Jump to content
Ани

1937_03_16 Напуска физическия свят Мара Белчева поетеса и последователка на Учителя

Recommended Posts

Напуска физическия свят Мара Белчева

поетеса и последователка на Учителя
(8 септември 1868 г., Севлиево - 16 март 1937 г., София)

 

 

Родена е в Севлиево. Завършва средно образование в Търново. Следва във висш девически институт във Виена. Учителства в Русе и София. След убийството на съпруга й министър Христо Белчев (1891 г.) следва филология във Виена. От 1903 г. е близка с Пенчо Славейков, чийто жизнен път споделя до смъртта му. По време на Междусъюзническата война (1913 г.) е милосърдна сестра и учителка в София. Белчева е поетеса и преводачка с широки културни интереси. Превежда произведения от Фридрих Ницше – "Тъй рече Заратустра" (1915 г.), Г. Хауптман – "Потъналата камбана" и др. Публикува стихове от 1907 г. Неголямото й по обем творчество е неповторимо индивидуално в историята на българската "женска" поезия. Духовно обогатена от общуването си с Учителя Петър Дънов, създава стихове, в които прозира размисъл върху вечните човешки въпроси.
 

(Текстът е взет от мултимедийния диск: Духовният Учител Петър Дънов, изд. Бяло Братство, 2009 г)
 
За Мара Белчева има много написано. Ето някои статии и спомени за времето, когато поетесата е била в Братството:

 

1. "Мара Белчева и двете лица на Бялото братство" - обширна и интересна статия от проф. д-р Милена Кирова СУ
 
2.
Спомен за Учителя: Анатема от църковния храм срещу Учителя Дънов, спомен на Мара Белчева, Изгревът - Том 17

 

3. Стихове на Мара Белчева, "Житно зърно"- год. 5 - 1929/1930 г., 7-8 бр.

 

4. В памет на Мара Белчева, очерк от Петър Горянски

 

За Мара Белчева има отделено място в поредицата Изгревът - Том 17

 

Mara_Belcheva..jpg

post-3-0-09028100-1484233157.jpg

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Мара Белчева и двете лица на Бялото братство

 

Проф. д-р Милена Кирова СУ

Житейският път на М. Белчева не е особено дълъг, тя умира на шестдесет и осем годишна възраст, но затова пък е осеян със загуби на любими и близки хора, изобилства от неочаквани, ненавременни срещи със смъртта. На тридесет и три години е убит Христо Белчев, нейният интелигентен и романтичен съпруг, поет и финансист, поставил началото на застрахователното дело в България. И докато поетеси със скромни възможности се кичат с цветисти псевдоними, Мара остава Белчева до края на своя живот. За няколко години в началото на века ще я видим да се подписва по един малко странен начин: М. Белчева Славейков, но никога с псевдоним, при това в епоха, когато псевдонимите са почти задължителни маски на някаква културна роля в публичното пространство.

След съпруга умира един от братята ѝ, а през август 1912 г. умира и Пенчо Славейков; четири години по-късно, отново в Италия, изтлява нейният епистоларен изповедник и близък приятел Петко Тодоров; през 1918 – Димитър Ризов, известен общественик и другар-опора след смъртта на Славейков; скоро след това, на двадесет и една годишна възраст се самоубива Вили, любимият племенник, към когото изпитва майчинска привързаност.

В третото десетилетие на 20. век М. Белчева встъпва по-несигурна и самотна от всякога. Опора намира единствено в работата: подготвя голям том с избрани произведения на Славейков, поръчан от Министерството на просветата, превежда „Потъналата камбана“ на Хауптман, пише сонети... Но и тук ситуацията изглежда объркана. Вече четири години закъснява отпечатването на първата ѝ стихосбирка, а когато най-сетне излиза, точно критиците, които са били свързани с Мисъл, или мълчат с нескрито пренебрежение – като Боян Пенев, или публикуват разгромителни статии в Златорог – като Владимир Василев. Рецензията на Вл. Василев засяда в душата на М. Белчева. Много пъти ще прави опит да я преглътне, да потисне огорчението – и няма да успее. Обикновено сдържана, този път написва в писмо до Кирил Христов, по това време в Прага: „Ах, хубаво не щях аз преди смъртта си да излизам на свят, що ми трябваше да се резеля. Ако и същевременно да излезе в Листопад една много похвална критика от Вл. Минев за мене, кръвта ми отрови Вл. Василев със своето жило. Не че не съм спокойна вече, не, но една апатия ме обзела, като след голяма скръб и всичко вече ми е безразлично“[1]. А в тетрадката, където скътва новосъздадени стихотворения, остава сонетът „Свое слънце“:

Желания, надежди, суета,

от мене, пъстри птици, отлетяха.

Мъглите като песен прилетяха

на тихата поляна на скръбта.

През третото десетилетие на новия век, вече прехвърлила петдесетте години, поетесата изпада в продължителна депресия. Преходът между две възрасти, незабравеното минало, неясното бъдеще внасят смут и колебание в крехкото ѝ психическо равновесие. „Зима ужасна е свила в моето гнездо, аз бродя и сякаш все на едно място стоя...“; „Нищо от никого не очаквам вече...“; „Всичко е било измама, самоизмама“ – тези редове на болка и отчаяние тя ще сподели пред К. Христов[2]. А пред себе си ще бъде още по-откровена: „Защо ли се зарових жива, не зная! И коя ли ръка ще ме отрови?“; „Иска ми се да има някой да ме обича като себе си“[3]. Често я спохождат мисли за Италия: „В тая страна съм най-много оби-чала, копняла и страдала. Там зарових обичта си. Кой може да знае, освен Бог, какво прека-рах в тая красива страна“[4]. Във въображението ѝ светлата южна страна става символ на любовта и щастието. М. Белчева ще мечтае да намери пари и да замине натам – на поклонение по светите места на своите чувства. Измъчват я самота, неудовлетвореност, липса на топлина и на семейна обич. За кой ли път си спомня своите мъртъвци – струва ѝ се, че с всеки от тях е изчезнал завинаги лъч светлина от живота ѝ. Тежка меланхолия в черни моменти, апатия към света, забравил сякаш за нея, двулики приятелства, болезнено преживени пренебрежения застрашават подронената ѝ нервна устойчивост и подлагат на непрекъснати изпитания трудно извоюваното равновесие. Към тях се прибавят болести, предразположение към тежки и продължителни настинки – още един вид домашен затвор. Удивително е, че М. Белчева никъде, нито в писмата, нито в лични бележки, няма да заговори подробно за своите болести, няма да ги опише, няма да се оплаче. Само веднъж тъжно ще забележи пред К. Христов: „Здравословното ми състояние ме прави мрачна“, друг път ще възкликне в Дневника си: „Стига ми вече тоя затвор, о Боже!“.

Появява се и драматичното разминаване между начина, по който усеща себе си, и начина, по който я виждат другите. През 20-те години поетесата се чувства все още много жизнена, все още изпълнена със сили, все още жадна за щастие и живот. Способността да дарява нежност и топлина, да обича и да бъде обичана преизпълва сърцето ѝ. Но възрастта говори друго. Тя призовава към самоотричане и смиреност, изисква усамотяване вместо споделени копнежи. Една сутрин М. Белчева, току-що оздравяла след поредната „инфлуенца“, ще запише в Дневника си: „А вместо да старея, аз все по-млада се усещам. Защо за хората съм вече стара?“. Твърде рязък, болезнено неочакван се оказва за поетесата преходът между две възрасти. Само преди десетина го-дини тя е все още млада в очите на всички, които я познават. Най-убедителен пример е съобщението с дъх на клюкарство, което из-лиза през 1911 г. в жълтия ежедневник Утро: „Известният български поет г-н Пенчо Славейков с жена си, младата поетеса г-жа Мара Белчева, в събота ще заминат от София за Цариград...“[5] Определението „млада“ за една четиридесет и три годишна жена в самото начало на 20. век, когато двадесет и тригодишна девойка вече се смята за „остаряла мома“, не заслужава да бъде подценявано. Още повече, че то е публикувано в издание, което под лупа оглежда живота и външността на софийската интелигенция в желанието си да открие сензация.

Само две години по-късно, в Германия, откриваме, че в съзнанието на М. Белчева са назрели вече първите сериозни проблеми на възрастта. На своята приятелка Райна Йоцова поетесата пише: „Вчера ме свари дъжда в едно близко селце, говорих със селянки. Казаха ми, че 40 години била най-хубавата възраст. Значи има още да се живее. Пък аз смятах, че съм на края“[6]. Нека сега прескочим едно десетилетие напред, за да видим как е изглеждала поетесата на границата между два житейски сезона.

Мара Белчева беше винаги извънредно чиста. По тия черни дрехи никога нямаше петно, дори когато при нея имаше оскъдица на облекло и не беше вече млада. Ръцете ѝ бяха винаги бели и чисти; маникюрът ѝ грижливо поддържан, но никога не си червеше ноктите – те имаха естествен седефен блясък. Под тънкото шевро на „скърпините“ ѝ [обувки тип „пантофки“] се очертаваше изящното ѝ ходило, което беше в пълна хармония с цялата ѝ фигура — нито малка, нито голяма. Дори в по-късна възраст неизбежното „кокалче“ не посмя да деформира тая хармония. Тя никога не ходеше боса и не си простираше краката напред, като седеше. Двете ѝ коленца биваха прибрани едно до друго. Единствената помощ, която оказваше на природата, това беше минималният тънък слой от светъл „руж“, който слагаше на устните си[7].

И ето, тази все още хубава, жизнена и умна жена е овладяна от множество неразрешими въпроси. Как да намери равновесие между напора на своите жизнени сили и патриархалното възпитание, което владее нейното поведение? Как да улучи точната мярка между жаждата за взаимност и аристократичната вглъбеност в духа? Как да остане вярна на себе си, когато това „себе си“ се променя неумолимо? Именно в този момент, малко преди средата на 20-те години, М. Белчева открива учението на Петър Дънов; през следващите седем-осем години животът ѝ – физически и духовно – ще бъде обвързан с него. философът с „глава на флорентински Омир“, нарекъл себе си Беинса Дуно, е създал общност точно за разколебаните, отчуждени и самотни хора. Той им предлага това, което сами не успяват да постигнат: близостта на други объркани и самотни хора, чувството за взаимна обвързаност, силата на споделения оптимизъм. Два-десетте години на 20. век с атмосферата на отчаяние и поражение, породени от националната катастрофа, е най-подходящото време за появата на такава общност.

Отначало М. Белчева се чувства смътно привлечена от идеите на Бялото Братство. После, както обикновено се случва с нея, не толкова идеите, колкото фигурата, която ги персонализира, изиграва решаващото значение. На „Светлия четвъртък“, 23 април 1925, за пръв път прекрачва прага на софийската къща, в която живее Учителя, и влиза в личен разговор с него. Представям срещата според ръкописния спомен, който е направила веднага след връщането си вкъщи.

Но как е тихо и приветно при него. И, веднъж през прага, чувстваш всички най-мъчни въпроси разрешени. Иде ти се да се върнеш, да го не безпокоиш, но нещо по-силно те влече. Тъй леко се диша тук. Тялото се не усеща. То е само душа. И сякаш дочувам друг глас говори из мен:

- Учителю, дойдох едва сега за празниците.

Всяка дума кънти куха в това пропито с истина мълчание. Той знае всичко.

Мистицизмът, както виждаме, се поражда от склонността на самата М. Белчева да усеща душата си свободна от вече петдесет и седемгодишното тяло. Тя винаги е имала нужда от духовен център, от властна фигура, която да я привлича, давайки форма на духовните ѝ копнежи. Вярата в един необикновен човек, а не в една необикновена идея е това, което може безрезервно да я спечели. Дънов се оказва поредната персонификация на нейното усещане за Бог-Отец-и-Син, слети в една обща фигура на властната сила и мъдростта. 

Разговорът между двамата започва с коментар на събитията, които в онзи момент вълнуват цяла България: атентата в Катедралния храм Света Неделя. Мнението, което изказва Дънов, е много интересно и противоречиво; ще си позволя да го споделя, без да го коментирам, тъй като това би ме отвело далече от моята тема:

Отидоха и ще отидат още невинни жертви – рече той, – а главните виновници на тая страшна катастрофа не са тук. Българите са най-жестокият народ, но техните комунисти, сравнително с другите, са най-добрите. Свещениците, като праведни души, трябваше да предвидят това, което стана. В същия храм съм бил анатемосан. Защо? Загдето проповядвам учението на любовта ли?[8].

Два месеца по-късно, през юни 1925 г., М. Белчева написва предговор към италианския превод на беседата „Високият идеал“ от Петър Дънов. От него виждаме, че тя е вече добре запозната с основните нравствени императиви на това учение. Интересен е начинът, по който ги отбира и подрежда; макар че ги нарича „окултни максими“, в действителност цитира онези, които звучат по библейски начин, импонирайки на българското следвъзрожденско съзнание със своя ясен и практичен морал: „Дори и звярът е твой брат. Не убивай. Бъди смел. Не лъжи. Имай пълна вяра. Учи се от природата. Бъди верен на другите и на себе си. Вярвай само в това, което си изпитал и проверил. Няма нищо скрито-покрито“[9].

Изглежда, че точно простотата и категоричността на нормите, имплицирани в дъновизма, са влияели особено силно на хора-та, жадни да споделят самотния си живот, повярвали в способността да се чувстваш част от един голям, жизнен и силен организъм, поглъщащ страха от слабост и болка на единичното тяло.

По-нататък – все в същия предговор към „Високият идеал“ – М. Белчева достига и до науката за душата. Тя също е укрепена върху един ясен и рационално достъпен закон: „Хвърли старата дреха на егоизма... Кога от себе си се отречеш, ще намериш своето аз. Тогава ще разбереш тайната на тайните: любовта ражда живот, мъдростта – светлина; истината – свобода“[10]. Кога е започнала ученичката на Пенчо Славейков, преводачката на Нишце и Хауптман, любителката на Ибсен да се отрича от своето Аз? Това е голяма крачка встрани от идеите на нейната младост и тя изглежда предизвикана от тежестта на индидивуалистичната представа за „Аз“. Всички пионери на българския индивидуализъм умират млади: Яворов – на тридесет и шест години, Петко Тодоров – на тридесет и седем, Пенчо Славейков – на „цели“ четиридесет и шест. М. Белчева вече наближава шейсетте и ясно усеща какво означава тежестта на опита да бъдеш горд индивидуалист. Дъновизмът през 20-те години ѝ предлага нова перспектива, живот, който изглежда свободен от бремето на моралната отговорност да бъдеш „такъв, какъвто си“ (Ибсен), а в ницшеанския превод – да умреш като свръхчовек. Затова тя си избира нов Учител, когото е готова да следва – не само в щастливите мигове, но и в скръбта. Нима би искала да прилича на онези американци, за които Учителя сам – в притчовия стил на Исус – разказва по време на първото ѝ посещение в неговия софийски дом:

„В Америка има обуща, които струват един долар, подметките им са от мокава. Затова, който има такива обувки, бърза да ги износи, докато е сухо, че щом падне дъжд, те се стопяват. Има ли щастие – има Бог, дойде ли скръб, няма Бог за вас“[11].

В самото начало на 30-те години М. Белчева се решава да превърне учението на Бялото Братство в житейска действителност; тя се отказва от привичния си усамотен и затворен живот, напуска София и заживява сред другите „братя и сестри“. Всъщност винаги е обичала природата – и преди, и след влиянието на Дънов. Отдавна е свикнала да се усамотява в някоя планина. Отначало, особено след смъртта на Пенчо Славейков, това са малки планински селища в Алпите, където наема скромни квартири. По-късно, когато до-ходите ѝ съвсем намаляват, излиза просто в Стара планина или Рила.

В края на май 1930 г. тя се премества да живее на Изгрева. За това свидетелства Елена Андреева, една от най-ревностните последователки на Дънов, стенографирала неговите беседи от 1921 г. нататък. „Когато дойде на Изгрева, тя беше може би към 60 години, но беше хубава жена. Малко повехнало лице, но много красива жена беше. Една осанка благородна, изправена с достойнство, много културна обхода към хората, красиво всичкото, хубаво, изящна беше.“[12] Как обаче изглежда мястото, в което попада М. Белчева? Нека го видим отстрани, през очите на един млад тогава писател, Владимир Полянов.

В югозападния край на София отдавна вече бе изникнало селището на тъй наречените дъновисти – една религиозна секта, чийто основател привличаше със своите проповеди след нещастния край на войната много огорчени мъже и жени, загубили свои близки, както и всяка друга радост в самотния си живот. В селището на сектата бяха попаднали с майка си и едни мои братовчедки. Понякога ходех при тях. Бяха се настанили в една барака, както и повечето от техните съседи. През пролетта и лятото тези бараки тънеха в цветя и буйни храсти. Насреща им се откриваше цяла Витоша и просторът към лозенските височини[... ] Всъщност това не беше част от града, а в района на горите и градините наоколо[13].

На Изгрева М. Белчева се нанася в една дъсчена къщичка, яде вегетарианска храна, ходи на излети – зиме на Витоша, лете на Мусала, сади боб, лук и картофи, слуша неделните лекции на Учителя и се радва на прекрасния изглед. Такава програма и днес бихме нарекли пречистващ режим на застоялия столичен организъм. В следващите две години, 1931-ва и 1932-ра, заминава на лагер край Рилските езера заедно с цялото Братство. Самата Елена Андреева ѝ ушива „една малко по-особена“ палатка, „както на артистите обикновено“. Това означава, че палатката се отваря с цялата си обърната южно страна и позволява на Слънцето да влиза дълбоко навътре. Ревнивите погледи на братята и особено на сестрите не пропускат да забележат, че Учителя се отнася някак различно към тази необичайна жена.

Аз не съм видяла Учителя по кавалер към друго същество, отколкото към нея, продължава Елена Андреева. Той ще ѝ каже шега, ще ѝ разкаже някаква забавна история, но и тя така хубаво се смееше, кръшно, разбирате ли?

Елена Андреева, с наблюдателността на тридесетгодишна жена, се приближава към едно проницателно заключение. Учителя дава на М. Белчева това, от което тя има най-голяма нужда в онзи момент – признание на нейната женственост. Той я различава от всички други жени, държи се с нея така, както не се е държал с никоя от своите ученички.

Аз не съм Го видяла към друга дама така да се носи. Освен към нея [...] Аз го видях от тази страна, че тя това го желае и Учителят, за да я изведе в нейния духовен път, това ѝ дава.

В клюкарската интерпретация на днешните медии отношението му изглежда така: „Петър Дънов бил влюбен в Мара Белчева...“. То обаче е много повече от обикновено влюбване. Двама интелектуалци на възраст изпитват удоволствието да се допълват взаимно. Всеки от тях усеща празнотата у другия и я запълва с радостното усещане за изпълнен човешки дълг. Дънов, който никога не е виждан в любовна връзка с жена, изпитва сладостта от духовното си допълване с женственото начало. Та нали сам той твърди, че „Мъжът и жената трябва да разберат своите правилни взаимоотношения. Мъжът трябва да разбира себе си като условие за израстването на жената и жената трябва да разбира себе си като условие за израстването на мъжа“[14]. Преживяването, което М. Белчева събужда у него (приповдигнатост, благородство, потребност да бъде добър), буквално съвпада със собствения му идеал за отношенията между мъж и жена: „Мъжът, като срещне една жена, тя да породи най-светли мисли и благородни желания, а не похот и нисши страсти; и жената, като срещне един мъж, да се въодушеви от най-възвишени чувства и стремежи – само така ще можем да почувстваме духа и душата и ще бъдем наследници на Царството Божие“[15].

Мара Белчева на свой ред открива в Учителя, впрочем връстник на Пенчо Славейков, онзи морален ментор, който в нейното съзнание се свързва единствено с авторитета на мъжкото начало и може да се прояви във властното присъствие на конкретен мъж. Наистина, трябва да го дели с още четиридесет хиляди верни последователи, от които поне половината са жени, но тъй като връзката им е изцяло духовна, тя няма равностойни съпернички заради изключителното съчетание на женственост с приветлив характер, школувана културност и висок интелект.

Чрез вярата в Дънов М. Белчева препотвърждава за себе си и едно твърдение на Пенчо Славейков, което годините, самотата и болката по деца са разколебали дотам, че ѝ става все по-трудно да крепи върху него психическото си равновесие.

Женитбата, каквато съществува сега на Земята, е едно временно кармично отношение. В бъдеще трябва да се формират, или по-право казано, да се възстановят първоначалните свободни отношения – отношения на любовта. Сега хората мислят, че сродните души се женят. Не, сродните души не се женят. Щом две сродни души се оженят, сродството между тях изчезва[16].

Ако се абстрахираме от „кармичната“ реторика в тези думи, ще видим от тях да проглежда някогашният модернист-поклонник на Ницше. Дънов, най-кратко казано, за М. Белчева е идеална инкарнация на духа, очаквано пребиваващ във фигура от мъжки пол; това е светлото и красиво лице на Бялото Братство, с което тя се среща и от което приема сили в едно от най-трудните десетилетия на своя живот.

По същото време и пак сред общността на Белите братя тя опознава и друго лице на мъжкия дух. С него обаче се свързват не толкова стремежите ѝ да бъде горда и независима, колкото обикновените, земни потребности на една самотна жена. През 1926 г. сред редовите членове на Братството тя среща Бони Гацов, двадесет и две-три годишен младеж, завършил някакви търговски науки, но – както много млади хора на своето време – романтично опиянен от Словото, влюбен в славата на неговите носители. М. Белчева е всичко това, което сам не може да притежава: европейско възпитание, аристократична харизма, признание в българската култура... И най-вече – мистичната обаятелност на едно минало, в което се мяркат сенките на известни държавници и велики поети. Белчева по това време, нека припомня, е петдесет и осемгодишна; ако беше имала син скоро след срещата си с Пенчо Славейков, сега той щеше да бъде на възрастта на Бони.

Не знаем как точно са се срещнали двамата, но за начина, по който са потръгнали отношенията им, можем да съдим от кореспонденцията, започната между тях през следващата, 1927-а, година, когато младежът е назначен за гимназиален учител в Червен бряг. Запазените писма се намират в Националния литературен музей, продадени от Гацов на държавата през 1949 г.[17]; малка част са останали и в досието на М. Белчева от ЦДИА.

Писмата от първите четири години свидетелстват за една сложна игра на ролите, възприети от двете страни. Във вербалното поведение на Бони има романтична сантименталност, младежка чувствителност, еротична склонност към обожание. Той сякаш се е вживял в позата на средновековен рицар, коленичил пред пиедестала на обожаваната жена. Впрочем платоничното облажаване на съвършената женственост е културна поза, типична за ранния български модернизъм от времето преди Първата световна война; оттам произтича и стилът, в който са написани тези писма.

Когато седя при тебе най-обичното ми състояние е да пропадам някъде – в някаква бездънна бездна – така светкавично се движа, че губя свест и приличам на лунатик [...] Кога-то дойда при тебе, аз пак ще се впусна в тая светла бездна... Ти недей ме гледа с очи, в кои-то се топи недоумение и скръбна боязън: В тая бездна ме хвърляш само ти[18].

По яворовски маниер младежът надзърта в душата си, за да открие там познатите две души: изпълнената със съмнения душа на земен мъж и безплътното битие на свободен дух:

Много малко съм останал на физическия свет и затова повече от неделя как не мога да вдигна перото и да ти пиша. – Душата ми се топи, аз ти шепна, преливам се в тебе и така е хубаво.

Времето ми не тече съвсем напразно [... ] но никога съмнението не е бивало така вплетено в душата ми, както сега [...] Едничкото ми най-сигурно средство за борба с него си ти. Ако ти не си, то би ме обвило. Само по тебе мога да съдя косвено за себе си..[19].

И наяве, и насън пред него стои примамливият образ на недостъпната царкиня от за-мъка на отминалото време; любовта му тича към нея по мост от сподавени въздишки:

Затворих книгата; искам да седя и да разговарям с тебе. Но така и на яве – на тоя свет. Да седа и да разговарям – исках да те утеша; препрочетох последното ти писмо ... целунах го, взех книга, извадих старото пето, целунах го [... ] Детинщини, но какво да правя, когато съм и дете и старец едновременно. Ако бях при тебе, бих ти целунал ръцете една след друга и бих ти говорил, говорил..[20].

Що се отнася до М. Белчева, нищо – както в нейните писма, така и в писмата до нея – не ни позволява да помислим, че дори за миг е напуснала трона си на духовно обожаван обект. И все пак в писмата, които получава, във въздишките, които дочува, се е разсънил светът на нейната младост; възкръсват преживявания, които я карат да се почувства отново жива. Много силно обаче си казва думата възрожденското възпитание, здравата традиция на представите за почтеност. Ако прибавим към тях и потиснатия копнеж по дете, ще си представим защо и как е влязла в ролята на грижовна майка. И докато в първите няколко години обръщенията към нея: „Майче“, „Мило майче“, крият отчетлив елемент на двусмисленост, откъм края на 1932 г. образът на майката-закрилница става все по-буквален в писмата на Бони. Започват и метаморфозите в поведението на младия мъж.

Отначало той възприема М. Белчева като безусловен авторитет в поетическото изкуство, като желан възпитател на собствените му опити в словото. В началото на 1934 обаче изведнъж откриваме колко много е пораснало самочувствието му на критик; горе-долу по това време той започва да подписва спорадичните си публикации в периодичния печат с помпозния псевдоним Боян Магът. Самата М. Белчева (която едва ли се е чувствала комфортно в ролята на учител) бързо се плъзва в познатата роля на ученик. Тя очевидно е започнала да изпраща собствените си новонаписани стихотворения за инспекция от младия мъж, защото в негово писмо от 25 февруари 1934 г. вече можем да прочетем:

„Син божи“ е без настроение, много мислена и римата боде. Най-важно – без настроение. Минали времена. Движение и убедителност нема. Като идея да – но трябва да зрее. По никой начин сега не го печатай, та даже и с каквито щеш бързи поправки.

„Далечна“. Тромо. Неизбистрено. Сурово.

„Незнайната“ – лека форма, не иде за това съдържание. Много е слабо.

Не си спомням дори Пенчо Славейков да е бил толкова придирчив.

Все по същото време отношенията между М. Белчева и Бони Гацов преминават изцяло и недвусмислено в плана на майчино-синовна- та връзка. През 1934 г. той се оженва и през следващата година младата му съпруга Кунка ражда дъщеря. М. Белчева „осиновява“ цялото семейство Гацови: непрекъснато разпитва как е съпругата, ходи да види бебето, подписва се „Ваша майка“. В средата на шестдесетте си години тя сякаш най-сетне е намерила сина, който винаги ѝ е липсвал, запълнила е най-голя-мата празнота на своя живот.

Все така през 1934 г. Боян Магът решава да стане строителен предприемач. Започва да строи голяма кооперация, в която ще живее и той със семейството си. М. Белчева отдавна си няма собствен дом – всъщност от 1912 г., когато продава къщата на ул. Хр. Белчев, за да лекува Пенчо Славейков в Италия. Оттогава насетне се мести в различни квартири. През 20-те години например живее в мансардно апартаментче на ул. Неофит Рилски 4. Когато я изгонват оттам, намира стая при сестрата на Хр. Белчев. Притежанието на собствен апартамент, особено в близост със семейството на „децата“, разгаря надеждите ѝ да има убежище на стари години. И тя продава последното ценно нещо, което има – стари семейни портрети, а с парите се включва в кооперацията на Бони Гацов, при това „на зелено“, както бихме казали днес. Минават обаче три години, а къщата все още не е построена. Историята започва да се превръща в скандал. Племенницата ѝ Мария Серафимова записва в своите спомени:

„...сумата, която тя получи от продажбата на ценни портрети, даде с доверие на едно лице, което обеща да я включи в една новострояща се кооперация. Впоследствие обаче лицето я излъга и тя не само че не получи жилище, но не ѝ бяха върнати и парите.

Наистина, М. Белчева не е човек, който ще посегне на отношенията с децата си заради нещо толкова незначително като пари:

Аз обаче никога след това не я видях много да жали. Тя беше преживяла загубата на толкова скъпи за нея хора, че загубата на материалното ѝ се виждаше нещо незначително[21].

Скандалът постепенно набъбва и се разнася из Бялото Братство, където М. Белчева продължава да ходи докъм края на 1933 г., още повече, че Бони Гацов също е брат-дъновист. Елена Андреева бегло си спомня за него: „После, тя преживя едно разочарование, чух го от другите, аз с нея не съм го проверила. Имахме един брат, който се занимаваше със строежи и който ѝ взел парите, пък не ѝ направил апартамента“. Интервюирана далече напред в го-дините, Андреева не успява да си спомни точното име на злополучния брат, посочва го като „Цанев“, защото славата му на мошеник е била очевидно по-голяма от славата на собственото му име: „Цанев. Онзи, който изигра и Иван Радославов на Изгрева, че така загубихме салона на ул. „Оборище“ 14. Сега, защо така ставаше, защо тези работи така станаха – не знам, но в Братството има отрицателни прояви, в тоя смисъл, неизработени хора, хора, които не са човеци за новото учение“.

факт е обаче, че по същото време М. Белчева престава да посещава беседите на Учителя; все така обича да летува из планината, но вече сама. Едва ли само Боян Магът е бил причина за скъсването на старите връзки; в действителност тя запазва добри отношения с него и семейството му до края на своя живот. Въпреки това братята тълкуват напускането на общността като слабост, като неиздържана проверка. „Но заради онзи мошеник Цанев, който я ограби, тя напусна с разочарование Братството. Това бе голям изпит за нея. Не го издържа“, казва Ел. Андреева. Тяхната позиция също може да бъде разбрана: тя се базира в желанието на всяка общност да се самозапази, като проектира опасността от разпадане върху слабостите на един конкретен човек.

Нека сега излезем от подробностите на документите и се опитаме да погледнем обобщено към последните дванадесет години от живота на М. Белчева. Най-интересно в тях си остава преплитането на различни съдби и начинът, по който всеки общува с другия, давайки и вземайки едновременно от неговия духовен опит. Сред общността на Бялото Братство поетесата среща двама много различни мъже и те изиграват важна роля в живота ѝ. На пръв поглед изглежда необяснимо как е било възможно да изпитва привличане към два толкова противоположни – до несъвместимост – характера? Отговорът ще стане ясен, ако възприемем и двете външни, уж обективни, фигури като персонификации на двете вътрешни – противоречиви, но еднакво важни – посоки на нейното преживяване. Трудно е да се каже дали учението на Всемирното Братство се случва на М. Белчева в две различни лица, или тя открива двете лица на учението, защото е влязла в него именно за да намери изход от противоречията в самата себе си. А може би е ненужно да си задаваме подобен въпрос. Нима съществува учение извън индивидуалните съдби на хората, които му вярват?

ЕПИЛОГ

М. Белчева умира на 9 март 1937 година. В некролога, който издава Съюзът на българските писатели, можем да прочетем: „СБП загуби Мара Белчева – мъдрата поетка, една от първите културни българки, която няколко десетилетия предано и безшумно свещенодействуваше в поезията ни и в своя личен и обществен живот“.

Бони Иванов Гацов доживява осемдесет и осем годишна възраст. В некролога от 2 юли 1992 г., освен датата и часа на опелото, има само едно изречение: „Бог да го прости“. Единственото място в Интернет, където успях да открия някакво сведение за него, е телефонният указател от 1954 и 1962 г.

Бялото Братство продължава да привлича хора от всички възрасти и сред тях всеки може да срещне своите две лица.

_________________________________
[1] Писмо до К. Христов от 21. XII. 1922 – ЦДИА, ф. 131, оп. 1, а.е. 405.
[2] Писма от 11.X11. 1922; 21. 12. 1922; 29. 01. 1923 – ЦДИА, ф. 131, оп. 1, а.е. 405.
[3] Личен дневник [1926] – ЦДИА, ф. 124 К, оп. 1р а.е. 2.
[4] Пак там.
[5] Цит. по: Кремен, М. Романът на Яворов. Ч. I, С., 1983, с. 417.
[6] Писмо от 22. 08. 1913 – ЦДИА, ф. 124, оп. 2, а.е. 1.
[7] Казанджиева, Б. Спомени за Мара Белчева. – Септември, 1969, № 2, с. 252.
[8] Спомени за Дънов – ЦДИА, ф. 124, оп. 1, а.е. 45.
[9] Предговор към беседата „Високият идеал“ - ЦДИА, ф. 124 К, оп. 1, а.е. 21.
[10] Пак там.
[11] Спомени за Дънов
[12] Целия текст на спомена от Елена Андреева виж на:
/Мара Белчева/
[13] Цит. по: Полянов, Вл. Спомени за Мара Белчева. В: Иванова, М. (съставител). Мара Белчева. Един живот. УИ Св. Кл. Охридски, С., 1995, 274-275.
[14] Цит. по: Кралева, Милка (съставител). Учителят Петър Дънов. Раждането на новия свят. ИК Кибеа,
С., 2009, с. 323.
[15] Пак там, с. 200.
[16] Пак там, с. 260.
[17] В колекцията, продадена от самия Гацов, се намират главно написани от самия него писма, докато в някои други постъпления на НЛМ, както и в Държавния архив, има писма само на М. Белчева. Това дава повод да предположим, че в някакъв късен момент от техните отношения всеки от двамата е изискал/получил от другия собствените си писма и така е можел да разполага с тях; запазените от Белчева са много по-малко на брой и всички са от най-късните години на тяхната връзка; по-ранните тя навярно е унищожила.
[18] Писмо от 11. 02. 1928, НЛМ, инв. № 712.
[19] Писмо от 27. 07. 1928, НЛМ, инв. № 711.
[20] Писмо от 05. 08. 1928р НЛМ, инв. № 713.
[21] Спомените на Мариана (Мария) Серафимова-Попиц са от януари 1966 г. и са запазени в НЛМ, инв. № 650.

 

_______________
Източник:
Мара Белчева и двете лица на Бялото братство

Приятели на дъгата

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Спомен за Учителя

(Мара Белчева)


Анатема от църковния храм срещу Учителя Дънов


Учителят Петър Дънов присъствува и в ръкописните спомени на Мара Белчева:


Светлият четвъртък, 23 април 1925 г.,


(след атентата в църквата „ Св. Неделя"]


Вървя, не зная де отивам. Нозете ми ме водят. Ето ме пред тихия, благ дом на Учителя. Влечеше ме там отдавна. Но все не смеях, както и много други, за да не предизвикаме стражата отсреща и току до тоя дом, под една и съща стряха, е домът на един червен комунист[1].  И тука les extremes se touchent [2].


Чакам реда си в двора. Градинката ме среща в новата си премяна. Сред нея кошер пчели сякаш в знойните великденски лъчи. Пристига един брат - още един. Говорим за мълчанието - за езика. Малко думи като вдъхновение, милосърдие възбуждат вибрации, които стигат до Божиите души. Мълчанието има някога по-силни вибрации, когато във всяка клетка бие сърце.


Спомням си за Анатол Франс, който каза, че езикът най-добре изразява лъжата, която ласкае света, а не истината, от която се тъй много нуждаем.


Говорим и за починалите в храма „Св. Неделя". Техните души като откуп- на жертва ще се възземат по-нагоре. На ония, които не са били готови, близки­те им със скръбта си ще им помогнат.


Тука ме извикват при Учителя. Има отсянка от общата скръб по лицето му. Но как e тихо и приветно при него. Друг мир витае тук. И веднаж през прага, чувствуваш всички най-мъчни въпроси разрешени. Иде ти да се върнеш, да го не безпокоиш. Но нещо по-силно те влече. Тъй леко се диша тук. Тялото вече се не сеща. То е само души. И сякаш чувам друг глас говори из мен: - „Учителю?, дойдох едва сега за праздниците." Всяка дума кънти куха в това пропито с истина мълчание. Той знае вече всичко.


- Отидоха и ще отидат още много невинни жертви - рече той. Главните виновници на тая страшна катастрофа не са тука. Българите са най-жестокият народ, но техните комунисти, сравнително с другите, са най-добрите. Свеще­ниците като праведни души трябваше да предвидят това, което стана. В същия този храм съм бил анатемосан. Защо? Загдето проповядвам учението на Лю­бовта ли? Бог е Любов. И както има въздух, който дишаме, тъй има Бог, когато се любим.


Слънцето прониква през най-тясната междина. Отваряйте прозорците на вашата душа. Пръскайте и вие Любов.-Пред нищо не се спирайте. Общес­твеното мнение ще бъде първата голяма вълна. Докажете, че има Бог - втора­та. Промъквайте се през вълните.

- Може ли засега Вашето учение да бъде приложено всякъде?

- Семката се не дели. Само кога фиданките израстнат, можете да ги де­лите.

- По същия ли начин както учите Вие, да учим и ний?

- Не, всеки индивидуално. За да се справиме с неща и случки, трябва ни медиумът на природните закони. За истината - медиумът на разума. А за лич­ните отношения - медиумът на Любовта.

Питам едного: Как би си набавил оръжие, ако те нападнеха няколко въо­ръжени лица, без да паднеш в плен? Той мълчи. - Ако ти имаш силна вяра, само като ги погледнеш, те ще се вцепенят. И след като ги отминеш, върни им пак тяхната сила. А вашата вяра, знаеш ли на какво прилича? В Америка има обуща, които струват само един долар, подметките им са от мукава. Затова, който има такива обуща, бърза да ги износи, докато е сухо, че щом падне дъжд, те се стопяват. Има ли щастие - има Бог, дойде ли скръб - няма Бог за вас.


„Сатана, сатана е в църквата", викал един, държащ се за главата, бягай­ки навън от оная църковната катастрофа. - Усмихнат, той разправя това. И като гледах тази детска усмивка, като слушах тия мъдри негови съвети, питах се, как могат кал да хвърлят върху тая глава на флорентински Омир, и то най- вече ония, които никак го не познават?


- Учителю, казват, че Вам в други страни предлагали много по-добри условия за работа, отколкото в нашия злополучен край, но къде повече има нужда от Вас?

Той не ми отвърна, но в мълчанието му имаше повече, отколкото и в най- силната човешка дума. [В оригинала това изречение е задраскано.]



Мълчанието му говореше с Бога.

 

----------------
[1] Домът е къща-близнак на ул. „Опълченска" 66, съществува и днес, през 2002 г. В другата къща-близнак е живял Георги Димитров. (Бел. на съставителя Вергилий Кръстев)

[2] les extremes se touchent (фр.) - противоположностите се докосват. (Бел. М.И.)

 

______________________
Източник:
10. Спомен за Учителя: Анатема от църковния храм срещу Учителя ДъновI. Един живот - една епоха. Мара Белчева

Изгревът - Том 17

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Мара Белчева


СТЪЛБА


През огън водят наште стъпала;
през огъня на дните мъртви.
И нигде вратня, нигде перила,
вред върхове от жертви.
Осъдени на смърт, не се боим,
на смърт осъждаме ний други:
и в Божите очи тогава дим
са нашите заслуги.
На времето си – слепи ний стрелки
посочваме на ден и нощ прехода.
Поточета - се вливаме в реки
на тръните под свода.


* * *

 

МОЛИТВА



След буря в нежънати ниви
денят си почива,
след град, сред сломената ръж -
за хляба насъщ
помак във молитва се кланя.
Убита прехрана!
Отплаща за някой ли грях?
Знай само Аллах.
И утре Аллах ще помага
и в суша и влага:
в ръце му е всеки живот
и всеки имот.
Отблясва се, грей примирение
и в светло кръжение,
целува добрата земя
там вита чалма.


* * *

 

ЗНАМЕНОСЕЦ



Раздухай облацигв тежки -
таз буря в твоите гърди
събрана от милиони грешки:
и слънцето ще се роди.
На всички радости във тебе,
които стъпка в своя път, -
които живи си погребал,
тогава ще узрей плодът.
Надежда няма без победа,
без буря няма тишина...
С избистрени очи тя гледа
и носи знаме - светлина.


* * *

 

КНИГАТА НА ЖИВОТА



Голяма книга дал си ни, о Боже!
Един живот как да я изчете?
Дори да я прелисти той не може:
Плача, смеха на малкото дете, -
блажената усмивка на цветята, -
на юноша орловите крила, -
свещения напев на дървесата –
смирението на златните поля.
Палачите на агънцата неми. –
Сластта, която червеят гризе. –
На врата зениците големи. –
На праведния тихите нозе. –
Светулките в недрата на скалите. –
По млечни път посланите слънца. –
Дъгата - шарен мост над висините. –
За жертва оплодените сърца. –
Дълбокото око на океана. –
Й съвестта във мрака ни звезда.
На мрака тайната неотгадана.
И пътя на Голгота към Христа.

 

_____________________
Източник: СТИХОВЕ - МАРА БЕЛЧЕВА

"Житно зърно"- година V - 1929/1930 г.

Съдържание на 7-8 бр.

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

5. „Завети", год. IV (1937), кн. 1, с. 17-18


СВЕТЛАТА ПЪТЕКА СЛЕД МАРА БЕЛЧЕВА


В памет на Мара Белчева



И Мара Белчева си отиде. Последната нишка, която свързваше две поко­ления, колкото близки по време, толкова и разнородни по дух, се скъса. Брой­ката писатели, която даде нейната зрелост и художествената багра на предвоен­ната ни литература, със смъртта на Мара Белчева слиза от сцената на културната ни общественост, за да заживее в съзнанието на бъдните поколения като най- интересен момент, който българският творчески дух е отбелязал по пътя на своето утвърждение.


Историкът, който в бъдеще ще преценява литературните факти от зрител­ния ъгъл на своята обективност, ще определи предно място на Мара Белчева сред представителите на художествената мисъл у нас. Наред с нейното литера­турно дело, което крие в себе си утаяванията на един светъл творчески дух, той ще изтъкне и оная нравствена чистота на Мара Белчева, която я сроди с Пенчо Славейков, за да му стане отпосле опора и насърдчение в непосилната и неблагодарна борба на поета-философ за преодоляване на нашата сурова и първична културна общественост.


Излишно е да се поставя въпросът какво би бил Пенчо Славейков без нравственото обаяние на Мара Белчева. Нима неговите писма не са най-ярко доказателство за огромното влияние, което тя е оказала както върху творчест­вото му, така и върху жизнения му път.


Но наред с тая огромна грижа на Мара Белчева, която тя имаше към Пенчо Славейков, не по-малко внимание заслужават и нейните песни, отронени в моменти на съзерцание и размисъл.


Желания, надежди, суета,
от мене пъстри птици отлетяха.
Мъглите като песен прелетяха
на тихата поляна на скръбта.


Горното четиристишие напълно определя творческия темперамент на Мара Белчева. То отбулва замечтания профил на една жена, чиито засенени от лека умора очи реят погледа си в розовата мъгла на миналото.


Поетесата не живее с тревогите на своето време. Тя се е надмогнала над действителността. Проявите на обективния живот я интересуват дотолкова, доколкото могат да възпроизведат във въображението й един пъстър свят от безплътни образи и видения - отглас на някогашни впечатления и изживявания.


Мара Белчева е заключила сърдцето си за възторзите, радостите, скърби­те и крушенията на другите. Тя живее изключително със себе си и в себе си. Трагичното чувство за самотата и изоставеността у нея е силно развито. То подхранва оная дълбока меланхолия и примирение със съдбата, които намират израз в миньорния тон на всичките й песни. В тях острият вик на отчаянието е заглушен, сподавен, за да отстъпи място на една смирена резигнация:


На свое слънце грее се душата.
И във кристалний дом на тишината
Не влиза времето с човешки час.
Мъглата радостта й не смущава,
Не чуе стъпки на човешка слава -
Заслушана е само в Божий глас.


Мара Белчева е индивидуалистка от най-чиста проба. У нея субективното чувство определя изцяло отношението й към света. Облъхната от идейните и естетически разбирания на Пенчо Славейков, които у нея губят борческия си патос и философската си задълбоченост, в своята поезия тя възкресява оная лека романтика, на която липсва стихийност в чувствата и плътност в образите. Гамата на нейните изживявания, макар и пъстра по колорит, отбелязва главно два съществени елемента: любовта и мистичното чувство към света.


За разлика от всички други поетеси, любовта у Мара Белчева не е една сляпа, демонична стихия, която изпепелява душата, за да остави след себе си парливата болка от едно голямо страдание, а плахо чувство, запалило в очите пламъка на невнятния копнеж и на вярата. Стиховете, през които преминава трепетът на любовта, са облъхнати от нежния парфюм на една чиста лиричност и сърдечна топлота:


Свърши се играта,
Млъкна песента.
Той и тя в душата
с звукове - цветя
свиха и завиха
вън града сами.


И после:


Черен скут разгънал
паркът мълчалив,
дето се извива
глъхналият път,
дето мълчаливо
сенки две вървят.


Грубата еротика е чужда за творчеството на поетесата. В него тя отразява душевните трепети, леките усещания, но не и суровото и първично чувство на любовта. Само понякога спомените, като плахи гълъби, с излекото пърхане на своите криле, докосват душата й, за да събудят едно колкото нетрайно, толкова и смътно желание:


Да можех пак на твоите гърди
глава да приклоня, -
от твоите очи звезди
да пия светлина.
Простряла бих аз мост върху света
от своята тъга, -
да стигнех твоите уста, -
на моя сън брега.


Любовната лирика на Мара Белчева отразява един важен момент от пси­хиката на българската жена изобщо. В нея намират израз всички ония чувства, настроения и помисли, които са вълнували женската душа някога. Тяхната чисто­та и непорочност са запазили напълно първичната си свежест и неподправена красота. В това се крие и ценността на тоя дял от творчеството на поетесата.


Крайният индивидуализъм у Мара Белчева, при особената структура на нейния дух, я кара често да скъсва нишките с реалния свят, за да се понесе из тъмните лабиринти на един религиозен мистицизъм. Тогава времето спира своя ход. Пространството губи измеренията си. Една невидима ръка изтрива контури­те на видимия свят. В такива моменти поетесата се сили да разгадае тайните на битието, да намери ключа, с който да отвори дверите на отвъдното, идеалното. Тя търси оня невидим Бог, който „навсякъде царува и никъде го няма":


И в миг преграда между Теб и мене,
и тъмен облак твоя глед засеня,
като кошмар в дълбокия ми сън
притискат ме небето и земята.
Бучи изпод нощта река - душата:
При Теб ли бяга тя, от Теб ли вън?


Мара Белчева изпада често в подобни философски размисли. Нейното отношение към проблемите на битието носи един мистичен характер. Тя въз­приема света като едно тайнство, със свойствената за подобно отнасяне отвлеченост и мъглявост. Прозренията, до които се домогва поетесата, не са умозри­телни построения, а чисто интуитивни долавяния. В тях има нещо тъмно и съще­временно близко до душата.


В поезията на Мара Белчева заемат особено място няколко стихотворе­ния, в които импресионистичният елемент е изтъкнат на преден план. В тях поетесата проявява оригинално художествено виждане и склонност към декора­тивно изобразяване на природата:


През ведрината лека
на стълп се вий димът -
на стряхата сънят.
И вий се той полека
нагоре - и изчезва
едва съзиран там,
на слънчевия плам,
в огреяната бездна.


В тая пейзажна лирика, изпъстрена със свежи образи и топли акварелни тонове, Мара Белчева проявява богата творческа фантазия.


За съжаление, тия стихотворения са на брой твърде малко, за да ни очер­таят релефно една недостатъчно застъпена в нашата поезия област.


По отношение на художествените средства Мара Белчева не се отличава твърде много от останалите поети - нейни съвременници. В стихосложението тя следва традиционните форми, без да постигне нещо значително в областта на неговата музикалност и вътрешна динамика.


Макар и не напълно оригинални по дух, съдържание и строеж, стиховете на Мара Белчева заемат особено място в поезията на жените-писателки.


Петър Горянски

 

_________________________

Източник: 5. „Завети", год. IV (1937), кн. 1, с. 17-18. Петър Горянски. В памет на Мара БелчеваVI. Очерци за Мара Белчева

Изгревът - Том 17

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×