Ани

Заминава си Георги Куртев, ученик на Учителя и ръководител на братството в Айтос (3 март 1870 г., Айтос - 14 февруари 1961) Георги Куртев е роден през 1870 г. в Айтос. По време на Първата световна война служи като фелдшер в Скопие. Среща за първи път Учителя през 1910 г в Айтос на негова сказка по френология. Става не само последовател и ученик на Учителя, но участва и в организационния живот на братствата в Бургас и Айтос. През 1922 г на Братството в Айтос е подарена наследствена нива. След няколко години там се изгражда Айтоската братска градина. До деня на своето заминаване - 14 февруари 1961 година, Георги Куртев е най-уважаваният и обичан ръководител от братствата в България. За Георги Куртев може да се прочете по-подробно в темата: 1870_03_03 Роден Георги Куртев, ученик на Учителя и ръководител на братството в Айтос

Снимки на Георги Куртев Георги Куртев Боян Боев и Георги Куртев в Скопие, 1917 г. Георги Куртев, Боян Боев, Матей Станев - прав. Молитвена група от 10 човека във Велико Търново -1922 г. Прави - отляво Боян Боев, а отдясно Георги Куртев. Семейството на Георги Куртев. 1. Верка. 2. Донка. 3. Георги Куртев. 4. Надя. 5. Съпруга Бела. 6. Любка. 7. Дора - права. Георги Куртев със семейството си.- 1. Верка. 2. Донка. 3. Бела. 4. Надя. 5. Еленка Арабаджиева. 6. Любка. 7. - Димитър Арабаджиев от с. Ченге. 8 и 9. Двамата синове на Димитър Арабаджиев. Бела и Георги Куртеви. Братска среща на празника на Народните будители - 29. VI. 1928 г. - град Бургас, на връх „Кара-тепе" (Черен връх), преименуван в „Бял брат" -1. Алфиери Бертоли. 2. Георги Куртев. 3. Минчо Сотиров. 4. Любомир Лулчев. 5. Д-р Трифонов. 6. Андро Лулчев. 7. Христо Колев. 8. Иван Калканджиев. 9. Патева. 10. П. Георгиева. 11.... 12.... 13. Драгил Драгиев. 14. Н.Тютюнджиева. 15. Банска. Братска среща в град Сливен. - Седнали: 1. Райна Грозданова. 2. Минчо Сотиров. 3. Георги Куртев. 4. Васил Долапчиев. 5. Чифликчийката Нейчева. - Прави: 1. Илия Чернев. 2. Веска Калканджиева. 3. Иван Георгиев Манев от село Булчино. 4. Иван Калканджиев - гр. Сливен Михаил Стоицев, Георги Куртев, Минчо Сотиров в градината Айтос, 9.X.1949 г. Градината Айтос- Седнали: 1. Минчо Сотиров. 2. Георги Куртев. З.Михаил Стоицев. Прави: 1. Димитър Добрев. 2. Иван Калканджиев.

ГЕОРГИ КУРТЕВ (От Борис Николов) С брат Георги Куртев се познавах много добре. Когато аз ръководех и направих чешмата в Тополица заедно с братята от Тополица, той също вземаше участие в тоя строеж. Плана на чешмата беше разработен от брат Бертоли и брат Борис. През 1928 г. строежът бе приключен. Тази чешма бе една символика на братския живот и тя изигра своята роля в онези години. Не само като чешма, а като образец на едно братско начинание, защото там ние почнахме от руините на един римски извор и направихме една прекрасна чешма. Снимките от това време направени от фотографа Васко Искренов най-добре ще ви заведат в онези години. С брат Георги Куртев съм се виждал много пъти. Той разказваше своите опитности от първите години с Учителя през време на двете войни - Балканската и Европейската, просто и увлекателно. Аз исках да ги запиша, но той се смущаваше, когато виждаше, че аз изваждам молив, за да стенографирам. Той млъкваше и прехвърляше разговора на друга тема. Тогава направих следното: при друг случай аз го подканвах и той разказваше и аз го слушах най-съсредоточено и в същото това време, аз бях сложил тефтерчето на коленете си под масата и записвах, като той не виждаше моята малка хитрина. Така записах неговите опитности, които са най-точни и верни. И други след това са ги преразказвали, но друго е да ги запишеш точно и след това да ги предадеш писмено. А когато ги запомниш и преразкажеш след това, то спомените се променят. Така че аз ги имам на стенограма, а моята стенограма е точна и пиша много правилно. Трябва да си намерите стенограф, който да ги разчете и запише. Познавам един брат, който може да свърши тази работа, но вие трябва да го откриете и да го помолите да предаде тези опитности. През 1920 г. Учителят е бил в Айтос и отседнал в дома на брат Габровски. При Георги Куртев не е имало място поради многолюдното му семейство. Били решили на следващия ден - Петровден да отидат на връх Караманица на екскурзия. Трябвало да станат в три часа през нощта и да тръгнат пеш, за да бъдат при изгрев слънце там, на върха. Но вечерта се изсипал пороен дъжд, продължил цяла нощ. Георги Куртев се измъчвал от това, че дъжда всичко ще провали. Но в уреченото време брат Георги става, запалва фенера и тръгва, за да отиде при Учителя. Среща брат Петко Епитропов, който си погладил брадата и казал: „Не е писано да се ходи". Георги го подминава и отива при Учителя с фенера, който Го посреща с думите: „Дойде ли Георге?" Учителят влиза в стаята си и престоява известно време. Навън изгърмява страшно, светкавици проблясват. Излиза Учителят и го пита: „Излез вън и виж има ли едно прозорче в облаците на изток?" Излиза Той, поглежда към небето, дъждът вали, връща се и казва: „Има Учителю." Учителят отново влиза вътре в стаята си и отново се чува гръм и светкавици. „Георге, иди и виж, има ли звезди на небето?" Георги отива, поглежда небето и се връща. „Няма Учителю". Учителят отново влиза в стаята си, навън се чуват отново гръм и светкавици. Излиза и помолва Георги да види, дали този път се е появила някоя звезда. Георги се връща и се усмихва. „Има Учителю!" Накрая излизат с Георги, който носи фенера, а Учителят се навежда и запретва крачолите на панталона си. Учителят и брат Георги тръгват в дъжда, а той още вали. Те минават покрай възрастните братя, които са от Бургас и които трябва да тръгнат с тях на Петров връх. Брат Петко Епитропов казва: „Аз в такъв дъжд не ходя!" Но двамата тръгват нагор&.гр дъжда, който постепенно започва да ръми. По едно време настигат група сестри, които също отиват на върха. А между тях баба Иванка, възрастна сестра. „Е, Иванке, къде в туй време?" - пита брат Георги. „На върха отиваме!" „Ами много дъжд". „Дъжд, не дъжд, отиваме. Един път ни е дошъл Учителят тук, че ние да останем и да не отидем с Него на върха!" И бабите не искат да чуят и знаят за дъжда. Като вървят нагоре дъждът изведнъж спира. Тръгват към Караманица, която после наричат Петровия връх. Когато стигат до една чешма, виждат как Петко Епитропов идва след тях с един фенер. Учителят се усмихва. А на върха дошли братя и сестри с талиги от селата. Че като наклали едни огньове, че като турили едни казани и се дига пара от тях, всичко приготвено за празника. Времето се оправя. На изток се освобождава небето от облаците, появява се слънцето, има чуден изгрев. Наричат върха „Петров връх" на името на Учителя. Прекарват много хубаво целия ден. Когато правят сутрешната молитва и първите гимнастически упражнения Учителят посочва на брат Георги небето: „Виждаш ли, Георге, на запад едно черно облаче и отстрани две бели облачета. Белите братя арестуваха Черните братя и сега ги отвеждат. Ей тези Черни братя още от Сливен искаха да ми правят пакости. Сега Белите братя отвеждат Черните братя." Георги вижда едно черно облаче и две бели облачета до него. Учителят превежда картината. Невидимият свят говори чрез всички явления. Ако човек е внимателен в своя личен живот ще има много опитности, ще има разумна среща с Невидимия свят и ще го опита. Това е въпрос на опит и на вяра. Този ден нямаше повече пречки и противодействия. Братята и сестрите прекараха при пълна хармония и радост. Времето, се оправя. Денят е хубав слънчев без нито едно облаче на небето. Прекарват чудесно всички. Има направени снимки от тази среща на Петров връх. Това е история за вас, а за брат Георги Куртев и съвременниците му, това бе живот за Цялото и за Бога. Георги поставя пред Учителя въпроса за създаване на братска градина в Айтос. Учителят го запитва: „С каква цел?" Отговор: „С идеална цел." Учителят му казва: „Ще се нареди, но по-късно". Така се случи, че по-късно онази сестра, която обслужваше на ул. „Опълченска" 66 и помагаше на Учителя в Неговия бит, помагаше на Гина Гумнерова в посрещане на гостите, а беше от Айтос, получи наследство една нива. Тя я подари на братството в Айтос. От тази нива изникна братската градина. Името на тази сестра бе Василка Иванова от Айтос. Аз лично съм ходил в тази градина. След заминаването на Учителя я превърнаха в култово средище, а не като място за братски идеи и живот. Особено след като си замина брат Георги Куртев. С него се разбирахме с една дума. Той беше човек на Духа. С хората на Духа се разбирах с една дума, с един жест и с едно действие. На времето Учителят се беше изказал за приятелите от този край и особено от Айтос: „Души, които са в почивка." А това е неблагоприятно положение за тях. Знаех и други изказвания за тях от Учителя, че те имат подчертано религиозно съзнание и това ги караше да залагат повече на формата на нещата и да се крепят за тях. Затова не съм ходил често на тази градина, но съм посещавал дома на Георги Куртев и на дъщеря му Надка Куртева. В Айтос имаше един извор, казваше се „Чортлек" - това е древна лековита вода. Учителят я вижда и я превежда на български: „Вода на Духовете". Това е малко изворче, от което излиза малко вода, колкото няколко пръста на ръката на човек. От нея се събират бавно по три-четири сантиметра в коритото му. Тази вода нито се намалява, нито се увеличава - тя е една и съща и при суша, и при дъждове. Значи, идваше от дълбоко място, не зависи от повърхностните пластове на земята. Тя идваше от върха, който се намира на изток от нея, а той се казваше „Абтарзак" - турско име. На самия връх, приличащ на купа сено - там се намираха нашите приятели. Там беше братско стопанство. Георги Куртев се зае да почисти каптажа на изворчето и да се направи чешмичката. Извика ме и аз му показах как се каптира извор и открих, че тази вода идва от върха и че тя е радиоактивна вода. Тя минава през жълта уранова руда - така нареченият минерал „торбулит", която е най-хубавата уранова руда. Та аз я каптирах. Но водата бе по-ниско и не можеше да се вдигне нивото й, за да се направи чучурче и да потече. Нали тя имаше едно и също ниво и при суша и при дъжд! Аз направих след голямо умуване един котел от хума, така че да не се изпуща водата от него, закрепих го отстрана с големи камъни, а отвътре наредих речни камъчета едно до друго и за една нощ се напълни водата в котела и излезна нагоре и премина в чучура. Когато дойде водата на нивото горе и тръгна по чучура, аз сложих отново хума така, че като тече да не може да се смесва с друга вода. Потече и ползваше приятелите и населението над двадесет години. Но решиха да правят баня и с взрив разбиваха камъни на върха и от детонацията се разместиха земните пластове и водата се загуби. Георги Куртев изпращаше така наречената „чортленска вода" на Учителя в една стомна, а по-късно в дамаджана. Когато тръгваше някой от Айтос за София, по него се изпращаше дамаджана вода за Учителя. Учителят я харесваше тази вода и държеше да се пие от нея. Колко е приятно човек да се среща с такива хора като Георги Куртев! Колко е угодно Богу, че такива хора се движат по земята. И колко е угодно Богу, когато живеят братя в единомислие! _______________ Източник: 36. ГЕОРГИ КУРТЕВБОРИС НИКОЛОВ Изгревът - Том 3

Георги Куртев (от Мария Тодорова) Той беше от поколението приятели, които се бяха явили между войните - около Балканската и Европейската война. Той беше съвременник на Боян Боев, Тодор Стоименов, Минчо Сотиров, Димитър Добрев - братя, които бяха преминали войните с 91 Псалом, написан собственоръчно и зашит във военните куртки. Онова поколение имаше много опитности с Учителя и то - онези живи опитности от категорията на живото Божие присъствие и проявление, опитности като онези в Евангелието. Може би защото това бяха усилни и тежки години, когато техният живот на фронта е бил в ръцете на Небето, когато са преминали през войните на косъм от смъртта и са се озовали след тях с купища опитности, които за тях бяха съкровено и живо изявление на Бога. Тези приятели имаха жив, непосредствен контакт с Божественото чрез неговото изявление в Дух и Сила. Това беше довело у тях една непоклатима увереност в Учителя, те знаеха много добре кой бе Учителят и защо и за какво бе дошъл на земята. Те бяха стожерите, около които се завъртя гумното, за да се вършеят снопите жито по време на цялата Школа. Аз смятам, че без тези живи опитности, без живото познание на Христа отвътре, те не биха могли да издържат нито ден в тяхната половинвековна дейност като ученици на Школата. Ние дойдохме като младежи, с нас се отвори Школата през 1922 година и цели двадесет и две години ние бяхме галените деца на Школата. Но тези приятели бяха стожерите на Школата. Те бяха ръководителите на братствата в провинцията, те бяха онези дейни братя на "Изгрева", които движеха всички организационни въпроси около салона и Школата, около печатането на беседите, екскурзиите, лагерите по планините. Ние, младежите, участвувахме в братския живот, но нашето поколение имаше друга задача, която трябваше да реши след закриването на Школата, със заминаването на Учителя през 1944 година. Тези възрастни приятели ние ги наричахме "старите братя", защото те са били сподвижници на Учителя преди 1910 година, както и през време на войните от 1910-1922 година, а също и през време на Школата от 1922 до 1944 година. Те бяха свидетели как се разрасна Божието Дело, как от трима ученици, кошерът се рои за едно десетилетие на стотици ученици. Надойдоха нови братя и сестри, отвориха се кръжоци и се построиха салони на братствата в провинцията. Те бяха свидетели и очевидци на Школата на Учителя. Те бяха онези, които присъствуваха на 31 декември 1944 година и носеха тялото на Учителя, когато трябваше да бъде погребано. Някои от тях доживяха да видят как бе погребан и унищожен и "Изгревът". Такава съдба доживяха малцина. Едни от тях бяха Жечо Панайотов, Иван Жеков и Пеньо Ганев. Георги Куртев беше онзи, който организира и около когото се завъртя като на стожер от гумно многолюдното Братство в Айтос с тяхната градина. Остана като оазис сред оголената провинция, където салоните един след друг изчезваха. Те изчезваха, защото бяха изчезнали онези, които ги посещаваха и беше вече безпредметно да стоят празни. Животът бе минал в друга фаза. Но дървото, което бе посадил Георги Куртев, се оказа вековен дъб, корените дълбоки, дървото високо и братският салон и братската градина отстояваха на бурите на времето. Покрай този дъб израснаха и други мощни дървета и устояха на ветровете на размирното време след 1945 година. Аз присъствувах на една среща на Учителя с Георги Куртев, който бе пристигнал от провинцията с влака. Бяха докладвали на Учителя и Той нареди да го доведат при Него. Аз стоях отстрани и наблюдавах срещата им.По начина, по който се обърна към Георги, аз разбрах, че Учителят посреща Своя ученик и го цени като ученик, А това много рядко се срещаше тогава, макар че наброявахме няколко хиляди последователи на Учителя. По-късно разбрах, че е от малцината ученици на Школата. Ученик по Дух и по Дело, а не по форма и по буква. Минаха години и когато по-късно посещавах Айтос, само в три-четири разговора с мен, той се отвори към мен и ме разпозна от останалите. Разпознаването на ученика е една голяма мистична тайна. Един контакт за минути между две души струва много повече от едно съжителство от двадесет-тридесет години. По-късно, когато отидох при него в Айтос, той се заинтересува от Песнарката - това беше ново издание на песните на Учителя, които аз бях отпечатала след заминаването Му. Тогава разправяха, че аз съм променила песните на Учителя в това издание. Атаката срещу мен бе много силна от всички страни - "по въздух, по суша и по море" - непрекъснато и денонощно. Бях при него и той ме запита: "Какво става с песните?" Аз му казах: "Учителят навремето каза: "Не коригирай Божественото!"" Брат Георги отговори: "Точно така!" Разбрахме се за минута. А как стана ли? Сега ще ви разкажа. Попитах го дали е съгласен да не се коригират, да не се изменят песните на Учителя - да останат такива, каквито ги е дал Учителят приживе. Той каза: "Да не се коригира Божественото!" Тогава се обърнах към него и го помолих да ми изпее някоя от песните на Учителя. Той се съгласи и ми изпя точно тази, за която имаше много спорове и обвинения срещу мене. Но той я изпя точно така, както аз я бях дала в моето издание. После аз взех и му показах песнопойката, изсвирих му песента на пианото, изпях му я и той не намери никакво отклонение между това, което той знаеше и това, което аз бях написала в песнарката. Показах му песнарката на Кирил Икономов и му изсвирих песента така, както той бе я дал. Георги Куртев извика: "Ами тук е коригирано Божественото!" Сега ще се попитате къде е цялата тайна, че за минута-две се разбрахме с Георги Куртев? Тайната е следната, слушайте внимателно. Когато Учителят даде отначало песните, първите приятели като Георги Куртев, Минчо Сотиров, Димитър Добрев, Георги Томалевски и други ръководители на братствата от провинцията ги бяха научили така, както ги беше дал Учителят и така ги пееха и изпълняваха. Оттогава бяха минали десет-петнадесет години и нашите изгревяни започнаха да ги променят непрекъснато под въздействието на техни емоционални състояния ту в една, ту в друга посока. Учителят бе крайно недоволен от това положение. И накрая, Кирил Икономов се подведе по тези приятели и нотира песните така, както се пееха в момента от изгревяни, а не така, както бяха дадени първоначално от Учителя. Споменавам нарочно думата "изгревяни", защото ученикът не коригира Учителя, а според старите братя като Георги Куртев и други, които знаеха песните от самия Него, това издание ги постави в противоречие. Така аз хванах първите братя и те разбраха веднага цялата истина: "Да не се коригира Божественото!" Те ми бяха най-голямата опора. Всички се учудваха, защо те ме поддържат и защитават. Последния път, когато отидох в Айтос, Георги Куртев беше в градината. Беше сам, остарял. Поговорихме и аз го попитах как се подвизава в Господа, а той отговори: "През деня работя, а през нощта се моля, за да преуспее работата ми през следващия ден". След това той ме покани да влезна в неговата молитвена стаичка. Влезнах в нея и усетих нещо особено, една духовна атмосфера. Той ме заведе да се помоля там. Остави ме сама. Аз много бързо влезнах в молитвено състояние на Духа. На отиване му благодарих и казах: "Брат Георге, благодаря ти, че имах възможност да изпитам нещо от духовната чистота в твоята стаичка". Разделихме се. Аз вървях и плачех. Знаех, че това беше последната ми среща с един от истинските ученици на Учителя. Аз много пъти съм влизала "в горницата", във вилата на лозето на търновското Братство, през съборите от 1919 до 1922 година. А там бяха поставени скрижалите на Духа и познавах много добре онова вътрешно състояние на Духа. Бях допусната от Учителя много пъти да посещавам Неговата стаичка на "Изгрева" и много пъти ме е оставял да се моля в нея. Така че аз можех да различавам и разбирах, че тази молитвена стаичка на брат Георги Куртев е изпълнена с чистота и святост на вътрешното общение с Духа. Разказваше ми дъщеря му, Надка Куртева, че когато през декември 1957 година, през времето на големите обиски, дошли да изземат литературата на Учителя, напълнили с книги с беседи няколко чувала, влезнали в стаичката му и свалили всички портрети на Учителя. Свалили и Пентаграмата от Учителя. Когато научава, брат Георги се учудва: "Ама свалиха Пентаграмата?... И не го ли порази светлината отгоре? И жив ли си отиде?" Онзи беше си свършил работата - като нечий служител му бе заповядано да го извърши, а отговорността за това падаше някъде на друго място. Георги Куртев застава срещу празното място, където е била по-рано Пентаграмата и се разридава като дете. Наоколо имало братя и сестри - картината била потресающа. Брат Георги е плакал не за себе си, не от себе си, плакал е, че негови сънародници, българи по потекло, са посегнали на една светиня и на скрижалите на Бога. Тези скрижали бяха дадени не в пустинята на Израил, не на планината Синай, а бяха дадени тук, на българска земя, от българин, в чието тяло е бил Всемировият Учител, а над Него е бил Духът на Бога. Тогава друг българин е прострял ръка, за да оскверни тези скрижали на Бога, като ги унищожи. Плачел брат Георги от обида, че е българин и чрез българин се посяга и кощунства върху скрижалите на Бога. Свещен плач за свещени неща! Свещен плач за свещените скрижали на Бога! А там бе написано: "В изпълнението Волята на Бога е силата на човешката Душа!" Както той, така и останалите братя от първото поколение доживяха да видят това посегателство срещу Учението и Словото на Учителя. Те останаха твърди и устояха докрай като ученици на Школата. Той бе ученик на Школата на Учителя. Аз видях това и се убедих в това. А неговите дела и спомените на неговите съвременници говорят много повече от мен. Опитностите на този ученик са резултата от вяра и Дух към Делото и Словото на Учителя. Опитността на един ученик е опитност на цялата Школа! Това е основният закон на Школата. Защото ние сме верига от души. Едни слизат, други се качват и създаваме видимата и невидимата Школа на Бялото Братство. Бог царува на Небето, Бог царува в живота. Да бъде Името Му благословено! __________________ Източник: 3_16 Георги КуртевМАРИЯ ТОДОРОВА (1898-1976 ) Изгревът - Том 1

ЗА СБОРНИКА „ЖИВОТОПИС НА ГЕОРГИ КУРТЕВ" В. К.: През есента на 1991 година бе отпечатан сборника, който бе предназначен да излезе през м. юли 1991 година, но се забави по технически затруднения. На 15 юли в Камерна зала България бе изнесен концерт по случай 120-годишнината от рождението на Георги Куртев. Сборникът имаше недостатъци, понеже бяхме излъгани от онези, които го отпечатаха. За него аз платих 10 лекарски заплати, после дойде инфлацията и нищо не се върна при мен. Остана само книжката, Г. С.: Хубаво е, че все пак излезе. Да зачетем това. В. К.: Сега ще говорим за някои пропуски на книгата „Животопис на Георги Куртев": 1. По отношение на самата книга. Като книга какви забележки имаш? Г. С.: Има някои неща, които не са точно написани. Искам само да се уточнят. В случката, дето Надка Боева разказва за молитвата на туркинята, тя казва, че влязъл в стаята, Той влязъл в стаята, дал й пари и излязъл. В стаята на жена туркиня не може да влезе нито мъж, нито българин. Той отвънка й подал плика и се върнал. В. К.: Това е фактически на стр. 14 отдолу нагоре, ред 14-15 е. Не влязъл, а почукал на вратата и подал плика. В турска къща мъже не могат да влязат, дето има жени. Г. С.: 2. Друга забележка е за първия събор в Айтос на Паспалата, когато говорили брат Куртев и Учителя, те са уточнили час за тръгване три часа, вместо 12, както е записано в книгата. В. К.: Значи това е мой пропуск. Това е на 46 стр. Отгоре надолу, наред 12 четем: Времето, което уговорили, било 12 часа, полунощ. Вместо 12 часа, три часа трябва да се пише. Г. С.: 3. Забележка на стр. 66, точка 17, последният сеанс в Айтос 1912 година. На сеанса не е употребен медиум, ами са сложили кръгла масичка, която дава сигнали с чукане. В. К.: Как обикновено става това нещо? Обясни, защото ние не го знаем. Г. С.: Аз не съм присъствал, а съм го дал, както са ми го разказвали. В. К.: Какво са разказвали? Г. С. . На кръгла масичка, която е направена само от дърво, да няма никакво желязо в нея. Трябва да бъде тринога, кръгла. Всички присъстващи се хващат във верига с палците отдолу, а пък предварително се написва един голям кръг с азбуката. И по този начин духът дава знаци с масичката, вече прави с един крак така, вдига масата и удря 1,2,3,4,5 и т.н., каквато е цифрата. Тя отговаря съответно на буквата и по тоя начин се образуват думи и се отговаря на въпрос. В. К.: Обясни го по-подробно. Г. С.: Първо, значи, имаме масата, след това има начертан кръг на книга, не на самата маса. Цялата азбука в кръг. Те правят веригата с палците. Масата почва да се движи, а тя нали е на три крака. С единият крак чука и дава сигнала. Така ако чука три пъти буквата е „В", ако е пет пъти, „Д". Така се съединяват буквите в думи. В. К.: Но ти трябва да го опишеш това нещо, ние не го знаем. Г. С.: Е, тази подробност не знаех, че трябва да се каже заради туй. В, К.: Значи по този начин, защото има и друг начин, чрез медиуми. Г. С.: Да, чрез медиум може, чрез излъчване, спящо състояние и пр и пр. В. К.: Защото това нещо не е отбелязано в твоето описание и аз разбрах, че е чрез медиум. Аз ще намеря как е оригиналът и ще го прочета, да направим сравнение, да видим къде е грешката. Г. С.: Добре. В. К.: Следващата забележка е запознаване с вегетарианството, на стр. 67, точка 19, така ли е? Това е станало 1912 година, което съм писал, нали, когато е бил мобилизиран в град Чарлу. Г. С.: Не е 1912 година, а е 1917 година, понеже били Европейската война, не знам в кой град е било. В. К.: Ти си писал, писмото било от декември 1912 година. Г. С.: Ще намерим оригинала на писмото. В. К.: Ти казваш, че е в 1917 година той се е запознал с някои приятели там, от войниците и писал на родителите си, че вече няма да храни свине, няма да коли, няма да яде. Значи това е 1917 година. Европейската война, а не 1912 година. Друга забележка. Става въпрос за чешмата в Тополица. Ти си писал 1929 година. Аз понеже имам снимка от Борис, където пише, че е построена 1928 година и аз промених, защото смятам, че Борис знае по-добре, щото е ръководил строежа. А той го е писал, когато е бил млад, преди 30 години го е писал. Г. С.: Аз не зная, виждам, че на снимката е писал Борис, обаче зная, че чешмата е правена 1929 година от тези хора, които са участвали в нея. Димитър Димитров Вълчев, и с него съм говорил, който сега е жив, може да каже точното. Дали Борис е прав или аз. В. К.: Ти трябва да провериш. Г. С.: Може да проверя и да пиша. Може да пиша. Забележка на Редактора Вергилий Кръстев: През 1995 година попаднах на писма на Мария Тодорова до Борис, изпращани в Тополица. Те са от 1929 година. В. К.: Какви забележки имаш ти при едно второ издание по отношение на книгата? Как би си я представил ти? Г. С.: Книгата трябва да бъде на по-хубава хартия и с по-едър шрифт. Шрифтът сега е много дребен и трудно четлив. Всички, които са я вземали досега, особено по-възрастните хора трудно я четат. Значи книгата да бъде с хубав шрифт, хубава хартия, заглавията да се подчертаят, тука почти липсват заглавията, написани са със същите букви, с каквито е писан и текстът. Заглавията се пишат винаги с по-едър шрифт и текстът на книгата да не бъде шаблонен, да бъде нещо по-хубаво. В. К.: Как се казваше този брат, който искал да бъде ръководител? На стр. 79, 12 ред отгоре. Г. С: Този брат се казваше Крум Илиев, Той искал да стане ръководител, а пък печатарят го сбъркал и писал брат Георги Куртев. В. К.: Ама аз го задрасках и на всички книги съм го написал на ръка. Г. С.: Крум Илиев се е казвал той. Иначе е добър, ревностен брат, обаче в туй отношение малко честолюбив и искал да изпъкне така. А иначе е имал добри качества. В. К.: Какво е казал брат Георги Куртев? Г. С.: Брат Георги Куртев след смъртта на Крум Илиев, той го е сънувал като в една колиба така, обаче без уплътняване и вътре стои така скрит, обаче обгърнат с една хубава мантия. Брат Куртев си го обяснява, че тази хубава мантия това са добродетели, които е имал, но които никой не ги знае. А пък поради грешките, които е правил, затуй го виждаме затворен, не е свободен. Това ми го разказа брат Георги Куртев. В, К.: Това какво означава? Г. С.: Посещавал е бедни, давал е пари, помагал е на нуждающите и т.н., което никой не го знае и заради туй той го вижда в една мантия сребърна или златиста мантия. Така, като тия, които ги тургат на врата поповете. Не му знам името на това - попски одежди. В. К.:По отношение на заглавието. Аз направих първата коректура и отбелязах всички грешки и той направи втора коректура и аз му казах, ще поправиш всички заглавия по-големи. Ще поправиш грешките и той обеща. Това трябваше - големи заглавия. Всички трябваше да бъдат големи заглавия, обаче той нищо не направи. Г С.: Не е постъпил честно и по тоя начин дава лош вид на книгата. В. К.. И тогава ние бързахме да излезе на събора в Айтос - 12 юли и така стана. И те печатиха го на фолио и вече не можеше да се поправи. То чакаш 5-6 месеца и не можеше да се поправи, защото трябват много пари, но грешката е моя в какъв смисъл, че аз започнах работа с хора, на които съм имал доверие, а те нищо не са изпълнили. Аз исках всички тия неща да бъдат с по-големи букви, нали. Ей тука, например, много по-големи букви трябваше да бъдат по-силно подчертано и т.н. Много трудно излезе тази книжка, измъчих се. Ето сега тука, на тази голяма твоя тетрадка, на страница 39 пише следното; „През 1912 година, като войник в град Чорлу, аз станах вегетарианец. Ето защо писах писмо на жена си със следното съдържание ... " Г. С.: Това нещо може да се провери чрез Тодорка Куртева, която е жива. Тя знае кога е станал вегетарианец. В. К.. Значи аз тука вина нямам. Г.С.: Да, разбрано. Туй може да се провери. А 1912 година е Балканската война, не е Европейската, точно така. В. К.: Значи тука нямам грешка. Г. С.: За справка, Тодорка Куртева, Дора. Тя ще знае коя година баща й е станал вегетарианец. В. К.. Да, ще питаме нея. Значи по този въпрос така. Сега тука забележките за последния сеанс. Тука ти си го написал последния сеанс в Айтос, 1912 година. Г. С.: Така, не спорим за него. В. К.: Тука ти както си го написал, тука няма за медиуми, но понеже тука не е означено точно как става цялата работа. Г. С.: Моята задача не е да обяснявам как се правят сеансите. В. К.: Това никой не го знае. Г. С. Които са участвали, много хора са участвали. В. К.: Това не е точно обозначено, това нещо. Сега това е едно и понеже не беше точно описано. Г. С.: Според мене не трябва да бъде в такава подробност. В. К.: Чакай сега, аз не ти правя забележка, но понеже ти си го знаел, нали, ти смяташ че и другите го знаят. И сега в момента ние знаем това: Когато се събират на сеанс има няколко неща: или с пишещ медиум или с говорящ медиум или с чукане. Г. С.: Без медиум, с чукане на масата. В. К.: Сега е моментът, както е направено нали, за мен не беше ясно. Г. С.: То е друг въпрос. В. К, :3а мен не беше ясно и аз сметнах, че ти си го пропуснал и тогава реших аз да го добавя. Сега, между другото, аз тоя случай го имам разказан от Борис Николов. Той много подробно го е разказал, понеже Георги Куртев му го е разказал. Г. С.: Говори ли за медиум там? В. К.: Аз за медиум не мога дати кажа точно какво говори, но там пише, че ги е раздрусал, веригата ги е раздрусала, нещо подобно има но не мога са си спомня как. защото това е преди 30 години. И аз разбрах, че ти просто не си го добавил и затова съм го добавил. Г. С.: Аз да ви кажа недоразумението откъде идва, Някой от присъстващите, но преди да бъде Учителят там, се подиграл с духа. Човекът казал: „Хасам Мусум, сан мусум" - на турски значи - „Хасан ли си, кой си? Сега ти ли си?" И заради туй масата го е натиснала и след туй се уплашили и са имали по-сериозно отношение към това. А пък при Учителя, там са видяли разни знаци, разни чукания и пр.. което вече сме го казали. В. К.: Сега, значи уточнихме се. В следващата книга това нещо ще го коригираме в смисъл, аз ще махна това викане чрез медиум, а ще напиша подробно така, както описва как е построена масата, изобщо цялата обстановка, ще бъде описано всичко подробно. Г. С.: Щом трябва, опиши го. В. К.: Защото не е ясно. Аз ще коригирам това нещо. Понеже ние свършваме, днес е 28.12.1991 година. На тоя етап ние сме приключили. Сега моята оценка за тая книга е тройка, значи преминаваме в следващото отделение. Не е 4 или 5, а тройка. Г. С.: Тройка, повече не. В. К.: Положих много труд, обаче оценката е тройка. Г. С.: Но факт е, че е станала, значи трудът е оправдан, макар че има качества, които могат да бъдат подобрени. В. К.: Как реши ти да дадеш материала? Г. С. Когато получих вашето писмо, се поколебах, защото вие ми определихте много малко време, за срок от два месеца да мога да ви пратя материала, което не беше по силите ми. И в себе си бях почти решил да съдействам, обаче реших да се допитам до Евангелието. Като отворих Евангелието и мисля, че от Лука 7-ма глава се падна, където се казва: „И Христос събра учениците си и ги разпрати двама по двама на работа." Това ми даде като отговор, че аз трябва да съдействам, щом е дошло време за работа и заради туй реших на всяка цена да изпратя материали. Пратих материала и се радвам, че с много труд, макар и не много качествена, книгата все пак излезе на белия свят и съм много доволен от това. Остава за следующите книги, които са вече готови за печат, да можем да помислим и за тях. В. К.:Някакво пожелание за по-нататък? Г. С.: Пожелание, каквото имаш запланувано и ти, също да стане. Там за музиката на Изгрева, за художниците и пр. и пр. Всичко това нещо трябва да стане. Това са хубави идеи, които трябва да видят своето реализиране. В. К.: Сега ти трябва да ми дадеш ония тетрадки, които ти ги имаш и си ги направил, да имам по едно копие. Г. С.: Не знам дали ще мога да ги намеря, защото теса, някои листа вече са загубени. Пратени са някъде и не мога да обещая. В. К.: Ти нали имаш по една тетрадка, запазена у теб. Нея ще ми дадеш. ________________________ Източник: 08 - 30. ЗА СБОРНИКА „ЖИВОТОПИС НА ГЕОРГИ КУРТЕВВ царсттвото на спомените с Учителя Дънов от Изгрева. Георги Събев Изгревът - Том 10

Георги Куртев (Светозар Няголов) Георги Куртев е роден през 1870 г. в Айтос. По време на Първата световна война служи като фелдшер в Скопие. Всяка сутрин излиза рано на една височинка, на която си прави редовно молитва. Една сутрин покрай него минава неговият командир — генерал, и му козирува. Брат Георги го пита: „Защо ми козирувате, господин генерал?" Той му отговаря: „Не козирувам на тебе, момче, а на тези, които са с тебе." (Генералът вижда светли същества, които придружават Георги по време на молитвата му.) Георги Куртев е пуснат в отпуск и тръгва с влака за София. Внушава му се да вземе три хляба. Той отива на ул. „Опълченска" № 66 при Учителя, който го посреща и му поръчва: „Веднага занеси един хляб на семейство Иванови." Георги оставя двата хляба при Учителя и тръгва към дома им. Семейство Иванови три дни не са яли хляб и децата казват на майка си: „Мамо, ето вече три дена твоят Господ, на когото се молиш, не ни донесе хляб." В това време вратата се отваря, влиза Георги Куртев и им подава хляба като отговор на тяхната молитва. Радостта им е голяма. На фронта неприятелят напредва и започва да бомбардира Скопие. Началниците на болницата бягат и оставят болните и ранените на произвола на съдбата. Тогава Георги Куртев поема командването: издава отпускни билети на всички, които могат да ходят, за да се евакуират. Натоварва всички болни на каруци и напуска града. Когато последната каруца минава по моста, излизайки от града, пада снаряд и го разрушава. На отсамния бряг на реката остават само Георги Куртев и Боян Боев, които прегазват водата. Когато опасността минава, началниците се връщат, викат Куртев и строго го питат: „Кой ти разреши да евакуираш болницата, без да имаш заповед за това? Ще те дадем под съд." Той им отговаря: „Аз реших да спася 800 глави и заложих моята. Свърших работата и сега правете с мене, каквото искате." Началниците се споглеждат, съветват се, усмихват се и разрешават отпуск на двамата — Георги и Боян Боев. Дават им даже и своя файтон да ги закара на гарата, да потеглят с влака за София. Пристигат в София и се отправят към „Опълченска" 66, при Учителя. Той ги посреща и им казва: „Дойдохте ли си вече. Аз ви очаквах." През една тъмна мъглива нощ обявяват тревога и частта, в която служи Георги Куртев, трябва веднага да се измести. В създалата се суматоха той загубва раницата си, в която е книжката „Заветът на цветните лъчи". Брат Георги се спира, моли се усърдно и живо си представя образа на Учителя пред себе си. Връща се назад в мъглата и скоро раницата попада под краката му. Той я взима и горещо благодари на Учителя за оказаната му навременна помощ. След свършване на войната и заминаването на Пеньо Киров Георги Куртев поема с любов неговия завет да ръководи работата на братството в Бургаския край. Благодарение на способностите си да организира, лекува и откликва на всеки вопъл на страдащите души той образува голямо братско общество в Айтоския край, в което всички задачи се решават с общи усилия. До деня на своето заминаване — 14 февруари 1961 година, брат Георги Куртев е най-уважаваният и обичан ръководител от братствата в България. Той написа много светли страници в сърцата и умовете на братята и сестрите със своя скромен, честен и всеотдаен живот. _______________ Източник: 7.5 Георги КуртевУЧЕНИЦИ, УЧАСТВАЛИ В ШКОЛАТА, И ТЕХНИТЕ ПРОЯВИ В ЖИВОТА Светъл лъч към човешките души

ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ ____________________________________________________________________________________ В Първото действие на Мировата драма през сцената минават различни индивидуалности. Някои от тях са лишени от постоянното физическо присъствие на Учителя. Други остават неотстъпно до него до края на Пиесата. Но те всички, вече действащи на сцената са здраво свързани с Учителя, и тяхната връзка е осъзната. Тя е като една верига, обединила ги за своя живот, посветен на Цялото. ____________________________________________________________________________________ ГЕОРГИ КУРТЕВ 1870-1961 Роден е в Айтос. Баща му не успял да го изучи, освен до четвърто отделение, поради оскъдицата, в която живеели. Но Георги и без учебници се самообразовал, защото бил ученолюбив и имал силна памет. След няколко години чиракуване в една кръчма, късметът му се усмихнал и той бил назначен за писар в общината. По-късно, по свое желание отишъл да учи в санитарната школа в Сливен. След 1907 г. се върнал в Айтос и станал фелдшер. Тази професия той практикувал до края на живота си. Георги Куртев срещнал за първи път Учителя през 1910 г в Айтос на негова сказка по френология. През следващата година, Г. Куртев присъствал на друга сказка на Учителя в Айтос, този път по хиромантия. След сказката, той поканил Учителя да му гостува. Вкъщи, между другите разговори, Учителят казал много любопитни неща за членовете на семейството му. През 1912 г. Г. Куртев се запознал с идеята за вегетарианството чрез свои близки от Братството. Тя му допаднала дотолкова, че станала негово убеждение за цял живот. През същата година Учителят отново посетил Айтос, приемайки поканата му да присъства на спиритически сеанс. На него той им дал добър урок. От последиците на този сеанс, групата се убедила, че пътят на спиритизма е различен от този, който Учителят проповядва. През 1917 г., по време на войната, Г.Куртев е мобилизиран и изпратен като фелдшер в болницата в Скопие. В същата болница бил и Боян Боев, като аптекар. По заръка на Учителя те са изпълнявали всяка вечер специален наряд, даден от него. Силното им духовно присъствие е помагало на мнозина. По време на престоя им там избухнала епидемия от холера. Те двамата поели лечението на 800 души холерно болни. Благодарение на тяхната самоотверженост и висок дух, те успяли да намалят смъртността до минимум. За тази голяма опитност на Г. Куртев е писал Влад Пашов в спомените си: “По време на Балканската война брат Георги Куртев бил на фронта като фелдшер. По войската плъзнала холера и всички бягали от заразените. Тогава Г. Куртев призовал желаещите войници от дружината да се притекат на помощ на болните. Гарантирал им, че никой от тях няма да се разболее от холера. Няколко войника отишли с него и обслужвали болните цели 7- 8 месеца, без да се заразят. По това време от страх лекарите обикаляли на коне покрай болницата и отдалече давали наставления за лечението. Тогава брат Куртев получил писмо от Учителя, в което прочел: “Не се плаши от нищо, аз виждам всичко. Помагай на болните, и ние ще ви подкрепяме.” През 1922 г на Братството в Айтос е подарена наследствена нива. Г. Куртев си спомнил, че в един разговор с Учителя той споделил идеята си да се създаде братска градина за комунален живот. Учителят тогава му отговорил: "Ще се нареди, но по-късно”. Ето че времето дошло. В Айтоската градина започнал да се организира братски живот, в който Г. Куртев е участвал с цялата си душа. Неговото присъствие и духовно ръководство там е повдигало съзнанието на много от посетителите, дошли за няколко часа да се поразговорят за светлите неща в живота. За вътрешния живот на Георги Куртев през годините на Школата може да се добие представа и от следния документ отразяващ неговите размисли: РЕФЕРАТ Върху мисълта на Учителя: “Който влезе като ученик в Окултната школа, той ще Бъде подлаган на такива изпитания, че космите му ще настръхнат.” Според думите на Учителя, ученикът на Окултната Школа ще бъде подлаган на много големи и трудни изпитания. И действително, ние които се считаме и мислим за такива, не трябва по никой начин да се плашим от изпитанията, които ни се дават. Изпитанията са като предмет за изучаване, защото от тях ние можем да научим много работи, които ще ни ползват в нашето развитие като ученици. Единственото нещо, което трябва да изхвърлим от нас, това е страхът. Затова казва и Учителя, че космите му / на ученика - бел.ред. / ще настръхват от изпитанията, които ще му се дават. И ако ли ние не изгоним страха от нас, с никакви изпитания не можем се справи. Трябва да бъдем безстрашни във всяко отношение, да бъдем герои да понесем всичко онова, което ни се изпречва по пътя на нашето развитие. В разните книги ние виждаме как светиите, пророците и някои велики учени са били подлагани на такива трудни изпитания и всичко това те са понасяли с радост и благодарение. Ние, като окултни ученици, се изисква от нас да изучим най-щателно лекциите и беседите дадени от Учителя, защото от това ще зависи дали ние сме от ония ученици, които каквото им се предава с желание го изучават и така успешно свършват гимназия, университет и т.н. Та нашето развитие и усъвършенстване зависи от самите нас, а именно да познаем себе си и изучаваме Божиите пътища. След това от нас се изисква да бъдем редовни във всяко едно отношение. Преди всичко, за да бъдем окултни ученици трябва да сме точни, постоянни и сериозни в нашето развитие. Ето защо изпитанията, които идват трябва да бъдат стимул в живота ни, в нашите прояви. Много пъти като ни наложат едно малко по-трудно изпитание почнем да роптаем и да упрекваме защо са дошли. За да се даде едно изпитание на човека, това си има причини.С изпитанията, трудностите и мъчнотиите в живота ние изплащаме някои погрешки на наши деди и прадеди. И тъй, като окултни ученици трябва да понасяме всичко с благодарение, защото изпитанията са условие за да узреят плодовете, които ще дадем. Следователно, пътят на ученика е във изпитанията. Георги Куртев 4 март 1928 г. гр. Айтос През целия си живот Георги Куртев е помагал на нуждаещите се - лекувал е безплатно, дарявал е средства, помагал е със съвет. Той е бил авторитет не само сред хората от Братството. Повечето негови съграждани са го почитали като свят човек, посветен на една висока служба, служба на Бога. Неговите искрени молитви, отправяни по всяко време на денонощието от молитвената стаичка в Градината, са съграждали онази духовна сграда, наречена “Домът Господен”. Подвизаването му в пътя на Учителя започнало с молитва, и е свършило пак с молитва. Заминал си с Христовите думи на уста: “Господи, в твоите ръце предавам духа си!” Година 1961. Д-р Стоицев, Г. Куртев и М. Сотиров на Бр. градина в Айтос _____________________ Източник: Георги Куртев (1870-1961)ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ Списание "Сила и Живот" 1992- 1996г. Брой 1-2 -1995г.

Роден Георги Куртев, ученик на Учителя и ръководител на братството в Айтос (3 март 1870 г., Айтос - 14 февруари 1961) Георги Куртев е роден през 1870 г. в Айтос. По време на Първата световна война служи като фелдшер в Скопие. Среща за първи път Учителя през 1910 г в Айтос на негова сказка по френология. Става не само последовател и ученик на Учителя, но участва и в организационния живот на братствата в Бургас и Айтос. През 1922 г на Братството в Айтос е подарена наследствена нива. След няколко години там се изгражда Айтоската братска градина. До деня на своето заминаване - 14 февруари 1961 година, Георги Куртев е най-уважаваният и обичан ръководител от братствата в България. За Георги Куртев може да се прочете в: 1. Книгата "Георги Куртев. Животопис" (може да се свали - pdf) и в Изгревът - Том 10 2. Георги Куртев (1870-1961), Списание "Сила и Живот", Брой 1-2 - 1995 г. 3. Георги Куртев, от Светозар Няголов в книгата "Светъл лъч към човешките души" 4. За сборника „Животопис на Георги Куртев" 5. Георги Куртев, от Мария Тодорова, Изгревът - Том 1 6. Георги Куртев, от Борис Николов, Изгревът - Том 3 7. Снимки на Георги Куртев

Заминава си Минчо Сотиров, офицер от българската армия и ученик на Учителя (9 октомври 1878 г.р Сливен - 10 декември 1954 г., с. Тополица) Минчо Сотиров е роден на 9 октомври 1878 г. в Сливен. През 1896 г. завършва Военното училище, София и е произведен в чин подпоручик. Участва в боевете през 1912-1915 г. Запознал се е с Учителя през 1904-1905 г. След завръщането си от войната, Сотиров е преместен на служба в Бургас, където след заминаването на Пеню Киров (1918 г.)става ръководител на бургаското братство. Няколко години по-късно, той напуска Бургас, премества се да живее в с. Тополица, където има силно братство. Там и завършва земния си път през 1954 г. (10 декември) на 79 г. За Минчо Сотиров може да се прочете подробно в темата: 1875_10_09 Роден Минчо Сотиров, офицер от българската армия и ученик на Учителя

Снимки на Минчо Сотиров Родителите на Минчо Сотиров - Сотир Господинов Папучов и Димитрина Стефанова Кожухарова Райна, Минчо и Стефан - деца на Сотир Господинов - 4 януари 1899 г. Александра Матеева и Минчо Сотиров - сватбена снимка - 1900 г Александра - съпруга на Минчо Сотиров Минчо Сотиров със сабята и ордените - 1 януари 1912 г. в гр. Бургас Минчо Сотиров с ордените - 1 януари 1912 г. Офицерите от полка, начело с к-ра на бригадата генерал Шкойнов. Минчо Сотиров е до него. Снимка от книгата “Епопеята на Бдинци през Великата война 1915-1918” Портрет-скица на майор Минчо Сотиров - 19 април 1913 г., с. Подима Минчо Сотиров - цивилен Минчо Сотиров, ранен - 1915 г. Минчо Сотиров - цивилен Минчо Сотиров във Вардище - декември 1917 г Минчо Сотиров на излет на Куш бунар - 1 юни 1920 г. Минчо Сотиров със златен орден за спасяване на бойното знаме - юни 1951 г. Минчо Сотиров, Иван Калканджиев и Димитър Добрев Михаил Стоицев, Георги Куртев и Минчо Сотиров в гр. Айтос

ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ ____________________________________________________________________________________ В Първото действие на Мировата драма през сцената минават различни индивидуалности. Някои от тях са лишени от постоянното физическо присъствие на Учителя. Други остават неотстъпно до него до края на Пиесата. Но те всички, вече действащи на сцената са здраво свързани с Учителя, и тяхната връзка е осъзната. Тя е като една верига, обединила ги за своя живот, посветен на Цялото. ____________________________________________________________________________________ МИНЧО СОТИРОВ 1875 - 1954 Роден в Сливен на 9. X. 1875 г. До шести клас учил в своя роден град, а след това завършва кадетско военно училище в София. През1899 година се оженил за Александра Хаджипетрова. Нейната майка е братовчедка на д-р Георги Миркович, чрез когото се свързали с Учителя. От този момент връзката с него станала сигурна опора за Минчо Сотиров. В семейството през годините се родили пет деца, три момчета и две момичета. Първи в семейството се ражда Стефан, но той починал едва две годишен. След него се раждат Мария през 1903 г, Димитър - през 1905 г., Еленка - през 1908, и много по-късно, през 1917 г. - Матей. Избрал попрището на военен, свикнал със суровия живот на изключително дисциплиниран командир Минчо Сотиров е строг и взискателен към семейството си. Възпитанието там върви по линия на неговите заповеди. Разбира се, в своя нелек път, той се е натъквал на много препятствия, на много трудности, за разрешаването на които чувствал нужда от една по-голяма Сила, нежели тази с която той разполага. Именно в лицето на Учителя, той срещнала отдавна търсеният от душата му източник на Сила, знания и духовна светлина. За неговата чувствителност към един по-висш морал говори следната случка, разказана от сина му Димитър: “Още преди моето раждане баща ми е бил голям ловец. Веднъж той излиза на лов с ординареца си и там прострелват една сърна. Когато отиват при нея, виждат, че сърната плаче, а до нея лежи малко сърне. Гледката го разтърсва и той пуска пушката с думите: “От днес нататък - никакъв лов!” И той спазил това решение, нещо повече - станал вегетарианец след този случай.” Животът на Минчо Сотиров изобилства с примери, в които висшето се е намесвало за да му помогне в труден момент. Веднъж, когато неговата рота охранявала границата при Малко Търново той получил сведение, че набързо се придвижват турски части към границата. Събрал своите войници и ги подготвил за отбрана. Заели позиция и видяли, че турски войници действително подминават демаркационната линия и навлизат в наша територия. Тогава Минчо Сотиров извикал: “Момчета, Бог е с нас! Нашата свещена земя Бог ни я даде и ние ще я браним!” Тръгнал пръв и всички други го последвали. Но в този момент, станало нещо неочаквано. Турците започнали панически да отстъпват. Нашите войници продължили напред и успели да ги обградят и хванат няколко души пленници. Когато се върнали в поделението те започнали да разпитват взетите в плен турски войници. Най-вече искали да разберат, защо така панически са отстъпили. Единият войник отговорил: “Като идвахме, според заповедта и вие се дигнахте срещу нас, в същия момент се появи зад гърба ви и една бяла конница. Тя е, която ни изплаши толкова.” Тогава Минчо Сотиров отново се уверил в невидимото присъствие на Светли Същества, които бдят над неговия път и закрилят и него, и войниците му. Всяка среща с Учителя била среща с великото за ученика Минчо Сотиров. Той се подготвял за тази среща старателно: всякога чист, пригледен, облечен с най-новите си дрехи и със свещен трепет в душата. Една такава среща той предприел преди да замине за Балканската война, която е неговото първо участие в бойни действия. В този момент той се чувствал несигурен в поетия път, и както и при други свои затруднения, той отишъл при Учителя за съвет. Съобщил му, че иска да си подаде оставката, че не иска да отиде на война. Отговорът бил: ‘‘Когато поднесоха парата на Христос, за да го изпитат, той какво им каза? Не им ли каза: Дайте Божието - Богу, и кесаревото - кесарю? И ти, щом си дал съгласие да служиш в армията, ще отидеш на войната!” След време, когато започнала Първата световна война Минчо Сотиров отново е по бойните полета. През 1916 г. Димитър Голов и Тодор Бъчваров, получили писмо от Пеню Киров. Той ги молил да отидат при Учителя, и да го попитат за съдбата на Минчо Сотиров през тази война. Но Учителят не успокоил тревогите на неговите приятели, той им казал, че е писано Минчо Сотиров да си замине. Те не се примирили, и знаейки Силата му да помогне в този случай, те започнали да го молят да отмени тази съдба. Учителят влязал в стаята си. След малко време пак излязал и им казал, че не е възможно съвсем да се избегне злополучието, и че няма да се размине без “да му се пусне кръв". Наистина, шрапнел засегнал Минчо Сотиров в крака, и той се върнал от фронта с гангрена. Настанен в Клементинската болница в София той очаквал да чуе решението на лекарите. Поради тежкото му положение те се произнесли: Ампутация! Но Минчо Сотиров твърдо отказал: “Роден съм с два крака. Искам с два крака да се явя Горе!” Болният крак като по чудо оздравял. От този случай той останал с 30 % инвалидност, но спасил крака си, за се яви горе по достоен начин! Независимо от своя живот на военен, Минчо Сотиров е прилежен ученик, всякога с тетрадка и молив, всякога готов да изпълни онова, което моментът изисква, и във физически и в духовен план. Когато през 1918 година Пеню Киров си заминал, Минчо Сотиров бил на фронта. Синът му Димитър си спомня следното за това време: “След Пеню Киров, който беше ръководител на Братството в Бургас, Учителят назначи тати за ръководител там, въпреки че имаше и по-стари приятели.” Този факт говори, че ролята на Минчо Сотиров в Мировата драма е била от съществено значение за нейното действие. Той е приел един пост, и е станал брънка от една невидима верига на Работници за Цялото. Бил е удостоен със специална служба, определен е от Автора да осъществява една Жива връзка с Духа. Задачата му на Житейската сцена е била отговорна, защото е касаела и други хора, за които той е връзката им с Учителя. Паралелно с това, Минчо Сотиров е бил все още действащ военен. Той служил беззаветно на народа си, и поради неговите големи качества на човек и командир често е бил отличаван. Димитър Сотиров си спомня: “През 1919 година тати бе заложник в Солун, в лагера Солуники, след погрома на Добро поле. Той беше командир на Трети Бдински полк. Песента “Бдинци, лъвове, титани” е написана за него. Като се върна от Солун той отиде да сдаде полка. Тогава го повишиха, назначиха го за началник на гарнизона в Бургас и военачалник на трета инспекционна област. Това бе най-голямата длъжност в армията.” На една екскурзия до Куш Бунар, в Сливенския Балкан през лятото на 1920 година Учителят държал беседа и Минчо Сотиров си записал следните мисли: “Ние не сме против женитбата, но сме против наложничеството, сдружаването, а не сме против божествения брак. Който е вързан с кармически връзки, да не се развързва. Който не е вързан, да не се връзва, т.е. да не създава карма - да не се връзва с духове, за да им дава плът, а който има връзки и обещания с духове, трябва да им дава плът, иначе ще страда. Не трябва да изменяме Божествените нареждания на нещата. С нашия ум ще попречим на Божественото развитие на нещата и ще страдаме. Господ изпъжда децата ти - остави ги, приближава ги - не ги отпъждай. Щом един човек люби, той е вече женен. Кармически свързаният човек, той трябва да се ожени, за да се разплати. Безбрачието е черна ложа - да ядат и да пият, без да дават плод. Божественият закон е да се даде плод добър. Не се позволява женитба между болни, слабоумни, покварени. Трябва да се женят здравите, за да дават добър плод. Венчаването, кръщаването е от попа, а животът е от нас. Човек трябва да се освободи от закона на догмата.” В живота си Минчо Сотиров е претърпял тежки удари: неочаквано бързо жена му се споминала през 1924 год. от скоротечна туберкулоза на 44 годишна възраст, а е загубил рано и две от децата си: първият син Стефан е живял само две години, а последният, Матей - 17 години! Въпросите за женитбата и кармическите връзки, които тя идва да разреши са го вълнували цял живот. Стремял се е да разбере смисъла на тези връзки и да ги разреши правилно. Неговото ученичество е било непреривен процес на обогатяване със знание и опитности. През 1923 г. Минчо Сотиров написал “На война с войника", записки за впечатленията му от трите войни: Балканската война, Междусъюзническата и Първата световна, в които е бил пряк участник и от които излиза с много духовни опитности. Връзката на ученика с Учителя е постоянна. Всякога, когато е възможно той е ходил в София и е слушал беседите и лекциите, които са били за него като учебни часове. Често е бил в планината заедно с Учителя, като в такива случаи не забравял да носи със себе си тетрадка и молив, за да записва ценни мисли за местата през които минават. На екскурзия през месец август 1924г до връх Мусала, Минчо Сотиров си записва следното изказване на Учителя: “Виждате ли тези камъни тук, защо ли са турени? Някога това място е било величествено. Тук боговете са живели, а сега това е пустиня. Днес хората идват само за екскурзия и бързат да се върнат назад. Всички тия камъни, които виждате по височините, това са все развалини, останки. Това приятно настроение, което изпитвате като се качвате нагоре, се дължи на това, че вие изживявате останките на миналото величие. което е царяло тук.” Минчо Сотиров е ходил редовно на летните лагери, които Братството организира при Седемте езера в Рила. Там той преосмислял по новому своите опитности, които в тишината на планината често се явявали пред очите му и го подтиквали към размисъл. Планината е школа, място за един по-високоидеен живот, където всяка мисъл не случайно ни спохожда. Къщата на М. Сотиров в Бургас Но в живота идват и препятствия. Едни от тях са болестите. Няма човек, който на тази земя да не е изпитал дисхармонията, която те внасят в човешкия организъм. Понякога те са нечакани и неотстъпчиви. Един подобен момент от живота на Минчо Сотиров, разказва сина му Димитър: “През април 1944 година тати се разболя. Лекуваше го П. Димков по неговата метода. Сестрата на тати от Сливен, беше дошла и живееше на Изгрева. Като виждат, че положението на тати се влошава се събират Димков, д-р Жеков и Асен Райчев. Викат ме и Димков ми казва: “Митко, бягай при Учителя, баща ти си отива...” Учителя през тази година повече се усамотяваше, не обичахме да го безпокоим, беше военно време. Но при това положение, аз не мислех друго освен да помогна на тати. Тръгнах както бях, с едни вехти дрехи. Като стигнах на Изгрева до стаята на бати Ради, гледам Учителят отваря вратата и излиза на своя балкон. Пита ме: - Какво има? Казвам: - Учителю, моля ви, елате да помогнете на баща ми.От три дни е в безсъзнание... Той поседя, поседя, и аз пак му казах: Учителю, моля ви! Той рече: - Добре, идвам! Наметна си пелерината, сложи шапката и тръгнахме към града да го водя при тати. Като влязохме в къщата Учителят пак запита леля ми: - Какво има? А тя го въведе при тати. Учителят затвори очи, сложи ръка на челото му и прокара с пръстите си една линия до слънчевия му възел. Тати веднага отвори очи! Всички присъстващи се просълзихме. Учителят вдигна ръката си. В това време тати каза: - Учителю, помогни ми да си замина. А Учителят го запита: - Кой ти каза, че ще си заминеш? Тати му се оплака: - Не съм добре! И тук Учителят го запита нещо много силно: - Ти готов ли си да възлюбиш хората? Тати осъзна важността на този миг и отговори: - Щом ми нареждате, готов съм да го изпълня, Учителю! От този случай видях как тати, който беше корав човек разбра важността на мекотата в живота, на любовта към хората. Той никога не плачеше, беше много твърд като военен, но Учителят му помогна да се промени. От този пример научаваме колко силна връзка има между учениците и Учителя. В Мировата драма, всяка роля е доброволно избрана и трябва да се изиграе докрай. Там не е позволено да си тръгнеш, преди да си изпълнил обещаното. И затова Учителят припомня правилата, методите по които участниците могат да придобият нов кредит, ако са изчерпили вече стария. Те трябва да си служат на първо място с метода на любовта! И тогава Минчо Сотиров си спомнил думите на Учителя, от една беседа, държана през 1918 г.: “Първото условие за придобиване на живота е присъствието на любовта. Който отбори сърцето си за любовта, той има живот в себе си. Любовта е творческа сила, която дава живот” От беседата на връх Мусала Минчо Сотиров си е записал също: “Вие още не сте дошли до положение да любите Бога. Трябва да почувствате тази любов и тогава ще Го разберете вътре в себе си. Веднага вашето мировъзрение ще се измени и веднага ще отидете между хората да им помагате. Това се отнася до тези, които са готови да работят.” Минчо Сотиров през 1934 г. на лагер при второто езеро в Рила А Минчо Сотиров е бил именно от готовите да работят. Съвсем съзнателно Учителят е продължил живота му, дал му е кредит, за да работи още десет години и да завърши своята роля на житейската сцена на Братството с придобивки за Цялото. Думите на Учителя, са се запечатвали в съзнанието на М. Сотиров за цял живот. През 1920 г. той си спомня следния съвет даден от Учителя: “Аз бих ви съветвал да концентрирате ума си, да дойдете в по-висока връзка с Бялото братство. И то ето как: Когато помислите за най-възвишените качества: любов, мъдрост, смирение, кротост, въздържание, честност, постоянство - всичко, което можете да намерите най-хубаво в живота, всичко това ще го отправите и ще кажете: Това е в тях. Тогаз вие ще ги привлечете. Когато у вас се образува светлина, само тогава едно висше същество влиза във връзка с вас. Едно висше същество се привлича, когато ние мислим добро за него.” През всички години на своя живот Минчо Сотиров поддържал кореспонденция със своите близки, с братята и сестрите, които заедно с него се подвизавали в Светлото Дело, което Учителят вършел. Тези връзки той продължил и след заминаването на Учителя. Те от своя страна го зачитали и уважавали, защото са познали, че душата му е готова да служи на Доброто. В писмото от 28 юли 1948 г изпратено от Жечо Панайотов до Минчо Сотиров четем: “От наша страна, лично и от мен, дължа да те уберя, че се стремим да пазим добри чувства към теб и всички старши братя. Пазим се от отрицателни предубеждения, понеже полза от тях няма. Знаем, че всеки от нас работи за облагородавяне на своя характер и за доброто на Братството ни като едно цяло. Така че, бих те помолил да не считаш нашите случайни опущения за омисъл.” Минчо Сотиров подарил част от имота си на Бургаското Братство и дочакал времето върху този имот млади и предприемчиви братя да построят нов салон, осветил го и го благославил да бъде средище на духовна светлина! Изпълнил докрай своята роля, със свойствената му педантичност по отношение на реда и дисциплината. Усетил че мисията му е изпълнена, и в същата година, на 10 ноември 1954 година си заминал с мир в душата. Енергиите, които той духовно вплел в новата сграда на Бургаския салон станали източник на сила през дългите години на духовен мрак. Този салон единствен издържа времето на войнстващ атеизъм и идейна конфронтация с учението на Учителя. Запазването на този салон е доказателство, че и в най-тъмните времена, една светла Идея може да просъществува, стига да има силни духом и безкомпромисни в Истината хора, които да я следват. И човек, като Минчо Сотиров, който да материализира най-красивия християнски закон: законът на жертвата! ____________________ Източник: Минчо Сотиров (1875-1954)ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ Списание "Сила и Живот" 1992- 1996г. Брой 1-2 -1995г.

МИНЧО СОТИРОВ (Жечо Панайотов) Необходимо е да опиша по-подробно каквото знам за брат Минчо Сотиров и за сестра Величка Стойчева, и двамата бяха като първи членове на братския кръжок в Бургас. Брат Минчо Сотиров беше офицер от българската армия и стигна до чин бригаден командир след първата световна война. При запознаването ми с него през 1912 год. Беше капитан, завеждаше граничен участък край Черно море от Бургас до турската граница. Беше родом от гр. Сливен, имаше брат на име Стефан, също офицер и сестра Райна - по мъж Грозданова. Тя прие идеите на Учителя. Сливен е давал много офицери на България. Тогава, някои по-бедни семейства изпращаха синовете си да следват военното училище; след завършване трети клас отиваха в това училище в София, а след четири години завършваха образованието си и ги произвеждаха „кадети", след това юнкери, и едва след завършване на военното училище - един вид средно образование, отиваха в редовете на армията като подпоручици. Така се е развивал и брат Минчо Сотиров. Познавам го като предан брат, ученик на Учителя. Беше голям приятел на брат Пеню Киров, ръководителят на бургаския братски кръжок. Използувал е да разговаря с него по всички духовни въпроси. Когато службата му като офицер позволяваше, посещаваше братските събрания и държеше хубави бележки, от това което брат Пеню Киров говореше като беседа. Често бивах у дома му, особено в неделен ден, когато идваше и брат Пеню Киров. Разговоряхме или посещавахме някои братски семейства. През Балканската война /1912 г./ брат Сотиров бе дружинен командир на опълченска дружина, с назначение да пази черноморският бряг, около град Мидия, завзет от българските войски в началото на войната. Там неговата част сполучи да отбие голямо турско нападение, с което се е целяло да застраши левият фланг на армията ни при Чаталджа. Освен всички военни качества, които тогава брата е вложил в тези сражения при Мидия, той е апелирал за помощ и по духовен път, призовавал е и Учителят да помогне. Събитията дадоха успокоение в района на Мидия, навярно с торпилирането на турският военен параход „Хамидие", намиращ се край нашите брегове, а също и успехът ни в сраженията при Люле-Бургас. След завръщането си от войната, брат Сотиров бе преместен на служба в Бургас, дето бе известно време домакин на 24 пехотен полк. Тогава си купи къща на ул. „Цар Симеон". Впоследствие, към този имот му се предаде по план части от съседни имоти, споразумя се със собственика и откупи намиращата се там малка постройка. Тази именно част, впоследствие бе подарена от брат Сотиров на бургаското братство, там се изгради хубав малък салон - „Молитвен дом" на братството. През този именно период, се засилиха връзките между брат Сотиров и брат Пеню Киров, приобщих се и аз към тях. Един път, през 1914 или 1915 година, направихме една разходка с кабриолета на полка, до село Лъджакьой /Бургаските минерални бани/. В това село вече имаше братски кръжок, основан от брат Георги Куртев от Айтос. Посетихме семейството на ръководителя им - брат Мильо - гдето имахме приятелски разговори. За мен остана поучителен пример, как когато тръгнахме да си отиваме, качихме се на кабриолета, сестрата домакиня, изнесе малка кошничка с яйца и ги поднесе на брат Пеню Киров. Той се изненада, категорично отказваше да получи този подарък; дълго увещаваше сестрата да не му ги дава, но и тя настояваше. Най-после, за да не я наскърбява, прие тези яйца и благодари. Когато пристигнахме в Бургас, остави ги на брат Сотиров. В семейството на брат Сотиров бях често гостенин през 1914-1916 год., като съм оставал на вечеря или на закуска у тях. Изглежда, че брат Пеню, като знаеше за помощта, която оказвам на семейството ни в Сливен, че аз самият прекарвам доста скромно, е препоръчал на брат Сотиров, да ме поканва у тях. Даже, при един разговор с брат Пеню, казах му че ми е съвестно да се храня с тях, но той ми каза да не мисля така, защото това не им струва нищо, те са състоятелни. Обяви се войната през 1915 г., а тогава брат Сотиров беше вече с чин подполковник, така и замина на фронта, като командир на дружина от 24 полк. При сраженията, някъде из Македония, той бе ранен в крака и доста време прекара в болницата в София. След излекуването му, назначиха го командир на 3 Видински полк, с който той прекара много сражения на битолския фронт до края на войната. При нашето отстъпление през септември 1918 година, той благополучно се изтегли с полка си и при демобилизацията се завърна в Бургас. През ония военни години, брат Сотиров ми направи една голяма услуга. С него тогава често си кореспондирахме. През 1917 година, от Сливен гдето служих войник, бях изпратен на фронта, като допълняющ в 11 сливенски полк. Намирахме се в не тъй важна част на позициите, но войниците вече бяха доста деморализирани. Полкът беше доста поразен след тежки сражения в участъка на връх „Каймак-чалан" - източно от Битоля. Началството следяха осторожно, да не би по-интелигентни войници да влияят отрицателно върху другите. По случай на някакво анонимно писмо до дружинният командир, в което се излагаше ротния ни командир, съмнение падна и върху мен. Решиха да ме направят „щурмувак", та като ни изпращат по опасни задачи - да нападаме противника из засада, хващане пленник и т.н. някъде да загина. За целта ме изпратиха заедно с още войници, да следваме 15-20 дни курс. Това стана в щаба на бригадата /Командването на 11 и 24 полкове/, който се нахождаше на връх „Прашник". Бе вече към края на лятото -1917 година. Гледам там, много войници бургазлии: едни телефонисти, други писари, „свръзки" и т.н. Най-важното - началник щаба на бригадата е майор Николов, а той е кумец на брат Минчо Сотиров. През всичкото време на курса, мислех как да мина през тази врата, която Провидението ми отваря! Завърнахме се в 11 полк след завършването на курса и побързах да пиша на брат Сотиров, да поиска от майор Николов да ме преведе на служба в бригадата. Писмото ми благополучно замина и аз заочаквах отговор. Минаха около 15 дни и отговор дойде от брата. Не след дълго бях препратен на служба в бригадата по искане на началник-щаба майор Николов. Тази помощ на брат Минчо Сотиров ще помня през целият си живот. Когато се завърнахме от войната -1918 година, брат Пеню Киров вече бе покойник, та ръководител на бургаското братство бе поставен брат Минчо Сотиров. През негово време имахме добър напредък: правехме екскурзии до близки места, събирахме се и в града - изобщо животът ни имаше добър подтик. Така оставих брата, когато през 1923 година заминах за София. Тогава брат Минчо ми предаде писмо до Учителя, с което Му казваше, че съм редовен член на общия и младежкия окултен клас в Бургас, с молба да ме приеме и в школата в София. Когато след заминаването на Учителя, ставаха срещи на Върховният братски съвет, брат Минчо Сотиров продължаваше да бъде ръководител на Бургас и идваше в София на заседанията на съвета. Няколко години по-късно, той напусна Бургас, премести се да живее в с. Тополица, гдето имахме силно братство. Там и почина не след дълго. Боледуването му е било леко, починал е в стаята гдето е живял, без да го усети някой. _______ Източник: 29. МИНЧО СОТИРОВЖечо Панайотов Изгревът - Том 15

КРАТКА БИОГРАФИЯ ЗА ЖИВОТА НА БРАТ МИНЧО СОТИРОВ ГОСПОДИНОВ Брат Минчо Сотиров Господинов е роден на 9 октомврий ст. ст. 1875 г. в гр. Сливен. Син на средна ръка работни почтени хора. Първоначалното си и средно образование е получил в гр. Сливен. В 1896 г. завършва Военното училище - София и бива произведен в чин подпоручик. В полето на военщината е работил най-усърдно, вдъхновяван от Божествените идеи - закони, като истински последовател на Христовото учение. Вземал е живо участие в боевете през 1912-1913-1915 г. Като командир на 3-ти Пехотен Бдински полк в гр. Видин се ползувал с най-добро име между войниците, другарите си и началството, като прилагал Словото, законите на Великото Всемирно Бяло Братство-закони на Висша Божествена Любов, жертва, справедливост, честност. Закони на братство и равенство, на приятелски отношения между всички. Като командир на 3-ти бдински полк (Пехотен) е бил пленник около 2 години във французкия лагер около Солун. В боевете е спасил знамето на полка и го е носил като пленник съшито между хастара на куртката си през цялото време на пленничеството. И най-после успява да го прехвърли в България - по един войник, който го предава на полка. Запознал се е с любимия ни Учител през 1904-1905 г., и оттогава до последния момент на Неговото пребиваване тук на Земята е бил верен последовател и изпълнител на живото Му Слово. Преселен в духовните светли селения на 10 декемврий 1954 г. в с. Тополица, Айтоско на 79 годишна възраст и 2 месеца - петък сутринта, по предположение към 6-7 часа, съвсем сам. Намерен същия ден вечерта между 6-7 часа (18-19 ч.) мъртъв от наши 2 сестри, застанал на колене пред Пентограма и Антиминса в молитвено състояние, засмян с вдигната дясна ръка за поздрав. Погребан бе неделя - 12 декемврий, с.л. в с. Тополица, Айтоско. Поканен от Учителя, г-н Петър Дънов, е постъпил в Братството в Бургас, където е служил офицер през 1905 г. И там е служил на Божествената нива като скромен, със себеотрицание и самопожертвуване. Личен и любим приятел, брат в Господа на брата Пеню Киров, след неговото заминаване 1918 г. е бил ръководител на Братството в гр. Бургас, до края на живота си. Брата Минчо Сотиров бе предан, послушен, смел, доблестен ученик във всяко отношение. Със силно волеви характер, точен, изпълнителен работник на Духът на Истината. Като истински апостол до последния час на своя живот той не жалеше ни време, ни здраве, за да изпълни дълга си към ближния. Ходеше от град в град. Искаше да бъде постоянно между братя и сестри, поучаваше ги, наставляваше ги в изпълнение и приложение на Словото. Учеше ни. Изнасяше смело в разговори и беседи всичко, което е чул, което е научил при лични срещи с любимия му Учител. Записвал е всички разговори по между им. С каква силна жар ни вдъхновяваше, искаше да влее в нас, да се запамети у нас всичко, което знаеше от Словото, около незнайното, около висшето. Ободряваше ни, усилваше вярата ни със своите опитности и изживелици около Учителя и през време на боевете, ръководен от великия Му Дух. Тъй вдъхновени от неговия борчески дух, от неговия живот на себеотрицание и самопожертвуване Нека и ний да си пожелаем да следваме неговия пример в служба на благото на цялото човечество. В служба на Великото Ново, което идва в света, за да се оформи новия човек, който да възприеме новите Божествени идеи - идеи на братство, равенство и да ги приложи в живота си. АУМ Според оставените записки 23 Псалом му е подарен от Учителя, София, 14 май 1917 г. 12 ч. по обяд и да си чете 51 и 61 Псалом. Песента "Тъги скърби са богатство" му са посветени лично от Учителя, когато го е повикал от Бургас в София. Влакът е трябвало да пристигне в 8 часа вечерта. Имало е закъснение - пристига в 10 часа (22 ч. вечерта) в ул. "Опълченска" 66, където е живял тогава Учителя. Горе на вратата го е чакал Учителя. Поема му багажа, остава го настрани. След обичайното посрещане, Учителя взема цигулката си, засвирва горната песен и запява. Накарва и брат Сотиров да пее и Учителя свири. Това траяло до 12 часа (24 часа) полунощ, докато брата заучи мелодията. Посочва му легло. На сутринта стават и започват пак свирене и пеене песента, докато брат Сотиров добре я заучи. След някой ден Учителя изпраща за Бургас брата бодър, успокоен. Брат Минчо Сотиров е бил доста умъчнен по делото Божие, и Учителя го извиква в София. Това е било 1927 г. По разказ лично от брат Минчо Сотиров. Салона - училище Бургас е даден от брат Минчо Сотиров. ____________________ Източник: 3. КРАТКА БИОГРАФИЯ ЗА ЖИВОТА НА БРАТ МИНЧО СОТИРОВ ГОСПОДИНОВМинчо Сотиров Изгревът - Том 25

Роден Минчо Сотиров, офицер от българската армия и ученик на Учителя (9 октомври 1878 г.р Сливен - 10 декември 1954 г., с. Тополица) Минчо Сотиров е роден на 9 октомври 1878 г. в Сливен. През 1896 г. завършва Военното училище, София и е произведен в чин подпоручик. Участва в боевете през 1912-1915 г. Запознал се е с Учителя през 1904-1905 г. След завръщането си от войната, Сотиров е преместен на служба в Бургас, където след заминаването на Пеню Киров (1918 г.)става ръководител на бургаското братство. Няколко години по-късно, той напуска Бургас, премества се да живее в с. Тополица, където има силно братство. Там и завършва земния си път през 1954 г. (10 декември) на 79 г. За Минчо Сотиров може да се прочете подробно в Изгревът - Том 25 Ето няколко спомена и статии за Минчо Сотиров: 1. Кратка биография, Изгревът - Том 25 2. Минчо Сотиров, спомен от Жечо Панайотов, Изгревът - Том 15 3. Минчо Сотиров (1875-1954), Списание "Сила и Живот", Брой 1-2 -1995г. 4. Снимки на Минчо Сотиров

ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ _________________________________________________________________________ В Първото действие на Мировата драма през сцената минават различни индивидуалности. Някои от тях са лишени от постоянното физическо присъствие на Учителя. Други остават неотстъпно до него до края на Пиесата. Но те всички, вече действащи на сцената са здраво свързани с Учителя, и тяхната връзка е осъзната. Тя е като една верига, обединила ги за своя живот, посветен на Цялото. _________________________________________________________________________ ДИМИТЪР ГОЛОВ 1863 - 1917 Роден е в Котел. Получил основно образование в родния си град и завършил френски колеж в Одрин. За доброто му поведение и ученолюбие е изпратен да следва католическо богословие в Рим. Веднага след ръкополагането му за свещеник заминал като мисионер в Африка. След време свалил свещеническите дрехи и станал учител в Солунската българска мъжка гимназия. Скоро след това се установил в София, отворил книжарница и избрал професията издател. Димитър Голов издавал учебници за всички видове училища, също юридическа, философска, историческа, богословска и художествена литература. Той бил първият книгоиздател, започнал да издава окултна литература у нас. В същото време бил разпространител на издаваното в Сливен от д-р Миркович списание “виделина”, на преводите правени от с. Анастасия д-р Желязкова във Варна, на първото издание на романа “Безсмъртна любов”, а така също и на преводите на Камий Фламарион. От 1899 до 1905 Димитър Голов е стопанин на известното списание “Летописи”, с директор Константин Величков и сътрудници - И.Вазов, Марко Балабанов, Михалаки Георгиев, Антон Страшимиров, Цанко Церковски, и др. В това списание той е привлякъл най- изтъкнатите на времето писатели и общественици. Това означава, че е бил ценен и уважаван от елита на тогавашното софийско общество. Книжарницата на Голов не е била обикновена книжарница, а един малък клуб, в който всеки е можел да побеседва с него на духовни или чисто философски теми. Там, именно, си устройвали редовни срещи първите ученици на Учителя. Неговата книжарница станала една необходимост за тях. Централната личност, разбира се е бил Дим. Голов. В този малък клуб не е имало карти и табла, шах, билярд за игра и за убиване на времето, както в другите клубове. Освен от учениците, той е бил посещаван и от хора с широки идеи, писатели, учени и политици. В клуба се отбивали и всички идващи от провинцията ученици на Учителя, за да си набавят литература и побеседват с Голов на духовни теми. Димитър Голов много често е пътува из страната по издателската си работа. Всяко свое пътуване той е използвал за срещи и разпространение на учението на Учителя. Сам Учителя му е възлагал много поръчения за провинцията. Той е бил не само жива връзка между братята и сестрите при излизането си из провинцията, но е водил обширна кореспонденция с тях, както и с нови хора, заинтересували се от окултната литература. Димитър Голов има голяма заслуга за това да се стенографират беседите на Учителя, с цел да се съхранят. Той, именно, е привлякъл за стенограф професор Гълъбов, който е записал неделните беседи "Сила и Живот”. По инициатива на Дим. Голов беседите на Учителя започват да се отпечатват в Придворната печатница. Негова много съществена инициатива е и отпечатването на Антиминса, и на Пентаграма. И пак под негово ръководство става отпечатването на “Завет на цветните лъчи на светлината”. Ето как е описал личността на Голов писателят Васил Узунов: “Голов беше изящен в пълния смисъл на думата. Макар надминал 55 години, бе още млад и хубав. Елегантен и с маниери - у него всичко бе фино: скъпи пръстени кичеха пръстите му, връзката на врата му разкошна, ланеца на часовника му златен - особена изработка, дрехите му от най-скъпа материя, в цвят подходящ на лицето и косата му, винаги от най-добри майстори шити, портфейлът му от крокодилска кожа. Голов бе добил своето образование в Италия. На младини скитал много. Знаеше да говори и пише италиански, френски, руски, гръцки, турски и арабски. От всички тия езици той знаеше наизуст поетически късове, които с часове декламираше. С дълбоки философски схващания, с богат език, с хубава дикция, духовит, находчив, надарен с тънък хумор - той беше много интересен. Гостолюбив като истински българин, той привличаше хората, като цветния аромат - пчелите. Живееше обикновено с гости, било дома, или в книжарницата. Всяка книга, която издаваше, предварително прочиташе, обсъждаше и одобряваше. Той не гледаше каприза на четеца, не плащаше данък на сензацията. Стига да хареса една книга, беше в състояние да я пласира. С рядко красноречие умееше да проповядва нейното съдържание.” Факсимиле от учебник издаден от Димитър Голов Като издател Голов става причина да се появят следните книги: “Принципите на френологията”, “Човешката аура”, “Потайната религиозна философия на Индия”, “Мисълта - творец на характера”, “Човек - творец на съдбата си”, “Между два свята", “Вегетарианска готварска книга”, “Нова наука за лекуване” и още много други. Кога е станала първата среща на Дим. Голов с Учителя не е известно. През 1904 г. е отседнал в дома му. След 1907 г.при всяко идване в София Учителя е държал кратки беседи върху стихове от Евангелието и Библията. Отсядал е в дома на П. Гумнеров, с когото го е запознал Д. Голов. На тези беседи са присъствали в началото само четири души: Дим. Голов,Т. Бъчваров,П. Гумнеров и жена му – Гина Гумнерова. По-късно кръгът се разширява. Димитър Голов е водил записки по време на тези беседи. Ето какво си е записал той ведно от своите тефтерчета: “На едно събрание през октомври 1910 г. Водено от г-н П. Дънов, в присъствието на Петко Гумнеров и Гина Гумнерова, Димитър Голов, Иван Тачев, Cт. Димитров и Михалаки Георгиев се дадоха следните уроци. Идването на Христа е дошло. Христос е дошъл. Той е дошъл, само че не се явява, както църквата Го очаква, а съвсем по друг начин. Христовото идване датира от 1914 година. В 1914 година кармата на евреите вече се привършва и оттогава нататък ще започне едно малко съживяване. Настоящият порядък трябва да се разсипе и силите, които действат, да се разложат. Христос трябва да се въдвори, за да дойдат добрите хора, за да се развиват. Прочетете последната глава от Данаила. Този Михаил, за когото се говори тук, е военачалник Христов. Той е сега, който действа между църквите, които, като не могат да се съгласуват, залавят се една срещу друга. Лошите хора трябва или да се обърнат към Бога, или да се унищожат. Сега няма вече никакво отлагане. Никакъв закон не ще може да противодейства на идването на Христа.Христос ще дойде да уреди работите и справедливостта ще стане основен камък. На всеки человек трябва да се даде правото и обществото да се измени. Веднъж за всякога лицемерието и кражбите трябва да престанат, защото един човек лъгал ли те е много, и сега ще те излъже. А пък, който праведник съжалява едного грешника, Господ ще му каже да си размени мястото с него. Трябва да се накаже светът и на всекиго предстои да се даде това, което заслужава. Понеже вие сте в единадесетия час, то на вас се приказва; на другите не бива да се говори. На земята има всичките условия за един добър живот, но по причина на нашата вина, не се дават на всекиго условията. Досега добрите слугуваха на злите, а отсега нататък, ще се обърне наопаки: злите ще слугуват на добрите. Времената, в които живеете, си вървят нормално, по естествен ред. Господ е започнал да чисти света, но това го знаят само умните хора. Сегашните министри, владици, попове, ако крадат, не само те, но и родът им ще изчезне, помен няма да остане. Трябва да се разбере, че има ред и порядък в света. Сега архангел Михаил е военачалник, той е, който се състезава на земята с лошите духове, които ще разпръсне, ще разсипе и ще обърне мислите им против тях. Всичките светии ще дойдат на земята, но чакат благоприятни условия, и тия условия Христос ще ги подготви, за да дойдат. Тези добри человеци ще дойдат за еволюция, а не че ще им бъде по-добре. Вие сте при вратата на една епоха, в която настава чистене. Който е прав, той ще слугува най-много. Няма вече да има тази алчност, щото всеки да иска да те измами. Толкоз години сте чакали и сега сте на вратата, няма причини за пъшкане. Добрите хора няма защо да плачат, а като гледате как Господ пердаши, радвайте се, защото това е благословение. Щом се изпъдят всички лоши духове от хората, светът ще се оправи. Вие, които сте в единадесетия час, които срещнете трябва да ги отпратите, за да вървят в пътя на истината. А за останалите, като дойдат страданията, ще ги научат. За България можеха да дойдат много нещастия, но ги предотвърнахме, и занапред, ако българите вървят добре, по-добре ще им се съдейства. Но ако грешат, кармата е назряла и може да последва най-лошо за тях. Вие искате да слугувате и питате каква е волята Божия. Тя е много ясна: ами че може ли ръката да изпълни волята ти? Тя само ако е саката, не може да изпълни волята ти. Опасността, от която трябва да се боите, е, че вие се концентрирате просто в себе си и по този начин се хипнотизирате, а от това трябва да избягвате, защото с хипнотизма като средство дяволът си е служил в миналото. Докато не си уредим сметките с Господа, винаги ще бъдем в страдания. Щом обаче ги уредим, ще ни бъде добре. Слугуването на Бога започвайте с молитва и чистене вътре в себе си. Светът ще се пречисти, щом кармата на хората се пречисти, и тогава самата земя ще се пречисти в климатическо отношение. Архангел Михаил е, който сега работи за въдворяване волята Божия на земята, мнозина има вече вързани, каквото например стана в Португалия, и което ще последва и в Испания. Всички водачи, министри, владици, управители, които водят разблуден живот, ако не се оправят, ще бъдат очистени. На Димитровден 1917 г. у Голов дошли много гости. Той бил много разположен и щастлив сред тях. Когато празника завършил той разменил няколко думи с домашните си. Поръчал на сина си Богомил, ученик във военното училище да пише на майка си по-често. После взел Библията и отишъл в спалнята си. Той обичал преди лягане да чете от нея. Същата нощ починал. По това време Учителят е бил във Варна. Близките на Голов получили писмо от него: “Използваха отсъствието ми и го грабнаха.” Свещениците не искали да избършат опело, защото са го смятали за сектант. Но владиката ги заставил да извършат тази погребална церемония от уважение към дейната и богата духовна натура на обичания и ценен от всички Димитър Голов. _____________________ Източник: Димитър Голов (1863-1917)ПЪРВО ДЕЙСТВИЕ Списание "Сила и Живот" 1992- 1996г. Брой 1-2 -1995г.

Последна снимка на Учителя в Мърчаево - сред житата Последна снимка на Учителя в Мърчаево - сред житата

Заминава си Буча Бехар, писателка, учителка и последователка на Учителя (6 януари 1903 г., Пловдив - 10 февруари 1978 г., София) Буча Кемал Бехар е родена в Пловдив на 6.I.1903 г. Семейството е бедно. Баща й е пътуващ амбулантен търговец по панаирите, а майка й - шивачка. Детството й минава в Пловдив. През 1930 г. завършва средно педагогическо училище в Стара Загора. Работи като учителка. От малка нейната най-голяма любов са книгите. След като завършва образованието си пише и издава свои произведения. През 1937 отпечатва сборник битови разкази под заглавие: “Когато зреят житата”, през 1939 година: “Песен над равнините", също така разкази. За Буча Бехар има много малко спомени за живота й в Братството. Или поне не сме намерили до сега. Не е ясно кога се е запознала с идеите на Учителя. Д-р Вергилий Кръстев е посветил на нейното творчество цял том от поредицата "Изгревът на Бялото Братство" - т.28. В своите произведения Буча разкрива през призмата на своя поглед идеите на Учителя, принципите на учението, атмосферата на "Изгрева" и в Братството преди и след заминаването на Учителя. Пише за всичко друго, но не и за себе си. Учителя е имал последователи и ученици евреи. Те са поканени да се покръстят в християнството. Буча Бехар и Лилия Аладжем изпълняват нареждането на Учителя, покръстват се официално и приемат християнството. Буча приема името Божанка. Това е описано от Борис Николов в спомена му: "Еврейският равин в София става християнин" в Изгревът - Том 1. Д-р Вергилий Кръстев е написал очерк за Буча Бехар в Изгревът - Том 4, в който засяга два важни момента от живота на Буча в Братството - покръстването и историята с останалите пари от рилския лагер през 1972 г., които Буча Бехар по препоръка на ръководството слага на свое име в спестовна книжка. Случи се така, че Буча Бехар за кратко време си заминава от този свят и парите в книжката останала на нейно име и не можаха да се изтеглят. За това може да се прочете в материали от В. Кръстев. (т.4 и т. 28, Изгревът) Буча Бехар си заминава от този свят на 10.II.1978 г. в София. В поредицата Изгревът - Том 28, са публикувани последните записки на Буча Бехар За Буча Бехар може да се прочете по-подробно в темата: 1901_01_06 Родена Буча Бехар, писателка, учителка и последователка на Учителя Произведения на Буча Бехар: Есета и поеми за школата от Буча Бехар - Изгревът - Том 28 (с линкове към тях) Песен над равнините

Снимки на Буча Бехар Ема Риба, Буча Бехар, Марияна, Елена Андреева и Петра Шелингозова. Буча Бехар, Николай Шиваров и Елена Андреева. Николай Шиваров, Петра Шелингозова, Буча Бехар и Елена Андреева на Изгрева. С Учителя на Рила - 21 VIII 1938 г. I ред, отляво: 1. Буча Бехар. 2. Мариета Бертоли. 3. Влади Симеонов. 4. Димитър Янушев. 5. Пенка Белева. 6. Учителя. 7. Райна Калпакчиева. 8. ... 9. Найден Найденов, долу седнала е Николина Балтова. Учителят на екскурзия с приятели на 5.VIII.1931 г. до петото езеро - Бъбрека (Махабур). Седящи отляво надясно: 1. Йордан Савов. 2. Стоянка Илиева. 3. Учите­лят. 4. Иван Кисьов. 5. Елена Хаджи Григорова. 6. Наталия Чакова. 7. Теофана Савова - с плетената шапка. 8. Савка Керемидчиева. 9. Дора Савова (сестра на Теофана). Прави: 10. Димитър Цеков. 11. Буча Бехар. 12. Петра Шелингозова - със забрадката. 13. Крум Няголов. Снимка № 30: Екскурзия с Учителя на 5.VIII.1936 г. при шестото езеро - Сърцето. Отляво надясно: 1. Димитър Цеков, държи в лявата си ръка бялата шапка, а с дясната се подпира с бастуна си. 2. Стоянка Илиева. 3. Йордан Савов. 4. Елена Хаджи Григорова. 5. Учителят. 6. Савка Керемидчиева. 7. Теофана Саво­ва до Савка. 8. Дора Савова. 9. Наталия Чакова. 10. Иван Кисьов. 11. Крум Няголов - с бялата рубашка. 12. Буча Бехар. 13. Петра Шелингозова с бялата забрадка. Екскурзия на 5.VIII.1931 г. при Пазар-дере срещу Тодорини кукли и езерото Карагьол. Казва се Пазар-дере, защото тук по турско време са докарвали стадата - говеда, коне, овце - и търговците са купували стоката, като са я дамгосвали с горещо желязо, като всеки търговец си е имал подходящ знак. За това върхът над Пазар-дере се нарича Дамга - от дамгосва- не на зачервено желязо по хълбока на животните. Седящи първи ред: 1. Наталия Чакова. 2. Стоянка Илиева. 3. Петра Ше­лингозова. 4. Буча Бехар. Втори ред: 5. Дора Савова. 6. Савка Керемидчиева. 7. Елена Хаджи Григорова. 8. Йордан Савов. 9. Учителят. 10. Иван Кисьов. 11. Те­офана Савова с плетената бяла шапка. 12. Крум Няголов. Гостите на молитва пред хляба Господен. Отляво надясно: 1. Васко Искренов. 2. Мария Тодорова. 3. Борис Николов. 4. Благовест Тошев. 5. Райна Калпакчиева. 6. Буча Бехар. 7. Василка Иванова- права. 8. Наталия Чакова - права. 9. Милка Аламанчева. 10. Елена Андреева. 11. Гита Стратева. При палатката до второто езеро. 12. VIII. 1939 г. Първи ред: 1. Генерал Стоянова с пъстрата рокля. 2. Сабхай с белия шал. 3. Карден, със сакото. 4. Д-р Давидова. 5. Елена Казанлъклиева. Отляво: С тъмното сако Георги Тахчиев, над него с белия костюм Буча Бехар. Георги Куртев е прав, 6-ти поред. В средата: Учителя. Най-горе вдясно: Стефан Белев с побелелите мустаци, до него е Цанка Екимова, старата Попова, Боян Боев, над него Методи Шивачев. Над Учителя е пастира Методи Марков, зад него - Гради Минчев.

I. БУЧА БЕХАР И СПЕСТОВНАТА КНИЖКА С ЧУЖДИ ПАРИ 1. За Буча Бехар съм написал очерк, публикуван в “Изгревът” том IV, с.590-592. Всичко описано том е вярно и важи и за днес и за утре. 2. Тя си беше написала много добре онова, което трябваше да остави за следващото поколение - своите размисли за Школата на Учителя. Аз бях изявил желанието да получа и да съхранявам всичко онова, което бе записала в онези години 1970-1978, когато всеки месец в София и в България се правеха обиски на Милицията на последователи на Учителя Дънов, взимаха ръкописите, унищожаваха ги, както и томчетата от Словото на Учителя Дънов. Такива бяха тези години от 1957 до1990 година. Аз можах да ги запазя, но ми попречиха да дойдат при мен. Не ми ги дадоха. 3. През 1986 г. почина Боян Златарев, и в неговата къща на тавана бе укрил литературата на Учителя. И когато бях допуснат там да проверявам от двете му възрастни сестри, то там намерих част от архива и на Буча Бехар. И аз го прибрах. Но томчетата от беседите ги прибра Георги Драганов. Аз не исках да му възразявам, защото аз търсех архиви, а това него не го интересуваше. И така се разбрахме - аз прибрах нещо от архивите, а той прибра томчетата. Там имаше към 50 топа хартия, които Георги ги предаде на Лалка Кръстева и ги занесе при Савата Симов. А затова, че те съдействуваха - рождените сестри на Боянчо да прибера архива на Буча Бехар, то аз им разреших кармическите възли на рода. На голямата сестра наредих да си препише етажа от къщата на децата на мъжа й от първия му брак, а на втората сестра, да препише първия етаж на своя друг племенник. И така отначало се дърпаха, но после всичко се уреди и те бяха много благодарни. Оцениха по достойнство онова, което направих за тях. Те не ми пречиха. 4. Онова, което прибрах за Буча Бехар не беше пълно. Може би бе половината от нейния архив. Бях научил, че го бяха сложили останалия архив в бараката на Игнат Котаров, но след неговата смърт бе го прибрал Таню Желев [Виж Изгревът, т. X, с. 585-602, баща му е Желю Танев Николов]. Така знаех и ето сега на 19.IX.2003 г., го запитвам за този архив от тази барака, а той отрича, че е имало такова нещо. И нищо не знае по този въпрос. А някой знае. Или го укрива още, или го е унищожил, за да не го има. След моя очерк в том IV, с. 590-592 досега никой не се е обадил от 1995 до 2003 година. Абсолютно никой. Това какво показва? Разрушението работи и днес. 5. Дойде времето, развързах чувалите, прегледах онова, което имаше у мен, работих няколко месеца, подредих го в папки, систематизирах материала и го предадох да се набира от Полина Тодорова Петкова от гр. Видин. Показах й онези места, които Лалка Кръстева бе зачерквала оригинала на Буча Бехар, за да извади своето резюме и да го напише на пишеща машина към 32 страници. Връчих на Полина онова, което бе написала онази, която искаше да унищожи материалите на Буча Бехар. Трябваше да се убеди лично, да види и да пипне. А аз това съм го описал в “Изгревът" том IV, с. 591. 6. Досега никой нищо не е издал от нея. Така, че онези, които укриват материалите на Буча Бехар или са ги унищожили, те се ръководят от едно и също място. А това място го знаем, и знаем онези, които направляват и изпращат Разрушението. 7. Онова, което съм включил по раздели и концепцията на този том за Буча Бехар е направено добре. По-добре не може да се измисли. Това, с което разполагах, го вложих. Има и други материали по други теми, но те не могат да се сложат тук. Тук този Том е за Школата на Учителя Дънов. Ако дойдат останалите материали на Буча Бехар, ще може да се издаде още един том. 8. И ето, идва времето да се провери дали онова, което съм писал за спестовната книжка на Буча Бехар е верно. И така, аз попаднах на два документа в нейния архив. Единият е Упътване, направено от Галилей Величков, за да може наследниците да се откажат от наследството на тези 800 лева, които тогава се равняваха на 900 американски долара в полза на сестра им Лиза. Вторият документ е удостоверение за пенсионния отдел и до ДСК за парите. 9. И така, това бяха братски пари, които като домакин на стола на Рила през 1972 г., тя събираше. И вместо да ги предаде да ги съхраняват други по-млади, то тя ги влага на влог на свое име. Аз съм държал тази книжка в ръцете си, и накрая я предадох на Драган Петков, който я унищожи. Това съм писал в “Изгревът” том IV, с. 591. Напълно съм сигурен, че тя не е искала да открадне и обсеби тези пари. А това бе десятък за Господа. Тя си замина много бърже, и парите ги взеха нейните роднини. Ето това е развръзката. И аз съм напълно сигурен, че тя си замина така бърже заради тези пари, които бе сложила на свое име. Това бе нарушение на окултния закон за Десятъка за Господа. А ето тези два документа, които ги прилагам дословно, за да се види, че специално идват от Израел да приберат парите, които не са техни. А защо ли? Ето защо аз издавам този том за Буча Бехар, но с пари от програмата на „Изгревът”. А те не са дали един лев! УПЪТВАНЕ от Галилей Величков След смъртта на Буча Самуил Бехар, са останали пет души наследници - сестрата Лиза Самуил Бехар и четирима братя, които живеят в Израел. При това положение Лиза ще получи само 1/5 част от скромния спестовен влог на покойната си сестра и 1/5 част от последната й пенсия, а останалите 4/5 части от влога и пенсията остават за нейните братя, или техните евентуални наследници, ако те са вече починали. За да може Лиза да получи целия влог и цялата пенсия - необходимо е четиримата братя или техните наследници да се откажат от наследството на покойната си сестра Буча. За тази цел - те трябва да подадат молба до Софийския районен съд, с нотариално заверени подписи - в която да пишат, че се отказват от наследството на своята покойна сестра Буча Самуил Бехар и да изпратят тези молби в България, за да се подадат пред съда. Ако братята или някои от тях е починал - трябва да се представи удостоверение за неговите наследници - и неговите наследници трябва да подадат такива молби до съда със заверени подписи, че се отказват от наследството на леля си. Молбата има следното съдържание: До Софийски районен съд София МОЛБА От________________________________ от Израел, гр.________________. ул III_________ за отказ от наследство Другарю Съдия, На 10 февруари 1978 г. в София почина моята сестра /или леля/ Буча Самуил Бехар. С настоящата молба декларирам, че се отказвам от нейното наследство и моля моя отказ да бъде вписан в книгата за отказ от наследство. Прилагам: удостоверение за наследници. С уважение:__________________ УДОСТОВЕРЕНИЕ ЛЕНИНСКИ РАЙОНЕН НАРОДЕН СЪВЕТ №456/23.11.1978 г. София Удостоверение Въз основа кл. декл. и зав. от per. за населението Ленинският районен народен съвет удостоверява, че след смъртта си бившият жител на София БУЧА САМУИЛ БЕХАР - неомъжена Починал на 10.II.1978 г., акт № 163, е оставила законни наследници: 1. сестра Лиза Самуилова Бехар родена 1901 г. 2. брат Израел Самуил Бехар родена 1889 г. 3. брат Яко Самуил Бехар родена 1892 г. 4. брат Исак Самуил Бехар родена 1895 г. 5. брат Нисим Самуил Бехар родена 1898 г. Настоящето се дава, за да послужи пред ДСК. НАЧАЛНИК ОТДЕЛ: /подпис/ * * * 10. За описанията, които прави Буча Бехар мога да кажа, че това може да го напише и направи само една еврейка. А защо? Защото те вярват в Единния Бог, тяхното съзнание е по-разширено, виждат от високо нещата и събитията и ги описват, гледайки ги от високо. Така описанието на Буча Бехар е повече абстрактно, с по-голяма обхватност на събитията, с по-голяма далечина борави описанията. Това се дължи, че тя оглежда нещата, издигнала се на високо. Това е причината, и от там идва нейния стил за описание. Ако не се знае това, мнозина биха се учудвали защо така тя пише. За мен е обяснимо. 11. Буча Бехар има две приятелки, които също са учителки в началните училища. Едната е Наталия Чакова, и нейните спомени са описани в “Изгревът" том VI, с. 3-136. А другата е Петра Шелингозова. Тя е разказвала много от случките, които е имала на село като учителка, и тези случки Буча Бехар ги описва в нейните две публикувани книжки от разкази, които споменахме. В едно от тефтерчетата на Буча Бехар имаме малко данни за Петра Шелингозова. Тя е родена на 19.V.1905 г. стар стил, или 1.VI.1905 г. по нов стил. Други данни за нея нямаме. Били са първи приятелки. На много от запазените снимки са заснети и трите приятелки: Буча, Наталия и Петра. 12. Снимките, които прилагам, съм ги взел в захвърления й архив на тавана на Боян Златарев още през 1986 г., а друга част съм ги издирвал. А в колекцията на Пеню Ганев има една поредица от снимки, на една екскурзия с Учителя, при която присъствуват и трите приятелки Буча, Наталия и Петра. Тази екскурзия от 5.VIII.1931 г. е публикувана в “Изгревът" том XVII в снимковия материал с номера от № 29-31. 13. Този том е обобщаващ, и той ще бъде публикуван накрая, когато преминат другите томове. Или по-точно, когато му дойде времето и когато му се определи мястото от Онзи, Който направлява издаването на “Изгревът” от Невидимия свят. 14. Запазени са две писма на Буча Бехар до Петра Шелингозова. Едното е от 14.V.1971 г., а другото от 5.VII.1972 г. Аз ги прилагам, за да се види отношенията им. Тук са споменати лични имена. Петра е Петра Шелингозова, Борис е Борис Николов, Савата е Сава Симов, Галето е Галилей Величков. * * * А сега следват двете писма: ПИСМО ДО ПЕТРА ШЕЛИНГОЗОВА - 14.V.1971 г., София гр. София Мила Петра, Вчера - неделя късно ми донесоха твоето бързо писмо. Днес смятам да му пиша, така му казах по телефона, като получа сведенията да му пиша. Дали ще отговори не зная, или по телефона ще трябва да говорим, ще го помоля да се обади по някакъв начин. Само ти можеш да кажеш дали тази билка ти помага и колко. Как я чувствуваш ти? Не разбрах защо се получи пак повръщане, много ли време ти трая, или не продължи. Той каза, че повръщането трябвало да спре вече още първия път. За водата Петра, непременно ще изпратя, но не в този момент, ще трябва да говоря с бр. Димитър да занесе кошницата до гарата, много е шантаво времето и валя вчера целия ден. Аз нещо не съм добре - в събота премериха кръвното, не се уплаших, но лекарката каза да внимавам и да взема мерки 215-105. Никога не съм имала така високо. Вчера цял ден лежах, смятах да излеза да се поразходя, но времето попречи, пък нали при кръвно било по-хубаво да се лежи. И днес ще направя също и от вчера почнах да взимам средства за намаляване. Тя иска непременно да види урината, за да разбере откъде и от какъв характер е, затова днес ще занеса да я изследва. Това е положението - как ми се отразява върху дишането не мога да си поема дъх -също както едно време на тебе ти ставаше, дали не е нещо бронхиално или сърдечно, не го зная. Но ще следим тази седмица, дано ми поолекне малко. Намалих до минимум хляба, нали не бивало много хляб - мазнини и без това не употребявам много. Сега сме на салати повече. Тук нищо особено. При Галето не съм отишла, и някак си не ми е удобно да отивам. Не бил по-добре, напротив вчера чух, че имало усложнение, други казват, че бил по-добре, не можеш да разбереш точно какво е. Пази легло и си стои с черни очила на очите - те били засегнати. Като науча нещо повече, ще ти пиша. Другото е добро, времето се поразвали, вярвам и у вас да е студено и дъждовно. Аз нищо не правя, лежа и чета, опитвам се да търся причините - умора, тревога, кахъри или нещо друго, може ли да знае човек от какво му става това или онова, дано мине. Имам една тяжест в главата и малко очите уморени ги усещам. Все ми се лежи. Казах ти всичко, нищо не съм скрила, бъди уверена. Обаждай се да зная как си ти. Ще пиша пак, като изпратя водата.. Много здраве на всички! От Лиза също много здраве! Бъди бодра и духом крепка! - И аз искам да бъдеш здрава. Искам го Петра..... Целува те топличко: Буча Сряда ще изпратя вода. Търсете кошницата към петък, събота. - Б. * * * ПИСМО ДО ПЕТРА ШЕЛИНГОЗОВА - 5.VII.1972 г., София Мила Петра, Пътувах добре, да не кажа много добре. В Пловдив успях да се справя с багажа и не потърсих ничия помощ, за десет минути стигнах до гишето и още за пет се качих на готовия за тръгване влак и след още пет минути влакът потегли. В девет и шестнадесет минути бяхме на гара Подуене. Опитах се да хвана рейса, но ми се видя толкова трудно и мъчително за моята умора, че се принудих да чакам таксиметрова кола, не закъсня след пет минути, и за 64 стотинки ме стовари пред вратата. Можеш да ме поздравиш, че бях много послушна. Кажи това на Мика, и моите благодарности. Преди да се наобядвам слязох долу за очилата. Това беше първата ми работа. Невъзможно е за петък да бъдат готови, ще дойдете утре в десет часа. Днес, петък в десет часа бях долу и ги взех. Впрочем нека продължа с вчерашния ден. Точно на площад “Славейков” срещнах Галилей - той вече научил, че съм била при тебе и ме попита как си -казах, каквото можах и каквото трябваше - нищо, каза, ще мине, но безусловна диета - млечна най-вече и безсолна. Щял да се осведомява от своите източници и щял да ми каже. Тръгнах за чайници и той тръгна да си купи хляб и ми разказа какво става тук, т.е. за Рила. Той със Савата щял да ходи до езерата за един ден, щял да се отбие при Борис и т.н.... Разделихме се някъде и аз тръгнах да търся чайник. Обиколих всичките магазини, където съм ги виждала, отидох и на пазаря, свърнах и в ЦУМ - до един часа се шляех и исках още в един магазин, но бях вече изгладняла и се върнах дома. Имаше само от тези, за които бях ти казала, същите, но без капаци. Те и без туй никаква работа не вършат, ние ги употребяваме от една-две години, капака не сме го дигнали, не става нужда и трудно се манипулира. Струват по-евтино и също са така красиви. Взех един с условие, ако Гина не го хареса, ще й върнем парите, чайникът нека остане. Видях, че в същия магазин има и от тези зелените, те били съветски и ми се видяха хубави, не са скъпи, турих още един лев и стотинки и го взех. Двата струват 6 лева и 40 или 60 ст. Записах цената и ще я видите. Ако Гина ги иска, нека ги вземе и двата, ако иска единия, ако иска, никак, каквото иска. Нека останат у вас, и после ще видим какво ще ги правим. Трудно се намират чайници, а чугунени няма никъде. Това е по въпроса за Гина, ако ги хареса и ги вземе и двата, нека да й са честити за новата къща. Изпращам ги заедно с очилата и ще гледам да помоля Илия да ми даде малко червен кантарион и ще туря и жълт, за да си направиш лекарство и Галето каза, че те действували много добре. Сега Петра, това е за вас - за тук. Наталия малко е лоизстинала. А снощи нека се изразя така се докопа най-после до Тодоров, той бил на летуване, но момчето му се разболя и прекъсна почивката и тя е много доволна, прегледал снощи Райна и казал да продължат същото лекуване и т.н.... Намерил, че добре върви лекуването. Накрая да кажа, какво става с моето отиване на Рила - времето тук е направо студено, за първи път си сложих жилетка, какво щях да правя при вас с тия тънки дрехи... Да отида на Рила след тия дъждове, тук вчера се изля голям дъжд, сега пак е нагрочено, днес една група тръгна, но аз и за понеделник няма да се реша. Независимо от времето и нещо друго ме спира, което не мога да кажа, което не разбирам, но което е дълбоко и глухо, откъде идват сигналите не разбирам, затова Петра решила съм да чакам. Същевременно по малко се стягам, но не зная, може би няма да се реша да тръгна и най-вече няма да посмея да не се вслушам в онези вътрешни разпореждания, които са по-важни от всичко. Ще ти пиша пак. Между другото изпращам ти накратко в съкратен вид, правилника по който тази година става летуването на Рила - вече чухме, че варненци и габровци протестирали. Да...... Петруш, пази се добре, лекувай се както можеш, внимавай и пий повече мляко, нека млякото да ти бъде основна храна. Съветвай се и намери време да ме държиш в течение на всичко. Пиши ми, тук съм още и ще бъда вероятно и през другата седмица, затова не закъснявай с писмото, искам да знам точно как си. Премести ли се горе, или спиш долу, всичко ми пиши. Поздрави всички дома, много здраве от Лиза! Целува те топличко: Буча Правилникът обхваща пет страници ситно написани. Би трябвало да го препиша открай до край, и да си го имам, ей така за спомен. Но ето, че аз не издържах може би съм много уморена и не ми се пише. Съжалявам, че няма да го имам в пълен вид. Изпращам ти го в съкратена форма, дано го разбереш, но ти нали си схватливо момиче, всичко ще разбереш добре. Такова незапомнено нещо, за всичко са се погрижили тия хора и вероятно ще продължават да се грижат за нашето спасение духовно и физическо - нека ни са живи! Съхрани го заедно с онова писмо, което оставих между листовете, които задигнах от Пини и ги оставих там, ще ми ги изпратиш при пръв удобен случай. Забравила съм го. Б. * * * 15. Прегледах нейните тефтерчета, подбрах 6 от тях. Прочетох ги и онова, което бе изваждала от Словото на Учителя - от беседите и лекциите като мисли, мота, формули, аз ги обозначих последователно по номера. 16. Подредих тефтерчетата и всичко, което е изваждала Буча Бехар го обозначих дословно. Не съм прескочил нищо. Това е една голяма нейна работа, продължила години. Една от задачите, които е давал Учителя на учениците си е да си изваждат мисли, мота, формули в своите тефтерчета и с тях да работят. Това е правила и Буча Бехар. 17. Ще завърша с една извадка на Буча Бехар, която не е включена в 6-те тефтерчета, от Словото на Учителя: “Какво е човек, за да каже: Аз зная, аз мога. Един е автора на всичко! Благословен да е Великият извор!" И още една извадка: “Велики Господи на вечността, заради Тебе съм готов да понеса всички страдания и изпитания." И още един финален акорд: “Аз толкова възлюбих Бога, щото жертвувам всичко, за да го позная." Амин! 1.Х.2003 година Вергилий Кръстев _____________________ Източник: I. Буча Бехар и спестовната книжка с чужди париЖ. СПОМЕНИ, ДОКУМЕНТИ, КОМЕНТАРИ Изгревът - Том 28

Еврейският равин в София става християнин (Спомен на Борис Николов) В София имаше голяма синагога, построена от евреите в България. Еврейската община тук бе голяма и много богата. За равин на синагогата в последните години беше назначен Даниел Цион. Как се случи така - не зная, но той дойде на "Изгрева", срещна се с Учителя, направи контакт с Него и присъствува на няколко беседи. Много пъти той идваше на "Изгрева", провеждаше разговори с Учителя и четеше Неговите беседи. Дори се качи на нашия лагер на Рила, престоя известно време и взе участие в общия братски живот. Най-важното е, че благодарение на Учителя, Даниел Цион прие християнството. Прие го от Учителя в Дух и Истина. Той продължаваше да изпълнява службата си на главен равин в София, но в своите проповеди вмъкваше идеи от Словото на Учителя. В последните години той написа и няколко книги, в които вмъкна идеи от Словото на Учителя. След 1945 година, когато всички евреи се изселваха доброволно в Израел, те продаваха имотите и къщите си на безценица и много българи ги изкупиха. Тогава и Даниел Цион замина за Израел, за Обетованата земя. Като се прибра в Израел, макар че по титла бе равин, започна да проповядва Учението на Христа. Използуваше главно идеи на Учителя от беседите. Но старите идеи, идеите от Стария Завет, чрез техните днешни представители в съвременен Израел го погнаха и преследваха. Последваха мъчителни дни и той трябваше да премине през вътрешната Голгота на Христа в себе си. Премина я с успех. Не се отказа от Христа. Наистина, той изпълни думите на Учителя, Който каза: "Еврейският народ трябва да приеме Христа. Докато не Го приеме, ще бъде разпъван на римските кръстове." А ние сме свидетели, че точно това става сега. Последните тридесет години има непрекъснати войни между евреите и арабите. Този, който разпъва Христа отвътре, ще дочака да дойдат римските полкове и да го разпънат отвън. Такъв е законът и евреите трябва да го научат. По времето на Школата на Учителя в нашите среди имаше евреи. На тях Учителят нареди официално да приемат християнството и да се покръстят. Някои послушаха и го сториха. Имаше една сестра Буча Бехар, учителка по професия и писателка. Тя официално се покръсти и прие името Божанка. Друга сестра беше Лилия Аладжем. Тя също изпълни нареждането на Учителя, покръсти се официално и прие християнството. Същото стори и нейната рождена сестра. Тези сестри бяха запознати с Учението и за някои ще бъде чудно, че те трябваше да преминат през този ритуал. Тук няма нищо чудно. Еврейската религия е едно поле, което има своя охрана и свой егрегор. Християнството е друго поле, което също има свои пазачи и егрегор. Както човек не може да премине от една държава в друга без паспорт и без виза, така също един поданик от едно религиозно поле не може да премине в друго без съответно разрешение и без тайнството на покръстването. Учението на Учителя е друго поле, създадено от Словото на Всемировия Учител. Това е нов свят за Синовете Божии! Амин! _________ Източник: 5_59 Еврейският равин в София става християнинБОРИС НИКОЛОВ (1900-1991 ) Изгревът - Том 1

БУЧА БЕХАР (Вергилий Кръстев) Буча Бехар е еврейка. По времето на Школата Учителят бе наредил на всички Негови последователи евреи да се покръстят, да минат през църковно кръщение, да станат християни и да получат християнско име. Покръства се Буча Бехар и получава име Божанка. Това е една окултна операция, с което се цели да се премине от религиозното поле на евреите в едно друго поле, това на християнството. По този начин живият евреин се освобождава от връзките на старозаветните пророци и го посрещат новозаветните пророци, които са вече апостоли на Христа. Само онези, които са преминали през християнството могат да се доберат до Школата на Учителя и Словото Му. Защото Христовият Дух е този, който устройва съдбините и бъднините на човека. Буча Бехар е учителка по български език в прогимназията и се пенсионира като учителка. Сестра й се наричаше Луиза, но тя не пожела да се покръсти. Буча Бехар успя да публикува две книжки „Когато узреят житата" -разкази, 1937 г. и „Песен над равнините" - разкази, 1939 г. Тя има огромно творчество, което приживе успя да подготви, да подреди и да напише на пишеща машина на хубава хартия с прекрасен шрифт и на машинопис, който е изряден. Тук се включват различни есета върху Стария Завет с философски обобщения и прозрения на един изключително висок академичен стил, който не може да бъде достигнат в следващите 100 години. Освен това тя написа и свои описания за Школата на Изгрева и живота на Изгрева. Описа ги така, както ги е възприела и както ги е изживяла. Беше си подготвила материала в четири копия и търсеше кому да ги предаде. Аз бях тогава млад и пожелах да получа едно копие. Но ми попречиха и то нейните най-близки приятели. Направо завидяха, че ако дойде някое копие в мен, то може би ще има бъдеще и може да се отпечата. Не ми позволиха дори да се срещна с нея. Така нейните четири копия отидоха на различни места. И в момента те са разбити. Спомням си нейната „История на Шко-лата" - в един пакет стоеше при Драган Петков. Няколко пъти исках да го прибера, но той не ми го даде. По-късно той го предаде на Лалка Кръстева. А тя започва да преглежда материала и с химикал да задрасква цели изречения и пасажи от официалния ръкопис на Буча Бехар - машинописен текст. Там където е намерила нещо интересно според нея, тя го изважда на пишеща машина и така прави един свитък около 30-40 страници и го озаглавява „Така беше" и този материал го разпространява на свои близки и познати, доказвайки, че тя е истински духовен човек и има изключителни качества да преценява кое е важно и кое не е важно, което трябва да се изхвърли и кое трябва да се отпечата. Така тя унищожава и отхвърля труда на Буча Бехар. Ако това нещо се случи в света, то авторът ще даде под съд и ще осъди онзи, който е унищожил литературния му материал. По-късно този вързоп отново пристигна при Драган Петков и аз го получих от него. Показах му как е унищожила Лалка Кръстева материала на Буча Бехар. Той стоеше като потресен. След това му показах как тя е редактирала Словото на Учителя от онези беседи, които се намираха вероятно в неговите два куфара, материали, които му бе дал Борис Николов на съхранение и които той не върна. Питам го: „Ти затова ли си, да се промени Словото на Учителя и да се унищожи онова, което е писала Буча Бехар, и която ти се е доверила да ти го даде за съхранение? Кой е за тебе Учителят?" А той отговаря: „За мен Учителят е Бог, слязъл на земята." „Защо тогава работите срещу Словото Божие?" „Ти задаваш много страшни въпроси и теб не трябва да те има в това Братство." „Бъди спокоен, аз не съм от твоето Братство! Аз съм от онова Братство, което свърши твоята работа и който се бори Словото на Учителя да остане неприкосновено." „Тебе не трябва да те има", беснее Драган. „Да, вие ме изгонихте през 1972 г. от лагера на Рила и аз оттогава не съм стъпвал на Рила. За мен Рила е свещено място, а не място на самозвани ръководители." Така завърши спорът ми с Драган. Но неговата работа аз му я свърших, а не някой друг. Запомнете това. Буча Бехар беше много деятелна и участваше активно при организацията на лагерите в Рила. Тя отговаряше за кухнята и водеше сметките за хранителните продукти, за общия казан, от който на обед ядяха всички. Така през 1972 г. след завършване на Рила, остават 800 лева, сума, която се равняваше на 8 лекарски заплати. Тази сума по препоръка на другите Буча слага на спестовна книжка на нейно име. Тези пари са могли да се вложат в купуването на четири пишещи машини по онова време, които бяха скъпи за обикновените хора. С тези четири пишещи машини можеха да се заангажират четири сестри, които да обработват доста архивни материали. По онова време имаше способни идейни възрастни сестри от времето на Школата, които чакаха да им се даде работа, но тя не им се даваше, понеже нямаше на какво да пишат. Случи се така, че Буча Бехар за кратко време си заминава от този свят и парите в книжката останала на нейно име и не можаха да се изтеглят. През 1987 г. ми попадна тази спестовна книжка, занесох я на Драган Петков, за да му покажа какво значи безотговорност, когато той с останалите си съвременници бяха ръководители на Рила, и когато те ме изгониха, защото аз повдигнах въпроса, че хора, които нямат ценз, не могат да ръководят. Той взе книжката и каза, че Буча няма наследници и парите остават в полза на държавата. Накрая той изгори спестовната книжка, както той ми разказа, за да не остане следа и да не бъде упрекната Буча Бехар в безотговорност. Така братските пари бяха изгорени и то през 1987 г., по същия начин, както ги гориха през 1947 г. След това нещата на Буча Бехар бяха пръснати и накрая се яви човек на име Лалка Кръстева, която й задраска и унищожи нейния труд за „История на Школата". Накрая вече никой не си спомня за Буча Бехар, но се намери един, който да напише този очерк за нея и да съобщи на тези, които по една или друга причина пазят нейните неща, да издадат поне нещо от нея. А за последователите на Учителя Дънов напомняме, че е съществувал такъв човек на име Буча Бехар, с неповторимо творчество, което трябва да се съхрани и запази. Ето ви една задача за реализиране. Нали някои се оплакват, че не знаели какво да работят. Ето, заповядайте и издайте творчеството на Буча Бехар, но с ваши средства. Тогава ще видим и проверим какво можете да вършите. Аз чакам. Ще ви видя от кои сте: от тези, които работят, или от тези, които пречат. _________ Източник: 7.14. БУЧА БЕХАРВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ Изгревът - Том 4

Родена Буча Бехар, писателка, учителка и последователка на Учителя (6 януари 1903 г., Пловдив - 10 февруари 1978 г., София) Буча Кемал Бехар е родена в Пловдив на 6.I.1903 г. Семейството е бедно. Баща й е пътуващ амбулантен търговец по панаирите, а майка й - шивачка. Детството й минава в Пловдив. През 1930 г. завършва средно педагогическо училище в Стара Загора. Работи като учителка. От малка нейната най-голяма любов са книгите. След като завършва образованието си пише и издава свои произведения. През 1937 отпечатва сборник битови разкази под заглавие: “Когато зреят житата”, през 1939 година: “Песен над равнините", също така разкази. За Буча Бехар има много малко спомени за живота й в Братството. Или поне не сме намерили до сега. Не е ясно кога се е запознала с идеите на Учителя. Д-р Вергилий Кръстев е посветил на нейното творчество цял том от поредицата "Изгревът на Бялото Братство" - т.28. В своите произведения Буча разкрива през призмата на своя поглед идеите на Учителя, принципите на учението, атмосферата на "Изгрева" и в Братството преди и след заминаването на Учителя. Пише за всичко друго, но не и за себе си. Учителя е имал последователи и ученици евреи. Те са поканени да се покръстят в християнството. Буча Бехар и Лилия Аладжем изпълняват нареждането на Учителя, покръстват се официално и приемат християнството. Буча приема името Божанка. Това е описано от Борис Николов в спомена му: "Еврейският равин в София става християнин" в Изгревът - Том 1. Д-р Вергилий Кръстев е написал очерк за Буча Бехар в Изгревът - Том 4, в който засяга два важни момента от живота на Буча в Братството - покръстването и историята с останалите пари от рилския лагер през 1972 г., които Буча Бехар по препоръка на ръководството слага на свое име в спестовна книжка. Случи се така, че Буча Бехар за кратко време си заминава от този свят и парите в книжката останала на нейно име и не можаха да се изтеглят. За това може да се прочете в материали от В. Кръстев. (т.4 и т. 28, Изгревът) Буча Бехар си заминава от този свят на 10.II.1978 г. в София. Материали за Буча Бехар: 1. Буча Бехар, от Вергилий Кръстев в Изгревът - Том 4. 2. Еврейският равин в София става християнин, спомен на Борис Николов в Изгревът - Том 1. 3. Буча Бехар и спестовната книжка с чужди пари, от Вергилий Кръстев в Изгревът - Том 28. 4. Снимки на Буча Бехар Произведения на Буча Бехар: Есета и поеми за школата от Буча Бехар - Изгревът - Том 28 (с линкове към тях) Песен над равнините

КАК СЪСТАВИХ КАТАЛОГА Един пролетен ден минавам покрай масите пред лещака на Изгрева. На пейките седяха Учителят и брат Боян Боев. Поздравявам и отминавам. На другия ден, след лекцията на Младежкия окултен клас, брат Боев ми казва: Вчера, когато ти мина покрай нас, аз казах на Учителя: Тази млада сестра пише много хубави мистични писма. Учителят си притворил очите и рекъл: Тя ще бъде много добра за една последователна и системна работа около новото Слово. Аз тогава не обърнах внимание на казаното, но след години така се стекоха нещата, че тези думи се сбъднаха абсолютно. Имайки предвид реченото от Учителя може би, брат Боев даде каталог от всички беседи и лекции на Учителя, съставен от него, на Паша Теодорова, на Елена Андреева и на мен. Като видях колко много са неиздадените беседи, пожелах да ги издиря и да направя по­точен каталог. Споделих го с Елена Андреева и с Крум Въжаров. Те независимо един от друг са говорили на Борис Николов да съдейства да се издирят и обновят непечатаните беседи, щом като аз се ангажирам с това и плащам за машинопис. Много трудна, но все пак благодатна беше работата около каталога и около беседите, и то в най-опасните години. Не се откриха всички беседи. Например цялата 1933-1934 г., Младежки окултен клас, не се намери (само три беседи). От 1930-1931 г. също много беседи липсваха. Имаше случаи, когато от една годишнина липсваха беседи (извадени и после не сложени на място). Имаше случаи, когато липсваха по 1-2 страници, или избледнели до бяло листа, или проядени от мишки, измокрени, мухлясали и прогнили, някои не можеха да се докоснат с пръст - разпадаха се, трети проядени по средата, неспасяеми, съсипани изцяло. Не може да се разбере нищо от текста, коя е лекцията или беседата, липсваха първите или последните страници, не се разбира кое е заглавието, датата, годината на държането на беседата. Имаше и такива без заглавие или пък по 2-3 беседи с едно заглавие в една годишнина. Пълен хаос. Може да съществуват някъде и по-запазени екземпляри (преписвани са от Елена Андреева в 4 екземпляра и от Катя Зяпкова в 4 екземпляра). Но както и да е, за няколко години почти всичко беше издирено и сложено в ред. Изпратих каталога, за да го има някъде по света, ако тук се унищожи (обиски се правеха постоянно) - в библиотеката в Бостън и в Университетската библиотека в Масачузетс; дадох на Анина Бертоли един екземпляр; на Георги Николов от Габрово и на Димитър Добрев от Бургас. Но този каталог не беше пълен. Допълнително прииждаха беседи и трябваше да се вписват на съответното им място. Така днес се появява относително пълен каталог. Ако някой ден се открият всички беседи, невключени в сегашния каталог, ще бъде вече много добре. А за мен проучването на беседите беше истинска благодат и щастие, ако може така да се каже за човек на земята. Дано петдесетгодишното велико дело на Учителя стигне до умовете, сър­цата и душите, и ръцете на всички хора, стремящи се към Истината. Искам да благодаря на Мария Митовска и Мария Пантева за това, че ми помогнаха да излезе на бял свят този каталог. Април, 1995 година Лалка Кръстева

Снимки на Георги Радев Георги Радев Георги Радев Снимка № 9: Георги Радев в стаята си. Снимка № 10: Георги Радев в стаята си. Георги Радев свири на виолончело. Учителят и Георги Радев Борис Николов, вляво, с бокала и Георги Радев, вдясно, в бяло, с книгата в ръка пред бараката на Изгрева, 1926 г. На Изгрева. Вторият е Георги Радев, с приятелите. 1. Генчо Алексиев. 2. Георги Радев. 3. Елиезер Коен. 4. Никола Нанков. 5. Стефан Дойнов. 6. Христо Цонзоров. 7. Цанка Екимова. 8. Борис Николов. 9. Юрдан Екимов. На Изгрева. Георги Радев до слънчевия часовник вдясно. На Изгрева пред метеорологичната клетка. 1. Георги Радев пред слънчевия часовник. 2. Иван Кисьов. 3... 4. Борис Николов. 5. Иван Илиев. Борис Николов, Васко Искренов и Георги Радев. Елиезер Коен и Георги Радев. Снимка № 20: На Рила. Учителят и Георги Радев върху скалата, пред извора „Ръцете”. Снимка № 21: На Рила. Учителят и Георги Радев, седнал долу вдясно. Учителят и Георги Радев, вдясно. Рила, 1931 г. Лагерът при второто езеро Елбур в първите дни на юли 1931 г. Обед на лагера на втория ден след пристигането - 29 юни 1931 г. 1. Йордан Савов. 2. Иван Дойнов. 3. Учителят. 4. Георги Радев. 5. Боян Боев. 6. Любомир Лулчев. 7. Петър Шишков. Георги Радев, Георги Константинов, Пеню Ганев, при извора Махабур до петото езеро „Бъбрека”, Рила. Младежката група на Изгрева - в средата е Георги Радев. 1. Верка Куртева. 2. Николай Шиваров. 3. Борис Николов. 4. Георги Радев. 5. Пеню Ганев. 6. Елиезер Коен. 7. Георги Тахчиев. 8. Стефан Дойнов. Най-отгоре вляво е Руси Петров, а отдясно - Васко Искренов.

ГЕОРГИ РАДЕВ (от Борис Николов) Душа на девойка и дух на войн Наричахме го Жорж. С него се запознах още от първите събори. През 1921 г. на събора в Търново видях един младеж със среден ръст, строен, с къдрава коса, който говореше само за астрология. Сприятелихме се и през следващата 1922 г. той участвува в Младежката група, която създаде комуната в с. Ачларе. За нея ще разкажа при друг случай. За нея има какво да се разкаже, защото тя протече драматично и с много поуки за нас в Школата и оттам поуки за българския народ. С една дума ние не бяхме готови за комунален живот и после десетилетия наред българския народ също проверяваше, че не е дошло времето да се ползва от комунален труд. Една зимна вечер бяхме насядали ние младежите около топлата печка, пиехме чай, а чайникът вреше и умувахме как да се нарече новото списание, което искахме да издаваме. Георги Марков подскочи и каза: „Ще го наречем „ЖИТНО ЗЪРНО", така че той даде идея-ха за името. А Георги Радев беше основател и редактор на това списание до края на живота си, цели 17 години. Той завършва гимназия в Пловдив само с една тетрадка. А това е нещо необикновено за ония години, когато гимназистите носеха пълни чанти с учебници и тетрадки. Тогава учениците пишеха в тетрадките си какво говори учителят, после учеха уроците по учебниците си вкъщи и пишеха домашни упражнения задавани лично от учителите. На следващият ден се проверяваха домашните и учениците се изпитваха. Изключение не се правеше никому. Но Жорж не се подчини на тоя порядък, защото имаше отлична памет и просто издекламирваше онова, което са преподавали учителите. Имаше дарба за модерните западни езици. Когато дойде на Изгрева владееше няколко езика. Завърши университета по математика през 1924/25 г. Но не пожела да си вземе дипломата. И сега тя е още там ако има архив. Беше отличник на випуска. Не пожела да отиде да работи с тази диплома. Можеше да работи навсякъде с неговата дарба, но не пожела. Дори и учител по математика можеше да стане в някоя гимназия, но и това не пожела. Започна да се занимава с преводаческа работа. Това бе един непосилен труд, който се заплащаше много малко от издателството. Парите не му достигаха. Предаваше и уроци, и то на мнозина безплатно по математика, френски и латински езици. От неговите преводи трябва да споменем: „Хирология от Вреде", „физиогномика" от Дюрвил и „Астрология" от Сефариал, издания на библиотека „Водолей", която се ръководеше от Никола Нанков. Преведе „Биография на Ганди" и биография на „Жан Жак Русо" от Ромен Ролан. Преведе големият окултен роман на английския писател Булвер Литон - „Занони". Друг превод е „Лекуване чрез цветните лъчи" от А. Осборн-Иивс. Като негов собствен труд е книгата „Лица и души" - това са характеристики на големи световни личности. Една малка книжка ,Живите сили на слънцето". В списание „Житно зърно" написа статии върху тема „Жената в Евангелието". По-късно той издаде книга „Живот за Цялото". Това са мисли и изказвания на Учителя свързани по дадени въпроси, но взети от близки беседи по дати и сглобени в едно цяло. Голяма част от статиите, които той помества в „Житно зърно" после бяха издадени през 1939 г. под едно общо заглавие „Пътят на звездата". Поместваше редовно статии по астрология. Многото статии той ги подписваше с една малка ръкописна буква „г". Неговият почерк беше необикновен и всеки можеше да познае, че това е почерк на Жорж. Обикновено своите преводи той ги пускаше без всякакъв подпис. Имаше добър слух и свиреше на виолончело. В братския живот вземаше дейно участие. Колко екскурзии сме правили в планината! Има една необикновена снимка на Георги Радев с Учителя, заснети до един камък. В нея се вижда проекцията на човека и неговата философска мисъл пред лицето на Всемировия Учител слезнал на земята в човешко тяло. Тази снимка е достойна за паралели и сравнения от космически порядък. А сега ще ви разкажа най-драматичното, което се случи с него. Защо и как се случи не мога да кажа, но Георги Радев сам, без да пита Учителя преведе един окултист на име „Бо-Ин-Ра". Освен че го преведе, но започна и да публикува от тези преводи в сп. „Житно зърно" от 1924 г. до 1926 г., че дори и по-късно. През 1924 г. в книжка брой 3-ти, брой 4,брой 6,брой 8. през 1925 г. брой 3-ти, От 1926, г. брой 1, от 1929 г. в брой 5,брой 6.По-късно тези статии бяха издадени в три отделни книги: 1.Книга за Живия Бог. 2.Книга за човека и 3.Книга за отвъдния свят. Той ги издаде на собствени разноски през 1931-1932 г. като предговора в тези книги беше от него. Всичко, което той направи, го направи без да пита Учителя, макар че беше от Младежкия Окултен клас и живееше на Изгрева. Когато питаха след това Учителя за този автор, Учителят каза: „Бо-Ин-Ра" е от Черната Ложа. Мен никой не ме е питал, дали трябва да се превежда този автор и да се печати на български език. Направиха го онези, които работят срещу Школата". Чак тогава разбрахме какво е станало. Жорж реши да се коригира и издаде една книга „Учителят Говори", като за издаването на тази книга материал му предоставиха стенографките Паша Тео-дорова и Савка Керемидчиева. Учителят хареса тази книга и тя е образец на събрани бисери от Словото на Учителя и стъкмени по различни теми. По-късно Учителят заяви: „Заради написването на тази книга, аз откупих Георги Радев от Черната Ложа. За него съм заплатил с голяма цена." Но случи се така, че той заболя от туберкулоза. Когато запитаха Учителя защо стана това Той добави само едно изречение: „Когато умът създаде противоречие и иска да го наложи на своето сърце, то човек се разрушава отвътре и заболява от туберкулоза". На други места бе казал, че когато в чувствения свят на човека се развие ураган от страсти, то този ураган помита белия дроб у човека понеже той е проекция на чувствения свят. Белия дроб е дървото и клоните, чрез които човек живее и на физическия свят и в чувствения свят. Но когато дойдат бури и урагани те скършват и пречупват стеблата на дърветата. Това се случи и с Жорж. Не само с него, но и с няколко души младежи. Учителят му беше дал метода как да се излекува, но той не пожела да се ползва от тях. Беше го срам, че ще му се смеят. А трябваше три пъти на ден с две стомни да носи вода от изворчето на Диана Бад до Игрева, но не рачи. Отива отново при Учителя: „Ами сега като си болен не ти ли се смеят? Кое е по-хубаво, да ти се смеят, когато си здрав или да ти се смеят когато си болен". Жорж мълчи, после изважда хороскопа си и почва да показва и да доказва на Учителя, че има еди какъв си фатален астрологически аспект и доказва, че трябвало десет години по-рано да си замине, по понеже е влезнал в Школата, то затова живота му е продължен. Ние останалите се споглеждаме, защото знаем думите на Учителя, че Жорж е откупен с голяма цена. Ние знаем това, но това Жорж не го знае. Не сме му го казали, за да не го обидим и за да не попадне в по-голямо противоречие. А сега обяснява на Учителя, че се задава зловещ аспект и че трябва да си замине. Плаче пред Учителя. Учителят му казва: „Над всеки хороскоп и над всяка астрология стои Бог. Бог е този, който ръкополага съдби на хора, народи и човечество. Аз мога да ти помогна и да ти покажа един много тънък конец, по който трябва да минеш. Този конец само ти ще го знаеш и само ти ще го видиш." А Жорж продължава да се вайка: „Аз имам много тежка родова карма, имам много тежка лична карма, имах много хаплив език, който хапеше хората около мене и сега не мога да се справя. Целият ми род живееше много разпуснато". Жорж обяснява на Учителя, а Учителят добави накрая само едно: „Рекох над астрологията стои Бог". Съветите на Учителя не бяха спазени. А те бяха много. Освен Жорж и още двама братя се разболяха от туберкулоза. Единият от тях Константин Константинов се беше влюбил в Дафинка и въпреки съвета на Учителя да се откаже от нея той предпочете да държи Дафинка в чувствата си и това го разруши. Другият брат бе Христо Дързев- цигулар и музикант. Не го приеха в музикалната академия, понеже беше две години по-възрастен. Това го поболя. Много тежко го понесе. А беше музикант по дух. Непрекъснато пееше, свиреше и записваше нотите веднага. Съкруши го този срив на чувствата в него. Тази болест - туберкулозата взе като жертва много хора. По този въпрос Учителят говори в III. година на Общия Окултен Клас -10. лекция от 19.Х11.1923 г. на стр. 24-25. Тези трима братя бяха болни и нямаше кой да се грижи за тях. Всички се страхуваха да не би да се заразят. Отидох и казах: „Учителю, ще ги заведа в Арбанаси!" Отговори ми: „Заведи ги!" Поотделно аз ги заведох. Там аз им готвих сам, перях ги, хранех се с тях, триех им потта от челото. Живяхме няколко месеца, а точно по това време в Арбанаси бе комуната на Петър и Марин Камбурови. Там имаше малки деца и аз се страхувах за тях. Решихме да се връщаме, но нямахме пари за влака. Камбурови работеха в Захарната фабрика. Отивам в Търново в една печатница да търся работа и ме наеха да правя буквите за афиши. За седем дни ги изрязах, платиха ми и купихме билети за влака. Георги Радев дойде на Изгрева, а Христо Дързев, който беше от Казанлък живееше у Георги Томалевски. Константин го заведох в Устово -Родопите. Прекарах с него един месец. Работих там. Оставих го и след 10 дни той се връща в София. Георги Радев бе в последната степен на туберкулозата и се оплаква: „Нямам въздух!" Споделям с Учителя: „Заведете го в Родопите." С Неделчо Попов го заведохме в Юндола, наехме под наем една горска хижа и прекарахме там един месец. Трябваше да се върна в София да работя. Оставих го на един помак, платих му да се грижи за него. А всяка събота с пълна раница с хранителни продукти тръгвах с влака за Белово и от там 18 км до Юндола с тежка раница на гърба. А от Юндола до Куртово още два часа. Отивам при Жорж, оставям продукти и се връщам. От Куртово се спускам до Юндола, до света Петка с теснолинейката като се прибирам до Пловдив и оттам с влака до София. А в понеделник съм на работа. Седмици наред прекарвах при този режим. Споделям състоянието му с Мария Тодорова. Отива тя при Учителя и споделя болката си с Него: „Учителю, брат Жорж не е добре от зле става по-зле". Учителят я поглежда: „Е, и тук на земята се работи и там горе в Невидимия свят се работи". Така приключва разговора. Мария ми го разказва и аз следващата седмица съм отново при Жорж. Но тогава Жорж усети, че това е последната ни среща. Наведе глава и заплака. Изпроводи ме докъдето силите му позволяваха и се разделихме по братски. На следващата седмица Учителят нареди една групова екскурзия до връх Мусала. Беше 23.УИ.1940 г. тъкмо бяхме слезнали от Мусала, седнахме при езерото до хижата и дойде някой и каза, че по телефона е съобщено, че един наш приятел се е поминал в Куртово. Разбрахме, че това е Георги Радев. Със Славчо Печени-ков, аз и Верка Куртева заминахме с кола до Велинград. Желаехме да го погребем в Куртово. Но родителите му бяха настроени срещу Братството, защото смятаха, че той се е провалил заради Братството и затова го погребаха във Велинград. А той си замина в 9 часа на 22.УИ.1940 г. и беше точно на 40 години. Когато приятелите му прибраха багажа, аз мислено си пожелах да имам от него една снимка. По едно време чух гласът на Жорж: „Вземи я!" Но аз не я взех. После Верка Куртева ми я даде и вече 30 години тя виси на моята стена. Бяхме първи приятели и с него живеехме в една барака години наред. Спомням си, той изневиделица попита веднъж Учителя: „Учителю, кога ще дойде време, че да не спим?" Много му тежеше, че трябва да си губи времето в прекарване на сън. Смяташе, че човек трябва да използва денонощно времето си за духовна работа. Това бяха наши залитания тогава на младостта ни, както и това какво представлява съня. Вече знаем от Учителя какво представлява съня и че той е необходим на човека и че без него човек не може да живее на земята. Сънят, това е физическа-астрална-етерна сфера, в която пребивава двойника на човека и в този и в друг свят той се обучава, обменя енергиите си и се зарежда с нов потенциал. Но тогава Учителят му отговаря така: „Ти благодари, че е сънят!" По точен отговор едва ли има. А какво се крие в това изречение можете да разберете когато прочетете всичко, което е казал Учителя за съня. И накрая ще завърша с една характеристика, която направи Учителят за Георги Радев: „Георги Радев има душа на девойка и дух на войн!" След заминаването му приятелите написаха похвални слова за него в „Житно зърно" брой 7-8 1940 г. При друг случай ще ви разкажа още нещо и ще видите колко е верно изказването на Учителя за него, че има душа на девойка и Дух на войн. ____________________ Източник: 69. ГЕОРГИ РАДЕВБОРИС НИКОЛОВ Изгревът - Том 3