Jump to content
Хронология на учителя Петър Дънов

1944_12_25 Снимка на Любомир Лулчев пред Народния съд


Ани

Recommended Posts

 Снимка на Любомир Лулчев пред Народния съд,

25 - 26.12.1944 г.


210827.jpg
Сн. 26. Л. Лучев пред Народния съд, 25 - 26.12.1944 г.

 

За Любомир Лулчев и думите му пред Народния съд, 25-26 декември 1945 г., може да се прочете в:

1.
Думи на Любомир Лулчев на 25-26 декември 1944 г. пред Народния съд. (т.20 на "Изгревът")

 

2. Спомен за Любомир Лулчев от Елена Андреева

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

  • 1 year later...

Думи на Любомир Лулчев на 25-26 декември 1944 г.

пред Народния съд.

(т.20 на "Изгревът")

 

2. Д-р Н. П. Николаев - роден през 1887 г. в гр. Шумен. 1903-1920 г. -завършва военно училище и е офицер. 1920-1924 г. - следва право и получава докторат в Париж. 1935-1936 г. - главен секретар на Министерството на външните работи. 1936-1938 г. е министър на народното просвещение. От 1938 г. е министър на вътрешните работи във второто правителство на Кьосеиванов.

Д-р Николаев е освободен на 24 януари 1938 г. като министър на просвещението и назначен същия ден като министър на вътрешните работи. Лулчев го смята за много заядлив. И това се сбъдва.

По времето, когато той оглавява вътрешното министерство, започва разследване на самоубийства на т.нар. последователи на Учителя Дънов, като пресата обвинява Учителя Дънов. Срещу Лулчев е заведено следствено дело за блудство с малолетно момиче, което впоследствие прави опит за самоубийство. Започва конфликт между Лулчев и Николаев. На 14 ноември 1938 г. той е освободен и е назначен о.з. генерал Никола Недев. Ето какво разказва Лулчев по тази история:

Заседание на Народния съд на 25 декември 1944 г. 256

- ...Щом замина царят в странство, онези, които бяха разбрали какви са моите разбирания и къде тикам царя, веднага ми скроиха един кюляф, да го нарека на прост език.

- Един капан.

- Един капан. Някаква госпожица се беше самоубила, докато съм бил горе, на Рила, и веднага след идването ме вика следователят и като влязох при него, каза: «Вие по процеса на Лулчева ли сте?» Аз идвам за свидетел по процеса, а той ме пита по процеса на Лулчева ли идвам. Казвам: «Г-н следовател, сега идвам от Рила. Какво искате?» Казва: «Ти си виновен. Или ще внесеш 10 000 лева, или ще те турим в Централния затвор.» «Аз - казвам - съм набеден, г-н следователю. Вие сте предубедени. Аз още не съм говорил.» Почна веднага следствие. Във вестниците писаха: «Дъновистът Лулчев така и така направил. Помогнал на еди-коя си госпожица да се обеси.» Това не беше за първи път да се преследват дъновистите. Това беше на мода. Почна един тормоз. Това беше абсурдно. Една госпожица се обесва. Нейният зет е тук, той е съдия. Нейната майка и сестра са тук, аз съм виновен, че се е обесила! Имал съм вина! Аз имах само една вина - че когато тя дойде при мене и беше в крайно закъсало положение, помолих министър Сапов255 да й даде работа. Той й даде работа в Дирекцията на полицията. Това беше моята вина - че се бях отнесъл човешки. Разбира се, това следствие се свърши с нищо, но се опитаха да упражнят срещу мене тормоз, като реакция срещу онова положение, което имах пред царя. Това става известно. Аз имам записани в моя дневник известни неща - няма да го чета, за да не ви отегчавам, - известни разправии, които ставаха между министрите и в които аз взимах участие само дотолкова, доколкото защитавах интересите на избирателите. Защото мене ми се искаше да се изберат хора, които фактически да донесат нещо.

 

3. Английският представител в София е пълномощният министър Морис Питърсън. Ето как Лулчев обяснява този случай:

Заседание на Народния съд на 25 декември 1944 г. 256

- Есенцията е тази: че той [цар Борис III] трябва да възприеме английската политика като образец, т.е. както английските политически мъже се водят със своя народ.

- Той какво Ви отговори?

- Какво ми отговори, не помня, но аз му представих едно писмо, което е записано в дневника ми на първа страница, в което го съветвах да извика някои хора от нашите министри и да се разбере с тях. Аз казах: тези хора да бъдат единични хора, в които той има доверие. След това да се срещне с английския посланик, да му каже, че това, което става в България, не е някакъв заговор, за да не мисли, че се прави нещо ново. След това да извика десетина души от тези партии - демократическата и народняшката, - които да образуват една група, работниците и селяните да образуват друга група - на тези две партии да даде обществен ход по начин, който той намери за добре и по ония принципи, които те си намират за добре, като програма. Това нещо аз му го потвърдих с едно писмо, което е приложено.

- Той отговори ли?

- Той се отнасяше много внимателно към моите съвети.

 

........................

 

107. Цар Борис III не е обичал добрите хора. Това го вижда не само Евдокия - сестра му, но и Лулчев, който го упреква, че изкарва на преден пост в държавата лошите хора. Това не е недостатък на царя, а негов хитър ход, за да може после да се измъкне, като каже, че не той е виновен, а този или онзи министър. Този ход той непрекъснато го прави, оправдава се чрез Народното събрание, чрез политиците и т.н. Но той си е такъв, защото това е тактиката на Бурбоните, а той върви по рода на майка си. Създава своя политика и начин на управление на държавата и настройва всички един срещу друг, а същевременно стои настрана и обвинява министрите за неудачите на управлението.

Заседание на Народния съд на 25 декември 1944 г.257:

[Подсъдимият Лулчев:]... Друг разговор, който е записан тук [в дневника на Любомир Лулчев], е през 1938 г., през януари. Тук е казано така - в дневника може да се намери на 96 страница от зелената тетрадка. Казва така: «След една разправия с Луков царят [го] извиква настрана и му говори: «Сега Ви говоря не като цар, а като човека Борис. Тая система държавна не е система нито Хитлер, нито Мусолини, ни комунистическа, а е система Борис и ако се провали, свършено е с мене.» Луков не ми прочете други работи. Луков казва: «Не мога... »

 

..................

 

Изгревът - Том 20

XIII. Бележки към дневника на Любомир Лулчев

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

103. ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ

 

Спомен за Любомир Лулчев от Елена Андреева


Е.А.: Любомир Лулчев е влязъл в Братството през 1919 год. Завел го един човек, инженер от работилницата, където той е бил поддиректор, военен. Той е роден през миналия век. Той е точно 14 години без няколко месеца по-голям от мене. Той е роден по сегашния стил на 1 .XI.1885 год. и когато го убиха, точно беше започнал шейсетата си година. Нали на 1.II.1945 год. ги убиха от Народния съд. Той беше почнал шейсетата си година тогава. Той е роден в Кнежа. Баща му е бил там пощенски чиновник. Те после са се местили и в други градове, както местят пощенските чиновници, но когато той е роден в Кнежа е било. Той е завършил военно училище, офицер беше. Когато е дошъл при Учителя той беше офицер и аз в Братството когато дойдох той беше офицер на инженерните войски, а тогава беше с чин майор.

През 1919 год. идва и ми разказва първия път когато идва, какво му се е случило с Учителя. Той ми разказа. На мене лично го разказва: „Учителят говори и аз слушам. Слушах, слушах и казах: Няма логика в това говорене! И веднага Учителят казва: „Някой ще каже, че няма логика в това, което говоря!" Него това го фрапира. „Той мисли ли чете?" Разбирате ли? Щото, за да може това да каже, значи той разбира, че Той чете мисли. Щото никой не е казал отвънка. И това му направило впечатление и оттогава... Това е първото нещо, за което се връзва за Учителя той. Той слуша беседи, но на ул. „Опълченска" 66 ли, не знам. Но когато аз ходех 1920 год. той идваше там. Щото имаше двама офицери. Аз впоследствие разбрах че той е единият, които идваха. Те идваха в униформата си на беседа. Но той е боравил с окултизма, с тези знания частно отдавна, изучавал школи и той имаше някакви вътрешни психически сили. Сега как ги е развил това не мога да ви кажа, не зная това, пък и него не съм питала, но той например ми каза в 1920 год. какво му се е случило когато е бил в Лондон.

Той е един от първите български пилоти. Пращат го, понеже е от инженерни войски, пращат го за инженер да учи в Лондон и когато е била Балканската война, не е могъл да довърши. И той ми казваше, че е 124 пилот в света. Толкова, от първите пилоти е. Щото 124 какво е то, нищо не е. Свършва се войната, но той е летял над Одрин с тези самолети първите и ми е разказвал, че като летяхме казва, като имаше мъгла водните капчици, като съчми се забиват в лицето, щото те открито са летели. Те не са били затворени самолетите. Е те пускаха бомби. Сега той участвал ли е в това не знам. Те са били няколко души. Аз не знам как се казваше неговият началник, той е първият пилот в България. Знаех го, но съм го забравила. И той казваше, че там, като се движил по улицата в Лондон срещнал един индус облечен в индуски дрехи, както те се носят и много силно впечатление му е направил той. И в 1920 год. той казва, че му се явил във видение Мория, този индуският учител. „И мисля, че този беше същият, който го видях в Лондон". Така ми е казвал. И той му е казал, сега тези думи само на Учителя съм ги казала и сега ще ви ги кажа на вас: „Ти си каша, ще видим какво ще излезе от тебе!" Мория му казал това. Той ми го каза. И понеже не е благоприятно, вярвам, че е истина. Той, да ви кажа беше така. Иначе, имаше случаи когато можеше да скрие нещо, да не каже. Но беше истинолюбив така, обичаше, да, такова нещо нямаше да излъже, щото отговорността я разбираше. В разговор аз казах това на Учителя, но Той нищо не каза. Не, по-късно ми каза веднъж: „Е какво му каза Мория?" Само толкоз, ме попита. Щото аз Му казах, че така му е казал Мория на него, когато е бил млад. В.К.: Ама във видение или наяве? Е.А.: Явил му се в образ, видял го. И след това той винаги държеше на масата си портрета на Мория. В.К.: А какво е отношението на Учителя към Мория?

Е.А.: Вижте какво, той е друг Учител, работи по друг метод. Той не е Учител на Любовта. Той е Учител на Мъдростта както казват, някога Ружа ми казваше, че е чела негови книги, преведени на български, били много хубави, но Учителят не ги препоръчваше. Нещо имаше като книга, имаше нещо печатано от него, Учителят не го препоръчваше. Сега Той знае защо. Не ги препоръчваше. Но Лулчев винаги държеше портрета на Мория до края на живота си, на Мория. Сега, той редовно посещаваше беседите на Учителя. Кланяше Му се. В.К.: В какъв смисъл се кланяше? Е.А.: Ами е-е поклони, както правеха, както правят реверанси в салоните като уважение. Винаги ще се събуе и сега вижте на мене какво ми казал лично. И него само на Учителя съм го казала, не на другите. „Аз съм казва свободен дух, не искам да се впрягам в колата на Учителя! Искам да живея като свободен дух". Понеже, аз пък му говорих, че по-хубав път от това, което Учителят ни дава няма, а пък аз имах желанието, той да се свърже с Учителя, защото не знам каква кармична връзка съм имала с него. Учителят впоследствие ми каза, че съм имала карма. Аз много исках да му помогна. Именно така, да се свърже с Учителя, защото за мене нямаше по-хубав път от това. За една душа по-красиво нещо от това, което Учителят ни е дал. И естествено желаех и на него това. И винаги съм говорила и сме беседвали. Повечето пъти той беше с Учителя. Той беше непрекъснато с беседите на ръка. Той винаги четеше. И неговите беседи бяха все нашарени и подчертани. Той четеше и чертаеше. Той четеше и странична литература. Беше много интелигентен и имаше чудно чувство на хумор. Той една книга беше написал под псевдоним Холера Ностра. И там беше описал такива хуморески, както ги пишат, такива работи. И даже в нашият салон първите 2-3 години той казваше хумористични неща. Той си ги измисляше. Той имаше перо. Така имаше този хумор. И даже ми казваше: „Елена казва, ако не е Учителят, като говоря на учениците му и Него ще наскърбя. Такива неща комични мога да дам, за всичките приятели, че те казва ще останат като нарицателни, пък чувствам, че това нямам право да правя". Все пак имаше ограничение някакво. Имаше един респект към Учителя, за да не прави това. И после, не си спомням вече, на Изгрева той почти никога не излезе да ги разказва. Веднъж или два пъти излезе с хумореска. Като дойдохме на Изгрева престана, не излизаше вече. Именно затова, защото не искаше да излага приятелите в комичната им страна, което е една положителна черта. Не, това хубаво беше, че не го правеше.

Сега трябва да кажа, щом говорим за Лулчев и за Учителя, и другото нещо. В 1930 год. Лулчев преживя своето съмнение към Учителя. Но много болно. Всичко у него беше така, силно. Той като личност беше силна личност беше и много силен интелект с много желязна логика. И умееше, като беседва с тебе, да ти хване противоречията и твоята нелогичност да я представи срещу тебе. Такава логика имаше, разбирате ли? То е малко като софистите както са го правили, но логично го правеше. След като изживя това съмнение той го сподели това с мене. Аз много тежко го преживях, не можех да приема повечето от нещата, които казваше за Учителя, но имаше неща, които аз не познавах. Но знаех как са и там съм се поддавала малко на негово влияние. Така, разбирате, да помисля като него, да помисля като него. И затова Учителя, когато това стана, затова ме отстрани от Изгрева и ме прати учителка. Разбирате ли, затова ме прати учителка на село. Това беше заради това, че той изля всичкото това негово отрицание към Учителя у мене. Щото съмненията са отрова. Аз бях отровена. И там три месеца, четири аз живях в село като отровена. И той тогава отиде в Тетевен и там стоя колко, половин година и като се върна беше написал „Генко орлето". Една от неговите книги. Но когато се връща оттам и на него имаше поражение. Той заболя. И той не знае от какво. Не ми казваше какво го боли, но той каза, че когато е дошъл не е имал сили да тръгне от гарата, за да стигне на Изгрева. А той там на Изгрева си направи една от първите барачки. Малка, два на два беше, такова, съвсем малко нещо. Той ми каза, че на всеки сто метра е сядал да почине от игрище „Юнак" до Изгрева, толкова бил слаб и изтощен. И тогава се обръща за помощ към Учителя. Учителят му помага. И на следващата година Невенка Неделчева тогава беше учителка, тогава тя при него живееше. Нея я уволняват, защото първата година когато аз отидох учителка и тя отиде учителка, а той отиде в Тетевен. Нея я уволняват защото той отишъл при нея и спал в стаята й. Това за времето не беше позволено и такъв повод взимат, и затова я уволняват. Когато се връща вече тука той бе смирен, Учителят е който, никой друг не може да му помогне.

Учителят какво е говорил не знам, какво му е било, това не знам, нали, но той вече беше редовен и идваше на стола. Той обикновено не се хранеше в стола. Но тогава една година ли две се храни редовно в стола. После пак си почна неговите работи след като оздравя, да. А преди това вкъщи долу като беше той почна да гледа на ръка на хората. И вкъщи, у тях гледаше. Когато дойде да живее на Изгрева, той гледаше на ръка, на поляната и дълго време гледа така. А пък един път Учителят ми каза: „Кажи казва на Лулчев да не гледа на поляната. Ако иска да гледа, да гледа вкъщи". Сега, това е език, който се разбира нали, аз му казах и той послуша. После, същото нещо направи с групата, която той създаде тези дето бяха в школата, дето я наричаха „Упанишада".

В.К.: Я ми разкажете подробно за тези неща. Е.А.: „Упанишада". В.К.: Какво значи това? Е.А.: Това са индийски древни писания, казват се писаните книги „Упанишада". Е сега защо те са нарекли „Упанишада", не мога да ти кажа. В.К.: Как я създаде? Е.А.: Ами всички, които него го почитаха като авторитет, като сила, защото той казваше неща, които ставаха. Например, една моя близка приятелка впоследствие, щото той беше убит вече, когато ми каза: „Ние каза със сестра ми отидохме и двете казва бяхме женени, и на двете ни каза, че ще се разведем. Никакъв изглед нямаше за развод, нито за едната, нито за другата и впоследствие каза, и сестра ми се разведе, и аз се разведох". Той че, ето един случай с хора съвсем чужди. Имаше някакви знания. Аз го питах: „Е, как гледаш на ръка?" Той ми казва: „Ами казва, то е само повод. Казват ми съществата отгоре". То имаше и нещо друго, което ми е казвал. Той казва, че получава уроци от Невидимия свят. Много интересни бяха. Разбирате, бяха геометрична форма и много кратко. Разбирате, за миг просветне съзнанието му, разбере един закон природен. Например, помня един път ми разказваше за някакви проекти, как се проектират, да речем как се виждат това спиралата, кръга, тези неща и учените ги имат, но на него му ги даваха като уроци, както ги наричаше. И аз даже много пъти му казвах: „Абе Любомир, що не ги събереш, наедно да ги събереш, ами това е много интересно". Да ви кажа за мене най-интересното, което той е имал бяха тия уроци. Много хубави неща бяха, щото беше знание това и дълбочина имаше. Всичките неща, които бяха, бяха с дълбочина. По всяка вероятност той имаше някакви сили психически и с това той въздействуваше на хората. Действаше с тези сили. Сега как го правеше не мога да ви кажа, но го правеше.

Аз ще ви кажа една опитност с него. То беше скоро като се бяхме запознали, легнала съм си вкъщи и си лежа и изведнъж почувствах реално, че той е до мене. Значи излъчил се е. И знаете какво, помилва ме по косата само. Аз нищо не му казах първия път, защото, викам си да не го изтълкува, да разбере че искам да ме помилва, разбирате ли, от страх за това не му казах нищо. Но вторият път го направи и тогава вече аз се осмелих да го попитам, и той ми каза, че се излъчва.Че може да се излъчва от тялото си. Сега, много години минаха, след 1930 год. трябва да е било, при един разговор аз казвам: „Излъчваш ли се?" Той вика: „Не". Аз питам: „Защо?" „Забраниха ми". Аз разбрах че е сбъркал нещо. Нарушил е нещо. Значи е направил нещо непозволено, да. Така каза „Забраниха ми". Забранили му отгоре, от Невидимия свят.

Сега искам да ви разкажа с царя случките. Връзката му с царя. Понеже това нещо някак стана международно, целият български народ, нали вестници писаха и така за него, като ясновидец. Той в 1925 год. или 1926 год. беше каза, че е поискал среща с церя. Трябва да е било преди 1925 год. защото те него го уволниха след атентата в църквата - 1925 год., когато убиха Стамболийски -1923 год. тогава го уволниха. Той имаше един приятел Никифор Никифоров, който беше завършил военна академия, негов приятел. Неговата сестра беше после наша сестра. Аз с нея се запознах, а пък аз него съм го виждала у тях като съм отивала. Никифор Никифоров беше една чиста гръцка физиономия, изваяно лице, разбирате ли, обработено лице. То и Лулчев, ако сте виждали портрета му, виждали ли сте го? В.К.: Виждал съм Лулчев на портрет. Е.А.: Иначе, той имаше доста правилни черти, зелени очи имаше. Имаше много хубава стойка. Разбирате ли? Изправен ходеше винаги, бързо се движеше, така ходеше на екскурзии. Едно нещо, което той прилагаше от Учителя е това, той пиеше вода много. Той пиеше вода знаете ли как? Сутрин ще изпие един чайник, 4-5 чаши и след обед 2-3 часа, след като си почине пак ще изпие още един чайник гореща вода. Дали това такова упражнение го изчистваше. Той сравнително за своите години беше много млад. Може би по този начин организмът се чисти от отровите и така си подържаше тялото здраво. Ходеше редовно на екскурзии, това го правеше. И здрав е бил той, не е боледувал, аз не го помня друг път да е боледувал. Само тогава, но тогава беше вече по други причини, да, по други причини беше.

В.К.: Той е бил свързан и със Стамболийски. Какво ще ни кажете? Е.А.: Той през времето на Стамболийски, те са били, даже той казваше, че те заедно с Никифор са дали идеята на Стамболийски за трудовата повинност. Трудоваци да отиват младите. Щото тогава нали България нямаше право на войска, малко е била ограничена и тогава той каза, че с Никифоров те са дали тази идея. Сега аз това не мога да кажа верно ли е или не, но той ми каза това. И те са помагали. И когато стана на 9.VI.1923 год. преврата, той беше вечерта у дома. Аз имах предчувствие и му казах: „Не мога да се разделя, с теб ще стане нещо. Мисля, че ако си отидеше няма да те видя повече". Такова чувство имах. И затова той остана до по-късно. Той рече да тръгне, разбирате ли нещо в мене все ми се вдигне страшно и аз даже го изпратих до тях, пак защото не мога да се разделя. В.К.: Докъде го изпратихте? Е.А.: Докъдето живееше, щото то беше доста далече и после стана късно, той ме изпрати втори път. А в това време Никифоров го е търсил 2-3 пъти и по такъв начин той не можа да направи връзка с Никифоров. А Никифоров изчезна и тогава никой не го видя, убиха го. Сега, дали ако беше направил връзка можеха и него да убият? Не знам. И това беше мое предчувствие, че без да искам го задържах, разбирате ли. Или приятели негови от Невидимия свят чрез мене го задържаха, това не мога да кажа. Но това е за мене така. Сега той не го разбра така за съжаление. Той по-другояче го изтълкува. Не го изтълкува така. Негова работа. Сега нали всеки има право както иска да тълкува. Той беше отишъл при царя и много дръзко му е казал: „Ако Вие сте цар на българите, Вие сте цар и на комунистите, защо ги убивате?" И аз казвам: „Така ли му говори?" „Така му говорих". И сега какво е говорил повече не знам. Говорил е значи, да не гони комунистите, застъпвал се за тях, да. След това дълго време не се срещаше и след като аз бях учителка на село. Но след това боледуване, сега по какъв повод се е свързал пак с царя не зная, но той ми каза, че ходи с Царя и разговаря с него и по политически въпроси. Ами казвам: „Ти пита ли Учителя да ходиш при него?" „Питах Го". „Е какво ти каза Учителя?" „Тебе ще те послуша цар Борис, толкова, колкото мене ме послуша баща му. Аз зная колко струват Кобургите". Ами рекох: „Ти с кой акъл отиваш тогава? Щом Учителя така ти е казал. Какво ще направиш?" „Ех, аз искам Елена да работя там". Беше само амбиция, разбирате ли. Да е съветник на царя. Това нещо го ласкаеше, това е моето впечатление. Защото той, ако беше послушал Учителя, нямаше да бъде на подсъдимата скамейка през 1944/45 год. заедно с другите. Учителят вижте какво му е казал, определено и ясно. Сега, той му е говорил за Учителя, това се знаеше че е в Братството и този, цар Борис е казал: „Не разбирам Лулчев беседите". Той му е носил да чете. Но е казал: „Не разбирам". Когато сестрата Евдокия, когато я посетил в двореца и там, той ми казваше че Евдокия, сестрата на Борис си повдигнала възглавничката и той видял под възглавницата „Льо Метър парл" - „Учителят говори" на френски го имала под възглавницата си. Значи тя чете Словото на Учителя. Разбира го, но той - Не! Значи царят не го разбира. И така почна тази негова работа нали до края, докато беше жив цар Борис, до 1943 год. После той почина и връзката му с двореца се прекъсна.
В.К.: Лулчев прави школа в Школата със своята „Упанишада". Как на това реагираше Учителя? Е.А.: Той всички оставяше свободни. Но когато с тези момчета образува школата не знам дали си спомняте Изгрева. На Изгрева, на горния край на поляната имаше един бор. И там под това борче те сядаха и той Лулчев им говореше след беседа. На слънце сядат, когато е хубаво времето. Даже един път Иван Антонов им е казал: „Ще повярвам, че положително върви добре „Упанишадата", ако борчето върви добре". Беше ми казал Иван Антонов. Но колко време мина не зная, но пак Учителя ми каза: „Кажи им, там да не се събират. Кажи на Лулчев там да не събира хората!" Явно, че Учителят не е одобрявал това. Аз съм го питала: „Какво правиш с тези момчета?" „Абе нали виждаш, че всичките са прости момчета. Те много неща не знаят. Много неща им говоря. Чета беседи, но покрай това много неща им обяснявам". Сега може да им е дал известна култура на тях, може би затова така се бяха привързали към него и така го тачеха. Нещо им е дал, щото ако нямат храна няма да отиват. Повече бяха братя, млади братя, но най-верен се оказа Аню, Йордан Андреев се казва той, даже той написал 4000 страници за Лулчев, за живота му -биография. Не шофьора, шофьора е Йордан Бобев. Не другия Йордан Андреев. Даже той ми предлагаше да ме лекува, че аз да му проверя това, което е писал, страниците. Но да ви кажа, което съм чула, така от някои хора, той го е поставил на мястото на Учител, толкова високо. Значи, нищо не е видял от него, това е моето впечатление, е какво да ви кажа, субективност има, субективно гледане. Сега може да каже и за мене някой, че е субективно, аз не претендирам за това, но не е така. Ходеше Лулчев при всички срещи с Учителя, ходеше преди да отиде при царя, отиваше при Учителя. Учителят го приемаше, щото вижте, Учителят на всички помагаше, които искат да работят. Сега като Го пита ще му каже какво да каже на царя. Но аз си спомням за едно нещо, когато го викал последният път царя, когато след това царят се върна болен от Хитлер. Когато го викал Учителят му казал: „Кажи му да не отива". Царят казал: „Как мога да не отида, Хитлер ме вика!". Разбирате, а тази среща струваше живота му.

Но после и друг един случай има, който е така интересен, за евреите. Знаете ли го този случай? Когато евреите почват да ги гонят, почват да ги местят от град на град, Учителят извикал Лулчев и му казал: „Кажи на царя, нито един евреин да не пусне вън от границите на България, защото помен няма да остане от короната му". Лулчев отива в двореца, търси го. Никой не знае къде е, никой не му казва къде е. Връща се при Учителя пак: „Учителю няма го, никой не ми казва къде е". „Ще го намериш!" Праща го пак, пак ходи, пак търси, никой не му казва. Втори път се връща. Когато се връща Учителят му казва: „Кричим!" Сега, той Лулчев би трябвало да намери царя лично и той, ако е ясновидец, ама не е могъл както виждаш, трябвало Учителят да каже -Кричим. И тогава той отива в Кричим и царят му казал: „Кой ти каза? Никой не знае, че съм тука". И той казал: „Учителят ми каза" и му казал какво казал Учителят. А царят бил подписал заповедта за изселването на евреите. Той не е посмял да откаже на Хитлер и затова. Вярно, това са думи на Учителя силни, но тогава и цялата общественост са били против изгонването на евреите в чужбина: писатели, художници, колективно, единично, но много протестираха пред правителството и пред царя да не пуща евреите. Целият български народ беше, аз това го знам и затуй съм го видяла, и едното и другото, но само Учителювото не е малко, и като отива той в Кричим, и след това с автомобила на царя се връщат и Лулчев каза, че пред него скъсал заповедта, разбирате, за изселването на евреите. И не пуснаха евреите да отидат в чужбина. Това е една положителна работа, която е свършил Лулчев чрез тази връзка, която имаше с царя. Той сигурно и в други неща е услужвал. Той услужваше на хората, като го знаеха, искаха молби до царя и т.н.

Даже аз чувах, че когато го арестуваха и когато са му прегледали книжата един, двама се обадили: „Абе тука казва и за Цола Драгойчева имало молба при него, за да моли за милост за царя". Защото тя нали смъртна присъда имала и имало молба за помилване. Правеше такива неща, той услужваше за тези неща. За него в политическия живот повече не знам. Е, разказвал ми е за царя, за министрите, споделяше с мене тези неща. Нещата, които така е имал, много неща е споделял, защото човек трябва на някого да го каже. Аз много пъти протестирах и му казвах: „Не разправяй това на другите", защото аз няма да го издам нали, но другите ще го кажат и даже имаше такъв един случай, който с мен се случи, те ме обвиниха мене. Той ми е разказал нещо което е било с царя, не помня какво е било, но той не го е казал само на мене, казал го е и на други и като обиколило така, как отишло до царя не знам, и като отива следващия път при царя, царят му се сърди: „Защо казва това си го казал? Тези неща са тайни и не бива!" Той с брат си седнали, мислили кой може да го каже. Кой ще го каже и той брат му пита: „Ти каза ли го на Елена това нещо?" Той казал: „Казах го". „Ей, тя с македонците там някаква връзка има и тя те е издала". Сега никаква връзка с македонците не съм имала аз. Аз с македонците не работех, защото те убиват и аз не исках да работя с тях. Даже веднъж когато ме помолиха да напиша мемоарите на един от тях аз попитах Учителя. А те ми бяха казали това условие, като напишеш това, никому няма да кажеш, щото ако се разбере казва, куршум има. Пък аз казах това и Учителят каза: „Ами, ако друг някой издаде и тебе те обвинят?" И аз тогава отказах. Както сега случаят този бе същият, както ме обвиниха за царя. Никому нищо не съм казала, защото какво да ви кажа, мен ми беше мило Учителя, беше ми мило. Работата, с която Лулчев се захвана исках да не се хвърля петно на Учителя. И пак с него имаше други две наприятни истории. На едното място Учителят ме прати, а на другото Лулчев ме помоли да отида да оправя работата.

Учителят в 1937 год. Го викаха на разпит. Някакви донесения имало от разни хора и Го обвиняват за някои неща, също там Лулчев го включват с известни обвинения. Че той закачил някакво малолетно момиче. То беше наше момиче. И Лулчев каза: „Ако можеш да му говориш на момичето, щото то не е викано на разпит при следователя. А това са само донесения". И аз викнах момичето един път, два пъти, три пъти, та преди всичко да го убедя, че да каже, че това не е вярно. Щото казвам, най-напред твоето име ще се изложи. Ти ще кажеш това, което е било, никой няма да повярва, ще помисли че е било повече и ти се излагаш и неговата каша на Лулчев се хвърля на Учителя на гърба. Детето ме послуша и не издаде нищо. И така това нещо се оправи.

Той пак имаше връзка с друго момиче, сега какво и как станало не зная, и какво дошло до Учителя не зная, кой Му казал. Те Му казали, че тя се заканила да отиде в Държавна сигурност, тогава безопасност беше и да разкаже някои неща за Лулчев. И Учителят ми каза да ида да й говоря. Аз бях близка с това същество, тя ме обичаше. Даже Лулчев веднъж беше й забранил пред всичките да не ме поздравляват, а тя му казала: „Ама аз обичам Елена, как няма да я поздравявам!" И затова, тя самата ми го е казвала туй впоследствие и когато отидох при нея стоях цял ден. Каквото можах да говоря говорих, даже вечерта аз не отидох при Учителя веднага да Му кажа, на другия ден беше клас и след като свършиха гимнастиките Учителят ме намери където бях някъде и ме пита: „Какво направи вечерта?" Така се интересуваше от това, щото наистина то можеше да стане голям скандал. И то пак щеше да бъде на гърба на Учителя. Та ето от тези два случая разбирате как кал се е хвърляло на Учителя, от дейността на всеки един от нас. Защото всеки си прави каквото може и каквото си иска, а после Учителят беше отговорен за нашите деяния. В.К.: Той е писал доста така книжки с псевдоними. Е.А.: Да, Любомили и какво още имаше, да и Лулчев с името си. А имаше нещо писано с Любомили. Той беше направил една „Извадки от беседите на Учителя, мисли от Учителя" и ги беше дал, даже Учителят ми ги подари. Аз останах изненадана. Ама аз вече се бях разделила с него. Учителят ми ги подари. Но понеже бяха мисли Учителюви аз с радост ги приех, нали така. В.К.: Трудно се е издържало на такъв човек. Е.А.: А, мъчен беше, мъчен човек беше. Много мъчнотии ми е създавал, много мъчнотии. Но аз пък по такъв начин пък научих много работи, много неща. Минах през големи страдания, но много неща научих. Много неща научих. И все пак, какво да ви кажа, сега след като минаха толкова години, след всичко, знаете ли колко ми е изяснено всичко в съзнанието и аз навсякъде намирам моите грешки. Макар че той ми е влияел да речем, аз съм го слушала от обич и т.н. Но все пак казвам, аз съм била при Учителя, знаела съм учението на Учителя и щом съм поддавала, значи съм била по-слаба. Иначе трябваше аз да не се съглася с него, аз да повлияя на него. Разбирате ли? И затуй, засега почти за нищо не го обвинявам. Помня първият път когато го видях. Аз отивах за изгрев слънце и минавах покрай Академията на земеделието, Агрономическия факултет. Тогава не беше построен Агрономическия факултет, а беше гора. Цялото това място до гората, там до широкия път беше гора. Такава храсти, ниско. Имаше ограда и аз минавах ту отдясно, ту отляво. Но понеже малко се боех сутрин, защото още тъмничко беше, за да можем да заварим изгрева, там имаше тел и за минавах покрай тела, щото от тела никой не може да изскочи. А там нямаше тел и викам може някой да изскочи, боях се. А после вървях по средата на пътя, за да имам възможност къде да бягам. Разбирате ли, имала съм винаги страх, казвам си това. И бях самичка и той мина край мене, и вървеше много бодро, и ме задмина. Сега той каза ли нещо, но аз казах: „Виж такъв човек мога да обичам". Това беше първото ми чувство, тогава го запомних. Той не ми говори. Мина и замина. Нищо не ми каза, но остави нещо в мене. Аз почувствах, той мина много близо край мене, той не помни това. Той не помни, аз после съм му казвала това, той не помни, че е минал и той няма представа, това е само мое преживяване. Само мое преживяване. И така постепенно по екскурзии след това стана контакта ни, да.

В.К.: Всеки човек има своя път. За всеки човек е по-лесно да го преживее, но по-трудно е да го обясни на другите, защо е станало. А още по-трудно можеш да намериш човек с когото да споделиш. Е.А.: Е, вижте, той имаше сила. Например знаете ли колко пъти. Нещо сме се скарали и аз казвам, няма да отивам. Ами ме викаше вътрешно. Създаваше ми такова непреодолимо желание да го видя и аз ставам, и тръгвам. Не мога да не отида при него. Като отида му казвам: „Защо ме викаш?" И той се смее. Не казва, че не те викам, а се смее, значи го прави. В.К.: Имал е качества. Бях чел една книжка на Томов и там имаше написани неща за неговите възможности да предсказва. Предсказал и се сбъднали. Е.А.: Той беше предсказал на една, която се самоуби там. Вижте какво, имаше така качества. Той беше силен и в едното, и в другото. И в злото беше силен, имаше отрицателни прояви, но и в добри прояви беше силен. Дето му казвал „каша" онзи, това е, две ложи бяха в него. Сега как си замина, дали накрая му е просветнало, когато е бил в затвора, щото когато от затвора дал една книга на адвоката си да я предаде на Невена, „На Невена Андреева", рекъл той. Той адвоката не е разбрал за кого е казал поръката, но имаше някаква поръка за мене, но тя не можа да стигне до мене. И в нея беше писал, в тая книга на полето: „За двата месеца които прекарах в затвора, научих повече, отколкото 20 години при Учителя". Това беше писал на полето на книгата. И аз видях неговия почерк. Адвокатът беше казал него за Невена, но той е объркал Невена и Елена и аз впоследствие се позаинтересувах, щото тогава бях отделена и казвам, не искам повече, аз можех и в съда да го видя, и това, аз не направих нищо. Не исках, да. Е тогава и Учителя не беше добре, и аз даже вестниците не ги четох. Такова напрежение живеехме с Учителя, последните дни, като виждаме, че не е добре. Много трудно се издържа. После вижте какво ми каза, което пропуснах да ви кажа. Когато го арестуваха, арестуваха го срещу рождения му ден на 1.XI.1944 год. Той тъкмо тогава навършваше 60 години. Аз направих сметка. Колко години навършва. Сега забравих коя година беше точно роден, 1885 год. бе роден. Отивам при Учителя по работа и като свърших работата, Той ми казва: „Арестували Любомир". Защото аз на име му казвах и Той пред мене говореше. Иначе не съм Го чула да каже другояче освен Лулчев, но пред мене така го наричаше, както аз го наричах. „Да, казвам Учителю и аз чух. Но знаете ли какво стана сега, Учителю, не се изправих на молитва, за да го освободи Господ, не се молих за това, но казах: Господи, пък нека веднъж да научи урока си!" Разбирате ли, така казах на Учителя и Той каза: „Е той казва, какво казваше? Нали не искаше да се впряга в моята кола! Нека опита сега!" И аз разбрах от това изказване, че Учителят го остави на закона на кармата и затуй го убиха. Даже съдът, прокурорът не искаше смъртна присъда за него, само доживотен затвор беше. Но казват, че от Москва пристигнало нареждане повече да осъдят и тогава, и той влязъл в кюпа. Но, ако той беше останал след Учителя, много повече трудности щеше да има Братството. В.К.: Щеше да обърка много неща. Е.А.: Много повече трудности щеше да има. Щото вижте какво, той беше силна личност и ако знаете колко хора ходеха да искат съвет от него, да се съветват, да го слушат. Аз един път писках. Викам „Хайде бе Любомир, да дойда да видя какво ги учиш ония момчета там". „Хайде ма, какво ще идваш, тези неща ти ги знаеш". И не позволи да отида. Не иска да отида. Пък аз исках да видя как работи. Мен лично ме интересуваше какво говори и как работи. В.К.: Когато решиш един проблем на един човек, то ти става онзи подвластен. Това е окултен закон. Но в този момент не трябва да използваш знанието си за користни цели. Ако си от белите братя така ще постъпиш. Ако си от другата ложа ще си направиш „Упанишада". Е.А.: Тогава именно разбрах и даже след туй един от неговите момчета като казах: „А сигурно казвам, ще го убият". Само не ме би, едно от момчетата. „Ето доживотен затвор прокурора иска". „Дай Боже, аз не искам смъртта му, само че казвам, такова чувство имам". И не ме излъга това чувство. Когато го убиха, макар, че бях разделена с него, знаете ли че ми стана лошо. В.К.: То е естествено. Това са вътрешни връзки, които се късат. Е.А.: Аз така повръщах жестоко, даже през нощта нещо преживях, аз не знам кога стана това и как стана. Не бях ни жива, ни мъртва, между небето и земята бях разпъната и разкъсвана. Едвам оживях до сутринта.

 

Източник: 103. ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВЕЛЕНА АНДРЕЕВА(1899-1990 )

Изгревът - Том 9

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...