Jump to content
Хронология на учителя Петър Дънов

1936_07_20 Учителя на Рила - спомен на Олга Славчева


Ани

Recommended Posts

Учителя на Рила - спомен на Олга Славчева

 

За този период на Рила, когато Учителя се възстановява постепенно от парализата в следствие на побоя и за останалите братя и сестри на Рила може да се прочете в спомена на Олга Славчева. Описанието започва от 20 юли.

 

Датите са под съмнение. Учителя се възстановява на 12 август според спомените на повечето ученици, а не на 7 август?

 

Спомен на Олга Славчева: Летуване на Рила 20 юли - август

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Спомен на Олга Славчева

 

2.1.53. Летуване на Рила

20 юли - август 1936 г., [Еди гьол - Елбур]


Близо 200 души летуваме тази година при Еди гьол - Елбур на 2200 м. височина. Всеки ден по един препълнен от хора автобус и камион с багаж ни оставя на Говедарци, за да се върнат в София и товарят други за Рила.

Тази година, кое - как - всеки си има палатка и мисля, никой вече не спи по клековете, окъпан от росата, или дъжда, под начумерени облаци или ясен звезден небосвод.

Над Говедарци ни чакат познатите коняри - цинцари - Янко и братята му. Натоварват големите ни багажи. Конете напред, ние подир тях, по безкрайно дългия път към Рила.Милите, горки коне! Бяла пяна по муцуните им и струя пот по яките им хълбоци... Имаме ли право да ги мъчим така ?!

Зелени ливади, после борове, после гъста гора с огромни дървета, преплели китни клони - подобно тайнствени арки, портали, стени - зелени замъци. Цветни постелки отстрани тихо ни канят на почивка - на малини и ягоди. Но като посядваме тук и там, ето че слънцето ни изпреварило, заболо остен на икиндия със строго предупреждение, че като се стъмни, то не ще ни помогне из тази гъста гора - колкото и да викаме... А печурки, а масленки, колкото щеш, но и те си остават там, без да ги бере някой от нас.

В моята група из пътя се случиха важни неща. Слънцето прижуря на дъжд и би ни опалило добре, ако не беше този прекрасен сенчест път.

С нас пътува естонецът от Таллин Walter Urb [Валтер Урб]. На ръката му дебела, като гемиджийско въже, венчална халка. Както всички, така и той, отидохме да се плиснем с водица от буйния планински поток. Що му трябваше да се сапунисва. Бързеят грабна халката му и я глътна завинаги. 10 души наши юначаги се опитаха да отбият потока - бустари, чакъл, трева. Но пръстенът не се намери, макар че се спуснахме да се ровим из мократа тиня, да търсим под всяко камъче. Обеща се на конярите добра сума от синеокия добър Walter, а и от нас - спътниците му, ако го намерят... Но не го намериха...

Но Walter Urb, въпреки загубата, не се смути много, както ние бихме се смутили; той спокойно си наля горещо мляко от термоса, като любезно канеше и други. Завидна усмивка трепти на устните му, завидно спокойствие.

Второто събитие ни обезпокои много повече, отколкото злополучния пръстен. Люта змия ухапа една от нашите спътници. Мъж и жена се придружават от двете си невръстни момченца - 3 и 4 годишни. Настигаме ги при горския дом, изпреварили ни, докато ние се забавихме да отбиваме горската рекичка и да се ровим из тинята. Мъжът носи тежка мрежа с провизии, седи на сред пътя до вцепенената си умираща другарка. Децата плачат до нея. Лицето й сиво-оловно, очите дълбоко потънали в орбитите, а устните сини - черни, вковани в неподвижна спазма. Поискаме да я вдигнем да седне, но тялото й се отпуска като бездушен предмет.

Учителят е с нас. Но защо лицето му е тъй мрачно? Защо с никого не говори? Загрижени го следваме, никой не говори. А там, простряна върху пътя, бездиханната жена, уплашеният съпруг и разплакани деца.

Но чудно! Щом се приближаваме до нея, тия загаснали зеници проблясват през тясната цепнатина на вдървените клепачи; тия вкочанени устни, като че някакъв шепот произнасят: „Учителю!”. Той седна близо до нея, лицето му се проясни, като че слънце го огря и каза: „Ще мине!”. Всички ни озари надежда; Той се усмихна. „Дайте й гореща вода”, каза. Спуснаха се към нея с вода, а сам Учителят отвори своя термос и наля горещата вода. Водата едвам се процежда през стиснатите й зъби... След малко тя прибра отхвърлените си ръце и се опита да седне.

Идват посрещани. Водят и два коня. Те там на „Вада” ще ни палят огън, да правят гореща вода и за нас... На единият кон криво-ляво сяда свестената жена, крепена от мъжа си. В скута й трябва да се настани едно от децата. Малкото не ще да се дели от майка си; тогава четиригодишният Зарко ходом - на моя гръб. Пот се лее от мене. Като че някой с маркуч ме полива. Слабичък е Зарко, но все пак - четиригодишен, а пътят почва да става все по-стръмен и по-стръмен. Той заспа. Слабите му ръчички стискат гушата ми. Да го събудя, не бива. Ами ако се отпусне от шията ми и се плъзне да падне, нали ще си счупи гръбнака. Едничкото средство е да вървя наведена, за да предотвратя всяко падане. А пътят стръмен, каменист - неравен. Учителят мина край мен. Как ме погледна Той! О, мили Учителю, жива в огън ще влезна за тебе, стига да видя отново твоята усмивка! И Той ми се усмихна, както що би се усмихнал Христос, отивайки на Голгота.

На „Вада” почивка до огъня и обилна гореща вода за чай. Пак мъжкото отроче на гърба ми. Възкачване нагоре, нагоре. Може би сме близо вече към първото езеро. Но ето, един от придружаващите Учителя ме пресрещна и взе детето на своите яки рамене...

Радостта ни стана безкрайна, когато на другия ден, яхнала кон, с полуотворени очи, пристигна на Елбур оживялата майка, закрепила пред себе си тригодишния Косю. Тя седна върху тревата и жадно прегърна и двете си деца.

Палатките опънати вече - също бели птици, накацали по скали и клекове. „Елбур” ни среща с усмивка, но предупредително сочи към стълпените облаци. Запалиха голям куп дърва върху нашето огнище. Но изведнъж плисна проливен дъжд и ни разпъди къде ни очи видят.

Walter Urb надникна от своята палатка и ни покани нас още трима. Зачакахме нощта. Небето гърмя, трещя, ляха се светкавици, молния падна някъде. Пороен дъжд шиба върху новата палатка, огнени змии преминават по небето и осветяват палатката за миг. Буен вятър сякаш искаше да премести някъде палатката на естонеца и хлад, пронизващ студ мина по нас.

Сред нощ бурята спря. Небето се изясни. Огря луната. Walter спеше тихо, като младенец, но другите тъй хъркаха, сякаш колеха две чудовища и те се мъчеха да се спасят. И бурята, и страшното хъркане на двамината ме подлуди, тъй си и осъмнах. През импрегнираното платно грееше ясна луна; тя сякаш ме държа будна цялата нощ, за да видя как спят хората всред бурната нощ.

Осъмваме с ведро утро. Заразпъваха се нови палатки. Разкаляният бивак се почисти. Върху стъкменото огнище се награмадяват сухи дърва. Чайниците са поставени вече. Палатките се опъват под план. Всеки, който намери забито номерирано колче, има право да си построи палатката.

Дежурство за готвене. Пет сестри мият и режат зеленчука, а двама братя поддържат огъня, носят вода за миене от езерото и отделно, с лодката - от бялата наша чешмичка - „Даващите ръце”. Бели калайдисани казани за готвене и за чиста гореща вода. Всяка сутрин, след слизане от Молитвения връх, тръбач надува бронзова лъскава тръба, после гърмогласно вика: „Вода за чай!”. Вечерта, също така. Спускаме се като пилци към навеса кухня, построен от нас на западния край на бивака. Кой с чаша, с термос, или кана, тичаме да ни налеят. За обяд същата тръба ни вика: „Обяд! Обяд!” Тихо насядаме край огнището върху нови клекови пейки; пред нас и бели масички, току-що издялани от майстор Боянчо -наш брат.

Всяка сутрин ранобудни овчари ни носят по 50 - 60 литра овчо мляко - само каймак. Някога ни носят и прясно овчо сирене от стадата горе при „Пазар дере”.

Голяма червена палатка е нашата „Кооперация”. Какво ли няма в нея, чудо над чудесата! Халва, локум, дървено масло (тук се готви само с краве масло, или зехтин), маслини, едри като орехи и сочни, сочни. И орехи, и свещи, и захар, и шоколад, и круши, и дини, и пъпеши... Почти всеки ден керван коне докарва и багаж, и зеленчук, и хляб, и всичко, що бе нужно. Даже и сапуна - разни качества, каси лимони за нашия неотменим чай, яйца, бензин, спирт, ориз, захар, лешници, бонбони разни видове. Разменната монета е купонът. Той носи братски печат и Рилски надпис. Купиш си купони за 50- 100 лв., после си взимаш каквото ти е нужно. С малко повишена цена от обикновеното, поради скъпия превоз и пренос от куцовласите.

Сутрин много ранобуден цигулар ни вика да ставаме. Неговата свирня, макар и тиха, докосва и най-дълбокия сън. Бърже изприпкваме към Молитвения връх - цяла низа планини се виждат от там. Балканът се синее в бели мъгли. Полека - лека изток руменее. Изведнъж златна игла пробива хоризонта. Слънцето провира пръст и после вдига огнена глава над гори и поля. Мъглите изпърво се гушат по долините и после невидимо се разпиляват. Различно изгрява то - огненото светило; ту червено, ту жълто - ясно или забулено, или пък оранжево с лилави оттенъци. Някой път то е сиво, мрачно, прилича на твърда нарова кора, а после сякаш само се излупва - кората пада и се виждат сочните червени зърна от узрелия нар. Чакаме го със затаен дъх. Също и - природата. Горе се чете „Беседата”. Тамо е ужасно студено, но пък ние не сме вече старите голи туристи. Дебели палта, шалове, пелерини, не липсват и кожуси... Като понагрее, лека полека се освобождаваме от всичкия този товар и жадно слушаме гласа на четеца. Насядали сме по камъните и мислим за нашия Овчар. Но где е Той сега? Да, няма да Го има някой път, но Словото Му, това е Той.

Рилската долина се буди, сънна трие очите си - дивните си искрящи езера. Всичката мъгла се разпилява. Планината сякаш пъргаво се изправя на нозете си и почва своята прекрасна невидима шетня.

После - на игрището. По двама, по двама правим огромен кръг около огнището. Екват звуците на „Паневритмията”. Цял час гимнастика с музика до Божествения Елбур, що сега цял трепти в злато и бисери от напиращото слънце. На края - смях, поздрави, песни. Чува се тръбата -закуска. А подир туй, всеки прави по нещо добро за себе си и за другите. Определени места за пране и миене съдове-означени с красиво надписани табелки. Има приспособена платнена баня за къпане. Вътре серпентина. През дълга ламаринена вадичка тече езерната вода в него. Душ. Висящи канапи, да знаеш кой канап да дръпнеш. В единия случай тече гореща, а в друг - студена вода. Те трябва навреме да се закачват и откачват, иначе, може, или да се попариш, или - вкочаниш. Банята в определени часове е за братя, а в други - за сестри.

Към 4 ч. след обяд, почти през два дена се тръби за дърва. Брадвите ехтят доле при първото езеро, в сухата гора и ние по стръмното нагоре -към огнището. Върху каменното кръжило, по особен начин се накамарват сечените дърва. Огънят изпърво пуши, после литват живи искри, после пламва хубав огън. Насядаме по гладките нови пейки от суров клек. Когато си отиваме ги крием из клековете, защото другите туристи просто ги турят върху огъня и - толкоз. Също и масичките. Така бидоха извадени и широките бурии [бурия - тръба, комин], зазидани в цимент за огнището в каменната ни кухня. Но ние се изхитряме. Носим си подвижни металически огнища, що с връщането си от тук ги вземаме със себе си.

Така накладеният огън се разгаря все повече и повече - пръска струя искри. Нависоко се издигат огнени езици, нашироко се разстила червена жарава - приятна топлина. Няма зъзнене. Зад пейките - един ред стоящи, още един ред, още един ред. После се сменяме. Най-задните сядат на пейките, а седящите първи, отиват към периферията.

А каква нощ на Рила! Сипнали горе звезди като снежинки. Внезапно метеор процепи модрия свод, освети глъбините, и се скрие някъде. Или пък Луната - блестяща и красива, равно се носи, оглежда лик в езерото, мие се, плиска се там със златни бризги [брызги (рус.) - пръски]. Докато я видиш на друго езеро, прави същото - лиска образ с чиста езерна вода, гълта от пълни шъпи, оглежда се. Огънят пръска живи искри. Остър вятър преминава зад гърба ни, над главата ни. Тоз път са взети всички мерки - облечени сме добре - нехаем от студа. А топлата жарава, сякаш протяга ръце към нас, гали, милва. Музика - цигулки, флейти, обои - песните на Учителя - „Махар Бену Аба”, „Венир Бенир”, или „Ний сме славейчета горски”. Стъкмява се импровизиран хор, после зазвънтява сребърният глас на певица солистка. А Той не е между нас сега - горе там, горе! Замислен, тъжен дори. Когато играем паневритмия, Той стои там от скалата и ни гледа... Учителю, ела при нас! Ти осмисли живота ни. Нали Ти ни даде всички тия прекрасни песни; нали Ти десетки години си ни водил из планините - при живия извор на природата, при чистия въздух, нали Ти! Ние пеем тук, но мислим за Тебе, наш Пастирю, наш Учителю. Ти ни показа най-правия път към Бога; Ти ни изясни Христа и ни доведе при Него. Защо не дойдеш сега, ние сме тъжни. Но тази тъга и очакване е една особена песен. Нова песен, пълна с обич и молитва.

Солистката пее, но в гласа й има сълзи; словото стига до сърцето, изпълня го цяло, настанява се там:

„Слушал съм за теб, скръб,
че жестока си била,
че страдания причиняваш ти.
Или не знаеш, че съм беден странник?
Кажи що искаш
ти от мене, скръб, кажи!”


После тя сменя гласа, но в словото като, че ли се повтаря мотива на човешката мъка:

„Безброй страдания и скърби през душата ми минаха, тъги и скърби душа ми заляха.

Но духът ми на живота с мощ и сила над тях изплава.

„Безброй страдания и скърби
през душата ми минаха,
тъги и скърби душа ми заляха.
Но духът ми на живота
с мощ и сила над тях изплава.
Към обетована земя
аз тръгнах пътник,
где извират извори,
где текат реките,
где зреят плодове, где птички пеят,
где хората живеят братски. (3)


А пък за чудо и за приказ, тя пее хвалебни химни на студа и на мраза:

„Студът всичко дава.
Студен си ти, но ни спасяваш от мраза.”


Настроението е толкоз повишено, че не може да се изтърпи, не, тогава запяваме всички хорово - песен след песен. Като вълни на море - ту буйни, ту нежни, тихо носейки се по езерните води.

Казват, че Той стои горе и слуша. Той вижда огнището, нас, слуша песните ни - приема нашата вечна, велика благодарност. Брезичка тънконога - с копринени листа, ще ти се да кажеш нова дума, хубава дума, неказана до сега; да изпееш нова песен. Но Той е с нас, и ние сме с Него - няма раздяла, няма!

Тези музикални творби, Той ги е почвал винаги при нас. Каже се нещо за скръбта, една думица само, после цяло изречение; Той взима цигулката - изречението се изпее; след него друго се нанизва, трето -запишат му нотите, и ето ти песен. Така са се родили нашите песни -постепенно, не изведнъж.

Някой път се чете при огъня - откъслеци от разкази на добри писатели, или пък, някой брат му хрумнала отличната идея за някоя своя духовна опитност. Към 10 часа правим обща вечерна молитва, понагреем гърбовете си на широката разтлана жарава и, право в палатките си. Увиваме се топло и грижливо, и лягаме върху клековата и папратовата пружина на леглата си и - сладко заспиваме.

При нас идват и чужди гости. Който е гладен, ще го нахраним; ако замръкне помръзнал, завчас го затрупваме с вълнени одеала и го приютяваме в някоя от брезентовите палатки - специално за гости донесени.

От Елбура ходим и по излети - Мальовица, Калинините извори, Кара гьол, Дамка, Урдините, Градинските езера. Всеки ден кръстосваме божествената Рила.

Качи се на Харамията и от там погледни надоле. Едно над друго седем бистри езера, като пълни с елексир кристални чаши. Слънцето си играе с леките вълни от разтопения сапфир, сякаш ги целува една по една. Един български поет ги нарича „Очите на Рила”, а Учителят им даде друго име: „Седмострунната арфа на Рила”. Над тях скали, а над скалите се вият орли. Край брега на Елбур и Бал-дер-да-ру - цъфнал едър здравец, а всред тях бели сладкодъхни цветовце се люлеят на тънките си подводни корени. Като че нимфа там седи и хвърля в езерото бели букети от своя скут - невидимата нимфа. Малки безгласни кафяви птички, колкото един орех, прехвръкват тук и там. Сякаш пазят тишина, всред тази дивна планинска тишина.

Срещу „Близнака” има сняг. Също и „Махабур” - Бъбрека. Но „Сърцето” е цяло вковано в лед. Някога, Учителят го подари мен. Седиме всички над Махабур и той каза: „На всички вас подарявам цяла Рила - с всички върхове, долини, поточета, езера. А на теб - той се обърна към мене, като ме назова по име - „давам сърцето на Рила.” Не разбрах и тогава, и до сега този символ. Но струва ми се, че е хубаво нещо - Царят да ти е брат и да имаш, макар и мислено, такъв величествен дар. Та за „Сърцето” става дума. След някой ден, ледът се разпукнал; когато през края на юли слънцето напече здравата, върху повърхността заплаваха ледени късове, приличащи на лебеди, заплавали по синята вода. Снегът от бреговете се оглежда вътре - и става ти и хубаво, и страшно, като го гледаш.

Гостите от Латвия, Литва и Естония са пленници на брат Боян Боев. Те всички искат да научат български език, за да четат беседите от Учителя направо от текста. Тия чудаци идват чак от Балтика. Прехвърлили път четири денонощия, отминали блестящите европейски курорти, дошли тука, наравно дърва да мъкнат за огнището, плочи от „Махабур” за покрив на новата ни каменна кухня - навес, да правят пътища, да нареждат стъпала, да изпълняват дежурство в кухнята, да носят вода, да режат зеленчук -кромид... Голямата височина тук, студът, вятърът е нарязал лицата им, устните, ръцете. Но те са весели, радостни и казват, че никога не са се чувствували така безгрижни, щастливи и детски радостни и подвижни.

И нашите изучават тука чужди езици - най-много руски, френски. Из клека, бледни студенти, разгърнали коли, нещо четат и преповтарят. Някъде подчертават литографираните отпечатъци с червен молив. Какво несъответствие, мисля си, между природа и книжно знание. Художници, понесли леки стативи ту тук, ту там, заседнали на пост и не мърдат от там с дни. Един художник работи над заледеното сърце (като снежен циркус) няколко дни, заедно със зеления хълм, погледнал отгоре, синьото небе, бреговете, но изведнъж падна мъгла, свиха се бури, ливна дъжд. И когато повторно се опита да довърши картината си, ледният циркус го няма вече, и ледните парчета се люшкат по тъмните води като плаващи лебеди.

Певица се покачила на висока скала и там е дала волянна своите упражнения. Боянчо рендосва нови маси за трапезарията, защото миналогодишните са задигнати. Зидари дострояват, доуреждат каменния заслон на нашата голяма кухня. Строители на палатки забиват колчета, опъват платнища, теглят въжета, така че новопристигащи-те веднага намират подслон - влизат в своята къщичка. Клековете се бялнали от пране. На друго място дежурните мият казани, тави. Едни чистят бивака, целият бивак - да няма нигде следа от безпорядък. Някои братя оправят пътищата - за да не се хлъзнат конете, да не падат. Поправи се и развалената от туристи наша бяла чешмичка - цялата от кварцови уломъци. Тя пак събира вода в своите нови, мраморни шъпи и вика на жедните: „Елате, пийте кристално чиста вода!” Тя извира под онзи камък, приличащ на кораб. Върху нея са издълбани червена котва, червени букви - тихи повеления от Учителя: .... (Борис да ги впише)

А словото на Учителя звучи вълшебно тук. Четем сами, четем си един друг - радваме се, препрочитаме, подчертаваме. Някой донел немски, френски, италиански преводи, дори и английски. Има преводи и на есперанто. Латвийската група чрез тях е дошла до Учителя.

Често хубавото време се задържа за по-дълго. Топлото слънце ни изпъжда по хладни сенки. Или пък направо се печем на слънце като гущери. Не рядко срещаме пепелянки и усойници. Не ги убиваме, а ги отстраняваме по следния начин, както ни научи Учителя. Взимаме четалесто дърво, натиснем змията за шията; вържем я с канап; така я занесем далече от бивака, спускаме я да си върви по езерния водопад, като си измъкваме връвта от главата й. Така тя се учи да плава, ако може; ако не може, престава да бъде вече змия.

Едрата пъстърва безгрижно се мята по бистрите езера на Елбур, Балдер дару и Близнака. Тя подскача от време на време над водата да си вземе въздух и с падането си отново във водата прави големи концентрични кръгове. Веднъж селяк рибар хвана голяма пъстърва и ни я носи да я купим и опечем.

- Колко струва, пита Учителя.

- Е, ха двайсет лв.

- Вземи тридесет, каза Учителят, взе рибата и я хвърли отново в езерото...

Малки птички прелитат над езера и скали, и тихо, еднотонно чуруликат. Где правят те своите гнездица, че тука е голо, само скали и нисък клек.

Звън от стадо; откъм Кабула слизат те. Бели зли кучета го предвождат. Те са рошави, с дълги опашки. На гърлото им железен гердан с остри шипове... Онази нощ се чу такова провикване от овчаря: у-у-уууу... Намислил си Кумчо Вълчо да задигне овчица, но не му се удаде. Псетата тъй силно и дълго лаяха, овчарят тъй застрашително викаше, че съмнителна беше една вълча закуска от това бяло стадо. Овците бавно се спускат надолу и все по дълбоката пътека. Приличат на бял гердан, ситно нанизан. Тук таме ги задържа сочната трева; после напират към скалите от към Махабур и се сливат с тях. И там здраво залягат на тревата.

С тях е овчар каракачанин. Макар и жега, на гърба му е тежка черна аба. Застанал всред стадото, измъкна кавал от ноговиците и, засвири. Сядам до Махабур и слушам; и слушам, и гледам. На челото си, под късия овчи калпак, е боднал цяла китка синя тинтява. Вакли очи, вакли вежди на загорялЪ лице. Елекът му чер, поясът червен, а ризата бяла, бяла. От рамото му виси шарена торба с хляб. Овците хрупат ли, хрупат, а кучетата пазят отстрани с изплезени езици. Той свири; сякаш древна приказка. В нея се чува бойният вик на славни победи; задушевен копнеж на далечен непостижим блян; за малка, бяла къщичка. Всред кичест двор, ромонлива чешмица, над нея лоза - натегната от плод. От покрива надвиснали стрехи над малките прозорци. Над къщата се вие дим от огнище всред „хижата”. Стопанката отвътре пее кръшна песен. На зеления кичест стобор крещят лястовички. Из въздуха трепти гласа на чучулига. До вратника - на две черници вързана люлка. Тя е бяла, а траклата й - червени. Там спи отрок-той е техен, на него и на нея. Свирнята става мъка, обич, копнеж. Неговото дете! Той ще му даде цялото си стадо...

Тъй свири левентът овчар. И като го слушаш, камък да си, ще се стопиш, глух да си, ще прочуеш, сляп да си, ще видиш вълшебната картина от неговата песен.

Небето е алено от божури. Денят настъпва - пълен, слънчев, богат. Стадото отново заслиза. Левентът го кара леко, води го тихо; белите зли кучета гордо обикалят стадото, милно гледат стопанина си с предани очи и махат дълги рунтави опашки.

А где е нашият обичен Пастир? Дни, седмици се нижат, а той не слиза при нас, все горе седи, като Орел с пречупено крило всред пек, гърмотевици, молнии и бури. Кой можеше да се мери с Неговите леки еленови стъпки?! Нали и Той ни водеше с лъчезарния си образ, с цигулката, с милата му песен?

Дни, седмици се нижат; ние пеем и играем паневритмия, но дълбока жал пронизва сърцата ни; говорим си тихо, шушнем... Понякога Го виждаме, застанал там хей, на високо, до скалите, при хвойната. Той ни. гледа, когато играем. Като че всяка минута е с нас - пак ни води... Облечен е в бяло. На главата му сияе слънцето. Неволно пееш: „И виделината свети в тъмнината, и тъмнината я не обзе.” Въпреки земния рай що ни обикаля, сякаш сме гузни - тъга и мъка, че сме Го оскърбили и ний, може би.

Но на 7 август стана нещо неочаквано. Вярвам, че в този ден и час, всички хора по света, па макар и най-нещастните, са усетили една велика радост. Защото Той си дойде при нас.

Върху каменното кръжило доле, при стъпаловидния Охлюв с астрономичния знак отгоре, на огнището - гори буен огън. Пейките са наредени за сядане. Отгоре по стръмната пътека светна голям ацетиленов фенер; след него други, други. Някакво шествие от Feuerwerk [Feuerwerk (нем.) - фойерверк] гледаме и се чудим. Той, между многото братя, Той -светъл, тих и кротък, пристига. Пелерината Му-ямурлук загръща раменете Му, та чак до земята. Бялото му облекло сияе, сияе. Стройни рамене, като везните на Temida [Темида]. Седна върху ниско столче край огъня и всички живущи на бивак от край до край, по магичен начин слетяха край огнището, подобно ято птици. А по лицата на всички голяма усмивка и не си отива. Очите ронят сълзи, що се търкалят по бузите и огънят блести по тях, блести, блести...

Той ни гледа - тихо, кротко, по ред ни гледа. Мълчание и радост, мълчание и сълзи, сълзи. Цигулките тихо подемат песен - „Благославяй, душе моя, Господа”, „Благословен Господ Бог наш” и дивната песен от Ямболския младеж [Борис Хаджи Андреев от гр. Ямбол - виж “Изгревът”, т. VII, с. 152]:

На Учителя покорен аз ще служа до конца;

Той за мен е път отворен, що ме води към Отца.

Ах, как пеяхме всички! Даже и звездите слезнаха по-ниско до нас и запяха. А над огнището - сякаш се възнася дима от велика жертва - нашата благодарност. Молитва. Сърдечна молитва. Но Той, осиян от неземна красота, ред по редом ни подава ръка. Ред по редом ние целуваме тази Десница, ние целуваме изцеленото, здраво, мощно крило. Около разтланата жарава се движи живата окръжност от щастливи души. И сълзите все текат и текат. А Той ни гледа с чуден поглед, от който ясно ни говори великата Божия Любов.

Той пак се изкачва горе. В походката му има неземна грация - сякаш не допира земята.

(Веднъж един млад турчин дойде на Изгрева. Той не беше виждал Учителя. Когато премина Той край нас, турчето извърна лице към Него и дълго гледа по следите му, после рече: „Какъв [е] този челяк, бе, не допира земята?”)

Ламби, фенери, малки, че големи съпровождат стръмния път до палатката Му. Те горяха така, чак до върха, като движущи се звезди.

На другия ден ни дойдоха гости - Виенски студенти. Те щяха да обиколят „Ориента”. Голи като диваци - къси, тънки гащи, тънки фланелки, гладни, мокри и помръзнали. Носят тежки раници, но що има у тях? Минават покрай лагера предпазливо и плахо - тъкмо що тръбата засвири за обяд. А ние, току-що се връщаме с Учителя от „Даващите ръце”, гдето правихме снимки до чешмата, пихме, михме се всички - голямо множество, отново с Учителя! Нареждаме се за обяд. Каним и тях. С радост приеха. Четиримата немски юнака се нареждат на „линия”. Извадиха дълбоките си елипсовидни котелки, що пък ние напълнихме с прясна, топла гозба. Те свенливо искат да седнат отстрани, но ние ги повикахме в нашия кръг. Учителят е на трапезата. Боянчо е направил бяла, съвсем бяла масичка за Него. - Ах, как ядоха младите виенчани - двама прависти, един философ и един медик. Оживиха се, развеселиха се, и ohne weiteres [ohne weiteres (нем.) - без затруднение], набързо опънаха островърха-та си палатка. Затоплени от храната, те лягат на голата земя да се „каляват”. След 2 часа каляване, единия! се разболя тежко от пневмония. Топла завивка, чай, мляко, кожухчета, шалове не им липсваха от нас. Забравиха за Turkey [Turkey (нем.) - Турция] и за Griechenland [Griechenland (нем.) -Гърция]...

На другия ден дойдоха още двама като тях, но още по-голи и по-гладни. Здрави, свежи и жизнерадостни. И те намериха същия прием. Заобиколени от българчета, говорещи немски, тъй се зарадваха и окопитиха голите тевтончета, че почнаха да ни гледат мило и доверчиво.

Но какво да правим с грозничкото болно философче с щръкналата коса - Karli [Карли]? О, той е сериозно болен, и нашите лекари бързо го отправят за някоя болница. Не му помага ни чай с лимон, ни мляко, ни компреси... Как гледа жално и безпомощно младият човек, чуди се на тая нежна грижа от всички ни...

Вечерта към огъня импровизиран концерт. Задуха ураганен вятър. Той разлюля-ваше пламъците към нас, обсипваше ни с рояк искри. Става много студено, а гостите студенти настръхнали, зъбите им тракат. Очите им през очилата гледат втрещено. Викаме ги на пейките, намятаме ги с шалове, одеяла, палта. Заувиваха се младите учени в шарените български чергици. Благодарят по всякакъв начин. Затоплени, внимателно слушат песните ни. Вятърът наистина порасна в ураган. Грабва песните ни и ги размята по вършини и долини.

Пяха се сола, свириха цигулки и китари, рецитация на поезия. Учителят е с нас. Той е тук Добрият пастир, който душата си полага за овците си. И те слушат гласа Му и го следват, и подир чужд пастир няма да отидат. Той е Бяла лилия - цъфнал клон, надникнал от Райската градина. („Еделвайс”.) Той целият е Музика - една от най-хубавите песни на Небесния Баща, на слънчевия мир.

Поискаха и немците да пеят. Стройните им гласове звънтяха като сребърни струни песен след песен. Като че се надпреварят да ни дадат най-хубавото, що някога са чули и пели. Ние всички сме братя - деца на един Баща. Нашите души се прегръщат в неземна обич, несравнима радост. Те гледаха Учителя и тихо си шепнат: Der Meister! [Der Meister (нем.)-Учителят]

Циклонът продължава цялата нощ. Той буча, свири, рева разярено, плеска! Недоволен кръжи; люти се, шумя, като че нещо напразно дири, и което не можа да намери. После утихна.

Ходим за дърва; немците с нас, Walter Urb с нас - забравил скъпата венчална халка, весел, бодър, загорял, щастлив. Поправяме щетите от циклона, обтягаме отново изскубнатите палатки. Обикаляме върховете -Дамка, Калинините върхове, Рупите, Кабул, Харамията, но вече мислим за връщане. Рогът свири и подканя да се опакова багажа. Изпращане, махане с кърпички на „плачи камък”. Слизането сега и за коне, и за нас е по-леко, защото нашите, не малко труд - дни на ред, подредиха калните и неравни пътища.

Часове слизане, дълги часове. Ту в ляво, ту в дясно, но все слизане по стръмното. Водите на Черни Искър блестят. В тях се белеят скални уломъци, валчести камъни със слънчеви искри по тях. Здравец, къдрава папрат, риган сладкодъхав, жълта и синя тинтява, боровинки, малини, гъби, жаби, змии, гущери, пеперуди, птички сладкопойни. Сякаш всичко живо на Рила ни пее изпращателни песни. Слънцето би ни опалило, ако не беше хладния сенчест път. Зад нас остана вече спящия фараон, завил нозете си с надиплена каменна черга. Рупите изчезват под облаците, а пред нас все път, все дълъг път. Провиждат се покривите на Говедарци. До Горския дом ни чакат нашите пътнически автомобили. Та веднага ли ще тръгнем? Лягаме на същата полянка, гдето бързея грабна пръстена...

Отгоре над колите багажа ни, а вътре - ние. Плъзгаме се надоле, надоле. Ей там се прегръщат водите на Бели и Черни Искър. Отминаваме Самоков - с високите минарета - жалък спомен от едно сринато величие. От дясно е „Асеновата кула” - тесен ръб на полуразрушен зид се подава. Из орловото гнездо на тия високи, недостъпни чуки, надвесени страхотно над буйния Искър. Ето я скалата, от която уж, Цар Асен бутнал своята царица за тъмна изневяра. Колко страшно! Как бързо е полетяла отгоре неверницата жена! Един грозен вик и после всичко утихнало... Горе пак „Дева Мария” с детето на ръце. Скулптура на самата природа - сякаш символ, връзка между природата майка и човечеството - нейното дете.

Отсреща и Витоша се видней. Сега тя е начумерена. Дългореси облаци над нея ниско, ниско. Лицето й - гневно. Кожухът - повлечен... Зад Люлин ален залез - сякаш широката жарава от Рилското ни огнище. Разсеяният стан на София. Къщите, като че махат с бели кърпички и викат: ,Добре дошли, Рилски гости!”

Нашият „кораб” спира. Посрещачите се възхищават от изгорелите ни образи [и] ръце. Милват белите камъчета, що им носим подарък от божествената планина. Изгрев е красив - той е една малка утеха за ония ненагледни красоти, които оставихме там горе.

С дни се нижат отпосле пътници и багаж от Рила. Всички се прибират. Срещаме ги с казани гореща вода за миене и картофена супа с лимон и чер пипер... Колко много картофи обелихме, и колко пълни кошници пресен магданоз за супата! Дългите лакирани маси на Изгрева напослани със снежно бели покривки. По тях - съдове, хляб, лъжици. Дежурните в бяло калайдисани тави разнасят супата от маса на маса. Те са облечени с бели престилки. Колко радост в тях, колко обич!

В една от групите си дойде и Учителят. Дошли гости от провинцията, само за да Го посрещнат... С какво богоговение пристъпват към Него; как жадно целуват неговата десница... Всички ни завиждат на изгорялата, разцъфнала кожа на лицето ни, пипат загрубелите ни ръце. Всеки ден прииждат нови и нови екскурзианти от Рила. Разтовариха се огромните багажи: брезенти, палатки, казани, тави, въжета, кошове, сандъци, вързопи. Сякаш голям презокеански параход се връща от своята дълга експедиция. Брадви, лопати, тесли, търнокопи, триони, рендета, пили, железни лостове за вдигане камъни, чукове, дилафи, подвижни огнища, комини, чайници кой от кой по-голям, по-черен - окаден, дузини кофи, тенекии, денкове, походни легла, торби, чували, раници. Някои напълнили цели сандъци с Рилски бял кварц...

Пълни сме с радост и свежа сила, здраве, бодър дух. Кръвта се плиска по жилите ни - пречистена, свободна. А дълбоко у нас ехти песента на „седмострунната арфа на Рила”.

 

Изгревът - Том 26

2.1.53. Летуване на Рила 20 юли -_август 1936 г., [Еди гьол - Елбур]

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...