Jump to content
Хронология на учителя Петър Дънов

1944_12_27 Заминаването на Учителя


Ани

Recommended Posts

Заминаването на Учителя

 

На 27 декември 1944 г. Учителя напуска физическия свят.

 

1. Спомен на Николай Дойнов -  "ЕДНО Е ВАЖНО - ЛЮБОВ КЪМ БОГА -ТОВА Е ВСИЧКО, ТОВА Е ВСИЧКО"

 

Явихме се и на 27 декември, сряда, ден на Общия окултен клас. Но само изслушахме прочетената беседа. При разотиването си, минахме край прозореца на приемната Му. Завесите бяха вдигнати и ние отправихме поглед към Учителя, който лежеше. Това ни беше последното сбогом с Него.

Малко след това като подземен тътнеж се разнесе шепота: „Учителя почина.“

Тодор Стоименов, Боян Боев и други приятели уведомиха с телеграми братските кръжоци в провинцията за станалото събитие. За погребението беше определена датата 30 декември, малка отсрочка, за да могат да дойдат в София желаещите братя и сестри от градове и села.

Същият ден, 27 декември, тялото на Учителя, облечено в бял костюм, бе оставено в салона, където Той беше държал беседите. Непрестанно прииждаха братя и сестри и престояваха в мълчание, за да склонят глава. На всички бе помагал, със съвети за лекуване и с уреждане на трудни моменти в живота.

 

2. Спомен на Жечо Панайотов - ЗАМИНАВАНЕТО НА УЧИТЕЛЯ

 

3. Спомен на Стефка Няголова - Заминаването на Учителя

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Спомен на Николай Дойнов


"ЕДНО Е ВАЖНО - ЛЮБОВ КЪМ БОГА -ТОВА Е ВСИЧКО, ТОВА Е ВСИЧКО"


„През месец декември - отбелязва Жечо Панайотов -двама с другарката ми посетихме Учителя. Прие ни много любезно, както винаги имахме кратък разговор. Видяхме, че действително е отслабнал. На следващия ден му приготвихме и занесохме закуска - трахана, каквато още през есента сами бяхме приготвили. Знаехме, че Учителя обича трахана. В последствие разбрахме, че въобще не е хапнал от тази закуска, както е ставало с всичко, което братята и сестрите са Му донасяли. Тревогата около здравето и положението на Учителя растеше с всеки изминат час. Ние редовно посещавахме салона, когато имаше лекции и беседи. Последния път Учителя говори на 20 декември, но беше толкова слаб! Онези ценни мисли са записани в беседата „Последно слово“, том трети от „Завета на Любовта“. Онези, които бяха близо около Учителя прибегнаха до всички възможности, за да Му се внесе известно облекчение. Повикахме лекари от нашите среди и лекари отвън, за да го прегледат. Те се произнесоха, че Учителя страда от пневмония, а други, че от сърце. Положението на Учителя беше някак сложно. Той ту полягаше на кушетката, ту сядаше, ту се разхождаше из стаята за малко. Виждаше се, че Му е много тежко. През една от последните нощи, както бе Той полегнал и имаше вид, че не може да стане вече, изведнъж скочи, изправи се всред стаята с целия си ръст, лицето Му цялото грееше, вдигна ръката си за благословия и със силен глас каза: „Едно е важно, Любов към Бога - това е всичко, това е всичко.“ След това огънят като че ли угасна и Той си легна“

Така отлиташе един велик живот, живот отдаден на служба на Бога, в служба и помощ на всяка жива форма, стремяща се към светлината.

Явихме се и на 27 декември, сряда, ден на Общия окултен клас. Но само изслушахме прочетената беседа. При разотиването си, минахме край прозореца на приемната Му. Завесите бяха вдигнати и ние отправихме поглед към Учителя, който лежеше. Това ни беше последното сбогом с Него.

Малко след това като подземен тътнеж се разнесе шепота: „Учителя почина.“

Тодор Стоименов, Боян Боев и други приятели уведомиха с телеграми братските кръжоци в провинцията за станалото събитие. За погребението беше определена датата 30 декември, малка отсрочка, за да могат да дойдат в София желаещите братя и сестри от градове и села.

Същият ден, 27 декември, тялото на Учителя, облечено в бял костюм, бе оставено в салона, където Той беше държал беседите. Непрестанно прииждаха братя и сестри и престояваха в мълчание, за да склонят глава. На всички бе помагал, със съвети за лекуване и с уреждане на трудни моменти в живота.

 

И очите ми видяха Изгрева

87 "ЕДНО Е ВАЖНО - ЛЮБОВ КЪМ БОГА -ТОВА Е ВСИЧКО, ТОВА Е ВСИЧКО"

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Спомен на Жечо Панайотов

 

50. ЗАМИНАВАНЕТО НА УЧИТЕЛЯ


Политическият живот в страната ни следваше своето развитие. Октомври и ноември бяха използувани за създаване подходяща атмосфера, сред която да се разгледат дела в Народния съд, да се осъдят виновниците от миналия режим. Арестуван беше и Любомир Лулчев, обвиняван като съветник на цар Борис.


Учителят през това време говори беседите и лекциите, отпечатани в третия том „Завета на Любовта". Забелязваше се, че някак телесно поотслабва, взе да се говори, че няма апетит, не се храни добре. През м. декември, двама с другарката ми Го посетихме на кратък разговор. Прие ни любезно, както винаги. Видяхме действително, че е отслабнал. В следващите дни, другарката ми приготви за закуска трахана, каквато есента сами си изработвахме домашно. Занесе я лично на Учителя, за да закуси. Той й казал да остави съдинката върху масата. Разбрахме впоследствие, че нито вкусил от тази закуска, както въобще ставало с всичко, което братя и сестри са му донасяли. Ние желаехме да се храни повече, а това само бе изкушаване да наруши предприетото от Него гладуване. Неговата силна воля провеждаше това, което е трябвало да стане. Слушахме да казват впоследствие, ония които се грижеха за Учителя, че Той в студените декемврийски дни е престоявал навън много леко облечен. С моят прост ум, заключавам, че отслабналият организъм бе сполетян от пневмония и тя способствуваше да се прекъсне нишката на живота...


Последните дни на Учителя, прекарани между нас, са от особено естество. Нямам право да прониквам в това събитие, напускане на земният живот, чрез което Учителят се пренесе жертва за българския народ. Знаменателни са Неговите думи - „Не искам да поставя българския народ в положението на евреите, които с постъпката си с Христа, си създадоха много тежка карма".


Учителят, който излекува безброй хора, казано даже по чуден начин, можеше да предотврати своето болезнено състояние, но както казах, предпочете да бъде жертва за доброто на народа ни. Когато лекарите искаха да го лекуват при това болезнено състояние, Той казваше „Не съм болен, затова нямам нужда от вашите лекарства". Все пак, много важна е диагнозата на професор Тодоров. Повикал го е лично брат Борис Николов, за да прегледа Учителя. След като е дошъл на Изгрева и прегледал обстойно Учителя, е казал: „Оставям свободно моите колеги лекари, които са определили болестта, но моето заключение е, че г-н Дънов не е болен от пневмония, а е болен от сърцето си".


Какви са наблюденията и на брат Борис Николов: „От 2-3 месеца, забелязвам, че Учителят при екскурзии, често се спира за да поеме дъх. Спре се, подпре се на бастуна и почине малко. Това особено ми направи впечатление, когато няколко братя, отидохме на екскурзия до Мусала, след завръщането от Мърчаево. Учителят, който всякога вървеше бодро и бързо през нашите екскурзии, сега при тази екскурзия до Мусала, често се спираше, даже малко залитваше, но се подпираше на бастуна. Явно правеше усилие, чувствуваше се, че е затруднено дишането Му. Това говори, че още тогава Той е имал смущения в дейността на сърцето. Така щото, единствено диагнозата на професор Тодоров е правилна и остават верни неговите думи: „Господин Дънов е болен от сърцето си!".


Подробности по този период от живота на Учителя, ще опишат братя и сестри, които бяха тогава около Него. Той беше в съзнание до последния си ден и често е изказвал пред тях интересни мисли. Дал е и някои формули, които ползуваме и до днес.


Тревожехме се всички за това, което Учителят преживяваше. В последните Му дни, у мен се оформи схващането, че Той ще ни напусне - прекратяваше се живота Му на земята. Връщайки се вечер от работа, минавах край салона, спирах се пред приемната му, гдето сега бе леглото Му. Осведомявах се за хода на болестта, за лекуването и т.н. Прибирах се у дома, гдето също общата тъга бе обзела всички ни. Посещавахме редовно салона в дните когато имаше лекции или беседа. Последен път Учителят ни говори на 20.XII., но беше толкова слаб... Чудно как така изнемощял говореше ония ценни мисли, записани в беседата „Последното Слово". /Том трети от „Завета на Любовта"/. Явихме се и на 27.XII. - сряда, ден на школата, но само изслушахме прочетената беседа. При разотиването ни, минавахме край прозореца на приемната, завесата бе вдигната и хвърляхме по един поглед към лежащия Учител. Това ни беше „Сбогом" с Него. Току-що бяхме се прибрали у дома, ето че дойдоха и ни съобщиха „Учителят почина, Учителят почина!" Него ден не отидох на работа, само съобщих на шефа за скръбта в Братството и той изрази съчувствието си.


Старшите братя - Тодор Стоименов, Боян Боев и други, уведомиха с телеграми кръжоците в провинцията, че Учителят почина. Определена бе дата за погребението 30.XII., за да могат да дойдат в София желаещите братя и сестри от провинцията. Същият ден, тялото на Учителя, облечено в бял костюм, надлежно подредено, бе поставено в салона за беседите. Непрестанно прииждаха и престояваха там братя и сестри от Изгрева и от София, за да погледат последен път Учителя, който на всеки от тях бе помогнал със съвети, с лекуване, уреждане трудни моменти от живота им. Много мисли от Словото Му бе отпечатано в съзнанието ни. Музикантите цигулари, често бяха в салона и даваха концерти, изпълнявайки братски песни и незаменимата музика, която Учителя ни даде в школните лекции. Учителят не пропусна и в тия моменти да се отблагодари на обичните си ученици-музиканти. При един от концертите тия дни, изведнъж от съдината с ябълки, която бе сложена на масичка край Учителя, оттъркулиха се три ябълки и спряха пред тримата цигулари, които свиреха с цигулките там. Така се запомни тази сцена - Учителят им благодари. Въобще в тази траурна обстановка, често се виждаха просълзени очи, участвувахме с песни и натъжени излизахме, за да дойдем и другият ден на това тъжно посещение...

 

 

Изгревът - Том 15

50. ЗАМИНАВАНЕТО НА УЧИТЕЛЯ

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Спомен на Стефка Няголова

 

19. ЗАМИНАВАНЕТО НА УЧИТЕЛЯ



На 27.декември 1944 г. сутринта изпратих малкия си син Косю да купи нещо от магазина, който по него време беше зад салона. Отишъл Косю и купил каквото трябва от магазина и се връща. Това беше рано, около 7.30 - 8 часа и като идва ми казва: „Майко, ами ти знаеш ли, че Учителят умря? И Го чакат братя и сестри, плачат и Го чакат да възкръсне!“ „Какво разправяш.“ „Ама ето това ти казвам, всички плачат.“ И аз, както съм вкъщи, вземам палтото, а навън студ, страшен студ беше когато си замина Учителят. Обличам палтото и тичат към салона. А навън пред салона като Цербер, пази Иван Салонски, така наричахме брат Иван Антонов. Но Учителят беше още в приемната стая. В момента като пристигнах Иван Антонов беше отишъл някъде и аз успях да вляза и видя Учителя. Учителят беше така положен и главата Му беше вързана с кърпа. Поклоних се и какво съм казала не помня, но знам, че Го видях заминал. Нямаше дишане, нямаше нищо. А сестра Савка беше някъде, не беше там или някъде нататък. И аз си отивам за вкъщи. В същото време, в тоя голям студ братя и сестри изнасят всички столове от салона навън, на двора, защото Учителят ще бъде положен там, в салона. По това време Георги Димитров беше в Москва. За да бъде погребан на Изгрева е трябвало да се иска разрешение от Георги Димитров. Телеграмата била предадена, но чакали отговор. В същото време се била разразила такава силна буря, че връзката с Москва била прекъсната по телеграфа и минало доста време докато се възстанови. За кратко време връзката била възстановена, в което време се получило разрешението от Георги Димитров, че може да бъде погребан на Изгрева. Веднага след това телеграфът отново спрял да работи. Но важното било, че телеграмата се получила и с това бил разрешен въпроса за местото където да бъде погребан Учителят. И тъй, Учителят си замина в сряда, а погребението бе извършено в неделя. А беше такъв студ, всичко беше сковано от студа.


На мене лично по това време ми се дадоха от Невидимия свят следните слова: „Светлите разумни същества се интересуват от тебе като помагат на всичко, което е добро по великата Воля на Великия Миров Учител благ. Ти, твоите деца с Крум задачите си блестящо ги реши. Ти завърши един златен кръг в твоя живот с тях. Затова ти сега си освободена завинаги от такава голяма отговорност, никога занапред няма да раждаш. Слава на Бога, слава на Великия Миров Учител благ, слава на светлите разумни същества!“ „За нашия поглед“, казват те, „няма скрито, покрито.“ Той беше си заминал вече, поклоних Му се и казах или не казах нещо, нищо не помня. А Той така, като че е заспал. Вече не дишаше. Беше 7.30, а Той в 6.30 ч си заминал. И аз оттам бързо излизам докато го няма Иван Антонов, защото той постоянно пазеше, не пущаше никого, а пък аз отидох без да ми препятствува някой. Като излизам виждам сестрите как плачат и изнасят столовете от салона навън. Между тях и Веса Жечева. А пък навън беше студ! И лед беше сковал всичко. После Учителят Го пренесли на местото където седят стенографките, но аз не бях вече там. Аз си дойдох вкъщи, защото имам работа. Тия четири деца, това не е едно дете, имам грижи около тях.


Всяка вечер отивахме в големия салон край Учителя, но нали не бива да се пали печка, бе студено. Ние насядвахме на столовете, пеехме и се молехме. Спомням си, че един брат беше дошъл от някъде и свиреше на цитра, но не го познавах. Това беше всеки ден до събота. В неделя като че се пооткри небето. Разрешението го имахме, гроба беше изкопан и оставаше погребението на тялото на Учителя. На поляната, на която играехме Паневритмия направиха три кръга като носеха тялото на Учителя, а ние вървяхме след Него. Накрая спряха на местото където беше изкопан гроба до лозичката. Братята бяха сложили дъски на дъното на гроба, върху които поставиха ковчега с тялото на Учителя. Може би и отгоре е имало дъски, не помня повече . Изминаха 45 години оттогава - не беше ден, не беше два - цяла вечност.


При един случай синът ми Любомир Няголов разказа следното: Учителят бил казал пред братя и сестри преди да си замине, че е необходимо да си замине, защото в противен случай можело да бъде ликвидиран от комунистите, което обстоятелство щяло да донесе едно ново 500-годишно робство на български народ. Защото робството ни под турците е резултат от това, че българите са преследвали и гонили богомилите от България.


Е, може ли да умре един Учител? Умира човекът. Но Духът възкръсва. А Учителят бе Дух в Сила и Мощ и всичко бе обвито в Любов

 

 

Изгревът - Том 7

19. Заминаването на Учителя

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...