1972_02_12 Заминава си Паша Теодорова, ученичка и стенографка на Учителя, 12 февруари 1972 г.

[Ани 15]

Заминава си Паша Теодорова,

ученичка и стенографка на Учителя, 12 февруари 1972 г.
 (1888 - 12.02.1972)

 

На 12 февруари 1972 г., събота, 8.30 ч., на 84 г.,  Паша се преселва в отвъдния свят. Един живот отдаден на хората и Словото на Учителя.
 
Паша Теодорова е родена в Болград, Украйна. Израства и получава образованието си в София. Завършва химия и известно време работи като учителка в една софийска гимназия.
 
За пръв път среща Учителя Петър Дънов през 1915 г. и започва да посещава беседите, които той изнася на ул. Опълченска 66. През 1916 г. е поканена и става стенограф на беседите му. Участва в целия процес – от дешифрирането през редакцията и печата.
 
От 1916 г. до 1920 г. Паша сама стенографира и дешифрира беседите. Мести се да живее на „Изгрева”, след като Учителя започва редовните си беседи в новопостроения салон там. От 1928 г., заедно с другите две стенографки, обитава малка постройка до салона, наричана шеговито „Парахода”. Учителя често ходи и разговаря с тях върху беседите и проблемите, свързани с издаването им. Животът в „Парахода” е интензивен, кипи усилена работа. Паша, Елена и Савка активно участват в братския живот, стенографират всяка лекция и беседа, изпълняват задачите и упражненията, дадени в Школата, дешифрират стенограмите, след което Паша ги преработва, за да преведе Словото към изискванията на книжовността. После тя прочита на Учителя редактираните текстове и нанася направените от него корекции.
 
Елена Андреева си спомня: „И така Паша си изработи един метод на работа. При редактирането тя правеше промени, водена от наставленията на Учителя. Освен това Паша дълги години беше слушала Словото. Тя го разбираше. Пък и винаги е имала възможност да пита Учителя при всяка неяснота... Ние бяхме негови работници и той ни помагаше добре да вършим работата си.”
 
Един от учениците на Учителя – Николай Дойнов, описва накратко спомените си за Паша по следния начин: „ Тя е сестра с ценни качества като интелект и характер. В обходата си умерена и с умение да изчаква своя събеседник, тъй като обича да говори, за да го прикове със своята необорима логика. Идеално владееше граматиката и правилния строеж на израза. Затова тя коригираше всички беседи, преди да отидат на печат.”           
 
До края на живота си Паша Теодорова е посветена на съзнателна работа в услуга и в името на Учението на Учителя Петър Дънов и Братството.
 
(Текстът е взет от мултимедийния диск: Духовният Учител Петър Дънов, изд. Бяло Братство, 2009 г)
 
За Паша Теодорова може да се прочете в:
 
1. Паша Теодорова, от списание "Сила и Живот" , Брой 1-2 -1995г.
 
2. Заминаването на Паша, думи за Паша Теодорова от нейните духовни братя и сестри
 
3. Паша Теодорова, спомен от Веска Величкова, разказан на Вергилий Кръстев в т.8, Изгревът
 
За редакцията на беседите, най-вече от Паша в Братството има различни мнения. Ето някои:
 
4. Паша за своята работа с беседите:

РАБОТАТА МИ ВЪРХУ СЛОВОТО НА УЧИТЕЛЯ, СПЕЦИАЛНО С БЕСЕДИТЕ
КАК МИ СЕ ДАДЕ РАБОТАТА С БЕСЕДИТЕ И ВЪРХУ БЕСЕДИТЕ НА УЧИТЕЛЯ
КАК МЕ НАПЪТВАШЕ УЧИТЕЛЯТ В РАБОТАТА МИ С БЕСЕДИТЕ
 
Алтернативата
 
5. Редакцията на беседите от Паша Теодорова, от Борис Николов

6. КАКВО Е ОБЩОТО ВПЕЧАТЛЕНИЕ? (Размисли на д-р Вергилий Кръстев за редакциите в беседите)

 

7. Снимки на Паша Теодорова

[Ани 15]

ВТОРО ДЕЙСТВИЕ

На сцената излизат нови личности. Те се присъединяват към онези, които вече са започнали изпълнението на своите роли. Създават се връзки на любов и взаимопомощ, на духовно сътрудничество, на взаимно обогатяване. Постепенно се оформя един състав от истински творци на Духа. Те правят своя сцена животът край Учителя, приемайки всички негови съвети и упътвания за единствен път към съвършено изпълнение на Ролята. В движенията им, в словата им, в излъчването им има искреност и младежки плам. Те мислят, живеят и всеотдайно служат на Новото. Изпълняват ролите си с чистота и святост.

 

ПАША ТЕОДОРОВА

1888 - 1972

Родена е в Болград. Израства и получава образованието си в София. За първи път среща Учителя на 19 юли 1915 г. След петдесет години тя е описала спомена си за това епохално посещение:

“Това посещение беше в 1915 година, 19 юли, който ден аз нарекох моя духовен рожден ден. Посещението нарекох епохално, защото за мене то тури начало на нова епоха, на нов живот. Няколко дни преди 19 юли, по някакво особено стечение на обстоятелствата, чух, да се спомене името “господин Дънов”, непознато за мен лице, но ме заинтересува това лице, толкова повече, че покрай този случай се спомена и името на мой колега и мой бивш учител - историк Ив. Радославов. Това ми даде възможност още веднага да отида в дома на колегата, чиято жена също беше учителка - математичка, а за щастие пак моя бивша учителка. И двамата ме приеха с разположение и готовност, изслушаха ме за какво идвам и госпожа Радославова каза: “Много неща мога да кажа за господин Дънов, но засега само ще ви кажа, че е високо учен, голям философ и дава добри съвети за здравето на човека”. - Щом е така, моля ви да ме заведете при него”. Тя мислела, че съм комунистка, затова премълча, нищо не ми отговори, затова и не ми казала, че е духовен човек. Обаче, аз помолих още веднъж и настоях да ме заведе, и тя на 19 юли, в 3 часа след обяд, ме заведе.

Стигнахме на улица “Опълченска” 66, дето живееше г-н Дънов. Г-жа Радославова попита г-н Дънов може ли да ни приеме и след нея влизам и аз. Поздравих и усетих, че сърцето ми силно и радостно заигра, както децата скачат и играят, когато се радват, както детето в утробата на майката заиграва, както когато срещнеш обичан човек, когото дълги години не си срещал. Не беше сърцебиене, не беше смущение, но скрита, дълбока радост, че душата ми е познала Учителя - така отсега нататък ще го наричам, защото г-н Дънов е вече отдавна забравено, чуждо, далечно, съвършено заличено от съзнанието на всички нас. Изведнъж сърцето утихна, настана необикновена тишина, и аз запитах Учителя, какъв съвет ще ми даде за майка ми и за леля ми, които не бяха особено добре със здравето. Докато ми даваше съвет, аз го наблюдавах: човек със среден ръст, на около 50 години, със слабо прошарена коса, погледът благ, спокоен, тих, изразът на лицето дълбоко внушителен. Това негово спокойствие сякаш и на мен се предаде. От него общо лъхаше някаква неземна чистота.

Ето това търсех толкова години навред - в децата, в младежта, във всички хора, и без да обиждам никого, нито себе си, все не намирах тази чистота, която душата ми разбира и търси, и си мислех до този момент, че тя не съществува на земята. Днес, когато пиша тези редове, казвам първо на себе си, а после на всички: съществува абсолютна чистота в света, която прави човека здрав, силен, смел.

Учителят ме запита едва чуто: “Чели ли сте нещо?” Погледнах го и бързо се запитах в себе си, как да не съм чела, била съм ученичка, студентка, сега съм учителка, все съм чела нещо, но преди да отговоря нещо, веднага се сетих, че той ме пита дали от него съм чела нещо, тогава отговорих, че нищо от него не съм чела. Той влезе 6 една стаичка, забави се там малко и ми даде малка брошурка “Митар и фарисей”. От заглавието разбрах, че той е духовен човек. Толкова по-добре: не съм комунистка, не отричам Бога, дори го търся навсякъде. Погледнах на гърба на книжката, пише 30 стотинки, но не се реших да подам такава дребна сума. Но той и едра не приема. Даде ми съвет за болните, пак нищо не приема. Не остава друго, освен да благодаря. Гледам го и си мисля: какво смирение! Откакто го видях, оттогава досега заявявам: видях, познах, разбрах какво значи смирение. В ушите ми звучи “Чели ли сте нещо?” Това нещо той не може да нарече свое, словото, което ни даде, нито веднъж не нарече “мое”.

Митар и фарисей - човечеството се движи между тия два колоса - беден и богат, слаб и силен, слуга и господар, смирен и горделив.

Сбогувах се с Учителя, турих в торбичката си, от никого невидима, няколко важни въпроси, задачи и портрети, които да изучавам с години и векове, да оживявам и прилагам, за да станат някога и моя кръв и плът, и това богатство, тогава сложено в торбичката, и днес не мога да го изброя и пресметна. Слязох по четирите стъпала и вече съм на двора, дето ме чака с добродушните си очи моята учителка. Погледът й ме питаше дали съм доволна от посещението. - Как бих искала пак да дойда! - й казах.

Тя бързо добави: ще ти се нареди. Как ще стане това, аз не знаех, но стана и безброй пъти стана. Отивам си у дома, но не съм свободна. Нося със себе си жив, безсмъртен образ на безкористие, чистота, смирение, служене, любов, мъдрост - а това е неимоверно много. За мен - слабата.

14 октомври 1964
Из “Няколко спомени от живота ми около Учителя” - неизд.

След тази среща Паша Теодорова си казала: “Подготовка е нужна за този път!” и се заела да намери нещо отпечатано от Учителя. Намерила 14 беседи със заглавие “Сила и живот”, първа серия. Прочела ги няколко пъти. Харесали й с особения си език и увлекателния и свободен изказ. Смисълът на Словото изведнъж я грабнал. Събудил се жив интерес към духовната литература и тя започнала да търси такава, за да обогати познанията си.

През същата 1915 година се случило нещо странно с нея. Погледнато от човешка гледна точка то е необяснимо, но от гледище на висшата закономерност, това е естествена последица от срещата й с Учителя - проводник на по-висш морал, от този на човеците.Този случай тя описва накратко в спомените си:

“Много четох, много се разговарях, но дума не чух за вегетарианството, макар че мнозина от моите познати по това време били вегетарианци.

Станах вегетарианка по свой начин, по вътрешен път, под ничие външно влияние, нито от хората, нито от книгите. На 27 септември 1915 година, още със ставането си от сън казах на себе си, а след малко и на близките си: от днес ставам вегетарианка.”

На 16 април 1916 г. Паша Теодорова за първи път чула беседа от Учителя. Оттогава започнала да посещава беседите на Учителя, изнасяни в дома на Петко Гумнеров на “Опълченска” 66. Там я забелязал проф. Гълъбов, при когото тя държала изпит по стенография, и който сега стенографирал беседите на Учителя. Той предложил на Учителя Паша да бъде поканена за стенограф. Учителят казал: “Поканете я!” От 1915 до 1920 г. тя работила сама. Дешифрирала всяка беседа и я носила на Учителя.

Заела се с тази работа с душа и дух. Участвала в целия процес на подготовка Словото за печат. Постоянно е пътувала до Русе, до Нова Загора, до Казанлък - градове, в които е имало печатници. Оставала е там докато поръчаната книга окончателно е готова.

Завършила химия в университета, за известно време Паша Теодорова е работила като учителка по химия в една софийска гимназия. Работила е и в Русе като учителка, но е била уволнена заради идеите й. От тези опитности тя е имала нужда за да се издигне духовно и да поеме съзнателно пътя на себеотрицание и живот в услуга на Цялото. Тя си спомня:

“Ходех често за съвети /при Учителя - бел. ред./, но и непрекъснато го запитвах по всевъзможни въпроси, които лично мен ме интересуваха.

Винаги оставах доволна от отговорите, защото почиваха на научна база. особено ми бяха ясни и разбрани отговорите, на които говореше с езика на химията. Нещо дълбоко вътре в мен работеше, кипеше, анализираше, наблюдаваше, вадеше заключения, растеше.”

От постоянното наблюдение на онзи естествен и същевременно неподражаем живот на Учителя, Паша Теодорова е вадила много избоди за отношенията на Учителя към учениците, и за това какви са методите, чрез които им помага. Тя разсъждавала по следния начин:

“Зная от опит като учителка в гимназията. Всякога когато съм задавала въпроси на учениците или на ученик, всякога съм била мислено готова с отговора, който ученикът би трябвало да ми даде. Макар и мислено, отговорът на зададения от мене въпрос е бивал точен, недвусмислен, категоричен, тъй щото всеки ученик с горе- долу организирана мисъл, възприема моята мисъл и дава верен отговор, така учителят помага на учениците си. Ако това прави обикновен учител, колко по- големи са възможностите на един велик Учител?!”

Николай Дойнов описва накратко спомена си за Паша Теодорова:

"... сестра, с ценни качества като интелект и характер. В обходата си отмерена и с умение да изчаква своя събеседник, тъй като обича да говори, за да го прикове със своята необорима логика. Идеално владееше граматиката и правилният строеж на израза. За това тя коригираше всички беседи преди да отидат на печат.”

За мислещият ученик животът на Изгрева е бил училище за правилно мислене и за приложение на придобитите знания. Всеки там е можел да израсне за минути, ако съзнателно пожелае това, а същевременно е можел да остане абсолютно непроменен поради слаба воля за приложение. Паша Теодорова е била от мислещите. Тя е виждала ясно проявите на висшето, и е описала това:

Всеки от нас слуша Словото, харесва го, иска да го следва, но старият живот го спъва, противодейства му и го изобличава. Човек не признава лесно грешките си, силен е старият човек, силно е старото, това видях навсякъде в живота между прости и учени, между млади и стари, между бедни и богати. Чудя се само на умението на Учителя как можа да организира, да хармонизира, да обедини всички тези хора да слушат с години новото учение, предадено с любов и свобода, без насилия, без дресировка.”

“Живеех вече на Изгрева, в “парахода”. Един ден ставам рано сутринта и като продължение от няколко предишни дни нося в себе си една крива мисъл, но не мога да я изправя, не мога да се освободя от нея. Седнах вън от “парахода” на едно малко столче и започнах да разсъждавам, но кривата мисъл така ме е обхванала и мъчи, че не мога друго да мисля. След малко над главата ми започна да кръжи някакъв бръмбар. Погледнах го - стършел, от който изпитвах ужас. Стършелът слизаше ту близо до главата ми, като че искаше да ме ужили, ту се издигаше. Тръпки ме побиваха. От тези тръпки, които побиваха цялото ми тяло, от ужаса, който преживях, аз забравих лошата мисъл. Щом усетих, че лошата мисъл я няма, стършелът отлетя далеч някъде - не чух повече бръмченето му. Аз се усмихнах, зарадвах се и си рекох: колко било лесно, с дни я носих тази мисъл, а един стършел в няколко минути ми помогна да я изправя.

Благодарих му, въпреки че и днес ме е страх от него, но разбрах, че и той може да е проводник на някаква работа, дадена му отгоре.”

Паша Теодорова се преместила да живее на “Изгрева” след като Учителят започнал редовните си беседи в новопостроения салон. От 1928 година трите стенографки са се настанили малката постройка наречена шеговито “параход” от Паша Теодорова, поради сходството й с корабна каюта. Учителят често ходел при тях за разговор върху беседите и проблеми, свързани с издаването им. Работата в “парахода” е била на най-високо духовно ниво. Там Словото се е обличало с дрехата на вечността.

Елена Андреева си спомня за нея: “Паша бе много умна и духовита жена. Беше принципна. Тя спазваше правилото: “Никого не критикувай!”

Ученикът не критикува! Ученикът работи и служи на Цялото! Той знае езикът на своя Учител! Споменът за него не го напуска никога.

Драги братя и сестри, драги гости,

От деня, когато обичния ни Учител напусна земята, изминаха 12 интензивни години, дванадесет зодиака. Въпреки това, Словото на Учителя не престава да звучи, защото това Слово се проектира върху екрана на живота, отдето ехото на самия живот поема Словото, отнася го до най-отдалеченото човешко ухо, до най-усамотения човек в света и тихо му нашепва: Има музика в живота! Затова човешката душа непрестанно пее своята възторжена песен за мир и любов, за знание и светлина, за истина и свобода.

Учителят донесе на човечеството ключа на великото Слово Божие и с този ключ отбори богатата съкровищница, от която дава всекиму според стремежа, желанията и нуждата. Учителят донесе на човечеството музиката на новия живот. Той прокара път за Словото и музиката в човешката душа, с което даде условия за пробуждане на човешкото съзнание, за разцъфтяване на човешката душа.

Словото на Учителя е музика, а музиката на Учителя - Слово. Неговото Слово и музика се взаимно преплитат и то така хармонично, че образуват еднородна, жива, безкрайна нишка, нишка, по която тече животът в своята сила и мощ, в своята чистота, истина, красота.

И наистина едва ли ще срещнем човек на земята, който да е говорил толкова много за музиката, който да е пял и свирил толкова много, както Учителя. Цялото пространство, атмосферата на земята, е изпълнено с вибрациите на Словото, с трептенията на музиката. Трябва ли тогава да се питаме защо светът днес свири и пее толкова много? Трябва ли да търсим виновника за това?

Учителя започна своето велико дело с прелюдия към словото. Това са онези многобройни писма от Него, написани саморъчно до приятели и познати, до слушатели и последователи, както и до учениците му. В тези писма се прокарват четирите основни положения, съществените принципи в Словото Му. Те са следните: Един закон, законът на Любовта, един морал - моралът на Мъдростта, една Истина - носителка на Свободата, един Идеал, високият Идеал, за който Учителя казва: “Природата обича само ония, които имат висок идеал. Тя ги нарича свои деца и ги зове по име.” Тези основни положения са четирите струни на Учитилиевата цигулка, с която Той се роди, с която работи, на която свири и пя, и която остави наследство на цялото човечество. Ето няколко мисли от едно писмо до Негов ученик:

“Постави в живота си Любовта за върховна, чиста, безкористна наслада, Мъдростта за ограда, Истината за светило, Правдата за мерило, Добродетелта за основа и ще ти бъде всякога добре.”

Когато интересът, стремежът и жаждата на хората за духовното около Учителя растеше, Словото на Учителя се изявяваше във форма на беседи - неделни беседи. Всяка беседа представя симфония на живота, изнесена в специална гама, на специален ключ. Тук Учителят - Сеятел с Божествена крина в ръце, щедро пръскаше семето на Словото - златните житни зрънца - по всички краища на Божествената нива. Чудна бе тази крина! Отдолу се черпеше, отгоре се пълнеше и никога празна не оставаше.

Тези беседи, симфония на живота, красиво се пъстреха от живи случки, примери, малки разкази из живота, които могат да се нарекат словесни етюди или образци за прилагане на Словото. Ето един от тези етюди, предаден с мои думи:

Надниквам в скромния кабинет на един голям учен. Голяма писалищна маса, голям шкаф-библиотека, пълна с книги и два, три стола. На един стол пред масата седи самият учен - човек с озарено, одухотворено лице, с поглед съсредоточен, отправен в далечината. Той седи дълбоко замислен, рови се в паметта си, иска да си спомни нещо. Става, преглежда няколко книги и погледът му се спира на едно от листенцата, на което е написано заглавието на книгата му, дългогодишния му труд, готов вече за печат: “Разрешени спорни въпроси из живота и науката”. Поглежда листчето и тихо се запитва: “Къде ли остана ръкописът ми? На никого не съм го давал, лош крак в кабинета ми не е влизал - къде ли ще е той? В този момент на вратата се почуква. Влиза вестникарчето и подава вестника на учения. Той взема вестника, бързо го отваря и поглежда към научния отдел. Чете съобщения за нови открития из областта на науката и към края на колоната следва излезли нови книги от печат. Окото му се спира върху заглавието “Разрешени спорни въпроси из живота и науката”. Автор - името на един негов студент. Крайно изненадан, но с лице пак така спокойно, одухотворено, той тихо прошепва: Нищо, нищо от това, поне истината излезе на бял свят. Казвам си: Ето човекът, който обича истината, живее и работи за нея. Надникнах пак в кабинета. Сега той ми се видя по-голям, по-светъл, а ученият още по-вдъхновен, пo-лъчезарен, със замисъл за нова работа, за нов труд.

Когато стремежът, интересът на учениците към духовна наука, към високо духовно знание порасна, Учителят изяви Словото в още една форма - лекции - окултни лекции. В тях Той изнася много методи и правила, закони и принципи за работа на ученика, на човека върху себе си - истински човек да стане.

В тия лекции Учителят-строител безболезнено събаряше старите разколебани, разклатени основи на старото здание и на мястото им поставяше здрави, солидни, положителни основи на новата сграда, на новата култура. На мястото на изгнилите греди, на изпочупените тухли и керемиди, Той постави нови огнеупорни греди, тухли, керемиди, минали през огъня на житейската пещ.

Така, Словото, излязло от тясната малка стаичка на бялата къщичка на ул. “Опълченска”, дойде до големия салон на Изгрева, отдето стигна до високите върхове на Витоша и Рила. Тук покрай множество беседи, утринни слова, лекции, Учителят изнесе безброй мисли, теми за размишление, дето Той, като голям музикант, даде възможност чрез вариации на мисълта, да се дойде до ядрото, съдържанието и смисъла на тия теми.

Ще кажа няколко от тия теми за размишление: Мисли върху трите избора на живота, които никога не се размътват. Живот без страдание, мисъл без съмнение, свобода без ограничение.

Словото на планината се записва ...

Учителят донесе много блага и благословения за цялото човечество, но какво остави? - На този въпрос ще отговоря на българския народ. Той знае с какви блага и богатства го е надарила майката - земя. Обаче, българският народ не знае, а трябва да знае, с какви духовни блага и богатства го е надарила Божествената майка - Любовта. Учителят донесе ключа на великото Слово Божие и с този ключ отбори богатата съкровищница, онази необятна, неизчерпаема духовна мина и я остави отворена, да се ползва от нейните блага цялото човечество, целият свят. От ръцете на тази мина се точат безброй нишки, които, като подземни и надземни сили, опасват сушата на цялата земя. По тия пътища идват и ще идват хора със силна воля, със силен стремеж към духовното, направо да черпят от това богатство, от ръцете, които щедро дават.

От сърцето на тази мина избират неизчерпаеми енергии, които се носят по водните сили на реки, морета и океани, в целия свят. По тия пътища идат и ще дойдат хора с благородни сърца и отворени души да черпят направо от извора на това сърце. Идат и ще дойдат ония хора, които искат да чуят пулса на всемира.

От главата на тази мина се пръскат лъчи на светлина, които проникват цялото пространство. По този път, като по въздушни антени идат и ще дойдат хора със светъл ум и творчески дух да се свържат направо с главата на това голямо богатство - с извора на великото Слово Божие, за Което е казано: “Глава на Твоето Слово е Истината”.

Тук е мястото да изнеса онези пророчески думи, които Учителят е казал за това ценно богатство: “България ще бъде духовен кредитор, духовен разсадник на целия свят.”

Питам се тогава: Не трябва ли да пазим това богатство като зеницата на очите си?

Паша Теодорова

СЛОВО ЗА УЧИТЕЛЯ

27. 12. 1956 год.

Паша Теодорова си замина през 1972 г. след един живот изцяло посветен в служение и съзнателна работа.

 

___________________________

Източник: Паша Теодорова (1888-1972)ВТОРО ДЕЙСТВИЕ

Списание "Сила и Живот" 1992- 1996г.

 Брой 1-2 -1995г.

[Ани 15]

ЗАМИНАВАНЕТО НА ПАША

12 февруари 1972 година, събота, 8,30 ч. сутринта

ПАША

Братя и сестри, Паша си замина.

Тези думи ни карат да си припомним онзи път, който извървяхме с нея заедно, рамо до рамо, повече от половин век. Това беше път на служене на една Свещена идея - Нея ние носим.

Ние казваме на човеците:

Вие сте братя, живейте в Мир - благополучие и радост ще ви съпътствуват.

На тази идея Паша беше посветила живота си. За нея тя работеше всеотдайно. И какъв отличен работник беше Паша - честен, безкористен, готов винаги на всички жертви.

Сега пътят е извървян.

Работата - завършена.

Тази работа ще принесе плод за благото на всички човеци - да, сега може да се даде почивка.

Ние знаем, че животът е непреривен и вечен, ние пак ще се срещнем с нашата обична Паша.

Ние знаем, че Онзи, Който е устроил тази наша среща, ще устрои и бъдещата.

И тъй, на Паша казваме: Сбогом, до следващата наша среща, до следващото наше виждане.

Днес нашите хубави мисли и чувства ще я съпътствуват до „Дома Господен", където я очакват онези, които я обичат, защото Любовта е, която устройва срещите между душите.

Братският съвет.

СЪОБЩЕНИЕ

Известяваме на всички братя и сестри, приятели и близки, че на 12.02.1972 година нашата обична сестра

ПАША ПЕТРОВА ТЕОДОРОВА

На 84 години

се пресели в отвъдния свят. Нека душата й да намери мир и светлина в ония небесни селения, в които тя твърдо и неизменно вярваше.

Отиде си един безпримерен труженик - работил неуморно дълги години на духовната нива. Следата, която остави в земния си живот, е светла слънчева пътека.

От братята и сестрите и близките й.

12.02.1972 година.

СЛОВО

от сестра Стоянка Илиева

при погребението на Паша Теодорова

Един узрял плод се откъсна и падна, но не на земята. Две светли ръце го поеха, те ще го отнесат нагоре към Слънцето, откъдето идваха живителните струи през дългите години, докато той зрееше. А той растеше, наедряваше и къпан от росата на ведрите пролетни утрини, той зрееше под зноя на спокойните летни дни. Той зрееше под напора на бушуващи бури и ветрове, които геройски превъзмогваше, но той зрееше и под тихите звуци на една небесна слънчева музика, която го обливаше с хармония и благодат. Затова и тъй добре узря и се наля, и насити с ухание и сладост.


И сега, в мига на неизбежната и временна раздяла, отнасяме, за да съхраним дълбоко в сърцата и душите си светъл и сублимен спомен за узрелия плод в живота и душата на нашата обична сестра Паша.

Поклон пред паметта й.

13.02.1972 година, София.

ПИСМО

до Цанка Екимова от Гена Папазова и Димитър Христов

24.02.1972 година

Мила Цанке,

Пиша ти малко късно, защото след изпращането на с. Паша заболяхме и двамата - безсъние, главоболие, температура, хрема, малко кашлица и силно понижен дух. Когато сме само двама, мълчим, а пред гостите едва говорим, повече лежим и почти не ядем. Бавно се възстановяваме. Липсва ни централната личност, а и самата раздяла е тежка.

С. Паша ни напусна на 12 т.м. в 8 часа и 25 минути. Събуди се бодра. Направих й редовния сутрешен тоалет, смених личното й бельо (което ставаше всяка сутрин), смених чаршафите, настаних я на обичайното й място и докато да й предложа закуска, тя сама каза: „Няма ли да закусваме?" Изненада ни това й желание, защото тя през последните дни рядко приемаше храна. Затоплих й малко тутманик, който беше донесла Мика и й дадох три залъка с чаша чай. Пет- шест минути след това, тъй както беше полулегнала на възглавниците, съвършено тихо и безболезнено се отдели.

Изпратиxa я над 100души при един хубав ред от молитви и песни проведен от Борис. Тя беше изцяло в бяло, със сериозен израз на лицето.

Това е външната страна на раздялата. Другото е по-съществено, но то и по- мъчно се предава. Непрекъснато в молитва, връзка с невидими за нас същества, голямо търпение и непоклатима вяра. Ние с Димитър прекарахме специална школа, за която благодарим.

При среща има какво да чуеш.

Сърдечни поздрави на теб и на Йордан.

Гена и Димитър.

ТРЕПЕТЛИКАТА

На моята обична сестра и съученичка - Паша Теодорова,

По случай 40 дни от нейното заминаване

Денят преваляше. Последните слънчеви лъчи предвещаваха настъпването на здрача. В стаичката е тихо, всеки е зает със своята работа. Тя, сложила болните си вече крака на малкото столче, подпряла гръб и глава на пухените възглавници, седи, неподвижно затворила своите невиждащи вече очи.

„Ах, тогава, на младини, в малката къщичка с дворчето. Вървеше Той там с тихата си походка, а сякаш всичко грееше наоколо. Аз пиша с трепет до прозореца в голямата източна стая. Копчетата на машината бързо тракат, пишат се редове от чудното Слово на Учителя. Вратата тихичко се отваря. - Върви ли добре работата, Паша? Не срещаш ли затруднения? - Добре върви, Учителю, благодаря. Очите Му, като светъл лъч ме обгръщат цяла. Топла радост изпълва сърцето ми. Вратата пак тихичко се затваря. Аз не пиша вече, аз пея и пръстите ми хвърчат по клавишите на машината...

Скъпа малка къщичка, какво не бих дала да съм там сега.

И у дома е топло, уютно. Аз пиша, пиша, а Надя готви с любов и лекичко си тананика песничка. Средствата са малко, но трябва да се приготви повечко храна, защото ще имаме гост. Бездомен брат е дошъл, пък може да ни изненада и друг някой. Ще имаме и ученици, хора бедни, неустроени в живота, които трябва да завършат училище, трябва да стъпят на краката си. Да, след малко ще оставя Словото на Учителя и с моята сестра Аня ще отворим учебниците... Колко са мили тези братя! Всеки си има свой път, свой живот. Аз крача с крачката на всеки един, трептя и преодолявам мъчнотиите с него. А каква радост е, когато дойде хубавият резултат! Нали и аз участвувам в него?

Параходът. Бяхме там трите стенографки, всяка потопена в своя път и своя живот. Красиви моменти изживявахме често, когато Той идваше на гости при нас, като при свои деца. Колко интерес проявяваше към живота ни, колко Слово изливаше! Ние слушаме, слушаме. Аз цяла трептя. Боже, какво съм направила за Тебе, за Твоето велико Дело? Материалът е тъй огромен, трябва много, много да се работи.

Нощ е. Савка и Еленка спят. Моето перо скърца, скърца. Минават часовете: десет, единадесет, дванадесет, един... Наоколо пълна тишина. Целият Изгрев спи. Внезапно се почуква тихичко на вратата. Стряскам се. Кой може да бъде в този късен час? - Сестра, отвори, шепне гласът на един брат. - Какво има? - Много съм разтревожен, искам да поговоря с теб. - Влез.

Разтваря се пред мене една измъчена душа - моето сърце трепти заедно с нея...

Сега съм в преклонна възраст и загубила зрението си. Не виждам вече моите братя и сестри, но как всички ми са мили. Живея с всичко, което научавам за тях. Скърбя с тяхната скръб, радвам се с тяхната радост. Обичам ги. Колко много бих искала да направя за тях! Цялата трептя, трептя!

Аз съм Трепетлика, се извиква в малката стаичка на висок глас. На гроба ми напишете само едно име: Трепетлика."

Предава спомена на Паша: сестра Мария Тодорова.

40-те дни са на 22 март 1972 година.

Забележка на редактора: За 40 дни на Паша Теодорова на Изгрева, който още не беше разрушен, се бяха събрали нейни приятели и съвременници в един дом. Но някои от платените доносници на полицията докладва, те дойдоха и разтуриха предстоящото събрание и почитта на паметта й. Това не учуди никого, защото същата полиция беше конфискувала от нейната барака всички оригинални беседи и лекции на Учителя. След 22 години те бяха свободни за достъп в Държавния архив. Днес може да се прави справка на оригиналите с издаденото отпечатано Слово на Учителя Дънов. Изводите? Всеки сам ще си ги направи.

ОСВОБОДЕНАТА СЕСТРА

стихотворение

Сега си свободна, свободна,
И будната мисъл лети,
оставила тук на земята
строшени вериги със подвиг.

Ти следваше светлия пример
на Тоя, в когото позна
Велико присъствие, вечно,
небесно и земно в едно.

По пътя изминат в години
аз често се връщам назад
и пламък, усилия виждам,
и полет към стръмния връх.

Похвали оскъдни получи
и слава не диреше тук,
за рани от земни неправди
в мълчание диреше лек.

Доколкото вникнах у тебе
в сърцето си носеше скръб,
а весела бе, примирена,
бе светлия пример пред теб.

В душата ми скътан е спомен
и обич към близка сестра,
която вървеше и в служба
и вяра по стръмния път.

От с. Стоянка Илиева София,

9.12.1978 година.

 

________________________________________

Източник: 23. ЗАМИНАВАНЕТО НА ПАША 12 февруари 1972 годинаПаша Теодорова

Изгревът - Том 13

[Ани 15]

ПАША ТЕОДОРОВА

 

(Спомен от Веска Величкова)

Паша Теодорова, една от стенографките, беше голям  герой в това поприще. Тя беше иначе химичка както зная, учител по  химия, но голям герой в тази си изява като стенографка, понеже тя беше  извънредно късогледа и носеше много силни очила и с много голяма  грижливост изработваше беседите, дешифрираше стенограмите, които тя е  правила по време на беседите на Учителя. Беше също така много предан  човек, много сериозен човек, много магнетичен благ човек беше тя и така  тя и нейната сестра Аня бяха учителките, при които много от нашите  братя, които не бяха взели образование се подготвяха за своите задочни  изпити за гимназията. Тя по химия, сестра й по езиците: руски, немски,  български. Знам, че нейния баща е бил руснак  на Паша Теодорова. Тя имаше също дар да общува с Невидимия свят. И си  спомням само аз съм преживяла с нея един единствен такъв случай. Беше в  1952 г., някъде беше пролетта, може би април месец е било не мога да си  спомня или май началото. Бяхме поканени у сестра Цветка  Щилянова-худож-ничката да почетем паметта на нейната починала сестра  Роза Щилянова, която беше съпруга на Данко Симеонов от нашия оркестър,  кларнетист който беше. Това беше 40-тия ден от нейното заминаване.  Трябваше да отидем на самото място, на гроба. Цветка Щилянова, един  много предан човек към своите близки, към своето семейство, много  работлива, много енергична, много способна, много любвеобилна, тя гледа  сестра си до последния момент с много голяма любов. Сестра й имаше  белодробно страдание и си замина от това. Когато вече застанахме на  мястото Цветка падна върху гроба и започна с пръсти да рови земята и  плаче и стене. А сестра Паша й каза: "Цветка, стани, Цветка, недей да  плачеш, ето виждаш сега Роза, бюста на Роза е с хубава бяла блузка,  засмяна и казва: "Защо плачеш, Цветка? Днеска за мен е един тържествен  ден и аз днеска ще получа моето местоназначение в Невидимия свят". Това  беше. Тя все пак стана Цветка, но това беше една голяма утеха за нея,  понеже Цветка имаше абсолютно доверие в това, което сестра Паша й казва,  да.

Един много топъл човек. Пък тя е много топъл,  магнетичен човек с голяма любов и нежност приемаше всеки, който отиваше  при нея. Много добре общуваха с Галито, на идейни въпроси, много добре  се разбираха и нея съм запомнила с това, че като отивахме на Рила, често  пъти пренощувахме на Вада, преди да се изкачим на 2-то езеро. С каква  майчина грижовност тя подреждаше леглото на Учителя. Това не мога да  забравя. Това го помня добре и че с нея сме имали хубави разговори.

 

____________________________
Източник: ПАША ТЕОДОРОВА

Изгревът - Том 8

[Ани 15]

16. РАБОТАТА МИ ВЪРХУ СЛОВОТО НА УЧИТЕЛЯ, СПЕЦИАЛНО С БЕСЕДИТЕ

А. КАК МЕ УПЪТВАШЕ УЧИТЕЛЯТ В ТАЗИ РАБОТА

Как ми се даде тази работа.

Отношението ми към беседите.

Словото на Учителя чух за пръв път на 16 април 1916 година. Това беше първата беседа, която чух от Учителя, която беседа е печатана във втория том беседи със заглавие „Истината". Самият том носи заглавие на първото издание „Сила и живот", а второто издание „Духът и плътта". Как ми подействува беседата „Истината", която чух на Великден, това е описано в първите тетрадки. След тази беседа чух още една, която също ме обхвана цяла и реших в себе си да посещавам редовно беседите на Учителя. Обаче, нещо неочаквано, което ще опиша следващите страници, ме постави още на третата беседа на стол и малка скромна масичка, вече като стенографка на Учителя, каквато останах до заминаването на Учителя, с което се прекъсна живото Слово на Учителя. Пак четем и говорим върху това Слово, но вече не се чува от устата на Учителя, затова го наричам живо. Стенография знаех още като ученичка, т.е. тогава я учих. По това враме стенографията беше факултативен предмет, но аз имах желание да уча и се записах с още две ученички. На края на гимназиалния курс, заедно с матурата, свърших и курса по стенография успешно. Следващата година бях студентка по химия и се упражнявах в стенографирането. Имах желание обаче да мина по някакъв начин през преценката на някой опитен стенограф, но как и по какъв начин, не знаех. И това желание ми се задоволи. Още като студентка третата година, чета в един от вестниците, че през лятото същата година се определя държавен изпит по стенография. Желаещите да се явят на този изпит, да си подадат документите до Министерството на просветата, дето ще се произведе изпитът. Това ме крайно зарадва. Приготвих документите си, написах заявлението си, научих какво се изисква за изпита и започнах да търся материала, нужен за изпита. Като се снабдих с всичко нужно за изпита, подадох документите си и започнах да уча. Дойде определения ден за изпита, който издържах много добре. Доволна бях, защото бях проверена в бързопис, в превод от стенография на обикновено писмо и от обикновено на стенография. Що се отнася до историята на стенографията, това не представяше никаква мъчнотия пред изпитите, които минавах като ученичка и студентка. Получих документ от този изпит, но той беше важен за мене не като документ, който ми даваше права, но като документ, който ме убеждаваше, че като съм учила нещо, мога с това нещо при даден случай да си служа с него. За всичко може да съм мислила, всичко да съм предполагала, но никога не съм мислила за това неочаквано благо, което ми се даде в живота, да бъда стенографка, а впоследствие стилизаторка и коректорка на беседите на Великия Учител на човечеството. Всичко това ме увери в това, че няма случайности в живота. Не случайно учих стенография, не случайно държах изпит по стенография пред комисия, председател на която беше Тодор Гълъбов, който същевременно беше и председател на стенографското бюро в Народното събрание, а впоследствие и стенограф на беседите на Учителя.

Връщам се пак към въпроса как на мен ми се даде работата върху беседите на Учителя. Свърших университета и станах учителка по химия в Русе две години и после в София в Първата девическа гимназия, дето скоро, едва след година или две чух за Учителя. Още в 1915 година, 19 юли, посетих Учителя, което посещение нарекох Епохално посещение - описано в първата ми тетрадка. Видяла Учителя, започнах вече да Го посещавам. Но първата беседа чух на Великден 1916 година. Не знаех, че беседите се стенографират, пък и не познавах много братя и сестри, не се разговарях с никого. Стаичката, в която Учителят държеше беседи на „Опълченска" 66, беше много малка и аз не влизах вътре, а стоях изправена на вратата на тази малка стаичка и оттам слушах двете беседи, отдето се чуваше добре. Казвам двете беседи, защото на третата беседа бях вече на стенографска масичка, за моя велика и незабравима радост като стенографка на Учителя. Тук ще опиша онова, което се отнася до въпроса как станах стенографка на Учителя. До моето дохождане при Учителя, стенограф е брат Тодор Гълъбов, когото аз познавах от изпита си при него. Дали той ме познава и помни, това не знаех. Какво се случи след втората беседа, която чух от Учителя? Беседата се свърши и хората уж започнаха да се разотиват. Казвам уж, защото и при първата още беседа, която чух, направи ми впечатление, че хората не си отиват бързо. Тръгват да си вървят, пак се връщат, разговарят се, споделят известни мисли, които им направили по-силно впечатление, сбогуват се по-близките, едни влизат при Учителя, питат нещо и т.н. И аз не си отивам веднага, гледам, наблюдавам всичко това и си правя свои изводи. Изведнъж към мене се отправя брат Гълъбов, който се обърна с думите: „Сестра Паша" - значи помни ме и ме е познал, и продължи по-нататък: „Колко се радвам, че ви виждам тука." Аз му отговорих: „Колко се радвате Вие и защо, не зная, но аз съм щастлива, че съм тук и се радвам много за това." Братът пак продължи: „Ето защо аз се радвам. Аз стенографирам беседите на Учителя, но ме командироват в странство и най-късно след месец трябва да замина. Безпокоя се кой ще може да ме замести и продължи работата на Учителя. Като споделям безпокойствието си с Учителя, Той се усмихва и ми казва: Не се безпокой, Божият работник ще си дойде на времето. Думите на Учителя ме карат да се вглеждам в ония, които посещават беседите и да търся някой стенограф. Досега не съм намерил такова лице. И днес, като ви виждам тука, питам ви: Готова ли сте да ме заместите, да стенографирате беседите на Учителя?" - „Не само съм готова, но се чувствувам щастлива, че ми се предлага такава работа. За мене е важно дали бих задоволила Учителя." - „Аз ще кажа на Учителя, че намерих стенограф, който е готов да ме замести, но моля ви следната беседа да седнете до мене и да стенографирате, а после ще изработите беседата и ще я дадем на Учителя да я прегледа и да си каже думата по нея." Така и стана. Следната неделя аз бях вече на стенографската масичка. Още на другия ден, в понеделника, беседата беше дешифрирана и написана ръкопис на чисто. Брат Гълъбов я взе и заедно с Учителя я прегледали. След това Учителят се усмихнал и казал на брат Гълъбов: „Казах ли ти, че Божият работник ще дойде на времето си? Тя може да работи." Станах вече стенографка и се предадох и на тази работа с радост и любов. Братът остана да работи с мене още един месец и замина за Италия. Не помня колко време се бави там, но като се върна от време навреме дохождаше на беседи, а аз взимах и неговите стенограми, да сверявам нещо, ако ставаше нужда. Неделен ден, като се връщах от беседа, обядвах и веднага започвах да дешифрирам беседата, която по нямане на пишеща машина, пишех ръкопис. В понеделник сутринта я занасях на Учителя и с удоволствие, и почти с нетърпение, очаквах следния неделен ден, да седна на любимото си място и да пиша, да слушам и да стенографирам Словото на Учителя, което ме изпълваше. Когато занасях готовата беседа на Учителя, той често ми казваше: „Ние ви затрудняваме много." Аз отговарях смутена: „Не, никакво затруднение не изпитвам." А в себе си се запитвах: Чудно нещо, не вижда ли Учителят, че аз летя от радост, от готовност да слушам Словото и да пиша. Неуморна бях, колкото и дълга да беше беседата. А пък в себе си знаех, че Учителят, макар и да вижда и разбира вътрешната ми готовност и любов, и разположение към беседите, като крайно внимателен и деликатен човек не може да не каже в каквато и да е форма, с каквито и да е думи, че цени работата на всеки работник. В 1918 година се научих да пиша на машина и ходех в дома на брат Гълъбов, дето имаше вече братска машина. От същия брат научих знаците при корекция на печатни работи, защото същата година излезе под печат мой учебник по химия за тогавашния осми клас на гимназиите, който днес би бил 12-ти клас, ако съществуваше такъв. Така се упражних и в коректорство и в печатане. До 1922 година бях сама стенографка, след която година започнах да стилизирам беседите, значи започнах да печатам беседите, да правя корекции. И тази работа ми се даде пак от Учителя. Тъй щото, освен стенографирането, писане на машина, взимах участие при печатане на беседите, а именно стилизирането им и корекциите на шпалтите. Всяка беседа преди излизането й от печат четях на Учителя или още в ръкопис, или шпалти, а някога и в ръкопис, и на шпалти, според беседата. Учителят вмъкваше някоя нова мисъл, коригираше някои мисли и често заместваше една дума с друга подходяща. От всичко това аз се ползувах много, придобивах все по-голяма светлина и прониквах все повече в духа на Словото. Това не казвам за хвалба, но като нещо необходимо. Не може човек да чете произведенията на някой автор, без да се свързва с неговата мисъл и с духа на неговите творби. Тъй щото и за себе си ще кажа: Не е могло да работя 30 години върху Словото на Учителя, без да се свържа с духа и мисълта на Учителя. Що се отнася до корекциите, които Учителят правеше, те бяха в реда на нещата. Учителят говореше по дух, а не както говори някой учен или професор. Последните предават чужди мисли и закони, които те добре заучават и познават. Много професори и учени четат своите лекции и сказки, които при печат пак коригират. Някои професори и учени, за по-голяма живост, говорят, а не четат. Техните лекции и сказки се нуждаят от по-големи корекции. Обаче Словото на Учителя, предадено във вид на беседи, се коренно отличава от лекциите и сказките на учени и професори. То е живо, подвижно, динамично, какъвто е самият живот, каквато е живата, разумна природа. То говори не само на ума и на сърцето, но и на душата и на духа на човека, затова обхваща изцяло човека. То движи и волята му, затова като слуша беседата на Учителя, човек едновременно мисли,чувствува и действува.

Словото на Учителя не е статично и затова един ден Той ми каза: „Ако остане на мен, аз да работя беседите, след като сте ги слушали, няма да ги познаете." Тогава някой може да запита: Щом е така, защо Учителят сам не работеше беседите? - Това беше невъзможно. Работата върху беседите или по- право върху Словото беше необятна. Едно лице не би могло само по никой начин да се справи. До 1921 година работата можеше да минава през едни ръце, но по това време именно се отвори Школата и тогава, освен неделните беседи, които Учителят държеше всяка неделя в 10 часа пред обяд, той държеше още две лекции през неделята: една на общия окултен клас и една на специалния клас. После започна да държи и всяка неделя, в пет часа сутринта, така че станаха четири Слова през седмицата. По тази причина се увеличи броят и на стенографите, които станаха четирима: Боян Боев, Елена Андреева, Савка Керемидчиева и аз, Паша. Ако Учителят се беше заел с работата върху беседите, която не беше негова, той не би бил достъпен, никой не би могъл да се обърне към Него било за съвет, за разговор, за някаква подкрепа в живота и за много други неща. Извън беседите и лекциите, които Учителят държеше, работата му беше колосална, за която ние се опитваме да говорим и да кажем нещо на интересуващите се, но която и ние не можем да си представим. Колко е голяма, тя става само отчасти понятна, като се спрем на думите, които Учителят каза два-три дни преди заминаването си, а именно той каза: „Свърши се една малка работа." Ако ние, които бяхме около Учителя, виждахме как работи и колко много работи, как живее и как се проявява въобще, тогава смело мога да се запитам: Ако е свършена една малка, микроскопическа работа, така наречена от самия Учителя, то какво би преставяла онази голяма, грандиозна, наречена Великото Божие дело? Там всякаква представа спира. Това е безначална и базпределна работа.

И тъй, до 1921 -1922 година работих главно със стенографиране и дешифриране на беседите и написването им на пишеща машина. След тази дата започнах да работя и при печатане на беседите, тяхното стилизиране и коригиране, което продължи до края на 1944 година с Учителя. След тази година, когато си замина Учителят, аз продължих същата работа сама, за която вече бях се упражнила достатъчно. През времето, когато Учителят беше още на земята, аз имах вече голям опит върху работата, която ми беше дал Учителят, но се ползувах и с доверието му. Много случаи имах, от които сама се бях уверила, че Учителят има доверие в мен, главно в работата ми с беседите. Често ми се налагаше да работя сама и през времето, когато Учителят беше между нас. Всъщност аз не работих сама. Онзи, който беше заинтересуван от Словото, ми даваше светлина да го разбирам. Светлината на Учителя не беше далеч от мене и тя ми помагаше. Интересно беше следното мое състояние. Например, работя усилено, неуморно и с любов върху някои от томчетата беседи и като се свърши томчето и го предам на Учителя, аз веднага излизам от него, от томчето беседи, като че не съм аз работила, а някой друг. Кой е този друг, нито го зная, нито се питам. Който и да каже, че е работил беседите, не бих спорила, макар че нося отговорността за тях. Моята будност, моята добросъвестност и любов върху работата с беседите, са факторите, които аз сама много, много пъти съм проверявала. Те са налице за самата мен и първа аз ги държа отговорни. Желала бих всички беседи да минат още един път през очите ми, да изправя някои печатни или други погрешки, но това не ми се отдаде - работата е колосална, необятна, не работа само за един човек. Пък има още много беседи непечатани - те чакат своето време, което непременно ще дойде. Нищо в природата не се губи, нито се създава. Следователно този велик закон важи и за Словото, може би още повече. Казано е в Писанието: „Рязка няма да се изгуби или измени от Закона ми." И аз смело и категорично мога да кажа: Дума няма да се изгуби и измени от Словото Божие. Дали от книги ще се чете и предава или от записите в пространството, тук няма никаква загуба. Идат и ще дойдат хора, които ще четат не само от книгите, писани и печатани от хора, но ще четат и то безпогрешно, без никакви тълкувания и коментарии, от великата книга на живота, писана и печатана върху необятното платно на пространството, дето се отбелязва всичко онова, което вековете, хилядилетията и вечността искат да запазят за ония, които и природата, и небето наричат с простото име Синове Божии.

Б. КАК МЕ УПЪТВАШЕ УЧИТЕЛЯТ ПРИ РАБОТАТА МИ С БЕСЕДИТЕ

Когато говорената от Учителя беседа беше написана на машина, аз отивах при Учителя да Му я прочета. В този й вид тя беше написана така, както е чута, цялостно, без никакви корекции от Учителя, просто направо дешифрирана от стенограмите. Учителят я изслушваше и правеше малко корекции или съкращаваше нещо, които Той намираше за ненужно, което казваше, че е вметнато или пък изправяше някоя мисъл, или допълваше и изясняваше. Често ми даваше обяснения върху някоя мисъл и като запитвах да я вмъкна ли, Той ми казваше: „Не, това е за тебе." А това нещо, за мене, хвърляше голяма светлина върху учението и идеите на Учителя. Често ми казваше: „Като пишеш, като работиш, гледай да правиш добре връзки между мислите." Какви трябва да бъдат тия връзки, не ми казваше, но аз се сещах и правих такива, когато е ставало нужда пак да чета същата или друга беседа, с връзките, за които Учителят ми говореше, Той одобряваше направеното. Наистина, Учителят не е обикновен учител, да вземе перо, натопено в червено мастило и да коригира, но с малко думи или със светлината на Неговата мисъл ориентираше въобще ученика или мене, която в случая трябваше да упъти. Той ми казваше: „Мисълта е река с два бряга. Да минеш от единия бряг на другия или по мост ще минеш, или ако си добър плувец, ще я преплуваш." Такова нещо представят връзките от една мисъл до друга. Разбирах мисълта на Учителя и прилагах съвета, който ми даваше.

Как се убедих в това, че светлината на Учителевата мисъл ми помагаше в работата?

Един ден, като работех върху една от беседите, натъкнах се на един пример, който не ми беше ясен и трябваше да отида на „Опълченска" 66, за да се справя с Учителя. Тази беседа предстоеше на печат и аз не можех да напиша една мисъл, докато на мене не стане ясна. Отивам на „Опълченска" и казах на Учителя, че съм дошла да питам нещо. - „Почакайте", ми отговори Той и влезе в стаята си. Часът беше около четири след обяд. Обикновено, когато отивах по работа при Учителя, Той ме приемаше веднага, но този път и за мене беше изненада, че не ме прие веднага и аз останах на двора, седнала на един стол да чакам. След мене дойдоха един, два, три, четири и повече посетители, които Учителят прие веднага след дохождането им, а аз чакам и продължавам да чакам с търпение. Чакам вън и си мисля за всичко, което минава през ума ми, но не и върху мисълта, за която съм дошла. Не се притеснявах, защото трябваше да отида на печатницата в шест часа, а имаше време дотогава. В един момент ми дойде на ум следното: Защо съм седнала да мисля върху това, което не ми е нужно, а не мисля по работата, за която съм дошла! Съсредоточих се и започнах усилено да мисля. В този момент ме озари необикновена светлина и като че някой започна да ми диктува примера, за който бях дошла да питам. Така светна мисълта ми, че изведнъж се възстанови целия пример. Продължавам да си мисля: Ако бях в къщи и мислех усилено върху същия пример, дали би се възстановил по същия начин? И на този въпрос си отговорих положително. Доволна от това разрешение на въпроса, продължавах да чакам, да дойде и моят ред, който отдавна беше минал. Тъкмо в този момент обаче Учителят слезе от стълбичката, дойде при мене и ме запита защо съм дошла. Разказах на Учителя защо съм дошла и като ме изслуша, отговори: „Хайде, свободна си, отивай на печатницата." Сбогувах се и си отидох, но вървя по пътя и си мисля: Чудно нещо! Седях два часа да се срещна с Учителя, да Го питам за примера, и когато Той ме видя, не ме попита какъв беше примера и ми каза, че съм свободна да си отида, по-право да отида на печатницата, дето ми предстои работа. Като мислих по този въпрос, дойдох до убеждението, че Учителят искаше да дойда до опитността, че за мисълта няма разстояние, нито пространство. Достатъчно е да се свържеш с мисълта на даден човек и да възприемеш точно онази мисъл, която трябва. Това беше особено необходимо за моята работа. Така аз придобивах повече вяра и смелост в работата си.

Този беше един от методите, с които Учителят ме упътваше в работата ми. Един метод, но многократен. Какво повече може да иска човек от помощта на мисълта и на светлината. Много, много опитности от такъв характер ме убедиха в работата със светлината на мисълта. Учителят донесе едно необятно Слово на хората и със светлината на това Слово Той подготви и подготвя и не само един работник за това Слово, но още безброй такива. Ще дойде ден, когато учени, знаменити хора, с високо просветен ум и с високо съзнание ще възприемат Словото по незнаен и от самите тях път, ще Го реализират и ще Го предават като свое. Така е, никой не може да скрие светлината на деня, нито може да се укрие от нея. Иде светлината на деня, иде виделината на живота, иде денят. Денят ще се сменя с нощта, но ще бъде за работа, за велика работа, а нощта за почивка.

В. ОТНОШЕНИЕТО КЪМ БЕСЕДИТЕ, Т.Е. КЪМ СЛОВОТО

Питам се: Какво е отношението на човека, който е чел, слушал и отчасти разбрал беседите, т.е. Словото на Учителя? Ето един въпрос толкова голям, колкото и малък. Малък е за онзи, който само донякъде е познал себе си, който се е вглъбил в себе си искрено си е отговорил на всички вълнуващи го въпроси. Голям е този въпрос за онзи, който има отношение към външния, целокупен живот, към великата необятна природа, в живота и към неговите прояви и всички негови прояви, и то пак само отчасти. С една дума, не може да се говори за Словото Божие, ако не се включат в Него отношението и на човека към живота, към природата, към всички живи същества, от най-малки до най-големи, към наука, към музика, към изкуство и т.н,

А най-после, не може да се говори за Словото Божие, ако човек не е изпълнен с желание да познае онази Истина, която осветява всички неща: да познае онази Любов, която ражда и истинския живот, която изключва всякакъв смут и недоразумения, да познае онази Мъдрост, която не нарушава реда и хармонията в целокупния живот, както и в отношенията между всички живи същества,

*

Преди да пристъпя към големия отдел, под название „В царството на беседите", искам да спомена имената на ония работници, които са взели участие в работата около беседите на Учителя, в едно или в друго отношение.

Като една добра моя помощница при коригиране и стилизиране на беседите беше моята добра сестра Аня, за която писах още в началото. Двете мои съработници в областта на стенографиране и дешифриране на беседите - Еленка Андреева и Савка Керемидчиева; при стенографиране на беседите взимаше участие и братът Боян Боев, който работеше и издаде разговорите на Учителя при Рилските езера. Влад Пашов, който работи цели 25 години като словослагател при печатане на беседите. Също така като словослагател и машинист взимаше участие 15 години Димитър Стоянов, а десетина години работи пак като словослагател и Кирчо, когото наричахме Лъвчето - фамилията му и до днес не зная. Не малко работи и Неделчо Попов, като доставчик на хартия за печатане на беседите, както и при печат, и издаване на някои по- специални издания при по-специални условия.

 

____________________
Източник: 16. РАБОТАТА МИ ВЪРХУ СЛОВОТО НА УЧИТЕЛЯ, СПЕЦИАЛНО С БЕСЕДИТЕПаша Теодорова

Изгревът - Том 13

[Ани 15]

17. КАК МИ СЕ ДАДЕ РАБОТАТА С БЕСЕДИТЕ И ВЪРХУ БЕСЕДИТЕ НА УЧИТЕЛЯ

Как ме напътваше Учителят в тази работа? Какво е отношението и отговорността ми към Беседите?

Този отдел от работата си споделям с моята добра и обична сестра Аня, която има голям дял в тази работа. Употребявам думата „споделям", а не „завещавам", защото намирам тази дума висока, достояние за големи величини, а не като за мене. Аня замина за отвъдния свят преди две години и два месеца, но въпреки това ми подхожда думата „споделям".

Аня е моята средна сестра. На ръст повече височка, отколкото ниска; косата й руса, очите сиво-зелени, някои ги наричаха изумрудени, фигурката й стройна, изправена, до последните дни на живота й. Погледът й изпитателен, проницателен; интелигентна, начетена, даже само с погледа си всичко искаше да изучи. Това пиша за нея, защото по външни белези се отличаваше от мене и от по-голямата си сестра Надя.

Аня, макар че беше свършила философия и педагогика в нашия университет, повече обичаше литература и в тази област работеше. Преподаваше главно български език в прогимназия, а частно помагаше на много ученици и наши близки братя и сестри и по езиците: руски, френски и немски, освен български и литература - всичко това безвъзмездно. Може това да не е необходимо да изнасям и то е във връзка с отговора, който тя сама даваше на въпроса: Какво е моето задължение? На този въпрос, зададен от самата нея, тя категорично си отговаряше: Дойдох да давам. Това беше наистина така, но не само към Братството, но и в целия й живот, всичките й отношения с външните хора, към учениците си и т.н. Никога не бях чувала да казва: Толкова много съм дала за това или онова, за този и тази, за онзи или за онази. Както и да се отнасяха същите тия хора към нея, добра или не, с благодарност или с неблагодарност, това за нея не беше въпрос, който да я занимава. През целия си живот тя беше учителка, в която работа не измени и до последния си час.

Каква беше помощта й по отношение на моята работа с беседите? Тя ми помагаше в коректурите, когато се даваха под печат, в стилизирането, кога повече, кога по-малко, според възможността да се срещаме, защото аз живеех на Изгрев, а тя в града, понеже беше учителка. Често носеше коректурите на печатницата, дето се печатаха беседите, със същото отношение, с каквото взимаше участие и в коректурите. За нея нямаше важна или долна работа. Ръководна стъпка в живота й беше даването. Към беседите имаше естествено, свободно отношение. Всичко минаваше през нейната философски критична мисъл и ги приемаше самостоятелно. Веднъж приела една мисъл, тя ставаше нейна; нищо не можеше да я разколебае. От нищо и от никого не се подкупваше. Учителят казваше за нея: „Аня е неподкупна." Тази й черта и аз познавах. Строга, според мнението на някои, тя проявяваше своята мекота и отзивчивост към едни - нещастни, онеправдани, страдалци, нуждаещи се и беше готова да помага с каквото може, и трябва в случая. Готова беше и да посъветва човека и да го изслуша, както ученик слуша учителя си. При всички случаи се ръководеше от даването - да даде комуто каквото е нужно. Чувствата й бяха регулирани, пак казано от Учителя за нея.

Един ден Учителят ми каза: „На брадата си Аня има една линия, която у никой между вас не съм виждал - хубава линия. И ако един ден пиша книга по този въпрос, ще взема брадата на Аня за модел." Коя е тази линия, не ми каза. Дълго я търсих, като линия, но не я намерих; като характерна черта сигурно я зная, но не мога с положителност да кажа, че тя именно отговаря на тази линия, за която Учителят говори.

И още нещо каза Учителят за Аня: „Тя е музикална, има силно развито хармонично чувство и ако някой път се дразни от нещо, то е когато се наруши тази хармония." Ето къде още Аня ми е помагала в работата ми с беседите, когато тя седи пред пианото и си свири - нещо от Моцарт, Бетовен, Лист, Шопен или Хайдн, а аз в същата стая пиша беседа. Тя си свири за себе си, а аз, без да ми пречи музиката, пиша: под характера на музиката, тактът, разположението, с което Аня свири, дават тласък, импулс на мисълта ми, перото се движи по-бързо, мисълта също и аз не забелязвам как страниците се нижат една след друга. Това става и от нейна, и от моя страна незабелязано. Музиката импулсира, а не пречи. Любовта към музиката и любовта към словото - към Божието Слово се сливат в едно и дават подтик, импулс, сила и живот в работата.

Какво ми остави Аня след заминаването си? - Музика, хармония и мисъл.

Някои от познатите ми, които идваха у дома след заминаването на Аня, ме съветваха: „Продай пианото, да се улесниш материално." На всички отговярях: „Музиката не продавам." Други ме съветваха да дам пианото под наем. И на тях отговарях същото - „С музиката търговия не правя."

Под музиката в широк смисъл разбирах Аня. От детство слушах тази музика. Нека си остане тя с мене, докато дойде и моят час да напусна земята. Пианото не мълчи: момиченцето, на което Аня помогна с пианото и цяла година работи с него, и до днес продължава да свири на това пиано. Така че музиката не излезе от нашия дом, а заедно с това и хармонията. Останаха те в къщи, но остана и мисълта.

Красиво нещо носи човешката душа, от която остава нещо и за близките.

Едва беше заминала Аня и ми предаде, и със слово, и с музика мисълта: „За душите, що се любят, и смъртта не е раздяла." Така мисля и аз, така мислим, вярваме и чувствуваме всички, които имаме опитността на живота.

Да е светла паметта ти, Аня, да е лек и красив пътят ти, който пое. Това беше на 17 декември 1962 година.

*

Как ми се даде работата с беседите и върху беседите? Каква беше тази работа?

Първата работа, която започнах, беше стенографирането на беседите. Значи, бях стенографка на Учителя. За щастие, аз бях стенографка, защото знаех стенография още като ученичка. Тогава стенографията беше факултативен предмет. Само три ученички от нашия клас се записахме да изучаваме стенография. Тогава бях в шести клас, сегашният десети. Следната година останах сама в класа, другите две ученички напуснаха. Свърших курса по стенография заедно с матурата, тогава имаше седми клас, точно сегашният 11 клас. Като постъпих студентка, можех вече да си служа със стенографията, свободно си държах бележки по всички предмети в университета. Това ми помогна да се упражня доста много и в бързопис. По едно време, като студентка още, четох в един от вестиците, че се определя комисия в Министерството на просветата за провеждане държавен изпит за стенографи. Понеже отговарях на всички условия, подадох и аз заявление и документите си, и започнах да се занимавам. Изпитът беше определен през един от летните месеци, когато бях във ваканция. Явих се на изпит, защото исках да завърша една започната работа, а главно да се проверя от опитни, добри стенографи, какъвто беше Тодор Гълъбов, тогава председател на стенографското бюро в Народното събрание. Явих се на изпит, който издържах много добре, понеже имах доста практика. Нямах намерение да ставам учителка по стенография, защото бях студентка по химия. Обаче не съм подозирала, че аз или други някои са ме готвили за стенографка на такова велико дело. Ще каже някой, че това е случайност - може и да е така, за някои. Обаче аз сама впоследствие се убедих, че няма случайности в живота. Всичко е определено, предвидено и наредено от един по- висок свят, към който съзнаваме или не съзнаваме, имаме и ние, и той към нас известно отношение.

Първата беседа от Учителя чух на Великден, за която писах доста подробно. Тя е озаглавена „Истината". Следващият неделен ден пак отидох на беседа, която слушах от прага на малката стаичка, дето бях застанала и предишната неделя. И от тази беседа бях доволна и възхитена, както и от първата. Този ден се случи пак нещо особено и знаменито. Като се свърши беседата, господин Гълъбов, когото познавах от изпита си по стенография, дойде при мене, радостен, разположен, ръкува се с мене и ми каза: „Знаете ли колко съм доволен, че ви виждам тука." Отговорих му: „Защо сте доволен вие не зная, но че за съм доволна и предоволна, това зная." Тогава той ми каза: „Елате малко по-настрана, да ви кажа нещо. Ето как стои работата, започна той да говори, от известно време стенографирам беседите на Учителя. Обаче командироват ме за една година в странство. След един месец трябва да замина и аз се чудя кой ще ме замести. Казвам това на Учителя и той ми отговаря: Не се безпокой, Божият работник ще дойде на своето време. Това ме накара да се вглеждам в нашите хора, в ония, които посещават беседите, да видя ще се окаже ли някой стенограф. Като ви видях, много се зарадвах. Готова ли сте да ме заместите, вие да стенографирате?" Аз отговорих: „С удоволствие ще ви заместя, но не зная дали ще задоволя Учителя." - „Аз ще поговоря с Учителя и ще ви дам отговор", отвърна господин Гълъбов. И наистина, след три дни господин Гълъбов ме срещна и ми каза, че е говорил с Учителя по въпроса със стенографирането и ми каза усмихнат и доволен: „Видя ли, че не трябваше да се безпокоиш? Работникът дойде на своето време." И така, на третата беседа от посещаването ми на беседите аз бях вече на стенографската масичка - стенографка на Учителя, доволна, щастлива за това благо, което неочаквано ми се даде. Аз дори не знаех, че беседите се стенографират. Седнах на тази масичка - малка, кръгла, а до мене брат Гълъбов, така вече го наричах. Справях се и с неговите стенограми, да не би да съм пропуснала нещо.

Бях още съвсем нова. От този ден, почти до края на 1944 година аз бях стенографка на Учителя. След един месец брат Гълъбов замина за странство и аз останах сама до 21-22 година, когато дойдоха още две стенографки: Еленка Андреева и Савка Керемедчиева, с които работих до края на 1944 година. Аз бях и учителка по това време, когато станах стенографка, аз изпълнявах работата си с голяма любов. Тогава Братството нямаше машина и аз пишех беседите ръкопис. Това се продължи до 19-тата година, след която имахме братска пишеща машина, система „Адлер" с два шрифта - български и латински, на която и досега пиша. Така се научих да пиша на машина и когато дешифрирах беседите от стенограмите, пишех ги на машината.

Първият ми опит да стилизирам и правя корекции беше върху учебника ми, с помощта на брат Гълъбов, който беше опитен в тази област. След това аз започнах да работя и върху печатането на беседите, тяхната корекция и стилизация. Всяка неделна беседа, която Учителят държеше, беше готова още в неделя, макар писана ръкопис, разбира се, докато нямахме машина. Върна се от беседата, нахраня се, почина си половин час и веднага започвам да работя. Беседата ми е още прясна, звучи в ушите ми и бързо върви. Ако е по-голяма, пиша и вечерта. Училищната ми програма беше така наредена, че в понеделник имах часове от десет часа. До това време аз успявах да я занеса на Учителя, да поговоря нещо по беседата или да питам по някой неясен за мене въпрос и като свършвах работата си, тръгвах за училище и навреме започвах училищната си работа. Цяла беседа четях на Учителя, когато предстоеше да се печата. Работата върху беседите постепенно се увеличаваше, когато Учителят отвори Школата 1921 - 1922 година. Тогава, освен неделните беседи в 10 часа преди обяд, Учителят отвори два класа: Общ окултен, в който влизаха всички желаещи от различни възрасти и специален окултен клас, наречен още Младежки клас, в който влизаха повече млади, неженени, свободни от семейство и задължителни семейни ангажименти, за да имат повече време да се занимават. В първо време в специалния клас влизаха млади хора със средно и с висше образование, за да има по-голяма възможност да се ползуват от научния характер на беседите. Впоследствие в този клас започнаха да влизат някои млади, дори и без средно образование, но такива, които имаха силно желание да учат, влизането и в двата класа не беше строго ограничено. Главно условие за влизането беше силното желание на ученика да учи, да се развива умствено и духовно. Външни изпити нямаше, обаче вътрешно всеки сам се проверяваше и ако не можеше да следва класа, сам напущаше - както е влязъл сам, така и сам си излизаше. Школата, която Учителят отвори, е свободна школа, без никакви такси и плащания, без никакво външно задължение. Тя не може да лиши човека от желанието му да учи и да се развива. Ученикът се задължава вътрешно към самия себе си да бъде изправен, изпълнителен, да учи и прилага. Не изпълни ли това, той сам си решава положението. И да остане в Школата, той не е ученик, мястото и положението на ученика се определя отвътре, а не отвън. Ето защо ученикът няма право, нито трябва нито се интересува от мястото, т.е. от стъпалото, на което се намира този или онзи от неговите съученици. Това е задача само на Учителя, който вижда нещата едновременно и отвън, и отвътре. Само Той преценява всичко и правилно преценява.

Вън от двата класа, общ окултен и специален окултен, Учителят държеше лекция и в пет часа сутрин, неделен ден. Тъй щото Учителят говореше неделно четири пъти: неделя сутрин в пет часа; неделя преди обяд в 10 часа, публична беседа и за учениците на Школата, както и за външни хора; в сряда сутринта в пет часа за учениците от общия окултен клас и в петък сутринта в пет часа за учениците от специалния клас. Тогава бяхме четирима стенографи - всички стенографирахме всичко - и беседи и лекции, а дешифрирането беше разпределено помежду ни по желание. Всеки беше задължен към определената своя беседа или лекция, като я дешифрира, да я пише и на машина. Така работата вървеше спокойно и редовно. Що се отнася до печата, това беше възложено от Учителя на мене и на Аня, която доброволно ми помагаше при всяко свободно време. Като казвам работа, възложена от Учителя, имам пред вид начина, по който Той възлагаше нещата: при пълна свобода, при готовност и разположение и добра воля от страна на този, който поемаше някаква работа в братството. Всичко става така незабелязано, че и ти сам не знаеш как е станало.

В работата си с беседите аз бях така изпитвана отвън и отвътре, че днес положително, смело и справедливо мога да си отговоря защо, как и по коя причина получих беседите.

Отговарям си и същевременно се запитвам: За пари ли започнах да работя? - Не, още повече тогава бях учителка. За някаква слава ли? - Не, аз зная, че славата принадлежи единствено и само на Бога. Останалото е човешко тщеславие. За някакво първенство ли дойдох да работя? - И за това не дойдох. Първенство, т.е. първо място заема онзи, който може и знае да сяда на последно място така, както сяда и на първото. За мене най-удобното място всякога е била последното, но за съжаление това място беше заето. От кого? - От Учителя. Той сядаше и на първото, и на последното място съвсем незабелязано, без никакво парадиране. На кое място е седнал, това ще видиш, само ако ти се отворят очите. Следователно, поех работата с беседите по нито една от предполагаемите причини, а единствено от любов към тази работа, от вътрешен трепет към нея, в което се убедих от ред опитности и изпити около нея. Не си послужих с думата изпитания или страдания. Обаче знайно е, че човек всякога е изложен на изпити, по-големи или по-малки, на по-сериозни или по-леки, именно в работата и около работата, с която се занимава. Ако не е така, как ще устоиш на тази работа, как сам ще се познаеш и доколко можеш да се пожертвуваш за нея, когато се поиска някаква жертва, дори микроскопическа. Когато отивах при Учителя да занеса написаната, приготвена беседа Той често ми казваше: „Ние доста ви затрудняваме." За мене тази работа не представяше никаква трудност и аз мислено запитвах Учителя дали няма доверие в мене, че работата ми е много приятна и не ме затруднява, или нещо друго, което и аз не разбирах тогава. Може би Учителят казваше така от присъщата нему деликатност и от това, че цени работата на всеки човек, дадена доброволно и с любов. За мене това беше добре дошло, защото аз сама вече, не някой отвън, се изпитвах многократно, защо и как работех.

 

_______________
Източник: 17. КАК МИ СЕ ДАДЕ РАБОТАТА С БЕСЕДИТЕ И ВЪРХУ БЕСЕДИТЕ НА УЧИТЕЛЯПаша Теодорова

Изгревът - Том 13

[Ани 15]

18. КАК МЕ НАПЪТВАШЕ УЧИТЕЛЯТ В РАБОТАТА МИ С БЕСЕДИТЕ

По този въпрос мога да пиша много, особено много, но ще се спра на най- важните неща, защото подробностите не могат да се опишат Когато се касаеше за дешифриране на беседите от стенограмите на пишеща машина, тази работа беше по-лека. Тя изискваше внимание, съсредоточеност, да преведеш правилно знаците и мисълта, защото който е учил стенография и работи с нея, знае, че един и същ знак може да означава две различни думи по смисъл, следователно при дешифрирането е нужно внимание, мисъл, познаване на материала, интелигентност и т.н. Нужен е и слух, да чува добре и добре да предава нещата. Все пак тази работа е малко по-лека от стилизирането и от корекцията. Днес, когато пиша бележките си и когато не съм нито стенографка, нито коректорка и стилизаторка, съм по-готова и за едното, и за другото. Ако човек престане да работи една работа, поне да не престава да я мисли. И в мисълта се крият методи и постижения. Учителят правеше някакви поправки и добавки и на някои мисли в беседите, написани на машина, но съвсем малко. Те бяха наистина оригиналът на беседите, но в суров още вид. Учителят говореше по дух, свободно, не заучено, нито четеше, както правят много професори, оратори или някои учени.

Как ме напътваше Учителят при работата ми с беседите?

Това се отнасяше главно до печатането на беседите, която работа минаваше през мен. За печатане на каква и да е работа, нужна е да знаеш да коригираш и да стилизираш. За щастие аз знаех отчасти и да коригирам, и да стилизирам. Казвам отчасти, защото според мене няма човек на земята да владее едно изкуство, една наука или занаят абсолютно. Дали език учиш или работиш с него, дали музика изучаваш, каквото и да постигнеш, то е относително. На земята думата „абсолютно" не съществува. В говоримия език тя се употребява само като степен за сравнение. Тъй щото и аз познавах отчасти и двете: коректорство и стилизация. През 1919 година излезе от печат моят учебник по химия, на който за пръв път се учих да коригирам и да стилизирам не сама, а с помощта на брат Гълъбов, който имаше тънко чувство и усет към едното и другото. Аз започнах за пръв път да печатам беседите в края на 1921 година, но вече сама.

Как работих? Дешифрираната беседа, написана на пишеща машина, четена предварително на Учителя, беше пред мен на масата и аз, с перо в ръка започвах да преписвам ред по ред ръкописно, а не с машина, макар че знаех вече да пиша на машина и имах такава на разположение. Машината беше при Учителя, на „Опълченска", дето често ходех да работя, пак беседи, разбира се. По тази причина имах възможност лесно да се справям с Учителя по дадени въпроси или мисли, които не ми бяха много ясни.

Връщам се пак при работата ми в къщи с беседата, която готвя за печат, и то ръкопис. Така преписвах и обработвах всички беседи, които от споменатата по-горе дата до 1950 година излязоха от печат. На тази дата властта ни взе печатарската машина, която беше купена с братски пари, събирани по левчета. Тогава печатницата ни, пак братска, беше на Изгрев, малка, скромна печатница, която задоволяваше нашите нужди. Имахме трима словослагатели - Влад Пашов, неуморен и предан работник, с когото работих цели 30 години, при доста неблагоприятни условия, по нямане на машина. Обаче любовта на всички ни към делото, преодоляваше всички мъчнотии и несгоди. По едно време беседите се печатаха, т.е. по-право набираха в една барака на ул. „Оборище", дето разполагахме с ограничен инвентар. Така набрани колите, пренасяха се с количка - обикновена количка, която се кара с ръце. Така се пренасяше количката до печатницата „Земеделско знаме", дето имаше големи машини, и там се печатаха нашите коли. По пътя, при пренасянето ставаше някаква авария: няколко реда или цял компас се разпиляваше и тогава веднага ми съобщаваха да отида в печатницата, да наредя отново разпиляните редове на страницата, за да се пусне колата под печат. Тук от страна на всички се изискваше експедитивност, защото колата е турена вече на машината. Вторият словослагател - Димитър Стоянов, пак наш брат, добър, предан и опитен работник в своята работа, с голяма практика, която придоби пак като словослагател, в печатницата на Стайко, по наша молба напусна тази печатница и дойде да работи при нас, в нашата малка печатница на Изгрев, дето беше освен словослагател, още и машинист. Третият словослагател беше Кирчо, на когото и до днес не зная фамилията, наричаха го Лъвчето. Така си остана между нас под името Кирчо Лъвчето. Той беше най-млад от всички. И той беше наш предан брат, и към работата и към делото. Така работата вървеше добре, докато с взимане на машината ни се отне и правото да печатаме беседите. В един момент се намерихме с вързани ръце пред предстоящата ни бъдеща работа. И това се понесе. Много неща минаха в нашия и около нашия живот, които също се понесоха като от ученици на едно Велико дело.

Имахме жив пример пред нас, образец. Във всяко отношение - колос човек - Учителят, чийто жив пример всеки според възможностите си се старае да го следва.

Наред с печатницата ни пак на Изгрев имахме малка книговезница, в която се сгъваха колите и приготвяха томчета с беседи. Впоследствие се подвързваха тия томчета, но скоро и тази работа се прекрати.

Някои от нашите братя и сестри ме запитваха защо не приготовлявам беседите за печат с пишеща машина, а ги пиша ръкопис, която работа е по- бавна. Наистина, малко е по-бавна, но за мене беше по-удобна. По естество машината не чака. Седнеш ли пред нея, трябва да бързаш: или да диктуват или ти сам да преписваш, както беше при дешифриране на беседите. Стилизацията е работа от друг характер. И тази работа, да обработвам беседите с перо в ръка, ми беше също приятна и неуморима. Когато обработвах беседите на ръка, перото ми, чрез което се изливаше мисълта, беше непосредствено до самия лист. По този начин аз бях непосредствен посредник на Учителевата мисъл. Иначе мисълта се предаваше от ръката до буквите на машината, от буквите на чукчетата, които удряха на валяка, при това с бързината на машината, от което мисълта губеше нещо. При писане с перо имах възможност докато напиша една от думите, другите думи да си намерят подходящото място в мисълта, да се предаде в своя точен и верен смисъл. Мисълта, която предстоеше да се сложи на хартия, предварително беше няколко пъти прочетена, обмислена и добре запомнена, и тогава се написваше. Оригиналът беше всякога пред мен и при най- малката несигурност се справях с него. Преди да напиша мисълта в завършения й вид, преглеждах в оригинала мислите, които идат след нея, да не би по-после да е казал Учителят още нещо върху тази мисъл. Така правех след всяка мисъл и с всяка мисъл, докато завършвах цялата беседа, готова за печат, но още непредадена на словослагателите, докато не я прочета на Учителя. Като я прочитах на Учителя, той ми казваше: Като излезе на шпалти, значи на първа коректура, ще дойдеш да ми прочетеш пак. И в този вид, на шпалти, Учителят пак правеше малки корекции, като или прибавяше, или заместваше някои думи с други, които Той намираше за добри, или изменяше някоя мисъл, като прибавяше нещо ново, да се изясни мисълта или даден закон по-точно. Когато ставаше по-голямо разместване, това не се нравеше много на словослагателите, но те правеха поправките добросъвестно и с готовност. Едно беше добре, че тяхната работа не беше срочна, с някаква норма, затова вървеше спокойно и без нерви. Те работеха Словото, с което и сами живееха. Всяка беседа минаваше редовно през три коректури, а някоя и през повече. После минаваше и през така наречената генерална ревизия и тогава излизаше от печат. Докато дойдем до нашата печатница на Изгрев, ние печатахме в много печатници: в печатницата на Гунев, един от последователите на Учителя, находяща се на улица „Позитано", на печатница „Фотинов", на улиците „Алабин" и булевард „Македония"; в. „Земеделско знаме" на улица „Врабча", при брат Славчо Славянски, печатница „Бъзсмъртни мисли" на улица „Гурко", докато най-после дойдохме до нашата печатница на Изгрев. По същото това време се печатаха беседи и в някои градове на провинцията, като в Казанлък, в печатницата на брат Камбуров, дето съм ходила аз през време на печатането; в Русе, в печатницата на брат Малджиев; в Нова Загора, в печатницата на брат Слави Камбуров. По едно време, за малко беше то, печатаха и в Пловдив, не помня при кого. Когато не ходех в градове, коректурите се изпращаха в София, до мене, там работата вървеше по-бавно.

Когато отивах при Учителя да чета някоя беседа, писана на пишеща машина, дешифрирана направо от стенограмите, Той често ми казваше: „Гледай да правиш връзки, естествени връзки между една и друга мисъл, добре завършени и изяснени." В първо време не разбирах какви връзки да правя и как да ги правя. Учителят не ми даваше пример, но ми даваше светлина по въпроса и сама не зная как, но правех такива връзки, които Учителят навярно одобряваше, защото после вече не ми говореше за същото. Той продължаваше да ми говори: „Всяка мисъл добре изяснена, представя бряг на една и съща река. За да преминеш реката от единия бряг на другия, непременно трябва да има мост, по който да се минава. Мостът, именно, представя тия връзки, които свързват една мисъл с друга." Тази бележка беше единствената и най-малката, която Учителят ми каза конкретно. Останалата работа беше голямата, необятната, която няма начало, няма и край. Тя е толкова необятна, колкото и самото Слово. За подкрепа на тази моя мисъл, Учителят един ден ми каза: „Ако аз бих изработил една беседа, вие, които я слушате, не бихте я познали." Наистина, ако Учителят би работил беседите, Той не би бил достъпен за хората, така щеше да бъде зает. Тази работа не беше за Него.

 

_______________________

Източник: 18. КАК МЕ НАПЪТВАШЕ УЧИТЕЛЯТ В РАБОТАТА МИ С БЕСЕДИТЕПаша Теодорова

Изгревът - Том 13

[Ани 15]

РЕДАКЦИЯТА НА БЕСЕДИТЕ ОТ ПАША ТЕОДОРОВА

(Спомен на Борис Николов)

След като една от стенографките разчете, дешифрира и напише на пишеща машина в четири екземпляра една беседа, която е сверявала от четири тетрадки, то тогава тази беседа беше само една разчетена стенограма. Тя не можеше така да се публикува. Затова сестра Паша взимаше и редактираше тази беседа и я подготвяше за печат, като я написваше на пишеща машина. След това отиваше при Учителя й Му четеше беседата. Той слушаше и даваше своите забележки като някои места допълваше или някои места коригираше. След това Паша се връщаше в своята барака и я обработваше отново съгласно препоръките на Учителя. След това я предаваше за печат на печатарите, които набираха буквите и набрания текст го изкарваха отпечатан, което се наричаше шпалти и те се даваха на Паша за корекция и преглед. След като поправи пропуските и грешките на печатарите, тя ги връщаше, те поправяха своя набор от букви и пак изкарваха втора шпалта за преглед. Така всяка една беседа се коригираше три пъти: два пъти от шпалти и един път от Учителя. Учителят не обичаше грешки. С годините Паша свикна с метода на Учителя за работа и след Неговото заминаване тя продължи да работи по същия начин.

Паша ръководеше издаването на беседите, защото през нея минаваше цялата работа. Тя стилизираше малко беседата на Учителя, защото да говориш е едно, а да пишеш е друго. Това са два различни процеса. А да ги представиш за печат е нещо трето. Има малко разлики, където едно нещо може да се каже така, но може да се каже и иначе. В туй отношение тя беше много акуратна. Но наистина има някои беседи, където има разлика между първо и второто издание Виждат се някои пасажи, които са дадени по-свободно. Това е факт. Но Учителят тогава вероятно й бе дал малко повече свобода. А Учителят бе за едно по-свободно издаване на беседата, но без да се правят съществени изменения. Както Словото, така и музиката не могат да бъдат фиксирани, когато се дават направо от извора. Дори когато говориш ще поразтеглиш един израз, друг път ще го кажеш с друг тон. Но имаше млади братя от братството, които не искаха да се правят редакции на беседите и бяха срещу редакцията на Паша. Аз не съм съгласен с тях, защото тя ги редактираше още по времето на Учителя. А ние бяхме виждали как Паша чете беседите на Учителя. Значи Учителят одобряваше нейното редактиране. Учителят го е приел и аз съм бил винаги в защита на Паша. Може да има малки различия, но стилът е запазен. Паша беше абсолютно честен човек и предана на делото. Но ето сега един млад брат ни поднася две томчета „Трите живота", първо издание от 1922 г. и второ издание на същото томче от 1942 г. Питаме кое е оригинала на Учителя, защото има големи различия във второто издание. Аз не мога да кажа нищо, защото факта си е факт. А сестра Мария Тодорова, която е до мен отсича с едно изречение: „Паша обичаше да прави литературни обработки на Словото на Учителя." И дава пример как колкото пъти е влезнала при Учителя е виждала Учителя да стои на стола, но израза Му е съвсем друг и не винаги е бил доволен от това, което Паша чете. Но понеже е нямало друг кой да работи Той приемал нея. А има и други случаи, които е наблюдавала сестра Мария, но тя ще си ги разкаже отделно. Така според сестра Мария моята теза е отхвърлена. Но тогава нещата бяха така.

За моя защита ще ви разкажа един случай: в първите години когато отивахме на ул. „Опълченска" 66 да обядваме, един ден Учителят ни извика трима млади братя: мен - Борис, Георги Радев и Константин Константинов. Ние бяхме вече студенти. Учителят каза: „Ето ви по една беседа на пишеща машина. Прегледайте я и как бихте я предали тази беседа?" Прегледахме я вкъщи, всеки работи и след три дни занасяме на Учителя беседата прегледана от нас, редактирана от нас и написана на пишеща машина. Минаха 5-6 дни и Учителят ни извика и каза: „Не съм доволен от работата ви." Той искаше по-големи промени, а ние не смеехме да изменим нищо. Тъй бяхме страхливи. Та Учителят насърчаваше по-свободното редактиране на беседите.

И друг пример: Стенографката Савка Керемидчиева издаде „Свещени думи на Учителя". Сестра Маркова, която беше чужденка - белгийка, пожела да я преведе на френски. Учителят й разреши. Изобщо Той я насърчаваше да превежда и тя я преведе. Минаха няколко години и аз се запознах с една преподавателка по френски език и професионална преводачка. Аз работех в нейната къща някаква мозайка и я помолих: „Можете ли да ми преведете една книжка от български на френски език?" Тя се съгласи. И аз и дадох френския превод на Маркова и българската книжка, която да преведе на френски и по този начин да провери превода на Маркова. Тя направи превода, но ми каза: „Толкова промени са направени, толкова съществени работи са изменени в книжката на Маркова, че аз се чудех как да превеждам. Но накрая реших да превеждам като професионалист." И тя ми даде нейния превод и превода на Маркова. А Маркова свободно е превеждала като си е служила с един по-свободен словесен израз. Ето това е един голям проблем за решаване. Когато се превежда свободно, се нарушава оригинала. А Учителят е дал свобода на сестра Маркова да превежда свободно. Хайде разрешете тази загадка?

В това отношение педант беше Николай Шиваров, който не искаше да се измени дори и буква. И с Паша той винаги беше в конфликт. „Защо си позволява да измени израза или фразата." Веднъж аз му казах: „На ти една беседа и ти я предай тъй както искаш!" Той се мъчи две недели и нищо не направи. Казах му: „Ти не знаеш какво искаш. Остави Паша да си работи така, както си е работила досега." Паша не може да направи изменения вредни на Словото. Също и други наши приятели когато работехме се придържахме строго условно.

При редактирането съществени промени не се правят.

Някои от младите братя повдигнаха въпроса отново против редактирането на Паша, че е изменила Словото на Учителя. Аз не бях съгласен с това становище. Нейната редакция беше приета от Учителя и тя продължаваше да работи по същия начин. Няма какво да се борим против това. Аз направих един опит. На тези, които протестираха най-много дадох беседи нередактирани и казах: „Редактирайте тези беседи, за да видим какво ще направите." Опитите излезнаха абсолютно несполучливи. Те не можаха нищо да направят. Казах им: „Ето какво сте направили." Отворих им очите. И Паша остана да редактира беседите както ние сме ги издавали досега. По този въпрос винаги съм бил в защита на Паша. Тя работи съвестно, преумори се и си изгуби дори зрението. Според мене работата на Паша беше образцова както по времето на Учителя така и след Неговото заминаване.

Но ето сега пред мен стои един млад брат и ми поднася различни издания и иска от мене да му намеря в две различни страници от двете различни издания един и същи израз от редакцията на Паша. Няма и не мога да намеря. Той ми показва оригинална разчетена беседа по времето на Учителя и след това ми показва отпечатана беседа. Посочва ми големите различия. Аз гледам и не вярвам на очите си. Но фактите са факти. И той сега ме упреква, че ние сме променили Словото на Учителя и се явяваме най-големите врагове на Учителя. Аз се изненадвам от това заключение и го питам: „Ти какво би направил?" А той отговаря с една дума: „Ще го отпечатам тъй както е разчетено." Аз мълча, а сестра Мария до мене седи, и слуша и казва: „И аз бих го отпечатала така както е в стенограмата." Ето един проблем, който ще решава вашето поколение. От 1945 до 1950 г. ние издадохме 51 томчета. Останаха още 51 томчета. Ха да видим как вие ще решите този въпрос!

 

______________________

Източник: 81. РЕДАКЦИЯТА НА БЕСЕДИТЕ ОТ ПАША ТЕОДОРОВАБорис Николов

Изгревът - Том 2

[Ани 15]

КАКВО Е ОБЩОТО ВПЕЧАТЛЕНИЕ?

(Размисли на д-р Вергилий Кръстев за редакциите в беседите)

16. От този архив виждаме:

а) Оригиналите са запазени добре, охраняват се от държавата и всеки има достъп до тях и може да ги публикува;

б) Повечето лекции и беседи са ги отпечатали вече в томчета до 1945 год. и след 1945-1950 год. когато е имало свободен печат. Почти на всеки свитък има отгоре отбелязано с почерка на Паша Теодорова следното: „Готова за печат". След това следва една черта на всеки лист отгоре до долу, че с тази беседа, лекция е работено. Как е работено? Ето това е целият проблем. Тази оригинална дешифрирана беседа Паша Теодорова я взима и я преразказва, прави своя литературна обработка, която я пише на пишеща машина и я изпраща на печатарите за печат. Томчето се отпечатва и последователите на Учителя Дънов четат не оригиналното Му слово, но преразказаното от Паша Теодорова. Доказателства? Ефросина носеше поредното издадено томче до 1950 год. и сверявахме с оригиналния текст, на който стоеше горе почерка на Паша „Готово за печат". Сравнихме и се учудвахме, възмущавахме се. Разбрахме и се убедихме, че онези, които целуваха ръка на Учителя и бяха най-близко до него му бяха променили Словото. Те са явяваха негови врагове. Врагове на Словото. А държавната власт в лицето на комунистическата власт беше прибрала, запазила, съхранила оригинала. И днес и утре всеки може с очите си да се убеди в това, като сравни оригинала с печатаното Слово. А дали това е оригинал? Това е оригинал. А защо?

в) В архива има отделни беседи написани с почерка на Паша Теодорова към 14 беседи от 19 юли 1921 год. Имаме писма запазени със същия почерк на Паша Теодорова до своите съвременици. Почеркът е един и същ. А и аз го познавам. Доказателствата са налице и не може и дума да става, че това, което е в архива да не е оригинал. Оригинал е и всеки може да се убеди, защото отгоре стои почерка на Паша „Готова за печат".

г) Има беседи с почерка на Савка Керемидчиева, това е другата стенографка, а това е също доказателство, че са оригинали. Почерка на Савка, също може да се докаже с нейните писма изпращани до свои приятели. Има и беседи половината писани от Савка, а другата половина от Паша и обратно. Старите ръкописи са отпечатвани на лист с дълъг формат на пишеща машина със синя лента и синьо индиго. Пример: съборите от 1924 год., от 6.VII.1924 год. в неделя, част от беседите са писани с почерка на Савка, а другите с този на Паша.

д) Беседата от 1916 год. са с почерка на Паша, както и тези от 1917,1920, 1921 год., защото тогава не е имало още пишеща машина. Цялата беседа от 60-70 листа е написана на ръка от Паша Теодорова.

е) Понякога по 2 беседи са сложени в една папка, като архивна единица. В този архив има оригинали, които не са печатани и оригинали, които са напечатани до 1950 год. в отделни томчета. Следващото поколение ще изучава и ще провери, че е направен опит да се промени и подмени, повтарям и подчертавам, подмени Словото на Учителя. Как? Преразказват го. Правят литературна обработка. Изменят цели изрази и променят мисълта вложена в изречението на Учителя. Изменят думите Му, подменят ги със свои думи. Променят словореда на изказаната мисъл. Онова, което е главното в изречението го правят второстепенно и обратното. Така в пълен ход е било подменено Словото на Учителя с преразказаното от Паша Теодорова. Словото на Учителя Дънов в отпечатаните томчета е променено. Словото на Учителя Дънов е съзнателно и целенасочено и умишлено изменено и променено. Целта е да се изопачи и да се отклони Школата. Кой движи целия този процес. Движи го Духът на Заблужданието, Духът на Антихриста. Учителят нееднократно е споменавал, че неговия най-голям враг е т.н. Александрийски дух, който е на Изгрева и той краде Словото Му и го променя. Този дух е същият, който отклони Христовото учение и направи от него църква и религия.

ж) Тънките листове на стария ръкопис са от 34 см, а новият ръкопис е от 29 см. Не издаваните беседи са с дълъг голям формат. Има и препис на беседите от Елена Андреева след 1945 год., които са били преписвани в 4 екземпляра, т.е. онези, които е дешифрирала и преписала за да се съхранят. Така, че това което е отпечатано в томчетата не е оригинално Слово на Учителя Дънов. Последователите Му четат промененото Му Слово. И това е причината за отклонението им от пътя на Школата. А този път е в Словото на Учителя Дънов. Най-очебиещ пример е X год. на Младежкия окултен клас 1930-1931 год. Дори не се поместват всички чертежи от оригинала. Дори има обозначение, че Кузман Кузманов си заминава на 3.XII.1930 год. в 8.30 ч. вечерта и присъствуват на погребението му целия младежки окултен клас.

з) Всички рилски беседи на Учителя държани в дните на Младежкия окултен клас - петък и сряда на Общия окултен клас, както Утринните слова и Неделните беседи в неделя, са отпечатани като съборни беседи. Съборните беседи и дни са били дните от 19 август до 22 август, след което се прибирали в София. А през 1936 год. събора на 19 август е на Изгрева в София. Затова по моя идея се взеха някои беседи изречени на Рила и се поместиха и се включиха в съответните годишнини, които сега издаваме по оригинал. Тези лекции и беседи в бъдеще трябва да си отидат по местата в зависимост кога са държани - сряда, петък, неделя. Съборните беседи ще останат само в дните, на събора, независимо дали са на Рила или на Изгрева.

и) Следващото поколение трябва да отпечати оригиналите, които се намират в Държавния архив и в архива на МВР. Трябва да се възстанови оригиналното Слово на Учителя Дънов. Днес под моя програма се отпечатват оригиналите, които ми ги бе оставил Борис Николов. Останалите, които липсват са откраднати от мен за да се попречи по цялостното отпечатване на оригиналното Слово на Всемировият Учител Беинса Дуно. Откраднати умишлено, за да се попречи на издаването по оригинала Словото на Учителя Дънов. Планът на Черната Ложа е такъв. Но друг е планът на Бялата Ложа!

 

____________________

Източник: XII. КАКВО Е ОБЩОТО ВПЕЧАТЛЕНИЕ?Вергилий Кръстев

Изгревът - Том 9

[Ани 15]

Снимки на Паша Теодорова


Паша Теодорова в ранните си години.
 

На Изгрева всред младите борчета, трите стенографки: Савка Керемидчиева, Паша Теодорова и Елена Андреева с жилетката.


15. На Изгрева, Паша Теодорова играе Паневритмия, с бялата блуза.
16. Паша Теодорова и Учителя с Братството в град Русе:
Изправени най-отзад: 1. Кунка Ковачева. 2. Петранка Чернева. 3. Стою Марков. 4. Георги Димитров. 5. Стефка Новакова. 6. Васил Константинов. 7. Тодор Ковачев. 8. Йордан Новаков. 9. Георги Константинов. 10. Анастасия Ковачева. 11. Лина Димитрова; 12. Анастас Рогев. Кунка (1) е жена на Димитър Ковачев. Стефка (5) е жена на Йордан Новаков. Васил Константинов (6) и Георги Костантинов (9) са братя. Дина (11) е жена на Георги Димитров. Софка (4) е жена на Иван Явашев.
Втори ред отзад напред: 1. Паша Теодорова, изправена. 2. Никола Ватев, седнал. 3. Учителят Дънов. 4. Петко Епитропов.
Трети ред отпред седнали: 1. Блага. 2. София Попова. 3. Николина Балтова. 4. Софка Явашева.


19. Рила. Молитвеният връх. Учителят, а до него Паша Теодорова стенографира, облечена със сива вълнена жилетка.
20. Рила. Молитвеният връх. Учителят, а до него Паша Теодорова стенографира с наведена глава.


Около 1960-1970 г. На Изгрева пред „Парахода": 1. Хилда - в шлифера, съпруга на Васко Искренов. 2. Димитрина Атанасова. 3. Паша Теодорова. 4. Елена Андреева.

[hristo 0]

[hristo 0]