Jump to content
Ани

1923_02_16 Учителят е на екскурзия на Витоша с група ученици (до Резньовете)

Recommended Posts

Учителят е на екскурзия на Витоша

с група ученици (до Резньовете)

 

Спомени на Олга Славчева

 

2.1.4.16 февруари 1923 г., петък, [Витоша]


В 7 ч. сме на сборния пункт. Земята е помръзнала. Сняг няма. Утрото е ведро. Тук-там още блещука по някоя звездичка, като ранобудна девойка в чисти двори. Изток е тъмен още; само една златна ивица отделя небето от земята. Всеки миг чакаме слънцето, но то още се бави, сякаш да постегне върху гърдите си топла дреха, на ръцете си еднопръсти топли ръкавици...

И ние добре сме се приготвили за път. Не липсват кожухчета и по нашите гърбове, дебели шалове и топли ръкавици, а още и подковани обуща.

Вървим напред с бодри крачки. От ляво, край пътя, тече полузамръзнало поточе. Бодрият му глас се чува като нежен ромон изпод напукания лед - безспирна приказка на Водни духове, които вечно приказват за чистите, високи върхове, за роената капка, за слънцето, за планинския въздух.

Зачурулика птиче! Кое ли ще е то? Кой ли е този тъй ранен хвърковат предвестник?

Витоша се накачулила с гъсти мъгли. Тя иска да ни сплаши, за да се върнем, но ние познаваме вече добре шегите на нашата стара приятелка; не веднъж, всред бури и мраз внезапно разкрие тъмното си було, от което блясва милия и дружелюбен поглед...

Прекосяваме селото. Ето ни край водениците, гдето сядаме върху твърдия сняг на почивка. Слънцето отдавна е изгряло, но чак сега показа лъчезарната си глава над тежките мрачни облаци и благо разля над нас мила усмивка. Тя беше кротка покана да снемем качулките от главите си, да не се плашим толкоз много от студа.

Драгалевският монастир оставя в дясно - доле, а ний се катерим по снежната урва. Но, чудно нещо! Вървим по същия път, а няма вече ни следа от умора - пъшкания и охкания не се чуват, почивки не се правят, освен малки престои от 3-5 мин. Газим по омекнал сняг, като по килим от гъста трева. По клоните още сняг - тук -таме приличащ на най-изкусна тантела. Клоните леко се подули, изкарали червенички и кафяви пъпчици - мили, далечни предвестници на дълго жадуваната пролет.

Наистина, Витоша отмята облачното наметало от стройния си стан, от дето се разкриват ослепително белите й плещи. Чаровница ненагледна! Из процепите на гигантските скали се издигат мъгли на възбог - величествени сенки като някои исполински духове, които се крият из пещерите подобно крилати змейове.

Сега пък градът на свой ред е закрит зад тъмна преграда. Над него се носят малки бели облачета, подобно кораби по смръщено море.

Витоша вече разкрива и главата си. Ето го и коронования с бяла тиара връх. Как блестят мириадите [мириади - десетки хиляди] брилянти по нея!

Въздухът е мек, напоен с топли лъчи. Движим се бодро и леко.

Стигаме равна поляна от дето се вижда цялата Софийска долина и отсреща огромния гръбнак на Стара планина.

Доброволци момци вече са ни изпреварили и наклали буен огън. Там вече врят големите ни бакърени чайници - готова вода за ароматичен чай.

Пристигаме пламнали от топлите слънчеви лъчи. Вадим чисти дрехи за преобличане, тичаме по шубраките - първо потните дрехи да снемем. После поднасяме чашки под чучура на големия чайник, пущаме захар и резенче лимон в чашата и - почва едно от най-приятното действие на планината. След първата чашка следва втора, трета - дордето се изстиска целия лимон в добре подзахарения ароматичен чай.

После развързваме раниците; тогава започва истинската закуска. Ето го надутичко бяло самунче, ето ги лъскавите маслинки, бялата ряпа, крехкия праз, орехите, халвата, ябълките, зимовките круши. Колко хубаво! Навярно бяхме много гладни, защото подир един час от тия земни блага не остана ни помен.

Заваля дребен скреж и с малки звездички наръси косите ни. За миг небето се помрачи, но после пак бърже се разясни.

Тръгваме отново. Барометърът на Учителя показва 1600 м. над морското равнище. Лъкатушим полека. Заставаме, гледаме бялото море от сняг около нас, упиваме се от Божествената гледка и пак поемаме нагоре. Ето ни веч под Резньовете. Сега те отрупани със сняг гледат към нас застрашително. Приличат на заключено съкровище, що едничка пролетта може да отключи.

Сядаме върху снега. Потъваме в чудната тишина и мълчание на природата. Той е с нас. Как зорко бди за всички дали са добре пристигнали и дали всекиму е дадена и тук порция вряла вода - мощен предпазител от всички видове простуда. Когато всички пиха, Той ни каза да се наредим в 4-5 дълги редици един зад друг и по 2 метра разстояние. Обърнати към изток, ние зачакахме. Изведнъж ни обви мека мъгла. По Негова команда почнахме да правим плавни гимнастически упражнения, като същевременно пеехме: „Изгрява Слънцето”. Ръцете се движеха под такта на песента, като че пъдеха мъглите и привличаха слънцето. Постепенно въздухът силно се затопли и в гърдите ни нахълта някакво неземно благоухание. Слънцето проби мъглите и ни обгърна с мощна топла вълна! Ето го, то цяло се показа из ведрия лазур. Но и то за миг, като че стана синьо, синьо и затрептя отгоре като грамаден сапфир, ограден с огромен светещ ореол. Всички се потупваха по гърба, пипаха ръцете, лицето си, усмихваха се един на друг и тихо си шъпнеха за „чудото”, което ставаше, за което нямахме думи да изразим.

След това пък сняг на едри парцали. Мек, пухкав, топъл. Зад нас отново се спуснаха мъглите; тъмната стена пак закри белите плещи на Хубавицата, а градът се разведри пред нас в синкава далечина. Духна остър вятър. Мекия сняг по нас замръзна и увисна на кичури. Пътят стана труден поради новия сняг, засипал стъпките ни. Почнаха да падат и се търкалят из снега. Чува се смях, кикотене. Как сме се смъкнали до водениците и не сме усетили. Водата над улея замръзнала и потекла на бляскави сталактити. Всичко отново е под лед. Студ. Със сърца сгорещени от пътя и „Чудото” под Резньовете, ние не го усещаме, а със снежни шапки, плещи, раници и ледни висулки по косите, рано слизаме в града. Зиморничави изконтени дами и господа ни изглеждат с любопитство...

Ето ни в малка, топла стая, измити и преоблечени, отново пред чашка чай, която за ръка довежда сладката нощна почивка и нова мечта за друг пак излет Нагоре.

 

 

Изгревът - Том 26
2.1.4.16 февруари 1923 г., петък, [Витоша]

 

Сподели публикацията


Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване

×