Jump to content
Хронология на учителя Петър Дънов

1893_04_15 Учителя Петър Дънов защитава научната теза „Миграция и християнизиране на германските племена“, Бостън


Ани

Recommended Posts

Учителя Петър Дънов защитава научната теза

„Миграция и християнизиране на германските племена“,

Бостън

 

 

1. Дипломна работа на Петър Дънов - Теологичен факултет на Бостънския университет 1893г

 

2. Научната теза на Петър Дънов

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

  • 4 weeks later...

6.2. Научната теза на Петър Дънов


 


Думата „теза" идва от гръцки - θέσις, което означава „позиция, становище" и се отнася до някакво интелектуално твърдение. Конкретно в университет тезата е писмена работа, представяща изследване и констатации на автора в подкрепа на кандидатурата му за образование или професионална квалификация. Тезите в Богословския факултет вероятно не е трябвало да съдържат специален научен принос. Цялото обучение по него време е ориентирано преди всичко към бъдещата практическа работа в църквата или мисията. Освен задължително условие при завършването на тригодишен богословски курс, написването на научна теза е и възможност за студента да остане още известно време в университета, за да поддържа отношения с преподаватели и духовници, да понавлезе сред елита на методизма, да свикне да чете научна литература, да може съсредоточено да пише, а също и да знае как да излага систематично и логично мислите си.


 


През учебната 1892/1893 г. Петър Дънов следва курс по практическо богословие, воден от проф. Лутер Таунсенд. Този курс завършва на 15 април 1893 г. със защита на научната теза „Миграция и християнизиране на германските племена". Текстът е с ограничен обем, с много четлив и обработен почерк, не съдържа библиографска справка или показалец. Английският език е на ниво - език на улегнал и сигурен в употребата му зрял човек. Няма допълнителни корекции от страна на проверяващия, а няма и поставена оценка.


 


На миграцията на германските племена са посветени 41 страници и само 7 - на християнизирането им, което внася известен дисбаланс в разглеждането на двете теми, но самият автор отбелязва като причина липсата на достатъчно информация по втората подтема. Изключителната концентрираност на описанието на Петър Дънов ни дава обобщена представа за миграцията и последвалото християнизиране на основните германски племена - готи, вандали, франки, свеви и др. - по време на Великото преселение на народите, щрихира основните събития при сблъсъка на Късноримската империя с германите и последвалия залез на западната и част. Тук именно през V-VI в. се формират Остготското кралство в днешна Италия и


 


Вестготското в днешна Испания - първите ранносредновековни държави в Европа. Всичко това и днес би могло да бъде полезно за изследователи, студенти и заинтересовани любители на историята със своята синтезираност, пригледност и достоверност като своего рода въвеждащ труд към темата за германското преселение и покръстване във вододелното време между античност и средновековие, между езическата и християнската епоха в историята на Европа.


 


По-голямата част от информацията за миграцията на германските племена е почерпана от книгата „Въведение в изследването на средните векове", написана от харвардския професор Ефрем Емертън, и по-специално от първите седем глави (с. 1-72). Петър Дънов използва също „История на Франция" на Парк Годуин (1816-1904), известен американски адвокат и журналист, и книгата на английския историк Едуард Гибън (1737-1794) „История на упадъка и загиването на Римската империя".


 


В началото на втората част Петър Дънов написва някои свои бележки, които свързват темата с курса по практическо богословие. Той говори за „вътрешната стойност на християнството" и неговата приложимост „във всички взаимоотношения на живота". На второ място споменава, че зад него са „Божествената сила и въздействие". Трето - Божественият дух на християнството прониква в дълбините на човешката душа и дава живот на човешкия дух. Накрая отбелязва, че християнството се е разпространило сред германските племена чрез проповядване и личен пример на добри проповедници, между които и Вулфила, който водел „безукорен християнски начин на живот".


 


Тази втора част би заслужавала да се разработи повече, тъй като готите, а чрез тях и всички германски племена, споменати в есето, с изключение на франките, са били приобщени към арианското християнство. Петър Дънов е избегнал да дискутира доктриналните различия между арианизма и официалната църква, както и унищожаването на тази т.нар. ерес от нея. Основните разлики в двете доктрини са в интерпретацията на същността на Исус Христос. В учението на Арий, богослов, живял в Александрия (ок. 250-336), ударението пада върху човешката страна на Христос, докато неговият опонент Атанасий, патриархът на Александрия (ок. 293-373), подчертава Неговата божествена страна. Арий говори за издигащия се човек, който се развива духовно, за да се срещне с Бога, докато според Атанасий Бог слиза, за да спаси пасивно чакащия човек. Тези два различни подхода намираме и в езотеричното християнство, от една страна, и в офицалната църква, включително православната, от друга.


 


С идеята, че християнството не е учение, спуснато отгоре от някакъв Бог като Цар, който с пръчка в ръка нарежда на грешните как да живеят, как да променят себе си и средата си, за да бъде всичко наред, Петър Дънов се среща още в „Дрю". Християнството има непреходни ценности в себе си, които при всички условия на живота, при всичките му форми - в миналото, настоящето и бъдещето - винаги ще бъдат приложими и ще водят към по-голяма хармония. Въпросът е, че в процеса на приемането му, на сливането на живота на хората с неговите непреходни ценности, действат две вървящи една срещу друга сили, които привличат Божественото и практичното. От една страна е Божията сила. Бог е посредникът, чрез който ценностите на християнството се пренасят в човека, т.е. чрез Божия промисъл Божественото влиза в човека. Бог се въплъщава в човека, влиза в Своя Син Божий на Земята. Щом Божественото чрез Своя Дух влезе в човека, последният от своя страна се устремява към Бога. Това е тезата на проф. Джон Милей от семинарията, а именно, че движението е двупосочно. Чрез въплъщаването си в човека Бог идва по-близо до него, а с това и човекът идва по-близо до Бога и Божественото. Така че движението е както от Бога към човека, така и от човека към Бога; имаме сливане на всемирното съзнание от двете противоположни посоки чрез тяхната взаимопритегателна сила.


 


Петър Дънов обръща подобаващо внимание на личността, живота и делото на готския епископ Вулфила (311-383), превел по днешните български земи, близо до Никополис ад Иструм (дн. с. Никюп, Великотърновско) Библията на готски език и с това поставил началото на първичния германски литературен език. Вулфила е многостранно образована, енциклопедична личност с мисионерски талант и духовна висота, оценени от неговите съвременници, макар и по-късно умишлено „забравени" от официалната църква заради подозренията към него в „арианска ерес". Той създава и готската християнска азбука, както и духовна и книжовна школа в Мизия, просъществувала векове и дала по-късно като унаследена уникална „лаборатория на вярата" своите импулси за развитието и на официалното българско християнство, и на богомилството. До XIII в. освен готските светци, официално тачени от българската православна църква и до днес (св. Никита Готски, св. Сава Готски и др.), „гот", „готин" и други производни етноними често се използват в официални църковни документи и като синоним за „еретик". Но П. Дънов забелязва и подчертава едно качество на Вулфила, което е от голямо значение за успеха му сред готите: „Той печели любовта и уважението им със своя безупречен християнски начин на живот". Тази морална устойчивост и чистота на Вулфила, а и като цяло на неговите готи, наречени от съвременниците им още „мизийски готи" или „мали готи", които остават завинаги по днешните български земи и участват в българския етногенезис, е забелязана и подчертана от един хронист на Франкската империя от V в. - Салвиан. Той пише, че „макар и еретици, готите на Вулфила са морално по-чисти от повечето днешни християни". Този исторически извор явно умишлено е прикриван в продължение на столетия, за да бъде преоткрит едва през XX век от науката при обръщането към готското християнство. Дънов не го цитира, явно по негово време е бил все още недостъпен, но той пръв в съвременната наука правилно е уловил едно за съжаление почти неспоменавано и днес качество на Вулфила - моралната му висота. Това е едно истинско прозрение за „апостола на готите", което, колкото и естествено и просто да звучи на пръв поглед, е формулирано в готологията така ясно и категорично за пръв път от Петър Дънов и може да бъде считано за негов оригинален принос в съвременните изследвания за епископ Вулфила.


 


„Младият Петър Дънов“ Георги Христов


 


Според немския философ и мислител Рудолф Щайнер Вулфила е първият християнски духовен посветен на Европа. В своя превод на Библията той въвежда ново лично местоимение за аз — ik, докато в старогермански то е eko. Това са двете начални букви на Iesus Krist (Исус Христос). Впоследствие от тях произлизат немското ich (Jesus Christus), холандското ik и английското I. Името на епископ Вулфила е добре известно и почитано впоследствие от най-близките ученици на Петър Дънов. Според един от тях - Борис Николов - апостолът на готите се е подвизавал и на юг от Стара планина, около Тулово, Старозагорско (място на древна келтска столица, IV в. пр.Хр.).


 


В своята теза Петър Дънов подчертава и друг факт, който многократно е интерпретиран от изследователите. При превода на Стария завет Вулфила изважда, т.е. не превежда книгата Царства, за да не „възбуди войнствените им умове" (на готите). Изключителното миролюбие на мизийските готи е забелязано векове след като Вулфила е напуснал този свят. В началото на VII в. Изидор Севилски пише за тях, че освен със своето миролюбие, те са известни с това, че дори не пият вино, а само мляко. Ако си представим тогавашната епоха, изпълнена с войни и кръвопролития, ще осъзнаем какви усилия са се изисквали от Вулфила, за да възпита цял един народ в толкова устойчива добродетелност, която да бъде запазена и подхранвана векове наред.


 


Дали интересът на П. Дънов към тази тема не е продиктуван именно от модела на тези пренебрегнали войнолюбието и разгула мизийски готски общини, може само да се предполага. Когато пише труда си в Бостън, той все още се готви за методистки пастор в родината си и фактът, че методистката църква е стъпила през XIX в. именно в Мизия, в Северна България, а центърът е в Свищов (античният Нове - столица на готския крал Теодорих Велики в края на V в.), може би също инспирира неговия интерес към готите. Вулфила е епископ на Никополис ад Иструм (дн. Никюп, на 20 км от В. Търново), а селищата на готите са обхващали и областта на Свищов, центъра на методистката мисия в България. Около 350 г. той избягва от Дакия с група свои последователи (готи) и стига до Мизия, където се установява между Дунав и Стара планина - точно в областта на методистката мисия. Това вероятно е причината за избора на темата. Като методистки проповедник, идващ от България, Петър Дънов е пожелал да пише за историческата съдба на областта, от която идва, и за връзката с настоящата съдба, имаща отношение към трансформирането на ортодоксалното християнство, нещо, което е влизало в целите на протестантската мисия. За да укрепи приемането на християнството сред готите, Вулфила превежда Библията на готски в Никополис. Методистката мисия също започва дейността си с превеждане на Библията, така че има очевидна връзка между дейността на епископ Вулфила и методистката мисия. (18)

Адрес на коментара
Сподели в други сайтове

Създайте нов акаунт или се впишете, за да коментирате

За да коментирате, трябва да имате регистрация

Създайте акаунт

Присъединете се към нашата общност. Регистрацията става бързо!

Регистрация на нов акаунт

Вход

Имате акаунт? Впишете се оттук.

Вписване
×
×
  • Създай нов...