Jump to content
Ани

1926_03_04 Учителя е на екскурзия на Витоша с ученици - Ел Шадай

Recommended Posts

Учителя е на екскурзия на Витоша с ученици -

Ел Шадай

 

 

 

Екскурзията е описана от Олга Славчева

 

 

2.1.14. Освобождението на България. Витоша, 4 март 1926 г., четвъртък,

[бивака Ел-Ше-дар]


И миналата година на този ден бяхме горе. О, колко се радвам, че ще идем на Витоша! Та кой не иска да забогатее, кой? Кой не иска да пие небесна амброзия, която дава стократни сили и окриля духа! Макар, че понякога тя ни брули с град, дъжд, снежни бури, както стана преди една неделя, но ние си знаем тайните и: наблъска ни хубавичко, за да може всекиму по джобове, раници, в пазва злато да наслага, злато - чиста кръв.

Няма вече сборен пункт; всеки тръгва когато се събуди и върви, докато му очи видят. Та всички вече знаем пътя, всеки камък, всяка баирчинка и долчинка, всеки завой. Денем и нощем кръстом сме пребродили планината: зиме и лете, пролет и есен.

Въздухът топъл. Снегът омекнал под нозете ни. Небето ясно - чисто. Месечко с отчупен връх - клони към запад, а от към изток прекрасната Денница се явява на хоризонта подобно красиво девойкино лице. Витоша, в сутрешния здрач, едвам се вижда - като някакво мрачно видение.

Настигаме се тълпи и се отминаваме. Чуват се весели поздрави, шеги, закачки. Всички са облечени топло. Срещнаха ни два празни автомобила - някои рано се отвозиха до Драгалевци, сега ни чакат някъде. Ето ги Драгалевчани със своите четирикраки автомобили - магаренца отнасят към София гюмове мляко. Селяни, облечени в бели кожуси безгрижно ги боцкат по хълбоците и си напяват нещо. Магаренцето му е банката - тя му работи - спестовна каса е, за себе си нищо друго не ще, освен малко сенце, бистра водица и топло дамче. Селянка носи чесън сплит.

Полека се развиделява. Звездите полека лека гаснат. Небето побелява. Смали се лицето на Венера. Тя винаги побледнява при появата на слънцето и лъчите й трептят, трептят... Витоша вече ясно се очертава бяла и красива. Небето е чисто. Нито едно облаче по него, нито пък -мъгла. Въздухът е прозрачен, мек и топъл. Крайпътните потоци пеят под леда, бързат за далече.

Селото се разшавало. Ранобудни моми и булки надничат от обкичени със саксии цветя и ни гледат с любопитство.

Снегът по върховете е розов - този ален пламък слиза все по-надоле по снега, като че слага свилена постелка. Притаили дъх, ние чакаме. Ето го! На изток първом бодка светла игла, после огнено око, що расте, расте и се издига. Червено блестящо, бавно иде иззад снежния Балкан. Синият лазур го грабна на своята сапфирена колесница и го понася из ефира. Цялата природа се усмихва - като че ли благодари. Като че ли всяко клонче се надига към него и се стреми да го достигне.

Поемаме нагоре. Чак сега ни намериха селските кучета - наши верни приятели. Те не се мусят както кръчмарите, че сме вегетарианци -радват ни се и махат с рунтави опашки. Дебел лед е обковал воденичния улей. Извътре не се чува тракане на колелото. Ледени висулки от най-разнообразна дължина и дебелина се спускат от заледеното корито, блещят срещу слънчевите лъчи.

Става топло. Кожухчетата и Шаловете стават излишни. Снежно, снежно. Навред е бяло и чисто. Като че ли не пълзим към планината, а се възземаме към небето. Лека полека се изтеглихме на Зеленка. Там ни чака свиркащия наш самовар върху плещите на Цеко, що всеки израз у него е римуван -

„Топла вода пийте,
от студа се скрийте.”
или
„Пийте топла водица,
да ви е мирна главица.”


Той е силен и як като Урса от Сенкевич и добра, и кротка душа -лицето му е кръгло и алено, като у цяла месечина, озарено от весели теменужени очи...

Наистина благодат е горещата вода. За всичко е благодат: едно че сгрява, друго - и болести пропъжда. Обикаляме ний нашия Урс, който всекиму отстъпва кранчето да си налее някоя глътчица. А каква жажда! Пием и благодарим. Ето го, тръгва напред. Коминчето пуши над главата му и той весело и леко носи на гърба си 20 килограма. Сега пъплим по „Бери душа” - най-стръмното. Тъй го нарекъл един брат, комуто това място се видяло веднъж цяло изпитание; и наистина е такова - право нанагорница и хлъзгаво, хлъзгаво. Тук най-много се почива. А каква гледка от тук! Небето е синьо, синьо като цветето незабравка, като Маришките езера.

Отсреща Стара планина цяла в сняг. Ей го и Мургаш с накривен овчи калпак - приготвен, като за сватба. Градът е обвит в оловна мъгла. Като че ли там не прониква сега слънцето. Снегът е рохкав, мек. Затъваме до колене - едвам се движим напред. Отстрани по преспите някой шарил с края на гегата си комично лице. Другаде - само: „Ох”. Някъде: „Напред!”, а другаде цяло изречение: „Стоянчо обул чужди галоши.” Кой е този Стоянчо и с чии галоши се е курдисал, това е тайна за нас. Но тя за миг открива завесата на нечий интимен живот. Че някой Стоянчо, горещ поклонник на планината поискал да я посети, но уви! Липсват му обувки. Но, намерили се в заем един чифт галоши и наш „Стоян” без да се изканва, нахлузил ги на мотовилите си, позавързал ги с канап да не останат из дълбокия сняг и - хайде на планината. Това се казва любител на природата!

По-нататък някой учен начертал зодиакалните знаци, друг -триъгълник и в него преплел две букви - всичко туй поставено върху възходяща спирала. Из под натежалите от сняг храсти наднича бодрото личице на кукуряка морав и минзухар - това е първото знаме на пролетта.

Грее топло слънце и прижуря лицето. Товарът ни става съвсем излишен. Идва ни да литнем нагоре. И тука ни чака Урс - и тук няколко глътки гореща водица вливат бодрост в жилите ни.

Бивака. Точно 10 часа. Чака ни грамаден огън и много чайници с вряла вода. Тичаме по завет да се преоблечем със сухи дрехи и после край огъня пием бавни глътки ароматичен руски чай с много захар и много лимон. Налягаме по сгорещените камъни и си почиваме като стадо овци. Едни пеят кацнали върху сграмадените скали, други току що пристигат, трети изследват съдържанието на раниците си.

Имаме вече истинска чешма. Върху нея тежи могила от сняг. Тя тече обилно и огласява долчинката с бодър глас. Желязното дуло е събрало силната струя, която сега вече знае своя път по долината.

Но чудо на чудесата! Каква е тази грамадна каменна ограда около нашето огнище. Кой и кога е идвал тука и е направил този прекрасен щит от вятъра? О, това не е работа само на едного! Не, най-малко 20 души са свършили това нещо. Едни са пренасяли камъни, други са ги нареждали. Истински подвиг! Освен полуокръжна стена, отвътре, долу наредени каменни пейки за сядане. Направено също маса и седалище, и за Учителя до голямата скала. Не, тук не може да бъде никой друг, освен брат Борис, този, който носи на гърба си 30 килограмов чайник за вряла вода, за да се подкрепваме из пътя. Той, той, със своята бригада от работници. Сега Ел-Шедар е още по-красив. Сега, сякаш сме си у дома.

Нареждаме се на колело. Някой ни брои: 120-130-140-150-160... Правим гимнастика. Обтягаме ръце, нозе - вляво, вдясно. Напред, назад, кпякаме, ставаме. Учителят е с нас. Горния, сестринския и долния, братския край на кръга - изпяваме три пъти: Аум, Аум, Аум, придружени с нежни, плавни движения. Обзе ни неземно тържество. Като че ли се намираме всред рая и сам Бог е с нас. Аум - Бог - Сила - това не са само думи, а живи сили, които се вливат у нас - Магични Слова! Не, не, небето е тук на земята, и раят е тук.

С нас е и руски казак с червено дъно на шапката си. Довел е и жена си. Какво съвпадение! Значи един от „Освободителите” дошел заедно с нас. Колко се радваха те! Казаха, че при Учителя те намерили „свою Отчизну”. Някаква чудна радост ни обзима всичките. Като че ли не сме на земята.

Скиори прелетяват край нас на своите дървени крила. Ято птици в строен ред се носи високо над снега. Гори небето в тюркоазени пламъци.

Почват песни. Колко много и хубави са нашите песни! Как от сърце ги пеем ний - и старо и младо. Денят преваля. Правим обща благодарствена молитва и почваме да слизаме.

Обзима ни тъга за планината. Ах, защо завинаги не останем тук? Колко е красиво тук и чисто! Но не, дългът отново ни зове там, при нашите братя и ние заедно с тях да се трудим и работим. Сега, между другото, ни чакат саждите на града, димът от въглищата и мътните вади по улиците. А горе е тъй хубаво и чисто. Горе е тя - природата - най-великата книга, прочетена от малцина до сега.

Слизаме по „Бери Душа”. Сега е по-леко, защото е нанадолнище. Последен поглед към Софийската долина от „Зеленка”. Слънцето вече потъва зад Люлин.

На връх планината две високи дървета, отрупани със сняг. Последните слънчеви лъчи са ги запалили в розов блясък. Приличат на жертвени факли.

Всички сме весели. Лицата ни сгреят сгорещени и пламнали. Целият ден слънцето ни е галило, слънцето и вятъра.

Селото. Приготвените парчета хляб потъват в отворената паст на нашите рунтави приятели. Как хубаво ни гледат и радостно махат с опашките си. Не спираме вече никъде, а направо прекосяваме селото и се спускаме по шосето. На групи, на групи водим оживени разговори, или пеем стройна песен. В града - гъмжило свят. Едвам намираме места в Лозенецкия трамвай. Пътниците тихо си шепнеха, посочвайки ни с очи. „Опасно учение” чухме, изтърва някой. - „Лудост.”

О, граждани, да бихте всички полудели като нас и поне веднъж в седмицата да напуснете своите вмирисани жилища и да се издигнете в недрата на Майката природа, която дава истинското благо за човека.

 

Изгревът - Том 26

Глава: 2.1.14. Освобождението на България. Витоша, 4 март 1926 г., четвъртък, [бивака Ел-Ше-дар]

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×