Jump to content
Хронология на учителя Петър Дънов

1826_03_10 Роден д-р Георги Миркович, български революционер, просветен деец, лекар и един от първите трима ученици на Учителя


Ани

Recommended Posts

Роден д-р Георги Миркович, 

български революционер, просветен деец, лекар
и един от първите трима ученици на Учителя

 

(10 март 1826 г.* - 29 септември 1905 г.)

 

http://georgemirkovich.com/photos/GM_PHOTO_2.jpg

Георги Вълков Миркович е български революционер, просветен деец и лекар. Народен представител във Великото народно събрание /1887 г./ и V-то Обикновено нар.събрание. От 1884 г. е действителен член на Българското книжовно дружество. От 1891 до 1896 г. издава в Сливен сп. “Нова светлина или тълкуване тайните явления в природата”, а от 1902 до 1905 г. редактира и издава сп. “Виделина”.

 

Ученик е на Сава Доброплодни. Продължава образованието си в Духовната семинария в Киев, след което завършва гръцко и френско училище в Цариград. Между 1851 г. и 1856 г. следва медицина в Монпелие, Франция, където на 30 юли 1856 г. защитава докторска теза и получава докторат. Между 1857 г. и 1858 г. се установява на частна лекарска практика в Сливен, а през 1859 г. става градски лекар в Стара Загора. Между 1859 г. и 1861 г. е на свободна практика в Цариград. На 15 март 1861 г. заедно с архимандрит Йосиф Соколски, дякон Рафаил поп Добрев (бъдещият епископ Рафаил Попов) и Драган Цанков заминават с параход за Италия. На 22 март пристигат в Рим, а на 26 март са приети на аудиенция при Негово светейшество папа Пий ІХ за да възобнови българската народна и каноническа йерархия. Награден е със златен Ватикански медал. Между 1861 г. и 1863 г. е назначен за околийски лекар в Болград, Бесарабия. През 1864 г. става директор на българската гимназия в Болград.

 

През 1866 г. влиза в Българския таен централен комитет в Букурещ. Завръщайки се през 1866 г. в Сливен, се запознава с Михаил Чайковски (Садък паша). През 1867 г. представя пред Високата порта проект за българско образователно дело. Проектът е отхвърлен от Мидхад паша поддържащ смесените българо -турски училища.  Между 1867 г. и 1869 г. е градски лекар в градовете Лом и Видин. В края на 1869 г. е арестуван по делото на Васил Ганчев ­ Плевналията. Окован във вериги е изпратен пеша до затвора в Цариград където престоява две години. Заради обществената си дейност и организиране на революционното движение във Видинския санджак е осъден е на доживотно заточение и престоява до 1874 г. в Диарбекир и Мардин, където е лекар. През 1875 г. е освободен от оковите поради избухналата холерна епидемия. Оставен под гаранция, той е лекар на местното население до амнистията от 1878 г.

 

След Руско-турската война (1877 г. - ­1878 г.) се установява в Сливен като лекар и управител на сливенската болница в период от десет години. Става главен инициатор за създаването на първото в България дружество на Червения кръст и на съединисткия комитет “Единство”. Издава вестник “Българско знаме”. Директор е и на Сливенската мъжка гимназия две години. От 1891 до 1892 г. е държавен лекар по жп линията Ямбол -­ Бургас. През 1894 г. се пенсионира. Миркович е народен представител във Великото народно събрание (1887 г.) и в V-то Обикновено народно събрание. През 1879 г. заедно с д-р Начо Н. Планински и д-р Добри П. Минков основават вестник „Българско знаме“. Между 1891 г. и 1896 г. издава списание „Нова светлина или тълкувание тайните явления в природата“, от 1893 до 1896 г. редактира и издава списание „Здравословие“, а между 1902 г. и ­1905 г. издава списание „Виделина“. Участва в съединисткото движение. Георги Миркович е първият лекар в България, който започва да лекува по метода на хомеопатията. В книгата си “Домашен хомеопатичен лекар” описва многобройните си наблюдения в тази област.

Георги Миркович е един от първите трима ученици на Учителя Петър Дънов. Участва в годишните срещи на Веригата на Учителя (от първата 1900 г. до смъртта си през 1905 г.). В протоколите на Веригата, по негово предложение е записано: ”т.IV. Събранието задължава членовете си да събират разни спиритически явления и ги препращат към редактора на сп.”Виделина”. Протокол №1, гр.Варна, 14 август 1903./2, с.84/"

На 29 септември 1905 г. завършва земния си път. Погребан е с големи почести от гражданството и обществеността на град Сливен. Дарява личната си библиотека и изданията си с около 1400 тома на читалище “Зора”, а имота си и 3000 златни лева завещава за благотворителни и общополезни цели на сиропиталището в Сливен. В завещанието посочва винаги да се иска съвета на духовния му учител Петър Дънов.

 

Писмата на Учителя до  д-р Миркович могат да се прочетат в:
 

Писма на Учителя до д-р Георги Миркович (1898-1902),

 

Може да се изтеглят:

Списание нова светлина 3-та година 1894г.

Домашен хомеопатичен лекар

 

За д-р Георги Миркович и връзките му с Учителя и учението  може да се прочете в:

 

1. Д-р Георги Миркович, в книгата "Учителя във Варна", от д-р Вергилий Кръстев

2. Д-р Георги Миркович, сп. "Сила и живот", бр. 1-2, 1995 г.

3. Д-р Миркович и спиритизма, от Борис Николов

4. На Георги Миркович е посветен т.35 на Изгревите

 

Интересно е да се прочетат темите, свързани с Учителя и д-р Миркович:

 

1900_04_09 (датата не е точна) Първа среща на Учителя с д-р Миркович и Тодор Стоименов

 

1900_07_23 Учителя прави водно кръщение на П.Ки­ров, д-р Миркович и Т.Стоименов

 

1902_12_01 Под редакцията на д-р Георги Миркович в Сливен започва да излиза списание "Виделина"

 

1905_09_29 Д-р Миркович завършва земния си път

 

___________________________

Бележка: Датата на раждане е взета от уикипедията (от където е ползван горния текст), както и от мултимедийния диск: Духовният Учител Петър Дънов, изд. Бяло Братство, 2009 г. В много други източници годината на раждане е 1925.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Д-Р ГЕОРГИ МИРКОВИЧ

Вергилий Кръстев


Д-р Георги Миркович е роден в град Сливен през 1825/26 г. в занаятчийско семейство. Баща му, Вълко, бил обущар и търговец на вълна, а майка му, Койна, била преселница от опожареното от кърджалии село Раково. След Руско-турската война от 1828 г. и подписания през 1829 г. Одрински мир семейството се преселило във Влашко, до град Плоещ, но по-късно, научило урока за родната стряха, отново се върнало в Сливен.

Георги учил първоначално в родния си град при учителя Кешиша, а по-късно - при отявления гръкофил и българомразец Цукала, който биел и унижавал българските си ученици. От 1840 до 1843 г. учил при Сава Добро-плодни в Котел. Въпреки желанието му да продължи образованието си в Цариград, баща му го оставил да помага в дюкяна, за да се научи, че нищо не се дава даром.

10031.jpg

През 1847 г. с издействана от д-р Селимински стипендия заминава за Киев и постъпва в Духовната семинария. Негови съученици били Драган Цанков и Сава Филаретов, с които го свързвало почти половин вековно приятелство и съратничество в борбата за национална независимост. След една година, разочарован от лошите битови условия, станали причина за заболяването и дори за смъртта на някои българчета, той напуснал Киев и заминал да се лекува в Цариград. Там го сварила вестта за смъртта на баща му.

От Сливен, където получил своя дял от наследството, заминал отново за Цариград. Записал се да учи в прочутата Гръцка гимназия на Куру-Чешме, но я напуснал, недоволен от гъркоманското обучение и невероятните унижения, които понасяли българските ученици. Тогава се зарекъл да работи за просвещението на своя народ чрез славянско писмо и четмо и останал верен на обещанието си до края на живота си.

След това постъпил в Католическото френско училище в Бабек, Цариград. Завършил го за три години и останал много доволен от обучението. Там се запознал с монах Рене, който го въвел в спиритизма - движение, на което д-р Миркович останал последовател до края на живота си.

През 1851 г. заминал за Франция и до 1856 следвал медицина в Монпелие. Като студент бил награден лично от Наполеон III със сребърен медал заради участието му като лекар по време на избухналата холерна епидемия. На 30 юли 1856 г. защитил докторска теза и получил докторат.

Във Франция се запознава за първи път с феномена „ясновидство": случило се така, че редовната месечна вноска от брат му, богат търговец, който го издържал, по необясними причини се забавила. Д-р Миркович, който бил изцяло зависим от нея, търпял лишения и бил принуден да гладува. Тогава му предсказали, че парите са се забавили поради погрешно написан адрес. Това се оказало напълно вярно и след известно време той неочаквано ги получил. Този факт му направил дълбоко и трайно впечатление и до края на живота си той живо се интересувал от тези явления, отделяйки им значително място в издаваните по-късно от него списания „Виделина" и „Нова светлина". Същевременно френската култура и Просвещението станали негов идеал.

След завръщането си в България работил като частен лекар в Сливен. Тук, заедно с Добри Чинтулов, започнали голяма битка срещу гърцизма и решили да открият българско училище в родния си град. Д-р Миркович заминал за Румъния (1857-58 г.), за да иска парична помощ от богатите сливенски търговци.

През 1858/59 г. бил градски лекар в Стара Загора. От 1859 г. заживял в Цариград. Там работил като лекар, сътрудничил в списание „Български книжици", а през 1860 г. публикувал своята „Кратка и методична българска граматика". Учебникът получил възторжени оценки. Драган Цанков, сам автор на такава граматика, и Тодор Бурмов поместили положителни рецензии за нея в издаваните от тях вестник „България" и списание „Български книжици". Поради това, че методическите правила в нея са показани много ясно, тази граматика служила като ръководно начало в предосвобож-денското методическо обучение на българчетата, а второто и издание било през 1883 г.

От 1860 г. заедно с Драган Цанков се включил в униатското движение, което се противопоставяло на гръцката Патриаршия. Последната всячески пречела на българското национално църковно движение в стремежа му за обособяване на национално самосъзнание, български език и писменост. По това време Русия също имала отрицателно отношение към искането за самостоятелна българска църква. Тя се стремяла, като велика сила, сама да представлява и защищава интересите на цялото християнско население в пределите на Турската империя, с което косвено подкрепяла Патриаршията. През март 1860 г. делегация, в която влизали Драган Цанков, д-р Миркович и Йосиф Соколски, отишла в Рим и била приета от папа Пий IX. Той ги наградил със златен орден, а Йосиф Соколски бил обявен за архиепископ на Българската униатска църква. Според д-р Миркович, това било един изключително сполучлив дипломатически ход в борбата между три империи, който дал нова насока за разрешаването на Източния въпрос. Руската дипломация, уплашена от успеха на униатите, организирала отвличането на архиепископ Йосиф Соколски (в заговора участвал и Петко Р. Славейков). През 1861 г., заедно с всички атрибути на униатската архиепископия, той бил заселен принудително в Киев. Това сложило край на движението. Драган Цанков напуснал Цариград, а д-р Миркович заминал за Влашко, където бил поканен за директор на гимназията във Волград.

Там той приложил просветителските си идеи за обучение, но влязъл в несъгласие с училищното настоятелство, представлявано от невежи богати търговци. Оттам заминал за Браила и от 1863 до 1864 г. бил частно практикуващ лекар. Останал там до 1866 г. поради участието си в народните работи.

После отишъл в Букурещ и заедно с д-р Начо Планински станал един от основателите на Букурещкия таен революционен комитет. След това се завърнал в Сливен.

Запознал се с поляка М. Чайковски (Садък паша) и двамата създали проект за учредяване на главни български училища във всеки вилает. Според тях, за добиване на българско самосъзнание най-важното било просвещението, а политическото освобождение щяло да дойде като последица от оформилата се национална общност върху основата на общ български език, писменост и национална църква. Д-р Миркович бил препоръчан от Чайковски и се срещнал с висшите турски сановници Али паша и Фауд паша. Те възприели идеята му, но го препратили при Митхад паша в Русе. Последният се съгласил с предложението, но при условие училищата да бъдат смесени - турски и български. Д-р Миркович не приел и разочарован се отдръпнал. Това обаче предизвикало продължилите с години полемики в българските вестници във Влашко и Цариград, в които участвала цялата наша тогавашна интелигенция. Накрая споровете довели до изясняване на възгледите за независимо и самостоятелно българско училище, без участие на турци и гърци.

През 1867-1868 г. д-р Миркович сътрудничил на вестник „Македония", издаван от Петко Р. Славейков. От 1867 до 1869 г. бил лекар във Видин и Лом.

В края на 1868 г. взел участие в един заговор, целта на който бил да принуди турското правителство да издаде по-скоро дълго отлагания ферман по църковния въпрос. Идеята била с помощта на фалшиви донесения да се убеди Портата, че в страната са се явили брожения и че се очаква през Дунав да преминат чети, като тази на Хаджи Димитър, които ще воюват за църковна независимост от гърците. В този план косвено се включили и чуждите консули, които изпратили до своите правителства рапорти за появили се слухове за въстания, целящи извоюване на самостоятелна българска църква. След проверка турското правителство открило противоречия в съобщенията, но опитът, който имало с българското четническо движение, го накарало да промени позицията си и да побърза с издаването на Фермана. Така на 28 февруари 1870 г. била основана Българската екзархия.

През 1870 г. заради обществената си дейност и организиране на революционното движение във Видинския саджак д-р Миркович бил предаден на турските власти от софийския митрополит Доротей (българин, сестрин син на Найден Геров, гръкофил и туркофил, с амбиции, като доверено лице на властта, да бъде посочен от нея за бъдещ български екзарх). Осъден на вечна каторга, окован във вериги, д-р Миркович бил изпратен пеша до Цариград, където престоял в затвора до 1872 г. След смъртта на Али паша бил прехвърлен в Диарбекир. Наклеветен, че готви бунт, бил препратен за наказание в още по-затънтено и отдалечено място - Мердин. Там той лекувал безплатно заточеници и затворници.

През 1875 г. е освободен от оковите, за да се справи с избухналата холерна епидемия. Оставен под гаранция, той се движел свободно и лекувал местното население, благодарение на което натрупал завидно състояние. Краят на заточението му дошло след амнистията от 1878 г. Сбъднало се предсказанието на един местен пророк, който предрекъл, че докторът ще бъде освободен след една голяма война.

След завръщането си в свободна България отново активно се включил в обществения живот. Станал участник в движението срещу решенията на Берлинския конгрес, главен инициатор за създаването на първото у нас дружество на Червения кръст (заедно с д-р Начо Планински), издател на вестник „Българско знаме", директор на Мъжката гимназия (1879-80 г.), градски лекар и управител на местната болница (до 14 март 1878 г.), активен член на либерално-демо-кратичното движение, основател на благотворителната дейност и на женското благотворително дружество в Сливен, депутат в Областното събрание в Пловдив до 13 октомври 1879 г.), председател на Клуба на българите в Пловдив през 1880 г., градски лекар, убеден съединист, основател (заедно с брат си и Захари Стоянов) на комитет „Единство", държавен лекар в строящата се линия Ямбол-Бургас през 1892 г.

От 1894 г. е пенсионер. Отвратен от политическите борби, той насочил вниманието си към просветна и обществено-благотворителна дейност.

През 1893 г. отишъл отново в Париж. Там се запознал с мадам Гранж, чрез която по медиумичен начин получил важно съобщение. В него се говорело за млад Вожд на българския народ, надарен с Божествена сила, който след много пътешествия се завръща в страната. Миркович го поместил в списание „Нова светлина" (год. 5, стр. 119) и по-късно, с допълнителни бележки - в списание „Виделина" след 1900 г. Съобщението гласяло следното: „Благословена Русия, защото нейният план ще служи на Божествения план и ще отвори пътя на младия Божествен Вожд, който ще издигне знамето на независимостта на потиснатите страни в едно цяло чрез вярата на всеобщото единство на верующите в света. Миркович, мой сине, мое скъпо същество, което покровителствам, Вашият Божествен Водач, когото Вие желаете да познаете, диктува това послание на медиума в Париж, под знамето на истинската светлина."

През 1899 г. д-р Миркович, заедно с Пеньо Киров и Тодор Стоименов от Бургас, били поканени лично от духовния учител Петър Константинов Дънов на първия събор на Духовната Верига. Тримата станали негови първи ученици и редовно участвали в следващите събори.

През август 1905 г. чрез медиум д-р Миркович бил предупреден да приключи със земните си работи, защото заминаването му отвъд било предстоящо. Това станало на 29 септември същата година. От Варна пристигнал Учителя и му помогнал да се освободи от физическото си тяло. Погребан бил с големи почести от гражданството и обществеността на град Сливен.

На следващия събор на Духовната Верига през 1906 г. по молба на приятелите д-р Миркович се явил чрез Учителя и разказвал за своя нов живот в отвъдния свят. Учителя на много места с похвала говори за неговите лекарски умения, както и за спиритическите му увлечения. (Виж „Вяра и съмнение" (17.06.1923 г.), Окултни лекции. II година, Малджиев, Русе, 1923 г.)

Според Учителя, спиритизмът се явява, за да докаже, че зад материалната бариера съществува друг свят, който ние не схващаме с нашите пет сетива. „Спиритизмът и теософията са методи на Бялото Братство, те подготвят пътя му". (Беседи от 1919 г., стр. 104) Едновременно с това, Учителя предупреждава, че увлечението към него е вредно и опасно за човека, който лесно става жертва на сили от низше естество и архаична еволюция. Търсейки у човека място за изява, те чрез заблуди и внушения могат да го отклонят от правия път.

Д-р Миркович издавал „Нова светлина " - месечно списание, в което се тълкували тайните явления в природата. Излизало от 15 април 1891 г. до 15 март 1896 г. и съдържало статии по спиритизъм, хипнотизъм, магнетизъм, сомнабулизъм, опити с намагнетизирване чрез ръце, български случки от спиритизма, пророчества, предаване на мисли от разстояние, материали за здравето на човека и жизнената му сила, за източника на болестите, за лечебните средства и безсънието. Д-р Миркович пръв говорил за хомеопатията (15.06.1892 г.) и по този начин се явява първият лечител у нас, който си служи с метода на малките и безвредни лечебни дози. Многобройните си наблюдения в тази област изнесъл в книгата „Домашен хомеопатичен лекар ".

Списание „Здравословие " излизало от декември 1892 г. до март 1896 г. Това било списание, в което се популяризирали малко познати и безвредни начини за лекуване, както и за запазване на здравето. Съдържало статии по хигиена, хидротерапия, лечебен магнетизъм, внушение, народна медицина, слънчеви бани, морски бани, пречистване на водата, хигиена на тялото, хранене на новороденото, правилно хранене, материали срещу алкохолизма, за неделния отдих и зимната почивка, за профилактиката - професионална и лична, за ролята на гнева, страстите, внушението и самовнушението, ролята на облеклото, грижата за косата и други.

През 1902 г. издавал списание „Виделина" - ежемесечно списание, посветено на развитието на душата, ума и сърцето, със съдържание, подобно на предишните две.

Д-р Миркович дарил личната си библиотека и изданията си (около 1400 тома) на читалище „Зора", имота си -за благотворителни и общополезни цели и 3000 златни лева - на сиропиталището в Сливен. Посочил в завещанието си винаги да се иска съвета на духовния му Учител П. Дънов.

През 1890 г. оставил доста имоти в Мердин на тия, които са били добри към него по време на изгнаничеството му там.

Д-р Миркович е възрожденски просветител, борец за църковна независимост, революционер, диарбекир-ски заточеник, радетел за демократично общество и предтеча на духовните движения в България, подготвил почвата за идването на Вожда на Светлината, за да се сбъдне и това пророчество.

 

Източник: Д-Р ГЕОРГИ МИРКОВИЧ Вергилий Кръстев

Учителя във Варна

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

ПРОЛОГ

________________________________________________________________________________

Когато първите ученици са срещнали Учителя те все още не са знаели каква велика роля им е отредена в Мировата драма. Тогава той е бил все още неизвестен, докато някои от тях са били вече изявени фигури в обществото. Може би и затова в съзнанието им е останал повече като “Г-н Дънов”, отколкото като Учителя”. Но от срещите си с него. те действително са усетили в душите си прилив на духовна енергия. Тя. именно, ги е импулсирала да бъдат добри изразители на онова Ново, все още неразбираемо за тях, което е лайтмотив на Мировата драма.

Ролята на първите ученици е огромна. Тях Учителят е извикал първи на Сцената, където действието тепърва ще се развива.

________________________________________________________________________________

Д-Р ГЕОРГИ МИРКОВИЧ

1825-1905

Sila_i_Jivot_1995_1_2_07.jpg?fbclid=IwAR

Роден е в град Сливен. Там получил и първоначалното си образование. После учил в Котел при Сава Доброплодни.

През 1847 г. заминал за Киев да следва Духовна семинария. Не издържал на лошите битови условия, и след една година напуснал Киев за да отиде в Цариград. Записал се да учи в известната тогава гръцка гимназия на Куру- Чешме, но и там не се задържал дълго. Възмутен от унизителното отношение, на което били подложени българите и недоволен от подчертаното гръкоманско обучение, той напуснал гимназията и обещал в себе си да се посвети на повдигането на своя народ чрез просвета и култура. Но той знаел, че пътя към изпълнение на това решение е доброто образование. Затова останал в Цариград и постъпил във френското католическо училище.

Три години по-късно, вече завършил успешно своето обучение, той заминал за Франция и записал да учи медицина в Монпелие. Проявил се като способен студент и дори се отличил по особен начин. За заслугите му по време на избухналата холерна епидемия бил награден със сребърен медал лично от Наполеон III.

След завръщането си в България д-р Миркович се установил в Сливен, където открил частна лекарска практика. Но не се задържал дълго и там. Неспокойната му натура не могла да се примири с несправедливостите, и той реагирал с все нови и нови промени в живота си. През 1859 година отново отишъл в Цариград. Работил там като лекар. Именно там д-р Миркович решил да открие нова страница в своята дейност. Обърнал се към публицистиката. Започнал да сътрудничи в списание “Български книжици", а скоро след това излязла и неговата “Кратка и методична българска граматика”. Тя задълго останала предпочитано ръководство за обучение, поради своите ясно изказани методически правила. През 1867 г. д-р Миркович е бил сътрудник на в-к “Македония”, издаван от П. Р. Славейков.

Следва период, в който революционния дух на времето отклонил д-р Миркович за известно време от просветната му дейност. След серия негови участия в различни тайни и явни групи, целящи да помогнат на националната ни кауза, той бил изпратен през 1870 г. пеш до Цариград, окован във вериги и осъден на вечна каторга. През 1872 е прехвърлен в Диар-Бекир, а след това и в Медрин при още по-тежки условия. В това положение той не паднал духом. Като истински християнин той и тук бил полезен на своите другари по съдба - лекувал телата им, лекувал и душите им. Амнистиран след войната през 1878 г. д-р Миркович се върнал в България и отново се отдал на обществена дейност. За известно време е издавал в-к “Българско знаме”.

През 1891 г. д-р Миркович започнал да издава “Нова светлина” - месечно списание за тайните явления в природата. В него той помествал статии за всички нови прогресивни духовни течения - спиритизъм, хипнотизъм, магнетизъм, и др. Там е отразявал и личните си разсъждения по въпроси, свързани с човешкото поведение и вътрешния духовен живот. На страниците на своето списание той давал тълкуванието си за философската същност на известни понятия.

Можем да проследим това в статиите му: “Любовта”, “Длъжността”, “Динамизмът”, “Приятност, търпение, добрина”, “Справедливост, благодарност, отговорност”, “Гордостта. Богатство и бедност” и др.

ВЯРА, НАДЕЖДА, УТЕШЕНИЕ

Вярата е човешкото доверие в своите участи, чувството, което води към безконечната сила, уверението, че е в пътя, който води към истината. Сляпата вяра е като един фенер, на когото червената блескавина не може да прокара мъглата; кога осветената вяра е като една електрическа светлина, която осветява с една жива светлина пътя, по който ще преминем.

 

Sila_i_Jivot_1995_1_2_08.jpg?fbclid=IwAR

Факсимиле от титулна страница на сп. “Нова светлина"

Тази вяра не се придобива без да е преминал някой чрез опитите от съмнение, чрез всичките мъчнотии посяти по пътя, в който се намират нейните приятели. В това отношение се намират някои, които не достигат освен в едно твърде тежко съмнение и се колебаят дълго време между противните порои. Блажен този, който вярва, знае, гледа и върви на здраво. Вярата му е дълбока и непоколебима. Тя го поставя достоен да надвие най-големите препятствия. В тая смисъл е дето се е казало, че вярата преместя баирите, което без съмнение, трябва да е казано метафорически, като баирите тук представляват струпаните мъчнотии по пътя на новаците, страстите, невежеството, предразсъдъците и материалния интерес. Изобщо не се съглежда във вярата освен вярването на някои религиозни догми приети без никакъв изпит. Но вярата може да се вземе и за уверение, което въодушевява човека и го влече към други някои цели. Вярата съществува от самосебе си, била тя в някоя материална работа, или вяра 8 някое политическо отношение, или тая в отечеството. За артиста, поета, мечтателя, вярата е идеалното чувство, изгледа на това величествено огнище, разпалено с божествената ръка по вечните върхове, за да води човечеството към хубавото и истината. Религиозната вяра, която отвлича разума и се отнася в разсъждението на другите, която приема едно поучително тяло, истинско или лъжливо, и се подчинява без никаква кантрола - това е сляпата вяра. В нетърпението си, 8 своите извън мярката стъпки, тя протича лесно към изменството, към принудителността и води към фанатизма. Разгледана в тази точка, вярата е още един силен двигател: Тя е научила хората да се подчиняват и да страдат. Развратена от духа на властта, тя е бивала причина на много криминални престъпления, но в своите нещастни следствия, тя ни показва още пространството на средствата, които тя обема.

Ако, следователно, сляпата вяра може да произведе такива действия, то като какво не може направи вярата, подкрепена от разума, вярата, която разсъждава, различава и проумява?

Някои богословци покрусяват разума, отказват го и го тъпчат. Трябва ли, следователно, и ние да го отказваме, когато той ни открива това, що е добро и хубаво? Осъждат всичките грешки, в които е паднал разума, без да помислят, че самият разум е, който ни е открил тези грешки и ни е спомогнал да ги поправим. Разумът е една върховна дарба, определена да ни осветява върху всичките неща, и която се развива и умножава чрез упражнението, както всичките наши способности. Човешкият разум е един отзив на вечния Разум: “То е Бог в нас”, е казал свети Павел. Да не припознаем неговата стойност, неговата полза, значи да не припознаем човешкото естество и да докачим даже Божеството. Да искаме да заместим разума с вярата, ще рече да не знаем, че те двете са солидарни, неразделни, че се подкрепят и се въодушевяват едно от друго. Тяхното съединение отваря на мисълта едно по-обширно поле; то поставя в хармония нашите способности и ни поставя в един вътрешен мир. Човекът, дълбоко уверен, остава непоколебим пред опасността, както и между опитите. Над развратностите, над ласкателността, над заплашванията, той чува един глас, който стои по-горе отколкото гласовете на страстта да ечи в дълбочините на съвестта му, и на когото силите го насърчават в борбата, подкрепят го в опасните времена.

За да произведе подобни следствия, вярата трябва да почива върху една здрава основа, която да й представя свободния изпит и свободата на мисълта. Наместо догми и тайнства, тя трябва да познава само началата, произходящи от прямото наблюдение, от изучаването на естествените закони. Такъв е характера на спиритическата вяра.

Философията на духовете ни предава една вяра, която, за да' бъде съобразна с разума, е същевременно и по-силна. Познанието на невидимия свят, доверието на един върховен закон от справедливост и напредък, всичко това отпечатва на тази вяра един двоен характер и тишина и безопасност.

Действително, от що се страхуваме, като знаем, че никоя душа няма да се погуби, че подир бурите и между особните несъгласия на живота, чрез мрачната нощ, дето всичко се види да загинва, ще видим да изгрее прекрасната светлина на безконечните дни?

Проникнати от мисълта, че този живот е като една минута относително до цялото ни смъртно съществувание. ние ще претърпим неизбежните злини, що той произвежда. Перспективата на времената, които ни са отворени, ще ни даде силата да надвием сегашните нещастия и да се поставим над движенията от щастието. Ние ще се почувстваме по-добре обръжени* за борбата. Спиритистът познава причините за своите злини: той проумява тяхната потребност. Той знае. че страданието е законно и той го приема без да мърмори. Той знае, че смъртта не отнема нищо, че нашите чувства си остават в живота ни оттатък гроба, и че всички тези, които са се обичали тук долу, се намират избавени от земните нещастия, далеч от това лошо жилище; че не съществува разделение, освен за лошите и лукавите. От тези уверения се следват за него утешения - непознати от хладнокръвните и скептиците. Ако от единия край на света до другия, всичките души се съобщаваха в тази силна вяра, то щеше да се приготви най-голямото морално преобразование, което историята никога не е записвала.

Но тази вяра твърде малко я притежават още. Духът на истината говори на Земята, но Земята не даде внимателно ухо на тези думи. Не са силните между человеческите деца, които са го чули, но са покорните, долните, всички тези, които са жадни за надежда. Благополучните, силните го отблъснаха, както отблъснаха самия Христос преди деветнадесет века. Клерикалните членове и учените тела се съединиха против тая смутителна радост, която идеше да компрометира интересите им и тяхното спокойствие, или да съсипе техните потвърждения. Малко хора имат кураж да дойдат върху думите си и да изповядат, че те са се излъгали. Гордостта е техният господар; me предпочитат да уборват в продължение на всичкия си живот тая застрашителна истина, която иде да преобърне техните кратковременни дела. Други, тайним образом, припознават хубостта и величието на тая доктрина, но нейните морални нужди ги плашат. Привикнали на наслажденията си, искат да живеят по тяхно си, без да се грижат за по нататък; те отдалечават от мислите си всичко това. което ще ги докара да прекъснат с вредителните и скъпи обичаи. Тези действия ще бъдат, за по-после, източник на горчиви каяния.

Нашето общество, разпалено от една спекулативна цел, се грижи малко за моралното си поучение. Много противоположни мнения се сблъскват, се посрещат: между това сложно положение, отнесено от ветрушката на материалния живот, человек се спира и помислува малко. Но всеки искрен дух, който търси вярата и истината, ще ги намери в новото откритие. Едно върховно веяние ще го облее и ще го поведе към това изходящо слънце, което един ден ще освети цялото человечество.

Из сп. НОВА СВЕТЛИНА

Книжка 8, Година II

15 ноември 1892, Бургас

Д-р Миркович е първият лекар в България, който започнал лечение по метода на хомеопатията. Той е автор на книгата “Домашен омеопатичен лекар”. Неговите наблюдения са отразени в списание “Здравословие", което той започнал да издава през 1892 г. Основна цел на това списание била да се публикуват статии за малко известни начини за лечение. Д-р Миркович е ратувал за употребата на безвредни средства и на способи, лекуващи не само тялото, но и душата на заболелия. Ето какво казва той за хомеопатията на страниците на новото си списание:

“Омеопатията е превъзходно нещо във всяко отношение; в нея се намират неща, които другите начини нямат. Нейните лекове освен, че са готови, са още и от една невисока цена. С тях не рискува человек да се отрови; те ако не ползват, никога няма да повредят. Не би било зле, щото всяка фамилия, за всеки случай да бъде снабдена с по една малка домашна аптека, на която цената е почти нищожна сравнително с ползата. Повече от 100 пъти аз сам съм имал случай да направя опит.”

През 1893 година Д-р Миркович заминал за световното изложение в Париж. Там се е срещнал с мадам Лусия Гранж - известен и нашумял по това време медиум. По негово желание тя направила сеанс, на който, му казала, че един млад вожд с Божествена сила ще се прояви скоро и “ще издигне знамето на независимостта на притеснената народност, и който ще я съедини чрез верността си с всемирното единство”**. Този Божествен пратеник по-късно д-р Миркович вижда в лицето на Учителя. Първо сведение за тяхната връзка е поканата за участие в първия събор на веригата през 1900 г., изпратена до него лично от Учителя.

Често името на д-р Миркович се споменава в коренсподенцията на Учителя до Пеню Киров. На 16 юни 1900 г. той му пише:

“Вий имате всичките условия. При това гледайте да водите д-р Мирковича в Пътя Христов. Най-първият дух с когото трябва всеки да се запознае, Той е Христос.”

Срещите на д-р Миркович с Учителя станали източник на духовно обогатяване понеже чрез спиритизма той е бил въведен вече в тайните на душевния скрит живот. Под влияние на общуването си с Учителя, през 1902 г. той започва да издава ново ежемесечно списание - наречено “виделина”с материали за духовно усъвършенстване. По-късно по препоръка на Учителя той е преотстъпил това списание на Тодор Бъчваров, който е продължил да го издава до 1909 г.

Д-р Миркович се преселил отвъд на 29 септември 1905 г. В присъствието на Учителя. В завещанието му между многото дарения с общополезна цел, може да се прочете и неговото лично желание: при изпълнение винаги да се иска съвета на духовния му учител д-р П. Дънов.

------------

* обръжвам - въоръжавам (остар.)

** Из сп. “Нова светлина” кн. 3-4, година V

_____________________________

Източник: Д-р Миркович (1825-1905)ПРОЛОГ

Списание "Сила и Живот" 1992- 1996г.

 Брой 1-2 -1995г.

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Д-Р МИРКОВИЧ И СПИРИТИЗМА

 

(от Борис Николов)


Д-р Миркович е роден в Сливен в 1825 г. Неговият живот има дълга и пре дълга история. Тук ще разкажа накратко за неговия спиритизъм. Около 1848 г. той постъпва в католическото френско училище в Бабек-Цариград. Там се запознава с един монах на име Рене, който го въвежда в спиритизма, на което той остава последовател до края на живота си. През 1851 г. заминава във Франция и завършва през 1856 г. медицина в Монпелие. Тук се запознава на практика с ясновидството. По това време брат му богат търговец, който го издържа изпраща редовно месечни вноски в тамошната банка. Изведнъж вноските спират и той е подложен на лишение и е принуден да гладува. Тогава го посъветват да посети някаква жена, която е била ясновидка, за да му каже, защо не му идват парите. Среща се с нея и тя го уведомила така: „Твоите пари са тука в пощата, но адреса е написан погрешно и не могат да ти ги изпратят. Иди да си ги получиш". Отива в пощата и действително парите са престояли дълго време понеже адреса е погрешен. Дават му парите. Но това вътрешно виждане на ясновидката му се отразява много и той вижда, че тук има един невидим свят, има окултна страна на живота, който трябва да се изучава. Заинтересува се и попада в спиритически среди. Тогава от една страна се явява материализма и еволюционната теория на Дарвин за произхода на живота, а от друга страна идва спиритизмът, който доказва, че има невидим свят.

През 1870 г. той участва в революционното движение във Видинския санджак и бива предаден на турските власти от българския митрополит Доро-тей сестрин син на Найден Геров, гъркофил и туркофил. Д-р Миркович е изпратен в Диарбекир на вечна каторга.

Там се запознава с един пътуващ френски лекар с авторитет пред турското правителство, който се застъпва за него, освобождават го от оковите, за да се справи с избухналата холерна епидемия. А това е неговата докторска дисертация. Оставен под гаранция, той се движи свободно и лекува местното население благодарение, на което натрупва завидно състояние. Някои от заточениците му предлагат да организират бягство от Диарбекир. Но той категорично отказва. Причината е в това, че той се е срещнал с един местен пророк, който му предрича, че ще бъде освободен от Диарбекир след една голяма война, която има да дойде. Пророчеството му се сбъдва и края на заточението му идва след амнистията от 1878 г., дошла след освобождението на България от Русия.

През 1893 г. след като посещава Париж и се запознава с мадам Гранж, тя му дава следното пророчество: „Благословена Русия, защото нейният план ще служи на Божествения план и ще отвори пътя на младия Божествен Вожд, който ще издигне знамето на независимостта на потиснатите страни в едно тяло, чрез вярата на всеобщото единство на верующите в света. Миркович, мои сине, мое скъпо същество, което покровителствам, вашият Божествен водач, когото Вие желаете да познаете диктува това послание на медиума в Париж под знамето на истинската светлина".

През 1899 г. д-р Миркович заедно с Пеню Киров и Тодор Стоинемов от Бургас са поканени лично от Учителя Петър Дънов на първия събор на духовната верига. През август 1905 г. по негово желание той е бил предупреден от невидимия свят да приключи земните си работи, защото заминаването му отвъд е предстоящо. На 29.1Х.1905 г. той си заминава.

Д-р Миркович е възрожденски просветител, борец за черковна независимост, революционер, Диарбекирски заточеник, радетел за демократично общество и предтеча на духовните движения в България подготвил почвата за идване на „Вожда на Светлината", за да се сбъдне и това пророчество.

Бележка на редактора: Д-р Миркович е съосновател на Българския Червен Кръст в България, основател на благотворителната дейност в България и през 1990 г. беше подготвен благотворителен концерт и се чествува д-р Георги Миркович като съосновател на Червен Кръст и благотворителността в България. Като един от първите трима ученика на Учителя, той бе зачетен с подходящо тържество в Дома на юристите в София, като на концерта бе изпълнена музика на Учителя Петър Дънов от софийски музиканти, членове на общество Бяло Братство. Това бе първия концерт след промените в България от 10 ноември 1989 г. след което се изнесоха досега над десет концерти в София по Слово и музика на Учителя Петър Дънов. Той бе предтеча.

 

Източник: 04. Д-Р МИРКОВИЧ И СПИРИТИЗМАБОРИС НИКОЛОВ

Изгревът - Том 3

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Снимки на д-р Миркович
 
GM_PHOTO_1.jpg

Предполага се, че това е снимка на д-р Миркович на млади години, но не е сигурно.

Снимката е взета от сайта: (ДОМАШЕН ХОМЕОПАТИЧЕН ЛЕКАР, Д-р Георги Миркович)

GM_PHOTO_2.jpg

Д-р Миркович, като по-млад (няма дата)

GM_PHOTO_4.jpg

Д-р Миркович,(няма дата)


Bust_Mirkovich_skulpror_Stoichev.jpg

Бюст на д-р Георги Миркович в Сливен, дело на скулптора Стефан Пейчев

(от сайта Инфо Туризъм Сливен)



GM_PHOTO_KASHTA_2.jpg

Къщата на д-р Миркович в Сливен, (от сайта:
ДОМАШЕН ХОМЕОПАТИЧЕН ЛЕКАР, Д-р Георги Миркович)


photo0009c.jpg

Портрет на д-р Миркович. Няма информация за художника. (от сайта
Инфо Туризъм Сливен)



 

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...