Jump to content
Ани

1923_03_18 Учителят е на екскурзия на Витоша с група ученици - Ел Ше-дар

Recommended Posts

Учителят е на екскурзия на Витоша

с група ученици - Ел Ше-дар

 

Спомени на Олга Славчева

 

2.1.7.18 март 1923 г., неделя, [Витоша, бивака Ел Ше-дар]

 

Витоша днес наистина е празнична. Няма никакви мъгли по нея и тя мощно се издига над Софийската долина със своето бяло наметало. Вали мек снежец. Небето е сиво, сиво. Постепенно снегът се сгъстява, сгъстява до толкова, че замрежва въздуха и скрива прекрасното видение на бялата планина.

Може би тя цял ден щеше да остане тъй красива и натруфена, но като ни видя че стотина - двесте души напираме към нея, се нахохори... Какво ли си казва: - Я си вървете! Какво сте ми се надигнали? Да не съм ви калесвала с бъклица! Не виждате ли, че не ми е още подредено! Още не съм изкарала да постеля по ливади и полета зелената си черга, още не съм изтъкала пъстрите си възглавници. Где ще ви туря да седнете? Какво сте ми подранили, къде сте се наканили? Я се върнете, че ще пусна ветри вихрокрили със сняг да ви навеят, в преспи да ви зарият.

А пък ние й отговаряме: - Мила Витоша, мила наша приятелко, ние те обичаме и такава каквато си. В твоя ранен пролетен безпорядък има толкова красота. Да би знаяла само как хубаво ти стои това бяло наметало, макар и малко изподрано по края. Твоята белота е тъй равна и чиста, че би могло по нея да се напишат най-хубавите приказки. А каква несравнима благодат лъха от гърдите ти! Всичкото благоухание на цветята е скрито в дъхът ти, всичката сладост на изворите и потоците - в гърдите ти. Не си ти божество, но напомняш за него. Не си ти най-прекрасната планина, но си измежду най-прекрасните!

Колко си хубава, хубава, тъй бяла и чиста. Приличаш на спяща царица, която скоро ще се събуди от сън, скоро бузите й ще зааленеят от пролетното слънце и по очите й ще затекат първите радостни сълзи.

О, планина! Ти си най-величавият храм, отдето най-скоро на възбог отлита отправената молитва. Твоето божествено благоухание е най-приятния тамянен дим пред образа на твореца. А твоят първосвещеник, не е ли твоят чист въздух, твоят вятър въздух, окъпан от най-бистрия лазур. Когато Той говори - сърцето забива живо, живо и по жилите нахлува най-чистата кръв, от която се раждат най-възвишените мисли, най-топлите чувства. Тогава няма страдания, тогава изчезва всяка мъка.

О, този храм и този първосвещеник! Славата му се носи вред, обикаля земята, носи живот навред и пак се издига по високите върхове да се пречисти в къпалнята на чистия лазур.

Кандило ти е слънцето. То се пали всяка сутрин от вярна и неотклонна ръка. Неговото масло не свършва, неговата светлина - не угасва.

Благословен да си ти величествен храм на Твореца и ти Слънце - негово мощно кандило и вие звезди, вечни кандила - посестрими на Онова велико и недосегаемо Слънце, което никой човек не е видял, но което всички знаят, че съществува.

Витоша чува тия наши мисли и нежно се усмихва. Тя радостно пляска с ръце и игриво ни замеря с шъпи бели конфети. Това са нейните приветствени цветя.

Нозете ни потъват в бял памук. Като че ли газим по облаци, катерим се из въздуха и летим към слънцето...

Още един бакърен самовар. Пищялките обаждат где е той и, че водата за чай е готова. Неволно си спомняме, че не сме на небето, а на земята, където слизаме да уталожим безмерната си жажда. Защото нагоре има само въздух, пара и лъчи, но никъде, никъде капка вода.

О, тези, които носят самоварите и торбите с дървени въглища съвсем не приличат на иконописани ангели. Здрави, плещести, зачервени и запотени тичат от група на група и раздават от животворната влага, що далеч пъди всяка простуда.

Някога библейските левити носеха на гърба си части от скинията, сега пък нашите съвременни левити носят най-великото предпазно средство против заболяване на планината. Ето, друг пък носи металическите им коминчета, четвърти - малки брадвички за сечене дърва, защото и голям огън ще се кладе горе в подножието на скалите при онзи многоводен бистър извор.

Бавно, бавно пъпли нагоре и криволичи нашия бодър стан от екскурзианти.

Върху града сиви мъгли, а също и цялата планина. Наистина, като че ли пътуваме всред облаци, всред самото небе...

Наблизо се чува песента на планинската река, една и съща е нейната песен отвеки, но винаги е мила нам и приятна, както са бабините приказки, макар и безброй пъти повтаряни. Не омръзва тая песен, но изпълва сърцето с мир и тиха, успивна радост.

Неволно душата се пълни с благослов. Неволно възторгът от тая чиста красота прелива в молитва. О.Ти, свята сила, създателка на всичко хубаво и прекрасно, бъди благословена! Ти чудно движиш всички светове, в непостижима хармония ред. Каква си ти, чудна Вълшебнице, която навред се криеш и навред си пак?

Колко е хубава планината! От нея лъха празнична тържественост. Бялата й дреха - бяла, като самата Белота. Като че ли е последния празничен прием, на който тя се прощава със зимата. Тя свършва вече своите зимни приеми и скоро ще отвори пролетните, и друга ще бъде вече празничната й дреха.

Хе, доле, в далечината се гуши монастира - орехова хвалебна черупка - храм, човешко творение - измислица на тесногръдие -тесногръдие, колкото фанатично, толкова и страшно... Страшно, защото му липсва невинност, защото в негово име свободният човешки дух е дал кървави жертви. Кой храм е по-достоен и по-величествен от човешкото сърце? Кой по-велик първосвещеник може да бъде, освен самия човешки Дух, който сам открива всичките му безчислени чудеса и непрекъснато се стреми към подвиг и съвършенство.

Цялата природа пее хвалебна песен. Цялата природа е неизменим свещенослужител, така че всички човешки словесни хвалебствия остават малки и безсилни опити да се изкаже неизповедимото възхищение, докато сърцето, макар и невидимо с всеки удар се радва и благодари на своя творец.

Нозете - до колене в сняг. Тук-таме из белината, като нечие живо око наднича бистър поток. Той прилича на воден път, жила, по която се носи живота на хиляди тревички и цветя, хиляди семенца и коренчета.

Едвам, едвам през падащите меки снежинки се вижда едвам забележимото очертание на Стара планина. Тя прилича на някакъв приказен сън за онова блажено царство, което е пълно с всякакви приятни чудесии за човешките създания.

Из храстите подал глава кукуряка - първия зелен пряпорец на пролетта.

Бавно се движим към нашата планинска „Гостна” близо при многоводния извор, близо при ония огромни скали, струпани като че ли в безпорядък, като помен ни е останал от първия им строеж, когато са подпирали куполите на прастаро светилище на човеците - гиганти.

Ето ни, вече пристигаме. Доброволците - младежи вече са наклали голям огън, чийто пушек и пламъци приятно се отделяше към царствената белота. Пищялките на самоварите веч непрекъснато съобщават на жадните да дойдат и се почерпят с чай. Но, чакай, първо се преобличаме със сухи долни дрехи - кратковременно зъзнене по снега и после - миг -приятно чувство от сухата чиста риза - и чай, чай, ароматичен чай, с много лимонов сок и захар...

С горещата вода ние, така да се каже, намятаме една топла вътрешна броня, която сигурно ни пази от простуда.

Запяваме песни. От бодрите дружни гласове огънят, като че ли запламтява с по-голяма сила. Дълги пламенни езици хвърлят весели искрици, като че и те пеят заедно с нас.

От дрехите ни се вдигна мъгла от пара.

Някому хрумна идеята да си направим хорце. Чу се свирня от цигулка - ритмична, бърза, бодра - леви, леви, леви, хоп, хоп... Земята затътни. Лицата горяха от изблик на сила и очите - от радост.

Отстрани неколцина умъдрено следят нашата лудория. Но, не се стърпяват и ето, хващат се и те, не ги сдържа, оставят другиму, по сърцат, да довърши критиката.

Задава се Учителят. Обгърна ни с бащински поглед. Заставаме. Тогава Той ни нарежда на голямо колело с такта: десни, десни, десни с песента: „Ний сме славейчета горски”, като стъпвайки се приближавахме към центъра; после по същия начин играейки се отдалечавахме към периферията на кръга. И Той се залови с нас. Лицето Му сияеше като на юноша. Колко радост!

След това натискаме раниците. Изваждаме всичките си бойни припаси за една открита борба с неприятеля - глад. Ето ги ръчните бомби - праз, сърмици от зеле, куршуми от маслини, полета от бяла ряпа и алабаш - особено белите питички хляб и цяла тояга гевреци, събрани в куп, представляваха средства за сериозна съпротива против гладния неприятел. Каква музика от толкоз дъвкащи уста - царски симфоничен оркестър...

Слънцето вече преминава своя зимен зенит. Събираме се вече на поляната, стегнати за път. Шапките се отмятат от главите - величествено мълчание. После тихо се понасят словата на .Добрата молитва”, 91 псалом и „Отче наш”. Бодро поемаме път. Някой стои на речния бряг и ни брои: 50-52-60-70, 80-85-87-90-100, 150-200-209...

Спираме се на голямата поляна срещу бивака. Нареждаме се на няколко прави редици - отстоящи 2 разтяга един от други. Тук пък си правиме гимнастиката. Студено. Далеч от огъня, зъбите ни тракат, пръстите вкочанени. Но после настана приятна реакция - топлина се разля по жилите ни. Цели отрупани със сняг заслизахме към града, очистен от непроницаемите мъгли. Софиянци с любопитство извръщаха глави да ни гледат.

Бодри, като че ли ей сега тръгващи на излет, се връщаме дома, там - на сладка почивка, да досънуваме Божествения образ на планината.

 

Изгревът - Том 26
2.1.7.18 март 1923 г., неделя, [Витоша, бивака Ел Ше-дар]

 

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×