Ани

Снимки на свещеник Константин Дъновски и семейството му Свещеник Константин Дъновски На снимката е отец Константин Дъновски (бащата), майката Добра до него, а по-отгоре са първите им деца Мария и Атанас - брат и сестра на Петър Дънов. (възможно е младежът на снимката да е съпругът на Мария, а не брат й)

Снимки направени на 29.01.2017 г. от Христо Вътев Родното място на Петър Дънов Снимал съм точното място, на което е роден Петър Дънов в село Николаевка, близо до Варна. Мястото е било точно където е тази църква. Имало е временна пристройка до нея, от долната й страна, там, където са боровете. Тази църква се казва Св. Атанасий. А къщата, в която са живеели цялото семейство е близо до това място, но къщата е разрушена около 1940г. Съвсем близо до нея е направено копие на къщата на Чорбаджи Атанас Георгиев, който е баща на майката на Учителя - Добра Атанасова Георгиева. За къщата дубликат ни разказа Огнян, човекът с брадата. Каза ни, че идеята й е да стане духовен център и да се правят различни събирания там. В нея има места за преспиване, но все още не е готова напълно отвътре. Ние не влизахме в нея и не мога точно да кажа какво й е състоянието отвътре. Фондацията, която се грижи за къщата се казва "Изворът на Живота". https://www.facebook.com/Фондация-Извора-на-Живота-1464968566869623 От дясната страна е имало малка пристройка където точно е роден Петър Дънов. Къщата копие на Чорбаджии Атанас Христо Вътев в компанията на Борислава Богданова и Павѣлъ Йордановъ.

Снимки от село Николаевка (Хадърджа) - преди и сега Село Николаевка, община Суворово се намира на 30 км. северозападно от град Варна. Разположено е на 350м. над морското равнище от двете страни на Николаевска река. Основано е през 1823 година, като първото му име е Хадърча. Тук родолюбивия селски чорбаджия Атанас Георгиев на свои разноски отворил през 1847г. първото българско училище във Варненска околия. Селото се преименува през 1877 година в чест на княз Николай Николаевич - главнокомандващ руските войски, по-малък брат на цар Александър II. В днешно време село Николаевка е популярно най-вече сред рибарите с красивите си язовири и чиста природа, както и сред последователите на Петър Дънов. Язовирите са част от каскадата язовири в селата Левски, Николаевка и Водица. Язовир Николаевка заема площ от 346 дка и е един от най-големите в областта. Зарибен е с шаран, толстолоб, сом, бял амур, червеноперка и таранка. Атракция на язовира в село Николаевка са и раците. Селото се посещава и от много туристи-последователи на Петър Дънов, които минават по неговите стъпки. Малко над терена, където навремето се е намирал родният му дом, в момента с доброволен труд и дарения се възстановява къща-музей на Петър Дънов. Бащата на Петър Дънов - Константин Дъновски, е бил първият учител и свещеник в селото. И до днес е запазено училището, в което е преподавал. То е първото килийно школо във Варненска околия. Основано е през 1847г., заедно с църквата "Св. Атанасий", която е действаща и до днес. Празникът на селото е 2 май, Атанасовден, а селският събор е на 26 октомври, Димитровден. /източник/ Архивни снимки: Гробът на Атанас Златев в с. Николаевка върху който е положена надгробната плоча на Атанас Георгиев (дядо по майчина линия на Петър Дънов) Надгробна плоча на Атанас Георгиев Къщата на Атанас Георгиев, с. Николаевка, разрушена 1940 г. (фотография от 1933 г.) Църквата "Св.Атанасий", с. Хадърджа (Николаевка) Чорбаджи Атанас Георгиев (дядо по майчина линия на Петър Дънов)1860 г. * * * Съвременни снимки на селото: Паметник-чешма на загиналите български войни от региона през Балканската, Междусъюзническата и Първата световна войни. Православен храм "Св. Атанасий" е най-старата българска църква във Варненска област. През 1848 година е построена специална сграда с две стаи - едната за училище, а другата за църква. На 26.10.1851 година църквата е осветена от Варненския митрополит Порфирий и пръв български свещенник става Петър Дъновски/баща на Петър Дънов-учител, основател на Бялото братство/ Старата чешма в селото Възстановената къща на Учителя Петър Дънов (Беинса Дуно) в село Николаевка

Упражнение за осъзнаване влиянието на геометричните фигури върху душата и тялото В лекцията си Елементи в геометрията, от 3 февруари 1924 г. пред Младежки Окултен Клас, Учителя дава следното упражнение: Същото упражнение може да се прочете в книгата "Окултни упражнения" - "Упражнения за осъзнаване влиянието на геометричните фигури върху живота на душата и тялото"

ОСНОВНИТЕ УЧЕНИЯ НА ФРЕНОЛОГИЯТА КРАТКО ИЗЛОЖЕНИЕ НА ФРЕНОЛОГИЯТА ОТ УЧИТЕЛЯ, ПУБЛИКУВАНО В СП. РОДИНА ГОДИНА III, КН. 1, 3, 6,7 ОТ 1901 Г. И КН. 2 И 3 1902 Г Човешкият мозък е организирана облопродълговата маса, образувана от меко вещество, което запълва празнината на черепа. Една линия, теглена направо от външния ъгъл на кое и да е око назад през отвърстието на окото и продължена в това направление до задната част на главата, ще определи в действителност неговия долен предел.Той е съставен от две различни вещества, едно бяло или коренно мозъчно вещество, което е влакнесто или набраздено в тъканта си, и друго сиво или пепеляво вещество, което е зърнесто и влиза главно в състава на коровото или огънато вещество на мозъка. Повърхнината на мозъка е разположена в гънки по такъв начин, както би ни се представило, ако се вземеше едно парче платно от няколко квадратни метра и се набереше да заеме само един квадратен метър повърхнина. Тази наредба на мозъчните гънки (конволути) вижда се да е предназначена да представи на сивото вещество по- голямо разширение на повърхността му, тъй като то обвива всецяло бялото мозъчно вещество и облича гънките му навсякъде с равномерна дебелина. Някои гънки на набраздената мозъчна повърхнина имат по три пласта от сивото вещество, но обикновено се срещат само два. В окото на орела нервната повърхнина на ретината (или очната мрежица) е надиплена на гънки отгоре, за да даде по-голяма интензивност или сила на зрението; при животните с обикновено зрение тя представлява проста изпъкналост. В човека, който притежава най-високата степен на интелигентност, гънките на мозъка са твърде многобройни, но като слизаме по стълбата на съществата, те започват да се намаляват по численост и вид, докато в най-нисшите разреди те съвършено се изгубват. Даже измежду индивидите на човешката раса, ако и да са наредени върху един и същ общ план, намират се големи различия в числеността и дълбочината на тези гънки и в количеството на сивото вещество, и това различие се оказва да съществува и съответства със степента на интелигентността. От факта, че размерът на сивото вещество носи общо отношение спрямо проявената интелигентност, предполага се, че тази част на мозъка е особено заета в упражнение и произвеждане на мисълта, докато пък бялото мозъчно вещество служи главно като посредник или среда за съобщения. Голям и малък мозък. Масата на мозъка е съставена от две главни части, наречени церебрум и серебелум,или голям мозък и малък мозък, които в пълно развитата глава се различават по размера си и се отнасят един към друг, както 1:8 или с други думи казано, малкият мозък съставлява една осма част от величината на големия. Малкият мозък е поставен направо отдолу под задната част на големия и е отделен от него с една яка ципа, която произлиза от дура матер, външната обвивка на мозъка - тази ципа е наречена тенториум. В някои животни тези две части на мозъка са разделени с една тънка костна пластинка. Малкият мозък е разделен на полушарие и лобове, но не е надиплен на гънки както големия. Обаче неговата повърхност е напрече- на с много закривени браздички, които се различават по размера на дълбочината си. Големият и малкият мозък, както и другите мозъчни части, са свързани с Варолиевия мост - една широка маса от влакна, размесени със сиво вещество, което лежи отдолу и помежду полушарията, и непосредствено над медула облонгата или продълговатия мозък, наречен столица на гръбначния стълб. От продълговатия мозък, като радиален център или изходна точка, мозъчните влакна или фибри излизат и започват да се разклоняват към всички части на главния мозък. Затова тази част на нервния организъм се счита изобщо като съобщителна среда между тялото и мозъка. Мозъчните полушария. Големият или главният мозък е разделен на две главни части, наречени дясно и ляво полушарие, отделени чрез една дълбока бразда, образувана от процесус фалциформис - един сърпообразен израстък, проточен от ципестия слой, който обвива вътрешното лице на черепа. Този проточен израстък се спуща надолу около две трети от дълбочината на мозъка и преминава през цялата му дължина. Полушарията на големия мозък са съединени централно чрез корпус калозум - един дебел и набит слой от прекръстосани влакна, които проникват във веществото на полушарията и ги свързват. Предната връзка на съчетанието, една малка и валчеста корда от бели влакна, ги свързва отпред; също и подирната връзка, подобна такава корда, ги свързва отподир. Сър Чарлз Бел казва: „Това, което забелязваме от едната страна на мозъка има съответстваща част и от другата, и пълно подобие и симетрия е спазена във всичките деления на мозъчните страни. И тъй, ако приемем доказателствата на анатомията, трябва да допуснем, че както нервите са двойни и органите на външните чувства двойни, така и мозъкът е двоен и всяко впечатление, съобщено на мозъка, се предава и на двете му страни, и всичките действия трябва да се извършват едновременно и от двете полушария." Сър Чарлз Бел поддържа, че има обща прилика между двете полушария, но не и точна симетрия. Професор Хенри Грей в своя завършен труд върху анатомията казва: „В детето при раждане, преди пробуждане на умствените му способности, гънките на мозъка представляват твърде просто нареждане - само няколко вглъбнатини и възвишения. Каквито различия тогава и да съществуват в мозъците на разните човеци, могат да се отдадат на тяхното развитие и степента на тяхното дарование. И отсъствието на пълна симетрия между двете мозъчни полушария на напълно развития мозък може да се припише на по-голямото участие в упражнението, което органите на едното полушарие, обикновено лявото, заемат в ежедневния живот на човека. ___________________ Остарели и чужди думи Дура матер (лат.) - твърда обвивка на главния мозък. Конволути (лат.) - сложни навивки, преплетени на кълбо маси. Корпус калозум (лат.) - мазолесто тяло. Медула облонгата (лат.) - продълговат мозък. /източник/

ВЕЛИЧКА СТОЙЧЕВА (от Величка Няголова) Майка ми Стефка Няголова е родена 1903 г. в гр. Бургас и си заминава 1995 г. Нейната майка Величка Стойчева и баща й Кънчо Стойчев са едни от първите ученици на Учителя. Величка Стойчева е нямала деца и решава да си осинови дете. Съгласно съветите на Учителя тя отива в църквата, където в неделен ден се излагали деца, за да може да си осинови едно дете. Майка ни Стефка е родена в околностите на Бургас и е шесто дете в семейството. Майка й умира при раждането. Тогава нейният баща като станала на 40 дни я завел в църквата за осиновяване. Величка Стойчева съгласно директивите на Учителя влиза в църквата, оглежда цялата група деца в средата на църквата, които са за осиновяване и избира веднага Стефка и казва: "Това е моето дете!" И от тогава тя започва да се грижи с много голяма любов за майка ми. Нейните дрехи и роклички са били изписвани от Париж, от модни къщи, с корделки, много красиви. Майка ни е била на 4-5 годинки, когато Учителят е отивал в Бургас, в дома на моята баба Величка и е милвал майка ми по главичката и е казвал: "Тя добре ще пее, хубаво ще пее". Баба ми Величка Стойчева произхожда от заможно семейство. Нейната фамилия са били фабриканти на платове в Габрово, фамилията не е била съгласна с осиновяването на това дете. Затова и по-късно моята майка и баща не са поддържали връзка с фамилията на баба ми Величка Стойчева. Значи Величка Стойчева избира дъщеря си Стефка по дух, по вътрешно ръководство и под ръководството на Учителя. И наистина, по-късно така и ние се раждаме чрез нея на тази земя. В къщата на баба ни Величка Стойчева е имало голям салон, който събирал 100 стола. И в този салон е идвал Учителя и е прекарвал по цял месец в Бургас и цялата група от Братството от Бургас са идвали в дома на баба ми Величка и заедно с Учителя са празнували и са работили заедно. Вечерно време е имало трапези, имало е разговори, свещени разговори, беседи и песни са се пеели. Баба ми Величка Стойчева и Кънчо Стойчев са от първите ученици на Учителя и участват в първите вериги, които Учителят организира в гр. Велико Търново. Това е преди Школата. Школата се открива 1922 г., това са годините 1910, 1911, 1912, а може би и по-рано. Учителят поименно е повиквал своите ученици на тези събрания, които са се организирали във Велико Търново и така наречените вериги, духовни вериги и в голямо свещенодействие и в една силна духовна атмосфера са прекарвали тези дни с голямо присъствие от невидимите, светли същества. Баба ни Величка и дядо ни Кънчо Стойчев са участвали в тези вериги и имената им ги има в протоколите от тези години. Баба ни става една добра ученичка на Учителя и Учителят е работил над нея, защото тя е споделяла с моята майка, че има едни особени силни видения, виждания и присъствия и разговори, но не желае да ги разкаже, за да не се възгордее. Под ръководството на Учителя тя в Бургас е организирала женски и детски събрания, като е разработвала теми съгласно идеите на Учителя. Баба ни Величка е била с деликатно здраве, а дядо ми Кънчо е работил в пощата, като пощенски служител. Случвало се е, когато тя не е добре със здравето, той трябвало да изпрати телеграма до София, да попита Учителя какво да прави и как да лекува Величка. Като отива на работа с телеграмата приготвена за подаване в джоба му, какво е учудването му, щото като отива на работа той получава телеграма и то от Учителя и в нея телеграма Учителят обяснява и дава отговор на въпросите, които дядо ми го интересуват. Дава и точно какви методи да употреби, за да лекува Величка. Баба ми си заминава рано през 1918 г., когато Учителят е бил интерниран във Варна. Майка ми остава без майка на 14 години. Дядо ми Кънчо разтревожен е отишъл чак във Варна, за да се види с Учителя и да Му съобщи за заминаването на Величка. Учителят излязъл на балкончето на хотела където бил интерниран и дядо ми Му разказал, че Величка си е заминала, тогава Учителят отговорил: "Грабнаха Величка докато мене ме нямаше". За майка ми трябвало да се грижи дядо ми Кънчо Стойчев. Той е бил много грижовен баща и дори по-късно, когато майка ми се омъжва и си ражда четирите деца, той винаги е помагал на нея и на баща ни при отглеждането на децата. Имал е хубава пенсия и почти всичко каквото можел е давал, за да помага на това многолюдно и трудно семейство. Много любов и грижи е полагал. _________________ Източник: 1. ВЕЛИЧКА СТОЙЧЕВАВЕЛИЧКА НЯГОЛОВА Изгревът - Том 8

ВЕЛИЧКА СТОЙЧЕВА (от Жечо Панайотов) Някои подробности - какво зная за сестра Величка Стойчева, също предана ученичка на Учителя, живуща в Бургас и през годините, когато бях там. Когато през 1911 година постъпих в бургаският кръжок, сестрата заедно със своя другар Коста Стойчев, от няколко години бяха в кръжока, ходили са редовно на съборите в Търново. При идване на Учителя в Бургас, гостуваше в техният дом; на нея е било голяма радост, че се удостоява да прислужва на Учителя. Родното място на сестрата е град Габрово, във видно семейство Заимови. Говореха си приятелите в Бургас, че женитбата й с брат Коста е станала без съгласието на останалите членове на семейството им. Тя имаше двама братя, които дълго време бяха прекъснали връзки с нея и мъжът й. Деца не са имали, но осиновили едно момиче от малко дете, възпитаха го и му дадоха образование. Тя е известната сестра, живуща на Изгрева - Стефка Стойчева. Сестра Величка Стойчева беше деятелна и всецяло отдадена на делото на Учителя. По Негово указание, тя водеше в дома си събрание на познати жени, жителки на Бургас. Пред тях тя е разглеждала разни духовни и религиозни теми, предавала им е знанието, което учениците на Учителя имаха, както и тълкувания на Евангелието, в кръга на дадени от Учителя обяснения. Събранието се наричаше „женско", т.е. за жените, ставаше в четвъртък следобед. Освен с жените, сестра Стойчева се занимаваше в последните години на живота си и с младежта - предимно малки момчета и момичета от братски семейства в Бургас, както и техни познати. Говореше им повече на възпитателни теми, запознаваше ги с Евангелието, Библията. Това съм описал повече в спомените ми през периода 1910-1923 г. Както казах, Учителят предпочиташе да сяда в домът й, когато гостуваше в Бургас. Това потвърждава, че сестра Стойчева се ползуваше от Неговото благословение. Интелигентността й говори, че е завършила поне гимназиално образование - още повече габровската гимназия е била на нейно разположение, родителите й заможни хора. След смъртта й, нейният другар и дъщеря им живяха в Бургас, но през 1922 година той постъпи на работа при Заимови в Габрово; един вид настана подобрение в отношенията им. Те имаха трикотажна фабрика, гдето той е изпълнявал служба на доверен човек. Мога да добавя, че със сестра Величка Стойчева имахме взаимно уважение, като възрастен човек се е радвала, че между им се яви младеж. Когато на събора в Търново, през август 1914 година, замествах нейният другар, тя с радост е запомнила, че съм преминал в обряда край Учителя, за приемането ми във „веригата" на учениците му. Когато се върнахме в Бургас, тя при разговор с приятелите ни спомена и това обстоятелство. ________________ Източник: 30. ВЕЛИЧКА СТОЙЧЕВАЖечо Панайотов Изгревът - Том 15

ВЕЛИЧКА СТОЙЧЕВА * Родена в гр. Габрово. По баща – Заимова. Баща й бил фабрикант. * Учителствала е няколко години в Севлиево. * През 1903 г. намира оставено в църквата сираче, което приема за свое и го осиновява. Стефка Стойчева, отгледана с много любов остава в средите на Братството през целия си живот. * Една от първите ученички на Учителя. По негова поръчка прави посещения в Сливен и други околни градове и села и изнася духовни беседи. * Всеки четвъртък е правила женски духовни събрания. * По нейна инициатива в Бургас е създадена и първата детска група за духовно възпитание по идеите на Учителя. * Предоставила част от дома си за духовни срещи и разговори. Често е давала вечери с покана към всички братя и сестри от Бургаския кръжок. * Учителят при своите посещения в Бургас е отсядал в нейната къща. Между двамата е съществувала трайна кореспонденция. * Старателно преписвала дешифрираните беседи от Учителя, държани на съборите и ги разпространявала за четене. По това време все още не е имало отпечатани беседи. * Много интелигентна и просветена личност. Притежавала вкус и изисканост. Правила впечатление с културата си. * Слаба и деликатна по натура, починала от простуда на 3 март 1918 г. Семейство Стойчеви живеели в голяма гръцка къща. Първият етаж бил кръчма, а над нея била кухнята и други помещения. На горния етаж е бил салонът, от който се влизало в четери големи стаи. В този салон са се провеждали и женските и детските събрания. Салонът е побирал около сто души, макар че рядко е имало повече от 40-50 на беседите, които са се организирали там. Учителят пристигнал по своя работа в Бургас и Стойчеви поканили братята и сестрите от Бургаския кръжок, за да се видят и разговарят с него. Разговорът бил задълбочен и съществен, но по едно време долу в кръчмата се чул писък на гайда. Гайдарят бил чест гост на кръчмата, поръчвал си пиене и свирел до среднощ. Но, тази вечер, звукът на гайдата се чувал много силно и смущавал разговора. Величка Стойчева поръчала на Коста, съпруга си, да слезе и да помоли кръчмаря да отпрати този гайдар. Кръчмарят, обаче отказал – не искал да си загуби клиента. Понеже гайдата под въздействие на виното засвирила още по-силно, сестра Величка отново изпратила Коста долу със същата молба. Но кръчмарят пак не се съгласил да им съдейства. Това ставало тайно от Учителя.Домакините не искали да се прекъсва интересния разговор. Но Учителят почувствал затрудненото им положение и в един момент се обърнал към присъстващите с думите: - Искате ли сега да спре гайдата на този гайдар? Всички се спогледали, защото отдолу се чувал с все сила писъкът на гайдата. Изведнъж, за тяхна голяма изненада, звукът и секнал и жално се снижил. Отдолу се чул недоволния глас на гайдаря, който гръмко окайвал спуканата си гайда. Учителят се позасмял: Мисълта е сила, тя може да пробие и гайда, която свири не навреме и не на място! Величка Стойчева е била много усърдна в духовната дейност. Тя е работила върху определени теми и е споделяла свои мисли в писма до Учителя. Ето как е отговорил той на едно нейно писмо от 1909 г.: “Получих писмото ви и ръкописа. Мислите изложени в него са добри. По въпроса за душата на жената, ето що се казва: ”И създаде Бог человека по образ своему – по образ Божи създаде го”. Мъжът и жената това са двете лица на човека по проявление, а по същност те са едно. Мъжът и жената това са символи на човешкия дух и душа. Те ще се съединят, когато Бог влезе да живее в тях. В Христа, казва Духът, в Словото, няма мъжки и женски пол. И във възкресението те ще бъдат като ангелите. Следователно в полето на Мъдростта, в края на третото Небе те ще се обединят. А тук на земята трябва да работят усърдно за това обединение. Духът, който ще ги обедини, Той е Божествената Любов. Когато тая Любов започне да действа в своята пълнота, тя ще роди исканите плодове.” Грижата на Учителя към учениците му е постоянна. Той пише следното на Величка Стойчева: “Трябва ли, когато мине някой облак между слънцето и пролетния цвят, той да се смути от тези промени? Дните през пролетта не са все ясни и засмени. Има облачни, дъждовни, бурни...Разбирайте добре живота. Изваждайте поучения от всичко. Не тълкувайте нещата криво. Не допущайте това, което не е в съгласие с Волята на Господа. Бъдете здрави и весели, за да работите за Тогова, Който ви е пратил на земята.” В др. писмо до нея Учителят споменава за материал, неизвестен за нас, който се е отпечатал в Бургас, в печатницата на Димитър Боев. Той пише: „Г-н Боев ако може да ми изпрати материала да го прегледам отгоре и тогава може да преписвате. Само да го изпрати препоръчано, да се не изгуби. Господ ще изведе всичко на добър край, само вяра непоколебима в Него. Всяко дело изисква усилия и жертви. Засега без това не може, за човека всякога е било мъчно да се жертва за доброто. Когато дойде пълнотата на Божественото съзнание, тогава работите ще се изменят. Бъдещето носи добро за всички, които се подвизават.” Източник

Разстрел на Любомир Лулчев, военен, политик, съветник на цар Борис, привърженик на учението на Учителя Разстрел на Любомир Лулчев, военен, политик, съветник на цар Борис, привърженик на учението на Учителя Любомир Хр. Лулчев е български политик, ясновидец, личен съветник на цар Борис III. Роден е на 18 октомври (1 ноември - стар стил) 1886 г. в Кнежа. Потомък е на възрожденски копривщенски род, дядо му по майчина линия е лечител и ясновидец. Учи медицина в Букурещ и завършва военно училище в София. След конкурс на военното министерство заминава да следва авиация в Лондон. Още докато учи в школата за летци, проявява невероятната си дарба да предсказва бъдещето, предричайки автомобилна катастрофа с британския премиер. Като военен летец участва в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, ранен е тежко, но оцелява. За кратко време достига до чин подполковник. През 1919 г. Лулчев отива на беседа на Петър Дънов и става негов последовател. Изнася лекции, издава вестници, списания ("Алфа", "Ратник на свободата" и "Живот") и книги ("Ясновидството и ясновидските предсказания на Лулчев", "Обществен морал и Дънов" и др). Сближава се със Стамболийски, към него проявява интерес и цар Борис III. Прави хороскопи, открива подземни руди и води. Царят му се доверява и се вслушва в съветите му в продължение на 20 години. Лулчев неколкократно спасява живота на монарха с предупрежденията си. По идеи на Бялото братство Лулчев се стреми да създаде нов социален модел. Голяма е заслугата му и при спасяването на българските евреи, тъй като именно той предупреждава царя, цитирайки Учителя, че "ако допусне само един евреин да бъде депортиран от България за Полша, от него, от семейството му и от царското съсловие нищо няма да остане". Лулчев прокарва закони за равноправието на жените в гласуването, създаване на родилни домове, помиряване на труда с капитала. По негова идея в училищата се провежда утринна гимнастика. Л. Лулчев е арестуван на 6 октомври 1944 г. и съден доста скоростно, заедно с другите обвиняеми. Затворен е в мазето на Съдебната палата, заедно с министри, княз Кирил и с много други. В речта си пред Народния съд не иска милост, а говори за хуманните идеи на Учителя. Отказва предложената му възможност да избяга. Присъдата е произнесена на 1 февруари 1945 г. в 16 часа, без право на обжалване, съгласно чл. 10 на Наредбата-закон. На смърт са осъдени 8 царски съветници, 22-ма министри от правителствата след 1941 г., 67 народни представители и 47 генерали и висши офицери. Заедно с Лулчев са осъдени на смърт още седем от царските съветници – архитект Йордан Севов, Светослав Помянов, Павел Груев, д-р Георги Ханджиев, генерал Рафаил Жечев, Димитър Генчев и д-р Петър Костов, а Станислав Балан и Петър Морфов са осъдени на доживотен строг тъмничен затвор. Лулчев е разстрелян и заровен заедно с другите осъдени няколко часа по-късно в една бомбена яма на Софийските централни гробища, като следите след това са заличени. * * * Подробно за Любомир Лулчев може да се прочете в темата: 1886_10_18 (нов стил) Роден Любомир Лулчев, военен, политик, съветник на цар Борис, привърженик на учението на Учителя За съда и последните дни на Л.Лулчев може да се прочете в Изгревът - Том 21 по следните линкове: I. ДЪРЖАВЕН И НАРОДЕН СЪД ІІІ. A. ДОЗНАНИЕ НА ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ III. Б. ДОПЪЛНИТЕЛНИ ПОКАЗАНИЯ НА Л. X. ЛУЛЧЕВ V. ПОСЛЕДНА ДУМА НА ПОДСЪДИМИЯ ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ НА 30 ДЕКЕМВРИ 1944 Г. (тук има разминаване в датата - 30 декември или 30 януари 1945 г?) VI. БЕЛЕЖКИ КЪМ ДОЗНАНИЕТО НА ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ VII. Обяснителни бележки към Дознанието на Любомир Лулчев и към Последната дума на подсъдимия Любомир Лулчев VIII. ПРИСЪДА НА НАРОДНИЯ СЪД ОТ 1 ФЕВРУАРИ 1945 Г. VII. Възражения, заявления, писма, застъпничества по делото на Любомир Лулчев* I. ВЪЗРАЖЕНИЕ НА ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ ОТ 20 ДЕКЕМВРИ 1944 Г. II. ЗАЯВЛЕНИЕ НА АДВОКАТА ИВАН ПОПГЕОРГИЕВ ДО НАРОДНИЯ СЪД C. ЗАСТЪПНИЧЕСТВО НА ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ ЗА ПОМИЛВАНЕ НА АЛЕКСАНДЪР ПЕЕВ

Снимки на Любомир Лулчев Любомир Лулчев Любомир Лулчев с жена си - Гела (Ангелина). Любомир Лулчев, с брада, след убийството на жена му Любомир Лулчев, сам, и с приятели Л. Лулчев - третият отляво - на Паневритмия. Минчо Сотиров и Л. Лулчев - първа двойка, Тодор Маринчевски и Йордан Андреев (Аню) - втора двойка. Минчо Сотиров и Йордан Бобев (шофьора) - първа двойка, Л. Лулчев - участник във втората двойка, а зад него - Т. Маринчевски. Минчо Сотиров, Л. Лулчев и Тодор Маринчевски - 1942 г. Бивакът на Витоша. 1. Дядо Благо. 2. Бертоли. 3. Учителят. 4. Л. Лулчев. 5. Т. Стоименов, с каскета. Бивакът на Витоша. 1. Бертоли. 2. Учителят. 3. Дядо Благо. 4. Л. Лулчев (зад него). 5. Т. Стоименов. Бивакът на Витоша. 1. Учителят. 2. Л. Лулчев. 3. Т. Стоименов. 4. Дядо Благо (Стоян Русев). Бивакът на Витоша. Л. Лулчев и Е. Андреева, до огнището. Учителят Дънов, с бялата шапка, наблюдава течащата вода. Срещу него е Л. Лулчев, с бялото таке. 1. Учителят Дънов, с бялата шапка, наблюдава водата, течаща в коритото на извора. 2. Лулчев, с бялото таке, слуша внимателно обясненията. 3. Върху скалата е изсечена котва с лъчи. За нея вж. «Изгревът», том III, стр. 167; «Изгревът», том XIV, стр. 408. Л. Лучев пред Народния съд, 25 - 26.12.1944 г.

ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ (от д-р Методи Константинов) Това е една личност, за която е говорено най-много, писано най-много, слушано е за него най-много и е забулено в тайна. Ето, вече тридесет години, от 1944 година до 1974 година продължава да се пише за него. Просто не могат да не говорят за тази личност, понеже комунистите се свързаха с него, като го убиха. А пък един мой познат каза следното: „Не смея да мисля за него, а камо ли да говоря за него, за да не пострадам". Този въпрос е от капитално значение за една личност, която е играла роля в Школата. Още в самото начало, когато говорих за котвата и след като я направих виждам, че Любомир Лулчев около нея прави елипса. Той беше във военна униформа, с чин полковник. В мене тогава настъпи една голяма реакция, понеже аз по природа съм антивоенен. Това още като дете ми се е вгнездило в подсъзнанието, защото в Балканската война аз видях един човек, който избиваше турците - военнопленници. Аз толкова много се възмутих и се потресох от гледката, и когато винаги става въпрос за насилие, за кърваво насилие, аз съм най-големият противник. И когато видях, че този човек, униформен офицер, прави с кирка елипса около моята котва, в мене настана един смут и аз отидох при Учителя с един гняв. „Учителю, защо му позволявате на него да чертае около тази котва, когато тя е символ на най-великото нещо в живота?" Учителят ми каза тихо: „Не го критикувай, това е кучето, което ще пази котвата." Това ме силно впечатли. После видях как Учителят взе ножа на Лулчев, с който работеше и го наточи със Своят нож. Просто видях, че Учителят го намагнетизира. Той режеше с нож чимовете, правеше ги на квадрати и после ги донасяше и с чимовете очертаваше елипсата. Учителят му взе ножа, извади Своя и го наточи. Вие сте виждали как се точат два ножа. Единият точи другия. Туй беше за мен един символ, че Учителят му отваря вратата към света. И от този момент Лулчев доби една сила и започна да писателства, и тръгна да върви по обществената стълба нагоре, та стигна до двореца. Започна връзката му с двореца. Той има-ше задача да бъде стража около Школата, за да може Учителят да свърши Своята работа незабелязано и несмущаван от външния свят. Тогава разбрах ролята на кучето, което ще пази котвата, т.е. Школата. За мен Любомир Лулчев като характер имаше своите положителни качества и свои слабости: 1. Той беше справедлив и безкористен човек. За мен безкористието е нещо много важно. Той не беше материално заинтересован в своите действия и не се облагодетелстваше от своите връзки и познанства. 2. Но за сметка на това имаше едно страхотно тщеславие, с което искаше той да блесне, той да бъде двигателят, той да бъде центъра и да се чувства, че той движи известни неща. 3. Той се подчиняваше на авторитета на Учителя, но от друга страна, искаше да подчинява другите на себе си. И той имаше сила за това и умееше да го прави. 4. Той беше образувал една група, която я наричаше „УПАНИШАДИ", известни екзалтирани девойки и младежи. „Упанишади", това е една книга, която е излязла от времето на древно - индийската философия. И по този повод той й тури това име. Сега около него имаше една писателка - Невена Неделчева, която дойде като момиче на Изгрева, завърши педагогика, стана учителка и писателка. Тя за него стана като че ли вдъхновение. Тя отначало беше едно същество мълчаливо и скрито. Интересно същество. И външният й вид - беше приятна и красива. Тя се въртеше около него. За да се изяснят някои неща, трябва да кажа няколко думи за нея. Напоследък бяхме на лагер на Рила и се заговорих с нея. Всички бяха резервирани към нея, страняха от нея, защото знаеха, че е била приятелка на Лулчев, че е най-голямата му привърженичка и смятаха, че е обсебена от Лулчев. И това много я потискаше в нашите среди. Защото смятаха, че тя е обсебена, и че е станала инструмент на Лулчев, който отдавна го няма, но духът му е бил в нея. Доколкото това е така, това е съвсем друг въпрос. Тогава тя ми направи една изповед на Рила. Веднъж, когато била при Учителя, през 1943 г., Учителят й казал следното: „Тези Упанишади не вървят в прав път. И пътя, по който вървят, ще ги заведе в батака". А това значи, в мътната, кална вода и тиня, от която излизане няма. После Учителят й казал още: „Ако не си замине Лулчев, ще настъпи голямо разцепление в Братството". Тези изявления говореха, че тя беше дошла до едно прозрение. А тази кал, която я хвърляха върху нея не е справедливо. Обвиняваха я, че е обсебена от Лулчев и че работи за него. Възможно е да е било така тогава навремето, през време на Учителя. Но 30 години след това тя беше прозряла някои неща. Беше си разчистила сама пътя. Лулчев беше много привързан към мен. В един период аз се бях привързал много към Учителя и се движех само около Него. Поради тази близост бях развил много големи психически сили. И само като се концентрирам към някого, можех да му кажа някои пророчества. Лулчев идваше и ме питаше, къде е Учителят. Аз се съсредоточавах и веднага му казвах къде се намира. Лулчев отиваше там и Учителят беше на посоченото място. Той се удивляваше много. По този повод имаше респект към мене и едно много хубаво отношение към мене. И чак накрая, когато предстоеше завоят в политиката на България, то Учителят ми каза да му предам - да не се меси вече в политиката и да стои настрана, и да си пише романите и мемоарите. Той много жестоко изживя туй нещо. Действително той се сви в своя пашкул и нещата се движеха по други линии. Но той не можеше да забрави това нещо. Ето как го изрази. Когато Багрянов падна от власт на 1 септември 1944 г., аз отивам в Мърчаево и искам да говоря с него. Там при него беше една лекарка, негова близка. Помолих го да каже на лекарката да излезе от стаичката, за да мога да говоря с него насаме. Обаче той избухна и почна да вика силно. Помолих го да спре, защото всички слушат. Той продължаваше да вика и от него излезнаха тъмни сили, бури и ветрове. Крещеше: „Ти и Учителят излъгахте Багрянов!" Разбира се това го посрещнах с изненада и много остро реагирах спонтанно, което не беше осъзнато от мен. Казах му направо: „Не говори така, защото тази глава на раменете ти няма да остане". И като казах това нещо, аз изтръпнах. За мен беше един трагичен момент. Отидох веднага и казах на Учителя: „Учителю, аз казах еди - какво си на Лулчев. Ако това е един кармичен възел и аз съм го прочел от акашевите записи - добре. Но ако са засегнати моите лични чувства и съм го казал, то, моля Ви, неутрализирайте тази мисъл, защото аз не искам да проектирам тази мисъл на един човек, който имаше толкова хубаво отношение към мене и който винаги беше готов да ми помогне." Учителят нищо не каза. Но на другия ден Учителят ме извика: „Лулчев дойде при Мене, падна на колене и се моли за прошка. Каза ми, че умрелият цар Борис го е обсебил и затова така постъпил към теб. И аз му казах, че ще уредя въпроса. Затуй ти към него недей да имаш друго отношение." И не се мина известно време, Лулчев изпращаше от Мърчаево към София една своя братовчедка. Видя ме, дойде, здрависа се и ме разцелува. „Недей се сърди, Учителят ми каза всичко". Така се ликвидира този конфликт между него и мене. Но накрая пророчеството ми се сбъдна - главата му наистина падна. Когато бях в Полша - около шест години, бях малко ориентиран, но ми писаха, че са станали известни смущения в Братството, които се дължели на Лулчев. Тогава става един инцидент - побоят срещу Учителя през 1936 г. Това нещо го научих, след като се върнах в България. Тогава ми дадоха да прочета една беседа на Учителя, която е държал по него време и разбрах какво предметно учение е дал на учениците. В тази беседа се казва: „Един адепт праща един свой ученик при един военен, да му удари един плесник. Но военният му удря два плесника. След туй го праща при един брамин, за да го удари. Ударя го, но браминът вдига ръка, да го удари, но не го удря, не му връща плесницата. Праща го това при Учителя на Бялото Братство, за да го удари, но Той стои спокоен, абсолютно нищо не реагира". Тук Учителят дава методите как постъпват адептите на различните школи. А тук, на Изгрева, побоят, който беше станал, той бе инсцениран, нагласен от двореца, за да се докаже на Лулчев, а и на другите, че Петър Дънов няма никакви окултни сили. И когато става този двубой, Учителят ги разпръсва всички и остава сам. Учителят е очаквал този момент, макар че след това става голямо смущение в братството. Но с този акт дворецът си подписва сам присъдата. Всичко беше изметено от комунистите, след като дойдоха на власт след 9 септември 1944 г. Всичката тази сган, която тровеше цялата политическа атмосфера на България заради своите политически цели и кариера изчезна от България. А и Лулчев имаше вина за този побой. Предстояли големи политически размествания и Учителят казал на Лулчев да не се слага Цанков за министър-председател. Той го предал на царя, но едновременно се похвалил тук и там, разчуло се и тогава решили да си отмъстят на Дънов. Веднъж на поляната след беседа Лулчев събира своята група от Упанишадите и им говори. Говори им и обяснява какво е искал да каже Учителят в беседата си. Учителят погледнал групата и казал: „Това змийско гнездо ще се разтури". И след време се разтури. Но дойдоха хора отвън и те го разтуриха, като убиха главната змия. Веднъж седим с Учителя на Изгрева и виждаме, че Лулчев бие един от своите последователи от Упанишадите. Това бе Йордан - шофьора. Учителят го посочи: „Виж как той постъпва с него! Но много по-жестоко външният свят ще постъпи с него". Така и стана. Осъдиха го и го убиха. Виждах как Мъдреца най-малките факти, които стават, посочваше как ще се проектират в бъдещето. Това вече не ме изненадваше, но ме учудваше. Лулчев е питал Учителя за кармата си. Казал му: „Искаш ли да ликвидираш с кармата си този живот!" Лулчев отговорил: „Искам". Тогаз този живот ще го жертваш." И наистина, когато той се раздели с мене в Обществената безопасност, на прощаване ми каза: „Аз този живот ще го жертвам!" Ако трябва да бъдем справедливи, ние не можем да отречем нещата, които стават вътре в природата. И Злото има своята мисия. Учителят казва: „И Злото работи за Доброто. То приготовлява пътя на Доброто. То тори почвата, за да се посадят семената на Доброто." Затова ние не трябва да имаме тази омраза към Злото. Трябва да имаме погледа на Мъдреца, за да си изясняваме нещата. Ето, аз ще ви кажа една формула, която ми каза Учителят тогава: „Всичкото, което се случва в живота, се преобръща за Добро." Тази формула на космическото братство е много важна. Когато понякога мислим, че постъпките на известни хора към нас не са нищо друго, освен Зло, то накрая излиза, че те са за Добро. Пример: Ако вървиш и пред тебе има една бездна, и ако паднеш в нея, от тебе нищо няма да остане. Но, ако преди да паднеш в бездната си счупиш крака, то ти няма да паднеш в нея. Значи те спасяват от голямото зло, като природата ти дава по-малкото зло, за да те предпази от по-голямото зло. Затова нещата трябва добре да се прецизират, оглеждат и преценяват. Поради тези причини много хора в братството имаха голямо ожесточение срещу Лулчев. Лулчев имаше положителни качества, които Учителят ги използваше, за да върши своята работа. Само Учителят можеше да работи с тези сили на Доброто и Злото като космически сили. Само Космическият Учител може да ги управлява. Много хора от братството бяха фокус на тези сили. Тези сили имат свои проекции. Те обикновено се фокусираха върху някои хора, те тръгваха и изпълняваха, свършваха своята роля и след това биваха освобождавани от това задължение. А други не можеха да изпълнят своята роля и се отказваха. Учителят беше много строг, когато даваше съвети, но някои не желаеха да ги изпълняват. И затуй един ден Той в клас каза: „Туй нещо, което Аз съм казал, не само че добре не бе предавано, но и не бе изпълнено. И затуй нещо ще се държи сметка." Тогава много добре се разбра за кого се отнася. Отнасяше се за Лулчев, който в това време стоеше прав в салона, а всички други бяха седнали на столовете, макар че пред него също имаше стол за сядане. Лулчев никога не смееше да реагира на Учителя. Беше много внимателен към Учителя. Той знаеше, че всяка негова реакция ще се отрази на отношението му към Учителя и няма после да има възможност да поучава другите. В Тъмната Ложа това е закон: „Силният се подчинява на по-силния, за да може да владее по-слабия." В резюме можем да кажем, че Лулчев беше много смел човек и решителен. И когато предприемаше известни неща, пред нищо не се спираше. Значи в него имаше известни качества, които го издигнаха като крупна индивидуалност. Пък имаше и известни недостатъци, което е напълно естествено. Високите върхове граничат с големите бездни. Затуй той беше един инструмент в ръцете на Учителя. Той си е служил с него, за да може спокойно да върши своите видими и невидими операции. И за мен беше учудващо, когато Учителят навремето ми каза „Това е кучето, което ще пази котвата". А това е било към 1922 г. Ето как Учителят очерта пътя и ролята, която има да изиграе тази личност в следващите 22 години. А че той, Лулчев, не изпълни това, което му бе казал Учителя точно и навреме, затова нарушение той си понесе заслуженото. А ние го чухме в салона от устата на Учителя. И след това видяхме да дойдат онези, които го наказаха за непослушанието му към Космичния Учител, Който управлява Доброто и Злото. Те дойдоха, съдиха го и му отнеха живота. Сега ще ви разкажа едно трагично съдбите в живота на Лулчев. Той беше женен за дъщерята на един генерал - Станчо Радойков. Дъщеря му се казваше, т.е. дъщерята на генерала се казваше Гела - Ангелина Радойкова, която бе съпруга на Лулчев. Тя била убита на 18 май 1930 г. с тесла от нейната прислужница и майка й, с цел да ограбят накити от злато. Прислужницата се казваше Марина Тимева, а майка й Станка Тимева. Лулчев бе арестуван и се съмняваха, че той е извършил убийството. Но след това прислужницата и майка й бяха разкрити, те признаха за убийството и бяха съдени. Месеци преди това Лулчев е посъветвал жена си да се махне от тази къща, защото може да бъде убита. Той бе предсказал смъртта й много преди това. А това се знаеше и затова отначало смятаха, че той е убиецът на жена си. А каква е цялата развръзка в случая? Веднъж в разговор Лулчев ми каза: „Моят бабалък, т.е. моят тъст се казваше Станчо Радойков, който заедно с капитан Харламов беше разгонил един събор на Бялото Братство в Търново. Заради това си престъпление - нарушение от рода му не остана нито следа, защото генерал Станчо Радойков загива по време на атентата на църквата „Св. Неделя" на 16 април 1925 г. Жена му умира. По-късно и дъщеря му загина. Аз бях свидетел на тези два случая". Този случай обяснява много неща и предупреждава онези, които в дадени моменти стават слуги на онези, които работят срещу Бялото Братство. За Любомир Лулчев казахме много неща. За него могат да се кажат още толкова неща. Към мен имаше изключително добро отношение. Той беше един актьор от сцената по времето на Школата на Учителя. Днес не остава нищо друго, освен да му пожелаем мир на душата. __________________________ Източник: 6.64. ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВД-Р МЕТОДИ КОНСТАНТИНОВ Изгревът - Том 4

Любомир Лулчев (от Светозар Няголов) Друг военен в школата на Учителя е Любомир Лулчев. Роден е в Кнежа на 13 ноември 1896 година. Учи във военно училище и става офицер. По това време министерството решава да изпрати един офицер, който да следва в Англия за авиатор. От явилите се 1000 кандидати избират Лулчев. Той завършва отлично военната школа за летци и става авиатор № 319 от английските военновъздушни сили. През свободното си време изучава основно индийската йогическа наука и развива силна мисъл и интуиция. При завършването си Лулчев се отбива в Атина, където имало световна конференция на левитаторите. Той посещава тяхното събрание и сяда отзад в салона. Председателят на левитаторското дружество прави сеанси, като мести една ваза от единия край на масата до другия. Вторият излязъл да покаже левитацията прави подобни опити. Лулчев застава отпред до сцената и премества председателя отзад на салона и го връща пак на мястото му. Повтаря няколко пъти опита и с други присъстващи и става център на внимание на левитаторите. Много взимат автографи от него. Завърнал се в България, взима участие в Балканската война и се сражава при превземането на Одрин. Летял е над Одрин със самолет и е хвърлял ръчни бомби. Участва в Първата световна война, където е раняван няколко пъти. След завършване на войната е назначен за началник на инженерната работилница, където имал чин майор. През 1919г. един колега на Лулчев го завел на беседа. Облечен във военната си униформа, застава най-отзад и слуша внимателно. Много добър проповедник, но няма ред и порядък в сказката му. Говори за едно, после за друго. — си мисли той. В това време Учителя спира беседата, обръща се към него, поглежда го в очите и казва: „Някой ще каже, че няма логика в това, което говоря. Понеже беседите ми се изграждат от мислените въпроси, които присъстващите ми задават, аз отговарям на първия. Говоря по втория, в това време задават трети, и аз говоря малко по него, връщам се и довършвам първия и втория. Затова в лекцията ми няма такъв ред и порядък, на какъвто военните са свикнали." Лулчев е шокиран от това, че Учителя прочита мисълта му и отговаря. Той разбира, че това е един силен дух и си мисли кой знае какви магии и способности има. Посещава го в дома му и очаква сензации. Учителя разговаря скромно с него и не показва нищо особено. Лулчев си тръгва и си казва: „Че аз стоя по-високо от него." Обаче неговата будна интуиция му подсказва да се върне при този велик дух, който има големи знания. Връща се и казва на Учителя: „Искам да видя миналите си прераждания и пътя, по който съм вървял." Отговаря му: „Една седмица само на хляб и вода." Лулчев козирува и казва: „Слушам!" и си отива. Той е много изпълнителен. След седмица идва доста смирен и Учителя го пита: „Готов ли си?" „Готов съм." „Влизай в стаята!" Учителя заключва вратата, сядат на два стола и отиват да разглеждат миналото му. Той вижда своето развитие през Соломон, Пилат до сегашния му живот. Връщат се в телата си и Лулчев целува ръка на Учителя, започва често да го посещава, като събува обувките си още на входната врата. След продължителните разговори, които провеждали при тръгването му, Учителя го питал по кой път ще си отиде. Той му отговарял, но Учителя посочвал съвсем друг път. Това се повтаряло много пъти и накрая Лулчев научава, че постоянно е бил застрашен от атентат. Хората, които са искали да го ликвидират, докладвали на началниците си, че Лулчев е неуловим и никога не се връща там, където е чакан, а умело заобикаля засадите. Това преустановило преследването му. Той отива при Учителя, целува ръка и горещо благодари, че е спасил много пъти живота му. Когато учел в Лондон, той срещнал един строг индус, който му направил силно впечатление. През 1920 г. индуса му се явява във видение и казва, че е учителят Мория и добавил: „Ти си една каша, ще видим какво ще излезе от теб." Лулчев поставя портрета на масата си и през целия си живот го уважава. Споделя случая с Учителя, но той нищо не му казва. Той редовно посещава беседите и си взима бележки. При посещенията на Учителя той се събува и винаги му се покланя. Това отношение към Учителя не е подплатено с едно красиво вътрешно отношение. Пред сестра той споделя: „Аз съм свободен дух и не искам да се впрягам в колата на Учителя. Искам да живея като свободен дух." По характер е честен, праволинеен и крайно изпълнителен. Има силна мисъл, владее окултни сили — магията, и лесно се справя с онези, които му пречат или са му противници. Затова мнозина от братството го избягват и не смеят да произнесат името му дори и след неговата смърт. Учителя обяснява на приятелите, че преди 2000 години той е бил Пилат Понтийски, а неговата жена Пантрефия - Клавдия Прокула, която се застъпва за освобождаването на Христа е стенографката Елена Андреева. По повод на този случай Учителя казва: „... Евреите, за които Христос дойде, Го разпнаха. Езичниците пък отидоха да проповядват Неговото Слово; те станаха апостоли и защищаваха Христа. Когато Пилат трябваше да се произнесе за присъдата на Христа, той изми ръцете си и каза: Ние, езичниците, не намираме никаква вина в този праведник, вследствие на което се отказваме да носим отговорността за Неговата смърт. Вие сами носете тази отговорност. Значи, Римската империя застана на страната на Христа, а еврейският народ каза: „Ние имаме закон, според който този човек трябва да се разпне." Обаче Мойсей беше предсказал на евреите, че Бог ще издигне пророк между тях, когото те трябва да слушат и да му се подчиняват. Който не Го слуша, ще бъде заличен от лицето на Земята.(33 б, с. 233) Евреите понесоха последствията на своята неразумна постъпка и 2000 години бяха разпръснати по целия свят без отечество и постоянен дом. Според едно ясновидско предсказание съдията Пилат е мъдрият еврейски цар Соломон, който завършва живота си с падение. Той предизвиква неизброими страдания и нещастия на евреите след своето, изпълнено с удоволствия, лакомия и похот, царуване. Благодарение на това, че той като съдия отказва да осъди праведника Христос, кармата на евреите се смекчи и те останаха да съществуват като народ, макар и разпръснати по целия свят. Когато започва изграждането на Изгрева, Лулчев оставя жена си Гела, дъщеря на генерал Радойков, който като комендант на Търново през 1915 г. разтуря събора на братството, да живее в апартамента им в София, а той си прави дъсчена барака на Изгрева в съседство с кларнетиста Йордан Симеонов. След като я построява, написва по стените й различни йогически знаци. Учителя веднага извиква сестра Елена Андреева и й нарежда да отиде и да му каже да изтрие всичките знаци, защото те са в сила да разрушат не само неговата барака, но и целия Изгрев. Сестрата отива при него, предава нареждането на Учителя и той веднага премахва знаците. Оставя над вратата си само знака на Слънцето - кръг с точка в средата. Понеже е известен като ясновидец, при него идват много хора, на които той предсказва. Когато някои от посетителите не са доволни от думите му, той ги изпраща при Учителя, като им казва: Дук има Учител, идете при него, за да ви каже нещата по-точно." По време на Балканската война българите превземат Одрин, Лулчев влиза в сарая на някакъв бей и взима скъпа черна огърлица. За това той не казва на никого. При един разговор Учителя му казва, че огърлицата, която е взел от Одрин, носи голямо нещастие и трябва незабавно да се освободи от нея. Тогава той я подарява на жена си Ангелина Радойкова. Тази огърлица става причина тя да бъде убита от своята прислужница Марина и майка й Станка Тимеви на 18 май 1930 г. Лулчев е арестуван и обвинен, че е извършил убийството. Вестниците веднага подемат голяма кампания против братството и Учителя. Преди погребението Лулчев успява да отиде при Учителя да пита какво да прави. Учителя го съветва: „Ще се облечеш във военната си униформа и ще вървиш на погребението след ковчега на жена си." Когато шествието минава Лъвов мост и продължава покрай Дирекцията на полицията, където на четвъртия етаж са затворени Марина и Станка Тимеви и гледат през решетките на прозореца, Учителя им пробужда съзнанието, те започват да викат и си признават, че са извършили престъплението. Така отпада тежкото обвинение срещу Лулчев, братството и Учителя. Тимеви са осъдени на доживотен затвор. В братството Лулчев изпълнява задачата на връзка на Учителя с обществото. Той има голяма амбиция да се свърже с цар Борис. Лулчев го посещава и предупреждава, че ще стане атентат и го моли да отиде на погребение на двама загинали авиатори. Така царят се спасява. Лулчев е имал връзка със Стамболийски и заедно с приятеля си генерал Никифор Никофоров му дават идеята за трудовата повинност, която той въведе. Преди преврата на 9 юни идват негови подчинени и му предлагат той да вземе властта. Те имат достатъчно оръжие, само да ги поведе. Лулчев отказва. Вечерта срещу преврата небето го задържа да не отиде в дома си, където два пъти го търси приятелят му Никифоров, който на другия ден изчезва безследно. След преврата Лулчев е уволнен. През 1925 г. той иска среща с царя и дръзко му казва: „Ако вие сте цар на българите, вие сте цар и на комунистите. Защо ги убивате?" След разговора връзката им се прекъсва. През 1936 година Лулчев обикаля 12 пъти двореца със съответни формули и така успява да възстанови връзката си с цар Борис. Тази връзка се усилва още повече, след като го предупреждава за покушението, което се готви срещу него, в Искърското дефиле. Царят се спасява благодарение на това, че кара колата, а шофьорът седи до него. Похитителите стрелят по предполагаемото място на царя и убиват шофьора. Така Лулчев става постоянен съветник на цар Борис. Изпълнявайки тази служба, той създава много неприятности на Учителя със своето независимо поведение и с невярното предаване на някои нареждания на Учителя. През 1932 г., по време на лагеруването на Учителя на Седемте рилски езера, Лулчев пред всички предсказва, че на Рила ще стане голяма буря и предлага на Учителя да напуснат лагера. Учителя му отговаря: „Аз ще остана." Тогава Лулчев демонстративно заедно с Елена Андреева, Невена Неделчева и някои от неговата „упанишада", напускат езерата. Действително става голяма буря, при която лагерът едва издържа. Падат палатки. Няколко братя отиват при Учителя и го молят да спре бурята. Той излиза от палатката си, прави движение с дясната си ръка, казва нещо и бурята спира. Учителя обяснява: „Тази буря беше предметно учение за учениците, през която те непременно трябваше да минат." Учителя използва много пъти Лулчев да дава различни съвети на царя. Чрез своите познати във ВМРО по нареждане на Учителя, той спасява архимандрит Стефан — върл противник на Учителя, осъден от македонците на разстрел. Той запазва комунистите, които се намират на Изгрева, от постоянните блокади, организирани от правителството. Близките на 42 осъдени на смърт видни комунисти отиват при него и го молят да съдейства за тяхното помилване. Той посещава царя, измолва смекчаване и те остават на доживотен затвор. Участва активно в спасяването на евреите в България. Учителя е много недоволен от създадената от него група „упанишади", защото често пречи на работа му. Лулчев умее да се излъчва със своя астрален двойник и посещава различни места. Веднъж, когато Учителя пребивава в Мърчаево, той се излъчва, отива да го търси там, за да му се покаже, но никъде не може да го намери. Той е германофил, обича германците и като се излъчва нощем, отива да им помага във войната. Една нощ вижда срещу себе си Духа на Учителя, който помага на руснаците. Тогава разбира, че се бори срещу Учителя, и отива в Мърчаево да му иска прошка. Дълго време Учителя не го приема и няколко пъти той стои пред вратата на стаята му и плаче. По-късно Учителя го приема и му казва: „Понеже ти се свързваш с германците, ще имаш тяхната участ и ще понесеш част от тяхната карма." Той излиза от стаята му изпотен и изживява тежко казаното от Учителя. Само в този случай Учителя го осъжда и окончателно определя съдбата му. Погледнато обективно, ако в неговия живот на 10 добрини, които прави, допусне някаква грешка, нашите приятели веднага забелязват. За връзката на братството със света той е дясната ръка на Учителя, спасява много комунисти на Изгрева при постоянните блокади, осъдени на смърт и помилвани от царя, осъдения на разстрел от ВМРО архимандрит Стефан, българските евреи и много други. Кой в братството е свършил толкова работа под ръководството на Учителя, колкото той извърши? Понеже брат Любомир Лулчев в своето развитие върви в трудния път на Мъдростта, прави грешки, но е много честен и веднага се заема да ги коригира. Някои казват, че е особен. Че кои в братството не са особняци, които Учителя постоянно учи и възпитава? Животът на Лулчев е под влиянието на Слънцето в Скорпион и протича с много перипетии. Усилено изучава езотеричните науки и както споменахме, в Гърция прави сензационни левитационни опити. Участва и в трите войни: Балканската, Междусъюзническата и Първата световна. Много пъти е раняван тежко, но оживява. До края на живота носи два куршума в стомаха си. Учителя го обича и му дава широки познания, които Лулчев приписва за свои. Цола Драгойчева, видна комунистка, е хваната от полицията и осъдена на смърт. Близките й намират Лулчев и искат помощ. Той отива в затвора, кара я да напише писмо до цар Борис и да иска помилване, понеже в момента е бременна, което тя не знае. Лулчев го взима, занася го на царя, смекчава присъдата и я оставя на доживотен затвор. Тя ражда сина си Чавдар. Попада в килия с майката и дъщерята Тимеви. След идването на власт на комунистите Любомир Лулчев като съветник на царя е арестуван и Учителя казва на разтревожената сестра Невенка Неделчева да му занесе едно одеяло в мазето на Съдебната палата, където е затворен. При съдебното дирене и след разглеждане на двата дневника на Лулчев съдиите не намират никаква вина у него и искат да го оправдаят. За него се застъпва Еврейският синод и иска освобождаването му. Георги Томалевски и Никола Гръблев също пишат прошение до съда. Оставят го свободно в една стая в Съдебната палата. Йордан Бобев го намира в стаята и Лулчев иска от него да му купи моливи и тетрадки. Йордан веднага ги донася. Тогава в съдебния процес се намесва Цола Драгойчева, първа приятелка на Тимеви, и от „благодарност", че той й спаси живота, извиква руския посланик в Съдебната палата и заявява заедно с него, че щом той е бил съветник на царя, трябва да бъде осъден на смърт. В мазето заедно с Лулчев са всички министри, княз Кирил и много други арестувани, които не са участвали във властта. Той се обръща към последните — Пиперкови, Паневи, Киндерови и др., и им казва, че в скоро време те ще излязат на свобода, а той, Кирил, Филов и всички други министри са вече в духовния свят. Арестуван и задържан при тях е и служителят от външно министерство Богомил Краснарев. Лулчев преди идването на комунистическата власт му предсказва, че животът му ще е дълъг, но изпълнен с големи страдания. Вечерта след прочитането на присъдата Лулчев заявява пред Богомил Краснарев, че в 24 часа ще има среща с Учителя в другия свят и каквото той му нареди, това ще изпълни. Срещата става посред нощ и Учителя му казва, че трябва да си замине с тези хора, за да ликвидира кармата си на Земята и да не идва повече тук. Главната му задача е да поддържа духа на задържаните, за да се пробудят за духовния свят. Ако остане още да живее на Земята, ще трябва дълго да се преражда, за да изплати кармата си. Срещу 1 февруари 1945 г., след полунощ, извеждат осъдените. В коридора на съдебната палата шест от спасените от Лулчев видни комунисти го срещат и му казват: „Кръв за кръв, живот за живот. Ти ни спаси живота и ние ще спасим сега твоя. Имаме готови три коли, с които можем да те закараме, където пожелаеш." Лулчев отговаря: „Моят Учител ми каза да си замина с тези хора и аз ще изпълня неговата воля." Той единствен пред разстрела с картечница говори смело на осъдените и повдига духа им до последния момент. Любомир Лулчев преминава дългия път на развитие, изпълнен с борби, своенравие, но като офицер се отличава с голямо послушание и изпълнение. В края на живота си познава Учителя — познава Бога, и решава да го слуша и му служи всеотдайно. Един от пазачите на гробището от село Симеоново казва с възхищение, че Лулчев е най-смелият от осъдените и говори до последния момент на наредените за разстрел умърлушени бивши министри, че няма смърт, а животът е вечен. ____________________ Източник: 7.14 Любомир ЛулчевУЧЕНИЦИ, УЧАСТВАЛИ В ШКОЛАТА, И ТЕХНИТЕ ПРОЯВИ В ЖИВОТА Светъл лъч към човешките души

ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ ЛИ Е ВИНОВЕН ЗА ВСИЧКО? (от Тодор Маринчевски) Едва ли има човек на Изгрева, който да не е хвърлил буца пръст, да не кажа нещо по-нечисто върху личността на Любомир Лулчев. Някой от завист или обида може би за нещо, съчинява някаква история, тя се подема от негов близък и се стига до положение, че за всички неудачи на Изгрева и в Братството е виновен само Лулчев, и след като той не може (54 години не е между нас, живите) и няма кой да опровергае измислиците и лъжите, мълвата шества и трови душите на младото поколение - сподвижници на идеите на Учителя. По изказванията и писанията на старите братя, много млади, които не са виждали нито Учителя, нито Лулчев на живо, почват да преповтарят отрицателните характеристики за Лулчев, че не е и че няма нищо общо с Братството и с Учителя. Ето какви са слуховете и ето каква е истината: 1. Лулчев бил създал своя школа в Школата на Учителя, с така наречената "Упанишада". А знаят, че Учителят насърчава такива групи - прочетете съборната беседа от "Пътя на ученика", 1927, стр. 59, 107, 225. Дори четем на стр. 107: "Някои от вас трябва да се учат от по-напредналите ученици, те трябва да имат старание, да питат това, което не знаят. Някои от вас мислят, че знаят всичко, че може да се постигне всичко изведнъж. Не е тъй лесно да се постигнат нещата изведнъж по магически начин". 2. За Паневритмията, пак Лулчев виновен, че не е въведена в училищата. Брат Николай Дойнов цитира и разбира се подкрепя изказването на Веса Несторова, че Лулчев е виновен. (Виж "Изгревът", том I, стр. 434-507). Истината е проста и ясна: Учителят нарежда на брат Лулчев да се уреди въвеждането на Паневритмията в училищата. Лулчев естествено от най-високо място захваща реализацията. Министър на просветата става професор Йоцов, който няколко пъти, като главен секретар на просветата е ходил при Лулчев за съвет и обещава да съдейства за изучаване и практически да се въведе Паневритмията в училищата. Лулчев свързва Милка Периклиева с министър Йоцов и нещата тръгват. Милка осведомява периодически Учителя, който все й напомня да бърза. Милка бърза, но бавно, започват бомбардировки и накрая Учителят казва: "Времето определено за Паневритмията изтече!" Милка в спомените си сама си признава грешката за незавършената работа по Паневритмията. 3. Лулчев бил виновен за преследването на Братството от комунистическите власти и за разрушаването на Изгрева. В главата N0 11 Борис Николов ще ви разкажа как и защо бе разрушен "Изгревът". 4. Не можаха да пуснат слухове, че Лулчев е виновен и за идването на комунистическия строй в България, защото Учителя още в 1941 г. беше казал, че руснаците ще дойдат. Случаят беше пред салона след беседа. Братята и особено сестрите разтревожени питаха Учителя какво ще правим като германците са навлезли в България. Учителя каза приблизително следното: "Нищо, нищо, да свикнем, че когато дойдат руснаците да ни е по-леко". Това беше пролетта на 1941 г. ____________________ Източник: 9. ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ ЛИ Е ВИНОВЕН ЗА ВСИЧКО? Изгревът - Том 8

ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВ (от Тодор Маринчевски) Кратка биография Най-големият син в осмодетно семейство на пощенски чиновник -Любомир Лулчев, е роден на 1.ноември 1886 г. - ден на будителите, в гр. Кнежа. Завършва гимназия в Русе, следва две години медицина в Букурещ, след което постъпва във Военното училище в София. Завършва го с отличие и е произведен офицер-подпоручик. Като офицер взема участие в конкурс за авиацията, който военното министерство устройва за първите български авиатори, спечелва отлично конкурса и единствен отива да следва авиация в Англия. Завършва авиационната школа в Англия като пилот N0 319 на Английските кралски въздушни сили. Взема участие в Балканската война. Верен на своите разбирания за справедливост, той идва до стълкновение със своя началник, бива уволнен, продължава своята борба, доказва своето право и бива възстановен отново в армията с чин капитан. Идва Европейската война 1915-1918 г., той се оженва за дъщерята на ген. Станчо Радойков - Ангелина или както я нарича Гела. Заминава след това за фронта. Бие се смело и лично е награждаван с ордени за храброст и повишение, но бива тежко ранен като продължително го лекуват в болницата откъдето излиза с 80% инвалидност. След известно време 1919 г. се възстановява до известна степен, но не е бил годен за строева служба. Назначен е като подполковник в Инженерната работилница като началник на Техническа служба. Министър-председателят Стамболийски е отивал много пъти в службата му, харесва го като дисциплиниран, умен и честен военен и дори му е предлагал да стане военен министър. Ето и няколко куриозни случки с Любомир Лулчев: Военният министър Томов тогава е искал да прокара някакви военни доставки, Лулчев вижда нещо нередно в това и отказва. Министър Томов го предлага за уволнение и тогава Царя като върховен главнокомандващ е трябвало да подпише заповедта. Връчена е заповедта на Лулчев с царския подпис, Стамболийски се изненадва много като вижда заповедта, взима я от Лулчев и на гърба (на обратната страна) отменя заповедта на Царя. Лулчев е възстановен в армията и служи до преврата 9.У1.1923 г. След преврата като "земеделец" е пенсиониран, за да бъде отстранен от армията. Още докато е бил на служба в инженерната работилница Лулчев заговорва при някакъв случай с работник в работилницата (за жалост не ми е казал кой), който е бил последовател на Учителя. Лулчев се заинтересувал и отива на "Опълченска" 66, с униформа на подполковник да види Учителя и чуе какво говори. След известно време Учителят го приема на частен разговор. Лулчев опонира на Учителя, цитира Му мисли на хора от официалната наука. Учителят търпеливо Го изслушва. След това при нови срещи Лулчев вече възприема идеите на Учителя - става Негов ревностен последовател и ученик. След уволнението му в 1923 г. Лулчев минава на пенсия. Усърдно се предава на изучаване Учението на Учителя. Става не само вегетарианец, но и ве-геталец - храни се само с растителна храна (без масло, сирене, яйца), изучава окултните науки: радиостезия, графология, метапсихика, френология, хиромантия, характерология, херметизъм и астрология. Под непосредственото влияние на Учителя развива известни душевни способности и ясновидство. Оказва се, че е и радиостезист, може да усеща къде има подземни води. Тези му качества не остават скрити и почват да го търсят за съвети и помощ. Неговите предсказания на стотици хора са известни. И доказани. Има още живи хора, които си спомнят това. Издава вестник "Алфа", а по-късно и "Живот", в които популяризира окултните науки за обществото, като навсякъде прокарва идеите и мислите на Учителя. Изнася сказки в София във Военния клуб и градското казино върху новите течения на науката, философията, теорията на познанието, психичния принцип и регенерацията в новата биология. Редовен посетител на беседите на Учителя. Но това не му е достатъчно затова използва всяко свободно време да пише и издава книги, все в духа на Учението на Учителя. Пише статии във вестник "Братство" и в списание "Житно зърно". Аз не зная някой от последователите и учениците на Учителя да е писал, печатил и издавал толкова много книги колкото Лулчев. Мога дори да ги изредя за тези, които не са ги виждали и чели. I. С мистично направление: 1. Кръстопът; 2. Думите на видния странник Буди-Са; 3. Хигиена млад и здрав; 4. Зазоряване; 5. Когато ние живите станем; 6. В светлината на Учителя; 7. Вечният извор. II. Литературно научни романи: 1. Друг свят; 2. При адепта; 3. На планината; 4. Общественият морал и Дънов. III. Литературни романи: 1. Нови хора; 2. Генко орлето; 3. С Христа; 4. Благословение. IV Разкази: 1. Край огнището; 2. При спорната гора; 3. През вековете. Във всичките му книги повече или по-малко преминават идеите и мислите на Учителя. Когато е бил вече на Изгрева Любомир Лулчев издава две книги: 1. "Тайните общества", с псевдоним д-р Трифонов; 2. Психичното въздействие и реактивните идеи, с псевдоним Стефка Стойчева. Когато Учителят научава, че Лулчев пише книги и слага имената на фиктивни автори (може би от скромност) се скарва на Лулчев и му казва занапред да слага своето име на всички негови издания. Да не забравяме, че всичките издания са били когато той е бил в Школата на Учителя. На Изгрева, ученик в Школата на Учителя беше и Никола Нанков, когото познавам лично, а сега и неговият внук под същото име - Николай Нанков, който по традиция семейна продължава да живее с идеите на Учителя. Никола Нанков имаше издателство. Беше издал книгата: "Ясновидските предсказания и науката" от Ангел Томов. Накрая на книгата автора Ангел Томов се спира и на българския ясновидец Любомир Лулчев и в последните редове пише: "Не ще съмнение, че господин Лулчев не е сред поменатата среда (става въпрос за братската среда на Изгрева), нито единствения, нито големия ясновидец: там има още мнозина и между тях един, който безспорно стои във всяко отношение много високо над всички - техния Учител. Него Любомир Лулчев отдавна и твърде от близо познава; на Него той дължи особено много за своя ясновидски дар и своите духовни постижения и към Него той е преизпълнен с най-смирено и благоговейно почитание - такова, каквото някога пророкът на река Йордан можа да изрази към Великия Назарянин с думите: "Не съм достоен да развържа ремъка на обувката му". И днес има хора, които обвиняват Лулчев, че бил горд, не дружал много с изгревяни, изолирвал се. Това е вярно: той има самочувствие, че е разбрал Учението на Учителя, но с кого да го споделя-естествено с хора на неговото ниво на интелект, дарби и способности. А не всички бяха на неговото ниво. Всички, които отиваха при него в бараката голяма 2 на 2 1/2 квадратни метра ги приемаше, но нямаше възможност да ги приеме да му гостуват на тази малка площ. А той нямаше и време за прахосване. За да напише толкова книги и толкова статии за в-к "Братство" и сп. "Житно зърно" и за вестниците "Омега" и "Живот" е необходимо време и сили. Той не си губеше времето в приказки, не особено важни. Само с удоволствие - така ни се струваше - идваше на нашите сбирки периодично когато го молехме. Той идваше с куп книги и беседи, за да разискваме върху тях и да слушаме неговите обяснения. Една от книгите - беседи беше "Пътят на ученика". Когато един ден имах възможност да я разгледам, (неговата лична книга) виждам я цялата, буквално цялата, всеки ред подчертан с различни цветни моливи. Оказа се, че той всяка година е чел целия цикъл съборни беседи от 1927 г. И всяка година с различни цвят е подчертавал редовете и това в продължение на пет години, значи с пет различни цвята. Тогава в "Упанишадата" разбрахма, че Учителят с една, две, три беседи не можем да Го разберем. Трябва съзнанието ни да расте, да се разшири заедно с това, което слушаме или четем от Словото Му. Ето Любомир Лулчев трябваше за това в пет години да разбере всяка дума от беседите, и се оказа, че няма маловажни мисли, а всички е ценно, но трябва да мине време, за да израсне съзнанието ни, за да проумеем, за да разберем Учителя. Ние имахме един доста неприятен случай в "Упанишадата". Понеже по-голяма част бяхме с образование и с известна култура, а имахме и един възторжен младеж на име Виктор (забравил съм му презимето). Той нямаше нито дори основно образование, а искаше да се сравнява с другите. Хвърли се в денонощно четене на беседи от Учителя, за да може да се изравни с всички нас. След известно време почна да вижда разни привидения, почна да фантазира, т.е. излезе извън умствените си релси. Разбира се помогнахме му колкото можем и той се върна в почти нормалното си положение. Но все пак все искаше да покаже, че знае колкото нас, та и повече. Той не можа да разбере, че Учението на Учителя се разбира, когато и съзнанието на човека се развива, а за това се искат години. Учителят го е казал на стр. 227 в "Пътя на ученика": Затова, влезеш ли в духовния живот, не бързай, чакай да се подготвиш, да се калиш добре и тогава като видиш лицето си ще знаеш вече какво се изисква от теб да работиш". Има един трагичен епизод в семейството на Лулчев: Известно е, че при атентата в църквата "Света Неделя" в 1925 г., между многото жертви загива и тъста на Лулчев, генерал Станчо Радойков. Накоро умира и тъща му. Лулчев се преселва на Изгрева, където жена му Ангелина (Гела) го посещава често, но не желае да напусне градския си живот и удобната си къща на ул. "Мария Луиза". В началото на 1931 г. Лулчев предупреждава съпругата си да се махне от къщата си, защото я очаква смърт със строшаване на черепа към края на м. май. Съпругата му се усмихва, тя не е убедена в предсказанието му. Идва м. май 1931 г. и цяла София е възбудена от пресата за жестокото убийство на Ангелина Лулчева. Убийството е извършено с тесла и с удар в черепа. Убийцата, която е била помощница в домакинството на Гела се опитва да хвърли вината върху Лулчев. Лулчев е арестуван заедно с негови близки дъновистки, а именно: Невена Георгиева Неделчева, Елена Андреева и Сирма Шишкова. Лулчев се защитава и насочва полицията към въпросната помощница в домакинството, Малина Тимева и майка й Стойна. Прави се разследване и се констатира, че Малина и майка й Стойна са убили Гела (Ангелина) Лулчева с цел грабеж. Съпругата на Лулчев е имала освен много златни наполеони и гривни и огърлици и пръстени - всички с брилянти украсени. Лулчев и трите сестри от Братството биват освободени. Започва големият, невиждан до тогава процес в София. Осъждат двете убийци на смърт и неизвестно как тримата най-известни и добри адвокати в София тогава, съумяват да заменят смъртната присъда с доживотен затвор. Майката умира в затвора, а дъщерята Малина излиза след 13 години (след 9.1Х.1944 г. при новата комунистическа власт). Изкарала се, че била жертва на фашисткия съд и че е антифашистка. След тъй наречената Отечествена война 1944/45 г. из София се носеше слух, че Малина Тимева се е включила в тая война и се е върнала като политически офицер с чин подполковник, след което си отваря магазин за търговия. Любомир Лулчев, като редовен посетител на лекциите и беседите на Учителя си беше избрал място до прозореца, точно срещу катедрата на Учителя. Това го знаеха повечето от учениците. Никой не му го отнемаше. През последните земни години на Учителя, в една своя беседа, Той погледнал и към Лулчев и изказал думи, по които има три версии: I. Николай Дойнов, виж "Изгревът"', том I, стр. 497. "Тези, които предаваха моите думи, не ги предаваха както трябва и тези, които ги слушаха не ги изпълняваха точно." II. Д-р Методи Константинов, "Изгревът", том IV, стр. 505: "Туй нещо, което аз съм казал, не само, че добре не бе предадено, но и не бе изпълнено. И за туй ще се държи сметка". III. Борис Николов, "Изгревът", том I, стр. 452: "Това, което трябваше да се каже на Царя, не се каза, а се каза онова, което не трябваше да се каже. И онзи, който предаваше, беше предупреден". Тези три различни версии трябва да се попитаме: Кой е чул какво точно е казал Учителя? Нали и тримата са били в салона. Кой от тримата е чул точно думите, които Учителят е изрекъл и че точно в Лулчев е гледал? И кой съчинява думи, които не са казани от Учителя? Най-вероятно единия от тримата да е бил в салона и след това мълвата тръгва! Учителят не е казал за кого се отнасят тези Му думи, макар че погледа Му е бил в посока към Лулчев. Учителят не може на всеослушание в салона да каже, че на Царя, което е трябвало да се каже, не е казано. Учителят е пращал Лулчев при Царя, но това не е било пред всички изг-ревяни и Лулчев се е връщал и докладвал на Учителя за разговорите си с Царя, но дискретно, защото тази връзка: Учителят-Лулчев-Царя, не е трябвало да се огласява. Лулчев единствен от Изгрева е бил във връзка с Царя. Учителят правилно е преценил, че като интелект и бивш офицер Лулчев е можел да разговаря с Царя по всички въпроси. Мек е бил, когато Царят е в криза и твърд, когато Царят му опонира. Кой може да си позволи от Изгрева да говори на един Цар на "ти" и да му каже в един момент, когато Царят иска да абдикира, че в България ще се намери и друг, който може да управлява! Това само смелият Лулчев може да си позволи без да мисли дори, че Царят има власт и в затвор да го прати, а и главата му да падне. Когато Лулчев се сближава с Царя малко нетактично, както той сам си го признава, е казал в разговор с Борис III. "Вие ме уволнихте, но Стамболийски ме възстанови!" Царят се смутил и изчервил, но замълчал. _______________________ Източник: 10. ЛЮБОМИР ЛУЛЧЕВКратка биография Изгревът - Том 8

Роден Любомир Лулчев, военен, политик, съветник на цар Борис, привърженик на учението на Учителя Любомир Хр. Лулчев е български политик, ясновидец, личен съветник на цар Борис III. Роден е на 18 октомври (1 ноември - стар стил) 1886 г. в Кнежа. Потомък е на възрожденски копривщенски род, дядо му по майчина линия е лечител и ясновидец. Учи медицина в Букурещ и завършва военно училище в София. След конкурс на военното министерство заминава да следва авиация в Лондон. Още докато учи в школата за летци, проявява невероятната си дарба да предсказва бъдещето, предричайки автомобилна катастрофа с британския премиер. Като военен летец участва в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война, ранен е тежко, но оцелява. За кратко време достига до чин подполковник. През 1919 г. Лулчев отива на беседа на Петър Дънов и става негов последовател. Изнася лекции, издава вестници, списания ("Алфа", "Ратник на свободата" и "Живот") и книги ("Ясновидството и ясновидските предсказания на Лулчев", "Обществен морал и Дънов" и др). Сближава се със Стамболийски, към него проявява интерес и цар Борис III. Прави хороскопи, открива подземни руди и води. Царят му се доверява и се вслушва в съветите му в продължение на 20 години. Лулчев неколкократно спасява живота на монарха с предупрежденията си. По идеи на Бялото братство Лулчев се стреми да създаде нов социален модел. Голяма е заслугата му и при спасяването на българските евреи, тъй като именно той предупреждава царя, цитирайки Учителя, че "ако допусне само един евреин да бъде депортиран от България за Полша, от него, от семейството му и от царското съсловие нищо няма да остане". Лулчев прокарва закони за равноправието на жените в гласуването, създаване на родилни домове, помиряване на труда с капитала. По негова идея в училищата се провежда утринна гимнастика. След 9 септември 1944 г. Любомир Лулчев е арестуван. Затворен е в мазето на Съдебната палата, заедно с министри, княз Кирил и с много други. В речта си пред Народния съд не иска милост, а говори за хуманните идеи на Учителя. Отказва предложената му възможност да избяга. Разстрелян е на 1 февруари 1945 г. /източник/ * * * Известна и противоречива личност, както в историята на Братството, така и в историята на България. За Любомир Лулчев може да се прочете в: 1. Любомир Лулчев, кратка биография от Тодор Маринчевски, Изгревът - Том 8 2. Любомир Лулчев ли е виновен за всичко, от Тодор Маринчевски, Изгревът - Том 8 3. Любомир Лулчев, от Светозар Няголов, книгата "Светъл лъч към човешките души" 4. Любомир Лулчев, от д-р Методи Константинов, Изгревът - Том 4 5. Снимки на Любомир Лулчев В поредицата "Изгревът на Бялото Братство пее и свири, учи и живее", за Любомир Лулчев има доста спомени. По-подробно на него са посветени томовете - 20 и 21. В Изгревът - Том 20 са публикувани творби на Л.Лучев. В Изгревът - Том 21 могат да се прочетат доста биографични данни и спомени за Л.Лучев. В сайта са поставени за теглене (формат PDF) следните произведения на Любомир Лулчев: Съвременния обществен морал и Дънов Думите на Видния Странник Буди-Са Тайните на дворцовия живот Въ светлината на Учителя При спорната гора Вечният Извор Край огнището Новият ден “С Христа - 1“ или “Генко орлето“ “С Христа - 2“ или “Бунт“ “С Христа - 3“ или “Благословение“ Нови хора При Адепта Кръстопът

Идваме до момента да си отговорим на въпроса – кой е истинският художник на големия цветен Пентаграм от Фиг. 2, показан на Търновския събор през лятото на 1922 година. Не е ясно кога и при какви условия, грижливо съхраняваното платно на големия цветен пентаграм е било отваряно и неточно е прочетено името на художника като „Ф.Шлятер“. Вярна е само годината – 1922. Но в долния десен ъгъл на художественото платно (180х140см), още през 2005-а година, ние съвсем ясно разчетохме името на художника и то не е Шлятер. Заснехме го отблизо. Така на увеличената фотография (Фиг.5) може да се прочете – „Ф. Шламбора. 19/VIII 1922”. На нея се забелязват и детайлите от структурата на платното. Фиг.5 – УВЕЛИЧЕН подписа от Фиг.2 – „Ф. ШЛАМБОРА, 19/VІІІ 1922” Версията за художник на Пентаграма с име Ф. Шлятер, изказана за първи път от Боян Боев през педесетте години, се среща в редица съвременни книги, издадени през последните десетилетия. Тя може да се намери и в различни сайтове в Интернет, отнасящи се до Учителя Беинса Дуно и Бялото Братство. Такава е версията и в публикацията на П.Вангелов „Мистериозна картина”. Легендата за „ученик на Учителя, славянин, живеещ в Америка, който е следвал указанията на Учителя и е нарисувал образа му в Пентаграма във видение”, се поражда при свързването на неправилно разчетения подпис на художника с беседа на Учителя Петър Дънов от 28 юни 1923г., озаглавена „Божественото и човешкото” („Окултни лекции”, ООК, ІІ година). В нея Учителя разказва за личността на обущар на име Шлятер и неговата лечителска работа в Западна Америка. За лечителя Шлятер е отпечатана статия „Величайше чудо“ още през далечната 1905 година в кн. 6-а на сп. „Виделина” на д-р Г. Миркович. Много подробно за лечителската дейност на обущаря Шлятер се разказва в статия (превод от английски), публикувана в сп. „Всемирна летопис” от 1919 г. В книжка 6-та на списанието (стр. 27-29) авторът Реджинал Б. Спан подробно споделя личните си впечатления от „церителя Шлатер” (навсякъде в статията името е изписано с „а”!), беден обущар, емигрант от Германия, при когото той е потърсил и намерил помощ за заболяването си в гр. Денвър, Колорадо. През 1895 година американските вестници били пълни с разкази за чудесата, които Шлатер правел за оздравяването на мнозина чрез ръкополагане. На въпроса на автора на статията „от къде добива тази сила за всичко, което върши” Шлатер отговорил: „Отец работи чрез мене”. „Втори път като дойда, ще говоря. Сега съм пратен само да лекувам. Нищо повече!” Лекувал е само няколко месеца – от 27 юли до 12 ноември 1895 г. На 13 ноември 1895 г. сутринта Шлатер не се появил пред чакащите го за лечение хора и не се е върнал повече – както се обяснява в статията на Р. Б. Спан. Споменават се дословно и написаните думи, които лечителят е оставил: „Мисията ми свърши. Отец ме вика, аз трябва да ида. Сбогом. Францис Шлатер”. Ако анализираме начина, по който Учителя излага примера за Шлятер във въпросната беседа от 28. 06. 1923 г., както и глаголните времена, които тогава е използвал, подразбираме, че той е бил запознат със съдържанието на статиите в списанията „Виделина“(1905 г.) и „Всемирна летопис” (1919 г.). Видимо Петър Дънов не е познавал лично Шлятер от времето на пребиваването си в Америка.Още в началото на 1895 г. той вече се е завърнал в България и на 5 ноември 1895 г. е държал сказка във Варна (Фиг.6). Учителя е разказал случката за обущаря-лечител Шлятер в тази беседа само като „отличен пример на послушание.” Фиг. 6. ИЗВЕСТИЕ за сказка на Петър К. Дънов на 5 ноември 1895 г. във Варна От направените сравнения на публикациите през 1905, 1919 и 1923 година, става ясно, че окончателно можем да изоставим версията за Шлятер като автор на голямото цветно изображение на Пентаграма от 1922 година. Потвърждение, че цветният Пентаграм не е нарисуван от Ф.Шлятер, а от Ф.Шламбора, намираме още в Опис на вещите на Учителя. Там е записано, че художникът на Пентаграма е Ф. Шламбора. Вещите от този Опис са били оставени в Заложна къща, за да бъдат продавани на търг през 1958 година. Тогава Бялото Братство е било разтурено от властите, а членовете му са били преследвани. (Вж. Забележка на стр. 453 на редактора В. Кръстев в „Изгревът“ на Бялото Братство...“, Т. ІХ, София, 1999). След горните констатации, от 2005 до 2008 г, ние продължихме търсенията си за автора на големия цветен Пентаграм Ф. Шламбора, както ясно можем да разчетем неговия автограф върху картината (Фиг. 5). Първите си резултати публикувахме във в.”Братски живот”, бр.38 от м.юни 2009 г., а по-късно и във второто издание на брошурата „Пентаграмът” на издателство Бяло Братство (София, 2013 г.). И така, да се върнем към личността на художника. Чехът Франц Шламбора е роден на 1 декември 1881 г. в Прага, в семейство с 12 деца – 6 момчета и 6 момичета. Учил е художествена графика. Той пристига в България около 1905-1906 година заедно с още няколко колеги-художници. Напуснали са страната си, защото не желаели да служат във войската на Австро-Унгарската империя. Франц Шламбора се заселва в Търново и работи като ретушьор в ателието на фотографа Серафимов (1907), с когото обикалят окръга и снимат сватби. На една такава сватба в близкия град Горна Оряховица, той се запознава с бъдещата си съпруга Йонка, родом от гр. Лясковец. Женят се през пролетта на 1909 година, а на 10 март 1910 г. в Горна Оряховица се ражда дъщеря им Слава (Фиг. 7). Синовете на семейство Шламбора – Любомир и Александър, се раждат в София през 1912 и 1914 година. Фиг.7 – ФРАНЦ ШЛАМБОРА И СЪПРУГАТА МУ ЙОНКА (ок.1910 г.) Фиг.8 – ФОТОАТЕЛИЕ „ПРАГА“ на Франц Шламбора и Цанко Хараламбиев в Търново (1908 г.) През 1908 година Шламбора има фотоателие в Търново заедно с Цанко Хараламбиев (Фиг. 8), а през 1909 г. открива собствено фотоателие. Става известен фотограф в града и развива активна фотографска дейност. По поръчка на Туристическото дружество, през 1909 г. известният търновски архитект Георги Козаров е ангажирал Шламбора да фотографира значими исторически събития, интересни архитектурни, археологически и исторически паметници в Търново. От тези снимки са били изработени едни от първите пощенски картички на града – често срещана практика и в други градове в края на 19 и началото 20 век. Те са били разпространявани в страната и чужбина. Могат да се открият и днес в стари семейни архиви. От 1911 г. семейството на художника се премества в София. Тук Франц Шламбора работи като художник на свободна практика. Изглежда се е вълнувал от борбите на българите за свобода, за което свидетелстват неговите творби от 1912 година – цикъл от отделни картини под общото заглавие „Българска велика слава”. Илюстрирал е книги с патриотична тематика на поета Любомир Бобевски. В една от книгите – „Под сянката на меча” от 1917 г., е поместен портрет на Л.Бобевски нарисуван от художника. На евреите-българи, загинали по време на войните (1912 -1918 г.), Шламбора посвещава възпоменателен цветен художествен албум с 400 образа, издаден в Прага през 1919 година. Възторжен отзив за този албум и за творчеството на художника е дал един негов съвременик с псевдоним „Юнак Яралия“ в обширна статия, поместена в Ямболския седмичен вестник „Тунджа“ от 10 април 1921 г. Той охарактеризира автора му „като българския посланик Франц Шламбора, дошъл от Чешко, оженил се за българка и заработил за България като за второ свое отечество,... идеалист, високочестен и безкористен труженик“. През 1921 и 1922 година Франц Шламбора става автор и на рисунките върху кориците на двете издания на „Песни на Всемирното Братство” ( София, 1921 – Фиг.9а; 1921-1922 – Фиг.9б). Автографът „Ф. Шламбора“ отново ясно може да се прочете в долния десен ъгъл на рисунките. И двете картини съдържат елементи с дълбока духовна символика и видимо имат връзка с идеите на Бялото Братство. Фиг.9а – КОРИЦА на „Песни на Всемирното Братство” – 1921 г. (в долния десен край може да се прочете името Ф.Шламбора) Фиг.9б – КОРИЦА на „Песни на Всемирното Братство” – 1921-1922 г. Шламбора е рисувал през годините пощенски и географски карти, календари, рекламни материали и др. Автор е на политическия стенен календар „Обновение“ за 1914 г., а в календара за 1933 г., издаден от Женското македонско дружество, е включена репродукция на красивата му картина „Изгнаници”. Повече от десетилетие, почти до края на 1947 г., художникът е работил за известния до национализацията софийски търговец Тевекелиев. Рисувал е за неговите стоки – цветни етикети за зеленчукови и рибни консерви, за кутиите със замразени храни, за вермут и коняк. Негов е пеещият петел върху етикета на сапуните „Петел“ от фабриката на Тевекелиев в Бургас. Франц Шламбора завършва живота си на 27 януари 1955 година в дома на внучката си. Подробни сведения за живота на художника научихме именно от внучката – музикалният педагог госпожа Мария Мазарова-Гинева (Фиг. 10), автор на биографичната книга „Тодор Мазаров” (София, 1980 г.). Тя е дъщеря на първото дете на художника – Слава Шламбора и на световно известния български тенор Тодор Мазаров. Като студентка по пиано в Консерваторията Слава се е запознала и по-късно се омъжила за своя състудент Тодор Мазаров. Въпреки, че eпритежавала талант и висока музикална култура, Слава жертва личната си музикална кариера, посвещавайки всеотдайно цялото си време и внимание на Мазаров, убедена в бляскавото му бъдеще. Фиг10 – ВНУЧКАТА НА ФРАНЦ ШЛАМБОРА – МАРИЯ МАЗАРОВА-ГИНЕВА (в средата), с Величка Драганова (вляво) и Людмила Димитрова (вдясно) От госпожа М. Мазарова-Гинева разбрахме, че в семейството на Шламбора се е знаело за познанствата на художника с хора от Бялото Братство. Знае се, че Учителя Дънов специално е изпратил един от тях да покани Франц Шламбора за среща. В семейството на художника е известно още, че след тази среща Учителя многократно е позирал на Шламбора за скица в цял ръст. Разговаряйки с “най-интелегентния човек, който е срещал в живота си”, художникът „просто забравял да рисува докато го слушал“. До края на живота си Шламбора продължавал да контактува с последователи на Учителя и повтарял, че не е срещал по-интересен събеседник от Петър Дънов. Имал е голямо уважение и респект към неговата личност. Така идваме до обоснования извод, че като е оценил богатия вътрешен свят на художника и качествата му на „идеалист, високочестен и безкористен труженик”, запознат с идеите на Братството, през 1922 г. Учителя Петър Дънов е поверил изработването на един от основните символи на Бялото Братство в България – големия цветен Пентаграм, на художника Франц Шламбора. Това е една от най-значимите негови картини. Следователно, на лице е пряко свидетелство, че Учителя Петър Дънов е бил рисуван от натура в София през 1922 година именно от този художник – Франц Шламбора, по народност чех. Затова не може да се говори, че образът на Учителя на върха на Пентаграма е бил получен „при откровение по време на видение“ от „славянски художник, ученик на Учителя в чужбина“. Възможно е Франц Шламбора да има отношение към подготовката и изработването на графичния Пентаграм от 1911 г.(Фиг.1). По време на честите посещения на Учителя в Търново и първите събори там (1909 -1911 г.), Шламбора е бил вече известен фотограф-график в града. Възможно е още тогава да се е запознал с Учителя, още повече, че литографският отпечатък на Пентаграма е изработен в София от друг чех – Иван Празе. Госпожа Мария Мазарова-Гинева разказа, че е виждала под стъклото върху работната маса на дядо си графично изображение на „петолъчната звезда“, нарисувана върху кадастрон. Тя не помни какви други символи е имало върху рисунката. Била е твърде млада, около 20 годишна и не се е заглеждала в подробностите. Като правим сравнение между символите и фигурите в двете цветни картини от Фиг.2 и Фиг.4., виждаме, че те много си приличат – елементите в тях са нарисувани по един и същи начин и може да са дело на един и същ художник. Ако сравним трите Пентаграма (фиг.1, 2 и 4), отново ще установим изключително близката прилика в начина на изобразяване на общите им елементи. Това ни дава още по-голямата увереност да допуснем, че авторът им е Франц Шламбора. Людмила Т. Димитрова Величка Г. Драганова София, април 2014 г. __________________________ Източник: Относно Пентаграма

Относно Пентаграма На основата на дългогодишни наши проучвания, предлагаме различна гледна точка за етапите на създаването на Пентаграма от Учителя Петър К. Дънов – този свещен за Бялото Братство символ, както и за авторството на изображенията му. Тук няма да излагаме значението на символите, тълкуванията на духовните послания в Пентаграма и методите за духовна работа с него. Пентаграмът (петолъчната звезда), е окултен символ, съществуващ от дълбока древност. Но пентаграм с картини, символи и с имена на добродетели, е даден за първи път от Учителя. В неговите бележници от 1897 до 1900 г. са намерени записани и изрисувани различни символи, свързани с фигурите в Пентаграма – букви, образи и картини, светилник, дъга, кръст, петолъчна звезда. За подобни символи – букви, тръба, изваден нож, образ на Христос и др., Учителя съобщава в писмо до Пеню Киров от 1 септември 1899 г. (Вж. „Епистоларни диалози“. Ч.1. София, 2010). В много от писмата на същата кореспонденция се говори и за добродетелите. На Събора на Веригата през 1911 г. (от 10 до 15 август в Търново), на стената в стаята, където са се провеждали заседанията, до образа на Христос е била окачена нова картина – графичен черно-бял Пентаграм с размери 65х50 см (Фиг.1). Фиг.1 – ГРАФИЧЕН ПЕНТАГРАМ от 1911 г. Учителя подробно разяснил значението на символите, показани в този Пентаграм. Обърнал е особено внимание на думите изписани в кръг: „В изпълнението волята на Бога е силата на човешката душа”. Тук в лъчите има фигури и се четат имената на петте добродетели – Любов, Мъдрост, Истина, Правда и Добродетел. В горния край на лъча на Правдата е поставен образът на Христос. Извън лъчите се виждат букви и символи. В края на събора всички присъстващи са получили точно копие на Пентаграма, отпечатано като плакат (65х50 см). Литографският камък, от който са приготвени отпечатъците, е изработен в Литографското ателие на Иван Празе, което се е намирало тогава на ул. Гурко №4 в София. Камъкът днес се съхранява в Музея на Учителя Петър Дънов в с. Мърчаево до София. Допълнителни обяснения за значението на Пентаграма, за работата с него и правилното му използване, Учителя е дал и на Събора през 1914 г. През 1922 г., на поредния събор в Търново, в стаята за молитва е бил поставен нов Пентаграм – голям, цветен, с размери 180х140 см, нарисуван върху нежен светло-син фон с маслени бои от художник, по лични указания на Учителя. Бил е донесен от София в специална голяма дървена кутия (Фиг.2). Присъстващите са били възхитени от размера и цялостното въздействие на това прекрасно художествено пресъздаване на Пентаграма. За това се говори в редица техни спомени. Фиг.2 – ГОЛЕМИЯТ ЦВЕТЕН ПЕНТАГРАМ НА ФРАНЦ ШЛАМБОРА – 1922 г Цветният Пентаграм се отличава от черно-белия по някои особености. Формулата „В изпълнението волята на Бога е силата на човешката душа” е изписана върху кръг, очертан с цветовете на дъгата. Картините са по-големи и са изведени извън лъчите, срещу върховете им. Въведени са и нови символи – подписът на Учителя отдясно и крилатото колело най-долу, под което има светеща сфера. Има промени и във вече съществуващите символи – окото на Мъдростта е вписано в равностранен триъгълник, а не в кръг; буквата Ж е пренесена с едно поле по-нагоре вляво. Над върха, където се срещат лъчите Истина и Правда, се вижда почти в цял ръст лъчезарната фигура на Учителя, с разтворени ръце, които благославят. В допълнение, извън кръга на Пентаграма има изрисувани още образи – над кръга се виждат три ангела, а под кръга – пет детски главички, символ на човешките души. Картината става емблема на Духовната школа на Бялото Братство, в която учител е Учителя. Школата е открита в София на 24 февруари 1922 година с беседи пред Специалния (Младежки) окултен клас (за младите необвързани последователи) и пред Общия окултен клас (за по-възрастните семейни последователи). През годините картината е грижливо съхранявана навита на руло. Отворена е отново след промените у нас през 1990 г. и легитимирането на Братството. Сега е поставена в стаята на Учителя в културно-просветния Център на Общество „Бяло Братство” в София. Снимката на този Пентаграм може да се види върху корицата на второто издание на брошурата „Пентаграмът“ на издателство „Бяло Братство“ (София, 2013). По-известно е изображението на цветен Пентаграм, показано в публикацията на Петър Вангелов (Фиг.3). Използвано е на много места – може да се види днес в редица книги, както и като фотокартичка. Обръщаме внимание, че този Пентаграм е съвършено точно копие на картината от 1922 г., но в жълто-оранжев отенък. Картината е прерисувана много точно, със всички детайли, от художничката Цветана Щилиянова през 1963 г. Това художествено копие е с по-малки размери. Цв. Щилиянова не е поставила подписа си. При достатъчно увеличение на фотографията, в долния десен ъгъл на картината може да се разчете изписана датата 14.VІІ.1963 г., когато вероятно художничката е завършила работата си. Копието е запазено. Фиг.3 – ЦВЕТЕН ПЕНТАГРАМ (копие на Цв.Щилиянова от 1963 г.) Фиг.4 – МАЛЪК ЦВЕТЕН ПЕНТАГРАМ (година неизвестна) В спомените на старите членове на Братството се говори за още един цветен, по-малък Пентаграм (Фиг.4). Споменава го през педесетте години и Боян Боев. Нарисуван е върху по-тъмен, синьо-зелен фон. Картината е подобна на големия Пентаграм – с подписа на Учителя, с крилатото колело и светещата сфера, с цветната дъга и с формулата „В изпълнението волята на Бога е силата на човешката душа” върху нея. Отличава се с образа на Христос най-горе, а рисунката на светилника е обърната на ляво. Отсъстват фигурите на ангелите отгоре и на децата отдолу. Предполагаме, че този цветен Пентаграм се е появил след войните (Балканските и Първата световна война), не по-рано от 1918-1919 г. Не е известно и дали някъде е запазен оригиналът му. Среща се само негово печатно копие като плакат с размери 49х44 см., съхраняван в домовете на най-старите последователи на Учителя, обикновено поставен в специална рамка под стъкло. Досега ние не сме намерили никакви документални данни за авторството и за времето на появата му.

Заминава си Франц Шламбора, чешки художник, нарисувал цветния Пентаграм (1 декември 1881 г., Прага - 27 януари 1955 г.) Чехът Франц Шламбора е роден на 1 декември 1881 г. в Прага. Учил е художествена графика. Пристига в България около 1905-1906 г. Франц Шламбора се заселва в Търново и работи като ретушьор в ателието на фотографа Серафимов (1907), с когото обикалят окръга и снимат сватби. На една такава сватба в близкия град Горна Оряховица той се запознава с бъдещата си съпруга Йонка, родом от гр. Лясковец. Женят се през пролетта на 1909 г., а на 10 март 1910 г. в Горна Оряховица се ражда дъщеря им Слава. Синовете на семейство Шламбора – Любомир и Александър, се раждат в София през 1912 и 1914 г. (източник: Вестник Братски живот бр.88 (15)) Около 1922 г. рисува цветния Пентаграм. Потвърждение, че цветният Пентаграм не е нарисуван от Ф.Шлятер, а от Ф.Шламбора, намираме още в Опис на вещите на Учителя. Там е записано, че художникът на Пентаграма е Ф. Шламбора. През 1921 и 1922 г. Франц Шламбора става автор и на рисунките върху кориците на двете издания на “Песни на Всемирното Братство” Франц Шламбора завършва живота си на 27 януари 1955 година в дома на внучката си.(източник: Вестник Братски живот бр.88 (15)) За Франц Шламбора и за Пентаграма може да се прочете от следния източник: Относно Пентаграма

Упражнение за урегулиране силите на организъма, движения с произнасяне гласните букви а и о Учителя дава това упражнение в лекцията пред общия окултен курс "Външни влияния", 27 януари 1926 г. За същото упражнение може да се прочете в книгата "Окултни упражнения" - "Други физически упражнения"

Отец Константин ДЪНОВСКИ – пример за служение на Бога и народа си (1830-1918) автор: Дякон Ясен Ш. 23 март 2010 г. /Източник/ Сега сме в криза - икономическа и социална, но преди всичко - духовна. Тя засяга същността, сърцето на нашия народ и точно в този момент е повече от нужно да се върнем към корените си и да се обърнем към онези личности, които са били светилници в мрака на историческото ни битие. Те са изграждали кръгове около себе си, въплъщавали са идеи, които движели обществото, създавали са цели пластове от националното ни самосъзнание. Такава многопластова и значима личност е иконом Константин Дъновски. Роден е на 20.08.1830 г. в село Устово, в сърцето на Родопите, в скромно и трудолюбиво семейство. Сам той разказва, че в ранното му детство най-мощно влияние върху него оказват майка му и един светогорски монах, който се бил установил в родното му село. Бог в Своя дивен Промисъл още в тази крехка възраст, която е толкова важна за оформянето на личността, е закърмил малкия Константин с най-простите истини на чистата Православна вяра. Именно в килийното училище, основано от монаха, той почерпил от изворите на светоотеческия опит и се запознал с духа на чистото учение. Точно тук поради впечатлителния му и емоционален характер се оформила и хуманната насока на неговата интелигентна и отзивчива душа. Натрупвайки знания и опитност, твърде млад - още юноша той се отдал на учителското призвание в родното и съседното село. Но не след дълго през 1847 г. Господ го пратил в съвсем друга среда - в черноморския град Варна при неговия чичо, където започнал да работи като помощник-медникар. Идването в града било от огромно значение за неговото развитие. През 40-те и 50-те години на XIX в. град Варна представлявал разнородна смесица от различни култури и националности, смес от турски, гръцки, арменски, гагаузки и български елемент. Българското население било най-малобройното и представляващо най-ниската прослойка - ратаи и слуги. Обществото било силно повлияно от елинистичната култура и търсещият ум на един млад българин, при това завършил и гръцко училище, можел лесно да бъде спечелен от нея за дълъг период от време. Един допълнителен факт засилил тази възможност - младежът спечелил благоволението на новия гръцки митрополит в града - Порфирий. Все по-често Константин се появявал в митрополитския храм и успешно четял и пеел на клира. Бог, Който има план за всеки, го срещнал може би с най-важния човек в живота му - чорбаджията Атанас Георгиев от село Хадърджа /сега Николаевка/. Заможен, предприемчив и патриотично настроен, той веднага забелязал талантите на младия Константин. Спечелил го за своята кауза - откриването на българско училище в селото. Направил му предложение, което младежът приел - срещу 500 гроша годишно и осигурена храна да бъде учител в село Хадърджа. Така през 1847 г. той станал първия български учител във Варненска област, в изцяло българско училище. По-късно заздравили отношенията и връзките си като се сродили, Константин се оженил за дъщеря му Добра Атанасова Георгиева. С пълната си всеотдайност и плам, младият учител спечелил бързо уважението на своите нови съселяни и не след дълго те се съгласили да построят здание за църква и училище в селото. Така то бързо се превърнало в център на българското самосъзнание и достойнство в цялата област и родителите правили много, за да доведат децата си за обучение. Търсещият дух на Дъновски го тласкал напред - към нови предизвикателства, но този път в духовната сфера. През 1854 г. той посетил Света Гора и това дало мощен тласък за служение на Светото Православие. Докосването до светините, за които бил чувал от най-ранните си години и от разказите на свои приятели, допълнително обогатили неговия духовен свят. Той все по-трайно се замислял за духовните измерения на битието, смисъла на страданията и живота. Три години след поклонението в Света гора бил ръкоположен за втори свещеник в село Хадърджа от Варненския митрополит Порфирий. На новото поприще, обогатен с учителския опит отпреди, и изпълнен с апостолски плам, той започнал да дава плодове още по-красиви и зрели от предходните. Те били забелязани и оценени по достойнство и не след дълго бил преместен за свещеник в храма "Успение Богородично" в град Варна. В тази нова обстановка дал най-доброто от себе си и доизградил образа си на истински свещеник - възрожденец. По това време българите в градовете на империята заемали все по-активни позиции в управлението на местно ниво. Те изживявали своето национално Възраждание - период на кипеж, вдъхновение и търсене на своята идентичност. Младият отец Дъновски намерил града доста по-различен от това, което видял преди 10 години. Елинистичното влияние, както и преди било много силно, но не така мощно и завладяващо, както в преди. Все повече българи се заселвали в града и се включвали във всички сфери на обществения живот. Българската реч се чувала все по-често не само в крайните махали, но и в централната част на града. Търговският обмен и културните потребности на населението нарастнали и тази нова и разнолика българска община имала нужда от лидер. Това ново предизвикателство, изисквало още по-голяма настойчивост и вътрешна концентрация. В тази среда младият свещеник трябвало да прояви не само качества на пастир и организатор, но и на ловък дипломат. Той трябвало успешно да балансира в отношенията между сънародниците си - талантливи, амбициозни и упорити, но винаги противоречиви и самообвиняващи се, гърците - приели дълбоко идеята за своята изключителност и превъзходство над всички в държавата, и руснаците - водени от стратегията на своите имперски интереси за бъдещето на православните народи в Турция. Едновременно с това бил длъжен в рамките на своето послушание като млад духовник да бъде в чисти и прозрачни отношения с владиката Порфирий, който бил прекрасен епископ и ръководител, но по убеждение и дух истински грък. Очевидно неговата личност е била достатъчно многопластова и богата, за да бъде баща на всички вярващи в поверената му епархия. Отец Константин, като използвал това, в последващите си действия за утвърждането на тезата за българската идинтичност, бил както настойчив и храбър, така предпазлив и дискретен. Пример е една от първите му стъпки - постепенно започнал да произнася някои от ектениите на Светата Литургия и дори прочитал Евангелските текстове на славянски език. Това породило изключително национално въодушевление сред българите - все по-будни и активни. От друга страна имало и ответна реакция на гърците. В своята ревност и взискателност те изискали от владиката Порфирий както преустановяването на тази практика, така и персонално наказание за храбрия духовник. Отец Константин бил преместен от мястото, където служил, в митрополитската църква в града, под неговото пряко наблюдение. Когато видял, че този път е затворен, отец Константин сменил насоката на дейността си - спечелил благоволението на вицеконсула на Русия в града Александър Рачински. Неговото топло отношение към българите и лично обаяние му създали висок авторитет в града и областта. След няколко срещи се взело решение да бъде създаден български кръжок, в който участвал и консулът Рачински. След дълги настоявания и молби до владиката новите ратници на национолната кауза успели да спечелят благоволението на епископ Порфирий. Той позволил в съботен ден да бъде отслужвана Света Литургия на славянски език в храма "Свети Георги" в града, а малко след това бил преотстъпен манастирът „Св. Димитрий" /при двореца Евксиноград/ за славянска служба на празници. Отец Константин получил послушание да служи там. Успехите на българите във Варненско идвали един след друг, плод на няколко фактора, но най-важният от тях е всеотдайната дейност на младия духовник, който се превърнал "във всичко за всички". В негово лице те виждали своя баща, застъпник и истински водач. Събитията от Великден 1860 г. /обявяването на независима българска църква и отделянето от Патриаршията/ дали нов тласък на всички стремежи на варненските българи към самостоятелност. На 21 май 1861 г. в околностите на село Николаевка било взето решение за отделянето им от Патриаршията и обособяване на самостоятелна община, присъединена към Българската църква. Заедно с това била сформирана и първата българска училищна община и построена постройка към нея, която през 1862 г. била тържествено осветена. След смъртта на владика Порфирий през 1864 г., отец Константин се отделил изцяло от връзките си с гръцката митрополия в град Варна и храбро издигнал знамето на отделна българска църква. С още по-голям плам, вдъхновение и пастирска загриженост той се хвърлил в предните редици на борбата. Активно и без всякаква предпазливост представял българските искания пред представителите на турската власт в града. Благодорение на своя авторитет и добрата си репутация спечелил тяхното разположение. Българите поискали долния етаж на училищното здание в града да бъде превърнато в храм и там да се провеждат служби на славянски език. Така на 14 февруари 1865 г. в храма "Св. Арх. Михаил" била отслужена първата Литургия на славянски език лично от отец Константин Дъновски. По този начин всички българи били вече обособени в отделна община с църква и училище и имали своя явен и оформен лидер - отец Константин Дъновски. В този етап от живота му изпъкнали неговите безспорни организаторски качества. Лично той изготвил план за пропогандирането на идеите си сред сънародниците си в града и околността, като изпращал хора по селата и махалите, за да говорят за новата църква на българите и да ги канят да записват децата си в училището към нея. Неговите усилия били толкова енергични и последователни, че за кратко време не само българи, но и гагаузи започнали да посещават това българско средище. Пламенният възрожденец обикалял храмовете в околността като истински пастир и патриот. По всякакъв начин събуждал християнската съвест на сънародниците си и подклаждал националното им чувство. Освещавал храмове, кръщавал деца, венчавал и погребвал на славянски език, като навсякъде проповядвал, увещавал и назидавал. Тези му усилия предизикали омразата на гърците в града и лично новият владика Йоаким изискал неговото отстраняване от града в някой от светогорските манастири. За мощната и широкомащабна дейност на отец Дъновски свидетелства и подробното изложение на този архиейрей, в което той изрично подчертава, че от общо 90 села, които са му поверени, са останали само 10, а другите са преминали под управлението на Българската църква. Размяната на удари между българи и гърци продължила под пълно напрежение на силите, но вече нашите предци били много по-добре подготвени и организирани. Стъпка по стъпка те печелили благоволението на турските сановници и отбелязвали успех след успех. Отец Константин лично организирал и провел среща-събор на всички българи свещеници и заможни народни дейци в епархията на 15 август 1866 г. в град Варна, на който бил приет "Привременен законник", уреждащ църковната община. Той единодушно бил избран за "църковен глава". Подробно били уредени въпросите за взаимоотношенията между духовниците и населението, събирането на такси и налагане на наказания. Били установени отлични взаимоотношения с Мидхат паша в гр. Русчук, който всячески съдействал на делото на българите в града. Множеството успехи, както и все по-усилената съпротива на гърците, изложили младия възрожденец на атаки от страна на неговите врагове. От друга страна, общината имала финансови проблеми и очевидна нужда от подкрепата на църковните дейци в Цариград, затова и варненци предложили на епископ Иларион Маракиополски да изпрати духовник с по-висок ранг. Отец Константин сам и доброволно се оттеглил от председателството през септември 1868 г. в село Николаевка, като на негово място бил изпратен архимандрит Панарет. Минавайки на задна линия той продължил с енергичните си действия и изпълнявал различни задачи из околността, като често пътувал и уреждал всякакви спорни и рискови въпроси. Влиянието на този духовен мъж било толкова силно, че варненските българи единодушно го избрали за пратеник на народния събор в Цариград през 1870 г. с цел учредяване на Българската екзархия. Веднага след радостта от победата за българите дошло горчиво разочарование, след като разбрали, че градът и околните села са извън очертаните териториални граници. Те започнали енергични действия - подписки, петиции, писма до Цариград за промяна на статуквото и така предизвикали действия на върха - Варненската и Преславската епархия били обединени и бил изпратен нов митрополит епископ Симеон. Същият пристигнал в града и на 4 декември 1872 г. отслужил първата тържествена литургия в храма "Св. Арх. Михаил" в съслужение със свещеник Константин Дъновски. Той от самото начало бил верен и сигурен помощник на новия владика в прокарването на неговите идеи и въжделения в епархията. Когато избухнала Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. отец Константин се включил активно на страната на руснаците. Още от 1876 г. той бил започнал да служи към руския параклис при консулството. Тесните му връзки с тях, както и изключителната му активност по време на цялата кампания, му навлекли тежки неприятности от страна на турската власт и гърците. В началото на войната бил хвърлен в затвора, като опасен за властта човек и пролежал в много тежки условия седем месеца. След Освобожданието на град Варна на 27 юли 1878 г. отец Константин се установил трайно в храма "Св. Архангел Михаил". Отдал се в пълнота на най-важното за един духовник -пастирското служение. Неуморно наставлявал, изповядвал, проповядвал Словото Божие сред своите пасоми. Богатата му душевност, ерудиция и горчив жизнен опит му давали възможност да преценява склонностите на всяка душа и да я насочва по пътя към спасението. Плодовете на духа си той предал на новото поколение в една нова среда - освободеното си отечество. През 1898 г. бил пенсиониран поради старост, но останал да живее при храма. Православните християни от града продължавали да го посещават и да черпят от него наставления и отечески съвети за живота. Последната обществена изява на отец Константин била възложената му от българското правителство благотворителна акция, която той оказал на населението в Македония по време на Балканската война (1912-1913). Макар и на преклонна възраст той приел почетната длъжност и раздал парични помощи на бедстващото българско население в новоосвободените земи по време на Балканската война. Гробът на отец Константин Дъновски По случай 50-годишния юбилей на първата българска църква в град Варна Св. Синод го отличил с офикията "иконом", а правителството - с "Орден за гражданска заслуга" с Офицерски кръст, Общинският съвет на гр. Варна излиза с решение да кръсти улица приживе на негово име. По Божия воля и духовната и светската власт оказали признание на цялостната дейност на човека-участник във всички фази на процеса на Българското Възраждане във Варненския край. Отец Константин Дъновски починал през ноември 1918 г. и бил погребан в непосредствена близост до олтарната стена на храма "Св. Архангел Михаил". Всички таланти, дадени му от Всевишния той умножил и преумножил, като добър пастир и истински християнин! Превърнал живота си в непрестанно служение на Бог и народа си! За него в истинския смисъл на думата се отнасят словата на св. ап. Павел: "С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих. Прочие, очаква ме венецът на правдата, който Бог е определил за онези, които го обичат!" (2 Тим 4:7-9). "Едно откровение в Солунската църква "Св. Димитрий" (Кассъма джасими)", 1905 г. В това малко книжле самият иконом Константин Дъновски разказва за една своя съдбоносна среща в Солунската църква "Св. Димитрий" по пътя за Света гора. През първото десетдневие на април 1854 г., двадесет и четири годишният Константин Дъновски и трима негови другари - Бельо Пинин, Тодор х. Маврудиев и Петър Атанасов, потеглят от Варна за Света гора в Атон с намерение там да се посветят на монашество. Четиримата другари отиват в църквата "Св. Димитрий Солунски", тогава джамия. Когато излизат ги пресреща стар свещеник. Заговаря ги дружески, пита ги от къде са. Оказва се, че е живял във Варна и познава някои хора. Когато се разделят, се обръща към Константин Дъновски и му казва: "Желая утре на това място, по това време да се видя с тебе. Имам да те питам и да ти кажа нещо, идваш ли? С всяко благодарение - му рекох и се разделихме" - пише отец Константин Дъновски. "На другия ден, Велика събота, на определеното време отидох в църквата, влезнах при гроба на св. Димитрий, запалих свещица и се помолих, след като захванах да разглеждам с голямо внимание грамадното здание и неволно ме обзе една душевна тъга за миналото, като размишлявах в себе си: "Защо ли ни е изоставил Господ? И защо да бъде такава една светиня в турски ръце... ...Но ето че и вчерашният старец се зададе и отиде право при олтара и начна да се моли. След няколко минути ми даде с поглед знак да отида при него, та аз се приближих и му целунах десницата. "Драги синко, ти наистина си избрал добрата част за себе си, но знай, че спасението на душата не зависи от мястото, но от начина на вярата в Иисуса Христа. И не мисли, че всички ония, които и колкото са в Света гора, са праведни, защото и там може да бъде човек най-голям грешник, както и в мира. Не искам да те отвърна от намерението ти, аз те уверявам в името на Господа Вседържателя, че всякога, където и да си, когато и да е, трябва със страх и трепет да изработваш своето спасение. Заради това послушай съвета ми: Да си идеш там на мястото, където те е определил Божият промисъл, понеже това място е било и ще бъде, тъй да кажа, праг за чудни световни променения. Очите ти непременно ще видят всичко, речено от Господа, със залога, който ще ти връча и ще бъде за уверение като от Бога. ...След няколкоминутно мълчание аз проумях от внимателния му поглед, че чака отговор и му рекох: "Не съм противен на волята Божия, защото е свята." А той ми рече: "Не е достатъчен отговора ти. За да угодим Богу, необходимо е с истинска вяра да се подвизаваме и бодърстваме с молитва до последното издихание, така че дори и душата си да положим за Евангелието. Пък които желаят да принесат по-много плод, трябва да имат съвършена преданост и покорност на Бога, както Авраам, който прие да пренесе своя син жертва на Бога, както и апостол Петър да бъде анатема от Христа, за спасяване на своите по плът братя. И наистина, без такава самоотверженост не можем да се надеем, че Бог ще яви своята милост и помощ, а най-много в днешния ден, когато всичките сили адови са се повдигнали и искат, ако им се удаде, да затъпчат Православието и християнството. Но нека се вълнува морето пак, докато е Христос на кормилото, корабът Му няма да потъне." И пак мълчание... Аз тогава се възхитих и радостно му рекох, с едно страхопочитание: "Отче, с помощта Христова и с твоите свети молитви напълно се съгласявам и с готовност приемам всичко, което сте ми казали и ще ми кажете." Тогава старият свещеник вдигна очи и ръце нагоре и рече: "Нека е благословен Бог и Отец на Господа нашего Исуса Христа, който утаява от премудри и разумни и открива на младенци." Тогава свещеникът му разказва история, в която се говори за едно откровение, относно турското робство. Как Православието е западнало, и заради неверието на хората, агаряните завземат дори Константинопол. По ходатайството на Небесната царица и заради молитвите на праведниците, робството ще бъде съкратено. И „Турция ще падне!" Младият Константин се връща в родината си, за да работи по Божиите дела, но вече по друг начин. "Иконом Константин А. Дъновски", д-р П. Ников. сп. "Духовна култура", 1920 г., кн. 1 и 2. Паметна плоча при храм "Св. Богородица", Смолян Паметна плоча в родното му село Устово.

Отец Константин ДЪНОВСКИ – пример за служение на Бога и народа си (1830-1918) автор: Дякон Ясен Ш. 23 март 2010 г. /Източник/ Сега сме в криза - икономическа и социална, но преди всичко - духовна. Тя засяга същността, сърцето на нашия народ и точно в този момент е повече от нужно да се върнем към корените си и да се обърнем към онези личности, които са били светилници в мрака на историческото ни битие. Те са изграждали кръгове около себе си, въплъщавали са идеи, които движели обществото, създавали са цели пластове от националното ни самосъзнание. Такава многопластова и значима личност е иконом Константин Дъновски. Роден е на 20.08.1830 г. в село Устово, в сърцето на Родопите, в скромно и трудолюбиво семейство. Сам той разказва, че в ранното му детство най-мощно влияние върху него оказват майка му и един светогорски монах, който се бил установил в родното му село. Бог в Своя дивен Промисъл още в тази крехка възраст, която е толкова важна за оформянето на личността, е закърмил малкия Константин с най-простите истини на чистата Православна вяра. Именно в килийното училище, основано от монаха, той почерпил от изворите на светоотеческия опит и се запознал с духа на чистото учение. Точно тук поради впечатлителния му и емоционален характер се оформила и хуманната насока на неговата интелигентна и отзивчива душа. Натрупвайки знания и опитност, твърде млад - още юноша той се отдал на учителското призвание в родното и съседното село. Но не след дълго през 1847 г. Господ го пратил в съвсем друга среда - в черноморския град Варна при неговия чичо, където започнал да работи като помощник-медникар. Идването в града било от огромно значение за неговото развитие. През 40-те и 50-те години на XIX в. град Варна представлявал разнородна смесица от различни култури и националности, смес от турски, гръцки, арменски, гагаузки и български елемент. Българското население било най-малобройното и представляващо най-ниската прослойка - ратаи и слуги. Обществото било силно повлияно от елинистичната култура и търсещият ум на един млад българин, при това завършил и гръцко училище, можел лесно да бъде спечелен от нея за дълъг период от време. Един допълнителен факт засилил тази възможност - младежът спечелил благоволението на новия гръцки митрополит в града - Порфирий. Все по-често Константин се появявал в митрополитския храм и успешно четял и пеел на клира. Бог, Който има план за всеки, го срещнал може би с най-важния човек в живота му - чорбаджията Атанас Георгиев от село Хадърджа /сега Николаевка/. Заможен, предприемчив и патриотично настроен, той веднага забелязал талантите на младия Константин. Спечелил го за своята кауза - откриването на българско училище в селото. Направил му предложение, което младежът приел - срещу 500 гроша годишно и осигурена храна да бъде учител в село Хадърджа. Така през 1847 г. той станал първия български учител във Варненска област, в изцяло българско училище. По-късно заздравили отношенията и връзките си като се сродили, Константин се оженил за дъщеря му Добра Атанасова Георгиева. С пълната си всеотдайност и плам, младият учител спечелил бързо уважението на своите нови съселяни и не след дълго те се съгласили да построят здание за църква и училище в селото. Така то бързо се превърнало в център на българското самосъзнание и достойнство в цялата област и родителите правили много, за да доведат децата си за обучение. Търсещият дух на Дъновски го тласкал напред - към нови предизвикателства, но този път в духовната сфера. През 1854 г. той посетил Света Гора и това дало мощен тласък за служение на Светото Православие. Докосването до светините, за които бил чувал от най-ранните си години и от разказите на свои приятели, допълнително обогатили неговия духовен свят. Той все по-трайно се замислял за духовните измерения на битието, смисъла на страданията и живота. Три години след поклонението в Света гора бил ръкоположен за втори свещеник в село Хадърджа от Варненския митрополит Порфирий. На новото поприще, обогатен с учителския опит отпреди, и изпълнен с апостолски плам, той започнал да дава плодове още по-красиви и зрели от предходните. Те били забелязани и оценени по достойнство и не след дълго бил преместен за свещеник в храма "Успение Богородично" в град Варна. В тази нова обстановка дал най-доброто от себе си и доизградил образа си на истински свещеник - възрожденец. По това време българите в градовете на империята заемали все по-активни позиции в управлението на местно ниво. Те изживявали своето национално Възраждание - период на кипеж, вдъхновение и търсене на своята идентичност. Младият отец Дъновски намерил града доста по-различен от това, което видял преди 10 години. Елинистичното влияние, както и преди било много силно, но не така мощно и завладяващо, както в преди. Все повече българи се заселвали в града и се включвали във всички сфери на обществения живот. Българската реч се чувала все по-често не само в крайните махали, но и в централната част на града. Търговският обмен и културните потребности на населението нарастнали и тази нова и разнолика българска община имала нужда от лидер. Това ново предизвикателство, изисквало още по-голяма настойчивост и вътрешна концентрация. В тази среда младият свещеник трябвало да прояви не само качества на пастир и организатор, но и на ловък дипломат. Той трябвало успешно да балансира в отношенията между сънародниците си - талантливи, амбициозни и упорити, но винаги противоречиви и самообвиняващи се, гърците - приели дълбоко идеята за своята изключителност и превъзходство над всички в държавата, и руснаците - водени от стратегията на своите имперски интереси за бъдещето на православните народи в Турция. Едновременно с това бил длъжен в рамките на своето послушание като млад духовник да бъде в чисти и прозрачни отношения с владиката Порфирий, който бил прекрасен епископ и ръководител, но по убеждение и дух истински грък. Очевидно неговата личност е била достатъчно многопластова и богата, за да бъде баща на всички вярващи в поверената му епархия. Отец Константин, като използвал това, в последващите си действия за утвърждането на тезата за българската идинтичност, бил както настойчив и храбър, така предпазлив и дискретен. Пример е една от първите му стъпки - постепенно започнал да произнася някои от ектениите на Светата Литургия и дори прочитал Евангелските текстове на славянски език. Това породило изключително национално въодушевление сред българите - все по-будни и активни. От друга страна имало и ответна реакция на гърците. В своята ревност и взискателност те изискали от владиката Порфирий както преустановяването на тази практика, така и персонално наказание за храбрия духовник. Отец Константин бил преместен от мястото, където служил, в митрополитската църква в града, под неговото пряко наблюдение. Когато видял, че този път е затворен, отец Константин сменил насоката на дейността си - спечелил благоволението на вицеконсула на Русия в града Александър Рачински. Неговото топло отношение към българите и лично обаяние му създали висок авторитет в града и областта. След няколко срещи се взело решение да бъде създаден български кръжок, в който участвал и консулът Рачински. След дълги настоявания и молби до владиката новите ратници на национолната кауза успели да спечелят благоволението на епископ Порфирий. Той позволил в съботен ден да бъде отслужвана Света Литургия на славянски език в храма "Свети Георги" в града, а малко след това бил преотстъпен манастирът „Св. Димитрий" /при двореца Евксиноград/ за славянска служба на празници. Отец Константин получил послушание да служи там. Успехите на българите във Варненско идвали един след друг, плод на няколко фактора, но най-важният от тях е всеотдайната дейност на младия духовник, който се превърнал "във всичко за всички". В негово лице те виждали своя баща, застъпник и истински водач. Събитията от Великден 1860 г. /обявяването на независима българска църква и отделянето от Патриаршията/ дали нов тласък на всички стремежи на варненските българи към самостоятелност. На 21 май 1861 г. в околностите на село Николаевка било взето решение за отделянето им от Патриаршията и обособяване на самостоятелна община, присъединена към Българската църква. Заедно с това била сформирана и първата българска училищна община и построена постройка към нея, която през 1862 г. била тържествено осветена. След смъртта на владика Порфирий през 1864 г., отец Константин се отделил изцяло от връзките си с гръцката митрополия в град Варна и храбро издигнал знамето на отделна българска църква. С още по-голям плам, вдъхновение и пастирска загриженост той се хвърлил в предните редици на борбата. Активно и без всякаква предпазливост представял българските искания пред представителите на турската власт в града. Благодорение на своя авторитет и добрата си репутация спечелил тяхното разположение. Българите поискали долния етаж на училищното здание в града да бъде превърнато в храм и там да се провеждат служби на славянски език. Така на 14 февруари 1865 г. в храма "Св. Арх. Михаил" била отслужена първата Литургия на славянски език лично от отец Константин Дъновски. По този начин всички българи били вече обособени в отделна община с църква и училище и имали своя явен и оформен лидер - отец Константин Дъновски. В този етап от живота му изпъкнали неговите безспорни организаторски качества. Лично той изготвил план за пропогандирането на идеите си сред сънародниците си в града и околността, като изпращал хора по селата и махалите, за да говорят за новата църква на българите и да ги канят да записват децата си в училището към нея. Неговите усилия били толкова енергични и последователни, че за кратко време не само българи, но и гагаузи започнали да посещават това българско средище. Пламенният възрожденец обикалял храмовете в околността като истински пастир и патриот. По всякакъв начин събуждал християнската съвест на сънародниците си и подклаждал националното им чувство. Освещавал храмове, кръщавал деца, венчавал и погребвал на славянски език, като навсякъде проповядвал, увещавал и назидавал. Тези му усилия предизикали омразата на гърците в града и лично новият владика Йоаким изискал неговото отстраняване от града в някой от светогорските манастири. За мощната и широкомащабна дейност на отец Дъновски свидетелства и подробното изложение на този архиейрей, в което той изрично подчертава, че от общо 90 села, които са му поверени, са останали само 10, а другите са преминали под управлението на Българската църква. Размяната на удари между българи и гърци продължила под пълно напрежение на силите, но вече нашите предци били много по-добре подготвени и организирани. Стъпка по стъпка те печелили благоволението на турските сановници и отбелязвали успех след успех. Отец Константин лично организирал и провел среща-събор на всички българи свещеници и заможни народни дейци в епархията на 15 август 1866 г. в град Варна, на който бил приет "Привременен законник", уреждащ църковната община. Той единодушно бил избран за "църковен глава". Подробно били уредени въпросите за взаимоотношенията между духовниците и населението, събирането на такси и налагане на наказания. Били установени отлични взаимоотношения с Мидхат паша в гр. Русчук, който всячески съдействал на делото на българите в града. Множеството успехи, както и все по-усилената съпротива на гърците, изложили младия възрожденец на атаки от страна на неговите врагове. От друга страна, общината имала финансови проблеми и очевидна нужда от подкрепата на църковните дейци в Цариград, затова и варненци предложили на епископ Иларион Маракиополски да изпрати духовник с по-висок ранг. Отец Константин сам и доброволно се оттеглил от председателството през септември 1868 г. в село Николаевка, като на негово място бил изпратен архимандрит Панарет. Минавайки на задна линия той продължил с енергичните си действия и изпълнявал различни задачи из околността, като често пътувал и уреждал всякакви спорни и рискови въпроси. Влиянието на този духовен мъж било толкова силно, че варненските българи единодушно го избрали за пратеник на народния събор в Цариград през 1870 г. с цел учредяване на Българската екзархия. Веднага след радостта от победата за българите дошло горчиво разочарование, след като разбрали, че градът и околните села са извън очертаните териториални граници. Те започнали енергични действия - подписки, петиции, писма до Цариград за промяна на статуквото и така предизвикали действия на върха - Варненската и Преславската епархия били обединени и бил изпратен нов митрополит епископ Симеон. Същият пристигнал в града и на 4 декември 1872 г. отслужил първата тържествена литургия в храма "Св. Арх. Михаил" в съслужение със свещеник Константин Дъновски. Той от самото начало бил верен и сигурен помощник на новия владика в прокарването на неговите идеи и въжделения в епархията. Когато избухнала Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. отец Константин се включил активно на страната на руснаците. Още от 1876 г. той бил започнал да служи към руския параклис при консулството. Тесните му връзки с тях, както и изключителната му активност по време на цялата кампания, му навлекли тежки неприятности от страна на турската власт и гърците. В началото на войната бил хвърлен в затвора, като опасен за властта човек и пролежал в много тежки условия седем месеца. След Освобожданието на град Варна на 27 юли 1878 г. отец Константин се установил трайно в храма "Св. Архангел Михаил". Отдал се в пълнота на най-важното за един духовник -пастирското служение. Неуморно наставлявал, изповядвал, проповядвал Словото Божие сред своите пасоми. Богатата му душевност, ерудиция и горчив жизнен опит му давали възможност да преценява склонностите на всяка душа и да я насочва по пътя към спасението. Плодовете на духа си той предал на новото поколение в една нова среда - освободеното си отечество. През 1898 г. бил пенсиониран поради старост, но останал да живее при храма. Православните християни от града продължавали да го посещават и да черпят от него наставления и отечески съвети за живота. Последната обществена изява на отец Константин била възложената му от българското правителство благотворителна акция, която той оказал на населението в Македония по време на Балканската война (1912-1913). Макар и на преклонна възраст той приел почетната длъжност и раздал парични помощи на бедстващото българско население в новоосвободените земи по време на Балканската война. Гробът на отец Константин Дъновски По случай 50-годишния юбилей на първата българска църква в град Варна Св. Синод го отличил с офикията "иконом", а правителството - с "Орден за гражданска заслуга" с Офицерски кръст, Общинският съвет на гр. Варна излиза с решение да кръсти улица приживе на негово име. По Божия воля и духовната и светската власт оказали признание на цялостната дейност на човека-участник във всички фази на процеса на Българското Възраждане във Варненския край. Отец Константин Дъновски починал през ноември 1918 г. и бил погребан в непосредствена близост до олтарната стена на храма "Св. Архангел Михаил". Всички таланти, дадени му от Всевишния той умножил и преумножил, като добър пастир и истински християнин! Превърнал живота си в непрестанно служение на Бог и народа си! За него в истинския смисъл на думата се отнасят словата на св. ап. Павел: "С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих. Прочие, очаква ме венецът на правдата, който Бог е определил за онези, които го обичат!" (2 Тим 4:7-9). "Едно откровение в Солунската църква "Св. Димитрий" (Кассъма джасими)", 1905 г. В това малко книжле самият иконом Константин Дъновски разказва за една своя съдбоносна среща в Солунската църква "Св. Димитрий" по пътя за Света гора. През първото десетдневие на април 1854 г., двадесет и четири годишният Константин Дъновски и трима негови другари - Бельо Пинин, Тодор х. Маврудиев и Петър Атанасов, потеглят от Варна за Света гора в Атон с намерение там да се посветят на монашество. Четиримата другари отиват в църквата "Св. Димитрий Солунски", тогава джамия. Когато излизат ги пресреща стар свещеник. Заговаря ги дружески, пита ги от къде са. Оказва се, че е живял във Варна и познава някои хора. Когато се разделят, се обръща към Константин Дъновски и му казва: "Желая утре на това място, по това време да се видя с тебе. Имам да те питам и да ти кажа нещо, идваш ли? С всяко благодарение - му рекох и се разделихме" - пише отец Константин Дъновски. "На другия ден, Велика събота, на определеното време отидох в църквата, влезнах при гроба на св. Димитрий, запалих свещица и се помолих, след като захванах да разглеждам с голямо внимание грамадното здание и неволно ме обзе една душевна тъга за миналото, като размишлявах в себе си: "Защо ли ни е изоставил Господ? И защо да бъде такава една светиня в турски ръце... ...Но ето че и вчерашният старец се зададе и отиде право при олтара и начна да се моли. След няколко минути ми даде с поглед знак да отида при него, та аз се приближих и му целунах десницата. "Драги синко, ти наистина си избрал добрата част за себе си, но знай, че спасението на душата не зависи от мястото, но от начина на вярата в Иисуса Христа. И не мисли, че всички ония, които и колкото са в Света гора, са праведни, защото и там може да бъде човек най-голям грешник, както и в мира. Не искам да те отвърна от намерението ти, аз те уверявам в името на Господа Вседържателя, че всякога, където и да си, когато и да е, трябва със страх и трепет да изработваш своето спасение. Заради това послушай съвета ми: Да си идеш там на мястото, където те е определил Божият промисъл, понеже това място е било и ще бъде, тъй да кажа, праг за чудни световни променения. Очите ти непременно ще видят всичко, речено от Господа, със залога, който ще ти връча и ще бъде за уверение като от Бога. ...След няколкоминутно мълчание аз проумях от внимателния му поглед, че чака отговор и му рекох: "Не съм противен на волята Божия, защото е свята." А той ми рече: "Не е достатъчен отговора ти. За да угодим Богу, необходимо е с истинска вяра да се подвизаваме и бодърстваме с молитва до последното издихание, така че дори и душата си да положим за Евангелието. Пък които желаят да принесат по-много плод, трябва да имат съвършена преданост и покорност на Бога, както Авраам, който прие да пренесе своя син жертва на Бога, както и апостол Петър да бъде анатема от Христа, за спасяване на своите по плът братя. И наистина, без такава самоотверженост не можем да се надеем, че Бог ще яви своята милост и помощ, а най-много в днешния ден, когато всичките сили адови са се повдигнали и искат, ако им се удаде, да затъпчат Православието и християнството. Но нека се вълнува морето пак, докато е Христос на кормилото, корабът Му няма да потъне." И пак мълчание... Аз тогава се възхитих и радостно му рекох, с едно страхопочитание: "Отче, с помощта Христова и с твоите свети молитви напълно се съгласявам и с готовност приемам всичко, което сте ми казали и ще ми кажете." Тогава старият свещеник вдигна очи и ръце нагоре и рече: "Нека е благословен Бог и Отец на Господа нашего Исуса Христа, който утаява от премудри и разумни и открива на младенци." Тогава свещеникът му разказва история, в която се говори за едно откровение, относно турското робство. Как Православието е западнало, и заради неверието на хората, агаряните завземат дори Константинопол. По ходатайството на Небесната царица и заради молитвите на праведниците, робството ще бъде съкратено. И „Турция ще падне!" Младият Константин се връща в родината си, за да работи по Божиите дела, но вече по друг начин. "Иконом Константин А. Дъновски", д-р П. Ников. сп. "Духовна култура", 1920 г., кн. 1 и 2. Паметна плоча при храм "Св. Богородица", Смолян Паметна плоча в родното му село Устово.

ПРЕДГОВОР КЪМ „ИДВАНЕТО НА МИРОВ УЧИТЕЛ” НА АНИ БЕЗАНТ ОТ ТОДОР БЪЧВАРОВ Безант, Ани. Идването на Миров Учител. София: сп. Родина, 1923, с. 3-6. (Библиотека Духовен живот ; бр. 1) Всички очакваме явлението на Великият, на Силният, който ще счупи оковите на поробените, ще изведе из мрака непросветените, ще отдаде правото на онеправданите и ще обърши сълзите на огорчените. Във всички религии Неговия Светъл Образ се издига високо над всички и на Него слабите спират молитвен поглед с възклик: „Дойди пред страдащия свет, о Ти, за Когото копнеят всички народи!” Не веднъж е идвал Той между въплътените, макар малцина да са го познали. През ранните векове на човечеството Той се явявал да го напътва. „Преди Авраам да бъде, Аз бях” - каза Той на усъмнилите се в Него иудеи. А тайноведецът апостол Павел, счита съвременникът на Авраама - Мелхиседек, за Христос. Библейските тълкуватели различно мислят за Мелхиседека. Едни го считат за Св. Дух, други за Син Божий, въплатен ангел, за Еноха, за Сима - повторно въплътени. Царящето днес мнение между западните богослови е, че Мелхиседек бил един правдив и миролюбив цар на Салим /Ерусалим/. В 7 гл. на Посланието към евреите категорично се казва: „Този Мелхиседек цар Салимски, Свещеник на Бога Вишнаго, който срещна Авраама, когато се връщаше от поражението на царете, и го благослови; комуто Авраам отдели и десятък от всичкия обир; той, който първо се тълкува цар на правдата, а после и цар Салимски, сиреч, цар на мир, без баща, без майка - без родословие; и няма нито начало на дни, нито край на живот, но уподобен на Сина Божий, пребъдва винаги свещеник”. Затова в пророческия си унес Давид пее: „От Сиона* ще изпроводи Господ жезълът на силата ти; владей всред враговете си. Твоите люде ще са усърдни в денят на силата ти, с великолепие свято; твоите млади ще ти са като росата из чревото на зората. Закле се Господ, не ще се разкае: „Ти си свещеник во век според чинът на Мелхиседека”. /Псалом 110; 2-4/. Различни предположения има за новото идване на Мировият Учител и Спасител. Еврейският народ още очаква Месия, който ще се възцари на Давидовият трон. Християнските църкви, въз основа иносказателни текстове в Евангелието и Откровението на Йоана Богослова, очакват пришествието му на облаците, яздещ на бял кон /Откр. 6:2/ Но от същия автор ние знаем, че конят символизира небесната сила на Градущият; както краската на козината му означава различното проявление на тая сила. /Чети цялата глава от Откровението/. Идването на Мировия Учител преди 19 века не се е придружавало с такива свръхестествени явления, както въображението на някои верующи днес рисува бъдното Му идване. Може и тогава волното въображение на някои израилтяни да е обличало идването на Месия в невъзможни блясъци, ала Исая, истински ясновидец на древността, седем и половина века преди идването на Господа, казва: „Кой поверва на известието ни? И мишцата Господня кому се откри? Защото възлезе пред него както отрасъл и както корен от суха земя; нямаше вид, нито великолепие, та да го видим; нито благообразие, та да го желаем. Презрен и отхвърлен от человеците, човек на скърби и навикнал на болест; и както человек от когото отвръща някой лице, презрян би, и за нищо го не вменихме. Той наистина взе на себе си болестите ни и със скърбите ни се натовари; а ние го възмнехме ту язвен, поразен от Бога и оскърбен. Но той биде наранен заради, престъпленията ни; биен би заради беззаконията ни; наказнието биде на него за нашия мир, и с неговите рани ние се изцелихме”. /Исая 53:1-5/. Какъв, прочее, трябва да очакваме бъдещия Учител. Ако дойде между белите кавказци, ще го познаят ли желтокожите азиатци? Ако дойде между жълтите, ще го познаят ли белите горделиви европейци и американци? Не ще ли ги обземе мъздруването на древните фарисеи: „От Назарет нещо добро може ли да излезе?” Бележитият пророк на Славянството Лев Н. Толстой, в известното на мнозина писмо, писано до дъщеря му, Алекнадра, когато преди смъртта си /1910 г./ бе се отстранил от Ясная Поляна, казва, че новия религиозен обновител на света ще се яви в първата половина на XX век и ще принадлежи на азиатската раса: „Той е вече роден, казва Толстой, но още не съзнава великата мисия, която го очаква”. Както четеца ще види в изложените по-натъй мисли на бележитата съвременна ясновидка, г-жа Анни Безант, времето за идването на Миров Учител вече тропа на вратата на световната арена, желаният мир за всяка душа настъпва с неговото идване. Светът ще претърпи промени; живота на хората ще се обнови; нова цивилизация ще настъпи. Де ще първо да се яви? Да се е родил? Във Витлеем или Назарет - не важи. Важни са думите и делата Му. По тях ще го познаем, наистина, че е Син Божий, по чин Мелхиседеков - свещеник на Бога Вишнаго. Т. И. Бъчваров ------------ * Сион символизира небесната църква. Източник: 64.6. Предговор към „Идването на Миров Учител от Ани Безант/ Тодор Бъчваров.II. ПОВЕСТВУВАНИЯ ЗА ВРЕМЕНА, СЪБИТИЯ И ЛИЧНОСТИ Изгревът - Том 30

ТОДОР БЪЧВАРОВ В.К.: Слушал съм за Тодор Бъчваров. С.К.: За Бъчваров знам му ролята, обаче нямам точни сведения, защото не съм имал контакт никога с него и не съм се интересувал да проследя дейността му по-подробно. Знам обаче, дали той имаше някакво роднинство с Учителя, не мога много добре да си спомня, и той е бил един от учениците. На някои от първите събори, тези, които аз тука ги имам - 1908-1909, май, че в 1908 г., че го има вече. А, не по-късно ще е той, и той бива така приобщен към веригата, така както е казал Учителя, на първите ученици, бил е Тодор Бъчваров. Не, май че в 1909 г. го има вече. В.К.: Какво ще ми кажете за толстоистите по онази епоха. С.К.: Но чакай да кажа още две думи за Бъчваров. Бъчваров е бил в Братството, но по едно време така се е обособил малко повече или по-малко, нямам представа до каква степен, не се е чувало, но преди това още в Севлиево докато бях, имал съм някакви брошурки от него, които не са ми направили особено впечатление. И той изглежда се е отцепил тъй да се каже от Учителя, без изглежда да е враждувал с Него, направо така също както и Кръстников не е враждувал с Учителя, но фактически се отцепва и образува една доста голяма организация. Та Бъчваров и той, май че „Духовен мир”, като че издаваше списанието. Така ми се струва. Бъчваров има непосредствени контакти с д-р Миркович. На тая база е сътрудничил Бъчваров на списанието на Миркович „Виделина”. После той почва да издава туй „Духовен мир” и издаде и някои други книги. Между тях си спомням, какво беше, че българския народ има нещо като духовно призвание ли какво беше, така обаче, когато аз дойдох вече тука, вече почти не се говореше, не се споменуваше за Бъчваров и заглъхна. „РОДИНА” месечно илюстровано списание за наука, литература и обществен живот 25.1. ГРЯДУЩЕ /Блян/ Родина. Г. I, кн. 1, януари 1902 Гледей през окото на света надежда, Бъдещето славно как светло изглежда. Tiber В един сън вълшебен благ дух ме понесе Над земни простори, в синева чудесна И с полет безкрили в друг мир ме занесе - Свят, дето царува мир, правда небесна. Земя тука видях на нашта подобна - Със гъсти дъбрави, потоци кристални... Но чудо! - не срещнах съдбата злокобна Да трови живота със грижи печални, И старци, и баби аз гледах столетни Да припкат задружно кат млади юнаци; Лицата им свежи тъгите несметни Не бяха сбръчили с бразди и знаци!... Тук всичко цъвтеше: и роза засмяна, И люляк, и здравец и бяло кокиче - Природата цяла беше във премяна: На всяка шубрака църтеше и птиче; Поляни обширни с посеви обрасли Се гледат - на всъде човекът грижливо Работил - овошки със плодове красни ... Бе всичко омайно и тъй приветливо! Приятна бе тука и таз изненада - Аз нийде не видях някого да дреме, Не видях човека от нужда да страда, Да пъшка, кат носи животното бреме. И млади и стари прилежно с драгост Се трудят да трупат, събират за зима... Сърцето ми сладко затупте от радост. Тук бирник не видях десятък да зима! - Водачо щастливи, викнах аз тогази, Кажи ми, за Бога, къде ме довлече - Във кой кът вселенен кракът ми нагази; Защо оставихме земята далече? Не е тази нашта плачевна долина; Блаженстват тук, всички: природа и люде - Туй рай е! - къде е моята родина? Там синца в неправда беснеем кат луди! - Човече злочести, духът отговори, Ний сме на земята - там, гледей е Рила; И Хемус се дига във тез кръгозори - България туй е - родината мила! Но тук веч живее по-ново потомство Със нови наредби и нова управа; Изчезна светът стар и мрак, вироломство - На правда, човечност тоз кът е държава. Тук братски живеят; войска ги не пази Ни стража, нито власти за тях е потребна - Те любят! Кой люби никой го не мрази; Любовта владее над цяла вселена... И много, все нови, наредби показа Духът благ. Аз видях добрини незнайни, Но, ей, се събудих - със древна умраза Светът си живее - с неправди безкрайни! Бъчваров ВИДЕЛИНА месечно списание, посветено за развитието на душата, ума и сърцето 25.2. НА СЪРДЕЧНИТЕ ВРАТА Виделина. Г. 8, кн. 6-7,1910 Т.И. Бъчваров На сърдечните врата хлопа Пътник изнурен по лице Му е тегота - от света и Той презрян Чуй как милно теб зове; “Отвори да влеза Сам; да изчистя грехове от сърдечния твой храм Аз ти нося с доброта край на пъкленото зло, мир сърдечен, чистота - избавление от тегло. Да възкреснеш от смъртта; от грехът и Сатана - кръв пролях на Голгота, за да видиш светлина. Рани пет на кръст носих, скръб голяма, теготи - Всичко туй за теб сторих! Що стори за Мене ти?” Чака при твоите врата, хлопа тоя Странник там, отвори с лекота, грешниче, сърдечний храм! Отвори да влезе Той, Що за грешни кръст носи - Душе, Той е Спаса твой - И ще тебе да спаси! БЕЛЕЖКИ НА СЪСТАВИТЕЛЯ Д-Р ВЕРГИЛИЙ КРЪСТЕВ 1. За Тодор Бъчваров - виж „Изгревът”, том III, с. 24-26 - „Не коригирай Божественото”. 2. За Тодор Бъчваров - виж „Изгревът”, том V, с. 527-531; том XI, с. 68-72. 3. Тодор Бъчваров издава списание „Родина” - 14 години от 1899-1917 г. 4. Тодор Бъчваров след 1914 г. започва да издава Библиотека „Родина” и издава книжки. Тя се е намирала на ул. „Опълченска” №67, близо до домът Гумнерови, където е живял Учителят Дънов, на ул.„Опълченска” № 66. 5. Тодор Бъчваров участвува в издаването на списание „Виделина” на д-р Георги Миркович и след неговата кончина той продължава да го издава до 1910 г. 6. От 1920 г. Тодор Бъчваров създава Библиотека „Духовен живот” и издава поредица окултни книжки. 7. За Тодор Бъчваров в бъдеще ще се спрем в специален раздел. 8. Роден в гр. Сливен на 20.VII.1874 г., и умрял на 16.X.1923 г. в София. 9. В бъдеще в специален раздел ще се спрем на неговото творчество и дейност. ________________ Източник: 25. Тодор Бъчваров. Бележки на съставителя д-р Вергилий КръстевI. В ТЪРСЕНЕ НА ВИСОКИЯ ИДЕАЛ Изгревът - Том 30

НЕ КОРИГИРАЙ БОЖЕСТВЕНОТО! (От Борис Николов) През лятото на 1920 г. Учителят беше заминал в гр. Сливен. С една малка група от 10 братя се качват на Сливенските сини камъни при извора Куш Бунар, опъват няколко палатки, направят няколко колиби от шума, обзавеждат се добре и прекарват две седмици сред природата. Решението на възрастните братя е било да не се допущат сестри на тази екскурзия, което се спазва стриктно. Дори сестри от гр. Сливен също не могат да се качат горе, макар че желаят да бъдат около Учителя. По това време стенографката Паша Теодорова решава да отиде в Сливен, за да стенографира някоя беседа на Учителя и след като посещава братско семейство, тогава домакинът решава да я заведе горе при Учителя на Сините камъни. Завежда я горе. Учителят я приема, разговарят по тяхната си работа и Учителят й предлага да отидат да се поразходят. Учителят се разхожда със сестра Паша като й показва какви изворчета са намерели и устроили и накрая я поканва на обяд. Седнали да обядват на масата само братя и Паша като принцеса до Учителя. Но един от братята крайно недоволен от тази работа казва: „Ще дадем един обяд на сестрата, за да види мъже как готвят и после ще я изпроводим долу до града." Учителят ги оглежда: „Не, тя ще ми бъде гостенка!" Братята се оглеждат, не са доволни от Учителя, но нищо не казват. Вечерята отново е сложена, но както е правилно тя се слага при заник слънце. По едно време на вечерята същия брат пак казва: „Сега е още рано и братът, който я доведе ще я заведе отново в града." А това е Петко Епитро-пов, възрастен брат с голяма брата на голяма глава, която стои върху снажно тяло. От представителен, по-представителен. Но Учителят пак казва: „Ето брата слиза за три дни по работа в града и освобождава палатката си, така че сестрата ще ни гостува като ползува неговата палатка." Нямаше как трябваше да се подчинят и този път на решението на Учителя. Вечерта Паша преспива в палатката, а сутринта Учителят нарежда на брат Петко Епитропов: „Рекох иди при палатката на сестрата и да й изпееш песента „Събуди се братко мили!" Петко си поглажда брадата, чуди се какво да прави, но трябва да отиде при палатката на Паша. Накрая застава пред нея, вдига поглед към небето, развява се голямата му брада от сутрешния ветрец и той започва да пее песента. По време на цялата Школа се събуждахме с тази песен тогава, когато трябваше да ставаме рано, в зори за изгрев слънце. Паша слуша отвътре, не може да разбере какво става, след малко излиза от палатката, а брат Петко още пее. Паша приближава при него. „Брат, благодаря Ви, че с вашата песен ме събудихте, иначе както бях преуморена щях да пропусна изгрева понеже непременно щях да се успя." Петко я поглежда отгоре: „Е, сестра, стараем се, нали за това сме тука!" Останалите братя наблюдават тази покъртителна сцена, всички са изтръпнали и не могат да се усмихнат, защото картината не е за усмивки, а за плач. Сестра Паша сутринта полива на Учителя да се измие. Той й посочва на запад три облачета и казва: „Днес ще имаме гости, трима души от София, цяла делегация." След закуската Паша си взима сбогом и си тръгва, бърза за влака. Брат Шишманов я изпраща и съпровожда до гарата. На пловдивската гара тя трябва да смени влака и чака да дойде влака за София. Ето влакът от София пристига и оттам слизат трима братя. Те се срещат и запитват Паша: „Ти от къде идваш?" „Идвам от Сините камъни където е Учителят". А брат Иван Радославов понеже са близки с нея, той й се доверява: „Отиваме при Учителя на Сините камъни обаче тайно, никой да не знае." Паша се усмихва. „Учителят вече знае за вашето идване. Тази сутрин ми каза, че идват трима братя делегация от София". „От къде знае, никой не Му е писал и никой не знае за нашето заминаване?" „Да, Учителят прочете това нещо на небето". Братята са поласкани. „Виж ти Невидимият свят предупреждава за тяхното идване". Това дава кураж на братята и ги насърчава. Пристигат братята на Сините камъни, Учителят ги посреща сдържано, сериозно и строго. Братята застават пред Него и Иван Радославов започва да излага случая. Той говори вдъхновено, убедително на висок академичен стил с такова вдъхновение, че другите двама от делегацията слушат със зяпнали уста и само кимат с глава, Потвърждавайки, че са съгласни с Радославов. Учителят обаче мълчи, смръщил чело, три дълбоки бръчки са се врязали в челото Му, нито дума не казва. Колкото повече говори брата, толкова Учителят става по-строг и гневен. Свършва брата, Учителят мълчи. Става чак неудобно. Братята се чувстват неловко. Накрая се обръща към Радославов и му казва само една дума: „Усра се!" Останалите не могат да повярват, че Учителят е способен да каже такава дума, защото те знаят, че се усират само малките деца и старите хора, но при особени случаи. А тук тази дума не върви след такава дълга реч и пред такава делегация. След няколко секунди те усещат действието на тази дума, навеждат глава и се засрамват. Изведнъж Учителят отсича: „Вие извършихте една голяма глупост!" Братята остават като гръмнати, всичката им увереност пропада. След това Учителят продължава: „Ученикът няма право да коригира Божественото. И понеже Вие си позволихте да коригирате Божественото, ето какво ще ви се случи: единият от вас още тази година ще си замине. Вторият от вас ще изгуби богатството си и ще остане последен бедняк, а третият от вас ще остане сам, самичък и никой няма да го погледне." Братята си отиват като попарени още същия ден. Лазар Котев, който бе финансирал пътуването на делегацията следващата година фалира и от богатството му не остава никакъв помен. Тодор Бъчваров си заминава същата година и двамата от делегацията присъствуваха на погребението му. А Иван Радославов дочака дълбоки старини. След като онзи предприемач го излъга и му бе ипотекирана къщата и местото, той загуби всичко и трябваше да дойде на Изгрева да живее в една барака. Дъщеря му Люба се помина, а след нея и жена му и той остана сам самичък. И което е най-важното, на Изгрева имаше около 200 човека, които се надпреварваха как да си услужат един на друг, та да вървят в Учението както трябва, но за брат Иван Радославов никой не се сещаше нито да го погледне, нито да му занесе една чаша вода. Той бе забравен от всички, макар че беше на Изгрева. Като че ли някой бе изтрил от паметта на всички, че този човек го има и той съществува. Накрая ако случайно някой отиваше при него, посочваше себе си казваше: „Ето един, който се опита да коригира Божественото!" Беше покъртителна сцена и поука за следващото поколение. Ние сме свидетели как думите на Учителя се изпълниха точно. ___________________ Източник: 6. НЕ КОРИГИРАЙ БОЖЕСТВЕНОТО!БОРИС НИКОЛОВ Изгревът - Том 3