Jump to content
Хронология на учителя Петър Дънов

1931_06_29 Учителя и част от Братството се качват на Рила (Езерата) - лятна духовна школа (от 29 юни до 12 август).


Ани

Recommended Posts

Учителя и част от Братството се качват на Рила (Езерата) - 

лятна духовна школа (от 29 юни до 12 август)

 

Датата на качването е определена от описанието на снимка, правена на 1 юли 1931 г., Където е написано: "Лагерът при второто езеро Елбур в първите дни на юли 1931 г. Обед на лагера на втория ден след пристигането - 29 юни 1931 г. 1. Йордан Савов. 2. Иван Дойнов. 3. Учителят. 4. Георги Радев. 5. Боян Боев. 6. Любомир Лулчев. 7. Петър Шишков"

 

Предполага се, че датата 29 юни е на пристигането?

 

Има общи описания на този период в спомените на Учениците (без конкретни дати). Ето няколко спомени за лятната духовна школа на Рила през 1931 г.
 
 
1. Спомен на Марийка Великова Марашлиева: ЛЕТУВАНЕ НА РИЛСКИТЕ ЕЗЕРА ПРЕЗ 1931 ГОДИНА
 
 2. Спомен на ЕЛЕНА АНДРЕЕВА: Молитвеният връх при Седемте рилски езера

 

3. Спомен на Борис Николов, МОЛИТВЕНИЯТ ВРЪХ

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

1. Спомен на Марийка Великова Марашлиева:

 

2. ЛЕТУВАНЕ НА РИЛСКИТЕ ЕЗЕРА ПРЕЗ 1931 ГОДИНА


Баща ми Велико Великов Марашлиев беше ходил на лагера на 7-те рилски езера и беше останал много доволен. Затова през 1931 г. той изпрати майка ми и мен. Аз бях тогава 9-годишна. Брат ми беше на три години, много кротко дете и остана на грижите на леля ми Руска Ковачева, сестра на майка ми, а ние тръгнахме за Рила със свако ми, Тодор Ковачев, съпругът на леля ми Руска, синът им Боян и един негов приятел Яко Бенвенисти - евреин. Баща ми остана сам вкъщи и на дюкяна. Групата от Русе бе над 10 човека.


По това време се отиваше за Рила през Дупница. Там спахме в къщата на коняря брат Янко, който ни прекарваше багажа години наред. Постлаха ни козяци на земята и така спахме няколко часа, защото станахме около 2 3 часа и тръгнахме през Сапарева баня, Паничище и хижа „Скакавица". Пътувахме през едни величествени борови гори, а край самия път имаше големи гъби, чудни, като шапчици. Много ни блазнеха гъбите, но ние не смеехме да берем, не знаехме, че това са печурки. Отначало аз вървях доста добре, но като наближихме хижа „Скакавица" се уморих и почнах да изоставам. Тогава си спомням, че бате Боян и бате Янко ме дърпаха с един бастун докато излезем на бивака при II-то езеро. Там ни посрещнаха нашите приятели.


Тогава построиха най-напред нашата палатка, в която спяхме свако, мама и аз. Мама беше много съобразителна и бе поръчала още в Дупница на брат Янко един чувал със сено. Като пристигнахме на бивака тя извади една торба, ушита нарочно вместо дюшек, напълни я със сеното и така бяхме изолирани от твърдата земя и от влагата. Палатката ни беше от един брезент и беше извита както чергилата на каруците от миналото. За дъно сложиха някакво зебло и отпред на вратата едно парче брезент. Като направиха палатката ме сложиха да си легна. Заспала съм веднага и като се събудих слънцето беше тъй топло нагряла палатката, та чак се бях изпотила. Станах и започнах да се събличам, но ми казаха да не бързам, защото сега ще се скрие слънцето и ще става все по-хладно. Аз послушах и отново се облякох. Ние с мама бяхме само по едни гуменки. Раници нямахме, с палта и жилетки, с торба вместо раница. В денка бяха завивките ни и дрехите. Храна носехме малко. Но тогава имаше селяни, които носеха мляко, яйца, плодове. Палатката ни беше близо до мястото, където сега е хижата 7-те езера. Наоколо имаше гора от клекове и то високи, в които можеше висок човек да се скрие. Имаше едно голямо огнище, на което имаше казан, в който готвеха и варяха чай. Помня, че топлехме вода, разхлаждахме я и отивахме в клека, където се изкъпвахме.


Помня много добре, че през 1931 г. отивахме на молитва на височината в дясно между второто и третото езеро. Обаче един ден чухме някакво раздвижване, глъчка и тогава казаха, че една крава се била заклещила между скали, та си била навехнала или счупила крака. Но по тоя повод се беше вдигнало доста шум и на сутринта Учителят каза, че занапред тук няма да се събираме понеже мястото бе омърсено. За изгрев и молитва ни посочи втори молитвен връх, на който и днес излизаме сутрин. Първото място бе изоставено. Може да е имало и други причини, но това е останало в моето детско съзнание. Които са били по същото време на Рила ще знаят повече подробности за преместването на Молитвения връх, но аз самата това си спомням. Същата година по това време бяха дошли и едни чехи, които си носеха една гумена лодка. Те си построиха палатка близо при нас край второто езеро, приобщиха се при нас, та и аз съм се возила с гумената им лодка във второто езеро. Така разходка беше много приятна. Учителят също се беше возил, както и други приятели. Има снимки на Учителя с лодката.


Тъй като бях малко дете много братя и сестри ми обръщаха внимание, шегуваха се с мене и ме галеха. Веднъж Учителят беше край огнището, пък нали и нашата палатка беше наблизо, та и аз се завъртях край Него. Искаше ми се да ме запита нещо. А майка ми беше донесла едно бурканче сладка и специална чинийка за целта. Та тя сипа в чинийката сладко, сложи и една чаша вода в една по-голяма чиния и ме изпрати да ги поднеса на Учителя. Последният прие сладкото, а после говори с майка ми и запитал как съм дошла до бивака, дали на кон или съм вървяла. Майка ми казала, че съм вървяла, а Той обърнал внимание, че е добре всяка година да ме водят на Рила. После майка ми казваше, че преди да отидем на Рила съм била черна и жълта, а след това вече съм имала розови страни. Помня, че играехме с децата, от които най-добре си спомням Станка Тотева, дъщерята на бай Иван-каруцаря, с която бяхме връстници. Веднъж се бях подхлъзнаха на един камък в езерото, намокриха ми се гуменките и после трябваше да пазя палатката докато изсъхнат последните или да ходя боса, защото през деня ставаше много топло, необикновено горещо. Тогава покрай езерото имаше много попови лъжички, с които се забавлявахме. Много обичах да седя край Мария Златева и да я слушам, когато свири на цигулка. Веднъж една група приятели тръгнали на екскурзия към Попова шапка. Майка ми ме потърсила, но не ме видяла и понеже братовчед ми Боян, както и Яко били с групата, та майка ми, като не ме виждала наоколо, дала палтенцето ми на тях и те го разходили до Попова шапка, а аз през това време съм била край Мария Златева да я слушам, когато свири. И досега сме големи приятелки с нея.


Същата година брат Цеко ни събуждаше сутрин с някаква свирка. Той идваше често при нас, може би заради мене и дори веднъж ме носи на гръб, понеже си бях набола с нещо крака, нали ходех понякога боса! Брат Звездински пък ми казваше: „Ти като отидеш в Русе, ще ме забравиш!" Аз му отговорих: „Няма да те забравя, когато поглеждам звездите, ще си спомням за тебе".


Нали съм била дете, не ми се е ставало сутрин рано, пък и нали сме били само с гуменки, а сутрин призори е много студено. Но понякога, вероятно когато е било по-топло времето, майка ми ме е вдигала и аз съм отивала на Молитвения връх. Та имам една снимка, направена там с Учителя и други братя и сестри, на които сме и ние с майка ми. Много интересни и хубави бяха вечерите край огнището, когато пеехме много песни, някои декламираха или разказваха, свиреха и накрая правехме молитва и отивахме да спим. Имам и една снимка, която направиха, когато си тръгвахме от Рила, с багажа и конете. Голяма група, заедно с тия, които ни изпращаха. Това са незабравими спомени от моето детство прекарани на Рила с Учителя и много приятели.


Спомням си още, че бяха донесли на Учителя веднъж една много голяма гъба-печурка, голяма почти колкото шапка. Учителят я сложи на жаравата, посоли я, поля я със зехтин, поръси я с черен пипер и след като беше опечена я разряза на малки парченца и раздаде половината гъба на тия, които бяха край огнището, между които бях и аз.


Пропуснах да кажа, че когато отидохме на Рила ни съобщиха, че на другия ден ще отидат на екскурзия. Майка ми, макар и уморена отиде на екскурзията, а аз останах на бивака със свако Тодор. Но мама казваше после, че се е уморила много. Първо, тя не беше починала от дългия път и второ тая екскурзия не е била никак лека. Тя казваше по-късно, че Учителят нямал намерение да отива чак до Еленин връх, но „тия софиянки вървели като кози" и като казали: „Учителю, да отидем до Еленин връх! " Тогава били стигнали до някъде, но те казвали, че е близо, не било далеч. А мама казваше, че не е било никак близо и че много се била уморила, макар че беше още млада и ходеше добре. Тя споменаваше и това, че искала да ходи по стъпките на Учителя, но като вървяла след Него Той неусетно отивал напред и тя изоставала. Учителят вървял много леко и бързо, макар че бил на 67 години. а майка ми на 35 години.


Когато от Рила слязохме в София на Изгрева и се готвехме да си заминаваме в Русе стана нещастие с момчето на брат Йордан Новаков, който по-късно беше ръководител на братството в Русе. Неговото момче Георги беше мой съученик от училище и като ходили из града в София го премаза някаква министерска кола. После научихме, че е била на министър Мушанов. Ние с мама също бяхме из града, но не бяхме с тях. Но когато се прибирахме на Изгрева и вървяхме по шосето край гората видяхме майка му, Стефка Новакова седнала на земята като си скубеше косите от скръб по детето. После научихме, че били пренесли детето на разноските на тоя министър, чиято кола е била причина за нещастието. Нали трябваше да го погребат в Русе.


И тъй на снимка № 1, последния ред в ляво трета по ред е майка ми Вичка Желева Марашлиева и пред нея с бяла рокличка съм аз, с права коса подстригана на бретон - Марийка Великова Марашлиева. Учителят е в средата 3 ред отдолу.


На снимка № 2, която е на първия молитвен връх, на втория ред отдолу в ляво, четвърта под ред с кърпа на главата е майка ми Вичка Марашлиева, до нея Златка Константинова от Русе, която е три години по-голяма от мене и също учеше в немското училище, до нея в дясно се вижда моята глава - Марийка, където сме на закуска. На третия ред от ляво са Георги и Васил Константинови от Русе и точно зад майка ми Друмка, съпругата на Георги Константинов. Златка е тяхна дъщеря. Зад Златка Константинова е Лина, съпругата на Георги Димитров, а до нея или по-добре зад моята глава съпругът й Георги Димитров с тъмните мустачки. Учителят е на 2 ред отгоре в средата - храни се.


Снимка № 3 е на втория настоящия молитвен връх. Втория ред от ляво горе, трета по ред е майка ми, с цветна кърпа вързана - Вичка Марашлиев и пред нея с права коса на бретон Марийка Марашлиева, 9-годишна. По средата седналия Никола Нанков, а до него в ляво изправен Васил Константинов. Точно пред мене е Георги Димитров и от дясно до него Георги Константинов. Най- долу в дясно брат Влаевски. Учителят е на 4 ред отгоре в средата.


На снимка № 4 зад Учителя и зад камъка с пъстрата кърпа е Вичка Марашлиева, а в ляво до нея Лина Димитрова. В ляво горе изправен с вдигната над брадата ръка Боян Ковачев, син на Тодор Ковачев. Свири на цигулка Симеон Симеонов.


На снимка № 5 най-горе в ляво е Цеко и 10-та под ред, с пъстрата кърпа на глава Вичка Марашлиева, до нея с мустаците Тодор Ковачев 11-ти и 12-ти Боян Ковачев. На 1-вия ред четвърти Петър Арабаджиев от Варна, а най-отпред сестра Янакиева, зад нея, до Учителя в бяло - сестра Балтова.


Групата, която беше от Русе през 1931 г. беше доста голяма. На една снимка виждаме: Лина Димитрова, Георги Димитров, Вичка Марашлиева, Друмка Константинова, Стефка Новакова, Георги Константинов, над него в дясно Велик Константинов, до него Васил Константинов, по- долу Тодор Ковачев, Йордан Новаков, Яко Бенвенисти, Георги Новаков, Марийка Марашлиева, Жана Новакова, Златка Константинова, Боян Ковачев и Стою Маркова полегнал до камъка. Вероятно и другите трима да са от Русе, но не мога да ги позная. Спомням си, че ме бяха повикали малко преди да направят снимката. Описаните снимки ще бъдат отпечатани в специални албуми към документацията на поредицата от „Изгревът".

 

Глава: 2. ЛЕТУВАНЕ НА РИЛСКИТЕ ЕЗЕРА ПРЕЗ 1931 ГОДИНА
Марийка Великова Марашлиева

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

2. Спомен на ЕЛЕНА АНДРЕЕВА

 

"Молитвеният връх при Седемте рилски езера"


Когато от Първото езеро започваме да се изкачваме по пътеката, която се вие по серпантините, накрая излизаме на Второто езеро. Ако обърнем поглед надясно, ще видим няколко площадки и хълмисти образувания. В първите две години, от дясната страна на Второто езеро, от онази страна, която се пада отдясно, когато сме излезли от Първото езеро и гледаме напред към Второто, там горе - на отстрещния скат, на втората или третата площадка, бе построена палатката на Учителя. Там бяха и нашите палатки. Това се вижда добре на фотографските снимки от онова време. Част от палатките бяха и по брега на Второто езеро. През първите две години чакахме изгрева на слънцето на билото горе, над втория скат. През1931 година Молитвеният връх беше на билото над втория скат отдясно на езерото. Палатката на Учителя беше до Второто езеро, до една голяма скалиста канара. Чак през 1932 година, през месец август, когато правехме молитвите си след изгрева на слънцето, видяхме, че самото място, където бяхме, не бе много удобно за наблюдение на изгрева. Билото се извисяваше над езерото, но то беше ниско в сравнение с онези възвишения, които се намираха от лявата му страна и пречеха на слънцето да изгрее по-рано. Тогава приятелите решиха да отидат на онзи по-висок хребет от лявата страна на езерото, да го огледат и да потърсят друго място, от което по- добре и по-удобно да се наблюдава изгревът на слънцето.

Приятелите отидоха на отсрещното било, което ни пречеше и затуляше слънцето. Там всичко бе обрасло с клек и човек трудно се движеше. Те намериха мястото, от което се виждаше цялата долина. Посочиха го на Учителя и Той, след като отиде там, го одобри. После братята направиха пътека покрай скалите, като разчистиха клековете. В първите години не ходехме по тази пътека, по която сега се ходи. Ходехме по-наляво. Там имаше една пътечка, която беше по-стръмна, но по-пряка. А тази, днешната пътека, е направена през 1936 година. Защо тогава? Тогава Учителят не беше добре, имаше парализа след нанесения Му побой и не можеше да се движи нормално. Тогава приятелите изсякоха клека, направиха път между скалите. Направиха така, че запълниха дупките с камъни и дървета. Там имаше едно място, което при самото изкачване бе много стръмно, заради което братята направиха стъпала. През тази 1936 година Учителят не отиде на Молитвения връх, но през следващите години Учителят отиваше там. Имаше приготвено от камъни подобие на стол, на което Учителят седеше. Това беше Неговото място, което бе запазено десетки години след заминаването на Учителя. Един брат засне това място и стола на Учителя, направен от камъни и по този начин остави фотографски документ за поколенията. Защото всеки може да прибави още нещо от добро желание - я някой камък, я някоя плоскост, с цел да направи по-величествено мястото, където е сядал Учителят, да го направи като трон и по този начин да промени историческата истина. А мястото на Учителя бе скромно, стъкмено от два-три плоски камъка. Братството излизаше много рано, при здрач, на Молитвения връх за изгрева на слънцето. Събуждаха ни с песента "Събуди се, братко мили", като отначало я свиреха на цигулка, а понякога един брат Цеко я свиреше на една обикновена свирка. По-късно, когато имахме школувани певици, някои от тях изпяваха песента и тя ни събуждаше. Всички отивахме преди изгрева на слънцето. Всеки си избираше подходящо място. Сутрин беше студено и бяхме добре облечени. Учителят бе загърнат с пелерина. Много от приятелите имаха Неговата кройка и си бяха направили също такива пелерини. Камъните бяха студени и всеки си носеше възглавничка или някоя дрешка, с която да си подложи при сядане. Ние стенографките седяхме близо до Учителя. Всяка от нас си имаше строго определено място и тези места не ги вземаха другите приятели, защото знаеха, че са на стенографките. Ние сядахме там, загърнати с дебели дрешки и пелерини, а понякога и с одеала. Мнозина от нас отиваха по-рано, сядаха и потъваха в съзерцание и медитация. Учителят пристигаше, сядаше. Всички бяха в молитвено съзерцание. Когато започваше да изгрява слънцето и преминаваше през цялото това пространство първият слънчев лъч, тогава всички ние ставахме на крака и наблюдавахме изгрева му. Когато слънцето излезеше и в далечината се очертаваше целият слънчев диск, Учителят подаваше коя молитва да се изрече, както и кои песни да бъдат изпети. Това бе един величествен миг. Молитвеният връх се извисяваше над цялото това пространство, плуваше над разпрострялата се пред нас долина. Изгрялото слънце в далечината даваше представа, като че в този момент слънцето плува в небесната шир, а ние с Молитвения връх сме се извисили над земната шир и Духът е Този, Който ни обединява. След като изпявахме песните, Учителят сядаше на мястото Си и започваше да говори и да дава Своето Слово. Понякога Той носеше Библията, отгръщаше някоя страница, цитираше някой стих и след това ни говореше. Това Слово е записано и отпечатано в "Рилските беседи".

След това мълчаливо слизахме от Молитвения връх един след друг и отивахме на Второто езеро, където бяха нашите палатки. Там правехме гимнастика. Когато правехме гимнастиките при Второто езеро, ги правехме преди закуска. В неделен ден също правехме гимнастиките там, защото в неделя имаше беседа от десет часа. Паневритмията също правехме преди закуска. А когато ходехме на Третото езеро, както и на Петото, Бъбрека, или на Езерото на чистотата, под върха Харамията, тогава първо закусвахме, защото беше много далече и ние се връщахме оттам чак около и след обяд. Други пък тръгваха и правеха екскурзии в околностите. На Първото езеро играехме Паневритмия в онези случаи, когато дървата за кухнята привършваха и трябваше да донесем дърва за огрев. Слизахме на Първото езеро и след като изиграехме Паневритмията, на връщане всеки носеше по едно голямо дърво и го изкачваше по хребета до Второто езеро. Дървата се стоварваха до кухнята, правеше се една голяма камара от дърва, които стигаха за няколко дена. Има запазени снимки, на които се вижда как Учителят е нарамил едно дърво и го носи. А музикантите в едната си ръка носят кутията с цигулката, а в другата - подходящо за носене дърво. Там, на Първото езеро, имаше много сухи дървета, вероятно повалени и останали след някоя буря. В първите години, чак до заминаването на Учителя, се снабдявахме с дърва от Първото езеро. Там имаше много изгорели дървета, вероятно овъглени от светкавица и гръм.

Най-величествена бе Паневритмията на Третото езеро, защото пространството бе такова, че бяхме заградени отвсякъде от езера, а около нас се издигаше целият циркус на Седемте езера. Това предразполагаше към изключително молитвено съзерцание и задълбоченост при играта на участниците в Паневритмията. Фотографът Васко Искренов е направил панорамни снимки там и те говорят много повече от моите думи. Друг път излизахме на Петото езеро. Там обстановката бе друга. Платото бе голямо и ние имахме чувството, че при играта на Паневритмията играем и се разпростираме в широчина и плуваме в далечината. Паневритмията над Езерото на чистотата, на поляната под връх Харамията, създаваше впечатление, че се намираме на върха на циркуса. Оттам имаше панорамна гледка към Седемте езера, както и изглед на изток. Оркестърът за Паневритмията се състоеше от пет-шест до десет музиканти-цигулари. Имаше понякога и други инструменти като китара и флейта.

С голямо нетърпение очаквахме вечерните огньове. Учителят сядаше до огъня, като Му посочваха място да седне, за да не Му духа в очите димът. Вятърът понякога се въртеше и приятелите пазеха завет на Учителя с пелерина или одеало. Тук Симеон Симеонов ръководеше програмата на музикантите. Пееха се много песни. Симеонов почваше да кани ту една, ту друга сестра, като някои пееха, други декламираха стихове, трети свиреха сола с цигулките си, а четвърти казваха някоя приказка. Но най-вече се пееше и се свиреше музиката на Учителя. Не звучеше друго. Не вървеше друго. Накрая се казваха "Добрата молитва" и "Отче наш", всички напускахме вечерния огън и се прибирахме в палатките за нощна почивка.

Палатката на Учителя отначало бе на Второто езеро .до една скалиста канара, на няколко метра от езерото. После се качи на левия склон, а още по-късно - горе на билото. Палатката Му бе горе през 1937, 1938 и 1939 година. Всичко три години беше горе. Последното лагеруване с Учителя на Седемте рилски езера бе през 1939 година. Тогава Той каза: "Такива условия, каквито ние имахме през тази година за провеждане на съборните дни, Братството ще има чак през 1999 година".

След заминаването Му ние продължихме да се качваме на Рила, но никога не можахме да си доближим до онова въодушевление и до онази обстановка на присъствие на възвишени същества, съединени чрез музиката на Учителя и обединени чрез Паневритмията в един величествен космически ритъм и кръг на живота, дошъл от безкрая. След това дойдоха години, когато нашето летуване бе забранено от властите. Ще дойдат и други години, когато нас няма да ни има, но други поколения ще летуват горе на Рила, ще вървят по стъпките на Учителя и ще търсят Духа на Общението. А това е Христовият Дух, Който присъствуваше там и обединяваше Битието и Небитието чрез присъствието на Всемировия Учител Беинса Дуно.

 

Глава: 8_09 Молитвеният връх при Седемте рилски езера

ЕЛЕНА АНДРЕЕВА(1899-1990 )

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

3. Спомен на Борис Николов

 

38 . МОЛИТВЕНИЯТ ВРЪХ


Първите две-три години излизахме сутрин за изгрев слънце и на молитва в дясно от второто езеро по склоновете над едно възвишение, където можехме да дочакаме първия лъч на слънцето. Обаче в последствие като изучавахме околността ние намерихме друг връх от лявата страна на второто езеро, към който можеше да се отиде лесно по билото. Този връх бе скалист, открит, добре огряван от слънцето. Докладвахме на Учителя, заведохме Го и Той го одобри. Този връх нарекохме „Молитвения връх". Това беше през 1931 г. Пътеката се виеше между скалите и ние я поправихме като трудните места подкрепихме със зидове и така направихме една удобна пътека до новия Молитвен връх. Тук излизахме рано в зори. Трябва да станем рано, за да хванем първият лъч на изгряващото слънце. За нас това е и момент, това е и идея. И ние никога не пропущаме този момент. Още в четири часа сутринта, когато започват големите летни дни, ние ставаме рано събуждани от песента „Събуди се братко мили", като някоя от сестрите я изпяваше. Пристъпваме полека-лека един след друг по тясната пътека и излизаме на Молитвения връх. Всеки сяда на своето място, което си е избрал и прекарва в мълчание, размишление и съзерцание до момента, когато слънцето изгрее. Щом изгрее слънцето ние правим нашата молитва общо. Изпяваме песни и след това Учителят държи кратка беседа. Тука са държани едни от най-вдъхновените беседи на Учителя. Самата обстановка, изгревът на слънцето, безкрайните далечини, голямото небе над нас, всичко това вдъхновява и създава условия да кажеш и да чуеш прекрасни неща. Беседите държани тук са отпечатани и достъпни за всички. Те ще останат епоха в живота на човечеството.

Учителят също идваше тук на самият връх, на една скала Му приготвихме място за сядане и удобно място да сложи краката си. От това място Той държеше своите беседи. Много песни са изпяти тук на Молитвения връх и много молитви са отправени към небето. Действително изгревът тук бе чудесен. В далечината зад Стара планина се подаваше слънцето с диамантен лъч, с диамантен блясък. Тука сме прекарвали незабравими часове и никой няма да ги забрави. На това място сме живяли хубав братски живот, живот възвишен, и ще кажа свободен живот. Учителят обичаше да идва тук каквото и да е времето. Понякога духаха ветрове, понякога се случваха и мъгли, понякога се случваше, че и дъжд, че и сняг. Обаче никакво време не ни спираше да излезем на Молитвения връх, бивахме винаги редовни. Но ще кажа, че повечето от дните бяха хубави, ясни, слънчеви и макар да биваше понякога времето студено, слънцето бързо ни стопляше.

Пътеката за Молитвения връх, която направихме и подредихме бе, за да бъде изкачването лесно и достъпно за всички - за стари и млади. Иначе бе трудно за изкачване. Учителят сядаше на своето място на камъка, който Му бяхме приготвили, а наоколо по камъните, по скалите, по клековете, които излизаха до върха бяха насядали братя и сестри. Събираха се понякога по 100200-300, че и 500 души. Тука се пееха песни, правеха се молитви, размишлявахме върху живота си и пътя си като ученици и слушахме Словото на Учителя. Тези дни и тези часове на Молитвения връх остават незабравими. Все пак на скалите останаха и някои надписи, които брат Борис Николов, който е каменар и каменоделец изсече в твърдата стена с длето и тези надписи остават за вечни времена. Това са формули, които Учителя ни е дал. Например единия от тях гласи: „Люби Бога, обичай ближния си, търси съвършенството". За тази формула Учителят казва: „Народ, който пази тези свещени думи има бъдеще". Аз не зная как ще ги опази този народ тези думи, но аз ги изсякох с длето и чук, за да ги има. А на самият Молитвен връх, след като прекарвахме първо в мълчание, в размишление и съзерцание, след това гледахме зората, която менеше багрите си всяка минута, очаквайки първия лъч на слънцето. Той е за нас не само образ на изгрева, но и свещена идея. Ние винаги гледаме да доловим първият лъч на слънцето, т. е. Божественият лъч във всяка работа.

Със скалите тук се сближихме. Те станаха като наша домашна обстановка и тези твърди, недостъпни камъни ние ги обикнахме като наше родно място. Друга формула, която издялахме с длето близко до билото на този хребет гласи: „Верен, истинен, чист и благ всякога бъди!" Тези скали ще напомнят на хората за вечни времена какъв трябва да бъде ученика в пътя си.

На самият връх до едно малко клекче се намираше камъка, на който Учителят сядаше. Камъкът е като стол четвъртит, но доста тежък и голям и само няколко души могат да го преместят. От тук се простира такъв простор, такава обширна гледка към далечни върхове. От тук се вижда билото на Балкана, съзира се Мусала, а при ясно и хубаво време се прозира зад Мусала и Белмекен. От тук се наблюдава цялата верига с била и върхове. В подножието на Молитвения връх се забелязват долините, които идват от Рупите и от Урдини-те езера, в тях текат бистри води. Ех, тук може човек да се нарадва на чиста и девствена природа.

Камъкът на Учителя беше центъра на върха. Наоколо ние насядвахме и тук прекарвахме чудни часове на братски живот, на единство и идеен живот. Камъкът на Учителя, Неговият стол, Неговото присъствие беше център, като че ли на целия свят наоколо. Тъй че гледката от тук е незаменима - долините наоколо, върховете, просторите вдъхновяват. На юг като отместим поглед срещу нас се намира „Върхът на Съзерцанието" и на стръмният му склон се е спряла една скала, която има формата на Пентаграма. Тази скала като че ли говори. Ти не можеш да я гледаш без да се замислиш. Колко правилно е отсечена като Пентаграма с върхът нагоре. Тя се е спряла току-що до брега на езерото, това мъчнодостъпно езеро, „Езерото на Съзерцанието" е едно тайнствено, свещено място в Рила поради своята чистота, своята самотност и необикновено мълчание. Затова Учителят го нарече „Езерото на Съзерцанието". Но очертанията на Пентаграма се виждат само от Молитвения връх.

На 5.VIII.1931 г. на Рила Учителят държа на първия Молитвен връх беседата „Мястото на Бога", която е поместена в томчето „Нашето място" - Рилски беседи, 1931 г.

След като изнесе беседата каза: „Сега да излезнеме на Новия Молитвен връх" (виж стр. 155). И от тогава започнахме да излизаме на този връх.

От Молитвения връх, след като направим нашия сутрешен наряд слизаме в лагера. Тук всеки закусва леко, приготвим си малко провизии и тръгваме по пътечката към някои от езерата, където трябва да играем нашата Паневритмия. Обикновено Учителят казваше къде ще играем Паневритмия.

 

 

Изгревът - Том 3

Глава: 38 . МОЛИТВЕНИЯТ ВРЪХ

БОРИС НИКОЛОВ

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...