Jump to content
Хронология на учителя Петър Дънов

1940_07_22 Учителя с група от Братството на екскурзия до Мусала - първи ден. 22 юли


Ани

Recommended Posts

Учителя с група от Братството на екскурзия

до Мусала - първи ден.

22 юли

 

Според думите на Светозар Няголов, това е последната обща екскурзия до Мусала. За тази екскурзия може да се прочете в спомените на Боян Боев, Светозар Няголов и Галилей Величков.

 

1. Спомен на Боян Боев: Посещение на Бога

 

2. Спомен на Светозар Няголов: Моите спомени за Мусала с Учителя

 

Ще разкажа за първата ми екскурзия до връх Мусала и последната обща екскурзия с Учителя, станала на 22, 23, и 24 юли 1940 г., по време на моя рожден ден.

...

Вестта, че Учителят отива на Мусала, се разнася с мълниеносна бързина из целия Изгрев и всички приятели се събират при салона със силно желание да участват в екскурзията. Събират се желаещи за още един автобус, който Начеви обещават да докарат. Учителя с първата група тръгва и автобусът благополучно пристига в Боровец-Чамкория. Братята веднага намират няколко коня, на които слагат багажа- раници, торби, мрежи и поемат нагоре след 15.00 часа. Те пристигат по светло на хижа „Мусала" и се настаняват. Вторият автобус пристига в 17.00 часа, качва останалите желаещи за екскурзията, в това число и нашето семейство, и се отправя към Боровец.

 

 

 

 

3.Спомен на Галилей Величков: ПОСЛЕДНАТА ПАНЕВРИТМИЯ С УЧИТЕЛЯ, НА ВРЪХ МУСАЛА - 22.VII.1940 ГОДИНА

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

  • 1 month later...

Спомен на Боян Боев

 

ПОСЕЩЕНИЕ НА БОГА


На 22 юли 1940 г. Учителя тръгна за Мусала с една малка група. След кратък престой на Боровец потеглихме за върха. Ето няколко мисли от Учителя по пътя за връх Мусала.

В музиката на Природата няма паузи, няма прекъсване, тя е непреривна. И когато в нашата музика поставяме паузи, то тя продължава в мисълта на човека. Има един вечен кръг на живота. В него няма противоречия. И ако има противоречия, то е привидно.

Погледнете тези борове, върховете им сочат Слънцето. Слънцето е там, дето сочат техните върхове.

Ето разговора с Учителя надвечер при х. Мусала.

Сегашната война е ликвидиране на кармата. Всички първи християни-мъченици ликвидираха с кармата си като прощаваха. И така се прекъсваха връзките. Законът е: щом прощаваш, кармичната връзка се скъсва. Като не прощаваш и се противиш, връзките на кармата се продължават. Това, което ще дойде след днешните събития е много хубаво. Съвременната модерна война е ужасно нещо, нямате никаква представа за ужаса ѝ.

Денят Господен се отлагаше, за да се примирят хората, но той ще дойде. Идването на Деня Господен е придружен със страдание. Сега се пробужда съзнанието и народите вече се убеждават, че сами не могат да направят нищо и че имат нужда един от друг. Най-първо почва да се пречиства Умственият свят. В ума има паразити и в Духовния свят – също. И той се пречиства. И във физическия свят ще стане пречистване. В трите свята става ликвидирането. От Божествения свят иде Новото, идат съществата на Шестата раса.

Ние сме в началото на Второто пришествие. Вие, духовните, трябва да бъдете добре въоръжени. Деня Господен се отлага, отлага с единствената надежда да се поправят хората, но Денят Господен иде веч със сила. Става преустройство на цялата планета Земя. Ние сме в началото на Второто пришествие. Първият период на Второто пришествие ще продължи 45 години. И после ще се поотложи и пак ще подкачи. На вълни, на вълни ще дойде! После ще има втори период от 45 години. После пак ще се поотложи. След това ще дойде трети период от 45 години.

Питат: „Как ще се поправи светът?“

Ако дойдат глупавите да оправят света, ще трябват хиляди години. Но ако дойдат умните да го оправят, много скоро ще се оправи. Всеки може да изоре нивата, но не всеки може да посее. Трябва да се посее с доброто семе. Страданието е оран. Житното зърно, за да поникне, трябва да се посее на дълбочина два пръста, а не на дълбочина един метър. Някои хора не са още готови за духовен живот.

Тук, в тия места, преобладава електричество. Когато хората са инертни, нека дойдат тук, за да станат активни.

На 22 юли пренощувахме на х. Мусала. На другия ден сутринта бяхме на връх Мусала. Там Учителя държа беседата „Божественият и човешкият свят“, която е публикувана в том със същото заглавие. След закуската Учителя държа на върха втора беседа – „Правила на Любовта“, отпечатана в същия том. След това почна разговор по разни въпроси. Засегна се и въпросът за посещение на Бога.

Има два момента, когато Бог ни търси и когато ние Го търсим. Да наблюдаваме съвпадението на тези два момента, защото тогава най-лесно се постигат нещата. И ако Бог е далеч, тогава е мъчно. Бог казва: „Търсете Ме, докато съм близо.“ Когато дойде радост, която не знаеш защо е, то е защото тази радост е от най-висш порядък. Причинното тяло не е още развито и затова ние само я чувстваме, без да знаем източника. Псалмопевецът казва: „Като види лицето Ти, ще се развесели сърцето му.“ Радостта и Веселието идат от присъствието на Бога. Когато Духът Господен посети човека, тогава човек е радостен. Когато човек е готов да извърши Волята Божия, тогава идва Радостта.

Един брат сподели: „В една от последните недели, в 5 ч., на събранието в салона имах едно Божествено състояние.“

Човек може да влезе в пътя на „Eternal generation“, т.е. вечното обновяване. Вечното обновяване иде от Духа, който изхожда от Бога.

Имаше разговор с Учителя и при езерото „Окото“ в 13 ч.

Когато Христос е пращал учениците си двама по двама, Той ги е пратил като войници на работа. И затова е било приготвено за тях всичко отгоре. Всеки, който отива като войник на Божията нива, е снабден с всичко.

Когато търсите обяснение за един строй, не го обяснявайте механически. Едно дете на 3-4 години е в количка, но щом порасне не може да се събере в нея, следователно трябва друг строй. Също и човечеството в днешния си строй е пораснало дете, което не може да се събира в детската си количка; значи трябва да се промени строя.

Ти срещаш някой човек, който е груб. Този, който се отнася така с теб, той те изпитва. Нито сиромах, нито богат може да отиде на училище, а само умен. Мнозина от вас обръщат внимание какво казват хората. Малцина мислят какво ще каже Бог. В Америка на един американец Бог му казвал, че трябва да проповядва Божествените истини. Той отказвал и взел, че прекосил океана, стигнал в Австралия, където подхванал търговия, обаче след 20 години фалирал, върнал се и пак станал проповедник. Тогава имал прозрение и в крайна сметка се случило пак онова, което Бог му бе казал.

Надвечер се върнахме в х. Мусала и на другия ден сутринта, 24 юли, се изкачихме на връх Мусала. Там Учителя държа беседата „Закон за частите и за цялото“, отпечатани пак в същия том. След това потеглихме надолу за Боровец. При моста между Мусала и Боровец имаше кратък престой и там в разговор Учителя каза:

Когато правиш нещо от любов към Бога, ти си свободен. Само там е Свободата! Бог трябва да слезе в хората, за да измени човешката любов и да я превърне в Божествена. А пък ние трябва да живеем в Бога, за да се изправим в нашата любов. Човек трябва да разчита на Божественото. Има един Божествен промисъл, на който човек трябва да разчита. Ние мислим да работим духовно, след като уредим работите си. Не, сега почни да работиш!

Ти обичаш един човек. Ти трябва да се нагодиш за любовта му. Ако не се нагодиш, не можеш да я възприемеш. Това, дето се жените, вие се цаните за слуги. В онзи свят няма женитби. Онзи свят е като тази светлина, която днес е над нас. Умственият свят е толкова добре уреден, че може да се ходи, дето искаш. В онзи свят няма да можеш да се скараш с никого. Да, най-напред сте се научили да любите Цялото, а пък сега се учите да любите частите. Ти търсиш да обичаш някого, да обичаш една част от Цялото. Никоя душа не трябва да излиза от орбитата си навън. Две души имат афелий и перихелий. Когато дойдат в перихелий, те проявяват любовта си.

За Любовта можем да дадем следното сравнение: имаш едного, комуто си дал своето съкровище. Съкровището е Любовта, която си вложил в някого. Някой казва: „Той не заслужава тази обич.“ Така не се говори. Вие насърчавайте хората, защото всеки човек заслужава Любовта! Ако той не я заслужава, трябва да умре. Имайте обхода като между близки. Ако някой не може да ти даде мил поглед, ти ще му го дадеш! Пожелавай добро на всекиго. Вие не сте още проявили любовта си. Всеки ден увеличавай с по една стотна част от градуса на любовта си!

Продължихме пътя за Боровец. Там стигнахме навреме и вечерта бяхме в София.

 

Акордиране на човешката душа - т. 1

Глава: 1_05. Посещение на Бога

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Спомени на Светозар Няголов

 

7. Моите спомени за Мусала с Учителя



 

Всяка екскурзия на Мусала е особена и никога не се повтаря - нито условията, нито времето и картините, които виждаме, изгрева на слънцето и промените на времето през деня. Божественото никога не повтаря нещата. Това е красивото и великото, което обуславя Божествения свят. Всяка екскурзия крие в себе си своя специфична черта. Щом тръгна от Боровец за Мусала, върхът ме привлича със своята сила като силен магнит и аз не усещам нито тежестта на раницата, нито умората, нито капризите на времето. Вървя с пълен устрем и разположение.

*Вж Изгревът, т. Ill с. 136-138, N4; т. V, с. 422-423. N 160

В един период от живота си аз посещавах Мусала всяка седмица - зиме и лете. Имаше един автобус, който тръгваше в 17.00 часа от автогарата при Орлов мост за Боровец. В събота ние работехме до 13.00 часа, след което се приготвях, качвах се на рейса и в 19.30 бях в Боровец. Минавах покрай двореца Царска Бистрица, потеглях по тясната пътека към върха и потъвах в гъстата гора. Много пъти небето бе сиво, някога имаше мъгла и в гората нищо не можеше да се види. Тогава разбрах, че краката имат очи и те сами намират пътя безпогрешно. Когато минавах под хижа „Ястребец", много пъти чувах ръмженето на мечките, които обитаваха там. Веднъж, след като преминах Велчовото мостче и тръгнах по Голготата, през нощта, в 22.00 часа, чух силно охкане вляво от мене по посока на Средния чукар. То се повтори няколко пъти. Студени тръпки полазиха по гърба ми. Спрях, помолих се и като се концентрирах, ми обясниха, че това е духът на един убит преди време на това място човек, и неговият дух постоянно витае тук. Помолих се и му пожелах да се освободи от това робство. След това при преминаването ми покрай това място никога повече не чух подобни стенания. Духът беше освободен.

Често, особено през зимата, моят ръководител ме пращаше да отиде на Мусала, където трябва да свърша някаква работа. Аз винаги изпълнявах това, което ми се нареждаше. Майка ми ми казваше: „Къде ще ходиш, синко, в този сняг, в това студено и бурно време на Мусала? Ще паднеш някъде, ще загинеш и няма да те открият под дебелия сняг." Аз и отговарях: „Майко, ако е рекъл Бог, ще отида и ще се върна благополучно." И това ставаше точно така.

Много пъти на хижата не намирах хижаря, но печката беше заредена, кибритът - върху нея, шише газ - долу, и дърва - да може човек да се затопли и обслужи. Няколко пъти и на върха нямаше метеоролог, и станцията беше заключена. Аз знаех къде е скрит ключът на заслона при езерото Окото, който много пъти ме е спасявал при такива трудни ситуации. При една екскурзия метеорологът беше на хижата и заместваше слезлия в Боровец хижар. Той ме предупреди, че станцията горе е заключена и няма къде да се подслоня, но аз отидох на върха, слязох и спах на заслона. Рила и Мусала са ми като рожден дом и най-любимо място за отдих и духовна работа. Там постоянните трудности са ме карали да науча отлично почти всички молитви и явно съм виждал любящата ръка Божия, която е превръщала всичките ми несгоди и мъчнотии в добро. Рила и Мусала живеят в сърцето и ума ми и аз постоянно пребъдвам в този велик неземен свят на хармония и чистота.

Ще разкажа за първата ми екскурзия до връх Мусала и последната обща екскурзия с Учителя, станала на 22, 23, и 24 юли 1940 г., по време на моя рожден ден. При големите политически напрежения в Европа  дали силно отражение в нашата малка страна, опасността от война, която тегнеше над всички, създаде една нестабилност и уплаха за хората. Учителят решава да отиде с една малка група братя и сестри на Мусала - да свърши една малка работа за благото на човечеството. За пръв път Учителят възлага организирането и ръководството на екскурзията на младите братя - Гавраил Величков и Неделчо Попов*. Дотогава всички екскурзии, правени до езерата и върха, са били организирани от други приятели и винаги са завършвали все с дефицит до 5 - 600 0 лева, които Учителят е плащал. Брат Гавраил, по професия финансист, и с Неделчо Попов поемат присърце задачата. Веднага се свързват с братя Начеви от Самоков, които имаха 2 автобуса и често обслужваха Братството. До обед един автобус идва и групата се настанява в него.

*Вж Изгревът, т. IV, с. 52-61, N2, с. 176-177, N72


Вестта, че Учителят отива на Мусала, се разнася с мълниеносна бързина из целия Изгрев и всички приятели се събират при салона със силно желание да участват в екскурзията. Събират се желаещи за още един автобус, който Начеви обещават да докарат. Учителя с първата група тръгва и автобусът благополучно пристига в Боровец-Чамкория. Братята веднага намират няколко коня, на които слагат багажа- раници, торби, мрежи и поемат нагоре след 15.00 часа. Те пристигат по светло на хижа „Мусала" и се настаняват. Вторият автобус пристига в 17.00 часа, качва останалите желаещи за екскурзията, в това число и нашето семейство, и се отправя към Боровец.

По целия път в автобуса се носеха мелодиите на песните на Учителя - „Братство, единство", „Напред да ходим смело", „Време е да вървим", „Светъл лъч", „Славейчета горски", „Мусала" и много други. Пътят до Самоков е много тесен и големият автобус мъчно вземеше някои остри завои. Неусетно, с песни на уста, в 20.00 часа пристигнахме в Чамкория. Братята намериха 10-ина коня, на които натовариха багажа ни и веднага потеглихме нагоре. Конярите бяха взели 2 ветроупорни фенера, които скоро засвяткаха отпред и отзад на колоната. Пътят беше много труден, с дупки, лепкава кал, образувана от валелия предния ден дъжд, и като се прибави тъмнината, едва ли други туристи биха тръгнали нагоре при тези условия. На нас, малчуганите, ни беше най-трудно. Често ни водиха за ръка, било родителите или други братя и сестри. Ние добре знаехме, че отиваме на Мусала за която бяхме слушали толкова хубави неща и пели песента и „Мусала" - дадена от Учителя на 3 декември 1922 г.

Ние не издадохме нито един стон и не проявихме недоволство. Вървяхме и си тананикахме нашите песни, най-вече „Сладко медено", като често залитахме по неравния път. Настигна ни малка група туристи, които строго се скараха на майка ми и баща ми - къде са повели тези малки деца по този труден път, и то през нощта. Те стигат хижата значително преди нас и съобщават на хижаря, че идва голяма група хора с коне и малки деца. Веднага се организира една група, която с няколко фенера идва да ни посрещне.

И наистина, след като преминахме половината път, Велчовото мостче, и поехме по Голготата, групата от хижата ни посрещна. Светлината се увеличи и при шума на реката Царска Бистрица и нейните многобройни водопади бодро и неусетно стигнахме така желаната от нас хижа. Беше 24.00 часа. Учителят ни посрещна с бащинска любов и благост. Тихо нареди нещо и скоро се настанихме на таванското помещение, на наровете. Учителят беше отседнал заедно с брат Неделчо Попов, Галилей и няколко сестри в малката северна стая, на която имаше надпис: „Петър Мусала".

Докато ние се приближаваме към хижата, Учителят лежи в леглото и провежда дълъг разговор с духа на болния от туберкулоза по това време Георги Радев, който беше в с. Куртово и си заминаваше от този свят. Скоро хижата утихна и всички се унесоха в блажена почивка. Само Учителят не спи и често пита сестра Савка, която е срещу него - колко е часът. Тя е донесла един будилник от София. Брат Галилей се настанява близо до леглото на Учителя, зорко пазено от сестра Теофана Савова, сестра и Марето и Савка Керемедчиева, и решава да не спи, а да следи сънния живот на Учителя*.

В 2.00 часа сутринта Учителят сяда в леглото и започва да говори на непознат език с някакви същества, които брат Галилей не може да види. Всички наоколо спят. Сеансът продължава повече от 10 минути. Преди 3,00 часа Учителят става, облиза се, намята гълъбовата си пелерина, излиза пред хижата, където са се събрали всички приятели, готови за тръгване към върха.

Изведоха ме и мен с брат ми Костадин. Беше студена, тъмна, ветровита нощ. Вятърът беше много силен и на импулси минаваше покрай нас, като раздвижваше косите ни и напълно ни събуди от дрямката, която все още ни държеше поради краткия сън. Ние бяхме готови за тръгване нагоре. Майка ни се двоумеше - да ни вземе ли нагоре, или да ни остави в хижата. Съдбата ни се реши от двама излезли навън туристи, събудени от нашето ранно ставане, макар че ние пазехме голяма тишина - да видят какво става. Те се обърнаха към родителите ни с думите: „Къде ще водите тези деца в тази тъмнина и този силен вятър? Те едва са спали няколко часа, времето е студено и ще се разболеят. Оставете ги в хижата, а вие ходете, където искате." Тези техни думи ни подействаха като студен душ и веднага се събудихме напълно. Учителят рече нещо тихо и голямата група тръгна и изчезна в непрогледната тъмнина. В нея беше и нашата съседка Лиляна - дъщеря на Веса Колева. Майка ни ни върна по стълбите в таванското помещение, зави ни с няколко одеяла и тръгна, като ни обеща сутринта да дойде да ни вземе и заведе на върха. Двамата с брат ми започнахме да си говорим - защо може Лиляна да отиде нагоре, а ние да останем, каква е тази голяма несправедливост? Изобщо сън не ни хваща.

*Вж Изгревът, т. IV, с. 56

Станахме, излязохме навън пред хижата. Посрещнаха ни студеният източен вятър, непрогледната тъмнина, допълнени с рядка мъгла, а от групата няма и помен. Върнахме се пак в хижата и понеже сме били големи философи в миналото /Учителят ни го каза това при един случай/, започнахме да умуваме - как да отидем на Мусала, на която никога не сме ходили и не знаем пътя, дори посоката, в която тя се намира. Аз предложих да изчакаме да се съмне и щом някои туристи излязат от хижата и тръгнат нагоре, да ги проследим и видим накъде отиват и ние веднага да тръгнем след тях.

Приготвихме всичкия багаж, напълнихме торбите и зачакахме. Не идва лесно денят. Започна да просветва на тавана от зората, но никой от спящите не се сещаше, че две деца чакат някой турист да стане и тръгне към върха, така мечтан от тях. Най-после абсолютната тишина се наруши от скърцането на врата на долния етаж, Разбрахме, че спасението ни е дошло. Някои станаха и ние веднага слязохме долу, като се пазехме да не ни забележат. Видяхме трима младежи с раници на гърба, които се готвеха за изкачване на върха. Потеглиха надясно, покрай езерото, и заизкачваха баира на запад от хижата.

Застанали до ъгъла на сградата, ние ги проследихме с поглед и видяхме накъде отидат, веднага влязохме в хижата, смъкнахме багажа, натоварихме се и потеглихме полека нагоре. По пътеката отляво и дясно на завоите бяха завити малки разноцветни книжни знаменца - червени, зелени, сини, поставени вероятно да показват пътя към върха. На нас ни харесаха много и макар че бяхме натоварени здраво, събрахме доста от тях, за да ги носим на Мусала. Скоро се сетихме, че те показват пътя и като ни настигнат хора, тръгнали след нас, ще ни се скарат. Веднага ги скрихме под един камък с желание да ги вземем, когато се връщаме от върха.

Вървяхме бавно и мъчно. Изкачихме баира над езерото и хижата. Първото малко езеро, което видяхме отдясно, настрани от пътя, го помислихме, че е езерото Окото и напълнихме дамаджаните с вода, за да я занесем на мама и татко на върха. Някаква невидима сила ни теглеше нагоре и ни изпълваше с енергия. Горе са Учителя с много приятели и родителите ни. Тази мисъл ни вдъхновяваше и ние стъпвахме по-уверено и бързо. Настигна ни една група от 10-ина туристи, които, като видяха положението ни, се скараха. „Къде сте тръгнали сами в планината с този багаж, който не е по силите ви да го носите?" Отговорих: „При мама и татко, които отидоха сутринта на Мусала." „Веднага се връщайте назад, в хижата!"

Ние тръгнахме неохотно назад, в това време туристите се скриха зад завоя и ние пак потеглихме нагоре. От тази среща ние разбрахме, че сме в правия път, който води към Мусала. Вятърът духаше и разхлаждаше и ни даваше импулс да ходим. По околните върхове се стелеше мъгла, която от време на време се вдигаше и откриваше омайни картини, ту падаше ниско и забулваше всичко. На изток - изпод връх Дено, слънцето се провря между мъглите и огря пътя ни. То бързо повиши температурата и неутрализира хладния полъх на вятъра. Стана горещо.

Брат ми Косьо се умори и отказа да носи повече багажа. Наложи се аз сам да го нося Взех 2 парчета, занесох ги на 100 метра, оставях ги и се връщах на няколко пъти, докато пренеса всичко. След това пак наново. Веднага изпразних дамаджаните и бавно се придвижвах напред. На всичко отгоре брат ми огладня и седна да яде при първите изнесени напред торби. Ядосах се - не иска да носи багажа, а яде! Всяко зло за добро. Той по този начин намаляваше тежестта на багажа и ми облекчаваше работата. Нямах време и излишни сили да му се карам.

Във въздуха около нас се носеше омайната песен на Бистришката река и езерата. Настигнаха ни други групи туристи, но ние не им обръщахме вече внимание, макар че пак ни се караха.
Минахме покрай Алековото езеро, изкачихме Палеца и стана много горещо. След Палеца, брат ми се нахрани, отпочина и започна пак да ми помага с носенето на багажа. Вървяхме бавно към езерото Окото. От време на време вятърът хубаво ни разхлаждаше и ни напомняше, че тук е около 3000 метра.

Първите екскурзианти, които ни настигнаха и ни се караха, се изкачват на Мусала, намират майка ми и баща ми и им казват, че двете им палави момчета са помъкнали целия багаж и идват на Мусала. Майка ми се отделя от групата и тръгва надолу да ни посрещне.

Сутринта Учителят с братята и сестрите отиват на Мусала за изгрев слънце в доста студено време и мъгла. Слънцето се показва за малко и се скрива. Правят обща молитва и приятелите сядат покрай скалите на завет и слушат кратката беседа наУчителя „Божествен и човешки свят"
„Днешният ден е начало на нещо ново, предисловие на нова епоха. Да се качва човек по високите върхове, това значи да се обменя със силите на природата."
/Божествен и човешки свят", с. 10/


На върха е доста студено, ветровито и слънцето се опитва да се покаже през облаците и мъглите. След беседата Учителят тихо нарежда да се слезе долу, на полянката до езерото Окото. Братята запалват огън от оскъдния клек и се стоплят. В 10 часа Учителят държи втора беседа - „Правила на Любовта". На върха остават няколко братя със Славчо Печеников. Майка ми напуща беседата и тръгва надолу да ни посрещне. На полянката при Окото е по-топло и тихо, а и беседата дозатопля сърцата и телата на братята и сестрите.

„Който обича безкористно, никога не се съмнява. Той е доволен от всичко. Чистата безкористна любов подразбира любов към всички. Като обичаш едного, в неговото лице ти обичаш всички... Любовта е единствената сила, която никога не губи." /"Божествен и човешки свят", с. 12/

Ние с брат ми бавно и уморено пъплехме по стръмната пътека към заслона. Пренасяхме по няколко пъти багажа нагоре и изведнъж майка ни изникна пред нас. Като видя, че носим всичкия багаж, се хвана за главата и взе да мисли какво да прави с него. Аз погледнах наоколо и видях една малка пещера на 100-тина метра вляво от пътеката, и и предложих там да скрием багажа.

Предложението ми се прие веднага и бързо наместихме багажа в пещерата. Лесно изкачихме последната малка височинка до заслона и се озовахме на полянката при Учителя, между братята и сестрите. Беседата не беше свършила и всички слушаха с голямо внимание Словото на Учителя: „Не разливайте любовта си по кални, нечисти места" беше последната мисъл от беседата. Изпя се песен и се каза молитва. Приятелите започнаха да разговарят, От върха слезе брат Славчо Печеников и съобщи нещо на Учителя. Той остана известно време замислен и след това нареди Братството да слезе веднага надолу. По телефона бяха съобщили от Куртово, че брат Георги Радев си е заминал. Приятелите започнаха на групи да слизат надолу. Тръгна и Учителя. Понеже багажът ни беше наблизо, майка ни и баща ни решиха да останем и преспим на заслона. Бързо пренесохме багажа и се настанихме.

В заслона дойдоха да преспят брат Пеньо Ганев и сестра Елена Григорова, които на другия ден се готвеха да тръгнат за Седемте езера. Ние се намирахме в рая. Веднага се качихме с родителите ни на върха и слязохме. След това се качихме още два пъти с баща ни. Бяхме много радостни и възбудени. Привечер стана студено и падна гъста, непрогледна мъгла.

Взехме да се обличаме, но се оказа, че ни няма вълнените шалове и шапки. Аз се сетих, че сме ги забравили на таванската стая в хижата, където бяхме спали вечерта. Без много да му мисля и без да се обадя на родителите си, аз се затичах надолу в мъглата. От тичането се затоплих и не усещах вече студения вятър, който се докосваше до тялото ми. Стигнах хижата, качих се на таванския етаж и под възглавниците, на които бяхме спали, намерих шаловете, шапките, лъжиците и др. дребни неща, които наслагах в пазвата си.

Огледах цялата хижа и не видях никого от Братството - нямаше ги. Без да се обадя на някого, аз тръгнах обратно към заслона. Не виждах нищо пред себе си и  плувах в мъглата, но краката ми напипваха пътеката. Бях радостен и чувствах, че Учителя беше с мен - малкото глупаво непослушно дете. Това ми даде криле и смелост да извървя бързо целия труден път.

Не зная за колко време тичешком съм отишъл до хижата и съм се върнал до заслона, но родителите ми не бяха забелязали моето отсъствие. Влязох в заслона и те се учудиха, като им казах, че съм ходил до хижата и съм донесъл оттам забравените нещо. Отначало те не вярваха, но като извадих от пазвата си вещите, взеха да се ядосват и да ме питат: „Как не си се загубил в тази гъста мъгла?"

Да, това беше първото ми кръщене на послушание и смелост. Онзи, които ме водеше и пазеше, обича смелите и послушни хора. През нощта в заслона спахме като къпани. Сутринта станахме рано и се приготвихме за слизане. Брат Пеньо Ганев и сестра Елена Григорова, сложили тежките си раници на гърба, запъплиха нагоре към връх Мусала. Ние стегнахме багажа и поехме надолу към хижата. Покрай хижата минахме транзит и продължихме надолу, понеже от вечерта аз знаех, че Учителя и приятелите не са в нея. Учителят слязъл с Братството до началото на Голготата и спрял на височината над Велчовото мостче, където на една малка полянка му построяват палатка, а приятелите преспиват около два огъня.

Сутринта на 24 юли всички стават, правят наряд и Учителят държи третата беседа - „Закон за частите и за цялото".„Да възлюбиш Бога, това е задачата, дадена на цялото човечество, Ако хората страдат днес, причината за това се крие в тяхното непослушание,"
/"Божествени човешки свят", с. 22/ Беседата завършва с мисълта: „ Нека остане в ума ви основната мисъл: Обичайте цялото и живейте заради Него. Щом обичате Цялото, ще обичате и
частите, които влизат в него," /„Божествени човешки свят", с.28/


След беседата всички закусват и се приготвят за слизане към Чамкория. Осведомяват Учителя, че са готови, но той им казва, че ще почака да дойдат последните отгоре. Към обяд ние пристигнахме в лагера. Вляво на пътя, в скромна палатка, бе Учителят и ни чакаше. Братята и сестрите се бяха разположили, седнали около клековете. Горяха 2 огъня и чайниците вряха. Някои приятели пиеха чай. Стана чудо. Братята и сестрите ни заобиколиха като ни предложиха чай и закуска. „Защо се забавихте толкова време?" - беше първият им въпрос. „Учителят каза, че няма да тръгне надолу, докато не дойдете и вие."

Да, нашият благ баща чакаше своите най-малки деца. Закусихме, починахме и Учителят нареди да тръгнем надолу. Този, който има грижа за целия свят, за Космоса, спря вниманието си и на най-малките, обикновени същества в Братството, и даде един добър пример на благост и любов.

Слизането надолу беше по-леко. Пътят беше сух и през деня всичко се виждаше добре. Ние с брат ми тичахме на свобода надолу и пеехме някои от нашите песни. Така, радостни, ние неусетно се отклонихме наляво от главния път, по някаква тясна пътека, водеща към Иконостаса. Учителят беше предвидил всичко. Най-отзад вървеше група от няколко братя, които подпомага изоставащите. Те ни забелязаха, извикаха ни, дойдоха до нас и ни върнаха в правия път.

Скоро стигнахме Чамкория, където автобусите ни чакаха. Насядахме по удобните скамейки и с песента „Братство, единство" потеглихме за Изгрева. По целия път се пееше и коментираше преживяното в хубавата екскурзия. Учителят беше много сериозен и мълчалив. На Изгрева с песни ни посрещнаха братята и сестрите, които не бяха дошли на екскурзията. Очакваха ни два казана с гореща картофена супа. Вечеряхме на масите под лешниците. Учителят се прибра в приемната си стая, след като тихо и без шум бе уредил всичко за тази светла екскурзия в планината. Той направи нещо важно за цялото човечество и промени в добро някои кармични възли от съдбата на България. Вечерта брат Гавраил Величков и брат Неделчо Попов приключват сметките и дават точен отчет на Учителя. Той поглежда изчисленията и казва: „За пръв път сметката излезе точна
и няма никаква загуба, която аз трябва да плащам. Благодаря ви!"*


*Вж Изгревът, т. IV, с. 176-177, N71

 

 

Изгревът - Том 22

Глава: Моите спомени за Мусала с Учителя

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Спомени на Галилей Величков

 

2. ПОСЛЕДНАТА ПАНЕВРИТМИЯ С УЧИТЕЛЯ, НА ВРЪХ МУСАЛА - 22.VII.1940 ГОДИНА

 

Няколко дни преди 9 юли с.г., УЧИТЕЛЯТ повика двама ни с Неделчо Попов и пожела да организираме екскурзия до връх Мусала за няколко дни. Разговорът бе проведен в приемната. УЧИТЕЛЯТ бе кратък, делови и твърде сериозен. Най-определено Той отбеляза: „Това посещение на планината трябва да бъде образцово и хармонично. Ние отиваме на връх Мусала за работа и то твърде важна. Ще имаме среща с невидими същества - наши гости от ангелските йерархии и ще бъдат изяснени някои въпроси за воюващите европейски народи и поведението на нашата страна. Ето защо, това посещение на върха трябва да бъде твърде различно от обикновените разходки!"

Последва дълго мълчание.

Ние, двамата с Неделчо Попов, бяхме изненадани от много важната и отговорна задача. Въобще, както ние, така и голямото мнозинство в нашата страна малко бяха запознати с предстоящия международен трагизъм и затова много внимателно се вслушвахме в думите на УЧИТЕЛЯ. Без колебание и двоумение ние потвърдихме, че е по силите ни да организираме подобна задача и ще можем да се справим с възникналите трудности. Ами нали ние, неколцина приятели, години наред изнасяхме на свои плещи огромните Рилски лагери! Даже, в момента се почувствахме поласкани от привилегията и изразеното доверие на УЧИТЕЛЯ да организираме подобна важна екскурзия.

УЧИТЕЛЯТ побърза да прекъсне хода на подобни мисли и делово добави:

- Желателно е групата да не е голяма, защото ще се нощува на открито, на лагерен огън, без палатки. Първата вечер групата ще нощува на малката терасовидна полянка, над така нареченото „Велчово мостче". Тя е на половината път до хижа Мусала. Там ще ни чакате да дойдем ние - втората група с брат Боян Боев и Неделчо. След това всички заедно ще отидем до хижа Мусала. Там ще нощуваме и към полунощ ще тръгнем за върха. А после ще сторим това, което се нареди...

Както изложи плана на екскурзията, УЧИТЕЛЯТ спря погледа си на мен и каза:

- Ще можеш ли сам да се справиш с Паневритмията и с другите песни? Ти ще бъдеш сам. Други музиканти няма да дойдат. На върха ще изиграем Паневритмията с единствена цигулка!

Отговорих утвърдително, макар че за момент се посмутих. Приличах на студент, повикан на бърза извънредна сесия. Избор нямах. Приех. А УЧИТЕЛЯТ много добре знаеше, че владея музикалния репертоар, но при изпълнение обичам да се „опирам" на водещия цигулар, или пианиста, или да следвам общото пеене. А сега... на върха трябва да бъда солист!...

Освен това имаше една трудност - не познавах акустиката на върха. Разбира се, подобни мисли ме сполетяха и впоследствие.

Краткият и делови разговор с УЧИТЕЛЯ бе прекратен и ние с Неделчо излязохме от приемната твърде замислени, но уверени в себе си.

Последва разпределение на задачите.

Той - Неделчо, трябваше да подбере и покани приятелите, които ще бъдат ядрото на тази група и след това да организира пътуването на УЧИТЕЛЯ през следващия ден. В това отношение действително Неделчо бе най-подходящ. Неведнъж е придружавал УЧИТЕЛЯ и не веднъж Го е водил и на Мусала. Хижарят му е познат, а това улеснява задачата с настаняването - да се ползва стая, както за УЧИТЕЛЯ, така и за приятелите.

На мен се възложи задачата да осигуря автобуса за отиване и връщане, да поддържам музикалния тонус на групата и да изпълня Паневритмията на върха.

И двете основни изкисвания на УЧИТЕЛЯ бяха много основателни. Той познаваше характера на своята работа и знаеше до каква степен ние можехме да бъдем полезни, или даже неподходящи за даден случай. Общият братски живот бе изобилен в подобни добри и неприятни примери. Има приятели с избухлив характер, нетърпеливи и от най-малкия повод повдигат спор, а това внася раздвоение и дисонанс, които пречат за провеждането на отговорни задачи. А за случая, УЧИТЕЛЯТ настояваше подбраната група да бъде в хармонична върза. Тук Неделчо бе добрият психолог и той постигна своята цел.

На двадесети юли, сутринта, автобуса вече очакваше пътниците. Едни заемаха местата си, а други се сбогуваха с УЧИТЕЛЯ и брат Боян Боев, те бяха изпращачите.

Когато шофьорът потегли, забелязал радостното настроение, запитва:

- А можете ли да запеете някои песни?

Групата не зачака втора покана и запя с пълен глас: „Време е да вървим..."

Така, почти в музикално настроение, неусетно автобуса навлезе в пределите на Боровец и мотора замлъкна пред пътеката за връх Мусала, започваща от летовището Царска Бистрица.

На всички, посетили не веднъж Рилския първенец, е познат пътя до върха. Врязъл се дълбоко в долината, пътят дружи с буйните Мусаленски води. От край време пътеката е една и съща. Особено са примамливи онези места, където бистро струйните талази обилно заливат огромни камъни, заоблени от „меката" ръка на реката. От векове, тя по един и същ начин сигурно милва ръбатите камъни и притъпява тяхната острота. Но красотата си е красота и пътят си е път. А ние трябваше крачка след крачка да възлизаме все по-нагоре, към „Велчово мостче". Групата навреме спря пред тераската и се разположи на стан в обичайния стил. Млади, яки и силни братя подредиха огнище, сложиха малки чайници и всеки търсеше място за отмора и почивка.

Тук слънцето по-бързо се скрива, а когато настъпи нощният здрач, по-дълго се изчаква появата на големите и блестящи звезди. Долината е твърде дълбока, облесена много добре с борови и клекови гори.

Картината на лагерния огън е също така добре позната. Сухите клекови клони искрят в буйни пламъци и рисуват причудливи фигури на всички, които търсят нежната топлина в прохладната нощ. Летят искри. Играят светли отблясъци, носи се аромата на дим от клекова смола и така се редуват светлосенките, чак до утринните зари. Позаспалите се пробуждат, а тяхното място до огъня се заема от будуващите. Разговорите са тихи.

А те се прекъсват само от натежалите клепки и нуждата от сън.

През летните дни зората настъпва твърде рано. Но тук утрото позакъснява. Виждаме как съседните била са обагрени от първите слънчеви лъчи, а при нас все още е нощен хлад и продължаваме да се огряваме на тлеещата жар на топлото огнище.

Двамата с Борис Николов побързахме да се подготвим за слизане до Царска Бистрица. Ще посрещаме УЧИТЕЛЯ, брат Боев и Неделчо!

Освежителната почивка на тихата и ясна Рилска нощ подейства ободрително и на слизане ни позволи да се радваме на красивата долина, която бе вече позлатена от нюансите на слънчевите лъчи. Всякога на слизане окото по-добре обхваща природната красота, защото крачката е спокойна и съзнанието е облекчено от напрежението на изкачването.

За нас двамата най-голямата изненада бе момента, когато правихме последните крачки по пътеката, чухме сигнала на колата и за секунди автомобилчето спря пред нас. Чудесно съвпадение! Измерено и изчислено като на музикална партитура. Това не е ли хармония на съзнанията?

Подадохме ръка на пристигащите, целунахме десницата на УЧИТЕЛЯ и продължавахме да се възхищаваме на чудния миг - великолепно единение на „слизащи" и „възлизащи". Считам, че това е добре издържан изпит на точност и будност на съзнанията. Добро начало, за още по-добра и отговорна работа, за която бяхме тръгнали към върха.

УЧИТЕЛЯ запита за живота ни на тераската и каза: „Днес по обед ще сме там, а след това ще тръгнем за хижата."

Походката на УЧИТЕЛЯ бе отмерена и само от време на време се поспирваше, за да поведе разговор на геологическа тема, за огромните геологични промени на природата, още повече, че двамата братя Боев и Борис Николов бяха специалисти естественици. Вглеждайки се в това каменно писмо, Той подчерта: „Природата и сега продължава да изписва своите летописи. Тя описва не само своите дела, но изписва бъднини. Тя е очертала станалите явления, но продължава да очертава и не е трудно да се предвиди, как водите и други геологични явления ще снижат едни планини, а други ще извисят, така както нашият Мусаленски масив е издържал на тези силови промени и продължава да бъде център на възлови процеси. От ледниците и ледопадите по тези места няма помен, но тяхната обновителна сила е издълбала циркусите на Рилските върхове, където се синеят водите на днешните езера. В това отношение Рила е история, но Рила е и бъднина, но всичко това знание е изписано от писмото на каменопадите и бистро струйните води!"

Старателният при подобни разговори брат Боев успя да стенографира тези мисли, преди да продължим възлизането на стръмнините на прочутите „серпантини" на пътеката.

Неусетно, в приятен разговор, по време на кратък отдих, боровите гори останаха зад нас и навлязохме в сектора на клека, където е нашият „оазис", малката терасовидна полянка над „Велчовото мосте".

По-чутките и находчиви приятели дойдоха да посрещнат УЧИТЕЛЯ и най-дружелюбно Го поканиха в набързо подготвения планински стан. Разбира се, всичко бе готово - и свареният ароматен чай, и топлата картофена чорбица.

След отдих и добра почивка - големият кръг около огнището се подготви за обяд, в дух и стил на нашите общи Рилски обеди.

Не след дълго, раниците са наново на раменете и групата пое пътя към хижата. Предвидливият и разумен Неделчо побърза напред, да уреди нощуването на УЧИТЕЛЯ в определената стая на хижата и ни посрещна, за да сподели радостната вест, преди още групата да почне изкачването на последната стръмнина, наречена от туристите „Голгота".

Разбира се - хижарят - добър и гостоприемен, разпореди нощуването на приятелите по стаите, а те, успокоени от добрия прием, използваха най-свободно часовете и за отмора, и за разходка из езерния циркус. А тази хижа, по-скоро местността, преди още да бъде застроена, този каменен планински дом, в годините между 1920 и 1930 е била повод за редица екскурзии, станали исторически в живота на братството. Голямо мнозинство от последователи на УЧИТЕЛЯ, дни и нощи, в мъгли и студени дъждовни превалявания, без подслон, на открито, около горящи и димящи мокри клекове, загърнати само с платнище, или накъсано одеало, най-търпеливо е изучавало първите и начални връзки с планината. Това бяха годините, когато УЧИТЕЛЯ повеждаше братството по стръмните пътеки към физическата и духовна страна на този именит връх.

Подобна програма на школата ще остане завинаги като най-доброто предметно учение. От тези години е началото с вечната и нетленна зала на школата - Рилската природа.

Още в София, УЧИТЕЛЯ беше ни предупредил, че времето за почивка трябва да се използва разумно, защото към 3 часа ще се подготвим за възлизане към върха. Всички приятели, съобразени с общия план, настанени сравнително добре в хижата, заеха своите спални места.

Бях в стаята с няколко легла, между които едното до прозореца, с изглед към върха, бе за УЧИТЕЛЯ. Още при настаняването в стаята, Той бе необичайно мълчалив. А при други случаи разговорите с Него продължаваха до сред нощ. Тогава брат Боев изписваше бисери на мъдрост и мистика. Но тази вечер и ние бяхме тихи и внимателни. Всеки се подготви за уречения среднощен час. Дрямката ни споходи, а понякога напущаше клепачите ни. Обаче, погледът на будните долови безпокойството на УЧИТЕЛЯ. Той често припалваше електрическото фенерче, за да провери хода на часовите стрелки. Нощта навън бе тиха и спокойна. Но ето, че към 1 часа Той запали фенерчето и запита в полуглас будния до Него Неделчо: „Колко е часът? Преди бе 12, а сега пак 12?!"

Неделчо проверява своя часовник и Му нашепва: „Часът е 1, спрял е Вашият часовник"!

Успокоен от отговорът, Неделчо наново заспива, а УЧИТЕЛЯ се изправи и погледна звездната нощ, направи едно движение за поздрав и проговори шепнешком на непознат и неизвестен език.

Дочувах отделни фрази с интересно звукосъчетание на гласни и съгласни - за мен неразбираеми, но вероятно разбираеми за Този, с Когото УЧИТЕЛЯТ разговаряше.

Подобно на неверния Тома от Христовите дни, вгледах се в стаята за нечие посещение, обаче нямаше никой. Всички спяха, а разговорът продължаваше не повече от 15-20 минути, след което само вдигнатата ръка за поздрав бе неоспоримо доказателство, че „срещата" е приключена.

УЧИТЕЛЯТ след това посегна към одеалото и се загърна за почивка. Незабравима и паметна сцена на общуване на УЧИТЕЛЯ с незрими за нас същества!

Не след дълго, приблизително към 2 часа, фенерчето пак светна и към Неделчо бе поставен пак въпроса за часа: „Моят е все 12 часа!" Неделчо в просъницата си пак отговори: „Спрял е, защото не сте Го навили"! УЧИТЕЛЯТ повече не отговори, загледа се през прозореца и полегна наново на кревата.

Към 3 часа светлината на Неговото фенерче наново заигра из стаята, освети поотделно приятелите, които вече се бяха пробудили и тихо им продума: „Ще бъдем ли готови подир малко? А ти, Неделчо, пробуди приятелите в другите стаи и кажи им, че към 3.30 часа тръгваме за върха!"

Пъргаво, безшумно, без ненужен брътвеж, приятелите напускаха хижата и мълчаливи заизкачваха пътеката към върха. Мистично, нощно шествие от играещите светлини на електрическите фенерчета наподобяваше по-скоро видение, отколкото реалност. Сегиз-тогиз тишината бе нарушавана от някое търкулнало се камъче, бутнато от нестабилна стъпка. Видение на Богомилски времена!

Напред с УЧИТЕЛЯ бе Неделчо. Той носеше и Неговата раница, грижливо подготвена още от София от Савка Керемидчиева - стенографката на Изгрева. По средата на проточилата се верига бе нейде Борис Николов и брат Боев, а най-подире останах аз, да придружавам тези, които се движеха по-бавно. От край време, при общи екскурзии, винаги си разделяхме задачата за съпровода на приятелите. Това бе едно от поръченията на УЧИТЕЛЯ!

На зазоряване групите преминаваха през поточето от последното езеро, наречено „Окото", поизплакваха си още просънените очи и поемаха последните стръмни серпантини към върха.

Утрото завари почти всички готови да посрещнат първия слънчев лъч, който трябваше да се появи на съвършено ясния хоризонт. Красотата на зазоряването е мистична, а присъствието на УЧИТЕЛЯ на върха е Божествено явление.

Лумна първият слънчев лъч. Запя се в полуглас песента „Духът Божий", произнесе се „Добрата молитва", прозвуча и песента „фир-фюр-фен" и наново всички произнесоха молитвата „Пътят на Живота", след която като хармоничен акорд бе подет мотива „АУМ" - заредуваха се и други свещени формули, произнесени за първи път от УЧИТЕЛЯ, след което чухме кратко слово.

Слънцето бе изкачило небосвода, когато заиграхме първите шест упражнения. И ето, че настъпи и момента за Паневритмията - моят концертен изпит!

Въпреки прохладата на върха, настройката на цигулката ми бе добра.

Кръгът се оформи на немалката тераска на върха и УЧИТЕЛЯТ бе готов за първите стъпки на Паневритмията.

Изненадата от изпълнението за мен бе голяма - непознатата акустика на върха. Оказа се, че тя бе в известен смисъл звукова бариера само лично за мен. Цигулката ми звучеше добре и тоновете достигаха до играещите, без аз да мога да ги слушам чисто и ясно, както това е навсякъде другаде. Със сплашен трепет изпълнявах упражнение след упражнение, като повече се вглеждах в лъковата и пръстовата техника, отколкото в звучността на инструмента! След упражнението „Мисли, право мисли..." попривикнах с този акустичен феномен и продължавах да свиря с голямо внимание. Все пак успях да завърша Паневритмията, без да направя други грешки. Малко се поотпуснах преди дихателното упражнение с гамата, след като се убедихме, че инструмента не ми е изневерил т.е. струните не са спаднали!... Заключителното обливане със свещената формула извърших с дълбока въздишка и нескрита радост, че издържах концертния изпит на върха.

Когато протегнах ръка, за да целуна десницата на УЧИТЕЛЯ, Той ми каза: „Защо бе притеснен по време на свиренето?" - „Ами не чувах добре звука на цигулката!" - отговорих. „Ех, акустиката на върха днес бе особена - обратна. Ние слушахме добре, защото над нас имаше въздушен магнетичен похлупак, който направляваше звука към играещите, поради това ти не чуваше добре инструмента си! Но изпита мина добре!"

Финалът на Паневритмията се посрещна с облекчение от по-изморени-те приятели, на които все пак възлизането към върха, след кратка нощна дрямка, оказа своето влияние. Насядали на удобни и закътани между скалите места, те предпочитаха да си отдъхнат и с присвити очи да наблюдават ширналата се панорама.

Но групата бе освежена и от млади и силни приятели. Вместо почивка, те предпочитаха да проверят много от интересните изказвания на УЧИТЕЛЯ за онова, което се вижда и за онова, което не се вижда от обикновеното око.

Подобна група се зае да търси „Олтарят на Орфей" - една монолитна скална група, разположена на терасата, по-високо от второто Маричино езеро.

Други се отделиха встрани, малко на югозапад от върха, по посока на забранената вододайна зона в поречието на Лев - Искър, в лабиринта от скромни върхове, наречени „Скакавиците", да търсят новото убежище на невидимите същества - проводници на разумни сили и бъднини, за по-спокойна работа, след като Мусаленският циркус бе вече оживено обитаем като туристически обект. УЧИТЕЛЯ някога бе казал, че тези същества не могат да понасят безотговорното отношение на пришълците на върха и затова предпочитат

да се оттеглят там, където сега е забранената вододайна зона!

Едни приятели, снабдени с добър бинокъл, търсеха в далечните вериги от планински върхове нашия любим Молитвен връх, откъдето много често сме се възхищавали на могъщия купол на връх Мусала.

Между нас имаше и неколцина завършили в чужбина медицинските науки. Снабдени с портативен барометър анероид, джобен формат, те проверяваха атмосферното налягане и се опитваха да преизчислят височината на върха. В нашите среди бе известно изказването на УЧИТЕЛЯ за пременяващата се височина на върха, която често пъти достига невероятни размери -7000, 9000 и повече метри и затова направо поставиха въпроса, коя е базата за подобно изказване. УЧИТЕЛЯ им отговори: „Височините се измерват по барометричен път, по триангулачните методи на земемерите, но и по състоянието на електромагнитните вълни, носители на мисли, идеи, принципи и най-вече, от присъствието на същества от висшите ангелски йерархии. А последните обитават в сфери, разположени на дадени височини. Това присъствие определя втората, също така реална височина на върха."

Доволни от полученото обяснение, студентите влязоха при наблюдателя на върха, за да сверят данните на своя анероид с барометъра на метерео-логичната станция.

УЧИТЕЛЯТ, след този разговор, предпочете една тераска по-надолу, около 50-60 метра и оглеждаше далечните била на големия язовир „Искър", там където се намираха изворите около Канарското езеро, в подножието на върха „Канарата". Повод за подетия разговор бе неговият необикновен въпрос: „Кому е каменната пирамида и забития железен кръст там долу, под очерталата се пътека от върхът Мусела към хижа Грънчар?"

Бях запознат с тази зимна трагедия и отговорих: „Злополучно нещастие. Лавина затрупа известен скиор и турист - алпинист през тази зима!"

„Да, каза УЧИТЕЛЯТ - „бялата смърт" е една много тежка и мъчителна смърт! Фактически, пострадалият не е нито в невидимия свят, нито във физическия. Двойникът продължава да е свързан със замразеното тяло, станало безчувствено и не реагира на никакви импулси на другите тела. А на това отгоре и незримата нишка на живота, който свързва невидимите тела с физическото, не е прекъсната. От тук произтича цялото мъчително състояние. Голямо страдание!"

Мълчание!

След това изказване УЧИТЕЛЯТ продължи да разглежда въпросите за Бялата смърт, които пак бяха стенографирани от неуморния брат Боев, който много се интересуваше от явленията, известни на науката като факти, но необяснени като едни от неизбродимите пътеки на живота!

За обща изненада на всички гостуващи този ден на върха, долетя до нас крайно печална новина, съобщена по телефона от Юндола до наблюдателницата, за смъртта на нашия любим приятел и ученик на УЧИТЕЛЯ Георги Радев.

Телефонният разговор бе предаден на нашата група.

УЧИТЕЛЯТ, изправен, с просълзени очи, ни покани за обща молитва, известна в школата ни като тайна молитва, след което произнесохме гласно формулата: „Мир и светлина на душата на Георги Радев!"

Това бе последната молитва и последната свещена формула, произнесена на връх Мусала на тази дата.

УЧИТЕЛЯТ разпореди да прекъснем престоя на върха и да слезем по-долу, на брега на най-високото езеро „Окото", за да прекараме останалата част от деня.

Тревожната новина се отрази на пребиваването ни на върха. Събрани около Учителя, Борис Николов и Неделчо Попов обсъждаха въпроса с погребението на Георги Радев и се реши двамата да заминат за Юндола, като тази нощ останат да бивакуват с нас на малката тераска над „Велчовото мосте", а на мен се възложи задачата да организирам завръщането в София, макар че лично бях уговорил със собственика на автобуса да ни отведе на 24, а не на 23-та дата, т.е. един ден по-рано. Затруднението ми не бе малко, защото вслучай, че на 23 няма автобуса, трябва да се обмисли пренощуването в Боровец на значително голямата група приятели, които бяха вече пристигнали още на 21 вечерта. В духа на единството - старателно поддържано в нашия общ братски живот, задачата за евентуалното пренощуване в Боровец, а и завръщането, трябваше да се реши благоприятно за всички. А ето, че при това затруднено положение, нито можеше да се гарантира общ превоз, нито общо нощуване. Тези мисли заседнаха в съзнанието ми и не ме оставиха спокоен до момента на разрешаването на задачата.

Върхът напуснах замислен!

Приятелите заслизаха на групи към "Окото". Първите бяха стигнали до брега на езерото и със сухи съчки накладоха огън между канарите. Трябваше да се закусва.

Студентите бяха в една от последните групи, бавно слизаща от върха. С брат Боев те продължаваха разговора на темата за височината на връх Мусела, измерена по метода на УЧИТЕЛЯ и проявиха особен интерес към езерото „Окото".

Занимаваше ги мисълта за това странно, поетично и символично име на езерото. Брат Боев се оказа пак неуморим лектор. Той по специалност бе естественик - педагог, а освен това, навлизайки в редиците на Братството, години наред най-старателно изписваше страници след страници със стенографира-ни разговори на най-различни теми, разгледани от височината на Божествената Реалност. В това отношение УЧИТЕЛЯ бе неизчерпаем източник на знание за проблемите и явленията на живота - несъизмерим за обикновените люде. Студентите тъкмо от това се интересуваха - те търсеха скрития смисъл на видимия порядък и отговорите на брат Боев бяха рядка лекция. С особено разположение той разказваше какво представлява за нас „Окото" и като езеро, и като олтар на неръкотворния храм - невидим и незрим на нашите очи.

Ето отговорите на брат Боев:

„Окото" е най-сполучливото име, дадено на едно от Мусаленските езера. То е най-дълго обледявано и снежавано и има най-чистата вода. В „Окото" се оглеждат гигантски върхове - застанали като непреодолима преграда и бдят бащински за неговата чистота и святост. Но езерото не е само огледало, но и рефлектор на слънчевата светлина и космичните лъчи. Тук слънцето късно изгрява, но и много рано залязва, но космичните лъчи без прекъсване, непрестанно „слизат", „проникват" и се „отразяват".

„Окото е извор на води, които слизат от най-високия Рилски връх, преминават през земи - отсам и отвъд Стара планина, за да се влеят в Дунава и проникнат в Черно море.

„Окото" е извор и проводник на „Живата вода" - това са мислите и чувствата на невидимите служители на храма, проникващ в недрата на Мусаленския масив. Тези мисли и чувства, космичните лъчч и слънчевата светлина -ето съдържанието и смисъла на Христовото понятие „Жива вода". Ето къде е източника на Божието благословение, слизащо от „Окото".

УЧИТЕЛЯТ особено цени „Окото" като Божествен център и всякога е давал препоръки да се поддържа чистотата на неговите води и да го пазят така, както се пази човешката зеница!

„Окото" „вижда", „чува", „говори" с мълчаливия език на бистро струйни-те води. А те са страниците на Великата книга, изписана с благословенията за българския народ. И в името на Божествената Благодат, учениците на Школата, а и всички посетители на върха трябва да пазят чисти и неопетнени водите и обстановката на това дивно Мусаленско езеро..."

Когато и последната група слезе от върха, УЧИТЕЛЯТ изнесе беседа на вечната тема за връзката с БОГА - като смисъл и цел на всяко дихание тук, на земята и „там", в света на невидимите обитатели. Другата основна мисъл в беседата бе за отношението ни към Божиите работници, слезли между нас, които са носители на всяко малко и голямо добро за човешките души.

През време на тази знаменита беседа, моето съзнание често се отклоняваше по предварителна размисъл за разрешаването на задачата ми със завръщането. А двамата - Борис и Неделчо, обсъждаха някои подробности по погребението на Георги Радев.

Рано след обяд, УЧИТЕЛЯТ покани приятелите да напуснат „Окото", като внимателно почистят местата на временното бивакуване. Той добави: „Нека „Окото" да е чисто като Божествената зеница!"

Групите пак безшумно и мълчаливо, замислени върху проблемите, поставени от този паметен летен ден, заслизаха към уговорения вечерен бивак -малката полянка над "Велчовото мосте".

Късно през деня, светлините на запалените огньове пак заиграха по зелената ограда на клековете и бивакуването премина в необичайно мълчание. Подобни нощи ние не сме имали! Замислени и смълчани - поетите дума не продумват, а гласовитите певци само шепнешком споделят бегли впечатления. Още веднъж се убедихме във въздействието на драматичните събития на живота върху чувствителните души.

Нощта пак бе прохладна и ясна. Много често звездите по небосвода бяха приветствани от прелитащите искри и от чудната игра на огнените светлини. Тази вечер имахме две големи огнища, които едвам побираха бивакува-щото множество, които търсеха в прохладната лятна нощ милващата топлина на горящите клади - спомен за домашен уют!

УЧИТЕЛЯТ бе мълчалив и тъжен. Ние - по-младото поколение, не сме наблюдавали тъгата на УЧИТЕЛЯ, освен през лятото на 1936 година, когато Той бе преживял жесток побой от подведени младежи. Днес УЧИТЕЛЯТ знаеше за какво тъжи и за какво страда. Ние не знаехме. Но старателно се опитвахме да се вживеем в Неговата мъка и да дочакаме раждането на деня.

Утрото дойде ведро, слънчево, тихо и спокойно.

Бивакуващите се раздвижиха за утринния наряд и всеки пое задачите, предварително разпределени помежду ни.

УЧИТЕЛЯТ изпроводи двамата братя - Борис и Неделчо. А всички останали обмисляха начина на завръщането, за което бяха известени по време на лагерния огън.

Малко преди обед, не без тъга, напущахме почти домашната обстановка на нощния бивак, замислени върху необичайните преживявания на тези паметни дни.

Все още неспокоен от мислите за завръщането, позволих си да избързам пред групите и да търся решението на задачата с автомобилния транспорт.

А ето че пак изненада, и то голяма, радостна изненада! На площада на Боровец забелязах автобус, и то нашият. Изприпках за разговор с шофьора и го запитах:

- „Как така, днес е 23, и ти си тук, нали се бяхме уговорили на 24 да бъдеш за нашия курс?"

„Доведох летовници - отговори той - хрумна ми да почакам за пътници, които да отведа или до Самоков, или до София."

Доволен от щастливото съчетание и хармонична връзка, „наредена" чудновато, стиснах крепко добрата ръка на шофьора и се върнах да посрещна УЧИТЕЛЯ с радостната новина.

Когато споделих с Него и с групата за чакащия автобус на площада, за първи път по време на тази екскурзия заигра лека усмивка на лицето Му. УЧИТЕЛЯТ каза:

„Добър е шофьора! Може да „слуша"! Нарочно му благодари за вниманието му към нас!"

 

 

Изгревът - Том 4

глава: І.2.ПОСЛЕДНАТА ПАНЕВРИТМИЯ С УЧИТЕЛЯ, НА ВРЪХ МУСАЛА - 22.VII.1940 ГОДИНА

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...