически упражнения. Затоплихме се. Бузите заруменяват...

Той, Великият направи това. Без думи, без разпит, без обещания. Прие мъката ми, стопи я в душата си, превърна я в мощ и Сила.

Нали съм същата - аз, едно платно за рисуване. Някой недодялано, небрежно нахвърли там начупени и криви линии, остави петна, да някой; това платно вече не ставаше за нищо - да, съвсем за нищо. Но Той по един непостижим начин, невидимо, леко, оформи безпорядъка по платното, осмисли, координира, сроди помежду им; пречупените линии и петна заедно с кривите и безформените се явиха във взаимоотношения, станаха картина - песен и платното се спои, стана ценно.

Запях тогава от все сърце:

„Тъги, скърби са богатство
за живота в душа скрити
за бъдни добрини,

за благи плодове,
за светли дни, за светли дни,
за светли дни, дни, дни, дни!”


Сега мога да си лягам. Съединих тия два образа - синята емайлирана чашка с жълти и червени цветица и малкото уломъче хляб и круша. Първият път той рече: „Аз пих!”, а когато го поканиха с обяд той отвърна:

„Аз се нахраних!”.

 

 

Изгревът - Том 26

Глава: 2.1.17. Гергьовден, 6 май 1926 г., петък, [Витоша, бивака Ел Ше-дар]

Олга Славчева

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Екскурзия на 6 май 1926 година


На полянката след гимнастическите упражнения, започна разговор. Учителя каза: - Ще ви дам едно упражнение.

При изгрев се обръщате с лице към Слънцето и го поглеждате. След това се обръщате с гръб към Слънцето и си затваряте очите. Пред вас ще видите една звезда, която си мени цвета - взема много цветове, които преминават един в друг. Тази звезда ще се превърне в един ангел, който ви поглежда и се отдалечава, като че ли облаци го закриват...и ще изчезне от погледа ви.

Преживяването на вярата създава особен цвят в човешката аура. Също така и преживяването на Любовта, на Надеждата. Силни думи са тези, които при изговаряне дават този цвят, който дава и съответното преживяване. Например изговарянето на думата „вяра" не. (дава същия цвят, както самото преживяване на вярата).

След това Учителя ни поведе нагоре. Стигнахме до полянката срещу първия заслон. От тук се вижда Рилската верига. Седнахме в кръг около него. Край нас тече поточе.

- Тази местност е местност за култура. Тук има много магнетична сила - енергия, която трябва да се използува.

Тези сили, като днешните тук, са извънредни. Такива моменти, когато праната приижда, можем да имаме може би само един път в годината.

Ние, хората, сме като затворници. Всеки страда, всеки е чужд на другите. Целият живот е изплетен само от тъги и скърби. Това, дето някой човек се смее, то е само на повърхността. Като разбуташ, ще видиш разочарование. Благодарение, че при Невидимия свят утихват бурите.

Праведникът щом се натъжи, ще литне да иде на Слънцето. Вечер ще иде на Слънцето, деня ще прекара на Земята. Другите хора нямат такива съобщения. Да литнеш, да отидеш там и като се върнеш да имаш съзнание за преживяното там.

Има закон: обтягането на ръцете винаги поставя човека във връзка с теченията на Природата. А при свити ръце няма такъв контакт.

Когато правите тези упражнения, които ви дадох миналия път на Витоша, да сте в приятно настроение; представете си, че животът ви е уреден.

Ще кажа няколко допълнителни обяснения за упражнението с лягане на гръб върху земята с глава към север.

През време на това упражнение дишайте дълбоко. Всеки път ще броите до 72. След всяко броене до 72 ще се изправяте, седнали на тревата, и ще си допирате ръцете до пръстите на краката.

Направихме индуското сядане, за което Учителя говори миналия път на Витоша. Сега той ни каза да направим следните упражнения:

1. При това положение поставете лявата ръка върху лявото коляно и дясната ръка върху слепите очи. През това време дишайте дълбоко и по време на задържането на въздуха мислете върху нещо възвишено; като издишате, освобождавайте мисълта си. След това, при същото индуско сядане, сложете лявата ръка върху слепите очи, а дясната - върху дясното коляно.

2. После поставете двете ръце върху двете колена. През това време мислете върху най-хубавото и да се урегулират всичките ви енергии.

3. След това поставете двете ръце върху земята отпред. Това е за почивка.

4. После, пак при индуско сядане - тупане върху гърдите с двете ръце. Това е сияен контакт за усилване на белите дробове, на техните енергии. Когато някой е неразположен, може да направи това упражнение. Но не да се удряте силно. Това упражнение се отразява много добре. Донася едно освежително състояние на човека. Това тупане придава електричество и магнетизъм.

Чрез тези упражнения всички подпушени енергии се оправят и човек се подмладява.

Това не са упражнения, които да се правят често. Трябва да има почивка. Като ги правим всяка седмица тук по веднъж, ще имаме голям резултат. Те влияят за духовно и физическо подобрение.

След това изпяхме „А у м" със следните движения: При движение 1 ръцете се движат отдолу нагоре и през това време се изпява първото „А у м".

При движение 2 ръцете отстрани се спущат надолу и през това време се изпява второто ,А у м".

При движение 3 ръцете пак се издигат нагоре и през това време се изпява третото ,А у м".

При движение 4 ръцете се свалят постепенно отстрани до първоначалното положение долу, само един път и през това време се изпява „Ом, Ом, А у ме н".

 

Разговори на Ел шадай

Глава: Екскурзия на 6 май 1926 година

Боян Боев

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×