Jump to content
Ани

1923_03_04 Учителят е на екскурзия на Витоша с група ученици

Recommended Posts

Учителят е на екскурзия на Витоша

с група ученици

 

Спомени на Олга Славчева

 

2.1.6. 4 март 1923 г., неделя, [Витоша]


Часът е седем сутринта. Ставам, гледам небето. Тук-таме - облаци разкриват няколко бледнеющи звезди. Венера изпраща своята лъчезарна усмивка. Въздухът е свеж и топъл. Няма нито сняг, нито студ. Но Марта е стара неверница и затова дебелите палта са навързани върху раниците ни, за всеки случай.

И тоз път не сме малцина - повече от 200 души. Един след друг или на групи те се точат по Драгалевския път.

Ето ги и селяните млекари, подкарали своите каручки-двуколки с пълни гюмове мляко-препускаткъм града. Някои селяни пък са обслужвани за целта само със своето магаренце. Кротко, господар и добиче слизат към голямото селище да занесат на гражданите прясно млечице.

Поточета от страни пътя пеят малите се песни, шуртят, пенят се и отнасят далеко своята радост.

Слънцето, голям златно кълбо, едвам надникнало пак изчезна зад облак.

Ето го селото. Селяните се разшавали - повечето празнично пременени - сякаш готови за сбор. Рояк деца накацали по стоборите, облечени с бели кожухчета, с почервенели от студ ръчички и нослета, любопитно ни гледат. Някой от пътниците се спира, вади от джоба си пликче дребни бонбони и им раздава. Чува се дружния им радостен смях - нещо като благодарност. Край тях са и кучетата, весело въртят опашките, облизват се и умолително скимтят към раниците ни... Те си знаят, че има и за тях, но не сега, а на връщане...

Всред селото, над черквата се разлива голяма чешма. От няколко дула тече обилна, бистра като сълза и сладка като цветен нектар вода.

Улеят на воденицата е размразен, водата тиха и бистра се носи в него като кротко животно.

Изкачваме се полека по хребета на планината, заморени, запъхтени.

- Ех, да има сега поне една глътка гореща водица, казва някой и слага на устните си малко снежец, останал още нестопен по сухите горски листа.

- Има, отговаря друг, след нас върви чайникът и огнището.

- Как, какво огнище, чудим се.

- Ей такова, отговарят, прилича на лозова пръскачка, носи се на гръб с ремъци. Снабден е с пещичка, която подварява непрекъснато цели 8 килограма вода.

- Не е възможно, такова нещо, обажда се някой възмутено. - На гръб носи ли се гореща пещ...

- Носи се, как да не се носи, отговаря същия глас. Чайникът е сложен върху азбестова плоча и пречи на високата температура да изгори гърба.

След малко някой извика: - Ето го чайника!

Пристига Цеко - червендалест юначага - сложил на гърба си чудния предмет. Наистина като лозова пръскачка - ето и пещичката. Но чува се свирка - тя звучи от горния край на чайника.

- Защо свири, питаме Цеко.

- Свири, казва Цеко, защото водата е завряла - парата бие в свирката и тя запищява от вътре нагоре. Елате си налейте.

Цеко застава, приближава ме се при врящия самовар, отвинтваме кранчето на долния край и о, чудо! Всред планината сме обслужени с истинска вряла вода.

Юначагата се спира от група на група, услужва на всички и лети нагоре.

- Ще имаме още два такива, казва първото сведующе лице, което знаеше за самовара. Бях при Учителя, когато поръчваха този. Учителят сам обясни на майстора как да бъде направен този апарат за гореща вода в планината.

Колко хубаво! Няколкото глътки гореща вода премахват палещата жажда и като че ли подновяват силата ни.

Вред по планината ливнали води. Снегът навред се топи и на безброй потоци слиза към долината.

Тук-таме из под камъните надничва здравец. Клончетата вече обсипани с червени пъпки, пълни със сок бодро изправят вейки. Но Витоша е още бяла. Над нея облаците като завеса се разтварят от дето наднича лазурно небе. Като че ли Планинският Дух наднича към нас и ни приветствува с „Добре дошли!”

Слънцето, като блестяща, но забулена топка лети зад облаците. И долината е в лазур - там като че няма облаци. Само върху Стара планина, като че на будна стража стоят къдрави неподвижни облаци. Те приличат на въоръжени войни с огромни щитове и каски - едни пеши, на коне, други на каляски. Някои от тях държат дълги копия в ръцете си, други - огромни ' тръби, трети извили гигантски тела в мълчалива борба.

Ние вървим нагоре с крилата радост в душите си. Като че ли навлизаме в някакво ново царство - царство на щастие и велика радост. Като че ли се носим леко из водите на Божествена къпалня, която заедно с душата пречиства и телата ни, всяка клетка. Тих зефир ни гали, като нежните топли длани на любяща ръка. Въздухът прилича на най-чистата и сърдечна прегръдка...

Той е с нас; Този, Който ни изведе тука, посочи ни тая неземна хубост на природата за която ние досега бяхме чужди. Ето, събираме се около Него. Той ни говори... всички сме били едно пред Бога, всички трябва да работят, да работят... и че пътят е труден, труден.

Но що ли има трудно и непреодолимо, когато Той е с нас? Не излъчва ли се от Него свръхчовешка сила, която се прелива и в нас, и ни прави способни и за най-труден подвиг. Има ли препятствие, което да не можем да преминем под топлия поглед на тия слънчеви - пълни с благост очи?

Ето, седим върху снега и Той е с нас. И чудо! Пред мен за миг се слива древното минало в настоящето в един едничък миг, който ми разкрива една чудна тайна... Че Този, Който тогава водеше своите ученици из природата и ги учеше за Бога, е пак Този същия... И ние сме същите.

Няма хиляди векове - няма Христос и Петър, и Павел, и Йоан - има само един Вечен Дух, Който през всички времена е един и същ, само че расте, расте.

Ти, който не вярваш, ела и виж! Гледай тази картина и кажи що мислиш? Погледни тия будни очи на стари и на млади, които тичат след Него да се учат, да понасят мъчнотии - да носят тежести. Погледни и Него, как се грижи за тях, как тихо ги учи, как мигновено взима върху си всичките им горчивини и тежести. Ето ги древните ученици: стари и млади, старци и деца, учени и прости, богати и сиромаси.

Сепвам се. Невидима тъмна сянка се приближава към тази картина като крадец и иска да я помрачи. Кой е той? Нима и той е дошел след Него? О! Тогава... тогава той беше един и познато беше името му и отде е дошел, а сега, дали не са повече - дали не носят други имена и други облекла, в други роли?

Миг, но двете вечности се сляха в една и аз вече не можех да отличавам лицата и нещата.

Доле е също един голям каменен град, който подучен от книжниците и фарисеите и сега хвърля камъни срещу избраниците.

Внезапно всички ставаме. Върху огромна поляна ни поведе Той в равностранен триъгълник, после ни нареди в полукръг. Мълчание. Тихи стъпки върху белия сняг - безброй погледи отправени в един. Един слънчев поглед отправен едновременно към всички.

Дивна картина - несравним миг, навеки записал в гърдите ни нови скрижали на вечната любов.

И още, и още... Но кой може да опише това чудно видение на този миг в планината? О, ако би могъл?

Неволно гърдите въздъхват от чудна сладост и устните нашепват: -Господи, Господи!

Чува се неземна песен: „Махар Бену Аба”.

 

 

Изгревът - Том 26
2.1.6. 4 март 1923 г., неделя, [Витоша]

 

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×