Към съдържанието


Снимка

1925_07_11 Учителя на екскурзия до Мусала с ученици. Втори ден - 11 юли


  • Please log in to reply
1 отговор на тази тема

#1 Ани

Ани

    Advanced Member

  • Moderators
  • 3692 Мнения:

Публикувано 06 октомври 2014 - 07:29

Учителя на екскурзия до Мусала с ученици.

Втори ден - 11 юли

 
 
След третия младежки събор, част от участниците заедно с Учителя отиват на екскурзия до Рила - Мусала. За тази екскурзия може да се прочете в спомените на Олга Славчева:
 
1. Мусалла, 10 - 14 юли 1925 г., [Рила]
Спомени на Олга Славчева
 

На другия ден картината е съвсем друга. Дъжд вали. Хижата пращи от хора, които един до друг дишат най-разваления въздух на света. Повечето си оставаме отвън на дъжда заедно с Учителя под изобилната водна баня и гъста мъгла. Привечер почна да се разведрява, така до среднощ. Тогава потегляме нагоре. На всеки 60 души има водач с по едно електрическо фенерче. Така извивайки по стръмния път, нашето шествие приличаше на грамаден дракон с безброй светещи очи по гърба, що мудно, но неотстъпно пъпли всред нощта към върха.



#2 Ани

Ани

    Advanced Member

  • Moderators
  • 3692 Мнения:

Публикувано 02 ноември 2014 - 03:58

2.1.12. Мусалла, 10 - 14 юли 1925 г., [Рила]


Облачно; от София за Чам Кория потегляме с открити камиони. Едно от двете: или Мусалла ще бъде много приветлив, или ще излее над нас поройни дъждове, придружени със светкавици и гърмотевици.

Картината подир се сменя, а заедно с това, сякаш и въздухът ни здрависва със степенувана свежест. Най-хубавото е вече, разбира се, към Рила.

Кой ти гледа Самоков, кой ти гледа Чам Кория! Никой тук не ни е послал и никой не ни чака, но Рила ни е послала китни губери, кой от кой по-хубав, по мек и сладкодъхат, чака ни; ако не с топли обятия, поне с поливалки...

Безкрайни планински хубости! Като вземеш пътеката що води между кичести цветни брегове, по които не закачан от никого на воля се шири зелен здравец и незабравка, а над тях, като горски богове и богини борове и ели се извисили с богомолно прострени клони, все тъй, чак до синия лазур, все тая величествена гора от иглолистни дървета, ту порасли едно до друго в просторни равнини, ту накацали по скали и чукари, направени от майка природа, дълбокомислено в чудно разнообразие, за да бъде картината жива, говореща.

Ненагледна хубост, що не се подава на описание от не вещата ми ръка, защото окото ми вместо да наблюдава и изучава се само диви във възторг и обожание. А за въздухът кой може да говори, този въздух напоен от толкоз целебни благоухания на разноликата наша кърмилница драга, която неспирно се грижи нищо да не липсва в тая Божествена обител -Свята Рила. Дишайте изнурени гърди! Пълнете се от тая чудна благодат; вземете си колкото щете от истинския елексир на живота, за да имате за по-дълго време от този драгоценен дар.

Приятна хладина пълни въздуха и го освежава. Тя иде от безбройните шуртящи поточета, които слизат от недрата на Рила и Рилските кристални езера. Някои от тях с шум падат от високите канари, разбиват се в сребърен прах и подобно въздушна пяна на живи водоскоци отново политат към сенчестите планински усои. Малки ручейки безшумно се провират между тревички и цветя, нежно шумолят покрай белите чисти камъчета, милват дървесните коренища, докато достигнат някой нисък бряг, от който с тих възторг нежно бълбукат и с песен се спущат по своя път. Това е песента на водните капки, които знаят толкова много, колкото всички езера по целия свят - те всички са влюбени в слънцето. А то само чака удобен случай да провре през клони блестящите си лъчи, като със златна целувка осветлява гладката повърхност на изворния песнопевец.

Мънички непознати птиченца тихо чуруликат, сякаш не искат да нарушат планинската тишина. Едни от тях са тъй малки, прилични на неголям орех. Перата им са най-различни; като вземеш от сиво пепелява коприна, жълто кафява, или пък разновидни украси с бяло и черно кадифе, с бодната на гърба или гърдичките червена панделка, или пък злато зелена с металичен блясък шарка по крилцата, които се сливат в тъмно синьо.

Привечер се чува ясно песента на славея. Той и тук си е цар на песнопевците. Опитва се да го надпее косерчето, но се уморява пред дръзката и до немай къде настойчива музикална самоувереност на всепризнатия певец.

Ето го и кълвачът. Грозна е голямата му главица, безсмислено е чукането му по дърветата, затова пък дрехата му е тъй красива* че прилича на някой действующ генерал от кавалерията при който скромно облеченият славей прилича на редник от пехотата...

Какви прекрасни цветя! Какви разноцветни шарилки и цветовце! От звездовидни, бели, с разперени петолистни цветчета, или събрани в многолистни розови кичури, или камбановидни морави звънчета, с незнайни имена, преплитат се с нам познатите чудни незабравки, здравец, див карамфил, тинтява: жълта, синя и червена. Няма камъче, няма нито едно местице без да е боднато поне едно, макар и малко цветице, с особен свойствен само нему аромат. Като че ли тук денонощно и непрекъснато работят изкусни майстори художници, които доукрасяват в цвят, благоухание и форма своите скъпи творения, като имат за цел навсякъде да попълнят недостигът на природата там, където тя е заета със срутването на някой пласт, пукването на някоя скала, поникването на ново борче и ела, или събиране падналите семена за посев...

Ето, до мъничко сивичко камъче нашарено с тъмен лишей, дребни, много дребни цветица, сякаш навеян снежец. Там до един паднал сух боров клонак, обвит със зелени лишеи подобно паяжина, пъстра алена гъба мухоморка, сякаш да се подчертае опасния препарат на природата.

Колкото и да е хубаво тук, стъпките ни извеждат вече към боровия клек. Те приличат на красиви бухнати зелени миндери по които за миг се просваме за почивка. Но тук слънцето прижуря. Лицата се зачервяват, дишането учестява и почивките - по-чести. Пред нас са вече приказно красивите скалисти укрепления на Рила, сякаш напомнящи тъмна епоха, когато старите Богове са преследвали новите Богове на Рила, получила чрез Мусалла първенство на Балканите. Каква ведрина се струи от тях, какъв покой! Погледът се унася по тяхната недосегаема чистота и прелест.

Почивка. Палим огньове, пием чай, правим юнашка закуска. Пъстро е нашето общество - от учени мъже и жени, изтънчени от академична наука, та стигнеш до простия селянин от Тракия и Видинско, свил ямурлучето си и грабнал торбата си, пълна с ценно съдържание. Мъже, жени - учени, прости, граждани, селяни, всички сме братя и сестри, ученици на Учителя - чада на Един Общ Баща.

Ето го един снажен брат с белоснежна салтамарка, с набръчкани бозави потури, намотал на кръста си ален пояс деветолактен! А с тях кои са тия нежни девици и момци с вдъхновение в очите, които свличат към огнището сухи дънери и клонаци, без да им е казал някой. Кои са тия старци и старици с грейнали от нова младост лица, тихо говорейки си хубави неща от които лицата им стават необикновено красиви и светло озарени? Ами тия деца, каква сила ги вдъхновява, че като малки козленца тичат и играят пак, не смятайки умората!

Като че ли във всички тях е Единния Дух на Доброто, който Учителя разпали у нас, поставен в началото още от Предвечния.

Път. Оставяме зад себе си чаровните горски хранилища на свежест и красота, и вървим към голите чукари, тук-таме украсени от бодлива смрика.

Ето го първото езеро. Тук има недовършена хижа, още грозна и неприветлива. Някои влизат вътре да преспат, но ние, които нощувахме край огъня имахме повече преимущества, защото можем да дишаме чист въздух и да гледаме звездите. Тишина и покой. Тайнствен пред нас се издига Мусалла измежду другите върхове, като че опрял лъка си по звездните струни. Дрехата му е набраздена със сребърни дируги, [деруга (дируга) - бразда, линия] което показва, че при него е още студено и мразовито.

На другия ден картината е съвсем друга. Дъжд вали. Хижата пращи от хора, които един до друг дишат най-разваления въздух на света. Повечето си оставаме отвън на дъжда заедно с Учителя под изобилната водна баня и гъста мъгла. Привечер почна да се разведрява, така до среднощ. Тогава потегляме нагоре. На всеки 60 души има водач с по едно електрическо фенерче. Така извивайки по стръмния път, нашето шествие приличаше на грамаден дракон с безброй светещи очи по гърба, що мудно, но неотстъпно пъпли всред нощта към върха.

Звездите по небето отново се скриват. Вятърът докарва към нас влажни мъгли и небето всред ослепителни светкавици и оглушителни гърмотевици излива над нас изобилен дъжд. Студ. Дрехите ни напоени от дъжда се вдървяват от лед. Тишина. От време на време се чува отсечено: „Почивка!” или „Ставай”, или: дръж в дясно, или в ляво и ние цепим мъглите всред потоци дъжд и струи жълто бяла мълния. За миг тя ни облива с мощни електрически вълни...

Чудно! Тъй страхотно трещи небето, тъй ужасно ни осияваше светкавицата, а в душите ни тихо и радостно, като че ли присъстваме на някоя голяма празнична илюминация. Като че ли нещо сладко ти шепне в душата: „Не бой се! Аз съм все същия, благоутробен и милостив и всред природните стихии!”

Дъждът се пресича в сняг. Тъмно облечения пред мен изведнаж се натрупа със сняг. Я чакай да пипна! А, че това е същински сняг и то през юлий!

Небето непрекъснато гърми, трещи, облива ни в зигзаговидни вълни; косата сякаш в ужас се изправя...

- Я гледай! - казва другарката ми: И тя показва ръката си. На края на всеки пръст блещи електрическа искра. - Ти пък имаш на косите си, казва ми тя, а не вижда, че и нейните над челото очертават звезден ореол. Електрически искри - сякаш капки златна роса по косите, по свивките на ръцете, по края на пръстите.

Каква красота! Какво небивало чудо на природата! Не, не, това не е недоволство на Бога към нас, щом Той ни дава да видим тая чудна картина и да надникнем малко от неизброимите му тайни.

Нима ако иска Той да ни накаже, не би ни хвърлил в бездната, що тук от ляво и дясно е зинала пред нас. Не, това е милост, само милост.

Кога ще стигнем върха? Ще видим ли горе слънцето? Ще ни стопли ли то? Защо е тъй мрачно и тъмно? Я, някои се връщат! Срамно бягство от природата! Не, не, само напред! Че щом Учителя е с нас, може ли да има нещо страшно! Той познава природните закони и винаги, когато нещо не е по силите ни, пазил ни е като зеницата на окото си.

Но още едно чудо! Я слушайте! Я слушайте - предава се от човек на човека и голямото влечуго със светещите електрически лампи по гърба в миг застава. Музика, не подаваща се на описание - Божествен хор, като мощна вълна се издигна от ляво - най-шеметната пропаст и достига до слуха едновременно на повече от 200 души. Това е второ велико чудо тази нощ. Нещо небивало и неповторимо. Употребявам познатата ми дума „музика” и „хор”, но това което чуваме да се издига от скалите на Рила не може да му се намери подходящ израз. Тази дивна симфония тече към нас като могъща водна струя, извираща от божествените гърди на природата, тука най-чисти и светли, далеч от прашните човешки стъпки. Сега нека гърми, нека трещи колко иска. Ние знаем, че това е само декорация на природата, за да стане това, което ей сега още като че ли доехтява до нас.

Студ. Челюстите ни са вдървени - нозете и ръцете безчувствени. Като че ли и пулсът спира да бие. Развиделява се. Очертава се мощния връх, близо сме до него; ще стигнем, ще стигнем, въпреки всичко!

Последния завой - хлъзгав, стръмен - почти пълзим по него. От ляво е тайнственото вечно заледено езеро. Като че ли е то е трон на Чистия планинския Дух, който дирижира от тук природните стихии. Като че тук е сцената на ония, които излъчиха към нас божествени гласове.

Върхът! Върхът! След 4 часово бавно пътуване в мрачната нощ, изобилно кръщавани с вода и огън, ето ни върху Мусалла. Заледен е той. Смръщено е небето. Зората скрива от нас прелестния си лик. Стоим обвити отвред с мъгла и облаци. Далече в долината светкавици продължават да се леят и гърмотевици да трещят... Целта е достигната. Шепнем благодарствена молитва...

- Кажи сега, сърце, какво имаш? Кажи тъгите си тук в това чисто светилище - пред лицето на Бога! Лицето Му изглежда смръщено, но знай, че той е строг и справедлив, Той е вечна Любов! Кажи пред Него спотаената си жал, изнеси му мъчната си задача и Той ще ти помогне. И тихо шепнат устните „тайна молитва”, като че ли дошли само за това...

- А сега къде отивате, вие добри души? - сякаш ни питат снежните върхове. Знаете ли колко още нова скръб ви чака? Знаете ли?

Но ние слизаме с уверени стъпки, сякаш призвани към нов дълг. Като че ли с всекиго от нас слиза от тук по един ангел и ни повежда обратно, но обновени, насърчени и пълни с мощна сила за това което ни очаква „там”.

Тялото вкочанено - нозете едвам се мърдат, а на душата леко, леко! Изведнъж почувствувах, че съм нищо, че нищо не зная, нищо нямам, нищо не помня. Пред очите ми е само този огнен дъжд на развълнуваното небе и дивната музика на нощта. Само надничам към Маришките езера, където ме носи чуден блян... Светая светих на благото видение ще ми се усмихне. Поклон пред теб!

Отново се спущаме към дивните Мусаленски езера - извори на Бели и Черни Искър. Те са тъмни, величествени и мълчаливи. Обилни води, кристални води, чисти води, живи води - неизказуеми богатства за които нямам думи да говоря. Назъбените скали безспирно се оглеждат в тях и всякога се питат где изчезна прежната им хубост, когато Мусалла се издигаше пред самаго Бога, а самите те бяха обвити с величествени вековни гори. Но, мълчат езерата и нищо не им казват.

Стар е Мусалла, много е стар! Никаква растителност няма вече по голия му лоб. Величествената му някога дреха покрита с красиви гори и цветя, днес е изпораздрана от сипеи, отдето се провиждат голите скали, които все още крепят мощния му стан.

Доле димят огньове. Като мравки край тях се движат човеци. Нозете ни гмичкат във вода, дрехите висят мокри, но всички сме доволни. Онова мълчание, което ни е изпълнило, сякаш е непрекъсната молитва към величието и милостта на Твореца. Сякаш всеки е вглъбен в себе си и тихо сам се разговаря.

Доле почивка, чай, сушене на дрехи покрай големите огнища. Учителят, гледайки барометъра си каза, че и утре времето ще бъде все същото. Показа се слънцето, сякаш гузно. Обилните му лъчи завчас ни стоплиха и изсушиха дрехите.

Брат Белев, този който побягна от бурята, сякаш да оправдае себе си, се мъчеше да ни убеди, че тази е най-безсмислената екскурзия, като твърдеше, че до един ще изгинем. Не можа да ни убеди и никога не вярвам да види той по косите и ръцете на множеството електрични искри, и няма да чуе песента на скалите и езерата.

Някои, навъсени от новите облаци и мъгли, застягаха раниците да си вървят. Повечето останахме под Мусалла, всред белите мъгли, всред дребния дъждец, при изобилни красиви гледки на спокойните дълбоки езера.

На другия ден Учителят ни държа чудна беседа. Той говори за малките тревици, за малките капки, за малките светлини, в които винаги се съдържа повече живот. Той говори, че до сега сме служили само на себе си и на ближните си (ближен - това е любовта на майката към рожбите и - както лъвицата към лъвчетата). От сега - на Бога.

(Брат Белев се уплаши да не погине дъщеря му, че едвам ни дочака да ни каже че „всички ще изгинем, ако не го послушаме”, грабна разглезената си дъщеря и изчезна от нас.)

- Да освободим душата си от всички прозорци и кепенци, и покриви, да раздрусаме стените на нашите тесни жилища и с открит поглед да гледаме Божието Лице и да му служим, служим...

Как бих могла да предам силата на словото Му? Напразно! Колкото бих могла да говоря за електрическата роса по косите ни и за песента на Рила.

Времето се оправи. През облаци ни затопляше слънцето. Обядвахме на зелената морава. Пием ароматичен чай и дремем по топлите скали. Колко песни изпяхме!

Преспиваме под открито небе до огньовете, за които отдалече си донесохме дърва. Осъмваме бодри, весели, пълни с учетворени сили.

Завчас се смъкваме в Чам Кория. Там на „Песъко” дордето чакаме да пристигнат колите ни, пеем песни, декларираме стихове, хуморески -смях. Направихме си така да се каже импровизиран театър.

Към 5 часа, ето ги автомобилите ни. Посрещаме ги с ура и песни. Потегляме под блясъка на чудесно слънце. В Самоков се снабдяваме с плодове и пресен хляб. Събират се край нас самоковци. Даже чиновниците оставят работата си и се пъплят по прозорците. Тъй както сме на колите ние изпяваме в хор няколко песни; песни за Любов, за работа, за подвиг, че винаги всред мъки и неволи душата трябва все напред да върви.

Гледаха ни с умиление. Нашата геройска самоувереност при жалкия ни пътнически вид трогва сърцата. Така ние „превзимаме” Самоков и приветствувайки ни с развяващи кърпи изпращат нашите певчески отряди. През останалите километри песните ни не млъкват. Не се свършват, макар че дъжда отново почва да ни кръщава. Към 9 ч. сме на Орловия мост, като си казваме сърдечно и радостно: Довиждане!

Не е казано за големите 3 огнища на Изгрев.

Беседата се озаглави: „Малкият стрък”. Там всеки един от нас получи от ръката на Учителя по едно стръкче тревица. Той сам ги жаби от тревата.

Стоим пред хижата с Учителя. Гледаме бурното небе. Той ни раздава тревицата, говори ни за „Малкия стрък.”

На Изгрев ни чакаше приятна изненада. На две-три места гореше буен огън от цели метрови дъбици - широка грейка. Казани с гореща вода за пиене и миене. Сестрите ни чакаха с изобилна сварена супа от картофи с магданоз, чер пипер и лимонови парчета.

След малко се явяваме на трапезата измити, вчесани, сухо преоблечени - всички със светнали лица и нескривана радост. Учителят е между нас - споделя скромната трапеза и тихо, и сякаш отдалече ни се радва. Никой нищо не пострада от четиридневната Рилска поливалка.

 

Изгревът - Том 26

2.1.12. Мусалла, 10 - 14 юли 1925 г., [Рила]

Спомени на Олга Славчева






0 потребител(и) четат тази тема

0 потребители, 0 гости, 0 анонимни

placeholder