Ани

Снимки на Крум Въжаров Крум Въжаров Учителят, Крум Въжаров и Бертоли -1937 г., Рила Крум Въжаров, Учителя, Илия Узунов -1937 г. Крум Въжаров, Учителя, Илия Узунов - 1937 г. Пред скалата при извора „Ръцете” - Рила 1. Учителят. 2. Пеню Ганев. 3. Крум Вьжаров. 4. ……. 5 . ……. 6. Теофана Савова Крум Въжаров, с Учителя на Вада - 1937 г. На хижа „Вада” - 1937 г. 1. Йордан Савов. 2. Боян Боев. 3. Петър Пампоров. 4. ……. 5. ……. 6. Кирчо-Львчето (Кирил Стоянов). 7. ……. 8. ……. 9. част от главата на Дядо Благо (Стоян Русев). 10. Славчо Печеников. 11. Иван Антонов. 12. Крум Въжаров. 13. Учителят, 14.-15.-16. Латвийки. 17. Савка Керемидчиева, с шапката. Савка с приятели към Рила. На път за Рила. Първи ред седнали. 1. Елена Андреева 2. Емма Риба, Латвия 3 4. Мариана 5. Пенка Белева 6 7. Йордан Савов. Втори ред: 1. Николина Балтова изправена 2. Крум Въжаров, седнал 3 4. Савка Керемидчиева, изправена 5 6 7 8 9. Кирчо Лъвчето (Кирил Стоянов) 10. Петър Пампоров. Крум Въжаров, Вергилий Кръстев Крум Въжаров

СВОБОДНИЯТ ЧОВЕК (от Павел Желязков) „В противоречията е скрита ядката на живота. Те са черупката, която трябва да разчупим, за да намерим светлината. Няма противоречие, в което да не е скрита една дълбока мъдрост." Вено В живота си всеки човек поне веднаж преживява изключително събитие, което оставя трайни следи в съзнанието му. То променя съдбата и дава нова насока на всички стремежи и очаквания за щастие. Защото, макар и вече възрастен, всеки продължава да живее с надеждата, че ще осъществи своите детски мечти за щастие. Някой мечтае да си построи къща и посвещава много сили и средства, за да осъществи мечтата си. Един ден, когато влезе в собствения си дом, той ще си каже: „Сега аз съм щастлив човек!" После ще покани гости, които трябва любезно да потвърдят успеха му. Удовлетворението му следователно не се изчерпва с факта, че вече има дом; той търси и душевно удовлетворение, признание от хората. Тази зависимост от хората един ден ще го притисне дотолкова, че той ще се почувства безпомощен и нещастен. Признанието на света е избледняло, неговият идеал е изгубил силата си и той ще потърси другаде смисъла на живота. Хора, които имат идеал, който се изчерпва, страдат от вечно неудовлетворение. Те търсят и постигат онова, което не носи радост. Събитието, което остави силни и трайни следи в мен, е свързано с човека, който бе намерил смисъла на живота в идеал, който не се изчерпва, а постоянно подхранва вярата и надаждата, стремежа да отидем по-далече и по-високо в постигането на нашата цел. Когато го срещнах, той беше на шестдесет, а аз навършвах тридесет години. Връзката ми с Вено (бате Крум, както го наричахме почтително), след като установихме отношения на приятелство, продължи около двадесет години. Идеалист и мечтател още в детските си години, Крум се стреми към чист и идиличен живот в лоното на природата. С този замисъл той следва агрономство, за да се засели в някое китно село, да пратикува земеделие. При един разговор, за да го насочи във верния път, Учителя му казва: „В миналото си бил дървен философ." Така Учителя го връща към реалните задачи на неговия живот. Основно изискване за ученика е да бъде при своя учител, а за да прилага наученото да бъде в школата на живота, т. е. да не бяга от проблемите. Крум е разумен и споделя с Учителя своите намерения да живее чист и непорочен живот на село. Учителя отново е строг и му казва: „Това са идеи на дядо ти." Ученикът бързо схванал какво ще загуби и останал при Учителя. Така, като следвал съветите на мъдреца, той решава радикално много от проблемите на своя живот и разбира, че големите проекти често отдалечават от реалността и водят до разочарования и песимизъм. Трябва ли да имаме идеи за бъдещето и да работим за тях или е по-добре да замисляме малки, но реални работи? Учителя отговаря: „Не, ще развиваш вярата и надеждата." Като казал това, Учителя докоснал онова място на главата му, където се намира центърът на вярата. С този жест той благословил тази добродетел в него и й дал сила, за да се развива и укрепва. Младежите около Вено знаеха прекрасно каква вяра имаше той. Те виждаха, че всичко, което планира занапред, се реализира. Той умееше да мечтае за реални неща и да ги постига с Божията помощ. Крум е единствен син и наследник на своите родители. Домът им се намира в някога китния квартал „Павлово", разпрострял нашироко градините си в полите на Витоша. Този дом, с който го свързват толкова скъпи спомени, той завещава на своите близки с ясното съзнание, че занапред ще живее в братското поселище „Изгрева" и ще следва духовната школа на Учителя. Още като юноша Вено проявява интерес към тайните духовни науки и мистичното християнство. В училището намира приятели и съидейници, с които основава младежко християнско дружество. Интересът му към християнските добродетели, към светото писание и духовните науки става все по-голям. Освен заниманията по изучаване на Божието слово, като председател на младежка туристическа чета той организира екскурзии с младите си приятели. Въодушевени от красотите на природата, те проникват в най-дивите кътове на Витоша. Често той си спомняше за красивите местности над Боянския водопад, където децата бродели до забрава. По-късно нашият любим приятел започва сериозно да проучва тайните и мистериите на окултните науки. Разправял ни е за спиритическите сеанси, които провеждали успешно в един по-тесен кръг от приятели. Понякога духове злосторници и шегаджии, като успяват да се представят за знаменитости, влизат в кръга на младите спиритисти, за да се забавляват или с други цели. „Тогава ние намерихме едно много ефикасно средство да се избавим от тях" сподели с нас Вено. „Призовавахме ги да говорят истината в името на Христа. Тогава те преставаха да ни смущават." Вече младеж с определени интереси, Крум замисля да отиде в Индия, за да намери своя духовен учител. Баща му обаче не го насърчава да предприеме тази „авантюра". Дали пък ако следва в Америка няма да е по-лесно оттам да посети Индия? Той трябва да намери своя учител, колкото и далече да е от родния му край. Един ден от критична статия във вестник научава, че в България се е появил странен човек, за когото мнозина твърдят, че е духовен учител. Това е времето, когато учителят Беинса Дуно вече е започнал своята просветителска и духовна дейност. Цитатите от неговото слово в критичната статия, вместо да разколебаят Крум, го заинтригуват дотолкова, че той веднага решава да отиде на Изгрева и да срещне Учителя. Вероятно, като предчувствал съдбовността на това събитие, той старателно се подготвял за него. Чувството, с което ни разказа за тази наистина забележителна среща, беше породено от голямата му почит към Учителя. Впечатляват прямотата, с която той поставя своите въпроси и сдържаната сила и простота в отговорите. Първият му въпрос е: „Вие ли сте учителят?" Учителя отговаря: „Да, аз съм учителят." Вторият му въпрос е: „Що е Бог?" Учителя отговаря: „Бог е Любов." „Третият въпрос беше личен." каза Вено. Изминава една година след тази среща, а младежът все още не е определил отношението си към Беинса Дуно като към учител и духовен баша. Според личното мнение на Крум, връзката си с Учителя той осъзнава постепенно, като един естествено развиващ се процес на пробуждане. Въпреки това тази първа среща оставя едно особено приятно чувство в съзнанието му. Скоро след това той среща един много внушителен господин, който упражнил доста силно влияние върху него. Господинът, чийто име нашият вече помъдрял приятел запази в тайна, му определя среща. Заинтригуван, Крум отива в дома му, където се провежда един доста пръдължителен разговор. Това събитие, след срещата с Учителя, е могло да бъде с фатални последствия за все още неориентирания младеж. Защото този странен човек владеел окултни тайни, благодарение на които упражнявал силна власт над хората. Самият Крум изпитва влиянието му върху себе си. Когато се завръща в дома си, тъга и силно безпокойствие го обземат. Както самият той ни обясни, състоянието му било деликатно, но усещането от него много скоро се оформило в едно съвсем определено чувство. Без особено усилие той разбира, че връзката му с нещо много хубаво, онази свещена връзка, в която вече се оформяло отношението му към Учителя, започва да губи своята сила и красота. Тогава той решава да прекрати посещенията си при внушителния господин. Резултатът от това решение бил, че състоянието на скръб и безпокойствие много скоро го напущат, а радостта и високият смисъл на живота го осеняват с присъствието си. Навярно още тогава Крум разбира, че критерият за истината е вътрешната радост, която изпитваме. Когато сподели с нас тази мисъл, в резултат от продължителната му духовна работа и силната му връзка с Учителя, която той свято пазеше, тя се бе превърнала в идея и смисъл на неговия живот. Концентрацията в една идея, когато човек я носи продължително в съзнанието си, е в състояние да промени коренно живота му. Връзката на младия човек с Учителя е една свещена, жива идея, която го преобразява. Той става възприемчив за влиянията и мислите на своя учител. В ранната утрин, далече преди изгрева на слънцето, Крум потегля от бащиния си дом в Павлово, за да присъства на утринната беседа на Учителя. За да отиде на Изгрева, трябва да мине по пътеки, които пресичат ливадите и синурите в подножието на Витоша. Много проблеми го вълнуват и той старателно обмисля въпросите, на които в днешния ден трябва да получи отговор. Дали ще има възможност да се приближи до мъдреца и да получи необходимия отговор? Дрезгавината на утринта вече се разсипва и наблизо, пред зората, която се надига на изток, върху широкия хълм изникват светлините в малките дървени домове зад боровата гора на „Изгрева". И странно, въпросите, които трябваше да зададе, вече ги няма, защото неусетно, по някакъв вълшебен начин те са се стопили и заедно с деня са дошли отговорите. Смутен от този факт той иска да влезе незабелязан между братята и сестрите при Учителя. Но Учителя се обръща към него, усмихва се и го поглежда по един много особен начин, с който явно иска да му каже: „Е, нали искаше да ми зададаш въпроси." И същевременно е ясно, че му казва още: „Не се смущавай, защото ти вече имаш отговорите." По този мистичен път на общуване са протичали разговорите между Учителя и неговия ученик. Животът на ученика в школата на Бялото братство започва от деня, в който той е избрал свободата като условие за своето духовно израстване. Будни младежи, между които много студенти, идват да живеят на „Изгрева". Официалните власти обаче не са толерантни към новите идеи. Няма сигурност за последователите на Учението. Заради принадлежността си към общността на Бялото братство някои студенти са изключени от университета. На онези, които са завършили следването си, често се пречи да постъпят на работа. Георги Радев и накои други студенти завършват следването си с отличен успех, но отказват да получат дипломите си. Те искат да докажат на себе си, че ще могат да осигурят живота си единствено чрез своето знание, трудолюбие и прилежание. Вено никога не ни показа своите дипломи, макар че беше завършил педагогия и английска филология в Софийския университет. Няколко години, подтикнат от своя идеализъм, бе учил и агрономство. По това време, предвиждайки трудностите, които ще срещнат учениците му в живота, Учителя ги насърчава да учат занаяти. Известно е, че който разчита на уменията си, е независим от всякакви политически и идеологически пристрастия. Крум отива в едно кошничарско ателие и предлага безплатно труда си, за да учи този занаят. В течение на една година той плете кошници с единственото условие, че ще бъде напътстван, за да изучи добре кошничарството. После заедно с един от приятелите си съвсем сериозно се заемат с мекичарство. Трудно е да се повярва, че занаятите са удовлетворявали техните интелектуални и духовни интереси, но поне са им осигурявали минимума средства, за да лагеруват на планината и да пазят достойнството си на мъже. Заедно със Славчо Славянски в края на пролетта и началото на лятото те обикалят маковите полета в Софийско и предлагат услугите си да събират маковото млечице. За да успеят в това нелеко начинание, те усърдно изучават къде и как се правят разрезите върху стъблото и как се събира скъпоценната течност. Предприятието приключва успешно и те разполагат с достатъчно средства. Сега могат да отидат на Рила, да се установят край първото езеро и заедно с приятелите там да подготвят лагера, който ще започне след около месец. Така се оформя една група от интусиазирани млади хора, готови да откликнат на всяка нужда в Братството и да следват Учителя. Провидението обаче бе решило младият човек да учи няколко години в чужбина. Навярно желанието му да отиде в Америка е било много безкористно и искрено, за да остане без последствия. Вместо да отиде далече зад океана обаче, Америка сама идва при него в лицето на един англосаксонец. Кой е подготвил срещата му с този човек и защо тя се е състояла по толкова мистериозен начин, никой от нас не успя да разбере. „Срещнахме се на улицата каза Крум и разговаряхме десетина минути. В резултат на това той ми предложи да уча в американски институт по теология в Гърция. И на всичко отгоре ме увери, че няма да имам материални проблеми, защото ще получавам стипендия." Учителя съветва младите хора да учат, за да се запознаят с културата и науката на своето време. Верен на своя учител, Крум приема предложението и отива да учи по специалността Служба на обществото Social service. В Гърция той има възможно най-добрите условия за учение и всестранно развитие: време за свободни занимания и спорт, богата библиотека, за да чете произведенията на философите и учените на всички времена, възможности за усамотение и медитация. Междувременно Крум успява да конструира и изработи лодка. С това скромно средство за навигация той посещава близките живописни местности. Животът в института е приятен, а той е ангажиран в най-различни дейности. Въпреки това има нещо, което не задоволява младия човек. Той се въздържаше от обширни обяснения по този въпрос, но от думите му разбирахме, че му липсвали близостта на Учителя, приятелите от „Изгрева", екскурзиите на Рила и още много други неща, които институтът не можел да му даде. Всички около него са месоядци, а той е вегетарианец. И въпреки усърдието му да убеждава състудентите си, че не е етично да се убиват и ядат животни, дори и най-будните между приятелите му проявяват слаб интерес към вегетарианството и етиката на храненето. Това противоречие между добрите условия за учение и резултатите от него, които той не е виждал да се осмислят в своето ежедневие, го довеждат до решението да прекрати следването си. Когато преподавателите му го запитват кои са мотивите му за това решение, той отговаря: „Тук няма какво да науча." По късно Крум разбира, че ученикът трябва да учи и да се реализира при всички условия на живота. Първото му желание след завръщането в България е да отиде на Рила, където е Учителя със своите последователи. Учителя обаче не одобрява прекъсването на учението му. Постепенно Крум осъзнава, че условията на неговото учение в Гърция са изключително добри и благоприятни за духовното му израстване. Той разбира още, че физическото отдалечаване от Учителя не трябва да отслабва вътрешната му връзка с него. Скоро след това той се завръща в колежа, където неговите преподаватели го приемат радушно. Те отново го питат: „Какви бяха мотивите на решението ви да се завърнете при нас?" Крум отговаря: „Завърнах се, защото тук имам необходимите условия за самостоятелна работа върху себе си." Всички са задоволени от отговора му и той продължава успешно следването си. Предстои му да подготвя реферати и да говори пред преподавателите и съучениците си по въпроси, които дълбоко го вълнуват. Любимата му тема е „методът на проблемите" при възпитанието, обоснован във философията на Джон Дюи. На церемонията по връчване на дипломите, директорът на института го поздравява и недвусмислено му казва: „Когато вървите напред, обръщайте се и назад, за да видите дали някой ви следва." Тези думи впечатляват Крум и той ги запомня добре. Преди да се завърне в София узнава, че стипендията му не е била държавна. Тайнственият благодетел не успява да скрие благодеянието си. Словото на Учителя и размишленията в слънчева Елада върху съществени проблеми на битието оформят характера и мирогледа на Крум. Той продължава да следва пътя на своя учител, който е винаги до него. Въпреки че не обичаше да говори за личния си живот, все пак веднаж, когато някой загатна за изключителните му знания и мистични прояви като на посветен или учител, той веднага възрази: „Учителя стои много високо!" Почитта и признателността му към онзи, който с Божията помощ бе преобразил живота му, бяха големи. Никога не забелязахме да изтъква своята личност и да измества в съзнанието ни образа на Учителя. Неусетно, по различни поводи, в процеса на общуването той ни оставяше сами да разберем същественото на личния му опит в школата на Учителя. Като младеж с деликатна натура, в един труден период здравето му се влошило. „Учителя ме спаси!" каза Вено, без да навлиза в подробности. Ние знаехме, че в моменти на изпитания една невидима сила му помагала и го запазвала от тежки злополуки. Животът, посветен на обществото, изисква жертви. Силните лични чувства са бастион за егото, за онзи, който не обича колективния живот и отхвърля идеята за общото благо. Крум живее в общежитие с приятелите си в „Изгрева" и изучава правилата на „живота за цялото". Младежите работят мозайка в работилницата на брат Бертоли, а тя се намира в западните покрайнини на София. Привечер те се завръщат в „Изгрева", който вече се оформя като квартал зад Борисовата градина. Това място, където се събират благодушни и интелигентни хора, въплътява идеята за духовен мир и благополучие желания от светците Едем на земята. Мнозина мечтаят да се приютят в този свят, стоплен и оживен от изобилието на слънчевите изгреви, да се отдадат на медитация, да се потопят в мир и святост и да пият духовна благодат. Така си представял живота на „Изгрева" и нашият млад приятел че ще отдаде своята душа на блаженство в царството на Духа, потънал в съвършена медитация. Вместо това обаче той трябва да става в най-ранни зори, да бъде между първите на утринното слово на Учителя и след това да прекара целия си ден в прохладната работилница на брат Бертоли. „Завръщам се вечерта и сядам да медитирам." разказва Вено. „Умората обаче бързо надделява и неусетно заспивам. Така разбрах какво е медитацията при Учителя." Живот за цялото, шлифоване на скъпоценния камък в душата на ученика и събуждане на съзнанието му за възприемане на Божието слово такъв по същество се оказал животът на Крум в духовната школа на „Изгрева". Останалото е било устояване на духовните идеи, изпитване и затвърждаване на знанията чрез приложението им в живота. Свободният човек се отличава с три особени качества: силна интуиция, свободна мисъл и непрекъсната връзка с разумния свят. Човекът на третото хилядолетие, за който вече се говори в будните научни среди, ще бъде много по-интуитивен и разумен в отношенията си със силите на природата. Мисълта му ще се освободи, той ще добие ново съзнание с по-големи творчески възможности. Вено притежаваше в голяма степен тези паранормални качества. Поведението му изненадваше и дори шокираше със спонтанната импулсивност и бързите, често изненадващи и абсурдни реакции. То се тълкуваше от мнозина като своенравие. Независимостта на характера дразни и предизвиква конфликт със света. Вено знаеше добре това и приемаше спокойно конфликта като естествен и неизбежен. Затова веднаж каза: „Не ме защитавайте, ако говорят лошо за мен!" Впечатляващо беше, че в поведението му не се забелязваше нагаждане към случайно стечение на обстоятелствата в живота. Които го познаваха по-отблизо обаче знаеха, че в своите решения и действия той беше изключително благоразумен. Това се потвърждаваше от много събития в живота му. Очевидно съдбата му е била такава на човек, който изповядва истината чрез всяко свое действие. Очевидци разправят една забавна случка на „Изгрева". Учителя и няколко изгревчани седят на дървена пейка и разговарят. Времето е приятно, а всичко наоколо предразполага и унася в мечтания, подтиква те да споделиш с ближния своите радости и тревоги. В един момент се чува пукот на чупеща се дъска и насядалите падат на земята, но без Учителя, който спокойно се изправя сред тях. Урокът е добър във всеки момент ученикът трябва да има будност на съзнанието. Свободният човек не пада той е независим от обстоятелствата в живота. Вено бе ученикът, който винаги стоеше изправен между нас. Той никога не падна, не претърпя провал в прекия смисъл на думата. Ако нещо не вървеше, както трябва, това се дължеше на неуместна чужда намеса. Но и тя не определяше финалния резултат, защото вярата в успеха винаги надделяваше. Затова на Вено не липсваха нито воля, нито умение. Веднаж в летния лагер при Седемте езера на Рила Учителя дава знак на младежите, че хлябът е на привършване. Неколцина от тях, между които е и Крум, веднага потеглят, за да изпълнят поставената им задача. В късния следобед, завръщайки се с чували, заметнати на гръб, те узнават, че поради забрана на властите, не могат да минат по познатия им традиционен път. Да не изпълнят поръчението на Учителя също не могат. Тогана решават да поемат по един обиколен път през горите. Залутани в настъпващата нощ, те попадат сред гъсти клекови храсталаци, но продължават да вървят все нагоре и нагоре. Късно през нощта, изподрани от клека и плувнали в пот, те се появяват в рилския лагер. Удовлетворението е огромно лагеруващите братя и сестри са осигурени с хляб за няколко дни. Тази воля за борба и успех не изоставя Крум през целия му живот. Трудностите предизвикваха у него едно особено състояние на възбуда, което предвещаваше успех. Той вярваше, че духовният човек, ученикът на Любовта не трябва да се оставя да бъде измамен и победен. Та нали доброто е по-силно от злото! Да си добър не е слабост, то е сила, която побеждава. Затова Вено обичаше да казва: „Ако Бог е с нас, кой може да е против нас!" Той искаше да даде живот на тази истина, да види нейното потвърждение в живота. Защото да си идеалист това означава да бъдеш човек, който побеждава със силата на духа. Слабостта, безусловното отстъпничество, липсата на вяра в успеха служат на онези сили, които са изневерили на Духа на истината. По-късно, когато отива в Англия, за да занесе там идеите на Бялото Братство, той дефинира в една-единствена фраза своята позиция. Поводът е следният. Англичаните със своята непоправима воля на властни благодетели предлагат на Крум да участва в подготовката на едно предаване на Би Би Си, което да разобличи властите в България за това, че преследват адептите на Бялото Братство. На това предложение той отговаря: „Ние ще водим нашата собствена борба!" Тази е позицията на силния, на свободния човек и на идеалиста, който знае, че ако сам не постигне свободата си, никой няма да му я поднесе на тепсия. А свободата е едно Божествено право на съществувание, естествено състояние на душата. За Вено духът на свободата е Дух и на величествената Рила, където космическият пулс на живота се долавя по високите върхове и плата на планината. И Крум е често горе, там са мечтите му, там е и силата неговата връзка с Разумния свят, с чиято помощ той ще ги реализира. Често му се налага да минава по заледени хребети, където под отблясъците на слънчевите лъчи зеят дълбоки пропасти, а снежни козирки надвисват бездни. Там само една погрешна стъпка може да сложи край на мечтите му. Когато шеметно се спуска със ските си по полегатия склон, скрити под пухкавия сняг опасности го дебнат. Огледалната ледена кора под снега го изненадва и той се устремява неудържимо към дълбоката пропаст. Присъствието на Духа обаче му подсказва спасителната идея камъкът, който е надигнал леда трябва да убие скоростта, за да насочи ските си в друга посока. Когато го съзира, другият му шанс е да отиде върху спасителното препятствие. Секунда, две отлитат във вечността... и той успява. Близката реалност на вечността остава долу, в сенките на пропастта. Когато в късна есен с раница на гръб възлиза сам по поляните над иглолистните гори, тишината кънти под стъпките му. Ненадейно пред него излизат четири вълка и, настръхнали, жадно се взират в него. Вечното предизвикателство на дивата природа стои пред Вено на около петдесетина метра. Време за размисъл няма. Някаква първична сила се надига в него, той й се доверява, оставя я тя да действа вместо него. Тогава бойният вик на индианците се изтръгва из гърдите му и отеква в планинските простори. Вълците познават този глас, неговата сила. Пламъкът в жълтеникавите им очи угасва, те се разколебават и миг след това се оттеглят по своя път. Коя бе тази сила, която въплъти индианеца в сърцето му? Учуден от неочакваното си преображение, изникнало из дебрите на неосъзнатото, Крум наблюдава отдалечаването на вълците, които с отмерен и плавен ход изчезват зад близкото възвишение. Походката на вълците го впечатлява повече от тяхното странно поведение. „Вълците ми дадоха един добър урок" завърши разказа си Вено. Ако животните не могат да направят зло на посланика на Любовта, как е възможно тогава човекът да допуска насилие над подобните си? За онзи, който живее в противоречията на днешния свят, то е естествено, както са естествени студът през зимата и горещините през лятото. Той не може да примири доброто и злото в живота си. В борбата за живот само Божията любов може да сближи хората въпреки различията между тях. Универсалната Любов владее над всички живи същества. Ако сме нейни носители и искрено я изповядваме, чрез нас тя ще говори на животните и растенията. Те ще дойдат при нас и ще приемат мира на Любовта. Докато в отношенията на хората има дипломация, чийто език изисква смислов превод, то животните схващат само езика на Любовта. Една случка с Вено потвърждава правдивостта на това твърдение. Веднаж, поради спешна работа в града, той трябвало бързо да слезе от Рила. Някъде между хижа „Вада" и местността „Гюлечица" той решава да се възползва от „млекарката" камионетката, която превозва млякото от овчарниците до мандрите. Крум се отправя към близкия овчарник, откъдето по това време тя трябва да потегли към града. Пътеката през гората вляво го отвежда до широка поляна, в дъното на която е „млекарката", а встрани овчарите с кучетата. Овчарските кучета са едри и обикновено нападат всеки непознат, който дръзва да се приближи до стадото. Когато Крум се появява, десетина от тези кучета се втурват с бесен лай към него. Пред тях тича бяла кучка, а другите устремно я следват. Във внезапно възникналата ситуация овчарите нямат време да реагират и стъписани очакват да се случи неизбежното, т. е. най-лошото. За тяхна най-голяма изненада, вместо да отстъпи бързо на безопасно място, човекът отсреща се настанява на един дънер, неподвижен в очакване кучетата да връхлетят върху него. Крум съсредоточава цялото си внимание върху бялата кучка. „Ако я спечеля на моя страна мисли си той другите сигурно ще я последват." И той й изпраща цялата си любов, обгръща я със светлината на своя мир. Същевременно описва светъл кръг около себе си, в който само приятел може да проникне. И чудото става. Когато влиза в този кръг, кучката престава да лае, спира своя бяг, започва да върти опашка и вече по-бавно се отправя към него. Другите кучета също утихват и, задружно махайки опашки, отиват при Крум. Той се изправя и в кортежа на новите си приятели спокойно се отправя към овчарите, които зяпнали в почуда, не могат да повярват на очите си. „Универсалният език на Любовта каза Вено изисква пълен мир и абсолютно никакво колебание. Всичко ще е всуе, ако описвайки кръга, държиш камък в джоба си." Законът е силен, но и много строг. Млекарката тръгва и, без нови приключения, безпрепятствено го откарва в града. Понякога Вено ни изненадваше с дела, които не се побират в стандартното въображение. Бяхме на зимна екскурзия над хижа „Алеко". Между нас имаше и две по-млади сестри. Компанията ни впечатляваше със своето добро настроение, а сигурно и с присъствието на един по-възрастен човек. Някои мъже имат поведение, по-комично от това на петел върху бунище. За тях появата на друг мъж край бунището е обида и накърняване на мъжкото им достойнство. Ние възлизахме бавно по тясната пъртина, унесени в интересен разговор. Внезапно пред нас се появиха два петела от рода на описаните по-горе. Като забелязаха възрастния мъж между двете госпожици, те веднага изпънаха шии. Когато се изравниха с нас, единият с насмешка в гласа се обърна към Вено: „Ехе, по-кротко! Накъде с тези млади госпожици?" Вено го погледна и с блага усмивка сложи ръка на рамото му: „На лека разходка" отвърна той. При тези му думи мъжът се свлече на земята с подкосени крака, като ударен от мълния. Той бе така изненадан, че, надигайки се от снега, едва смотолеви: „Хей, внимавай какво правиш!" После, без повече коментари, с подвити опашки „петлите" бързо се отдалечиха зад нас. Тази случка ни развесели. Ние я отминахме без коментар, като че ли всичко беше съвсем естествено и в реда на нещата. Въпросите обаче останаха без отговор и до днес, защото силата, която повали арогантния мъж, бе леко положената върху рамото му ръка на един възрастен човек. Някой ще каже, че хлъзгавият път е изненадал присмехулника. Но не е ясно защо при хлъзгането не бе отнесен встрани, а се сгъна и безсилен се свлече намясто. Като разказвам тези случки из живота на Вено, неусетно влизам в противоречие с убежденията си, както и с позицията на свободния човек. Защото, като човек изключително чувствителен към истината и психолог, той избягваше външния ефект от своите паранормални способности. Случваше се някой, като заговори за Учителя, да изтъква неговата магическа сила. Вено отклоняваше разговорите на тази тема; не искаше да стимулира слабости, които водят към фанатизъм. А и Учителя съзнателно бе показал много малко от онова, което знаеше и можеше. По този повод Крум каза: „Не това е същността, то е външната страна, която допада на хора с повърхностни схващания." То е вече внушаване на сила, на власт и страх, изместване на любовта в заден план и отклоняване от същността на проблемите. Подобна е позицията на материалиста, който се осигурява добре отвън, преди да заговори за хуманизъм и мир между човеците. Така или иначе мнозина не харесваха Вено или явно се настройваха срещу него. Навярно, ако прочетат тези редове, те ще се настроят още повече срещу нашия приятел. Поради тази причина не съм се заел да браня свободния човек, понеже той не се нуждае от това; нито пък имам амбицията да правя ретуш на образа, който той сам си създаде. Приживе Вено бе приел съдбата си и бе извинил онези, които не можаха да го приемат. Ако пиша тези редове, то е, защото живият пример на този забележителен българин ни е нужен, защото болезнено се нуждаем от такива примери. Затова, без да отивам в крайности, ще споделя с читателите още няколко интересни случки. Те са разказани лично от Вено с единствения мотив поуката от тях. Вено имаше едно забележително качество той знаеше безпогрешно докъде може да отиде в действията си и в кой момент да спре. Едно от златните му правила бе: „Не искай от човека повече от онова, което е способен да даде." От по-способните той изискваше сериозна работа дотолкова, доколкото в тях имаше естествена вътрешна готовност. Самият той беше пример за безкористност, всеотдайност и прилежна работа за Божието дело. Млади хора от три поколения години наред учеха при него английски език. За тази си дейност той не взе нито лев. Беше изключително добър астролог, физиогномист и хиромант. В това се убедихме от срещите ни с него, посветени на тези науки. „Най-опасното нещо са парите!" казваше той. „Винаги е за предпочитане да дадеш от себе си, отколкото да оставиш съмнението, че вършиш нещо за лично облагодетелстване." Девизът на свободния човек Вено беше: „Ученикът върви в своя път и пази своя мир." Този мир той носеше винаги в себе си. Лицето му бе открито и чувствително, лице на изключително активен човек. Погледът му чист и проницателен. Този вътрешен мир, чистотата и проницателността му позволяваха да вижда по-далече и да предвижда събитията. Самият той наблюдаваше редовно лицето си. Ако сянка от нездраво чуждо влияние се появеше по него, той търсеше причината, за да я отстрани навреме. Кожата на тялото му бе фина и витална. Духовното му име идваше от Овен огнения астрологичен знак. Беше роден на трети април, а брат Кирчо Лъвчето на четвърти април. Честваха им рождения ден почти в едно и също време. Тази близост пораждаше приятелство, но не и подобие в темперамента и характера. Брат Кирчо Лъвчето беше сърдечен и импулсивен ентусиаст. По повод на рождените им дни и приятелството между двамата, веднаж Учителя шеговито казал: „Четири да слуша три!" Мирът и спокойствието на Вено възбуждаха нервите и дразнеха някои хора. Други пък напротив успокояваха. Неговото присъствие беше тест за възможна взаимност в действията, изпитание, след което идва спокойна увереност, радост и подем на духа. Когато едно благородно дело е добре обмислено и подготвено, добрият му завършек зрее като плод под лъчите на слънцето и идва като божи дар. Интуицията на свободния човек му позволява да работи с радост и да жъне успехи. Хоризонтът му е открит и той вижда далече пред себе си. През 1943 година започват бомбардировките над София, а през пролетта на 1944 година Учителя отива в Мърчаево. По това време Крум е секретар в Института по рационализации, основан по негова инициатива. Той ръководи основни дейности на института. Същевременно е винаги близо до Учителя и Братството. Поради зачестилите бомбардировки директорът на това научно учреждение решава институтът да бъде преместен далече в провинцията. Тази перспектива не се харесва на болшинството от служителите, а и цялостното преместване изисква повече време и средства. Крум е убеден, че едно благоразумно отдалечаване към западните покрайнини на София ще им осигури необходимата безопасност. Освен това той държи да бъде близо до Учителя и да участва в живота на Братството. Затова решава да вземе в свои ръце инициативата и без знанието на директора, който по това време отсъства няколко дни, успява да премести института. Всички са доволни, но конфликтът с директора е неизбежен. Вено е в кабинета на възпламенения от недоволство началник. Възмущението на директора е голямо. То надига яростни вълни на гняв и ги стоварва върху човека, дръзнал да пренебрегне неговата личност и авторитета му. Нашият приятел обаче е убеден в разумността на постъпката си и спокойно посреща необузданите изблици на началника си. Гневът на обезумелия в безсилието си директор расте, а човекът срещу него е тих и невъзмутим в своя свещен унес. Двете сили стоят изправени една срещу друга, но по всичко се вижда, че изходът от сблъсъка е вече предрешен. Крум бързо долавя приближаването на критичната точка. Не свали ли високото напрежение, грубият проводник очевидно няма да издържи и ще прегори пред очите му. За да не се случи това, той се включва в мрежата и отвежда излишния заряд. Любовта е мощен трансформатор на напрежението, което възниква в човешките отношения. Така конфликтът, предизвикан не толкова от американските бомбардировки, колкото от твърдостта на българския характер, е решен благополучно. Крум остава до своя учител, защото знае докъде да отиде не по-далече от Бояна и не по-горе от допустимото напрежение. Интуицията е качество на добрия проводник на Любовта, на Мъдростта и на Истината, светилник на будното съзнание. Източно от софийския квартал Симеоново, сред хълмовете върху югоизточния склон на Витоша бяхме намерили едно закътано място, една огрявана от слънцето полянка край нискостъблена гора. Бяхме я кръстили „Брезичките". Всяка неделя си давахме среща на това място. Тук системно се водеха интересни разговори с Бате Крум. Често подготвяхме екскурзии до Рила или правехме проекти за летуването ни там през август. В един тих и слънчев, но прохладен ден Крум е на поляната, заметнат с шаечната си пелерина. Наблизо, върху каменно огнище ври чайник. Младежите поддържат огъня, а разговорът тече спокоен и увлекателен: за Учителя и неговото учение, относно „Астрология на личността" от Дийн Ръдиер, мистиката на Сведемборг, универсалните идеи във философията на Юнг и пр. Разговорът е оживен, но Крум стои неподвижен, вглъбен в мислите си. След време някои от младежите се раздвижват и тръгват за гъби из близката борова горичка. Не минава дълго време и те са отново край огъня. „Реколтата е богата ще ви каня на гъби с ориз!" казва една сестра. После отново присядат около Вено. Сега той споделя нещо, което току-що е преживял. „Казват ми: „Стой абсолютно спокоен, не мърдай и не ставай!" Подчиних се на този глас и, следвайки търпеливо съвета, не направих ни най-малкото движение. И все пак, при това слънце и това спокойствие, защо ли трябваше да не се движа! След време съзрях една пепелянка да се измъква изпод пелерината ми. Тя се изви между тревите, бавно се изтегли към храстите и изчезна. Беше се свила под пелерината ми, за да се стопли. При най-лекия натиск е могла да ме клъвне и да излее отровата си." Разговорът продължава. „За да те ползва интуицията, не се води от логиката. Ако не следваш интуицията си, тя ще те напусне. Логиката се ръководи от гласа на личността, а интуицията от универсалния разум." каза Вено. Ето и един друг случай. Вено е на зимна екскурзия в Рила с двама приятели. Те напредват със ските си върху леко нагънатия склон, под висок хребет на планината. Снегът е хрупкав и улегнал. Вено е напред, а приятелите му следват ледените следи, оставени от ските му. Изведнъж той спира, както се спира човек на оживен кръстопът. В следния миг, само на пет стъпки пред него, снегът се отцепва и снежна лавина потича надолу с глух грохот на триещи се късове заледен сняг. „Вълнуващо е да я наблюдаваш от такава близост." сподели Вено с нас. „Видях я малко преди да тръгне и това ни спаси. Ние продължихме пътя си, силно впечатлени от това природно явление." В 1969 година изобилен сняг през месец август събаря палатките в лагера на Братството при Седемте езера. Лагеруващите, между които има възрастни хора и деца, са в бедствено положение. Трябва спешно да се организира извозване на пострадалите с автобуси от хижа „Вада". Вено тръгва веднага за Самоков. По пътя на пристъпи го застига силен дъжд. В града успява да издейства автобуси, уговаря час, в който трябва да са на хижа „Вада" и незабавно поема обратния път. В уговореното време хората трябва да са слезнали с багажите си, а следобедът тече. Необходими са големи усилия, за да преодолее бързо стръмнините. Езерата и върховете над тях вече са пред него. Времето обаче бързо захлажда. Потта залепва мократа риза за тялото му. Горе вече стягат багажите. Крум е навсякъде, всички прибират палатки и вързват денкове. Той се чувства достатъчно силен, за да поеме цялата тежест на отговорността. Едва намира време да се преоблече. После поема надолу с кервана от коне и хора. Мнозина остават да чакат горе за следващия превоз. И отново дъжд, чийто хладни капки пронизват тялото му. Той извежда хората на „Вада" и, когато вече е спокоен за тяхното успешно настаняване в колите, отново поема обратния път. Сега чувства, че студът взема надмощие над него. „Не казва си той не трябва да се отпускам!" И ето, че нови сили идват свише и благословение изпълва душата му. В града Вено се възстановява от умората. Треската, която прекарва почти на крака, скоро го напуска. Той се чувства малко отпаднал, но е активен и отново полезен на всички. Понеже няма жилище, временно спи в един таван, където опъва палатката си. Така изкарва една зима. Приятелите му настояват да отиде на лекарски преглед. Установява се, че е прекарал възпаление на дробовете. Диагнозата е плеврит. След няколко месеца състоянието му се подобрява. Тогава възниква друга беда. Сестрата, при която е сега на квартира, има семейни проблеми и той трябва да напусне жилището. Изглежда че след всичките изпитания, които не сломяват духа му, съдбата вече ще отстъпи пред волята му за живот и дейност. Крум намира една малка дървена къщурка изоставена дъсчена барака на улица „Жолио Кюри". Той я облицова отвътре с картони от кашони, покрива ги с тапети, а в малкото антре успява да импровизира мивка и дрешник. Отоплението му се състои от електрическа печка с два реотана. В това забележително със своята скромност жилище започнаха нашите редовни срещи. Тук идваха млади хора за съвет, студенти и аспиранти, за да изучават английски език, и приятели на Вено. Зад тази сива дървена къщурка бе вече по-богатата барачка, в която е живял ненадминатият интелектуалец на Братството Георги Радев. В този дом временно се помещавах аз. Привечер пресичах улицата, за да отида при сестра Верка Куртева. Често тя ме канеше на ангелска супа в дома си. След скромната, но приятна вечеря, слушах разказите й за Учителя и Братството. В тези три къщички, сред все още запазените овощни градини, започна моят живот на „Изгрева. Там са и спомените ми за срещите ни с Вено и с Духа на Братството. По-възрастните хора от онова поколение, което израстна непосредствено след 1944 година, наверно не са забравили двете намаления на цените в периода около 1952 1955 година. Но едва ли днес някой знае, че те се дължат на Общия работнически професионален съюз. По това време Крум е поканен да работи като секретар в българските профсъюзи. На комунистичесското правителство в първите години след войната липсват специалисти в областта на науката, образованието и организацията на производството. Тогава някой от върховете на властта си спомня за онзи дързък младеж, който приема риска да бъде преводач на американката Ада Рай при една неофициална среща в Борисовата градина. Новите управници виждат в негово лице подходящия човек, способен да оглави Централната комисия по трудови норми към профсъюзите. Крум приема тази длъжност и много скоро, благодарение на неговите умения и настойчивост, в страната ни се изграждат професионалните училища. Не е лесно да убедиш материалисти, че всеки млад човек има своеобразни качества и дарби, с които трябва да бъде съобразена неговата професионална ориентация. В онези години властва теорията, че от един младеж с математически наклонности чрез обучение при подходящи условия е възможно да се създаде прекрасен поет или журналист. Музикално надареният пък може да бъде преобразен и да стане ентусиазиран строителен работник. Тази теория впоследствие се наложи и даде удивителни, но и парадоксални резултати всестранно надарени личности, които дадоха облика на нашето общество под званието „специалист по всичко." Кой от нас не се е възхищавал от образоваността и високата култура на бояджиите например? Крум обаче не е адепт на Лисенковата теория. Като психолог, добър астролог и френолог той има други схващания. Той знае, че ако един орган, респективно дадени качества в човека, са по-силно развити, те изискват съответно и по-голяма активност. От Учителя знаем, че дългите ръце обичат да се протягат и да пипат, понякога и в чуждите джобове. Интелектуалците с по-тясна длан и дълги пръсти пък имат по-крехко физическо здраве. Широките и силни ръце с големи пръсти подтикват към физическа дейност; те изискват активна ръчна работа. Вено, който притежаваше високо чело и съразмерно развит нос, имаше активна мисъл и бързи интуитивни реакции в отношенията с хората. Дланите му бяха широки и силни, а ръката му бе дарена с пръсти на интелектуалец. Той въплътяваше характера на човек на делото. С тези си качества и благодарение на натрупания вече житейски опит, той успява да подобри значително условията за обучение, както и да даде добра професионална ориентация на много млади хора в България. Комунистите са доволни и му предлагат още по-висок пост с ранг на министър. Смущава ги само фактът, че Крум принадлежи към общността „Бяло братство". Един ден го питат: „Какви връзка има между Бялото братство и белогвардейците?" Вено отговаря по следния начин: „Белият цвят отразява пълния спектър на слънчевите лъчи, без да ги задържа в себе си. Белите братя са като белия цвят не задържат материалните блага за себе си, а ги отразяват в света за обща полза." „След това обяснение, не ми зададоха повече въпроси относно принадлежността ми към Братството." завърши разказа си Вено. Когато профсъюзите загубват независимостта си от държавата, той разбира, че неговата дейност, колкото и да е висок постът, който заема, няма да бъде вече ефикасна и полезна за обществото. Затова отказва да приеме направеното му предложение, напуска работата си в профсъюзите и заминава за Рила. При Седемте езера си наранява крака: „Кръвта, която изтече, сне от мен една тежест каза той. Величествена Рила ми каза, че съм платил един свой дълг." Пред възможността да получи министерски пост или да стане обикновен строителен работник, той ще избере свободата на човека между обикновените хора. В строителната бригада започва работа като подчинен на шестнадесетгодишно момче и смирено изпълнява нарежданията му. Оръжията, с които ще пази свободата си сега, са чукът, лопатата и мистрията. И той внимателно ги избира и подготвя. „Мистрията трябва да е от добра стомана и абсолютно гладка. Иначе лепи и завлича цимента." Той я купува на старо и внимателно я почиства, та да блести. „Когато загребваш сместа от цимент и пясък, гърбът трябва да е изправен. Ако се сгъваш, силите бързо отпадат." обясни Вено. След една година той е вече майстор от седми разряд и ръководи строителна бригада. Сега отново може да посвети силите си в служба на обществото. „Свободен е само онзи, който е свършил работата си" обичаше да казва той. По-късно, когато цивилни полицаи правят обиск в дома му, ще открият под леглото му тежко дървено сандъче. „Аха, ето го оръжието" мислят си те. Когато го отварят, за тяхна най-голяма изненада откриват инструментите на строителя Вено. „Взеха ми окултната литература, но за щастие не се заинтересуваха особено от „Астрология на личността." Не пожелал да се раздели с ръкописа на тази книга, която лично бе превел. Естествено възниква въпросът: Можем ли да бъдем свободни в един свят, в който се упражнява власт на влияние и насилие. Освен това някой с основание може да запита: „Какво е отношението на свободния човек към светските власти?" Мисля, че то е сходно на отношението на възпитателя към децата. Уверен съм, че Вено би казал: „Властта осмисля живота на тези хора така, както игрите детството." Той ги разбираше и приемаше такива, каквито бяха в момента. Знаеше, че един ден и те ще оставят оръжията на властта, за да опитат силата на Любовта. Днес обаче Бог ги учи на бдителност, да наблюдават добре и да анализират явленията в живота. Като скромен и потаен човек, Вено беше привлекателен обект за тяхното внимание. Това обстоятелство обаче не е повод нашият приятел да промени естествения ритъм на своя живот. Той си е купил приятно ухаещ ръчен хляб. В хляба са вкусът и силата на живота, който лъха от него, когато е пресен. В една слънчева алея на парка „Заимов" Вено наблюдава игрите на светлината, която трепти в короните на дърветата. После отчупва къс от хрупкавата кора на топлия хляб. Кой може да наруши тихата му радост, спокойната му съвест. Уви, не му остава време да вкуси сладкия къшей хляб, защото в този миг откъм гърба му внезапно се появява неговият стар познат, сянката, която иска да знае всичко за него. Вено спокойно поднася отчупения къшей на цивилния полицай: „Заповядайте топъл е!" И го кани да седне до него. Докато техният разговор тече, наблизо двама униформени милиционери крачат напред и назад, внушават авторитета на властта. Цивилният полицай запазва добър тон, но не е доволен: „Младежите да работят. Ако работят, няма да ги закачаме." В гласа му има колебание и странна нотка на уважение към този човек „Ще работят казва Вено. „Така е по-добре." Представителят на властта става. Той е малко смутен и не съвсем уверен, че е изпълнил мисията си. Защо неволно изпита уважение към Крум? Мъчителен въпрос, отговорът на който отлага за утре, за новите си срещи с човека, който върви по свой път. По друг повод той отново ще го потърси. Защото Вено олицетворява духа на Братството, завещан от Учителя, авторитета и спонтанната сила на ученика на Любовта. При друг случай, благодарение на своите феноменални качества, той спаси нашия малък палатков лагер под „Сфинкса" на Рила. Събуждам се от сутришния хлад в палатката, надигам се и започвам приготовлението си за изгрева на слънцето, което скоро ще озари „Благословената долина" пред „Сфинкса" горе, на половин час от лагера ни. Вън е все още тихо. Вслушвам се, за да доловя присъствието на приятелите си, но чувам тежки стъпки и непознати гласове. Внимателно отварям палатката си и в сумрака съзирам силуетите на милиционери и на цивилни хора. Какво означава това? Случайно ли е присъствието им в лагера или е внезапна проверка? Може би ще трябва да се легитимираме веднага! Какви ли ще са последствията? Спокойствие, приятелю! Та нали имаме саморъчно написаното разрешение от коменданта на Рила нашия приятел бай Кънчо. Измъквам се от палатката и отворям широко очи. Пред скалите вляво се откроява странен силует. Взирам се и разпознавам Вено, седнал с достолепието на болярин върху голям скален къс. Стройната фигура на Мария е вече до него. Никога не го бях виждал в този странен вид спретнат, в официален костюм и с безупречно изгладена риза; същински тиролски турист. Непознатите се отправиха към него. Той се представи, като подаде ръка на очевидно отговорните личности, между които имаше полицийски инспектор и представител на Българския туристически съюз. Проведе се кратък разговор, от който те разбраха, че Вено е турист с дългогодишен опит. В ръцете си той държеше документа, който оправдаваше нашето присъствие на това място. Като се увериха в абсолютния ред и чистота в лагера ни, отговорните личности заявиха: „Можете да останете тук, колкото желаете." Какво облекчение и каква радост от неочаквания обрат на събитията! Гостите се сбогуваха любезно с нас и потеглиха към хижа „Мусала". А ние тръгнахме към „Сфинкса", за да търсим отговор на въпросите как Вено узна за тази внезапна проверка, откъде беше взел официалния си туристически костюм и как съумя да дойде при нас толкова рано? Защото палатката си беше опънал в клековете край хижа „Ястребец", която отстои на около 45 минути от нашия лагер. Въпросите очакват отговор, а „Сфинксът", уви, и до днес загадъчно мълчи. Летуване под "Сфинкса", х."Мусала" Неведнъж в разговорите ни Вено е казвал: „Законите на физиката, химията, астрономията, математиката и другите науки са точни и строги. Не по-малко точни и строги са законите, които управляват процесите в духовния свят." За да бъде през август на Рила с приятелите си от строителната бригада, те трябва да са свободни след края на юли. Бригадата е мобилизирала всичките си сили и бързо, но качествено излива стълбището на високата сграда срещу централната поща в София. Управлението не е в състояние повече да осигурява необходимите материали и ги пуска в неплатен отпуск. Пътят към свободата е открит и те отново са на любимата планина. След 1972 година възниква идеята да се монтира голяма палатка пред кухнята на летния лагер в Рила. Вено настоява да не се прави това. Той е убеден, че моментът не е благоприятен, защото интуитивно чувства, че властите са станали по-чувствителни към разширяващата се дейност на Братството. Ентусиастите обаче надделяват. Палатката е издигната и при лошо време приютява концертите и молитвените събрания, които се провеждат ежедневно. Естествено всички са доволни и поздравяват изпълнителите на това благородно дело. На следващата година обаче лагеруването при „Седемте рилски езера" е забранено. Да се лишим от живота на планината за нас беше толкова убийствено и тъжно, колкото да се отнеме майката на невръстни деца или светлината, въздуха и водата на разцъфтели цветя. Заради благото на всички българи и на България, в сърцето на която е духът на Рила, този живот трябваше да продължи. Убеден в това Вено ни качи още по-високо и ние опънахме палатки на 2600 м при „Салоните". После се установихме край хижа „Ястребец" и накрая лагерувахме под „Свинкса", срещу хижа „Мусала". След няколко години интензивен живот, отново опънахме палатките си при Седемте езера, с които ни свързват толкова много спомени за Учителя и неговия ученик Вено. * „Христос казва: „Тесен е пътят към живота!" То значи: само в тесния път, само в мъчнотиите се намира истинският живот. Онзи човек, който иска да добие истинския смисъл на живота, само той ще намери тесния път." „Майка, която не може да вложи Божествена идея в своята дъщеря, не е майка; и баща, който не може да вложи една Божествена идея в своя син, не е баща. И всички майки, чийто дъщери не ходят по техните пътища, нямат дъщери; и всички бащи, чийто синове не ходят по техните пътища, нямат синове; и всички ученици, които не ходят по пътя на своя Учител, не са ученици нищо повече." „Аз зная, че учениците трябва да живеят съобразно учението на учителя си. Ако учениците не ходят в пътя на своя учител, какъв учител е той?" „Днес всички питат: „Где е животът?" Где е смисълът на живота? Животът е в тесния път, в тесния път е смисълът му. Оттук изваждам един закон: ние изгубваме живота си, понеже ходим в широкия път." „ Тесен е пътят!" Не търсете широкия път! Учителят Беинса Дуно, 11 януари 1925 г. София. __________________________ Източник: СВОБОДНИЯТ ЧОВЕККрум Въжаров - Вено Павел Желязков Тесният път

КРУМ ЯНАКИЕВ ВЪЖАРОВ Крум Янакиев Въжаров* е роден на 4.04.1908 г. , 1h22' в София. Баща му е професор Въжаров по физика и родът им е от град Трън. На Асцендента изгрява знакът Козирог, който оформя едно слабо тяло, с тесни гърди, тънка шия, тъмни фини копринени коси, бледо лице и малки подвижни очи. Говорът е спънат и долните крайници - краката, по-къси от тялото и му дават малко несигурна походка. Жизнеността му е слаба и детският му период е протекъл трудно, с много болезнени състояния. Господарят на хороскопа, (Сатурн) е в падение в Овен, където е най-слаб и най-лошо се проявява. Минавайки детския период, тялото му укрепва и към 19- годишен идва в братството. Има силна амбиция да бъде признато неговото превъзходство и подозрителност, че другите искат да отнемат наградата от признанието му. От това следват много ненужни тревоги и неприятности. Крум има в първи дом Уран, което го прави много оригинален и ексцентричен. Изпитва удоволствие да действа обратно на условностите и обичаите, да изглежда странен. Винаги е постъпвал оригинално, различно от другите. Уран е наранен и той защищава своите схващания против всичко до смърт. Има неспокойна природа и зовът на далечни страни са непрекъснато в ума му - Америка. Уран му е в Козирог и го подтиква към планината, да води групи от младежките години (Сатурн в Овен). Нараненият му Уран му дава колеблив, своенравен, капризен и опърничав характер, който трябва да командва. На 11 години той загубва майка си, починала от рак, но той я чувства жива до себе си и разбира, че постоянно го наблюдава - интуиция от Уран ( - Уран тригон Луна). Взел да съзнава, че не трябва да прави никакви бели, защото тя всичко вижда. Живя в кв. Павлово с баща си. На 14 години станал председател на младежката група на туристическото дружество „Момина скала”. С децата провежда големи екскурзии. В гимназията става председател на младежкохристиянско дружество и развива голяма дейност, като изнася десетки духовни беседи. След завършване на гимназията, заедно със Славчо Печеников започнали да правят сеанси и да викат духове, което траело 5 години. Четял Ани Безант и Ледбитер и пожелал да отиде в Индия, където да намери своя Гуру - духовния си учител. Казва на баща си, че иска да отиде в Индия, но той грубо му отказва. Тогава се мъчи да го склони да отиде да учи в САЩ със скритото желание оттам да отиде в Индия. Тогава се запознава с американски професор, който с баща си бил в България - като пастор и знаел добре български. Запитал Крум: „Как ще вървите в САЩ, когато не знаете английски? Елате в нашия институт в Атина за една година, за да научите английски и след това ще ви съдействаме.” Всичко се нарежда, но той чул за Петър Дънов и пожелал да се запознае с него, ако го питат в Гърция за него да може да отговори. След събора 1927 г., когато се построява салона, отива на Изгрева и заварва Учителя с ренде в ръцете да работи една дъска. От толстоизма той знае, че всеки трябва да работи физически труд и това силно го впечатлява и успокоява. Приближава се до него и го пита може ли да му зададе три въпроса. Той му отговаря: „Може.” - „Вие учител на Бялото братство ли сте?” - продължава работата си и казва „Да." След свършване на рендосването оставя рендето, посочва кьм гърдите си и казва: „Да, аз съм Учителят. Тук е Великият Учител.” Вторият въпрос: „Какво е Бог?” - „Бог е Любов” - отговаря Учителят. Третият: „Ще мога ли да отида да уча в САЩ?” - „Ако отидете в САЩ, ще страдате много.” (Плутон ретрограден в Близнаци в VІ дом). Тогава му поисква и взима няколко беседи. Отива в Атина и следва Висшия американски институт в отдел „Социални грижи”. Всички там са знаели много добре английски, а той никак, нито гръцки. Попада в стая с руски емигрант, знаещ отлично английски и български и за няколко месеца го научава. Решава да стане вегетарианец и става. Неговите приятели започват и се отказват, а той не се отказва (Уран в първи дом). Свързва се с теософите в Атина и взима книги на английски. Идва му прозрение, че неговият Гуру е в България и като завършва след две години, се връща в България. Отива на Изгрева и започва да посещава беседите с много строг режим - сряда, петък и неделя трябва да е в 4h30' в салона. Научава и много други неща и се сприятелява с братята. Учителят му разрешава да посещава Младежкия клас. Той още не може да го познае. Всеки сам отговаря за поведението си в класа вътрешно. Запознава се с брат Борис Николов и започвада работи мозайки през зимата (Козирог на Асцендента). Така решава задачата, дадена от Учителя, всеки сам да си изкарва прехраната. (Слънце квадрат Уран, квадрат Нептун). Понеже Слънцето е в знака Овен в екзалтация, това показва много хубаво отношение към духовните хора и приятелство в такова общество. Слънце в ІІІ дом благоприятства пътуванията и добро отношение към близките и околните и добри условия за придобиване на желано образование, желание да изучава нещата и живота. Слънце в Овен дава голяма енергия за противопоставяне и бързо възстановяване от болести. Податлив на трески. Дава горещина на главата и често опадане на косата. Той е създаден да помага хармонично на другите в живота. Има постоянни борби между Духа и плътта, между ума и сърцето. Има консервативни религиозни схващания. Може да бъде добър държавник. (Известно време беше подпредседател напрофсъюзите). (Юпитер съвпад Лилит) - Черната ложа го отдалечава от братството, заблуждава го и затова идва при Учителя след свършване образованието си в Атина. Учителят му помага да преодолее неверието и съмнениата си и да се спршпели с братята и сестрше. Разбира се той дружеше с по-издигнатите от братството. Виждаме, че в хороскопа му няма нито една ретроградна планета. (Сльнце квадрат Уран) го прави много чувствителен, нервен и лесно се обижда. Може да боледува от много нервни болести. В миналото не е слушал това, което Божествената мъдрост и любов () са му диктували. Бил е враг на астрологията и е гонел жестоко астролозите. Учителят променя това му отношение и той се обръща към астрологията и преведе няколко астрологии от английски. Идването му в братството, послушанието, което проявява към Учителя и активното му включване във всички екскурзии на Витоша и Рила, омекотиха тези аспекти и ги трансформира в положителни - построява му се нов хороскоп. (Слънце квадрат Нептун) го води към съществата от невидимия свят, като извисява аурата му, но го подтиква към спиритически сеанси, с които се занимава повече от пет години, както споменах, преди да влезе в братството. Обикна планината и постоянно ходеше на екскурзии. (Луна в перихелий, секстил Меркурий, съвпад Венера, съвпад Марс, квинтил Юпитер, тригон Уран.) Показва силна връзка с майка си, която рано загубва и която е била много добра душа, отзивчива към нуждите на околните. Както споменах, майка му постоянно е била духовно около него, учела го е и пазила в неразумния му младежки живот. Той има отношение към жените и обществото въобще. (Като подпредседател на профсъюзите е бил много популярен и уважаван от хората.) Луна в V дом в Телец уравновесява неустойчивостта на Луната, характерът тих, любезен, но решителен и самоуверен. Проявява упоритост, предвидливост и доброта към всички и има много приятели. (Луна в перихелий съвпад Венера) му дава плодовито въображение, склонност към изкуството и музиката. Успехи в живота. (Луна в перихелий секстил Меркурий) му дава добра памет, буден ум и редки способности. Възможност да учи езици, Меркурий е светлоносеца на Духа. Когато е пред Слънцето, усилва ума и паметта. (Луна тригон Уран) го прави много оригинален, с независим дух и будно интуитивно въображение, с подчертана склонност към окултните познания. Голяма лекота при изучаването на астрологията (също - Луна квинтил Юпитер). По негово време нямаше литература и той преведе няколко астрологии от английски, Занимаваше се предимно с младежите и им преподаваше астрологията. Имаше много хубаво отношение към братството и неговия живот. (Юпитер квинтил Луна, паралел Марс, тригон Сатурн). Участваше съзнателно в братските прояви и особено в организиране и провеждане на екскурзиите. Кармата му не е тежка, понеже остана да живее в България. Това е посочено от Асцендента в Козирог и господаря на хороскопа Сатурн в трети дом, макар че е в падение в знака Овен. (Сатурн тригон Юпитер). Сатурн в III дом му дава сериозен, съзерцателен и разположен към науките ум, Сатурн в Овен е слаб и не може да прояви добрите си качества. Дава му любов към труда, търпение и упоритост. Господарят на хороскопа, Сатурн, се проявява и чрез знака Везни, който заема Х-я дом и го заставя почти през целия си живот да работи сатурновия занаят мозайкаджийството, макар че имаше висше образование по социалните въпроси. С този занаят се пенсионира. Той работи три години след 9 септември, от 1945 г. като председател на трудовите норми в цяла България и е награждавал със златни медали ударниците. Много хора са го познавали (хубавите аспекти на Луната). Пожелава да живее на Изгрева и влиза в бараката на Анчето Шишикова и когато разрушават квартала, понеже няма жилищно настаняване, не му дават квартира. Той отива при началника на жилищно настаняване и той става и го прегръща. Оказало се, че той бил негов подчинен и веднага му дават много хубава квартира. Когато в 1982 г. го вика Ярмила от Париж да й помага не му дават виза и той отива при един генерал, които разрешавал тези въпроси - Крум се е показал само на вратата и генералът му казал; „Заповядайте, другарю Въжаров.” Той бил негов колега и за седмица му уредил въпроса. Хубавите аспекти на Юпитер са покровителството на Бялото братство през целия му живот, независимо от (Юпитер съвпад Лилит), който аспект Учителят неутрализира. Виждаме, че Крум е много облагодетелстван астрологически - няма ретроградни планети, Меркурий е пред Слънцето и повечето му деклинации са N (северни), с изключение на три. Както споменах, той спечели четвърт милион от лотарията, за което Учителят казал, че някой ще спечели от лотарията. Той взима парите 1941 г. по време на събора и докарва кола с дини за обеда. Направи и пътеката от дървенишкото шосе до салона. Почина на 2.03.1991 г. * Забележка на съставителя: За Крум Въжаров виж в „Изгревът”, т. VI, с. 340 ÷ 360; т. XIX - Летопис за астролозите. _______________________ Източник: 4. КРУМ ЯНАКИЕВ ВЪЖАРОВA. Астролозите на Изгрева Изгревът - Том 19

КРУМ ВЪЖАРОВ (3.IV.1908 - 2.III.1991 г.) 1. КЪДЕ И КАК НАМЕРИХ УЧИТЕЛЯ НА БЯЛОТО БРАТСТВО И НЕГОВАТА ШКОЛА Казвам се Крум Янакиев Въжаров, роден съм в София през 1908 г. на 3 април. Баща ми се казваше Янаки, роден в село Слишовци, Трънско. Баща ми живя 100 години, а майка му 93 години. Баща ми беше преподавател по физика в Софийския университет, а майка ми беше завършила „Нотър Дам Де Сион" в Цариград. Бащата на майка ми е бил свещеник-бунтовник и като млад е бил заточен от турците в Диар Бекир, където е загинал. И така тя останала без баща на 2 ^ 3 годинки. Имах сестричка две години по-голяма от мене, но за три дена умря от дифтерит, а тя беше смъртоносна болест в онези години. Това беше много тежко изпитание за майка ми, тя се поболя, после получи рак на гърдата, от което почина. Аз останах без майка на единадесет години, обаче продължавах да чувствувам майка си до себе си много живо. По-рано можех да направя някоя беля, която тя да не я види, но сега, понеже за мен тя беше много жива и стоеше над мен, то аз знаех, че всичко, което правя тя ще го види, затова не смеех нищо да направя, което би я натъжило. Там живеехме в Павлово с баща ми, учих в Княжево основно училище, а след това в реалната гимназия. Тогава имаше реални и класически гимназии. Бях на четиринадесет години, когато станах председател на младежката туристическа чета при Дружество „Момина скала" и правехме големи екскурзии. Една такава екскурзия беше до Черепишкия манастир. Аз водех дружина от двадесет момчета. Обаче ние не спряхме и не спахме в манастира. А срещу манастира имаше едни пещери, отидохме да ги разгледаме и там спахме в пещерите. Никакъв страх не чувствувахме и след това ходихме да се къпем в Искъра и продължихме към Враца. Там ни очакваха от туристическото дружество и се учудваха, че ние сме само деца, а сме предприели такава голяма екскурзия. Този пръв опит се оказа успешен за мен, от тогава аз обичам да организирам и ръководя екскурзии. В реалната гимназия след четвърти и пети гимназиален клас аз развих голяма дейност. Избраха ме за председател на младежкото християнско дружество и изнасяхме редовно беседи и други занимания по религиозни въпроси, които бяха толкова занимателни, че учениците бягаха от клас, за да дойдат на нашите занимания. Но учителите, понеже им харесваше нашата работа, те не ни пречеха. После основахме Младежко християнско дружество в Красно село, където развихме голяма дейност. Значи това беше второто направление, по което аз започнах да се движа по онези години. А сега идва и третото направление. Гимназията завърших в III мъжка гимназия. Един съученик ме покани на гости, та неговата сестра, на този мой приятел заедно с други още устройваха спиритически сеанси. Това много ме заинтересова и тогава реших заедно с моят приятел Славчо Печеников сами да правим сеанси. А как ставаше това? Начертавахме един кръг, написвахме буквите от българската азбука върху една дървена табла и тогава двамата хващахме с дясната си ръка един молив и молива се движеше по посока на различните букви и така се изписваха думите и онова, което трябваше да ни кажат духовете. Разбира се, че първо ние правехме молитви и викахме духовете по специален начин. Те идваха и ние усещахме как някаква сила движи двете ни ръце заедно с молива, който бяхме здраво хванали. Идваха различни духове и ни даваха различни наставления какво да извършим и ние го правехме. Постепенно разбрахме, че тези духове започнаха да ни разиграват и да ни лъжат. А ние всичко проверявахме и като виждахме, че почнаха да ни лъжат казвахме формулата: „В името на Господа кажи истината!" Някои от тия лъжливи духове мигновено изчезваха, а други оставаха и ни се молеха да направим молитва за тях. Тези спиритически сеанси продължиха цели пет години. От малък проявявах голям интерес към философската литература и прочетох много книги от Ани Безант и Ледбитер. Това беше моето четвърто направление. Всичко това събуди в мен голям интерес и исках да намеря моят Гуру, т. е. Духовен ръководител, който според прочетените книги трябваше да се намира в Индия. Като чу това моят баща не пожела в никакъв случай да ме пуска да ида в Индия. След този отказ аз реших да го склоня да ида и да уча в САЩ като смятах, че от там мога да прескоча за Индия. Когато беше всичко готово за заминаване, тогава ме запознаха с един американски професор, чийто баща е бил пастор в новоосвободена България. Професорът редом с баща си беше живял в България няколко години и говореше доста сносно български. Той ми зададе само един въпрос: „Как ще вървите в Щатите, когато не знаете английски?" И веднага ми предложи: „Елате в нашия институт за една година да научите английски, а ние след това ще ви съдействуваме". Това много ми хареса, защото този институт беше в Атина - Гърция. Да видя Атина и да живея в Древна Елада, това ми се стори много привлекателно. И всичко се нареди да замина за там. Ето сега идва най-голямата развръзка в моето пето направление в житейския ми път. Бях чувал да се говори в София за Петър Дънов, а аз ето отивам там в Атина и ще ме питат кой е Петър Дънов? А аз нищо не знаех за Него. Значи ще се изложа пред съучениците си в колежа. Само знаех, че Неговите последователи живеят някъде зад Борисовата градина. Тръгвам веднъж от Подуяне все по шосето покрай гората и стигнах до тяхното селище - Изгрева, което точно сега се организираше. Това беше 1927 г. Беше имало събор, но те бяха се разотишли. Аз заварих салонът на Изгрева, който още не беше довършен. Не бяха сложени прозорците на салона. Аз пристъпих към салона и там заварих г-н Дънов с ренде в ръка, като истински дърводелец. Това много ме впечатли, защото под влияние на толстоизма и на прочетените от мен книги на Толстой смятах, че всеки човек трябва да работи и физически труд. Освен това знаех, че бащата на Исус Христос е бил дърводелец. Значи и Исус е работил с ренде покрай баща си. А ето тук виждам Петър Дънов с ренде в ръка, рендосва една дъска. Значи всичко е така както трябва да бъде. Вече успокоен аз спрях пред г-н Дънов и Го помолих за един разговор. Той кимна с глава. „Мога ли да ви задам три въпроса?" „Може.", отговори Той. „Първият въпрос: Вие Учител на Бялото Братство ли сте?" Той ме погледна, после погледна рендето, погледна дъската и отново се обърна към мен и каза само една дума: „Да!" Аз проследих погледа Му и движенията Му и огледах салона и онези дюлгери, които работеха за довършване на дограмата. Имах усещането, че се намирам в дърводелско училище и че един е майсторът, а другите са ученици на майстора. Но после се сетих, че аз зададох точен въпрос, за което получих точен отговор. Тогава аз не знаех, че Петър Дънов е прочел моята мисъл, но Той остави рендето, изправи се смирено и каза тихо, но много строго, като с ръка посочи гърдите си: „Да, аз съм Учителят. Тук е Великият Учител". „Ще мога ли да Ви задам втория въпрос: Какво е Бог?" „Бог е Любов" отговори Учителят. Зададох и третия въпрос: „Ще мога ли да отида да уча в САЩ?" „Ако отидете в САЩ ще страдате много". Аз свих виновно рамене и да излезна от неудобното си положение Му поисках някои от Неговите книги да чета. Той отиде до приемната си стачка и ми донесе няколко книги. Питам: „Колко струват?" „Колкото обичате." Аз бръкнах в джоба си и извадих една банкнота и платих толкова, колкото струват такива книги в града. И веднага тогава заминах за Атина да следвам Висшия институт както се бяхме уговорили с моят професор. Аз бях стипендиант и записах отдел „Социални грижи", което беше в много тясна връзка с моята дейност през време на гимназията, когато там организирах християнски дружества и работех с младежи. Но моят план тук в Атина беше, като науча английски да отида в САЩ и оттам да се прехвърля в Индия да търся Гуру, т. е. Духовният Учител, който според прочетените книги трябваше да бъде само в Индия. Моят институт се намираше на седем километра от Атина от самия бряг навътре в „Стая Фалеро". Това бе едно прекрасно място, един полуостров от три страни заобиколен с море. Всички, които следваха там знаеха много добре английски. Аз обаче не знаех никак. И гръцки не знаех. Та отидох там с главната цел са науча английски. Но и записах някои курсове. Сложиха ме да живея с един руски емигрант, който бе живял в България пет години и знаеше много добре български и английски. Беше един прекрасен човек. Всеки един новодошъл студент трябваше да каже защо идва, какво иска да научи и какво очаква. Аз не знаех английски, а на какъв език да го кажа? Обаче аз го написах на български. Моят руски приятел Виктор го преведе на английски, научих го наизуст и когато се явих аз го издекламирах. Повечето от студентите това нещо го четяха, но аз след като го издекламирах, аз се скрих, защото не исках да разберат, че знам само това, което бях научил на изуст. А сега идва и следващото направление в моят ранен живот. Благодарение на Толстой бях склонен към вегетарианство обаче вкъщи нямаше условия и като отидох в института реших да стана вегетарианец. Под мое въздействие станахме трима души вегетарианци: аз, един грък и моят приятел по стая Виктор Николенко. Започнахме здравна просвета и обявихме, че един културен човек не може да убива животни, за да ги яде. Значи се застъпихме, че от гледище на културния и цивилизован човек не трябва да се убиват животни, за да се ядат. Имахме студентски стол и готвачите се почувствуваха засегнати и решиха да не ни готвят нищо специално. Решиха да я караме на хляб и маслини. Веднага дойде майката на елина и се завайка: „Майка, ти ще загинеш с този хляб и маслини!" Тя го принуди да се откаже. Виктор, руският емигрант също не можа да издържи - отказа се. Обаче аз съм инат и реших, че ще карам на хляб и маслинки. Почвам да агитирам другите за вегетарианство. Не знаех английски, затова помолих моят приятел Виктор, каквито възражения има по този въпрос да ми ги казва и да ми ги превежда на английски. Аз наизустявах доводите си и следващият път аз ги изтъквах като декламирах наученото предния ден. Така започна един дълъг диалог между колегите ми и мене, от което никой не стана вегетарианец, но аз налучках най-верния път да науча езика. След три-четири месеца аз можех свободно да говоря английски. Ние живеехме на брега на Егейско море. Не случайно му казват Бяло море. Особено септември, октомври, ноември то е идеално гладко и няма нито една тръпка по него. Много прозрачно и от брега се виждат какви ли не красоти по морското дъно. Понеже на първо време нямах много възможност да общувам с другите поради затруднения в езика, аз прекарвах цели часове да размишлявам покрай брега на морето. Едновременно с това аз се свързах с теософското общество в Атина и можех да получавам от тях книги на английски. А аз вече свободно можех да чета на английски. А със себе си бях взел и онези книги, които бе ми дал г-н Дънов. И там край тия прекрасни възможности за размишление, уединение аз постепенно дойдох до прозрение в моето съзнание, че моят Гуру е в България няма защо да ходя в Индия да го търся. След като завърших втората година аз се върнах в България вместо да ходя в САЩ или в Индия. По вътрешен път разбрах, че моят Гуру е в България. Макар че беше ми казал г-н Дънов, че Той е Учител на Бялото Братство, но аз не можах това нещо да го разбера и схвана тогава. Но тук при бреговете на Бяло море аз го прозрях. Но аз си представлявах отиването при Учителя на Изгрева като място на съзерцание и медитация. А какво се оказа? Той ни вдигаше сутрин рано и трябваше да бъдем в четири часа и половина в сряда за Общия клас, в петък за „Специалния клас" и в неделя за „Утринното слово". Значи три дни в седмицата трябваше да бъдем сутрин на Изгрева много рано. След беседа играехме Паневритмия и след това всеки отиваше по своята си работа. Тогава станах много близък с Борис Николов. Не можех да оставам да размишлявам и съзерцавам сутринта и аз осъзнавах, че и аз трябва да отида на работа. Беше голяма и люта зима. Голям сняг до гърдите. С брат Борис ходехме пеша близо до Подуяне в големия сняг и там работехме в едно мазе. По десет часа на ден пипахме студеният камък, който беше мокър и газехме във вода. Връщахме се уморени, премръзнали и ако можеш да медитираш в това положение, но заповядай. Не можеше, заспивахме пребити от умора и така се пренасяхме чрез съня си в другия свят. Аз получих лично разрешение от Учителя и влезнах е Младежкият окултен клас. Постепенно започнах да разбирам от Учението. Проумявах, че това е особена Школа на Учителя. Не бягство от света. А животът е самата Школа. А трудностите, противоречията, които срещахме в нашия ежедневен живот, това са задачите на Школата. А във време на беседите чрез Словото Си Учителят ни помагаше да разрешим тези задачи. Това е коренно различно от другите Школи. Значи Школата на Учителя е тясно свързана със самия живот. Значи пътят на ученика е път на Школата. Задачите на ученика са вътрешни и той ги разрешава със знанието на Учителя дадено в Словото Му. След като получиш разрешение на задачата си, трябва да го приложиш чрез живота си. Тук нямаше опитно поле извън Школата. Всеки беше опитно поле сам за себе си. Имаш задача и я разрешаваш чрез знанието дадено в Словото на Учителя. Решаваш я задачата като я прилагаш и решението го реализираш чрез собствения си живот. Всеки отговаряше сам за своята задача пред Учителя и пред Школата. А разрешените задачи на учениците съставляваха общия път на учениците от тази Школа. Такъв бе пътят на Школата. Пътят на Школата бе реализация на Словото на Учителя от ученика чрез неговия собствен живот. _______________________ Източник: КРУМ ВЪЖАРОВ (3.IV.1908 - 2.III.1991 г.) 1. КЪДЕ И КАК НАМЕРИХ УЧИТЕЛЯ НА БЯЛОТО БРАТСТВО И НЕГОВАТА ШКОЛАКрум Въжаров Изгревът - Том 6

Кратка биография на Крум Янакиев Въжаров Крум Янакиев Въжаров е роден на 3 април 1908 г. в София. Баща му Янаки Димитров Въжаров е бил професор по физика в Софийския университет. Майка му Екатерина Димова Въжарова е завършила Notre Dame de Sion - първото висше училище за момичета, с академична програма на френски и английски. Основано е от 11 монахини през 1856 г. в Константинопол. Крум израства в София. Още от малък участва в много срещи е религиозни и духовни хора. Има изявен интерес към духовното. 1924 г. - Крум е избран за ръководител на Християнско младежко дружество в Княжево. Изнасяни са лекции и е предоставяна съответна литература за запознаване на младежите с християнското учение. Участвали са около 70 младежи. Правели са и излети в планината. 1927 г. - завършва Трета мъжка гимназия в София. По-късно се явява допълнително на изпити по латински език и история във Втора мъжка гимназия и по гръцки език в Първа мъжка гимназия, като получава съответните дипломи. 1927 г., септември - Крум среща Учителя Петър Дънов, познава го за свой Учител и определя пътя на живота си. 1927 г. - получава стипендия да учи в School of Religion (Висше училище по религия) в Атина. Това е американска институция, в която се обучават и подготвят лидери за Близкия изток. Студентите са от различни националности и при постъпването им се изисква да са завършили колеж и да имат духовна ориентация. Преподаването е било изцяло на английски език. В School of Religion има три катедри: „Теология“, „Религиозно обучение“ и „В служба на обществото“. Крум избира катедрата „В служба на обществото“. 1928 - 1929 г. - Крум се връща в България и прекарва на Изгрева с Учителя и Братството. 1929 - 1932 г. - след една година отново се връща в Атина, за да продължи образованието си. Всяка година обучението започвало на 1 октомври и завършвало в края на май. Така че Крум имал изключителната възможност да прекарва около четири месеца в България заедно с Учителя и Братството. В последната година от следването си Крум написва забележителна статия, публикувана в „Letters From Graduates the School of Religion“ („Писма от завършващите School of Religion“). В заключението се казва: „Ние, балканските страни, трябва ясно да разберем, че ако искаме да издържим в трудната борба за преживяване, няма друг път, освен да се обединим в Балкански съюз. Нека се обединим, но не с цел да образуваме друга Велика сила, но за да се посветим на развитието на една по- висша и прекрасна култура и цивилизация.“ Крум имал изявени качества на лидер и академичната му подготовка в това направление съществено допринася за оформянето му като водач. Когато завършвал, президентът на School of Religion му казал: „Като водиш и вървиш напред, трябва винаги да се обръщаш назад, за да видиш дали те следват.“ Крум завършва School of Religion през 1932 г. и се връща в България. Следва психология и педагогика в Софийския университет. Няколко семестъра учи и английска филология. Завършва педагогика през 1939 г. Владее английски, говори френски и знае малко гръцки и руски. Това му дава прекрасната възможност да общува с много чужденци. Крум Въжаров участва в създаването на ИНРА (Институт по рационализации и изобретения) в София и работи в него. Като психолог прави анализ на движенията, необходими за изработването на даден продукт, и въз основа на това изготвя нормативни документи за различните професии. Крум е поканен на отговорна работа - да съставя индивидуални психологични тестове за летци и да изпробва техните възможности да управляват самолети. Следвайки указанията на Учителя, че всеки трябва да има и един занаят, той се научава на кошничарство и правене на мозайка. Често казваше, че доброто усвояване на един занаят изисква същите усилия и работа, както следването в университета. След 9 септември 1944 г. Крум Въжаров твърдо отстоява своите убеждения на ученик на Учителя и повече не е било възможно да заема отговорни постове, съответстващи на неговата квалификация и висока интелигентност. Тогава той започва да работи мозайка в строителната бригада на Борис Николов. Крум Въжаров посвещава целия си живот на делото на Учителя и в служба на Бога. Той беше изключително скромен, мълчалив човек. Не се изтъкваше, не говореше за образованието и за дипломите си. Те са сложени тук не за хвала на Крум Въжаров, а за да се види, че учениците на Учителя бяха високообразовани, интелигентни и духовни хора. До последния си дъх той беше образец на служене. Крум Въжаров завършва земния си път на 2 март 1991 г. Дипломата на Крум Въжаров от Софийския университет Крум Янакиев Въжаров 1929 г. ________________________ Източник: Кратка биография на Крум Янакиев Въжаров Живата връзка

Роден Крум Въжаров, ученик на Учителя (3.04.1908 г -2.03.1991 г) Крум Въжаров е роден и израснал в София. Баща му Янаки Димитров Въжаров е бил професор по физика в Софийския университет. Крум още от малък има изразен интерес към духовното. През 1927 г. среща Учителя и това завинаги определя неговия път в живота. След заминаването на Учителя Крум Въжаров продължава да отстоява своите убеждения и да работи с млади хора, показвайки им не само с думи, но и на дело учението, оставено ни от Учителя. Най-добре за този скромен ученик говори неговата биография и спомени: 1. Кратка биография на Крум Янакиев Въжаров, от книгата "Живата връзка" 2. Крум Въжаров - Къде и как намерих Учителя на Бялото Братство и неговата Школа, от Крум Въжаров, Изгревът - Том 6 3. Крум Въжаров - астролозите на Изгрева, Изгревът - Том 19 4. Свободният човек, спомени за Крум Въжаров (Вено) от Павел Желязков в книгата "Тесният път" 5. Снимки на Крум Въжаров "Живата връзка" - Спомени за Учителя Беинса Дуно от Крум Въжаров, Съставител Мария Митовска, ИК „Всемир“ Книгата за поръчка Книгата за изтегляне (PDF)

Заминава си Невена Неделчева, писателка и последователка на Учителя (19.08.1908 г. - 20.04.1995 г.) Невена Неделчева е родена на 19.08.1908 г. в Симеоновград. Учи в профилирана гимназия за учителки в гр. Стара Загора, а по-късно се премества да учи във Втора девическа гимназия в гр. София. На 5 април 1926 г. по инициатива на съученичките й нейният клас отива на „Изгрева" и слуша беседа от Учителя. Беседата е изнесена в 2 ч. след обяд и носи заглавие „Чист и светъл". Невена изживява най-силния момент от живота си и прави нещо много показателно за ученик от Школата: взема беседата от стенографките и я издава със собствени средства. Нещо повече, тя познава Учителя, отива да живее в комуналното селище „Изгрев" и става ревностна последователка на Божественото учение. Професионалният й път преминава през учителското поприще. След 9 септември 1944 година и до 1949 г. работи в братската книжарница в кв. „Изгрев". Сестра Невенка не се омъжва и животът й преминава през трудности и лишения, но силният й творчески импулс и мечтата й по възвишеното и духовното я подкрепят в нелекия й път. Живее до края на живота си с минимална пенсия, която не достига понякога и за листи, и за индиго, за да пише своите романи. Тя успява да напише 18 романа и множество разкази, и детски приказки. Някои от тях са издадени на есперанто, за което получава благодарствени писма от цял свят. Печели литературни конкурси за разказ в Италия и Испания. И при това единственият й източник за вдъхновение е Учението на Петър Дънов. Сам Учителя й дава Своята благословия и й казва: „Пиши, работи, греби и раздавай". Невена Неделчева почива на 20.04.1995 г. (Текстът е взет от сайта bratstvoto.net) За Невена Неделчева може да се прочете подробно в темата: 1908_08_19 Родена Невена Неделчева, писателка и последователка на Учителя

Снимки на Невена Неделчева Невена Неделчева на 5 години, между майка си и баща си Невена Неделчева и брат й Неделчо. Невена Неделчева в различна възраст Невена Неделчева /в средата/ на Витоша Невена Неделчева с лодката Невена Неделчева Учениците на Невена Неделчева в село Брезе, пред училището, 1940 г. На Бивака - Невена Неделчева и Л. Лулчев с гръб към обектива - вижда се Учителя Невена Неделчева пред мястото на Учителя, втората от ляво Невена Неделчева с приятели. Вдясно е Благовест Тошев Невена Неделчева Връх Мусала снимка от архива на Невена Неделчева

Представяне на писателката Невена Неделчева в гр. Шумен На 9 януари 2010 г. РБ „Стилиян Чилингиров" - гр. Шумен, една от чети­рите най-големи библио­теки в България, предста­ви живота и творчество­то на Невена Неделчева. Може би това е и първо­то нейно представяне в провинцията. Няма да е и последното, защото за живота и творчеството на сестра Невенка тепър­ва ще се говори. Конкретният повод за културното събитие е пуб­ликуването през 2009 г. на последните два рома­на от авторката - „Абсо­лютният закон" и „Вър­хът". Представянето на ав­торката в Шумен бе нап­равено от Георги Петков от гр. Габрово. Предвари­телно знаехме, че той е инициаторът за издаване на неотпечатаните произведения на Невена Неделчева. Нещо повече - брат Жоро се явява жи­вата история на Брат­ството от 50-те години на XX в. до наши дни. Какво се случи? Сре­щата започна в 13.00 ч. и продължи до 16.00 ч. Вре­мето нямаше никакво значение, когато се раз­криваха по живописен начин картини от историята на Братството и един от високите върхове на Школата – сестра Невена Неделчева. Ето и някои биографични дан­ни за нея. Невена Недел­чева (19.08.1908 - 20.04.1995) е родена в Си­меоновград. Учи в профи­лирана гимназия за учи­телки в гр. Стара Загора, а по-късно се премества да учи във Втора деви­ческа гимназия в гр. Со­фия. На 5 април 1926 г. по инициатива на съученич­ките й нейният клас оти­ва на „Изгрева" и слуша беседа от Учителя. Бесе­дата е изнесена в 2 ч. след обяд и носи загла­вие „Чист и светъл". Не­вена изживява най-силния момент от живота си и прави нещо много по­казателно за ученик от Школата: взема беседа­та от стенографките и я издава със собствени средства. Нещо повече, тя познава Учителя, оти­ва да живее в комунално­то селище „Изгрев" и става ревностна последователка на Божественото учение. Професионал­ният й път преминава през учителското поприще. След 9 септември 1944 година и до 1949 г. работи в братската книжарница в кв. „Изгрев". Сестра Невенка не се омъжва и животът й преминава през трудности и лише­ния, но силният й твор­чески импулс и мечтата й по възвишеното и духов­ното я подкрепят в нелекия й път. Живее до края на живота си с минимал­на пенсия, която не дос­тига понякога и за листи, и за индиго, за да пише своите романи. Тя успя­ва да напише 18 романа и множество разкази, и детски приказки. Някои от тях са издадени на есперанто, за което получава благодарствени писма от цял свят. И при това единственият й източник за вдъхновение е Учението на Петър Дънов. Сам Учителя й дава Своята благословия и казва: „Пиши, работи, греби и раздавай". Тя публикува първите романи и разкази по време на Учителя. Ето какво сподели тя за романа „Марта": „Когато го написах, грабнах чер­новата и отидох при Учи­теля с надежда да му про­чета няколко страници и Той да ми даде мнението си. Започнах да чета, а Той слушаше внимател­но. След известно време понечих да спра, а Той мълчаливо ми даде знак да продължа. И така, страница след страница - няколко часа, докато не изчетох целия роман. Само от време на време ме прекъсваше и ми даваше своите указания и допъл­нения. Благодарих Му сърдечно, а дълбоко в душата си почувствах Неговото благословение...". Само в периода от 1968 до 1979 година Невена Неделчева написва 10 романа. Всеки свой ро­ман тя копира в 4 екзем­пляра и дава на близки приятели да го четат. Един екземпляр от творчеството си дава на Пен­ка Илиева от Габрово (1908-1998 г.). Двете са връстници и добри прия­телки. Родени са в една и съща година, в един и съ­щи месец: Пенка на 12-ти, а Невена - на 19 август. Георги Петков от гр. Габрово е син на Пенка и унаследява архива и творчеството на Невена Неделчева. Същият проя­вява инициатива за пуб­ликуване на цялостното творчество на авторката, сформира екип от редактор - Стела Рускова, ком­пютърен дизайн - Християна Йорданова, и художник - Калинка Павлова. Тук трябва да имаме предвид примера, който дава с. Невенка: за цялото си творчество, издадено и неиздадено, тя не взема нито един лев и се е радвала само, че е свършила една работа за Бога. Залогът е голям: тук става въпрос за първия крупен литературен опит за реализация на Новото Учение. Георги Петков ус­пя с много любов да раз­крие мащабите, достой­нствата и блясъка на то­ва духовно явление, кое­то е трудна задача, защо­то все по-малко остават братята и сестрите, кои­то лично са познавали с. Невенка. Аз самият имам един спомен от началото на месец септември 1982 г., когато отидох за пръв път на Паневритмия в гр. София. Възрастните бра­тя и сестри ме посрещна­ха и след Паневритмията те ми я посочиха и каза­ха, че това е Невена Не­делчева, писателката. Тя вдъхваше респект не са­мо с аристократичната си осанка, но и с уважение­то, с което произнасяха нейното име. Младото поколение в Братството тепърва ще открива високия връх Не­вена Неделчева. Първите изяви са налице. Младе­жи четат романите и ги препоръчват на свои приятели, и така по неве­доми пътища идеите дос­тигат до жадуващите кра­сивото и възвишеното ду­ши. Атанас Атанасов ___________ Източник: bratstvoto.net

ПИСМА НА НЕВЕНА НЕДЕЛЧЕВА ДО ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ Бележка на редактора: Невена Неделчева се обръща към Любомир Лулчев по един своебразен израз. В момента тя е на 7-те Рилски езера, където е Учителя и цялото Братство. През цялото време тя живее в друг свят и кореспондира с него т.е. с Лулчев. От друга страна и Елена Андреева е също на езерата. Същото се отнася и за нея. Тя също изпраща писма от езерата с онези, които слизат в града. Романът продължава. Ето защо се включва тази кореспонденция. Две любящи жени обичат един и същ мъж - Любомир Лулчев. Това е едно огледало на живота на онези, които са били в Школата. А животът на Учителя Дънов е в Словото Му. То Словото е огледалния образ на живота Му. То е Високият Идеал! * * * Татко мой, На първото писмо ти изпратих един адрес. Елена ми го каза, човека не съм го виждала, но той й обещал да донася писмата. Свечерява се вече и аз едва виждам редовете, но бързам, че от тая вечер трябвало да се предаде писмото, че утре рано ще отиват. Щом като дойдоха и почнах да пиша, но свечерява се вече. Милички татко, много ти се моля, пиши ми ако искаш и ако ти е възможно дали ще дойдеш и ако ли не, то кажи ми, ако обичаш, кога да си дойда. Чакам, може би по Надка ще ми пратиш няколко думи, а и тя тъй много се бави. Тук е хубаво времето, планината и езерата, по всяка вероятност няма да има задължителни гимнастики и упр. Учителя само се отдръпва от това. Тъй наблюдавам. С мен са свикнали и може би защото не чувам нищо, но ми се струва, че не ръмжат за отделеността ми. Савка е любезна, говори ми, Паша също, Стоянка в знак на благодарност ми даде една ягода, гдето съм я пуснала да спи в палатката ми, когато валеше дъжд. По Савка следя за Учителя, като по барометър. Елена ми казва, че както ме повикал онзи ден за езерата, бил тъй любезен, че ако била тя щяла да отиде. Милички татко, Бог да бди над двама ни, в Неговите ръце съм предала живота ни и вярвам в милостта Му. Много, много сладко мерси. Твоя завинаги BENITA. Много, много прощавай скъпи татко, ако съм погрешила нещо. И мен ми е много мъчно, когато бъркам и приемам наказанието за да се поправя. Татко, татко, колко голямо сърце трябва да имаш, че чувствам те сладко. ЗАБЕЛЕЖКА: Benita е литературния псевдоним на Невена Неделчева. * * * Рила, 14 юли, 1932 год. Татко мой, ето дойдохме на езерата и аз бързам да ти се обадя, защото сега да го предам за да дойде по-скоро при теб. Всички са се разшетали да си правят палатки, а аз не бързам. Сега ще почна да ти разправям подробно пътешествието ми до тук. На гарата моя багаж /гърми се/ не бе предаден с общия, а отделно, не го знаем, защото вечерта не бил отнесен на местоназначението. Пътуването с влака бе леко и свободно, само сестри бяха в купето. На гарата в Дупница имаше само два автомобила и прочетоха имената на тия, които да се качат. Там бяха и трите стенографки, но мен нямаше. Елена помоли да отстъпи някой и бай Петър Шишков отстъпи своето, но тоя, който ръководеше тая работа, /На Дора симпатията/не позволи. Елена и тя остана с мене. След това дойде камион. И когато погледнахме, вътре като сардели натъпкани един до друг 30 души в камиона с всичките му зверове и животни. Аз казах на Елена, че тук се не качвам за нищо на света. Подробности ще ти разказвам, че не е за писане. Тогава пошушнали на Елена, че ще пристигне друг автомобил. Останахме. И ако не бяха казали, че ще има друг автомобил щях да се върна обратно в София. Като овце ги натъпкали. Останалите бяхме пет души. Тръгнахме за към града при автомобилите и из пътя поръчваха казани, купуваха кофи и Елена купи едно малко тенекенце за вода. Като чакахме автомобила, решили да влезат от една млекарница да обядват. Но аз не исках с тях в никой случай. Елена ме вика, казвам „Не искам". Тогава дойде онзи Дореният, аз си тръгнах, той ме дръпна леко за ръкава, много така ме догнете: „Махнете се господине" и се отдръпнах. - „Нахална" прецеди през зъби той и се върна назад. Елена после пак настоява. - „Кой е нахален незная, най-после аз съм си свободна, ако искам ще влезна, отгде накъде. Най-после дойде автомобил и отидохме там, макар след 2-3 часа. Учителят казал, че няма да тръгнат догдето не идем и ние. Из целия път особено във влака, тъй като че ми нещо цъкваше и аз те виждах съвсем ясно. И из пътя вървяхме недалеч от другите. Снощи пренощувахме на една поляна, по-горе от Паничище. Нощта беше ясна, но после заваля. Аз бях разопаковала моето денкче и като заваля направихме палатката и така аз. Елена, Паша и Стоянка спахме и другите в общата палатка - като в камиона. На сутринта тръгнахме. Вървях леко все напред с бабите, но и тях оставих. Като наближих видях, че имаше посрещачи и ръкувания, тогава си седнах на нашия каменен двор и очаквах да дойде Елена и Учителя така мина благополучно всичко. Сега бях прекъснала за малко, построих си палатката. Елена зачука колчетата. Учителят каза где да я сложа - до Еленината т.е. зад тяхната. Но това било временно, палатките ще се слагат на раздалечени. Много ми е мъчно, че те няма, казвам физически, защото иначе постоянно чувствувам присъствието на теб и Христа. И много, много леко вървях без да се уморя. Чувам как каракачаните питат за теб. И конярят пита. Отиват, много, много...... Много здраве от Елена. * * * Езерата, 16 юлий, 1932 год. Татко мой, ей сега тръгнаха за петото езеро на разходка. Бях с Елена пред палатката и той Учителя мина и пита кой ще отиде. Аз си мълчах, понеже не исках да отида, само Елена каза, че ще отиде. От вчера като си направих палатката, като влязох и все вътре си стоях - спах, четох, мислих, мислех си. Тая утрин излязох късно, а и не ми се ставаше. За какво да ставам и бързам. Няма те за да бързам да приготвя закуска или обед. Тъкмо се миех и Учителя идва, пътят му е край моята палатка, аз веднага оставих канчето и се запътих да си влеза. Той мина, обърна се и ме поздрави и аз с мокро, с необърсано лице Му вдигнах ръка. Започват общите обяди, аз отказах. Питаха ме Елена и Катя. Елена е внимателна и се грижи... тя знае или незнае, но мен ми важи да постъпя както теб би те най-много зарадвало. Наблюдавайки внимателно, чрез себе си проучвам и разбирам и другите жени. Вървейки из пътя, като в „С Христа" аз постоянно чувствувах над себе си Него - голямата Му фигура да върви, или по право да се носи над нас. Теб също те виждах много ясно и пътя бе необикновено лек. Учителят още не е питал, поне доколкото зная за тебе, но Паша и други ме питаха ще дойдеш ли, казах, че не зная. Вчера ти изпратих едно писмо, което днес бях започнала да го пиша с подробности, но тъй като конярите тръгнаха, аз веднага го прекъснах. Татко мой, нали си ми татко? Много те болеше сърцето и голяма беше мъката ти, но нали и аз самата искам да съм здрава и можех да тръгна, ако ти не кажеш това. Зная, че те боли и нямам по-голяма мъка от тая, когато съм ти причинила някоя скръб и никога не съм искала и затова винаги съм се старала да не сбъркам. Тук никак не ми се стои. Планината е хубава и когато вървях из гората, идвайки насам радваха се очите ми на хубостите, които се разкриваха пред мен и търсех погледът ти както другите години и виждам те, но там негде вътре в съзнанието ми. Учителят се опита да заговори веднъж за стройността на дърветата, в смисъл, че там висши са съществата, които са работели над тях, но всички си имаха за какво да си приказват и нямаше кой да Го слуша и заинтересува. Тук най-близките палатки до мен са на Елена и Паша и тая на Савка. По нататък на Буча, на продуктите, а още по-нататък незная, защото и не искам да зная. Снощи пак имаше песен край огъня, но струва ми се беше всичко по традиция и аз съм си заспала всред песните им. Дали Елена е ходила незная. Старая се да бъда само горе и да чувствувам присъствието на Бога. Ако ти не дойдеш, мен не ми се стои тук - празно е. И когато гледам мястото гдето бяхме миналата година, струва ми се, че ти стоиш там самичък и тъй си тъжен и знаеш, виках те и струваше ми се, че ако отидех там щях да те видя полулегнал и тъй ми бе скръбно. Като чели сянката ти е останала тук, особенно по скалите горе гдето стоеше и когато ги гледам, сърцето ми неволно те чака ей сега да се завърнеш оттам. Знаеш колко силно се чувствува, че ти стоиш там, гдето ни бяха палатките миналата година. Стоиш и гледаш от там и мен ми е тъй мъчно, че съм тука всред тези. Мисля, ако дойдат Недкини, да сиизместа палатката, ако те са по-далеко, защото тъй не мога да понасям тая атмосфера. Ето започнаха да се разправят за тенекии, за къпане. Моля ти се, много ти се моля, ако обичаш кажи ми ще дойдеш ли, ако и ти сам знаеш разбира се. Хубава е планината, чист е въздухът, но празна е, няма те тук, когато те потърся да те видя - тъй с физическите си очи. Взела съм Занони да я чета тук, после някоя тетрадка, ако напиша...,в която реставрирам, което си ми говорил през последните седмици и когато се заливах в смях, аз все си мислех, че ще има нещо. А очите ти бяха тъй светли, както рядко са били по-рано. Бог да те пази, на Него се надявам и уповавам. Тук не е особенно студено, макар, че вчера валя дъжд, днес имаше слънце, но сега са го позакрили облаците. Но нямаше турозукана и посрещане, гимнастики. Вчера когато идваше Учителят всички тъй бяха заети със своите си работи да си построяват палатки, та никой и не обърна внимание. Липсва почитание, и пак си мисля, няма с кого и Той да си продума няколко думи. Всички само блеят. Завчера, изброяват, изброяват имената, на които ще бъдат в автомобила и най-после притурят и Учителя. Просто жал ми стана, а Той, Най-големият, Най-тих, мълчи си, а те героите се разпореждат. И сега пазарим по 2 лв. на килограм за превоз от Дупница дотук. Бабите протестират, че за багажа им е взето толкова много. И от мен искат още 50 лв. Слънцето пак изгря, а тикакво ли правиш? А за палтото знай и, знай и по най-човешки макар, че никога не искам да направя нещо, което няма да ти хареса. И ако съм погрешвала, то е било от незнание какво да направя, а не от нежелание да направя, което ти би искал. Досега съм се старала да предусещам какво ти харесва и какво не ида се съобразявам с това, с искренното желание да не ти причиня никаква скръб. Пия вода и за теб, но тя знаеш ли, че казва, че иска ти да докоснеш устни до нея. А освен водата и още някой друг иска повече от нея това. Сърдечен привет. Benita. * * * 17 юли, 1932 год. Езерата Татко мой, Пиша ти под блъскането на платната на малката ми лодка, тласкани и развявани от чудно обичания от мен вятър. Когато ме вее, тъй по главата и челото, като че ми проветрява самият мозък. Езерото е много хубаво и вятърът взема от водите му и ги пръска чак горе при палатките. Небето е съвършенно чисто. Ясно синьо и отгде иде тоя чудноват вятър незная. Все ми се струва, че ти си играше с нас и ни развяваш. Чакам с нетърпение Недка да дойде и ми каже нещо за теб. Вчера впрочем постоянно си стоя в палатката и чета или отивам в другите светове, но исках да кажа, че вчера чух, че Учителят говори до Еленината палатка и излезох не за да слушам, а да ми каже нещо за теб. Тъй стоях и мислено исках, но в това време дойде и седна един до Учителя, но образуваше права линия към мен, аз веднага станах и седнах до Савка, но подир малко се прибрах в палатката си. След това чувам онзи най-черния (отнася се за Михаил Иванов), който и бе седнал до Уч. да им чете нещо. Аз си запуших ушите, защото не исках да слушам. След няколко часа, стоях си тъй коленичела пред палатката си и си мислех нещо, стоях разбира се с лице към отвора, нещо си оправях и Учителят мина, станах веднага. „Какво се подвизаваш там?" ме запита Той, сочейки палатката ми. Защото излизам само по работа из нея или да подишам чист въздух. Аз само можах да Му кажа едно „Ами" и друго незнаех какво да кажа. /Почерка е разкривен, че платната само ме бутат и не мога спокойно да пиша/ . Снощи слушам Савка говори на Паша, че някой си питал кога ще стават сутринта и не само питат, а и дават нареждане да се става в 4 1/2 и да се ходи на изгрев и да се правят гимнастики. „А Учителят мълчи и нищо не казва" -разправя Савка. Онзи, незная кой, пак викал „Нали Учителят в толкова часа?" А Учителят мълчал и после казал: „Ще видим". А тая сутрин от вятъра, като налягали сума палатки, не могат да ги вдигнат. Мойта я овързах с въжетата и си стои ка то лодка всред океана люшкана от вълните. Не ми се стои тук самичка и мисля, ако искаш да ме посрещнеш в Дупница да ми пишеш кога за да си тръгна. Елена бърза незная за какво, а ето и че я викат. Ще да държи свещта да запечатим писмото. О, какъв вятър. Много, много мерси на моят мил татко. Бог да бди и ни пази. На Него уповавам. До най-скоро виждане и много мерси. Твоя Benita. * * * 18 юли, 1932 год. Езерата Скъпи татко, колкото повече идват тука, толкова по ми е мъчно още повече, че няма нито един ред, нито една дума. Не ми се стои тук и ако ти не дойдеш, ще си дойда. Тук почва да става като панаир. Донесе ми ябълки бай Петър вика „Хайде, хайде, бързайте, че не останаха". Смях, глъч, а мен тъй ми е мъка. Палатката ми е така, че не може наблизо да се запали огън и аз трябва изключително да чакам Елена да ми дава и вода. Много ми услужва, но мен ми е крайно неудобно. Не мога да я задължавам, а пък и нямам физическата възможност да си го направя сама. Туй да се неправи тук, например чиниите да се не миели близко до палатките и огън не мога да си запаля, а чакам Елена да занесе тенджерата на голямото огнище пак да го готви. Разбира се после я каня да вечеряме, но не зная защо струва ми се, че много я обременявам. Не се оплаквам ни най-малко, но описвам точно фактите. Ето какво се случи и днес. Бях сложила зарзавата в една тенекия половината, която в село ми служеше за чешмичка, тук хем да има и вода в какво да си сложа за миене на чинии. Мястото ми е пак край пътека - съобщава Учителевата палатка с другите и Той винаги минава край мен и винаги ме поздравява, даже по два пъти на ден, като съм вън. И другото исках да ти кажа, сложили сме чешмичката до Еленината и моята палатка. Учителят като я видял казал нещо на Елена за нея и аз й казах, че ако би я поискал да я сложи до палатката Му за да си услужва. Но не се мина нито час от тоя ни разговор, чувам, бях си в палатката, че някой вика, че удобна, или хубава била чешмичката, тенекията, мен ме догневя, но не обърнах внимание кой го казва. Подир малко нещо почувствувах, че някой се мие и видях оня най-черния от Варна (Михаил Иванов) да си изтърсва ръцете. Ох Боже! Отивам при Елена „Ма Елена не го ли виде тоз мерзавец като се мие?" - „Видях го". „Ами защо му позволи ма?" - „Не можах да му кажа, не мога да му кажа аз така". Много се измъчих и плаках и сега като ти пиша ми е черно. Отгде накъде той тъкмо тук дошъл да се мие. Казвам на Елена „ Мен ми казват нахална и невъзпитана, ама аз по-голямо нахалство от това не съм виждала". Вчера Учителя ей тук пред палатката ни говори, бяха само сестри и аз го слушах, но по право все питах за теб. Той се обърна няколко пъти и ме погледна, но продължително, но аз не разбрах нищо друго, освен че не е зле разположен към мен. Напротив много внимателен и както така слушах, изведнъж почувствувах черна сянка зад мене, обърнах се и пак видях тоя черния. Скочих веднага и си се прибрах вътре в палатката. Онзи ден им чел от Тагор нещо и Елена искаше да ми го дава да го чета, че бил хубав разказ. Не, не искам, аз само Учителеви беседи чета. Очаквам с нетърпение идването на Недка, чеда се измъкна оттук, а теб как очаквам само Бог знае. Пращам Елена да пита дошлите и веднага да дойде да ми каже няма ли нещо от теб. Като паднаха палатките на Учителя, на Савка и на Елена, а моята малка лодка устоя на бурята. Учителят казал, че Бог благославял смирените посочвайки палатката ми. Че тя е почти най-малка от всички, но нямаше нужда да тичат и да ми помагат. Имам доста работи да ти казвам, които не смея да пиша. Не за да правя донесения, но като факти. Особено бе ми мъчно гдето Елена не казала на онзи тип да се не мие. Казвам й, знаеш ли, че всяка погрешка за мен е на живот и на смърт. Мен сърцето ми се разкъса, а тя казва, че слънцето всичко изчиствало. Не се докоснах вече до тая тенекия и няма да се докосна докато не ми кажеш ти какво да направя. Тя ми носи вода и ми услужва, а много повече би ми услужила, а не му позволяше. А тя казва „Не мога". И е дежурна за готвенето с него. Аз нито ям, нито съм дежурна. Днес другите ходиха на изгрев, но гледам Учителя си подава само главата из палатката. Отиде Елена, казал и че да отиват, Той няма да ходи. И аз си легнах в палатката и си продължих съня. Щях да ходя, защото си мислих да не остана съвсем сама, а и Учителят не отиде. Тъй чувствувам, може би защото ми се иска някога да поговоря за теб, но тъй понякога чувствувам да отида при Него и да си поговорим за теб, че и Нему му е много мъчно. Сестра Попова с нея си поприказвах, тя много добра разбира и ми казва, че и тя много те чака. Казва ми, ако много бързате, ще се забави, ако не бързате, по-скоро ще дойде тук. Не бързам, побързах да й кажа, само чакам. Побързах да й кажа аз, дано да каже, че скоро ще дойдеш. - „Ще дойде тогава" - тъй й казал духът. О, дай Боже. Много сладко мерси. Benita. ___________________ Източник: ПИСМА НА НЕВЕНА НЕДЕЛЧЕВА ДО ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ Изгревът - Том 9

НЕВЕНА НЕДЕЛЧЕВА Бележки от Вергилий Кръстев 1. В «Изгревът», том XV, стр. 820-821, 822-823, разказах как се откри Онзи, Който ме бе изпратил да свърша една голяма работа, непосилна за един земен човек. И ми предаде програмата, която трябваше да изпълнявам, която върша и до днес. 2. Ето това нещо не го знаех, кой съм, и че съм изпратен за една работа. Събудих се за духовна работа през лятото на 1967 г., когато бях студент. Знаех за «дъновистите» и за техния Изгрев, защото там на тяхната поляна, където са играели Паневритмия, аз 10 години ритах топка с брат ми и с децата на Изгрева. Но това не го разбирах тогава, че някой е работил в съзнанието ми, за да пробие и разчупи черупката, в която е обвито едно яйце, от което трябваше да се излюпи едно пиле. Но важното е какво яйце е сложено под квачката. Баба ми развъждаше кокошки, квачки. Те излюпваха пилци и аз много добре знаех как пилето отвътре чука с клюна си, докато пробие черупката си и да излезе навън като пиле. Така и мен някой ме беше сложил под квачка и след определеното време се излюпих. Но трудно човек може сам да пробие черупката; понякога и отвън му се помага - както квачката с човката си пробиваше черупката на яйцето и пилето излизаше. Това беше цяло чудо за гледане. Бях на 29 години. Тогава се излюпих и пробих материалната черупка на съзнанието си. Но беше непосилно трудно да си в яйцето, да пробиеш сам черупката и да излезеш навън на видело. Трудно бе, а после стана още по-трудно, защото ме откриха враговете ми в кое тяло съм, още когато бях на 1 година. Откриха ме и искаха да ме премахнат, да ме няма изобщо на Земята. Тогава видях онзи, който ме закриляше още след като се родих, та чак досега. Видях го. И винаги съм го виждал, но не го разбирах, защото смятах, че това нещо го има у всички човеци. И майка ми винаги казваше: «Някой от децата ми има късмет, та затова преминаваме през ада, като в последния момент някой протяга ръка и ни извежда на ноб път.» Семейството ни преминаваше по пътя на Ада. И затова ме бяха кръстили Вергилий - за възпоминание от Ада, където Данте Алигиери в своята «Божествена комедия» е включил поета Вергилий как го развежда при онези, които за греховете си изплащат чрез страданията. И което е най-важното, че там са всички политически личности и онези, които са били начело на обществото. Аз заварих същата обстановка, същите духове, които движеха обществото, народ и държава. Същото се отнасяше и за последователите на Учителя Дънов. По нищо не се различаваха. 3. В «Изгревът», том VII, стр. 566-569, съм описал «Дългоочакваната среща». Прочетете я. Без нея няма да може да влезете в материала, който предавам. А без него няма да можете да разберете нищо за Невена Неделчева. Онези, които ме изпратиха при нея, бяха именно Ангел и Тодора от дългоочакваната среща. Вътрешната духовна верига бе задействувана. 4. Така, с топка в крака и по спортно облекло - с анцуг, потропах на бараката й. Тя излезна, огледа ме, аз казах кой ме е изпратил, и че искам да ми разкаже някои неща. Исках среща с мен. Тя ме огледа. Казвам: - Когато дойда при Вас следващият път, ще дойда с костюм и връзка и няма да ме познаете. Тя се усмихва. Определи ми среща. На определеният ден тръгнах от студентското общежитие, в което живеех и учех, и през гората се приближих до бараката, почуках. Невена Неделчева излезна, и като ме видя, направо ахна. Аз тогава ходех много елегантно облечен. Казах й, че ме изпращат при нея, понеже е писателка и понеже не могат да ми отговорят на онези въпроси, които задавах. Тя се усмихваше. Разпита ме за биографията, аз разказах всичко, без да крия нищо. Тя не я хареса, защото бях напуснал родителите си след големи драматични събития и се издържах сам като студент. После разказваше на другите около нея въз основа на това, което й разказах, че не съм благонадежден, и тези, които живееха по бараките, ме отбягваха. А аз реших, че няма да се занимавам с тях и ги напуснах и така отидох при Галилей Величков, а по-късно - при Борис Николов и Мария Тодорова. 5. Така че Невена не ме позна кой съм и защо идвам при нея. А тя трябваше да ме познае, защото сама сподели пред мен, че имам много силен ръководител, че е чувала стъпките ми как съм преминавал гората и съм се приближавал към бараката й. Чула добре, но само толкова. Поиска ръцете ми и ми разгледа линиите на ръцете. Говори общи работи. Но нищо конкретно. Е, каза някои верни неща, но това бе малко, според мен. Ако днес аз хвана и разгледам ръката някому, мога да му говоря най-малко два часа. Това понякога го правех, но сега отказвам - пазя си силите и времето. Няма никакъв смисъл да се разправям с хора, които са още в яйцето. Освен това сега има «Изгревът», 22 тома, и всеки сам може да се обучава. 6. Запита ме какво съм чел и какво знам. Отговорих, че съм чел «Браман Чатърджи», преведено през 1915 г., за потайната философия на Индия. Изслуша ме какво знам. Накрая ми препоръча да чета Словото на Учителя Дънов. Разделих се с нея, като ми каза, че не допуска хората близо до себе си, държи ги на разстояние, за да не им се сблъскат орбитите, ако се прекръстосат, и че повече не желае среща с мене. Каза ми, че човек се движи по своя вътрешна орбита и че за всеки човек е определено с кого ще се срещне. Така ми беше определено да се срещна с нея. А това бе през 1968 г., когато бях на 30 години, а Невена беше на 60 години. 7. Веднъж се намерих на Изгрева, около техните бараки. Няколко души се караха. Бяха излезнали навън, на улицата - раздърпани, окъсани, разчорлени, и се караха. Аз стоях настрана и гледах втренчено и не можех да повярвам, че Високият идеал от Словото на Учителя е паднал толкова ниско, закопан в земята пред тези дървени саморазрушаващи се бараки, оградени с бодлива тел. Тя ме видя, позна ме, разбра в какво недоразумение съм, приближи се и каза: - Не ни гледай! Ние сме карикатури. Ние не сме образци на Високия идеал от Словото на Учителя. Ние сме изопачението. Затова чети Словото, дръж се за Учителя, върви си по своя път и не идвай тук, за да не се сгромолясаш като нас, до бараките. Запомних го. И повече не ходех там. Не ги исках, тези бараки с бодливата тел. Това бе опорочението на Високия идеал. Тези бараки и днес съществуват, но в друга форма - в главите на много хора. 8. И така, аз се срещах, вече нелегално, с Галилей Величков - един път всяка седмица, в ден сряда, и там слушах и запаметявах всичко. Това продължи 12 години. Посещавах и други приятели, като Мария Тодорова и Борис Николов. Там научих коя е Невена Неделчева и кой е Любомир Лулчев. Разпитвах, проучвах ролята на Лулчев. Много неща научих от Елена Андреева, което е описано в «Изгревът», том IX, за нейния роман с него. Научих, че заради връзката между Невена и Любомир, всички са ги отблъсквали и са странели от нея. А от самата Невена научих как тя, когато е била ученичка в педагогическата гимназия в Стара Загора, то там Лулчев е дошъл в гимназията и е чел някаква лекция. Тогава тя се среща с него. И заедно с него пристига в София и живее на тавана на същата къща, където е живял Лулчев със съпругата си Гела. За справка за неговата дейност виж «Изгревът», том VIII, стр. 622-640, както и снимките №35, 36. Също виж и стр. 543-547. Виж «Изгревът», том VII, снимка №15. Виж «Изгревът», том IX - «Моят роман», стр. 576-668 и снимките № 32, 46, 47, 48. Виж «Изгревът», том XX и XXI. 9. Веднъж отивам при нея, срещам я на улицата и задавам няколко въпроса за Лулчев. Тя се изненада. - Кой те изпраща? - Никой, аз сам идвам, за да те разпитвам. - Изпратили са те и са ти казали, че съм била приятелка и любовница на Лулчев. -Да, разказвали са и други неща. Но аз искам, да питам как така арестуваха Лулчев, когато Учителят е на Изгрева и Той управлява Небето и Земята? Тя се стресна. - Ти така ли смяташ - че Учителят управлява Небето и Земята? - Не само смятам, но съм убеден в това и го виждам. Разгледа ме внимателно и ми разказа това, което търсех: - Комунистите още не бяха дошли на власт. Беше месец август. Изведнъж софиянци видяхме как се издигат облаци дим от двора на двореца. И през деня, и през нощта димът се въздига до небето. Всички разбират, че дворецът гори архивите и документите си, защото усещаха, че идват руснаците тук и комунистите. Отивам при Учителя в Мърчаево, срещам се с Учителя и Му казвам: - Учителю, три дни в двореца горят архивите си, пушекът се разстиля по цяла София. А дневникът на брат Любомир Лулчев е в бараката му в чекмеджето на масата му. Да го взема и да го изгоря. Какво ще кажете на това? Учителят стана строг и с пръст ми посочи: - Няма да пипаш дневника му и да го изгаряш. Нека си стои там. Той нали го писа, за да се прочуе. Нека да види сам дали дневникът му ще го спаси. И Учителят ме отпрати. Лулчев беше задържан от комунистите, които дойдоха на власт. Разпитваха го заедно с другите министри. 3a да докаже, че е невинен, той им казва, че има дневник и че си е записвал разговорите с царя, и че се намира в стаята му в чекмеджето на масата. Отиват, взимат го, четат го и там намират онова, което търсят, защото дворецът е изгорил вече архивите си. За този дневник го осъдиха и го разстреляха. Ако го бях изгорила, нямаше да имат доказателства срещу него. Аз слушам и питам: - А има ли още неща? - Има, как да няма. - Ами защо не ги опишеш? - Абе, те не са за разказване и слушане, а камо ли да се напишат. Те са неописуеми чрез думи и чрез молив. Те са неразбираеми за обикновеното човешко съзнание. Така завърши и тази среща с нея. Запомних я. 10. Бях на работа като лекар няколко месеца в Сливенските минерални бани през 1969 година. Бях се свързал с Методи Шивачев в Нова Загора, където често отсядаше «дедо Влайчо», големият ясновидец.[1] Той се движеше нощем, криеше се, защото властите го преследваха за неговите пророчества и затова, че го следваха тълпи народ. Бяха ми казали, че там ще го намеря. Отидох, приеха ме и там се срещнах отново с Невена Неделчева. Аз тогава бях във фаза, когато в мен работеше пророчески дух и каквото казвах, се сбъдваше - за моя най- голяма изненада. Брат Влайчо веднага позна пророческия дух в мен, викна ме и седна до мене, и ме караше да пророкувам първи аз, а след това той добавяше някои неща. Така се изреждаха един след други посетителите. Невена стоеше настрана и запита: - А мен забравихте ли ме? Дедо Влайчо отговори: -Ти нали гледаш на ръце, протегни си ръката и само прочети какво има в нея... Така не пожела да й гледа. Беше много интересно. Тя не се разсърди. После ме заведе до брат си и ме запозна с роднините си. Аз бях официално облечен и това направи впечатление на околните. 11. Бяхме 1972 година на Рила, властите бяха разрешили да се разположи лагер на дъновистите. Бяхме застанали в една голяма палатка и се провеждаше наряд и трябваше да се прочетат формули. И то обърнати на север. А в палатката нямахме посоката. Аз започнах да се обръщам насам-натам и да търся компаса, който носех постоянно в джоба си. Трябваше да се прочете формула за Истината. Невена се обади: - Истината е навсякъде и не търсим в палатката къде е север и къде е изток. Успокоих се. Разбрах, че без знание не може да присъствуваш никъде по света. Без знание не можеш да намериш своя истински път. 12. По времето на комунистическата власт започваха да пускат от архивите на техни изследователи материали за предишните величия. Така дойдоха и до Лулчев. И така списание «Отечество» - едно луксозно издание, започна да издава всеки месец част от неговия дневник, намиращ се в архив на МВР. Имаше исторически справки от Илчо Димитров, който бе станал професор по история. А след 1990 г., след разкриване на някои досиета, се разбра, че той бе служител на Държавна сигурност. Когато публикуваха този материал, аз знаех, че го правеха нарочно. Всяка година комунистическата власт публикуваше материали срещу Учителя. Не пропускаха нито една година. Редовно правеха обиски на Негови последователи. Така през 1971 г. излезе «Възмездието» на Иван Пауновски. Имаше специална глава за Любомир Лулчев. На всички негови познати, останали живи, им се смразяваше кръвта. Що безсънни нощи са изживели от страхове! През 1981 г. списание «Отечество» в броевете си 21, 22, 23, 24, както и през 1982 г., в брой 1, 2,3,4 се публикуваха статии на Лукан Варадинов «Без маски», като имаше глава за Любомир Лулчев. През 1982 г., в брой 13,14,15,16 бе поставена нова поредица от статии под заглавие «Съветникът на двореца» - т. е. за Лулчев. Това бе една запланувана акция окончателно да се ликвидират спомените на онези, които бяха живели преди 9.IX. 1944 година. За последователите на Учителя, които непрекъснато минаваха през гонение, това бе ново изпитание. Мнозина знаеха кой е Лулчев и че в един дълъг период е работил срещу Учителя. Но го знаеха и мълчаха, а онези, които не го знаеха, гонеха последователите на Учителя заради самия Лулчев. Ето това бе трагедията за всички. Тя стана впоследствие клопка и капан за онези, които публикуваха тези материали. Те сами ускориха разграждането на империята на СССР с т. нар. перестройка, подета от Горбачов - ръководител на тази империя. 13. При тази обстановка аз отивам при Никола Нанков и го питам: - Този дневник на Лулчев верен ли е или е фалшификат? - Верен и точен. Специално разпитвах Невена Неделчева. Тя потвърди, че е точен. Само тя можеше да каже това, защото аз знаех, че тя съхраняваше копие на този дневник. Срещам веднъж, слизайки от рейса, на спирката, Невена и я питам: - Верен и истински ли е този дневник? Отговаря ми: - Да, точен е. - Ами вторият дневник на Лулчев при Вас ли е? - За пръв път чувам това! - Ето, там, в списание «Отечество», се споменава и за втория дневник, който е укрит и още не се намира. А там са разговорите на Учителя с Лулчев. - Вярно ли е това? - Вярно е. Невена се учуди и след това се уплаши. Цялата почервеня и се разтрепери. - Махай се от мен! - изкрещя тя. Казах й, че знам от Борис Николов, който е ремонтирал бараката на Лулчев и е намерил дневника на Лулчев и го е предал на нея. Тя се разтрепери. Изведнъж ми казва: - Слушай какво, ти какво искаш? Искаш да ме вкараш в затвора за този дневник ли? - Не искам да те вкарвам никъде, но искам дневника. Тя се отдалечи и започна да се моли на Учителя да я отърве от мен. Няколко часа след това ми се «отвориха ушите» и аз слушах как тя се молеше на Учителя да я отърве от мен. За нея аз бях изверг. И той, извергът, дойде накрая, но не бях аз. Беше друг. И го видяха всички в целия му ръст. Убедиха се. Но по-голямо наказание нямаше от това - да чуваш и виждаш, че някой се моли на Господа, за да се отърве от тебе. Аз го изживях. 14. През 1989 г. в списание «Отечество», в брой 21, 22, 23 започнаха да отпечатват статии «Лулчев - съветникът на царя». А бяха се изминали 45 години от 1944 година и това бе крайният срок за кредита, който имаха комунистите да управляват, отпуснат им от Учителя. Това нещо го знаех само аз от една разчетена стенограма от Борис Николов за пророчествата, дадени от Учителя за България. Това никои не знаеше, освен мен и Борис Николов. Мълчахме и чакахме. Преди това, на 20.Х.1989 г., отивам при нея, в квартал «Люлин», където живееше. Скромна обстановка, едностаен апартамент и бе сложила по средата на стаята си една печка с кюнци и се отопляваше с дърва. Аз се изненадах, защото софиянци бяха изхвърлили печките и се отопляваха с радиатори, чрез парно отопление. Говорих с нея. Исках от нея да ми предаде дневника на Лулчев, като казах, че от 20 години зная, че е при нея. Отряза ме остро. Не искаше да го предаде. Не казва, че го няма. Но казва, че няма да ми го предаде. Поисках да си напише спомените със срещите с Учителя. Отговори ми, че те са в нейните книги. Поисках архива й, но тя ме изгледа недоверчиво и каза: - Няма да ти го дам. Ти си последният, на когото ще го дам. Ако никой не го иска, тогава ще ти го предам... Напълно убедена в това, което казва. Аз гледам и слушам. Видях, че тя, която се славеше с пророчество, с ясновидски дарби, изобщо не ме позна, нито позна онзи, който стоеше зад мен. Не позна и времето, което идеше за мен. Нищо не позна. И нищо не ми даде. Нищо. Понеже аз носех със себе си една малка нейна книжка - «Как намерих Учителя», подадох я и я помолих да ми я подпише. Написа: «На брат Вергилий с добро чувство» - Невена Неделчева, 20.Х.1989 г. И точно това се случи - не ми предаде нищо. След нейното заминаване се явиха други, които разграбиха всичко, което тя бе съхранила. Всеки е отивал и всеки си е взимал по нещо. Аз бях обиден толкова много, че цели 13 години не си помръднах пръста за нейния архив. Тя си замина през 1995 година. Казах си: да правят какво си щат. Нали ме отхвърли. Нали ще ми го даде само при положение, че никой не го иска. Това е още запечатано в паметта ми. Обидата е голямо нещо. Аз отивам да я спасявам от провала, а тя ме отхвърля. А защо? Защото не ме позна. Това е истината. Не ме позна. И толкоз! 15. Постепенно с годините прибирах онова, което са отпечатали последователите на Учителя като собствено творчество. Имах план за тяхното творчество. Така в един кашон сложих и книжките, отпечатани от Невена Неделчева до 1947 г., когато е имало свободен печат. Но аз не ги получих от нея, а от онези, на които тя бе подарявала и които изобщо не бяха ги чели. В това съм убеден. Така че сам си събрах онова, което бе напечатала. Разказваше ми как отишла при Учителя и Го запитала: «Учителю, може ли да ползвам Вашите идеи в моите писания и романи?» Отговорил така: «Вода много, а водоносци малко.» Само че за нея е било ясно какво означава това разрешение. Но за сегашното поколение не значи нищо. Аз заварих, когато българите, с рало или плуг, сами с воловете си, кравите и с коне, оряха земята си и садяха житото, ечемик, овес. Идваше жътва, жените с бели кърпи, с вълнени чорапи и цървули, за да не ги ухапе насекомо или змия, жънеха със сърпове. Навеждаха се със сърпа обхващаха класовете и жънеха отдолу, при земята. Това се казваше «ръкойка» и се слагаше една връз друга. После минаваха мъжете и ги връзваха на снопи. А12 снопа ги правеха на «кръстец», слагаха ги така, че класовете да се застъпват и да се съхранят от птиците, да не ги кълват, или от градушките. А жега, ужасна жега. Носеха си съдове за вода в «бъкели» - съд, направен от дъски, като бъчвите. А ако имаше наблизо вода, определяше се едно момче да носи вода и да я подава на ожаднелите жътвари. Тези момчета се наричаха водоносци. Без тях не можеше да има жътва. Та, освен онова, казано от Христа: «Жътвата е готова, а жътварите ги няма», то имаше и друго положение - че «Вода много, а водоносци - малко.» Та, Невена Неделчева черпеше с пълни шепи идеи от Словото на Учителя и ги влагаше като думи на Учителя. Ето това беше в основа на моята концепция да я представя с откъси от нейните разкази и романи, където са отбелязани срещите на Учителя с нейните герои. И това го направих. Но само от отпечатаното от нея до 1947 година. След това идва цензурата на комунистическата власт и печатът на такива книги е забранен. 16. След като си замина от този свят през 1995 г., аз не направих никакъв опит да прибирам нейния архив. Знаех, че нямаше да ми го даде. Отиваха някои нейни познати и прибираха онова, което им трябваше. Дори се опитаха да ме потърсят и да ми предадат нещо от нея, но аз го върнах, понеже не представляваше за мен интерес. А те не можеха изобщо да се ориентират в онова, което тя имаше. Те не познаваха нито нея, нито хората, нито епохата. Не познаваха и нейното творчество и дори как е създавано. Разказваше ми: «Аз с нетърпение чаках да се пенсионирам, за да си пиша романите.» Да, пенсионира се, написа много романи, но не можаха да се отпечатат по време на комунистическата власт - от 1945 г. до 1990 г. Тя имаше своите читатели и им препращаше от град на град, където четяха подвързаните нейни ръкописи. Понеже тогава беше забранена такава литература, то ги четяха, но само нейните поклонници. Беше ми дала романа «Марта». Зачетох го. Не можах да го чета. Нямаше в него нищо. След като научи, че не съм го чел, си го поиска. Върнах книгата, а тя я предаде на други да я четат. Беше разочарована от мен. 17. През 1993 г. Георги Кръстев от гр. Варна издаде нейния роман «Марта». Разтръби се навсякъде, че чудо ще се роди. Но тези, които тръбяха, изобщо не бяха чели романа. Отпечата се, не се купуваше и изобщо не се четеше и накрая го раздава безплатно. Пълен провал. А защо стана провалът ли? Ето защо. Георги Кръстев на 20 февруари 1993 г. прави издателски договор с Невена Георгиева Неделчева и тя му предоставя отпечатването на всички свои творби. Но той не е заверен пред съда и пред нотариуса. А той изобщо не я познава и не знае кой седи в нея и зад нея. Предават му биографични бележки на 4 листа, които тя си написа по мое давление, и които не бяха публикувани към романа, за голямо мое учудване тогава. А после тези бележки се загубиха. Ето защо не бяха публикувани. Загубиха ли се, или се криеха нарочно? И едното е вярно, и другото е вярно. И накрая какво излезе? Ето, днес стоят към 7 нейни романи на машинописен текст, но никой не ги публикува, защото нямат пари и няма читателски интерес. И безплатни да им ги дадат, пак няма да ги четат. Затова си има причини. И не само една. Причините са много и са завързани като халки на синджир една в друга. 18. През есента на 2002 г. потърсих по телефона онази жена, която се грижеше 5 години за нея и за благодарност Невена й приписа гарсониерата, в която живееше. Тя се казваше Данче, или Йорданка Франгова, живуща в ж. к. «Люлин», бл. 513, вх. A, VIII етаж. Накрая ме прие и бе - неочаквано за мене - много любезна. Разказа ми как архивът постепенно се е разпределил между нейни познати. Предложи ми някаква кореспонденция. Не можа да ми предаде снимки. В един от архивите имаше няколко снимки на Невена Неделчева, които ги публикуваме. След това се срещнах пак с Йорданка и тя по моя молба ми донесе 4 романа на Невена Неделчева машинописен текст. По-късно отидохме у дома на Йорданка, където в един голям куфар се разрових и открихме една голяма снимка на Невена Неделчева, която публикувам. Оттам извадих някои ръкописи, които са есета за любовта, и ги помествам. Взех всички романи в ръкопис на пишеща машина, за да ги прегледам у дома. Бях обещал да ги върна, за да бъдат предадени на онези, които бяха направили читалня и библиотека. На мен не ми трябваха. А освен това Невена не ги предаде на мен, а на други, да ги отпечатват. Аз още съм пренебрегнат от нея. 19. Понеже реших да я застъпя в «Изгревът», аз прегледах онова, което бе отпечатала и което имах, и съобразно моята концепция, извадих онова, което ми допадаше, подредих го и го съединих с веригата, която съединяваше поредицата «Изгревът». Изведнъж всичко се освети със светлина. И стана чудо неописуемо. Целият неин материал се оживи, оживя чрез Дух и Сила. И сега, когато го четете, ще плачете от умиление. Но вън от«Изгревът» той е нищо, защото го няма в него Духът, който ръководи «Изгревът». Направих чудото и го пуснах в «Изгревът». Да възкръсне онова, което е вложено в нейните Слова на думи и реч човешка. Това е от мен. Нали бе първата, която ми подари брушурката «Чист и светъл», в която описва как за пръв път е чула и видяла Учителя. Ето, сега аз си връщам за онази брошура, като я представям и вкарвам в поредицата «Изгревът». Разплащам се с нея. А тук, до мен, на пода са натрупани нейните романи, написани на машинописен текст, стенат и плачат. Чувам ги. Виждам ги. Да плачат! Те не бяха предадени на мен от нея. 20. Невена Георгиева Неделчева е родена на 19 август 1908 година в гр. Симеоновград. Били са 8 деца - 5 сестри и 3 братя. Баща й бил търговец на безалкохолни напитки. През 1912 г. се преселват в гр. Нова Загора. Завършила е профилирана гимназия за учителки, вгр. Стара Загора. Преди 9.IX. 1944 г. много трудно са се намирали учителски места. Имало е закон, по който са уволнявали последователите на Учителя Дънов. Въпреки настояванията на Любомир Лулчев, тя е била назначена за учителка в село Брезе, в Свогенския район. Това е едно от най-отдалечените села. Аз през 1965 г. заварих, че там имаше прогимназия и се учеха децата от I до VIII клас, а след това слизаха в гр. Своге и посещаваха гимназията, но живееха в интернат. Тя е била две години учителка - 1939-1940 г. Дори Лулчев и министър Багрянов са я посетили в село Брезе. Това е било голямо събитие за селото. След 9.IX. 1944 г. работи в братската печатница на Изгрева, а после е касиер-домакин към една детска градина и така се пенсионира. Последователите на Учителя Дънов, както преди 9.IX.1944 г. много трудно са си намирали работа като учители, така също и след 9.IX.1944 г. по време на комунистическата власт. Не са ги допускали до учителската професия. Невена Неделчева си заминава на 20 април 1995 година. 21. И накрая се сбъднаха нейните думи: «Ако никой не иска моите неща, чак тогава ще ти ги предам.» Ето, в стаята ми са наредени нейните романи и други останали ръкописи. Обещах на Йорданка Франгова, че това всичко ще го върна, за да го предаде на онези, които тръбят, че имат библиотека, та да ги пазят. А аз моята работа си свърших. Аз я представям в «Изгревът» по начин, който не аз, но Онзи, който ръководи «Изгревът» избра и одобри. И стана цяла приказка от Слово и поезия, от Сили и Дух чрез слово и реч. Завъртяха се събитията, лицата и времената в един кръг на истинския Духовен Изгрев. Ще се убедите, когато го четете, но само чрез «Изгревът». Е, Невена Неделчева, сега позна ли ме, че аз бях този, който сътворяваше поредицата «Изгревът»? Позна ли ме? Убеди ли се накрая, че аз съм верен в думите си! Написано на 24-25.XII.2002 г. 22. При първата ни среща Невена Неделчева ми подари няколко броя от една малка брошура с жълти корици. Прочетох: «Чист и светъл». Подаде ми и ми разказа следното: - Бях ученичка във II девическа гимназия в гр. София. По това време се залесяваше едно празно пространство извън София с млади борчета. Беше денят и празник на залесяването. Изведоха ни цялата гимназия и залесявахме до обяд. По едно време се отправихме към «Мястото Ваучер» на «дъновистите». Отидохме на поляната. Насядахме на поляната. Извикаха Учителя Дънов. Аз за пръв път Го виждах. Донесоха Му стол, масичка, Той седна и започна да ни говори. До Него стоеше стенографка и стенографираше. Онова, което говори, ме порази: «Да бъдем чисти и светли като светлината.» Много ми хареса. После отидох, поисках беседата и с мои пари я отпечатаха през 1926 година. После я раздавах безплатно. Беседата бе произнесена от Учителя на 5.IV.1926 година, 2 часа след обяд, на поляната на Изгрева. Това бе по желание на ученичките от II софийска девическа гимназия. От всички ученички само аз дойдох на Изгрева. И затова тази беседа ми е скъпа. После я издадоха и в гр. Пловдив. Така че имам и двете издания на «Чист и светъл». Да се говори Словото на Бога пред девици, е чудо на чудесата. Ето така ме посрещна и изпрати Невена Неделчева. Чисти и светли бъдете! Чистота в сърцето и светлина в ума на човека. Това е Високият идеал на младите - онези, на които им е определено да се доближат до Словото на Учителя. Те са избраните от Бога. Те са изпратените от Бога всред българския народ. 23. Кореспонденцията между Невена Неделчева и Любомир Лулчев не е запазена, тя е унищожена от Невена, или е укрита и до мен не достигна. В «Изгревът», том IX, стр. 651-656, бяхме поместили няколко писма, които взехме от Държавен архив, подписани с Benitta - псевдоним на Невена. В тях тя се обръща към Лулчев с «Татко мой». 24. На 20 февруари 1993 г. Невена Неделчева сключва издателски договор с издателство «Алфиола» на Георги Кръстев и му предоставя всички романи, които не са издадени, да ги издаде. Той отпечатва само романа «Марта», който е издаден през 1945 г. от печатница «Житно зърно» на Изгрева. Но не се купуваше и накрая го подаряваше безплатно, но не го четяха. Ето, аз съм върнал 7-те нейни ръкописа подвързани. Нека да ги издаде. Но няма кой да ги купи, и още повече - няма кой да ги чете. 25. Архивът на Невена Неделчева бе разбит по нейна вина, понеже не ми го предаде. Мен ме остави да бъда най-накрая, макар че се явих пред нея точно навреме. Все пак я представям, благодарение на моите усилия и добрата отзивчивост на Йорданка Франгова. Тя трябва да благодари на «Данчето». 26. Ето нейните романи в ръкопис, който връчих на Йорданка Франгова, да ги предаде в братската библиотека. Романи на Невена Неделчева на машинописен текст, подвързани: 1. «Върхът» - 4.VIII.1968 г., 328 с. 2. «Пътека от пътя» - 2.V.1969 г., 225 с. 3. «Абсолютният закон» - 23.II.1973 г., 405 с. 4. «Земята е училище» - 7.Х.1979 г., 427 с. 5. «Докъде се простира светът» - 23.IV.1981 г., 362 с. 6. «Копнеж за обич» - 19.Х.1982 г., 358 с. 7. «Видима и невидима реалност» - 6.II.1989 г., 372 с. (два „броя) Забележка: Тези романи ми бяха предадени от Данчето (Йорданка Франгова) с настояване да бъдат върнати, за да ги предаде в братската библиотека. Това беше нейно желание. . Това желание ще бъде изпълнено от мен. 25.XII.2002 година гр. София И аз ги върнах през пролетта на 2003 година всичките. Вергилий Кръстев 27. Отпечатани книги на Невена Неделчева: 1. «Татковите приказки за Нея» 2. «Чута молитва» - разказ 3. «През очите на обичта» - разкази 4. «Превъзмогване» - роман 5. «Бащина обич» - преработени приказки 6. «Рибарчето и езерната царица» - приказки 7. «Дарът на феите» - приказки 8. «Чудната цигулка» - приказки 9. «Втора майка» - роман («Светлина в животд») 10. «Когато любовта заговори» - разкази 11. «Случайност или съдба» - разкази 12. «Има ли друг свят» - разкази 13. «Марта» - роман 14. «Всичко е за добро» 15. «Другарски спомени» - 1947 г. 16. «Как намерих Учителя» (истински случаи) -1938 г. 28. Уважаема Невена Неделчева, ето, аз, Вергилий, те вкарвам в «Изгревът» с онова, което ми предаде твоето «Данче» или което аз имах. И го направих много добре. От мен - толкова. Няма да се загубиш във времето и в пространството. 29. А сега потърси другите, които ти разбиха архива и го разпръснаха, за да няма следа от теб. Потърси ги! Нека те да ти отпечатат романите! А защо ли? Защото ти на мен нищо не остави и нищо не предаде. Аз съм обиден. И то много. 30. Но онова, което сега направих, за да те включа в «Изгревът», направих го за Школата на Учителя и за това, че си била в нея, независимо къде си седяла - отляво или отдясно, независимо дали си била на страната на Бялата ложа или на страната на Черната ложа, които и двете присъствуват на Изгрева при Учителя. Така успях да съхраня това, което имах и което Данчето ми предаде. Съхраних го и го издавам. Но това направих аз, Вергилий, когото ти отхвърли. Направих го аз, а не другите, на които ти им се доверяваше. Аз съм от онези, верните, които отстояват до края. Много е трудно да бъдеш верен до края. 31. Накрая ви представяме беседата на Учителя «Чист и светъл». Това е първата беседа, която е чула Невена Неделчева от Учителя Петър Дънов, на 5 април 1926 г., понеделник, от 2 ч следобед, в деня на залесяването, по желание на ученичките от Втора софийска девическа гимназия. Това е написано на корицата на първото издание в София, 1926 г. Невена е поискала тази беседа от стенографките и я е издала на собствени разноски и след това в разстояние на 50 години я раздава собственоръчно През същата година д-р Михаил Стоицев я издава в гр. Пловдив. В момента от първото издание е запазена само една книжка. 32. По-добър завършек от тази беседа на Учителя няма. Затова бъдете чисти в сърцата си и светли в умовете си, ви пожелава Вергилий. С уважение: Вергилий Кръстев ------------ [1] За дедо Влайчо вж. «Изгревът», том III, стр. 129-131. (бел. на съставителя Вергилий Кръстев) _______________________ Източник: XIV. НЕВЕНА НЕДЕЛЧЕВАВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ Изгревът - Том 23

СНИМКАТА „УЧИТЕЛЯТ В ЖИТОТО" (спомен от Невена Неделчева) Когато бяхме с Учителя в Мърчаево, Той обичаше да прави понякога разходки и един път ми каза: „Пеньо, можеш ли да Ме придружиш да отидем към Владая?" Рекох: „Мога." Беше зимно време, сняг бе покрил и имаше мъгла. Станахме и тръгнахме мълчешката с Него. Вървяхме паралелно. Като дойдохме от пряката пътека от Владая, която излиза направо горе на шосето, без завоя, Той се спря, дълго време гледа, гледа към небето, и каза: „Виж как действува природното електричество. Има една зона, която отгоре има силно електричество, но отдолу има друго електричество. Те са два реда един върху друг. Така си въздействуват, че не могат да навлязат един в друг да се унищожат, затова мъглата се задържа дълго време. Но ще дойде време и един ден, в бъдеще, ще имаме други положения. Културата на хората ще бъде много висока, хората ще познават много добре метеорологическите промени и ще се водят от тях и тогава човекът няма да бъде изненадван от случайни природни явления. Ще знае кога ще става земетресение, кога ще става нещо от природен характер." И като се върнахме на назад, Той дълго време седя там, пак приказва така, изобщо за живота - как трябва хората да го разбират, че трябва да бъдат задълбочени, наблюдателни и т. н. Такива въпроси повдигна. След това, като отидохме долу, каза: „Сега да отидем да се разходим." И отидохме на Коса Конарско, където е топлият извор. Тогава Дежа, снахата на Темелко, беше родила дете. Всяка сутрин аз ходех и носех вода от топлия извор, за да окъпят бебчето. Караха също и Владо Николов и Сергей. А също и момчето Колю, който е сега в операта, свири на обой - и него пращаха да донася вода. Детето го къпехме всякога от минералната вода и то растеше и се развиваше много добре. Веднъж през пролетта Учителят каза: „Да отидем сега на топлия извор!" Тогава от София бяха надошли много братя и сестри. И отидохме тогава там. На това място направихме по-напред една грешка. Отидохме веднъж много рано аз, Владо, Колю Драгнев и много други наши приятели. Рекохме да се окъпем. Съблякохме се вече и една жена иде и иска да пере. Казахме й: „Постой малко настрани, ние ей-сега ще освободим, но сега се къпем." - „Няма - казва -да седя. Аз не се срамувам от вас." Ние сме голи във водата. А тя не се срамувала и дохожда и почва да пере, „Абе - викам, - разбери се, то е срамота!" Викнах й и я сблъсках. Рекох: „Да се махаш оттука!" Изхвърлих дрехите навънка и я изблъсках. И тя си отиде у дома да каже на мъжа си, че сме я изблъскали оттам. Рекох си: Сега ще дойде мъжът й, ще трябва да се разправяме с него. Я да бягаме! Окъпахме се набързо, облякохме се и си отидохме. На другия ден Учителят каза: „Хайде да отидем нагоре!" Отидохме, Учителят седя на извора, пи топла вода и тръгнахме нагоре. Житата бяха пораснали вече до пояс. Като излязохме нагоре, чак над горичката, тръгнахме към гората и аз рекох: „Учителю, отбийте се, тук в нивата, да направя една снимка в житото!" И Учителят се отби и аз приготвих апарата и Го фотографирах. Но когато проявих стъклото, видях, че в житото зад Него Невена Неделчева и Лулчев застанали отзад във фон, виждат се на снимката. А пък д-р Жеков, като ги видял, извил се малко другояче, така, че ги изключил от кадъра. И затова снимката на д-р Жеков е по-сполучлива - понеже ги няма във фона фигурите на Лулчев и на Невена Неделчева. Но тази снимка я има у много хора, ще я видиш - „Учителят в житото". Тя е последната снимка на Учителя. Тя е символична. Жътвата е голяма, а жътварите са малко! И после потеглихме нагоре, отидохме из гората, чак нависоко и след това се върнахме в Мърчаево. Друг път Учителят ни изведе голяма група от братята, много бяхме, чак нагоре. Има кариери, където вадят камъни, правят павета и големи странични камъни, от които правят бордюри. Минахме покрай кариерите и слизахме надолу, ще я видиш тази снимка, има я Ганчо Генчев: с китарата е Гита Стратева, след Учителя е Симо. Ти познаваш ли го Симо от Мърчаево? А-а, не го познаваш. Ваца, мърчаевци, съпровождат Учителя и слизаме надолу. Сега тези места, които тогава бяха оголени, правителството ги залеси и над Мърчаево отгоре има свежа, хубава, гъста борова гора. Тогава беше голо, а сега стана такава хубава борова гора, че да се радваш. После те ходеха на Острец. Там Учителят е държал беседи, но аз бях вече учител на село. Е, останаха някои снимки, направени от мен за живота с Учителя в с. Мърчаево. ______________________ Източник: 52. СНИМКАТА „УЧИТЕЛЯТ В ЖИТОТО" Изгревът - Том 16

Спомен за Невена Неделчева от Николина Познавам Невенка от нейното творчество, четях с едно преклонение романите й, предавах ги и други да ги четат, защото те те грабват от началото. Станахме много близки, макар че тя с всички имаше една дистанция - не бе от гордост, а особеност в характера й. Почти всяка сутрин играех с нея Паневритмия. Въпреки че живееше в «Люлин», тя първа идваше, с голяма дисциплина и предана ученичка на Учителя. С нея редовно посещавахме събранията и сбирките на литературния кръжок «Асен Григоров» с ръководител Райна Арнаудова и с нея, не само на беседи, но и по есперантска линия станахме близки, както бяха двете с Невенка. Много ги уважавах и се учех оттях. Една сутрин, докато играехме Паневритмия, тя ме погледна особено, каза ми, че вижда миналото и бъдещето ми, така ме окуражи с хубавите си думи за мен... Бях изумена от ясновидството й. Питах я как пише, а тя с една скромност ми каза: - Просто сядам на машината, дали на български или есперанто - от горе ми се диктуваше какво да пиша: разкази или романи. Помолих я да й прочета едно мое разказче за «Моите цветя». След като го свърших, строго ми каза: -Ти да не си мислиш, че си Тодор Живков, на който му пишат докладите?! Повече не поисках помощта й. Защото тя бе права ако сам не се трудиш прекомерно за своето израстване, никой не може да ти помогне! Последните години преди да си замине, с всеки ден ставахме по-близки. Исках да я взема и да я гледам при мен, да й давам топла храна и други услуги. Бях при нея 10 дни и разбрах, че се нуждае от човек до нея. Чрез една позната тя ми препоръча Данчето. И двете бяха журналистки, а тя нямаше къде да живее. Пренесе се при нея, гледаше я много добре. Живееше в тясната й кухничка, а Невенка - в стаята си до края. Впоследствие Данчето изплати гарсониерата й, продължаваше да живее докрай в кухничката. Споделяше с мен как, като напишела нещо, и отивала със свито сърце при Учителя, но с надежда, с вяра в Божествените Му всестранни знания, излизала окрилена, аТой кротко й казвал: - Пиши! Греби, вода има много, давай да пият жадните за чистота. Така тя, бедната учителка, книга след книга, написва 18 романа, детски разказчета и много разкази печата на есперанто, получава благодарствени писма от цял свят. Така Словото на Учителя стигаше навсякъде чрез нея. Мъчно й беше, че в Българо-есперантския печат не й печатаха, а за щастие в Будапеща- Унгария, й издадоха на есперанто два сборника: «Майчина обич» и «Презнощно дежурство». Тя пари затова не взе, а поиска само 10 книжки, които подари на приятели. Незабравима ще остане за мен с чистотата си - след всяко гостуване на сестри от провинцията переше чаршафите им, посрещаше ги за Бога. Придружих Невенка до Пловдив на някаква конференция. Когато не беше добре, отиваше при брат си в Панчарево и там ходих няколко пъти да я видя. Живееше много бедно и се налагаше да си продава нещата - на мен един шлифер и едни хубави обувки, и то само по за 10 лева. Когато я придружавах до ЕЛ ШАДАЙ, бе истински празник и за двете ни. Макар да не обичаше да говори много, научих много от нея - така, между редовете, с моята вродена интелигентност. На мястото в градината бях, но там Невенка не видях, а тя винаги между цветята беше, но сега болна дома си лежеше. Под малката черешка се спрях, и малко черешки й набрах. На Невенка ги занесох, поднесох й ги с наша песен. Те розовички са на цвят, с необикновен вкус благат. Дребнички са и горчивки, но Невенка много ги обичаше. Красива учителка като млада, тя неповторими съчинения създаде. Пишеше там, дето Учителят седеше, и над всяко цвете като над дете бдеше. Николина Маврова Славчева София, 1756, кв. «Дървеница», бл. 13, вх. В, ет. 1 ________________________ Източник: 6. Спомен за Невена Неделчева от НиколинаНевена Неделчева Изгревът - Том 23

Невена Неделчева от Георги Петков във в-к Братски живот, бр.35, 2009 г. Тя е родена в малкия провинциален Симеоновград, заобиколен с високи планински склонове. Душата й пристига на тоя свят изпълнена с копнеж за нещо ново, неизвестно, чудно, прекрасно. Нейната романтична нагласа от дете я води към мечтата да пътува, да отиде някъде далече, в незнайни страни. На тази мечта е подчинен и стремежът й да овладее Есперанто, с което се справя съвършено. След като завършва профилираната гимназия за учителки в гр. Стара Загора, тя работи известно време в тази професионална сфера. Решаваща в оформянето на нейната представа за света и за достоен жизнен път е срещата й с Учителя Петър Дънов. За нея тя разказва: „Бях ученичка във Втора девическа гимназия в гр. София. По това време извън града се залесяваше едно празно пространство с млади борчета. Денят беше празник на залесяването. Изведоха цялата гимназия и залесявахме до обяд. По едно време се отправихме към мястото на дъновистите - Баучер. Отидохме на поляната. Извикаха Учителя Дънов. Тогава Го видях за първи път. До Него стоеше стенографка и записваше думите му. Онова, което говореше, ме порази: „Да бъдем чисти и светли като светлината“. Много ми хареса. После отидох, поисках беседата и с мои пари я отпечатаха през 1926 г. След това я раздавах безплатно. Беседата „Чист и светъл“ бе държана от Учителя на 05.04.1926 г. в 14 часа на поляната на Изгрева по желание на ученичките от гимназията. От всички ученички само аз дойдох на Изгрева. И затова тази беседа ми е толкова скъпа...“. След тази среща Невена остава на Изгрева и скоро започва да създава своите първи разкази и приказки. Отивала с новите си творби със свито сърце при Учителя, но и с надежда, с вяра в Божествените Му всестранни знания и оттам винаги излизала окрилена. Той кротко й казвал: „Пиши! Греби, вода има много, давай да пият жадните за чистота“. Ето какво сподели тя за романа „Марта”: „Когато го написах, грабнах черновата и отидох при Учителя с надежда да му прочета няколко страници и Той да ми даде мнението си. Започнах да чета, а Той слушаше внимателно. След известно време понечих да спра, а Той мълчаливо ми даде знак да продължа. И така, страница след страница - и няколко часа, докато не изчетох целия роман. Само от време на време ме прекъсваше и ми даваше своите указания и допълнения. Благодарих Му сърдечно, а дълбоко в душата си почувствах Неговото благословение...“. Така Невена книга след книга написва 18 романа, детски разкази, приказки, някои отпечатани на есперанто, за което получава благодарствени писма от цял свят. През 1971 г. взема участие в литературен конкурс за разказ на Есперанто в Италия и печели трета награда с диплом и медал. Малко по-късно с друг разказ - „Светлина“ печели първа награда в Испания. В своето творчество тя вгражда Словото на Учителя, използвайки езика на литературата. Невена Неделчева е прекрасен разказвач, а нейните произведения оказват своето въздействие върху всички хора с духовни интереси. С много любов ние, които я познавахме и обичахме, искаме да й благодарим за светлината, с която щедро даряваше душите ни, и да пожелаем на настоящия роман „Добър път!“ към сърцата, които го очакват толкова отдавна. Георги Петков ______________________ Източник: в-к Братски живот, бр.35, 2009 г.

Родена Невена Неделчева, писателка и последователка на Учителя (19.08.1908 г. - 20.04.1995 г.) Невена Неделчева е родена на 19.08.1908 г. в Симеоновград. Учи в профилирана гимназия за учителки в гр. Стара Загора, а по-късно се премества да учи във Втора девическа гимназия в гр. София. На 5 април 1926 г. по инициатива на съученичките й нейният клас отива на „Изгрева" и слуша беседа от Учителя. Беседата е изнесена в 2 ч. след обяд и носи заглавие „Чист и светъл". Невена изживява най-силния момент от живота си и прави нещо много показателно за ученик от Школата: взема беседата от стенографките и я издава със собствени средства. Нещо повече, тя познава Учителя, отива да живее в комуналното селище „Изгрев" и става ревностна последователка на Божественото учение. Професионалният й път преминава през учителското поприще. След 9 септември 1944 година и до 1949 г. работи в братската книжарница в кв. „Изгрев". Сестра Невенка не се омъжва и животът й преминава през трудности и лишения, но силният й творчески импулс и мечтата й по възвишеното и духовното я подкрепят в нелекия й път. Живее до края на живота си с минимална пенсия, която не достига понякога и за листи, и за индиго, за да пише своите романи. Тя успява да напише 18 романа и множество разкази, и детски приказки. Някои от тях са издадени на есперанто, за което получава благодарствени писма от цял свят. Печели литературни конкурси за разказ в Италия и Испания. И при това единственият й източник за вдъхновение е Учението на Петър Дънов. Сам Учителя й дава Своята благословия и й казва: „Пиши, работи, греби и раздавай". Невена Неделчева почива на 20.04.1995 г. (Текстът е взет от сайта bratstvoto.net) Невена Неделчева - спомени от и за нея: 1. Невена Неделчева от Георги Петков във в-к Братски живот, бр.35, 2009 г 2. Спомен за Невена Неделчева от Николина Славчева, Изгревът - Том 23 3. За снимката на "Учителя в житото", (Мърчаево, 1944 г.) - спомен на Невена Неделчева, Изгревът - Том 16 4. За Невена Неделчева, бележки от д-р Вергилий Кръстев, съставителя на поредицата "Изгревът" 5. Писма от Невена Неделчева до Любомир Лулчев, Изгревът - Том 9 6. Представяне на писателката Невена Неделчева в гр. Шумен, 2010 г., от Атанас Атанасов 7. Снимки на Невена Неделчева Творби на Невена Неделчева, които могат да се изтеглят (PDF) "Земята е училище" "Преплетени съдби" "Невидимата" "Светлина в мрака" "Пътека от Пътя" "Докъде се простира светът" "Абсолютният закон" "Копнеж за обич" "Два свята" "Върхът" "Всичко е за добро"

На белия цвят Музика от Иван Г. Попов, текст от Стоян Русев (Дядо Благо), записана на 9 април 1922 г. * Нагоре още да вървим, към върховете бели, ефира бял да поздравим и снежните кристали. * Хубостта на Божи свят, белината, наш е цвят – вечна сила има, мрак я не обзима. * Нагоре още! Там цъфти алпийска роза бяла, зората белите лъчи в таз роза е изляла. * Хубостта на Божи свят... * Нагоре! Бяло Слънце днес от изток ще изгрее, емблема жива на онез, в които Бог живее. * Хубостта на Божи свят... * Нагоре, в тази белина! Тя всъде ще изпълни и гибелната тъмнина в бял ден ще се превърне. * Хубостта на Божи свят... * Земята ще разхубавим, на рай ще я направим, Небето ще развеселим и Бога ще прославим. * Хубостта на Божи свят...

Сине мой Музика от Иван Г. Попов, текст от Стоян Русев (Дядо Благо), записана на 2 май 1922 г. Сине мой, пази живота, скрития у тебе жар – той безценен е по смисъл и великолепен дар. Дух безсмъртен, дух нетленен, туй, което вечно бди и работи без умора, непрестанно в теб гради! * Ти си тоз живот реален, синко, себе си познай! Твойта сила е голяма, дните твои нямат край. Ти създаваш всеки подтик, благородния стремеж, идеалите високи и красивия копнеж. * Тази плът ти е одежда, а Земята – школен чин; ти живееш и се учиш като малък Божи син. Дързост, мили мой животе, с теб е Божията любов! Тя зове те все нагоре – в съвършенство и свят нов.

Любовта е извор Любовта е извор, тя живота ражда и пресвята длъжност в него кротко всажда. Все напред да ходи в стремеж към доброто, що е съвършено горе на Небето. * Работи със нея в милости желани, помощта носи й за души страдални. * И туй непрестанно върши тя самата като нежна майка всекиму в душата – постоянно сади семенцата драги, от които никнат добрините благи. * Работи със нея... * Таз велика тайна кой добре разбира, свойта душа мила сутрина разкрива, както кринът бели на роса небесна и на слънчевата светлина чудесна. * Работи със нея... * Слънцето, което оживотворява, овреме човека топло озарява, буди и възраства в него семенцата и му пълни тайно с добрини душата. * Работи със нея... * Плодове тъй сладки, в Любовта узрели, най-блажен ще бъде тоз, който ви вкуси. В жилища небесни вечно ще живее, пред престола Божи песни ще да пее. * Работи със нея...

Братство, единство Братство, единство ние искаме, зовът на Любовта ние пускаме, мира на радостта ние викаме: благ живот в нас да вливаме. * Благ живот в нас да вливаме, (3) да вливаме, да вливаме, да вливаме, благ живот в нас да вливаме, (2) да вливаме, да вливаме, да вливаме!

Песни от дядо Благо (Стоян Русев) Излязъл е сеяч да сее Излязъл е сеяч да сее прекрасно благо – нов живот. И сее той, и тихо пее пред всеки дом и всеки род: * “Безценен дар е Любовта, красиво чувство – обичта, и благо дело – милостта, обилен извор – мъдростта.“ * И който чуе, в миг потръпва от тоя благ и мил напев; и просиява, и възкръсва, и благославя тоз посев. * Безценен дар е Любовта... (2) * Любов Вселената облива, от обич грее всяка твар, живот в живота се прелива – тук няма вече млад и стар. * Безценен дар е Любовта... (2)

Сине мой Музика от Иван Г. Попов, текст от Стоян Русев (Дядо Благо), записана на 2 май 1922 г. Сине мой, пази живота, скрития у тебе жар – той безценен е по смисъл и великолепен дар. Дух безсмъртен, дух нетленен, туй, което вечно бди и работи без умора, непрестанно в теб гради! Ти си тоз живот реален, синко, себе си познай! Твойта сила е голяма, дните твои нямат край. Ти създаваш всеки подтик, благородния стремеж, идеалите високи и красивия копнеж. Тази плът ти е одежда, а Земята – школен чин; ти живееш и се учиш като малък Божи син. Дързост, мили мой животе, с теб е Божията любов! Тя зове те все нагоре – в съвършенство и свят нов. http://simeonsimeonov-tenor.org/Proletna_Pesen/08_Sine_moi_pazi_jivota.mp3

Братство, единство Братство, единство ние искаме, зовът на Любовта ние пускаме, мира на радостта ние викаме: благ живот в нас да вливаме. Благ живот в нас да вливаме, (3) да вливаме, да вливаме, да вливаме, благ живот в нас да вливаме, (2) да вливаме, да вливаме, да вливаме! http://simeonsimeonov-tenor.org/Na_Uchitelia/01_Bratstvo_edinstvo.mp3

На белия цвят Музика от Иван Г. Попов, текст от Стоян Русев (Дядо Благо), записана на 9 април 1922 г. Нагоре още да вървим, към върховете бели, ефира бял да поздравим и снежните кристали. Хубостта на Божи свят, белината, наш е цвят – вечна сила има, мрак я не обзима. Нагоре още! Там цъфти алпийска роза бяла, зората белите лъчи в таз роза е изляла. Хубостта на Божи свят... Нагоре! Бяло Слънце днес от изток ще изгрее, емблема жива на онез, в които Бог живее. Хубостта на Божи свят... Нагоре, в тази белина! Тя всъде ще изпълни и гибелната тъмнина в бял ден ще се превърне. Хубостта на Божи свят... Земята ще разхубавим, на рай ще я направим, Небето ще развеселим и Бога ще прославим. Хубостта на Божи свят... http://simeonsimeonov-tenor.org/Proletna_Pesen/12_Na_belia_cviat.mp3

Любовта е извор Любовта е извор, тя живота ражда и пресвята длъжност в него кротко всажда. Все напред да ходи в стремеж към доброто, що е съвършено горе на Небето. Работи със нея в милости желани, помощта носи й за души страдални. И туй непрестанно върши тя самата като нежна майка всекиму в душата – постоянно сади семенцата драги, от които никнат добрините благи. Работи със нея... Таз велика тайна кой добре разбира, свойта душа мила сутрина разкрива, както кринът бели на роса небесна и на слънчевата светлина чудесна. Работи със нея... Слънцето, което оживотворява, овреме човека топло озарява, буди и възраства в него семенцата и му пълни тайно с добрини душата. Работи със нея... Плодове тъй сладки, в Любовта узрели, най-блажен ще бъде тоз, който ви вкуси. В жилища небесни вечно ще живее, пред престола Божи песни ще да пее. Работи със нея... http://simeonsimeonov-tenor.org/Proletna_Pesen/07_Lubovta_e_izvor.mp3

Песни от дядо Благо (Стоян Русев) Излязъл е сеяч да сее Излязъл е сеяч да сее прекрасно благо – нов живот. И сее той, и тихо пее пред всеки дом и всеки род: “Безценен дар е Любовта, красиво чувство – обичта, и благо дело – милостта, обилен извор – мъдростта.“ И който чуе, в миг потръпва от тоя благ и мил напев; и просиява, и възкръсва, и благославя тоз посев. Безценен дар е Любовта... (2) Любов Вселената облива, от обич грее всяка твар, живот в живота се прелива – тук няма вече млад и стар. Безценен дар е Любовта... (2) http://simeonsimeonov-tenor.org/Proletna_Pesen/11_Izliazul_e_seiach.mp3