Jump to content
Хронология на учителя Петър Дънов

1920_08_19_1 Учителя присъства на събора във Велико Търново, 19 август 1920


Ани

Recommended Posts

Учителя присъства на събора във Велико Търново,

19 август 1920

 
Информация за този събор може да се прочете в спомените на Цанка Екимова и Паша Теодорова. Протоколи няма.
 
1. НА СЪБОР В ТЪРНОВО ПРЕЗ 1920 ГОДИНА  Цанка Екимова

2. НЕОБИКНОВЕНОТО В ОБИКНОВЕНОТО  Паша Теодорова

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

  • 4 weeks later...

10. НА СЪБОР В ТЪРНОВО ПРЕЗ 1920 ГОДИНА

Аз бях в предпоследния клас на гимназията. Големият ми брат Борис бе с две години по-голям от мене и родителите ми го готвеха да замине в чужбина да следва минно инженерство. По този случай той трябваше да си вади документи от град Велико Търново. Когато се върна ми каза, че като се раз-хождал към лозята срещнал общество от мъже и жени като първите християни - обядвали на открито, живеели на палатки на открито, слушали пропове-ди на открито и живеели задружно. Разказа това, което му бе направило впечатление, но не можа да каже нищо конкретно. Беше месец август 1920 година.

След няколко дни през същия месец и година, отново трябваше да отиде в град Търново във връзка с документите си за чужбина. Тогава той изпълни молбата ми и ме взе със себе си да отида* и аз в Търново, за да видя това общество на първите християни. Като ученици от горните класове на гимназията ние вече четяхме теософска литература, а у дома един като купеше една такава книга, всички я прочитахме и след това се водеха дълги разговори. Така че ние бяхме що-годе нещо прочели за това и онова. Теософската литература бе заляла тогава България. Родителите ми ме пуснаха понеже бях с големия си брат Борис.

Пристигнахме в град Търново и веднага пожелах да отидем на онова място, където брат ми е видял и се е срещнал с първите християни. Когато отидохме там на лозето и колибата, където беше събора на Бялото Братство, той бе свършил и всички се разотиваха като се сбогуваха с Учителя. Нас никой не ни познаваше. Ние бяхме застанали отстрана и наблюдавахме. Никой не ни покани, никой не ни запита за нещо - всички се разотиваха и се сбогуваха помежду си. Огледахме се, поразходихме се около лозята и си отидохме от там в града. Не можахме да се свържем с никого. Бяхме закъснели. Или бяхме дошли във време, което не беше определено за нас. После след години научих, че за всекиго е строго определено мястото и времето за среща с Учителя. Убедих се в това. Чух след време и Неговия глас и мнението Му по този важен проблем - срещата на ученика с Учителя, която е епоха в живота на ученика. Бях направила първата крачка. А това не беше малко. Трябваше да чакам още една година, за да направя и втората крачка и да срещна Учителя.

 

Изгревът - Том 6

10. НА СЪБОР В ТЪРНОВО ПРЕЗ 1920 ГОДИНАЦанка Екимова

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

9. НЕОБИКНОВЕНОТО В ОБИКНОВЕНОТО

изразено чрез различни методи и светли прояви


Много изкуства има в света: художество, музика, поезия и ред други.


Картините на художника всеки вижда, но малцина ги разбират. Произведенията на музиката всеки вижда, но малцина ги разбират. Стихотворенията на поета всеки слуша, но малцина ги разбират.


Обаче има едно велико изкуство, което малцина разбират, а още по- малцина виждат, а именно: много знания да имаш, големи знания да имаш, свръхзнания, но да знаеш да мълчиш и да знаеш кога и как да ги изявиш.


Много неща да виждаш; отдясно и отляво, отвътре и отвън, от този и от онзи свят, но да ги използуваш разумно и когато крайната необходимост ги изисква. Много неща да чуваш, но да знаеш кога и как да ги предадеш. Да познаваш силите на природата - топлина, светлина и електричество, да ги носиш в себе си, но да знаеш кога, как и доколко да си служиш с тях.


Щастлив е онзи, който е прозрял, дори в минимална степен, това велико изкуство в своя Учител. Неизброими са проявите на това изкуство.


При срещите на съборите в град Велико Търново, а именно през 1920 година бях свидетелка на една изключителна проява на Учителя, за доброто изяснение на която ще се спра върху няколко предварителни случки из живота на нашето братство.


Годината 1920 беше богата на случки, по-малки или по-големи, но интересни. Те илюстрират хората, които следваха новото учение. В школата на Бялото братство можеше да влезе всеки, който имаше някакъв духовен интерес. Ако види, че може да следва школата, той оставаше в нея. В противен случай сам си излизаше, както и сам е влязъл - никой никого не викаше, никой никого не гонеше. Значи иде човек от света, със свое лично възпитание, образование, култура и т.н. Това беше чудното за нас, които се натъквахме един на друг, това разнородно общество, Учителят със своя висок авторитет, със своите големи знания, култура и със своите специфични педагогически методи можеше да обедини и хармонизира това голямо общество. Въпреки това в цялото общество, както и в отношенията на Учителя към учениците, като към души, владееше дух на свобода и любов. Тук нямаше никаква дресировка, никаква военна дисциплина. Каквато и да беше организацията, всичко ставаше доброволно, без никакво насилие. Ето защо всеки от учениците имаше възможност да се прояви такъв, какъвто си е, поради което при светлината на Учителя един за друг ние бяхме предметно учение. При голямата светлина на Учителя и около Него ние имахме възможност по-ярко да виждаме своите недостатъци и добри прояви, както и тия на своите близки и да се учим от тях.


Написах тази страница като вметната към главната си задача и тема на работата, за да стане тя по-разбрана и изчерпателна. След това ще пристъпя последователно към по-важните случаи в нашия живот.


А. Ученикът няма право да коригира Божественото


През лятото на 1920 година се разнесе слух между братята и сестрите, че един от по-възрастните братя се проявил с нещо в неморално отношение. Това създаде голямо настроение срещу него, особено между възрастните братя, които се отличаваха със своето установено, статично благочестие. Как се е провинил, с какво и защо, не се разбра нищо. Обаче съдейки по известното и на мен благочестие на възрастните братя, мислих си, че простъпката на брата ще е голяма като влакно, което по строгия човешки закон може да се превърне в руно. И така стана. В скоро време се превърна на голям източен въпрос, който въпреки това се държеше в тайна. Той беше достояние, въпрос на разглеждане, само от възрастните братя. По това време Учителят не беше в София, но в Сливен, на Сините камъни, дето беше се уединил с една малка групичка от десет братя. В Негово отсъствие братята, взели службата на съдии, се събирали вечер да обмислят да осъдят простъпката на провинилия се брат и да вземат някакво решение. Какво обсъждали, какво решавали, това държали в строга тайна, никой нищо да не знае.


През същото лято аз пожелах да отида за малко в Стара Загора, а оттам в Сливен, и ако мога да отида и на Сините камъни, да се разходя, а може и да стенографирам, ако Учителят държи някаква беседа. Дали ще държи беседа или не, животът около Учителя е всякога интересен, все ще научиш и разбереш нещо ново. Отидох в Сливен и посетих някои близки братски семейства и останах за няколко дни при една сестра. Тя ме запита дали бих желала да отида на Сините камъни, да видя там и там и Учителя. - „Разбира се, че желая, отговорих бързо аз. Никога не съм дохождала нито в Сливен, нито на Сините камъни, пък и Учителя ще видя." - „Да, каза ми сестрата, разбирам желанието ти, но Учителят е казал, че не приема никого." - „Щом е така, аз не настоявам, не искам да престъпвам желанието на Учителя и ще се задоволя само с това да разгледам Сливен." Надвечер, както се разговарям със сестрата, пристигна един брат и ме пита искам ли да отида на Сините камъни. - „С удоволствие, силно желая, но не искам да наруша волята на Учителя." - „Ти остави какво казват другите, това е по буква, а не по дух. Приготви се и утре сутринта в четири часа ще дойда да те взема." Много благодарих и веднага започнах да се готвя.


На път сме вече. Утринната хладина, чистият въздух, просторът, който се откриваше пред мен и височината, т.е. стръмнината, която поехме, ме ободри и правеше щастлива, че там, на Сливенския балкан ще се видя с Учителя и групата братя с него. Вървим, мълчим и всеки си мисли нещо. От време навреме само запитвам брата далеч ли сме от мястото, дето е групата, но не че съм уморена, но друго нещо имах предвид. Като разбрах, че сме на разстояние по-малко от половин час, спрях брата и му казах: „Моля ви се, вие идете пръв при Учителя и кажете, че и аз пристигам с вас и питайте мога ли и аз да се кача горе, при групата. Аз не искам да отида там въпреки волята на Учителя. Аз ще чакам тук, докато дойдете вие и ми донесете отговора на Учителя." Той се съгласи и тръгна напред, а аз останах да чакам. Мислих си: ако Учителят не ме приеме, аз ще се върна, но как? Пътят не зная, а аз имам голямата способност да се губя из планините. Следователно да се върна сама назад, това ми се видя невъзможно. Колкото повече чаках, толкова повече се убеждавах, че братът е забравил, че чакам отговор. По едно време виждам, че Учителят иде срещу мене и ме вика по име. Аз веднага се затичах към Него, целунах му ръка и го запитах: „Братът, който дойде от града, каза ли, че съм дошла и питам дали мога да Ви посетя?" - „Нищо не каза, само се обади и отиде да се види с братята." - Значи той наистина ме е забравил, си помислих аз. Интересно, без да каже братът нещо за мене, Учителят знае, че аз пристигам и чакам отговор, сам дойде да ме посрещне. Показа ми какви изворчета са изчистили братята в околността, поразходи ме, да видя някои хубави места на планината и като погледна часовника си, каза: „Време е за обяд, братята ще чакат." Стигнахме на мястото, дето лагеруваше групата и всички останаха изненадани, че и аз пристигам. Седнахме да обядваме и един от възрастните братя каза: „Ще дадем един хубав обяд на сестрата и след това ще я изпратим до града." Учителят му отговори: „Не, тя ще ни бъде гостенка." Думите на Учителя смутиха малко брата, но той премълча. Макар и човек с духовен стремеж, но в него се прояви турският дух, наследство от дългогодишното ни робство. Нахранихме се и аз влязох в ролята си на сестра и започнах да работя нещо около лагера. Дойде време за вечеря - чай, и същият брат пак се обади: „Сега е още рано, братът, който ще слиза в града, ще придружи сестрата." Мисля си: Бушува се турчинът в нас, не може да приеме това, че една сестра е дошла на гости при десет братя. Обаче Учителят пак му отговори: „Ето, братът слиза в града по работа за два-три дни и освобождава палатката си. Така че сестрата може да остане при нас да ни гостува и да види планината."


Останах в планината три дни и бях много доволна. Чистият планински въздух и умората от пътя ме приспаха лесно и рано, много рано сутринта бях вече будна, но не излязох от палатката, защото не познавах местността и не знаех накъде да вървя. Готова за излизане, чувам гласа на Учителя, който се обръща с име към брата, който два пъти предложи да ме заведе някой в града: Брат, иди при палатката на сестрата да й изпееш песента „Събуди се, братко мили". Слушам отвътре, усмихвам се и се възхищавам от легалния, безболезнен метод, с който Учителят си послужи. Да би му казал истината направо, той щеше да се засегне, пък едва ли би видял турчина в себе си. Не е лесно човек да се освободи от наследствени качества в себе си, ако ще и да е духовен. С колко грешки, слабости и наследствени черти у нас имаше Учителят да се справя и изправя. А колко естествено е било това. Всеки от нас, с различно възпитание, култура и образование, иде вън от света и направо влиза в Школата на Учителя, слуша нещо ново, велико и възвишено, харесва го, иска да го следва, но старият живот в него го спъва, противодействува му и го изобличава. Човек не признава лесно погрешките си, не се поддава лесно и още по-мъчно отстъпва. На това не се чудя. Сила е старото, силен е старият човек. Това видях аз навсякъде в живота; между прости и учени, между богати и бедни, между стари и млади, между болни и здрави.


Повтарям: Всичко това не ме учудва днес. Чудя се, обаче, на умението на Учителя, как можа да организира, да хармонизира, да обедини всички тия хора да слушат с години Новото Учение, предадено с любов и свобода, без никакво насилие, без никаква външна дисциплина и дресировка. Който е познал отчасти Учителя и видял и приложил неговите методи, от ден на ден се учудва и възхищава. Днес, вече 22 години откак Учителят не е между нас физически, но нито Словото Му е престанало да звучи и отеква в душите ни, нито методите Му са остарели, нито подтикът и импулсът, който ни даде, е престанал да работи у нас. Времето не заличава Великото и Мощното. И напротив, то все повече го осветява, усилва и работи в човека, докато стане негова нова плът и кръв, докато го направи нов, истински човек, докато думите му, словото и животът му станат единни, истинни и правдоподобни.


Не е лесно да станеш нов, истински човек; качества, добродетели, труд, усилия и работа са нужни, за да се преобрази човек, да стане нов. И всичко това да се прилага без компромиси, без лъжа и измама.


И ако днес можем да говорим смело за новия човек, да го познаваме и ценим, то е защото видяхме образец на този човек жив, безсмъртен, верен и истинен. Това смело говоря и пиша, категорично твърдя. Човек на опита съм; 50 години наред опитвах с перо и наблюдение, отчасти познах и изпитах, но което познах и разбрах, е чиста монета, която никога не се променя и никога не губи своята стойност.


Прекарах на Сините камъни три дни и на четвъртия рано сутринта се готвех да си замина за София. Братът, в чиято палатка бях, си дойде, и сега аз трябваше да му освободя палатката. Независимо от това, достатъчно ми бяха три незабравими дни, за които много благодарих на Учителя и на братята, между които бях. На тръгване, като се сбогувах с Учителя, Той погледна нагоре към небето и каза: „От София пристига една делегация от трима души." А аз попитах: „Писмо ли имате?" - „Не, никакво писмо." - „Ами тогава?" - запитах аз. Не посмях да питам Учителя отде знае за тази делегация. Разбрал въпроса, неизказан с думи, Учителят вдигна нагоре ръката си, посочи ми нещо, някакви знаци на небето, които аз не разбрах и каза: „Ето, тук на небето е написано за неща важни, които предстоят да станат." Запомних тези думи, сбогувах се с Учителя, целунах ръка, благодарих много и тръгнах с един брат за града и веднага след това за София. На Пловдивската гара трябваше да сменя влака и чакам да взема софийския влак. Движа се на перона и виждам, иде влак от София, който спира за малко на Пловдивската гара. Чувам, от един прозорец ме вика някой. Спирам се, виждам един от възрастните братя от София и веднага до него още две глави на други двама братя, пак от София. Набързо разменяме няколко думи: „Ти отде идеш?" - „От Сините камъни." - „Така ли?" - „Ами вие къде отивате?" - „И ние на Сините камъни." Засмяна, доволна от тази среща, аз им казах: „Учителят знае за вашето пристигане." - „Отде знае? Никой нищо не му е писал и никой в София не знае за нашето заминаване за Сините камъни. Никой нищо не знае за нашето заминаване и решение. Чудно нещо! Ние тръгваме инкогнито." - „Възможно е, казах аз, но Учителят прочете това на небето." Тримата братя се замислиха, но повече не можахме да си кажем дума, защото влакът потегли. Те останаха да си мислят, но и аз, като се качих на софийския влак, продължих усилено да мисля върху думите и постъпките на Учителя. Как вижда нещата, не зная, но фактите са налице. Отде и как е придобил това знание, тази наука, къде е следвал тази педагогическа школа и тъй майсторски прилага нейните методи, не зная, но аз, като малък учител в обществото, се възхищавам от тях и се уча. Много знания има, но знае и да мълчи. Мълчи, но и с мълчанието говори. Влакът се движи, спира и пак потегля и аз си мисля, и неусетно стигнах София. Слязох от влака и тихо, полугласно си казах: Така е, да знаеш много, но да знаеш и да мълчиш: да говориш, но да знаеш кога да говориш и колко да говориш. И като мълчиш отвън, да знаеш да говориш отвътре, и като поучаваш човека, да знаеше какъв метод да приложиш, да имаш резултат. Онзи земеделец е на мястото си, който не хвърля семената напразно. Онзи учител е роден за учител, чиито методи на работа са сто на сто резултатни. Онзи военоначалник има право да обявява война, който е сигурен в победата. И като си мислех, и като мисля, и като продължавам да мисля, казвам си: Една книга има, от която човек може да черпи знания, тя е книгата на необятната жива, разумна природа, книгата на целокупния живот.


Една седмица след връщането ми в София срещнах един от братята, които ходиха като делегати в Сливен на Сините камъни при Учителя. Той беше мой учител като ученичка в гимназията, а после мой колега в същата гимназия - първата девическа гимназия. Той ме спря и веднага ми разказа за резултата на посещението им на Учителя. Той започна да разказва: „Аз бях определен да говоря с Учителя и да предам нашето решение, мнение, а дори и съвет на Учителя, как да постъпи с провинилия се брат, според нас. Сега се чудя как се осмелихме да даваме съвет на Учителя. Аз говорих цели два часа на Учителя и то така убедително, категорично, на такъв висок, академичен език, че сам изпитвах удоволствие от това, което говорих. Другите двама братя ме слушаха с внимание и одобрение. Мислех си, че съм толкова изчерпателен и убедителен, че към речта ми не би могло нито една дума да се отнеме или прибави. Учителят ме изслуша с голямо внимание и с необикновено търпение, защото наистина аз бях много дълъг. След това ни каза само една дума, която няма да кажем на никого, и с тази единствена дума в един миг събори моята реч. Аз, специално, се почувствувах като оголен и крайно засрамен. Учителят млъкна и ни остави свободни да се изкажем по-нататък, но и ние мълчахме. Един от нас запита: Кажете ни нещо за самите нас. - Ако сте силни да понесете това, което ще ви кажа, мога да задоволя желанието ви. - Готови сме, Учителю - отговорихме и тримата в един глас. - Слушайте тогава; първото нещо, като ученици, трябва да научите следния урок: Ученикът няма право да коригира Божественото. Независимо от това, ето какво ви очаква в скоро бъдеще: един от вас ще фалира, ще пропадне материално. Другият ще си замине, а третият е осъден на старческа самота." И така стана. Братът продължи по-нататък: Разделихме с Учителя добре, доволни, че научихме един хубав урок и през всичкото време на пътуването коментирахме думите на Учителя. Въпросът за фалирането на единия брат беше ясен, защото само той беше добре обезпечен, като книгоиздател. Аз и другият брат бяхме при пътуването на негова издръжка. Той понесе всичките разноски. Следващата година той фалира. Другият брат се помина през годината. Следователно за мене остана третата съдба - да остана самотен на стари години. Тогава жена ми и децата ми бяха здрави, но няколко години след това един след друг те се поминаха и аз останах самотен, сам, без никакъв близък около себе си. Доживявах последните си години и често си казвах: „Това значи да се осмеляваш да коригираш Божественото и да съветваш Учителя си, Когото наричаш Велик Учител, не само така го наричах, но бях убеден в това. Това не беше наказание, но урок, велик урок, от който научих максимата Христова: Не туряй ново вино в стари мехове. Старият мех първо трябва да се преобрази, да стане нов и тогава да наливаш в него ново вино. С други думи казано: Старият морал, старото, външно благочестие не може да бъде мярка на новия морал, на истинската чистота и святост. Пред Великата Божия любов всичко старо отстъпва, мълчи, слуша и се учи.


Често, много пъти слушах от този брат за отиването му на Сините камъни и аз се учих, и досега се уча от този урок.


Б. Наведе се той и пишеше на земята


1920 година, месец август, от 19 до 25.


Съборни дни в град Велико Търново.


И този събор беше величествен, импозантен, многочислен, присъствуваха 1200 души братя и сестри от София и от цяла България. Такъв беше съборът и през 1919 г. Учителят държеше беседи през всичките дни на събора от деня на откриването му до последния ден.


През един от тези дни бях свидетелка и на тази случка, за която трябваше да напиша всичко до този ден и час. Не помня кой ден именно се случи това, но беше след обяд през един от дните на седмицата от 19 до 25.


Учителят ни каза този ден да се наредим всички, да се качим в Горницата - така наричахме стаята в горния етаж на вилата да си направим свободна молитва. Но как ще стане това, как ще се изредим 1200 души за един ден? Ще стане голяма бъркотия. Тогава Учителят каза да теглим жребие да влизаме по десет души в една група. Кой в която група попадне, в нея да влезе в горницата. Всеки теглеше жребие и знаеше вече в коя група влиза.


Тук стана вече това, което предизвика светлата проява на Учителя. Провинилият се от наше гледище брат посегна да тегли жребие, но веднага му се отказа. Стана голямо брожение между присъствуващите, а всички разбраха, че на него няма да се даде да тегли жребие. Той се почувствува като прокажен. Натук проточи ръка да тегли жребие, но веднага му се отказа. Натам проточи ръка, пак отказ. Значи той, прокаженият и осъденият, няма право да се качи в горницата да си направи молитва. Той се движи бавно, унил, с отпусната надолу глава, не знае какво да прави - за него няма милост. Жестока, братоубийствена беше присъдата на повинилия се, но безмълвна - никой дума не му рече.


Подобно нещо е станало преди две хиляди години във времето на Христа. Евреите доведоха при Христа една блудница и казаха Му: Според Мойсеевия закон такива ние убиваме с камъни. Ти какво ще кажеш? Наведе се Христос и пишеше на земята. После вдигна глава и продума: Който счита себе си по-чист от нея, пръв да хвърли камък върху нея. Те се спогледаха помежду си, и един след друг напуснаха мястото. Жената остана сама. Тогава Христос се обърна към нея и я запита: Жено, осъди ли те някой? - Никой, Господи. - Нито аз те осъждам. Иди дома си и повече не съгрешавай - рече Христос. Пишеше на земята Христос и написа един велик закон за материалния свят.


И така, една след друга групи от по десет души, всички добре, чисто облечени, се качваха горе, в горницата, да отправят своята молитва към Господа. Може би мнозина от молещите се братя и сестри се молеха и за брата, невинен или виновен, и те не знаят, чувствувайки, че нямат право да съдят, но нямаха право да се противопоставят на ония, които диктуваха положението. Някои пък нищо не знаеха за случилото се. Групите една след друга слизаха от Горницата и се пръскаха по големия двор, всеки отиваше при своите си. Дворът се изпразни, не се виждаше човек наоколо.


Аз, останала сама, направих две-три крачки нагоре и погледнах към едно дърво близо до Горницата, много голямо, но и с необикновено дебело стъбло. То беше акация, която ми направи силно впечатление. Опитах се да обхвана стъблото и с двете си ръце, но не можах, много дебело беше то. Тогава застанах зад него и премерих широчината му, а после и моята. Някак особено се зарадвах, че това дърво е неизмеримо по-високо, а също и по-дебело от мене. Приятно ми беше, че съм съвсем сама, никой не ме вижда, че правя някакви измервания. Радостта ми стана още по-голяма, като разбрах, че съм невидим свидетел на нещо велико. Невидим, а може би и единствен свидетел, който от толкова близко наблюдаваше това, което стана. Скрита зад дървото, виждам... Какво виждам? - Учителят. Движи се той натук-натам и някак особено се озърта, като че иска да е незабелязан, никой да не го види. След него, на известно разстояние от Учителя стоеше самотен, угнетен и измъчен провинилия се брат. И като видя, че няма никакъв човек наоколо, Учителят се обърна към брата, който стоеше самотен, започна да му маха бързо с ръка и тихо да го вика по име - да речем, че името му беше Петко, защото Петковците обвиняват в някаква пакост. Учителят все още продължаваше да маха с ръка и тихо да вика на име брата, докато най-после последният се сепна и се отправи към Учителя с ниско наведена глава и с едва влачещи се крака, като че носеше на гърба си товар от един тон камъни. Тогава Учителят тихо продума: „Хайде да се качим двамата в Горницата да се помолим, да си направим молитвата." Застанала зад дървото, незабелязана от никого, аз не подозирах, че ще бъда свидетелка на такава велика проява: отношение на Божественото към човека, отношение на Бога към човешката душа, дори ако би била презряна от целия свят.


Двойката мина близо край дървото, зад което стоях аз и се отправи бавно към Горницата. Братът с ниско наведена глава и бавни, тежки стъпки, а Учителят наред с брата, стъпваше леко, бодро, спокоен от всякакъв външен поглед. Вече са на горното стъпало. Учителят отвори вратата на Горницата и бързо изчезнаха от погледа ми - влязоха вътре да се помолят, с които думи Учителят се обърна към брата и го покани да се качат горе.


Свидетелка на всичко видяно и чуто, аз не знаех де се намирам, на земята или на небето, обхваната от умиление, трепет към красивото и великото, пълна с благодарност, че в този велик момент, когато става нещо необикновено на земята и на небето, аз съм зад дървото, което ми беше близко, по-близко от брат и сестра, и то ням свидетел на един велик момент в Битието. Струваше ми се, че ако бих могла да го прегърна, то щеше да се стопи в ръцете ми. Казах на себе си: Значи горе се молят. Нищо друго не ми остава, освен и аз да се моля, да отправя своята малка, слаба молитва там, дето се твори нещо велико. Колко време трая молитвата, не мога да кажа, никакъв часовник не може да измерва великите, светли моменти, които Великата Божия Любов излъчва.


Отвори се вратата на Горницата... Аз изтръпнах, не знаех какво ще видя. И двамата слизат по стълбата. Наистина чудо! Братът изправен, с вдигната глава, спокоен и леко усмихнат, като че нищо не е било. А Учителят? Какво да кажа? Светлина ли бе или слънце? Нищо не мога да кажа. Братът окъпан, свети, а за Учителя нямам думи да говоря и да пиша. Мога само да повторя думите: светлина и слънце. Пак минаха близо край дървото, а аз пак незабелязана, никой човек не ме видя, освен Един единствен, който знае и знае и да мълчи, и вижда. Минаха и отминаха двамата. Братът вече друг, отиде в просторния двор на вилата, така наречената тогава колибата, а Учителя изгубих от очите си.


Аз останах още зад дървото, не ми се отделяше от дървото. Стоях и вече спокойно размишлявам, благодаря за случая, който ми се даде възможност да бъда свидетелка да видя, да чуя, да наблюдавам и да се поуча, да зная как да постъпвам при всички случаи със своя брат, със своя ближен. Някаква светла мисъл ме посети, но аз се запитах: Не стана ли нещо друго в Горницата? Стана нещо друго и то пак велико. Учителят се моли за ония 1200 души братя и сестри, за да изправи погрешката им. И те това не знаят, но вдигна се една сянка от пространството и всички се успокоиха. Вече никакво брожение не остана и наоколо настана пълно спокойствие.


Наведе се Той и пишеше на земята.


И написа Той в сърцето на човека Великия Божи закон, закона на Любовта.


Сега той не се наведе и не писа на замята, но проникна дълбоко в човешкото сърце и там с незаличими с нищо написа закона на Любовта.


Няма по-голямо благо за човека да дойде някой и да те окъпе от твоя грях, нито има по-голямо нещо от това да дойде някой да заличи погрешките ти и да ги изкупи. Какво дължиш за това? - Една благодарност и признателност.


Дължа едно извинение към тия 1200 души, които присъствуваха тази година, 1200-та, които бяха на събора в 1920 година. Брожението срещу провинилия се брат, за което споменавам по-горе, не изхождаше от всички тия хора, но едно е знайно: в един колектив, особено духовен, какъвто представя нашето Братство, погрешката на едного е погрешка на всички. И добродетелта на едного е добродетел на всички. Всъщност мнозина от братята и сестрите не знаеха нищо за случката, от която се смутиха някои. Желанието на мнозина всичко в Братството да бъде чистота, ги настрои и възмути. В незнанието си как да постъпят, те от влакно създадоха руно. Обаче, ако не беше така, не бихме се натъкнали на тези методи и на тези изключителни прояви на Учителя, които да бъдат пример както за нас, така и за бъдещото поколение, както на сегашната, така и на бъдещата епоха.


11 ноември 1966 година.

 

Изгревът - Том 13

9. НЕОБИКНОВЕНОТО В ОБИКНОВЕНОТОПаша Теодорова

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...