Към съдържанието


Снимка

1905_01_10 (датат не е точна) Учителя посещава семейство Иларионови в Цариброд


  • Please log in to reply
2 отговора на тази тема

#1 Ани

Ани

    Advanced Member

  • Moderators
  • 3705 Мнения:

Публикувано 20 февруари 2015 - 10:27

Учителя посещава семейство Иларионови в Цариброд

 

От спомените на Елена Иларионова, 1905 г., се знае че Учителя е посетил семейство Иларионови за да помогне на Константин Иларионов, който е командирован там в края на 1904 г. От спомените на Елена Иларионова се вижда, че в началото на 1905 г. Учителя ги посещава и излекува Константин от тежко заболяване. Тъй като Цариброд (днешния Димитровград) не е много далече от София, то Учителя е отивал за известно време там и се е връщал в София. През февруари, по молба на семейството, Учителя ги посещава пак и престоява там около месец. За пребиваването в Цариброд може да се прочете в спомените на Елена Иларионова. За няколко дневното си отсъствие от столицата, Учителя споменава в писмото си до Мария Казакова, 17 януари 1905 г., София.

 

1. Спомени на Елена Иларионова -1905

 

2.  Писмо до Мария Казакова, 17 януари 1905 г., София.



#2 Ани

Ани

    Advanced Member

  • Moderators
  • 3705 Мнения:

Публикувано 20 февруари 2015 - 10:28



СПОМЕНИ НА ЕЛЕНА ИЛАРИОНОВА

Учителя продължава да поддържа оживена кореспонденция с Мария Казакова. В запазените четиринадесет писма Той й дава различни напътствия, разяснява й множество закони от физическия и духовния свят.

Запазени са също две писма и една картичка до сем. Иларионови.

Елена и Константин Иларионови заминават за границата в края на 1904 г. Константин е командирован в Цариброд. В началото на 1905 г. Учителя ги посещава и излекува Константин от тежко заболяване. С това гостуване на Учителя у Иларионови е свързан един интересен случай, описан от Елена.

СПОМЕНИ НА ЕЛЕНА ИЛАРИОНОВА

Наскоро преместиха Костадина в Цариброд на служба. С пристигането ни сериозно заболя. Нито един познат нямахме там. Багажът ни не бе пристигнал, а в хотела бе неудобно да лежи. Съдържателят на хотела се погрижи да ни намери квартира, като ни услужи с негови дрехи. Настанихме се при много мизерна обстановка, а и зимата беше студена. При това положение болестта на Костадина се влошаваше. Военният лекар Тажер полагаше големи грижи да помогне на болния. Също се бяха загрижили и другарите му офицери, но нищо не подобряваше положението му. Бяха решили, че ще умре, а мене успокояваха, че поръчали някакъв специалитет, който ще му помогне. При това положение аз не знаех до кого да се отнеса за помощ. Не исках да обезпокоявам и братята си.

Пристигна ни багажът. Настаних на болния легло. Преместихме го с войника и му казах: „Направи усилие, Костадине, да станеш. Сега никой не може да ни помогне, освен Бог”. През нощта сънувах, че трябва да се отнеса за съвет до Учителя. Знаех, че живее в София, но професията и адреса му не знаех. Написах му една отворена карта на адрес: П.К.Дънов — София. Неочаквано и скоро получих следния отговор: „Г-н Иларионов не е болен. Той има задължение в живота. Ако сте съгласни да ги изплатите, аз ще ви помогна”. Ние дадохме нашето съгласие и вместо отговор Учителя пристигна. То беше радостна изненада. „Господ ме прати, каза той, да ви помогна. Когато размествахте и нагласяхте леглото, г-жата каза на болния „Направи усилие да станеш. Сега освен Бог никой няма да ни помогне”. Тогава Бог ми каза: „Иди, помогни на тия хора”. С голямо учудване го запитахме как ни е чул, като е толкова далеч от нас. „За тия, които чуват и виждат, няма разстояние”. И многото случки, които той ни каза, ни убедиха, че всичко е открито пред него. После прати войника да ни донесе прясна вода от чешмата. Наляхме една чаша и той подаде с една лъжичка на Костадина да пие. След половин час той сам го подкрепи да седне в леглото. После слезе, поразходи се из стаята. Пречисти се стомахът му и се почувствува добре, но доста слаб. „Сега може да отидете в казармата” — му каза Учителя.

Като на приятен гостенин, аз му приготвих разкошна вечеря от месна храна. Учителя потопи две-три хапка от чорбицата и почна да яде ябълка и хляб. На Костадина каза, че не трябва да яде месо, а аз съм свободна, каквото желая. Костадин яде ябълки, а аз се стесних сама да се храня с месо и така хубавата вечеря остана. Дори и войникът не яде. Оттогава почнахме да се храним с растителна храна.

За спане войникът отстъпи малката си стаичка към двора, а той спа временно в мазата, която беше почти пълна със сено, защото не бяхме още добре обзаведени. През нощта войникът Дичо излязъл на двора и видял Учителя в светли бели дрехи, коленичил, с ръце вдигнати нагоре, да се моли. Светлината, която се излъчвала от него, осветила цялата стая и той почти се губел в това ослепително сияние. На сутринта войникът ме запита:

— Кой и какъв е този Андон? (Той така го наричаше.)

— Гостенин — му казах аз, защото самата не знаех какъв е той по професия.

— Както го видях нощес, не приличаше на човек! Той беше Бог.

Аз му забраних да говори пред хората по тези въпроси. Така може би му се е сторило.

— Не можеш да ме разубедиш — ми каза той. — Аз стоях дълго време на двора и го наблюдавах.

Войникът с благоговение стоеше пред Учителя и гълташе всяка негова дума, като се стараеше да бъде по-внимателен и добър. Когато трябваше да ни напусне, раздели се от нас с голяма скръб.

На другата сутрин Учителя изведе Костадина на един висок царибродски баир. В това време дойде лекарят да провери състоянието на болния. Аз го посрещнах по-весела и му казах, че болният е на разходка с един наш приятел. Той го потърси из стаите и, като не го намери, каза: „Тука е станало някакво чудо. Аз ще почакам да се завърнат и да се запозная с гостенина ви”. Като се завърнаха, запозна се с Учителя. Остана дълго време в разговор с него по много медицински и духовни въпроси. Учителя му каза: „Има и други сили извън земните, които помагат”.

Това стана известно между другите офицери. Заинтересуваха се от Учителя и го поканиха да им говори. Той държа няколко беседи, от които всички останаха доволни. На един от офицерите описа характера и каза на жена му да не се сърди, нито да прави опити да го изправлява, защото няма развит център на добър домакин. Всички се засмяха, понеже знаеха, че е така. Като се завърнахме вкъщи, Учителя ни каза: „Тия хора имат едно дете, живо погребано. Човек може да е умрял повидимому, а да е жив. На задния мозък има един център, където животът е скрит, и по него се познава дали човек си е заминал или не”. Майката много тъгуваше и споменаваше често, че чувствува детето, като че ли е живо погребано. Познатите й си мислехме, че от любов към него говори така.

Престоят на Учителя при нас продължи почти целия февруари 1905 г. Случиха се хубави топли дни. Учителя пожела да излязат с Костадина на екскурзия. За храна си взеха няколко ябълки, три-четири портокала и хляб. Костадин беше още доста слаб, но Учителя искаше да го изведе в природата. Тръгнали без определен маршрут, отправили се към сръбската граница. Времето било променливо, като че ли се забавлявало с тях. Стигнали до една височина, за изкачването на която имало само козя пътека. От едната страна — пропаст, в долината на която се разливала голяма река. От другата страна — високи стръмни скали. При най-малка загуба на равновесие неизбежно било падането в пропаста и — право в реката. Учителя поел леко напред и нагоре, като че ли не стъпвал на земята. Костадин, натоварен с провизиите, страхливо и съсредоточено го последвал, като едва се движел след него. Учителя се поспирал, попоглеждал го и, без да каже дума, продължавал пътя си. По този начин благополучно стигнали до върха, над който се простирала разкошна поляна. Поотпочинали си и се понапекли на пролетните топли слънчеви лъчи. След това неочаквано завалял сняг. Костадин, немощен и страхлив, казал на Учителя: „Г-н Дънов (тъй го наричахме тогава), къде отиваме? Времето се разваля. Да се върнем.” Той спокойно му отговорил: „Не се страхувай. Тоя сняг ни поздравява” и си продължили пътя.

Стигнали до едно планинско село от три или пет къщи, не помня добре. Учителя влязъл в една от тях. Домакинята го приела с радост. На огнището на една верига висяло котле с няколко зърна боб. Тя им предложила вечеря от това ядене и хляб, толкова чер и клисав, като че ли от кал замесен. Учителя после ми донесе парченце от тоя хляб и ми каза: „Вземах тоя хляб да ти покажа какви страдания има по хората, каква беднотия. Там мястото е непроизводително. На вас големи блага е дал Бог.” Пренощували в тая къща и на сутринта, при хубав слънчев ден, продължили пътя си. Стигнали до една дълбока река. Спрели се, защото с нищо не можело да се премине, а наоколо никой нямало. Костадин започнал да се безпокои — какво ще правят на това пусто място. Да се върнат назад е невъзможно, преминали вече опасни пътища. Учителя му казал: „Не се обезсърчавай. Сега ще ни пратят един човек с кола, който ще ни преведе през реката.” И действително, след 10 минути забелязали, че отдалеч иде някой с кола, впрегната със здрави едри волове, по посока към тях. Спрял насреща им. Запитали го може ли да се мине през тази река. „Може — им отговорил той. Тука има брод и аз ще ви преведа.” Преминал с колата да ги вземе и ги пренесъл на другия бряг. Благодарили му. Дали му нещичко и си продължили пътя.

Стигнали село Звънци. Там се срещнали с местния учител, който правел разкопки и открил баня с лековита минерална вода, съществувала още от римско време. Завел ги да видят банята и неговите разкопки. Учителя предложил да се окъпят и влезли само двамата в банята. Костадин заплескал, зацапал из водата и се почувствал тъй добре, като че ли всичкия товар снел от себе си и го оставил там.

Завърнали се през други, не тъй опасни пътища. Всичко тъй им се нареждало, като че ли някой вървял пред тях да чисти пътя им. Стигнали до Цариброд доста изморени. Нямало никакви превозни средства, освен една каруца, впрегната със сляп кон. Учителя предложил да си дойдат с нея до вкъщи. Костадин, като военен, счел за унижение да седне в нея, при това се страхувал да не го срещне полковият му командир, който правел на офицерите доста забележки. Затова казал на Учителя: „Седнете Вие, а аз ще направя усилие да се завърна пеш до вкъщи.” Учителя го придумал, та седнали и двамата. Костадин си понахлюпил шапката да не го познаят. И така, благополучно пристигнаха вкъщи. Учителя ме повика да видя с какво са дошли. И като се прибрахме, започна да ми разказва за пътешестването им, за каруцата със слепия кон, за стеснението и страха на Костадин; смяхме се много.

Като останахме насаме, Костадин ми разказваше и се учудваше как Учителя го е превеждал умело през непроходимите пътища и как една невидима ръка ги е ръководила и изпращала всичко навреме...

Учителя ни извеждаше почти всяка сутрин по Царибродските височини, като ни обръщаше внимание на всяко срещнато в пътя ни растение, животно. Особено интересни му бяха камъните и всякога вземаше по едно камъче и ни разказваше неговата история, за мъховете, които растат по него, за живота, който навсякъде прониква. Ние го слушахме с интерес, но не намирахме да е много важно за нас. Срещнехме ли грамадните овчарски кучета, които с устрем тичаха към нас, готови да ни разкъсат, той им показваше показалеца си и те се спираха и връщаха назад.

След няколко дни Учителя и Костадин излезли из околноста на Цариброд. Увлечени в разговор, навлезли в сръбска територия. Спрял ги постовият войник и ги попитал какво правят там. След това дошъл офицерът, видял Костадин във военна униформа и ги разпитал защо са дошли. Костадин обяснил, че, увлечени в разговор, незабелязано попаднали там. Офицерът запитал за Учителя: „Тоя господин какъв е по професия?” Костадин, без да знае какъв е, отговорил: „Учител”. Офицерът ги придружил до българската граница и най-любезно се разделил с тях. На обяд, като се разговаряхме за тоя случай, Костадин каза на Учителя: „Г-н Дънов, аз казах за Вас „учител”, тая мисъл първа ми дойде, но не зная каква Ви е професията.” „Ти право каза — Учител съм.” Ние още не можехме да разберем какъв учител е, след като не заема официална служба.

Здравето на Костадин се подобряваше. Учителя си отиваше в София и често пак ни посещаваше. Подкрепяше ни в мъчнотиите и страданията ни, казваше ни, че в Цариброд изкарваме нашето посвещение. Срещахме затруднения и в храната. Тамошните жители употребяваха месо, повече свинско. Нашата храна беше печени ябълки и яйца, освен ако от София не си поръчвахме друго.

На Костадин му се виждаше тежка военната служба и искаше да се уволни. Командирът му, г-н Касабов, който го обичаше, го увещаваше да не напуска, като му предложи по-лека работа. Костадин счете за унижение да взема заплата, без да върши работата си добре. Уволни се. Трябваше да решим къде да се установим.

  
Спомени на Елена Иларионова -1905

Всемировият Учител Беинса Дуно и Велико Търново - том 1 (1900-1913г.)



#3 Ани

Ани

    Advanced Member

  • Moderators
  • 3705 Мнения:

Публикувано 20 февруари 2015 - 10:29

Писмо на Учителя до Мария Казакова

 

София, 17. I. 1905 г.


Любезна сестро М. Казакова,




      Вашето писмо от 10 т.м. получих. Отсъствувах от столицата за няколко дена. Мен ми е известно всичко. Не бързайте да пишете. Аз ще уредя мъчните работи по друг път. Божествената сила не се е съкратила. Господ от горе е предвидил всичко, което има да стане в Русия и в целия славянски дом. Адът се вълнува отдолу, но докато е Господ на кораба, няма защо да се боите. Нека се радват враговете. Това е техният час. Но тези, които са с нас, са повече. Времето не е далече, бъдещето ще покаже, че в Божиите решения, макар и да има забава, обаче отмена няма. Бъдете мъдри, бъдете и благоразумни и дълготърпеливи. Не давайте святи неща на тия, които не са готови, да не би да се възползуват лукавите за ваша суета. Укрепвайте във вярата, дръжте се крепко за Истината. Мен ще ми е много повече радостно да виждам вашата любов да се усилва към Господа, вашия ръководител, и да е съвършена, понеже това е и смисълът на живота. Желая да има мир и задружност помежду всинца ви. Мен ми са неприятни вътрешните раздори. Не казва ли Отец, че вам е благоволил да даде царство. И трябва да бъдете всички готови за това, което ви се готви. Наоколо ви има радост и веселие. Не разбирате ли, че Небето ви се радва. А тази земя и тя трябва да стане място за живеене. И в нея трябва да се изпълни волята Божия тъй, както е горо на Небето. Аз ще ви изпратя на всинца ви моите благословения и ще приемете мира ми, Моя Мир. Всяко добро дело трябва да расте постепенно.

  Ваш верен П. К. Дънов



Източник: Писма до първите ученици (1889-1906г.)

 

Писмо до Мария Казакова, 17 януари 1905 г., София.






0 потребител(и) четат тази тема

0 потребители, 0 гости, 0 анонимни

placeholder