Към съдържанието


Снимка

1939_07_10 (датата не е точна) Учителя и Братството организират летуване на Рила - езерата, 1939 г.


  • Please log in to reply
4 отговора на тази тема

#1 Ани

Ани

    Advanced Member

  • Moderators
  • 3705 Мнения:

Публикувано 14 декември 2014 - 04:06

Учителя и Братството организират летуване на

Рила - езерата

1938 г.

 

Засега не са намерени спомени с точната дата на заминаването за Рила на Учителя. На 9 юли се знае, че е бил в София тъй като изнася неделна беседа, София. На 12 юли има вече беседа на Рила. Датата 10 юли, като начална дата на лятната духовна школа е избрана засега формално. Ясно е, че заминаването за Рила е станало между 9-ти и 12-ти юли. Подготвителна група братя и сестри заминават за 7-те езера по-рано и устройват лагера. Освен изнесените от Учителя беседи на планината, има и някои спомени, които са без конкретни дати. Ето някои от тях:

 

1. Спомен на Гради Колев Минчев:  На Рила 1939 година

 

2. Спомен на Наталия Чакова:  Лято 1939-то

 

3. Спомен на Светозар Няголов: Децата на Рила

 

4. Спомен на Галилей Величков: В чии ръце е съдбата на света



#2 Ани

Ани

    Advanced Member

  • Moderators
  • 3705 Мнения:

Публикувано 14 декември 2014 - 04:07

Спомен на Гради Колев Минчев

 

30. НА РИЛА 1939 ГОДИНА



Още преди да стане време за отиване на Рила, Учителят ме извика и ми каза: „Ще можеш ли да се включиш тая година при отиването на Рила?“ Отговорих: „Разбира се, Учителю, че мога, щом ми кажете вие“. „Пригответе се“, казва, „ще отивате на Рила“. Учителят ми каза, като отидем на Рила най- напред да поправя кухнята, а после да направим магазина и т.н.


Натоварихме един камион. Отдолу сложихме капаци метър на метър,- които брат Неделчо Попов беше вземал от печатницата, а отгоре провизии. За работна група дойде брат Лулчев със своята свита (Упанишадата). Свитата на Лулчев се състоеше от Йордан Андреев (адютант), Веселина Йорданова (адютантка), Колю Йорданов, Тодор Маринчевски, Невяна Неделчева, Тодор (гледача), Колю (келифареца), Лазар Опев. Невяна Неделчева стояла през деня при Лулчев, а вечер отивала да спи на тавана на къщичката на Иван-каруцаря. В случая на Рила бяха дошли някои от тях.


Качихме се всички на камиона и тръгнахме. До Говедарци беше добре, но по-нататък понеже времето беше много кишаво, кално, преди да почне боровата гора шофьора изви камиона на поляната и каза, че по-нататък не може да отива. И наистина беше много кално, камиона се плъзга. Всички слязоха от камиона, останах само аз горе и чакам сега работната група да дойде да свалим багажа, нали? Обаче никой не идва. Брат Лулчев, Бог светлина да му даде, пуснал транзистора, тогава за пръв път видях радиопарат с батерии - транзистор. Почнаха те да слушат новини. Но шофьора трябва да се върне. В това време аз викам от камиона: „Нали дойдохте работна група, кой ще сваля тоя багаж? Аз ще подавам тук, но кой ще го сваля?“


Единствен, който се отзова и се отдели от цялата група беше брат Колю Йорданов, един отличен брат. Брат Колю е родом от с. Косарка, Дряновско. Учил е в Търново, а после е продължил в техническо училище в Габрово. Работил в завод като ел. техник. 1928 г. служил като доброволец в София със заплата -18 месеца. 1930 г. се запознал чрез някакъв човек, който познавал братя Калпакчиеви, наши братя и др. Така влязъл във връзка с братството. Харесало му обстоятелството, че в братството има много културни хора, които работели върху себе си. Подарили му цигулка (брат Илия Узунов) и той започнал да взема уроци. Научил се да свири много песни братски и други. Брат Матей Калудов бил тогава в София и като наблюдавал Колю предложил да започне да учи контрабас. Свирил обаче само един месец и го взели доброволец, та той предал тогава инструмунта на други. След това си купил циклостилна машина за 2000 лв., на която започнал да пише резюмета и да ги изпраща на 300 адреса, които му дал брат Боян Боев. От провинцията почнали да му пращат пари. По такъв начин той изплатил тази машина. След време брат Лулчев го извикал за пласьор към една редакция. Там го взели без гаранция (тогава хората от братството се ползвали с голямо доверие в обществото). Така започнал да обикаля България.


И тъй, свалихме багажа от камиона с брат Колю, дойде брат Янко с конете, качихме една част от багажа, другия остана. Разбира се, багажа на работната група трябваше най-напред да се качи. Те имаха палатки, денкове, едно друго. Нали като отидат горе и палатки трябва да се построят.


Брат Янко е коняр от Станке Димитрово, който имаше коне и с тях пренасяше багаж, палатки, раници, хранителни продукти и др., първоначално от


Горския дом, а по-кьсно от Вада до Рила и обратно. Много добър като човек, разбран и точен. Нощувал съм много често у тях. Понякога съм пращал писмо когато трябва да се срещна с него. Той винаги е бил изпълнителен. И други братя и сестри са приспивали в домът му когато са минавали в първите години през Сапарева баня. Винаги се е отнасял много добре към братята и сестрите. Той не е бил брат, но всички така му викахме „брат Янко“.


Качихме се горе на планината където биваше бивака. Брат Янко натовари още първия път една част от капаците, а останалите втория път. Но като отидохме заварихме такава незапомнена влага на Рила, че като стъпиш като че стъпваш на сюнгер. Учителят ми беше казал, най-напред да поправим кухнята и после да поправим магазина и т.н., но като отидох, а багажа се състоеше повече от провизии, чували захар, сол, ориз и др. Чудя се какво да правя. Влагата беше много голяма. От капаците постлах в кухнята на плочите и почнах да нареждам чували, сандъци и т.н. и ги покрих. Вечерта спах при провизиите. Сутринта се чудя от къде да започна. Трябва да се кача на покрива, да поправям плочите, обаче тоя багаж какво да го правя? Викам си, Учителят ми каза най-напред да поправя кухнята, но тоя багаж, сядат по него и т.н. и реших да направя най-напред магазина. Почнах да работя. Избрах дървета, които бяхме скрили от миналата година, пренесох ги, но няма кой да ми помогне. В това време отивам пак при работната група. Те се бяха изтеглили на мястото на брат Лулчев, направили си палатките, но никой не идва да помага. Отивам при тях и им казвам: „Вие нали дойдохте като работна група, да видите тоя багаж, който донесохме как ще го съхраним? Вие курдисахте палатките и край“. Пак брат Колю Йорданов дойде, а брат Йордан Андреев (адютант на Лулчев) що не се бихме с него. До там стигна работата. Почнах аз да правя магазина, направих го, опънахме платнището, покрихме всичко и сега трябваше от кухнята всички провизии да се пренесат в магазина. Господ здраве да дава на брат Колю Йорданов, помага ми той, прави струва. На втория или третия ден почнаха да пристигат групите. Пристигна брат Боян Боев и завари магазина готов. Казвам му: „В магазина трябва да има човек, защото има много стока, утре ще почне да се продава“. Аз не знаех, че ще остана в магазина, нали? За мен работа много. Добре, но брат Боев ме гледа така и каза: „Брат Гради, няма друг човек сега, ще останеш ти докато дойде Учителя, да видим тогава какво ще правим“. Тогава аз си направих легло в магазина и започнах да спя там. Но по едно време започна да превалява малко дъжд, а пристигат групи. Викам: „Братя и сестри, докато си направите легло от клек може да вземете по един-два капака за 1-2 дена, да легнете на тях“. По желание всеки си взема колкото капаци иска. Обаче след един-два дена ми трябват капаците да работя - за маса, за тезгях и други работи, а няма нито един капак. Викам: „Братя и сестри, който е вземал капаци, да мй ги върне, защото не мога да работя без тях“. Обаче никой не се отзовава и тогава брат Гради като тръгна, та чак горе до палатката на брат Борис. Не ми е удобно да споменавам имена, защото имаше между нас много „напреднали души“. Някои например освен, че си направили леглата, но си направили и масички, пейки така и седнали, приказват си, а брат Гради трябваше да ходи по палатките, да гледа за капаци. Надигам леглата, вземам капаците и може да си представите какви „хубави чувства, братски и сестрински отношения“ съм имал тогава. - Къртя колчетата от масата, вземам масата, пейките и тъй слизам надолу, надолу до с. Балтова. А те с брат Неделчо, Бог светлина да му даде, закусват. А палатката им е голяма и сложили четири ли или шест капака. Викам: „Трябва да ми дадете капаците!“ „А, не може“, отговаря сестра Балтова. „Брат Неделчо ги е купил, той има право да ги ползва.“ „Той може да ги е купил“, забелязах аз, „но трябваше да ги надпише, та като пътува неговия багаж, да си ги докара. А сега, ние ги докарахме пък нямаме капаци за работа.“ „Не може!“, вика тя. Брат Неделчо мълчи. Излязох вънка, а пък ми трябват капаци, защото всички знаят, че целият магазин беше ограден с капаци до 1 1/2 до два метра и после отгоре бризент. Защото иначе всеки може да влезе в магазина. Добре, но тя не дава. И аз като надигнах палатката и взех да ги тегля един по един. По едно време мляко ли беше, чай ли беше, почна да се изсипва и тя почна да вика: „Диктатор, Хитлер, ще ти скъсам нишката с Невидимия свят“. Ей такива ми ги разправя, но Гради не е вече брат Гради, а бай Гради. В това време се обръщам, сестра Наталия Чакова, светлина на съзнанието й, плаче. Пък аз й бях дал два капака, даже лично бях й ги занесъл. Тя си беше счупила крака преди няколко месеца и аз й ги дадох да ги сложи пред леглото си. Тя спеше на едно войнишко легло, та да не стои във влага, да има къде да си сложи краката. Викам й: „Сестра Наталия, не плачи, на всички ще взема капаците, обаче твоите два капака няма да ги взема“.


Минаха един-два дена и дойде Учителят. Аз в това време поправям кухнята. Брат Колю ми подава плочи, обаче Учителят мина транзит край нас. Разбрах, че Учителят е недоволен. Мина един ден ли какво, отивам и казвам на Учителя: „Учителю, Вие ме пратихте на Рила и поръчахте да направя, т.е. да поправя кухнята, нали така говорихме, обаче като дойдох тук, положението се измени съвсем. Първо, работната група, която дойде, не беше работна група, а дойде само така, за да бъдат първи на Рила, курдисаха се и с изключение на брат Колю Йорданов, никой не дойде да ми помогне. Камионът освен капаците и някоя палатка, моята раница, беше пълен с провизии, ориз, захар, сол и др.“ Учителят ме погледна и каза: „Те тръгнаха, рекох, и най-напред помислиха за стомасите си“. А пък аз съм ходил работна група преди години. Не ги споменавам, защото съм ходил за малко нали, направя някои работи и се връщам. „Та вместо да поправя кухнята, както ми казахте, аз трябваше да направя магазина, за да прибера провизиите.“ Както и да е, но Учителят на всичко отгоре ми даде един синджир и един катинар и каза: „За лодката“. Брат Боянчо, Бог светлина да му дава, той дойде и поправи каквото трябва. „Сега лодката, без изключение, ще я даваш само на дежурните. Един кол със синджира и лодката ще се върже за кола, ще заключваш и ще даваш ключа само на дежурните, да носят вода.“ Отговорих: „Добре, Учителю“.


Добре, но след епопеята със сестра Балтова, почнаха други неприятности. Идват от града братя и сестрички, ходи им се на разходка с лодката. Аз им казвам:“ Ето Учителят ми е дал катинар, с катинара е заключена лодката, това не е мое решение. Ето ключа. Давам го само на дежурните“. Те викат: „Ти лъжеш, това-онова...“ Нахокат ме и стига до бой. Най-малко два или три пъти отивам при Учителя и викам: „Учителю, много Ви се моля, отстранете ме от тази служба, възложете я на някой друг брат, нали? Аз почти с всички млади братя и сестри се скарах, идва се до бой“. Като казвам до бой, това беше вярно. Искат да вземат лодката, аз не я давам. Учителят ме гледа: „Рекох, вие ще се занимавате с лодката“. И аз нямаше какво, обратно си тръгвах и като работя в магазина, гледам някои братя, които са искали лодката, изкъртили кола, а там е влажно и това не е трудно. Сложили кола със синджира и катанеца в лодката и се разхождат, както всички сме се разхождали по-рано. Но 1939 г. дойдоха много братя и сестри, много чужденци, деца и всичко това Учителят е имал предвид. Лодката да бъде на разположение на дежурните, защото трябва много вода. А после и друго, може нещо да се счупи, да стане нещо непредвидено. Брат Гради като види лодката сред езерото почваше да замерва с камъчета, плочки, колкото мога, ха до лодката, ще счупя на някого главата. А те като се върнат, може да си представите какво настроение е било. Аз да си прибера лодката, а пък - добре, че не съм им счупил главите. Ей такива преживявания имах. Те бяха няколко случая. Понеже сутрин ставам рано, отивам някой път на Молитвения връх. Друг път не мога да отида, понеже овчарите носеха кисело мляко, прясно мляко, сирене. Понякога вземат нещо от магазина и тръгват да посрещат групите. После щях да пропусна нещо. През лятото, когато е по-топло водата на езерото намалява. Тогава се налагаше някой да избута лодката на по- дълбокото, за да може да плува и тогава брат Райчо, брат на Йорданка Жекова запретваше крачолите и нагазваше в езерото. После като напълнят съдовете с вода, лодката натежава и той отново влиза във водата да тикне лодката навътре в езерото. Изобщо имахме много преживявания това лято на Рила. Аз прекарах 57 дена там.


Така например обедите започваха от 12 ч. до 1 ч., 1.30-2 ч. след обед. Решихме да сложим надпис на магазина, че ще бъде затворен от 1.30 до 2.30 ч. след обед, за да можим и ние, които работим в магазина да се нахраним спокойно. В магазина работехме с брат Васил Константинов, брат Колю Йорданов и аз. И да дойде някой през това време, никой няма да става и обслужва, все едно, че няма човек. Обаче какво стана, сядаме да се храним и идва някой брат и сестра и започват: най-напред - брат Гради, брат Гради, брат Гради. Аз си мълча. След това почват да викам брат Васил. И той си мълчи. След това като извикат: брат Колю, той веднага а готов да стане. Казвам му: „Абе нали ти казах да мълчиш, сега ще ти шийна един шамар“. Изляза от махгазина и започна да говоря с брата или сестрата. Имах един случай с един брат Милан - учител от Кръклене. Викам му: „Абе, брат Милан, от сутринта съм станал толкова рано, сега ни оставете да обядваме. Вие обядвахте, починахте, нали? Пък ако толкова искаш, ето мястото е свободно, ела и почни ти да работиш“. Той си отива, разсърди се, Бог светлина да му даде. След обед, така поиздокарал се малко идва към магазина. Спря на десетина крачки, гледа, прави, струва, обаче стои. Викам си, брат Милан иска да ме замести, обаче не идва, умува... Втори случай имах. Гледам сестра Мечева - майката идва към магазина. Викам: „Вие поне, сестра Мечева, разберете, толкова време сме тука, ние сме преуморени“. И тя си отиде. След обед гледам, ама никога не бях я виждал така пременена с една хубава рокля с бели точки, идва право в магазина и първата й работа беше да се извини. Стана ми толкова мила. Тя беше първата и последна може би, но много силно се запечати в съзнанието ми. Да не казвам за сестра Цанка Екимова. Аз я познавах по гласа и не й обръщах никакво внимание. Тя ходеше по цял ден по скалите и тъкмо когато трябва да се храним, тогава ще дойде.


Ще кажа и за майка ми Мария. Тя много ми се сърдеше, Бог светлина да й даде. Като го разправям това нещо, а аз го разправях затова, защото понякога човек сам на себе си не може да угоди, камо ли на други. Идва мама, оставя парите и вика:“ Дай ми един хляб“. А магазина беше така, че имаше една обща маса с един капак, който се отваряше и се влизаше при продавача и в склада на магазина, а пък братята и сестрите стоят така отстрани. Аз влизам и вземам един хляб, разбира се, като на майка си избрах най-хубавия. Като го сложих пред нея на масата, тя го гледа, гледа и мене и вика: „Ти даваш на всички толкова хубав хляб, а на мен какъв хляб ми даде“. Аз я погледнах така и й казвам: „Мамо“, отворих капака, „влез в магазина и си избери един хляб, който намериш за добре“. Тя ме погледна така, влезе, поседя малко, аз я почаках. По едно време излиза, но не носи никакъв хляб. Викам й: „Мамо, защо не си взема друг хляб?“ „Ами, синко, по-хубав хляб от тоя, който ти ми даде няма.“ И така си взема хляба и си тръгна. Казах й: „Можеш ли да помислиш, че ще имам хубав хляб пък на теб ще дам най- лошия?“ А пък те бяха останали само няколко хляба...


Веднъж дойде една сестра и ми казва: „Колко пари ти плащат като работиш тука сега?“ Аз отговорих: „Колко мислиш?“ Тя каза някаква сума. Викам: „Сестра, ако искам да работя за толкова пари, като отида в града за десет дена ще ги изкарам тия пари и ще дойда тук като вас да ходя на разходка по езерата и т.н. Знайте, че никакви пари не взимаме“.


Ние с брат Колю се хранехме от стола, нали, от магазина си вземахме каквото ни трябва, а брат Васил, Бог светлина да му даде, като трябва да си купи един хляб, извади си парите, сложи ги на масата и си взема един хляб. Трябва ли му сирене, същото прави. Нито веднъж не го забелязах да вземе нещо без да си го плати. Той вземаше пенсия. Ние обаче с Колю като не работим, няма от къде да вземем.


Мина известно време след като бях взел капаците от сестра Балтова и си разменихме любезности, Учителят също беше между нас. По едно време сестра Балтова каза, че била изгубила едно плетиво с едно бяло кълбо и ме помоли, да съобщя когато обядваме. Аз изпълнявах и тая задача на кехая, глашатай. Кехаята тръгва, например из селото и вика, че еди кой си е пристигнал и пр, и пр. Та всички се хранят, храни се и Учителят и аз викам: „Братя и сестри, сестра Балтова си е изгубила едно плетиво, който го е намерил да го донесе при мен, да й го дам. Впрочем, то плетивото е при мен, но сестра Балтова като й вземах капаците ме нарече диктатор, Хитлер и че ще ми скъса нишката с Невидимия свят, и понеже тя го е направила това нещо, много я моля, да дойде лично, да си получи плетивото и да ми върже нишката с Невидимия свят“. В това време Учителят, аз съм Го гледал някой път на вечеря, например някой брат-хуморист разправи нещо смешно и Той като започне да се смее, просто сълзите му текат така. Така и сега Учителят се смееше през сълзи. Веднъж брат Тодор Михайлов изпя песента „Вечер, сутрин“, но така както я чул да я пеят на някакво село. Те пеели: „Вечер, сутрин, оти не дойде...“ Учителят също се смял през сълзи. За сведение, не съм чул Учителят да се смее с глас, но често се смееше със сълзи на очите. Та, братя и сестри, имам и преживелици и от тоя род.


Много силно впечатление ми е правила сестра Аня Тодорова, сестрата на сестра Паша. Тя беше учителка. Друго правеше или не, но като станеше сутрин, другите отидат някъде, на гимнастика, разходки правят, а тя, Господ светлина да й даде, като вземе една лопатка и една метлика и като тръгне от кухнята до клозетите, защото има ги и такива, кой къде сварил, ходил, щапал, правил, струвал. Понеже Учителят държеше много да се поддържа чистота, тя с часове се занимаваше с тая работа и беше много хубав човек.


Имаше между другите и едно семейство - брат и сестра Тричкови. Братът беше художник и се казваше Иван Тричков. Той обичаше да рисува. По цял ден ходи и рисува. И понеже сутрин излизаше рано и вечер се връща и идва в магазина, да си вземе някои провизии, плодове, домати или друго, обаче няма, свършили се. Докато беше сестрата на езерата, тя пазаруваше. Но тя си беше отишла и той като дойде често пъти не намира нищо. Викам му: „Абе, брат Тричков, остави една бележка когато искаш нещо, да ти заделя - картофи, зарзават, плодове“. Някой път търсеше кисело мляко. „Кажи ми какво ти трябва, за да ти оставя.“ „Е, наистина, много хубава идея“, казва, и ми остави една торбичка, та аз като дойдат продуктите, веднага му заделя каквото му трябва и той като дойде, получи си ги, плати си и си отиде. Този случай го разправям, понеже той нарисува веднъж една хубава картина от Молитвения връх с поглед към Говедарци и първите борчета, които са от Молитвения връх надолу, в скалите. Той ги беше нарисувал и ми я подари. Та имам един много хубав спомен от брат Иван Тричков.


През време на лагеруването 1939 г. имахме много чужденци в лагера - от Латвия, от Естония, от Югославия, от Франция, от Америка, изобщо много гости. По едно време, нали Хитлер обяви война на французите. Нашите приятели от Франция бяха много обезпокоени от това нещо. Учителят ги успокояваше. По едно време се завърнахме в София, французите още бяха в България. Учителят им разправя някои работи. Един ден аз се разхождах по поляната където играехме Паневритмия. Гледам, Учителят идва, целувам Му ръка и Той ме гледа така: „Видя ли, рекох, защо не трябваше да отиваш в Белгия?“ По-рано аз исках да отида в Белгия. Учителят ми каза: „Не трябва да отиваш в Белгия“. А сега ми казва: „Видя ли, защо не трябваше да отиваш в Белгия?“ Аз разбира се знаех, че е обявена война, но подробности не знаех и не се замислях, защо Учителят не ме пусна да ида в Белгия, а то имаше връзка с войната.


През време на летуването на Рила 1939 г. там беше и брат Петър Пампоров, известен есперантист, който с „езика“ обиколи света. Той беше и преподавател и оратор и разпространител на Учението на Учителя. Името Пампорово е прякор на дядото на брат Пампоров. Той като тръгвал с конете и катърите от Смолян за Цариград или други турски градове надолу, толкова коне и катъри имал, че турците му изкарали прякор „Пампор“, което значи на турски влак. Той понеже бил много богат купил тая местност около Смолян, именно Пампорово, където косял сено за конете си. Оттам и брат Пампоров носи своето име.

 

 

Изгревът - Том 7

30. На Рила 1939 година



#3 Ани

Ани

    Advanced Member

  • Moderators
  • 3705 Мнения:

Публикувано 14 декември 2014 - 04:10

Спомен на Наталия Чакова

 

77. Лято 1939-то


Най-пълната, най-богатата и най-радостната година в живота на Братството бе годината 1939 г. Тя беше кулминационната точка, може би на външния ни физически братски живот - не на духовния!


Тогава, през 1939 г. аз съм била все още Учителю в село и не зная как е протекъл животът на Изгрева през годината. Струва ми се, че е протекъл като всяка година с всичките му радости и възторзи край Учителя и с всички­те му задачи и изпитания на всеки поотделно дадени като на ученик. Но ду­мата ми е за 1939 г., за летуването ни през нея на Рила.


Още с пристигането си за лятната ваканция аз забелязах особено оживление и приготовления на Изгрева. Ремонтират се и се белосват от вън и отвътре салоните, боядисват се външните - обедни маси и пейки, яйцето, ка­тедрата с блажна боя. Поправят се алеите, украсяват се градините. Хорът и оркестърът усилено се подготвят. Частните къщи също се боядисват, белосват, приготовляват. Влизат и излизат делово много братя и сестри при Учителя да Му докладват как вървят приготовленията, да искат съвет и т.н. Сам Той е тук в някой от салоните, ту в градината при работещите, при пей­ките и т.н... Направлява работата.


Радостни ми съобщават сестрите, че това лято ще дойдат от чужбина много гости - затова са тези приготовления. Поканени са от много страни. Ще дойдат и от франция братя и сестри, които още не са идвали.


Първите пролетни птички долетяха от север. Това~бяха гостите от Латвия, Литва, Естония. След тях дойдоха от Югославия. Усилено се шият палатки, да има и за гостите. Всички сме извън себе си от радост и въодушевление, и гости, и ние.


Учителят се разлива в Слово. Беседите са дълги и пребогати. Разговорите след закуска, след обед и вечеря са дълги и неповторими. Ще благодарим много на брат Боев, че не е оставил едно зрънце да падне и се изгуби. Всичко е записал, подредил и запазил. Всички закусваме, обядваме и вечеряме заедно, като едно голямо семейство. Концерти, песни, вдъхновение. Отпразнувахме Петровден при най-голямо въодушевление. И не стихнала още песента на празника, автобусите ни понесоха към Рила.


Там друго чудо! Подготвителната група братя и сестри заминала за 7-те рилски езера по-рано и е устроила лагера. Палатките: на Учителя, на чуж­денците и на някои от нас са накацали вече по трите бряга на Елбур. Кухнята е почистена и поправена. Огнищата подновени, чайниците и казаните настанени. Магазинът готов и препълнен с провизии. Какво ли нямаше в него. „От пиле мляко" само нямаше, както казва народната поговорка. Всичко що имаше на богатия тогава изобилен пазар в София и Самоков имаше го и тук. Та чак и мекици. Беше дошъл брат-мекичар със семейството си от Ямбол да летува и да ни гощава с мекици. Всяка сутрин и всяка надвечер запалваше огън на една страна, на края на лагера и почваше работата си.


Редът и дисциплината бяха изискани, както винаги. Духът празничен, съборен. Всичко е весело, доволно, щастливо. Всичко се движи с такава енергия и лекота и сякаш не работи и не се уморява, но сякаш се носи леко, леко над земята с песен и вдъхновение - и чужденци, и ние. Природата и тя знае важността на тази година. Последната, хубава, свободна, щастлива го­дина в братския живот. Слънцето грее от сутрин до вечер. Нито едно облаче не хвърля сянка по него. Понякога само за украса, може би, по синия небос­вод се появяват и заплуват малки, бели, пухкави облачета подобни на лебеди и се оглеждат в кристалните води на езерото. О, в него се оглежда приказно и целият град от бели палатки-чайки.


И вечерите са тихи, звездни и нашепват приказки за неизмеримата дълбочина на Вселената, за неизбродимата Мъдрост на Битието и за безграничната Любов на Любещия, чието име е Бог! И Неговият Син - пратеник на земята да свидетелствува за Него се раздава денонощно като неизчерпаем извор на Мъдрост и вдъхновение, като неугасващо слънце на светлина и радост, като нестихващ поток на песен и Любов.


Неговият Син! Щастлива беше земята, че Той ходеше по нея. Щастлива беше Рила. Щастлива беше всяка пътечка, която познаваше стъп­ката Му. Щастливо беше всяко камъче, всяка тревица, всяко цветенце, до ко ито се докосваше Той. Щастливи бяха водите на пенливите вадички и поточета, над които минаваше и те пееха неспирно и оживено. Щастливи бя­ха езерата, върховете, канарите. Но най-щастливи бяхме ние, които Го поз­навахме и тръгнахме след Него. Не, Той ли ни доведе тука и ни разкри и ни сроди с неизбродимата красота на природата и Величието на Бога?


Гостите французи малко закъсняха. Те дойдоха към средата на летуването; Но ето ги и тях. Колко са скромни и смирени тези французи. Колко са скромни и смирени тези професори,'художници, учители, културни хора от Париж, Лино, Марсилия, Тулон и т.н. Колко са топли и сърдечни.


Учителят ги приветствува с топло бащино Слово, а те - задъхани от вълнение, от обаяние, от почуда мълчат, мълчат и тихо се търколят по бузите им едрите французки сълзи... Тези сълзи говореха повече от най-красноречи­вото слово.


Незабравимите французи! -Топли, сърдечни, вдъхновени! Колко малко време, но колко сгъстено им беше дадено всичко. Можаха ли да го погълнат, асимилират и да го претворят в живота си и да изпълнят задача си, за която бяха дошли? Не зная. Метлата на врага мина и над Франция, както и над България и помете много нещо. Но аз не вярвам да не са останали души, в които семенцата посети тогава с толкова любов да не дадат рано или късно своя плод. Бъдещето е пред нас. Още всичко не е загубено. Велик е Бог! Казано е в Писанието: „Няма да се върне Словото Божие, от да не принесе плод!"


Още тогава в един дванадесети час на деня, когато слънцето беше на зенита си и ни обливаше със своята мека, топла милувка, ние бяхме около Учителя събрани пред лъчезарящия от чистота и блясък охлюв, чакайки обе­да да бъде готов, Учителят каза: „Слънцето сега е на зенита си, нали? И вие всички се радвате. Но то не може да остане все там. Ще почне да слиза. Тридесет и девета година е зенитът на братския живот. Но тя ще остане неповторима. Затова казах аз да пишете всички да дойдат".


Какво разбраха другите тогава, не зная. Но аз бях дете - чувствувах се като дете. Аз винаги и до ден днешен се чувствувам дете - дете, което нищо не знае и не разбира от големите въпроси на света и живота. От политика пък хабер си нямах. Никога не съм се интересувала и занимавала с политика. Докато има толкова красиви неща в живота: музика, поезия, изкуство, наука, защо да се докосвам до нея? За мене тя е била винаги нещо нечисто. Малките повърхностни, случайни познания, които сами са ми се натрапвали ми говорят за това, че тя не е допринесла нищо добро на света - само раздори, крамоли, войни, революции, безлюбие, насилие, егоизъм, лъжи, жестокост и т.н., и т.н... Животът, светът нямат нужда от нея. Без нея те биха си съществували по-добре. И религията! А всичкият упадък и разгром - на политиката. Да ме извинят големите политици. Това е само мое мнение. Може да има добри политици и добра политика, но аз не съм видяла още тех­ните добри плодове. Досега само религията, изкуството и науката са прид­вижвали света напред. И то чистите: Религия, изкуство и наука! Защото поня­кога в тях се вмъква и политиката и тогава ги опорочава и тях.


За мене и изкуството е религия, и науката е религия. Защото не наука­та ли е, която ни разкрива законите, тайните на Битието, на Вселената и ве­личието на Твореца? Не изкуството ли е, който ни разкрива красотата на Вселената и живота и ни възвисява и ни прави по-добри, по-човечни и ни приближава към Бога, Който е самото добро, самата красота, самата Л1обов? Изкуството и науката са двете ръце на Бога, чрез които Той работи в света. Религията е техният синтез. Какво са псалмите на Давида? - Висша не надмината поезия! Какво са притчите на Соломона? - Висша Мъдрост! Какво е Евангелието? - И едното, и другото! Какво е Словото на Учителя? - Най-висшата поезия и музика, най-висше знание и мъдрост. Да изучаваш науката значи да изучаваш Бога! Да възлюбиш изкуството, значи да възлюбиш Бога -Неговата красота! Това могат да разберат само истинските хора на науката и изкуството. Учителят казва: „Учените по пътя на своите научни изследва­ния ще стигнат до Бога!"


Нима не четем в биографиите на великите, учени мъже на изкуството, как благоговеят пред онова, което откриват и творят? Те всички са били дъл­боко религиозни и озарени свише. Те са били истински служители на Бога. Незаменими, велики откровения са няколкото страници в биографията на Айнщайн, как той чувствува и възприема религията чрез науката - този най-голям учен на века. Целият му живот не беше ли Богослужение - служение и на истината, на светлината, на доброто, на жертвата? Неповторими са стра­ниците от романа „Трима в любовта" от Кронин, за пробуждане душата на неговата героиня и връзката й с Христа. Поема - цяла поема за пробуждане въобще на човешката душа.


А какво да кажем за Виктор Юго, Гьоте, Леонардо да Винчи, които са били окултисти, Бетовен, Микеланджело, Толстой, Ганди, Рабиндранат Тагор - тези великани на човешкия род!? И за плеяда още по-големи или по-малки мъже на науката и изкуството озарявани, вдъхновявани единствено, именно от идеята за Бога, от любов към Него и Неговите тънещи в мрак и невежество чада?! Ами какво да кажем пък за онези адепти - възвишени същества, за ко­ито говори Учителят, служители и съработници на Бога, които са участвували и участвуват в създаването на Вселената и на нашата земя?!


Но аз се отвлякох. Думата ми беше, че аз и не подозирах голямата и страшна вълна, която се надигна от запад и грозеше да залее и разгроми света - голямата Световна война, която започна още в края на 1939 г. и се разрази в годините 1939-1944 г. И дали е спряла сега? - Не! Топла или студена, тя е все война. Тя е все гибел за народите. - Омрази, вражди, революции, гонения, лоши условия и т.н., и т.н... Всевъзможни беди! Учителят виждаше тогава това и затова каза: „Тези условия повече няма да ви се дадат!" И не ни се дадоха!


При едно летуване, една група братя и сестри, в която бях и аз си тръг­нахме за София един ден преди Учителя. Друг път съм пътувала винаги с Неговата група. Излязохме сутринта рано и тръгнахме заедно с Учителя и ос­таналите братя и сестри, които отиваха на петото езеро да играят Паневритмията и да ни изпратят. От там ние ще продължим към хижа Скакавица за Дупница. Времето беше ясно. Но щом стигнахме там внезапно припадна тъмна и непрогледна мъгла. Ние не се уплашихме. Учителят не ни спря. Изпечени водачи застанаха на чело на редицата, ние след тях и след като се простихме с всички и целунахме ръка на Учителя потеглихме към хи­жа Скакавица. Мъглата беше толкова гъста, че едва виждахме гърба на пред­ния другар и пътечката пред стъпките си. Вървим и всеки се вглъбил в себе си, гледа да не изпусне случайно пътечката. Вървим, вървим, вървим... Може би, не, а цял час и когато всеки си мислеше, че наближаваме хижата, внезап­но се отзовахме при сенки, които играят Паневритмия! И Учителят сред тях! Беше смях и олелия до Бога. Къде и как сме се въртели цял час, за да се на­мерим там от където сме тръгнали, не ни беше ясно. Някой! Кой? Махна с ръ­ка Учителят пред нас. Раздра се мъглата, блесна слънцето. Ширна се поляната, очерта се пътечката. Ново сбогуване, ново целуване на Ръка, смях, радост! И напред!

 

Изгревът - Том 6

77. Лято 1939-то



#4 Ани

Ани

    Advanced Member

  • Moderators
  • 3705 Мнения:

Публикувано 14 декември 2014 - 04:12

Спомен на Светозар Няголов

 

9. Децата на Рила

 

В лагера се поддържаше ред и порядък. Учителят отделяше специално внимание на нас, малките палавници, които през 1939 г. бяхме 40 деца. Ние по цял ден ходехме свободно, обикаляхме езерото, кухнята, чешмичката, Молитвения връх, но знаехме, че той винаги ни пази и помага. Брат и сестра от Ямбол започнаха да правят и продават мекици в лагера на езерата. Често Учителят купуваше по една тава мекици и пращаше някоя сестра да ги раздаде на всичките деца.

През 1937 г. по време на лагеруването ни на езерата, един ден аз изчезвам от палатката. Моите родители разтревожени започват да ме търсят усилено при кухнята, изворчето, конете, но никъде не ме намират. Най-после баща ми решава да се качи при Учителя и да го пита къде може да ме намери, идва и вижда, че аз съм седнал в коленете на Учителя и той ми разказва приказки. Аз и не подозирах, че съм причинил такава голяма тревога на родителите си.

През 1939 г. представители от цял свят дойдоха в София и на Рила бяха над 80 чужденци, които постоянно придружаваха Учителя. Ние, децата, всеки петък правехме супата за обяд. Всеки си имаше задача, която изпълняваше точно. Разбира се, имаше и няколко възрастни сестри, които ни ръководеха. Едни белеха картофи, други точеха ножовете на точилото, а трети носеха дърва за огъня. Аз пренасях с лодката вода от изворчето с три казана. Брат Димитър Стоянов беше довел с ламарини водата от изворчето чак до езерото и тя направо течеше в казаните, поставени в лодката.

Учителят постоянно беше заобиколен от групата чужденци и наши приятели, като ежедневно правеха излети. Отначало времето беше дъждовно, но се оправи и стана слънчево и ясно. За сметка на хубавите топли дни, нощите бяха ясни и студени. Понеже светът се готвеше за Втората световна война, отрицателните мисли изстудяваха атмосферата и температурата на Рила падаше под 0 градуса. Сутрин, като ставахме, водата в кофите беше замръзнала, счупвахме леда отгоре, обливахме си малко лицата с вода, взимахме по едно одеяло и отивахме на Молитвения връх, където с нетърпение очаквахме изгрева на топлото слънце.

Присъствието на Учителя ни стопляше, повдигаше духа ни и ние лесно понасяхме несгодите и капризите на времето. Пленени от красотата и величието на този обширен Божи свят, който ни заобикаляше, ние забравяхме мъчнотиите. Денят започваше с музика. Някой брат или сестра с цигулка ни събуждаше рано за отиване на Молитвения връх.

Вечер, при общия огън пред кухнята, наобиколили Учителя, пеехме общо братски песни, някои рецитираха стихове, а музикантите изнасяха цигулкови концерти. По този начин ние изказвахме своята благодарност за хубавите условия, при които се намирахме. Концертът завършваше с общ а молитва, след която бързо се настанявахме в палатките за почивка.

Всеки ден, прекаран в планината, е една вълшебна приказка, един хармоничен разказ или поетично стихотворение. Незабравими са дните, прекарани с Учителя на Рила. Не по-малко интензивни и хармонични са и дните, прекарани на езерата след заминаването на Учителя през 1944 г. Всяко посещение, даже всеки ден на езерата оставят своите красиви картини в нашето съзнание.

 

Изгревът - Том 22

9. Децата на Рила



#5 Ани

Ани

    Advanced Member

  • Moderators
  • 3705 Мнения:

Публикувано 14 декември 2014 - 04:13

Спомен на Галилей Величков

 

"В чии ръце е съдбата на света"


Цялото Бяло Братства през 1939 година е на Седемте езера на Рила. Това бе най-голямото излизане на Рила и лагеруване там през време на цялата Школа от двадесет и две години. Бяха се качили на езерата повече от 700 човека. Непрекъснато сутрин и вечер се движеха кервани с коне, които възлизаха нагоре, изкачваха багажите, а след обяд се връщаха и понякога сваляха багажа на тези, които се прибираха. Беше осъществена една идеална организация. Преди да тръгнем за Рила, на една своя беседа Учителят каза: "Тази, 1939 година, е последната благоприятна година за Бялото Братство. Който иска да се възползува от нея - да се качи на Рила. Друга благоприятна година няма да имате скоро. Който доживее и дочака - ще има благоприятни условия чак през 1999 година."

Тези думи на Учителя предизвикаха голямо оживление и радост във възрастните братя и сестри, на които им се искаше да доживеят като стогодишни тази благоприятна година. Но ние младите, като им направихме сметка, им доказахме, че трябва да доживеят 130-140 години, та да дочакат въпросната 1999 година. Тогава всички решиха, че най-правилно е да изпълнят съветите на Учителя и да се изкачат на езерата през тази днешна 1939 година. Затова - който искаше и който можеше - се качи. И кой каквото можеше и умееше - успя да вземе от благословенията на Духа Господен, Който се изявяваше през тази година.

А да знаете каква само външна дисциплина и каква вътрешна дисциплина имаше всеки един от нас, горе на езерата? А да знаете каква голяма Паневритмия ставаше там? Нея година Паневритмията се играеше на Третото езеро, а след това се прехвърлихме и на езерото, наречено "Бъбрека". Там имаше голямо плато и голяма поляна и всички спокойно се разполагахме. Кръгът на Паневритмията беше голям и имаше място да се разгъне правилно по своята окръжност.

Така веднъж, ние музикантите свирихме в кръга. След като свърши Паневритмията, някой ме бутна и каза: "Виж натам онази картина!" Поглеждам натам и какво да видя. В една редица на 30 метра от кръга се бяха наредили в права линия 50-60 коня. Това бяха онези коне, с които конярят Янко превозваше багажа и продуктите от село Говедарци до Седемте езера. След като разтоварваха багажа, пускаха конете свободно по езерата. По вратовете им бяха закачени различни по големина звънци и така брат Янко се ориентираше къде са намира конското стадо. Но сега, когато дойдохме за Паневритмията, поляната беше пуста и нямаше никакъв кон. Те бяха чули оркестъра и музиката на Учителя и тихо се бяха приближили към нас, но кой беше този незнаен техен водител и ръководител, който ги нареди един до друг - на два метра разстояние от кон до кон, по права линия от около сто метра? Стоят и ни наблюдават. Никой не шава. Само от време на време се вижда как се махат опашките им във въздуха. Значи, те ни бяха наблюдавали през време на Паневритмията и бяха слушали музиката на Учителя.

Аз стоя със зяпнала уста и целият захласнат в тази картина. Какъв беше този парад на това Небесно войнство? Къде бяха техните ездачи и воини? Вероятно Небесните воини бяха ги яхнали и те стояха на парад пред Главнокомандуващия. А кой беше този Главнокомандуващ? С тези мисли се приближавам към Учителя, целувам Му ръка и казвам: "Вижте, Учителю, онези коне, които са се наредили на парад и гледат нашата Паневритмия." Учителят се обърна, погледна ги, усмихна се и каза: "Вие сте свободни!" И конете тутакси се размърдаха, обърнаха се като че ли по команда и започнаха бавно да се отдалечават. Аз съм изумен. "Учителю, какво означава това?" "Това означава Небесния парад на Небесното войнство, което управлява сега света. Те дойдоха да засвидетелствуват пред Великия Учител мощта и силата на своя меч. А за това, че тези коне бяха послушни през цялото това време, като награда, в следващия живот тези същества ще се родят не като коне, а като човеци." Стоя и гледам ту Учителя, ту отдалечаващите се коне. Опитвам се да запомня всичко това. В момента не мога да го проумея - това ще го проумявам след години. Но непременно трябва да го запомня. И аз го запаметявам. След много, много години аз проверих истинността на изречените думи от Учителя.

Започна войната и до края на 1944 година имахме само изпитания и тежки години. Повече Братството не се качи на Рила. Започнаха политическите събития. Съпровождаха ги военните новини от фронтовете на воюващите страни. През тези години ние не бяхме безучастни към събитията и много пъти говорехме пред Учителя и Го запитвахме как ще се развият събитията. Учителят само ни изслушваше и не говореше почти нищо за тези събития. Изобщо Той избягваше да говори за политическите и военните събития. Веднъж някой Го запита така: "Учителю, защо не ни кажете как ще се развият събитията, за да бъдем спокойни? Кажете ни кой ще победи, за да знаем към кого да се ориентираме още отсега?"

Учителят е мълчалив и строг. Но понеже въпросът е много точен и изказан с голяма откровеност, Той вдига глава, оглежда ни и казва: "Ако Аз ви кажа, ще направя непростима грешка. Защо ли? Защото тук, около вас, има духове-шпиони, които вие не виждате, но които са наострили очи и уши и са отворили уста и уши - чакат да кажа нещо и мигом, по въздуха, да го занесат там, откъдето са пратени тук да шпионират. По този начин ще знаят развоя на събитията, ще се ожесточат още повече и кръвопролитията ще продължат още по-ожесточено. А като не знаят - залъгват се едни-други. И второ - ако кажа, вие няма да мълчите, ще тръгнете да разправяте насам- натам какво съм казал Аз и с това ще си навлечете лична неприязън, че дори и беди за Братството. Всички ще се нахвърлят върху нас. И без това ние си имаме достатъчно неприятели, за да си създаваме нови врагове между военните и властите."

Ние сме замлъкнали. Мълчим. Ами сега какво ли ще стане? "Ами Учителю, тогава няма ли някакъв начин за въздействие върху събитията от страна на Невидимия свят?" - питам аз.

"Ако Невидимият свят реши да промени дадени събития, това може да стане много лесно. А как ли? Ще вкара някой свой служител в тялото на някой президент, цар, император, държавен ръководител и той външно ще бъде същият, но отвътре вече ще е друг човек. В него вътре е друг служител, от другата ложа и понеже това лице има власт и пагони, и държавен скиптър, може много лесно да промени хода на събитията, изхода на войната, международните събития и съдбата на народите. След като Невидимият свят е вкарал вътре в държавника своя служител, то служителят ще свърши онази работа, за която е изпратен. Всички ще се чудят на внезапната промяна от 180 градуса на своя вожд и предводител. Предишният го няма - той е взет отвътре и е изпратен да отговаря на съд горе, в Невидимия свят.

Така се съдят горе държавниците, престъпили своите обязаности да служат на народите в името на Бога. В ръцете на Невидимия свят се намират неограничени възможности за действие, затова се казва, че съдбата на света започва от Дома Господен. А Господ сега е в България."

Ние, които сме се скупчили около Учителя, сме онези малцина люде и човеци от планетата земя, дошли като представители на българския народ и привилегировани да чуят това. И затова ние имахме друг поглед на събитията в света до ден днешен. Това беше погледът на пробудените чрез светлината на Словото на Великия Учител човешки съзнания.

През време на войната и след войната имаше най-невероятни обрати в политическите събития на света. Ние знаехме кой движи и ръководи всичко това. Ние знаехме, че има два начина да се разрушат империите. Единият начин бе чрез кръвопролития и отнемане на милиони човешки животи. Другият начин бе онзи мирен начин и метод, който даде Учителят. Ние бяхме свидетели как империи се разрушаваха отвътре за броени месеци и години. А и вие, следващите поколения, ще можете да проверите този метод. Ще проверите как ръководители на империи отведнъж правят обрат на 180 градуса и всичко почва да се променя и руши из основи. Така се рушат монолитните империи. Този метод е средство на Невидимия свят да управлява света. И да променя света.

В чии ръце днес е съдбата на света? Аз имам отговор.

Надявам се, че и вие след този мой разказ ще имате същия отговор като мене.

В чии ръце е съдбата на света? Съдбата на света е в ръцете на Господния Дух на Силите, който със Силата и Мощта разпорежда съдбините на този свят.

Ние бяхме свидетели и видяхме как този Дух Господен действува чрез Сила и Мощ.

 

Изгревът - Том 1

2_19 В чии ръце е съдбата на света






0 потребител(и) четат тази тема

0 потребители, 0 гости, 0 анонимни

placeholder